Джоан Рос
Тайни грехове (10)

9.

След неспокойния нощен сън Лий беше отново на работа; чувстваше се така, сякаш бе изиграла петнайсет рунда с Мохамед Али. Току-що бе приключила срещата си с представители на SAG, когато осъзна, че преглежда романа, който беше свършила късно миналата нощ. Като препрочете някои подбрани места, тя се убеди, че до последната си дума той е така хипнотизиращ, както си го спомняше. А също така — напълно неподходящ за големия екран. Публиката искаше щастливи завършеци, щом плащаше съответната цена за билетите; ако искаха мрачна действителност, можеха да си стоят вкъщи и да превключват на вечерните новини.

Дълбок глас се вряза в нейното самовглъбяване.

— И така, как е моята дясна ръка?

Лий вдигна очи и видя баща си на прага. Значи най-накрая се бе върнал от Лас Вегас. Време беше.

— Късогледа. Това е петият роман, който изчетох за тази седмица. Почвам да се питам защо изобщо си даваме труд да ги изземваме.

Тя свали очилата с тъмни рамки и откри изтощените си очи.

— За да държим настрана всекиго, който би ги филмирал, разбира се. — Той погледна за часа своя ръчен Ролекс с диамантено копче. — Какво ще кажеш за един обяд навън с твоя старец?

Тя се усмихна извинително. Ръката й погали камара романи с твърди корици, които заемаха доста от бюрото й.

— Бях планирала да изпратя интенданта долу за една салата. Но благодаря все пак.

Джошуа се намръщи:

— Мислех, че ще обсъдим срочно това, което се е случило, докато ме нямаше.

— Става — Лий се присегна към телефона. — Искаш ли да поръчам две салати?

— Направих резервация в „Мусо анд Франк“.

Беше заповед. Увита в коприна, но, така или иначе, заповед. Като стана веднага от гълъбовосивото си кожено кресло, Лий подпъхна няколко плъзнали руси косъма обратно в топчето на тила на врата.

— Дай ми две минути да се освежа, и ще съм готова за теб.

— Имаш пет минути — позволи й той възбудено. — И се обади на Мередит да прочисти календара ти за останалата част от следобеда.

— Но аз имам среща с Памела Уинтър в три! Тя измисля костюмите за „Калейдоскоп“ и ще дойде с някои скици, които иска да одобря.

— До октомври снимките за „Калейдоскоп“ няма дори да са започнали. Нареди на Мередит да направи нов график за Памела. Ти и аз ще празнуваме.

— Ще празнуваме?

Тя със закъснение осъзна, че очите на баща й намигват. Откога не го бе виждала толкова доволен от себе си? Много отдавна.

— Ще ти разкажа всичко по време на обяда — обеща той, като я пъдеше от стаята: — Побързай и бъди готова; знаеш, че мразя да закъснявам.

Лий не помръдна.

— А ти знаеш, че аз мразя тайните.

Тежката въздишка на Джошуа напомняше за риба на сухо.

— Упорита! — измрънка той. — Също като дядо си. Е, добре, ще ти намекна нещичко: става дума за „Опасен“.

Сърцето й скочи в гърлото:

— Само ми кажи добра ли е новината.

— Най-добрата.

Това беше всичко, което имаше нужда да чуе. На излизане от стаята Лий се чувстваше така, сякаш във вените й бе впръскана доза адреналин.

 

 

Корбет Маршъл не смяташе себе си за суеверен човек. Все пак той бе забелязал, че най-доходните му сделки бяха уговаряни над зауербратен^[1] в „Мусо анд Франк грил“. Без да подушва успех, когато Матю телефонира седмица след увеселението на Джошуа Барън, Корбет предложи да се срещнат тъкмо там на обяд.

„Мусо анд Франк грил“ беше бастион на лосанджелиската носталгия. Той бе отворил врати през 1919-а, което го правеше най-стария ресторант в Холивуд. Клиентелата му се състоеше главно от писатели, режисьори и актьори, които идваха да се наслаждават на съхранения дух от времето на Фокнър и Фицджералд. Корбет се надяваше, че като амбициозен писател, Матю Сейнт Джеймс ще намери атмосферата за зареждаща. Ако беше толкова идеален за ролята на Райдър Лонг, както претендираше Тина — а той не помнеше жена му някога да е грешила, — момчето можеше да разреши ужасно много проблеми. И при това да направи всички тях по-богати.

Веднага щом Матю пристигна, оберкелнерът го поведе към малко кътче за двама, високо преградено и облицовано с червена кожа. Дори седнал, Корбет Маршъл правеше впечатление на страхотно силен и могъщ мъж. Не само физически могъщ, но и с желязната самостоятелност на човек, който е свикнал сам да си проправя пътя. Мълчаливото осъдително изучаване накара Матю да се почувства като изложено за оглед парче говеждо.

— Може би направихме грешка — каза Матю.

Корбет примига, после тръсна глава:

— Съжалявам — отвърна той. — Боя се, че веднъж на десет години избиват лошите ми професионални навици.

Макар отдавна да се бе научил да има доверие в преценките на Тина, Корбет, честно казано, не бе очаквал да види Райдър Лонг от плът и кръв. Божичко, само да го види Лий този! Щеше му се да извика еврика. Дано само Матю Сейнт Джеймс да говореше наполовина така добре, както изглеждаше…

Той протегна ръка, спокойната му усмивка заличи по-предишното му хладно поведение:

— Радвам се, че те виждам, Матю. Жена ми почти не говори за друго след увеселението на Джош миналата седмица.

Матю стисна ръката на по-възрастния мъж, преди да заеме мястото си в червеното сепаре.

— И аз се радвам, че ви виждам, мистър Маршъл, но…

— Наричай ме Корбет! — поправи го той със симпатия. — Когато някой ме нарече мистър Маршъл, аз се изкушавам да погледна през рамо за баща си.

— Баща ви филмов агент ли беше?

— Адвокат. Всъщност той представляваше великите: Селзник, Теда Бара, Дъг Феърбанкс. Дядо ми беше един от личните банкери на Д. У. Грифит^[2].

— Много интересно.

Матю се питаше какво, по дяволите, прави тук, седнал в този бележит холивудски ресторант с един от най-могъщите хора в града.

— Да, родът ми е бил ангажиран с филмовия бизнес по един или друг начин, откак го има Холивуд — потвърди Корбет. — Всъщност, когато дядо ми е влязъл в киноиндустрията, тя все още е била базирана в Ню Джърси. По него време всичко талантливо е работило в нюйоркските театри и актьорите са били готови да се промъкнат през реката, за да заработят парите, които кино производителите са давали.

— Да се промъкнат?

— Не са искали имената им да се свързват с нищо, което са смятали за мръсна работа — обясни Корбет.

Той поспря за малко, когато пристигна сервитьорът, да вземе поръчките им за пиене. Когато онзи се отдалечи, Корбет подхвана историята оттам, откъдето я бе прекъснал:

— Правили са сума ти филми през тези ранни години. Грифит в течение на една петилетка е режисирал повече от петстотин филма. Някои кинотеатри са променяли изцяло програмата си всеки ден. — В очите му проблесна далечно, незабравимо озарение, сякаш си представяше, че работи през такова свръх производително време. — Всички тези филми накрая родиха Холивуд.

Матю се наведе заинтригуван напред. Макар да обичаше да си вярва, че е останал незасегнат от външния блясък на Холивуд, в свои някогашни, по-откровени мигове той се бе питал възможно ли е някой да живее в Лос Анджелис и да не фантазира за онези славни първи дни.

— Повечето хора мислят, че климатът е бил скритата причина за това преместване на Запад — продължи Корбет, доволен от възможността да сподели широките си познания за този бизнес. — И да допуснем, нашето ярко калифорнийско слънце е било важен фактор. Но изначалната причина е била, че студиата е трябвало да плащат на Томас Едисън такса за всеки, ама всеки филм. Движещите се картини са негово изобретение, както знаеш.

Матю кимна, като отпи от заскрежената чаша тъмна германска бира.

— Преместването на пет хиляди километра от Ню Йорк улеснява пиратските студиа да крадат — досети се той.

— Точно така.

Корбет извади една маслина от чашата, която сервитьорът му бе доставил с мартинито. Чашата с непоръчаните маслини му бе давана редовно от управата — прекомерност, спрямо която Корбет никога не бе възразявал. Като човек, дълго живял и роден в самия Холивуд, той бе почитан с един вид реверанси, които другаде бяха запазени за кралските особи.

— Някои неща никога не се променят — отекна той. — Поради което и съществуват агентите. Да бранят интересите на актьорите против алчните студиа.

Матю бе решил, че дължи на Корбет Маршъл прямота, що се отнася до липсата на актьорски амбиции у себе си.

— Трябва да съм честен с вас… — започна той внимателно.

Корбет махна нетърпеливо с ръка:

— Един от важните уроци, на които ме научи баща ми, е никога да не говоря за бизнес на празен стомах. — Той направи знак на сервитьора, който мигом се появи с техните менюта. — Няма да сбъркаш, ако си поръчаш домашно приготвено пилешко в гювече — предложи Корбет, без изобщо да се потруди да разгърне своето меню. — Макар че лично за себе си бих препоръчал зауербратен.

Въпреки че се бе зарекъл никога да не играе игрите на Холивуд, Матю не беше чак пък пълен глупак:

— Зауербратен звучи страхотно.

Дори след като си напомни, че не е суеверен човек, Корбет не можа да скрие задоволството си.

 

 

— Е? — попита Лий, като хапваше от своите тиквички по флорентински; бяха превъзходни, но изчакването убиваше апетита й.

Джошуа нежно я изгледа:

— Какво е?

Беше толкова самодоволен, проклетникът! Лий реши, че това може да означава само добри новини. Тогава защо просто не ги изплюе? Тя размаха заплашително филийката с пармско сирене и масло към него:

— Ти, естествено, си даваш сметка, че можеш да бъдеш обвинен в психичен тормоз.

Джошуа се засмя беззвучно:

— Всичко по реда си — каза той, като извади малък пакет, увит като подарък, от джоба на сакото си.

Лий веднага разпозна синкавата опаковка с яйце на червеношийка върху нея. Тифъни^[3] беше едно от любимите свърталища на Джошуа; баща й държеше на високата класа. Тя тръсна глава, след като свали бялата си атлазена панделка.

— Разглезваш ме.

— Глупости! — Той я докосна гальовно с пръст по бузата. — Невъзможно е да разглезиш една принцеса.

Лий леко се дръпна назад, за да прекрати физическия досег. Твърде отдавна тя бе стигнала до извода, че светът се дели на две групи хора — докосващите и недокосващите. Например Тина Маршъл не можеше да си удържи ръцете. Като грациозни птици те непрестанно пърхаха, приласкаващо, утешаващо. Не беше дори опит да се нахлуе в личното пространство на другия; просто нейния си начин. Мариса също беше от докосващите. Джошуа — също.

Лий не беше.

— О! — Тя се вторачи благоговейно в многоцветните като паунова опашка обици с черни перли.

Съвършено еднаквите перли бяха толкова големи; беше невъзможно да се повярва, че са истински. Но, разбира се, бяха.

Джошуа се намуси:

— Не ти харесват.

Неспособна да устои на дъгоцветните им отблясъци, Лий погали с пръст искрящите повърхности на скъпоценните камъни.

— Как бих могла? — промърмори тя. — Чудесни са, но със сигурност са и ужасно скъпи!

Джошуа повдигна рамене.

— Не се тревожи за това; излезе ми късметът на масите за карти. Освен това — сниши глас той и постави ръката си върху нейната — ти си се превърнала вече в красива жена, Лий. А красивите жени заслужават перли. От всички скъпоценни камъни на света перлите са най-женствени. И романтични.

Като избягваше да го гледа, Лий усети как руменината залива бузите й и си пожела нейният баща да не й говори по този начин. О, тя знаеше, че под неговата груба, припряна външност обитава сърцето на истински романтик — защо иначе щеше да е така привързан към филмовата индустрия? И все пак неговите несекващи хвалебни излияния винаги я смущаваха.

— Наистина, татко — възнегодува тя с тих, леко треперлив смях, — как не престана! Не ми се и помисля какво би станало, ако хората открият колко мекушав си всъщност.

Като се отпусна назад, Джошуа тържествуващо се засмя, докато отпиваше от своя скоч.

— Сигурно ще ме съсипят — съгласи се дружелюбно той.

Като хвърли последен разнежен поглед към перлите, Лий пъхна кутийката в своята чанта Гучи^[4] от алигаторска кожа и скръсти ръце върху масата:

— Не мислиш ли, че е време да ми кажеш какво точно празнуваме?

— Набавихме парите за „Опасен“.

Тя се бе надявала това да е поводът. Но твърде много пъти през изминалите три години, когато си бе позволявала да издаде надеждите си предварително, те биваха впоследствие разбити.

— Кой?

— Не точно кой, а какво. Всичките пари, които ни трябват, ми ги обеща една фирма за разработване на земи, която иска да настъпи в нови сфери. За наше щастие, идеята да инвестират в твоя филм им допадна.

— Какви са условията на тази земеделска компания? И защо от всички налични сценарии избраха „Опасен“?

— Но, Лий, отговорът на втория ти въпрос би трябвало да е очевиден! В края на краищата ти беше тази, която настояваше, че „Опасен“ има възможност да спечели Академична награда. Освен това — отбеляза той навъсен, раздразнението му беше явно — твоят старец по някаква случайност е дяволски добър търговец.

— Отлично познавам твоите необхватни дарби — каза тя. — Но ти все още не си ми казал кои по-точно са тези щедри, прозорливи хора.

Джошуа не обичаше да е в отбранителна позиция. Той се наежи:

— Не ги познаваш. Има ли някакво значение? Ние имаме парите, Лий! Ето това е важното.

Лий не разбираше защо баща й е толкова уклончив. Тя знаеше не само как да го притисне в ъгъла и замисли по-заобиколна тактика.

— Ще поискам да се видя с тях — предупреди тя.

— Разбира се — пресече я той; чертите му станаха сурови. — А сега, ако нямаш нищо против, смятам да поръчам десертите. Освен ако дъщеря ми не иска по-скоро да ме завлече до полицейския участък в Бевърли Хилс и да ме подложи на проба с детектора на лъжата!

Лий отрони тъжна въздишка. Като човек, който разполага с такава власт, баща й наистина имаше право да се засяга.

— Не бъди така патетичен — отрони меко тя. — Просто се опитвах да се добера до детайлите на сделката.

— Детайлите са за адвокатите. Важното е, че ще имаш нужното ти финансиране.

— Но…

Той я сряза с почти незабележимо свиване на очите. Това беше предупредителен жест, който тя трябваше да уважи.

— Искам сладкиш със сирене — каза той на сервитьора, който се бе появил край масата скорострелно, сякаш изваден от някоя от торбите с вълшебства на Джошуа Барън. — Лий?

Лий прехапа зъби, защото знаеше, че да прави сцени на баща си на публично място, означаваше не само да развърже езиците на целия град, но и да подбуди клюки, че „Барън стюдиоуз“ имат още по-големи затруднения.

— Смятам да мина без десерт — отвърна тя с доста повече хладнокръвие, отколкото чувстваше. — По-добре да се прибирам в студиото; все още ме чака много работа.

Макар тъкмо Джошуа да бе настоял тя да прочисти календара си за остатъка от следобеда, той, изглежда, не беше склонен да продължат разговора си.

— Хубаво. Ще се видим вкъщи.

Когато се надигна, Лий видя проблясък на разочарование в очите на баща си. Знаеше, че го боли, когато се карат, и макар съвместната им работа рамо до рамо да бе неизбежно огнище на конфликти, Лий винаги след това се чувстваше виновна. Предавайки се, тя се наведе и леко го целуна по загорялата буза.

— Благодаря ти за обиците — с искрена топлота отрони тя. — Неизразимо красиви са.

Забравил предходния диспут, Джошуа засия:

— Не толкова красиви, колкото моето момиче.

 

 

Докато Корбет кръжеше около същото хрумване, което бе имала Тина Маршъл на увеселението, погледът на Матю се рееше през залата към Лий Барън. Тя беше, призна си той, красива, стройна, изваяна блондинка в най-добрите скандинавски традиции. Но не беше неговият тип.

— Какво ви кара да мислите, че мога да играя във филм? — попита той, като отново съсредоточи вниманието си върху разговора.

Корбет повдигна рамене:

— Ако перифразираме Спенсър Трейси^[5], всичко, което ти трябва, за да играеш, е да си научиш репликите, да се появяваш навреме и да гледаш да не се блъснеш в мебелите.

Матю не беше убеден:

— Признавам, че парите, които предлагате, не са за пренебрегване — изрече бавно той. — Но все пак не мога да повярвам, че това, което ми предлагате, е възможно. Не съм от онези хлапаци, които ходят на театрални курсове още от училище; дявол да го вземе, не съм играл дори дърво в някоя средношколска пиеска.

Той не спомена, че посещаването на осем различни непълни средни училища бе предотвратило тази ранна възможност.

— Да я караме едно по едно — предложи Корбет с предпазлива небрежност; той се мъчеше да скрие растящото си въодушевление.

През дългия обяд Матю Сейнт Джеймс се бе показал интелигентен, здравомислещ, макар и напрегнато сдържан индивид. При нормални обстоятелства такова резервирано отношение би могло да проработи против един актьор, като го накара да изглежда плитък, или дори по-лошо — скучен: най-големият грях в този град.

Но при Матю нещата стояха някак по-различно; той притежаваше обезсилваща аура от взривна енергия, която се процеждаше тъкмо през неговата желязна, овладяна повърхност. И, както бе отбелязвала Тина дни наред, момчето беше великолепно. По един тъмен, неустановим начин. Матю Сейнт Джеймс, размишляваше Корбет, като Райдър Лонг, определено не беше от оня тип мъже, които едно момиче ще побърза да заведе вкъщи, за да го представи на татко си.

Той не се доверяваше лесно, нито пък беше от хората, които приемат нещата според лустрото им. Дълбоко стаената му същност беше черта, която щеше да му служи добре, реши Корбет, ако имаше намерение да работи в този град, където моралните норми често бяха повърхностни. Освен това той беше спец по затварянето на вълненията вътре в себе си. Матю Сейнт Джеймс нямаше да е тук днес, ако не беше поне донякъде заинтригуван от идеята да играе в голям филм. Но лицето му не издаваше нищо.

Почти нищо. Само веднъж очите му се бяха зареяли към Лий и Джошуа Барън и разсеян интерес проблесна в техните тъмни дълбини. Той се бе появил и изчезнал толкова бързо, че ако Корбет не бе наблюдавал Матю отблизо, щеше да го изпусне.

— Ще ти трябват снимки.

— Снимки? — без въодушевление отекна Матю.

— Един фотоалбум, който да изпратим в „Барън стюдиоуз“. Да раздразним тяхното любопитство.

— Не мога да си позволя да платя професионален фотографски сеанс.

Корбет отмахна затруднението, сякаш беше нахална мухица:

— Няма проблеми, аз ще ти дам аванс…

— Не взимам пари назаем.

Корбет уважаваше упоритостта на Матю, тъй като и самият той притежаваше значителна порция от нея. Но това вече беше прекалено.

— Не бъди така проклетнически дебелоглав; ще ми ги върнеш, когато Барън подпише с теб да играеш звездата в „Опасен“. — Той взе златна автоматична писалка Уотърмън и драсна някакъв телефонен номер на гърба на една от сивите си визитни картички. — Джил Кокърън е най-добрата в занаята — каза той, като подаде визитката на Матю. — Когато Джил си свърши работата, Лий Барън ще падне на колене да те умолява да приемеш.

Матю не можа да сдържи усмивката си, като си представи картинката.

— Къде да подпиша?

Корбет не бързаше:

— Ето тук — показа той, докато още пишеше краткото споразумение върху книжна коктейлна салфетка.

Матю й хвърли бегъл поглед, взе писалката, която му подаваше Корбет, и се подписа до името си с едър отчетлив почерк.

— Сега, след като работата ни приключи — каза Корбет, — би трябвало да поръчаме шампанско.

Матю поклати глава:

— Благодаря, но ще работя довечера; трябва да отида до склада и да взема пиенето.

Филмовият агент беше склонен да поспори, но бързо промени намерението си:

— Винаги съм се възхищавал на хора, които знаят да поставят работата пред удоволствието. Това е рядко качество в този град. — Той стана и пак протегна ръка. — Ще пием шампанско, когато са готови снимките.

— Когато получа ролята — твърдо го поправи Матю, заявление, с което по-възрастният мъж веднага се съгласи.

Матю тъкмо бе стигнал вратата, когато се сблъска лице в лице с Лий. Изпитвайки незабавно — и смущаващо — сексуално привличане, той се смръщи и кимна отривисто, докато отстъпваше встрани, за да й направи път.

Лий веднага го позна. Не беше от онези мъже, които една жена ще види и веднага ще забрави. Като си спомни последния им сблъсък и неприятния начин, по който той завърши, тя си каза, че не изгаря повече от него от желание да влиза в престорено вежлив разговор.

Като повдигна брадичка, тя го изпревари на излизане, без да хвърли поглед назад. Веднъж излезли от каменно-стъкления ресторант, Матю тръгна на едната страна, Лий — на другата. Никой не пророни и дума.

Чак когато тя докара зеления си състезателен закрит ягуар обратно на булевард Холивуд към сводестите испански порти на „Барън стюдиоуз“, Лий си припомни внезапния прилив на гняв в очите му, когато я погледна, и се зачуди с какво го е предизвикала.

По-късно през същия следобед в един склад на другия край на града Матю пусна монета в цепката на някакъв уличен телефон. Той не беше изненадан, когато жената от другата страна на линията потвърди, че ще се радва да го зърне, след като той си свърши работата довечера.

Когато постави отново слушалката върху стенната й вилка, Матю се опита да си внуши, че Лана Паркър е първият му избор за всичкото това време.