Лорън Донър
Тайгър (9)

Глава 8

Ричард наблюдаваше Зенди от бюрото си, докато тя се опитваше да задържи една прозявка, но загуби борбата. Той се ухили.

— Не си ли се наспала?

— Не.

— Вярвам, че срещата ти снощи е минала много добре?

Зенди само се усмихна.

— Радвам се да го чуя. Изобщо ли не спа?

В мислите й веднага изникна спомена, когато Тайгър я събуди през нощта, за да се люби с нея — най-малко четири пъти.

— Не много. На разсъмване трябваше да се прибера вкъщи, за да се изкъпя и да се приготвя за работа.

— Прекарала си нощта с него? Добре ли беше?

Тя примигна и се съсредоточи върху писмото на монитора.

— Той има ли си име?

— Да. — Но отказа да погледне към него. Нямаше начин да му каже името на Тайгър.

— Няма да те оставя на мира, докато не ми кажеш кой е.

Това я накара да обърне глава и да го погледне. Ричард наистина изглеждаше решен да го направи.

— Добре. Името му е Ейнджъл. — Тя се засмя на собствената си шега. Тайгър вероятно също щеше да се разсмее, ако му разкажеше за това.

— Един от моя вид. — Ричард размърда вежди. — Ние сме секси, нали?

— Един от твоя вид?

— Ейнджъл е много разпространено испанско име. Латино любовници и всичко свързано с тях.

— Не позна. Това е неговият прякор.

— Не може да е голям ангел, щом те е държал будна цяла нощ.

— Той ме отведе в Рая няколко пъти.

Ричард се засмя.

— Радвам се, че си срещнала някого. Това брак номер три ли ще бъде?

— Пепел ти на езика, човече. — Тя се поколеба, мислейки че няма да е толкова лошо да спи с Тайгър всяка нощ и да се събужда в обятията му всяка сутрин. Но все пак той не търсеше нищо дългосрочно. — Не. Никой от двама ни не иска нещо твърде сериозно. Бях женена и се разведох два пъти. Той не си търси съпруга. Просто се забавляваме заедно, така че не чакай покана за сватба.

— Знаеш ли какво се казва в такъв случай? „Никога не казвай никога“. Не го забравяй. Може да се влюбиш в този мъж, а третият път винаги е успешен.

— Или три пропуска и си вън от играта.

— Глупости. Твърде си млада, за да бъдеш такава песимистка.

Зенди сви рамене.

— Той не е готов да го направи, дори и да рискувам да се захвана с нова връзка. Изглежда твърде много се наслаждава на свободата си.

Ричард се усмихна.

— Така казват всички мъже, докато не срещнат подходящата жена. Мислех да стана свещеник, преди да срещна жена ми в гимназията. Тя промени решението ми, когато осъзнах, че не мога да живея без нея. И не съжалявам.

— Това е толкова романтично.

Той сви рамене.

— Имам нужда от помощ. Ще можеш ли да излезеш от Резервата с мен на обяд? Рожденият ден на съпругата ми наближава и имам нужда от компетентното мнение на жена. Искам да й купя нещо хубаво, но имам ужасен вкус за бижутата.

Зенди кимна.

— Разбира се. Какво й харесва?

— Не и пеперуди. — Той се изсмя. — Миналата година й купих една брошка, като си мислех, че е много хубава, но жена ми не беше във възторг.

— Мога да си представя. Ще дойда с теб.

Колегата й се усмихна с благодарност.

— Благодаря ти! Не познавам много жени. Най-добрата приятелка на съпругата ми трябваше да дойде с мен, но внезапно се разболя. А аз искам да го купя днес, за да съм сигурен, че имам достатъчно време да го надпиша. Освен това мисля, че ще бъдем затрупани с работа през следващата седмица.

— Защо?

— Тази пресконференция снощи ще предизвика лавина от гневни писма.

Зенди не знаеше какво има предвид той, тъй като бе прекарала нощта в гората с Тайгър, но не искаше да разкрие тази част, затова не пита повече. Нейният колега щеше да задава твърде много въпроси, а и разбира се, НСО провеждаше често конференции. И без това вече бяха доста заети, но смяташе, че ще могат да се справят с увеличаването на пощата. Системата, която бяха внедрили за входящата кореспонденция, беше доста ефективна и действаше добре.

Докато се чудеше колко дълго ще трае връзката им с Тайгър и как ще приключи всичко, времето отлетя бързо. Той искаше да я види отново, но не беше казал кога. Мразеше подобна несигурност. Тайгър я целуна за довиждане в колата и обеща да й се обади. Зенди хапеше устни от притеснение, че това може би беше начин да й каже „сбогом“.

— Зенди?

Тя обърна глава и погледна към Ричард.

— Да?

— Вече е обяд. — Той се изправи. — Сноу дойде да ни придружи. Да не си забравиш чантата днес. Съмнявам се, че охраната ще ти поиска документите, тъй като си с мен, но ти не използваш предната порта, нали? Не съм сигурен, че те познават там, затова трябва да си вземеш документите за самоличност.

Зенди бе изненадана, че времето мина толкова бързо, когато си обу обувките и го последва до входната врата. Сноу я държеше отворена и те излязоха навън при колата. Няколко минути по-късно той ги остави на паркинга, близо до предната порта на Резервата.

— Караш бял миниван?

Ричард се разсмя, когато се качиха вътре.

— Жена ми има същия в синьо. Мислехме, че е готино.

— Така е. — Тя си сложи предпазния колан.

Когато стигнаха до входните порти, Ричард подсвирна.

— Брей! Виж това!

Зенди беше шокирана от това, което видя.

— Винаги ли е така на обяд? Никога не съм минавала оттук. — След като излязоха от портата, минаха бавно покрай най-малко стотина протестиращи. Те ги гледаха свирепо, някои от тях крещяха.

— Предполагам, че не са във възторг от факта, че Джъстис Норд си е взел половинка.

Зенди обърна глава и го погледна.

— Така ли? Ако местните жители имат проблем с тях, защо тогава НСО е купила тази земя и е построила Резервата?

— Нима си пропуснала снощната пресконференция? Даваха я по всички канали. Той се ожени за дъщерята на популярен сенатор и го обявиха заедно. Таткото беше много развълнуван, новоизлюпената госпожа Норд е доста секси и Джъстис се кълне, че са наистина много щастливи. Изглеждаха уверени в това. — Ричард направи пауза. — Тези не са местни жители. Всички, които живеят наоколо, харесват Новите видове. Идиотите, които виждаш, идват тук, за да създават проблеми. Местните мотели не им дават стаи, може би затова са толкова озлобени. Трябва да пътуват повече от час, за да се правят на глупаци тук, а после в края на деня губят още час, за да се приберат обратно.

Зенди се засмя.

— Местните мотели не им дават стаи?

Ричард поклати глава.

— Не. Сложили са големи табели отпред. Не си ли ги виждала? Заявяват, че не допускат „анти-Нови видове личности“ с надписи: „без обувки“, „без риза“, „няма обслужване“^[1]. Много е смешно.

— Така е. Никога не съм ходила в мотел. Купих си къщата онлайн и оправих цялата документация по факса. И след като подписах договора, веднага се преместих тук. Доволна съм, че Джъстис Норд е щастлив. Аз го харесвам. И се радвам, че си е взел половинка, но си мислех, че ще е от Новите видове.

— Всички си мислеха така. — Ричард ускори, щом излязоха на магистралата, която щеше да ги отведе в града. — Фактът, че тя е човек, ще вбеси всеки задник, който има проблеми с НСО. Ще ни засипят с гневни писма, но ти не забравяй, че трябва да им отговаряш любезно. — Обърна се към нея и й намигна. — Върни им обидата с учтиви изречения.

— Уважаеми господине, вашите мисли се ценят високо от всички в отдела ни за кореспонденция, защото се смеем ежедневно над възгледите ви и се надяваме денят ви да бъде също така приятен, както сте го пожелали и на нас.

Ричард се разсмя.

— Жалко, че не можем просто да им кажем да си го начукат.

* * *

Тайгър затвори телефона и изръмжа към мъжете, които стояха около него.

— Заключете го долу и утроете защитата. Искам мъжете от Дивата зона да патрулират по стената на местата, където не достигат офицерите. Разделете ги на две групи, нека да работят на две смени по дванайсет часа. И могат да разкъсат всеки нарушител, който успее по някакъв начин да се справи със стената.

Флейм наклони глава.

— Ти сериозно ли?

— Не. Но би било хубаво, нали? Кажи им, че могат да ги плашат, но да задържат всеки, който открият, докато сме в състояние да изпратим някой да прибере хванатите идиоти.

Другият мъж се ухили.

— Вече си набелязах няколко от другата страна на портата, които нямам нищо против да ступам.

Харли кимна към Флейм.

— Онова кречетало с мегафона ще бъде на първо място в списъка ми на тези, с които бих се заел да уреждам отношения.

Чувството за хумор на Тайгър се завърна и той се засмя в отговор.

— Мъжът с червената тениска, на която има реклама на някаква бира?

— Същият — потвърди Харли. — Само две минути с него и ще го пратя да си ходи у дома с мегафона, наврян на едно доста лошо място, което ще му причини много затруднения.

Муун прехвърли тежестта си от единия крак на другия и също се обади:

— Бих предпочел мъжа в униформа. В действителност той не е военен, но някой трябва да го прекара през моята версия на тренировъчен лагер. — И вдигна крак, за да покаже военните си кубинки.

Лошото настроение на Тайгър съвсем се разсея.

— Опитайте се да държите под контрол чувството си за хумор. Знам, че е трудно, но ще преминем заедно през това днес.

— Ами утре? — Харли се засмя. — Не мисля, че това ще отшуми бързо. Безсмислено е да се надяваме, че онези губещи там просто ще осъзнаят, че ние можем да дадем на жените им много повече, отколкото те са в състояние. — Меко изръмжа. — Мога да им го докажа с онази красива брюнетка в синия костюм.

Муун също изръмжа тихо.

— Много секси. Може да направи подробен репортаж за мен по всяко време.

Тайгър се разсмя от сърце.

— Не флиртувайте с репортерите.

Телефонът иззвъня отново и Тайгър освободи мъжете. Погледна номера, който го търсеше, и се зарадва, че е Джъстис.

— Как е Джеси?

Джъстис се поколеба, преди да отговори:

— Ядосана е. Очаквахме реакция, но това е много по-лошо, отколкото се опасявахме. Брас каза, че от снощи имате много проблеми с протестиращите.

— Всъщност, не беше зле допреди няколко часа. Иска ми се да ме беше предупредил, преди да съобщите тази новина. Дори не бях наясно какво се е случило до тази сутрин, когато дойдох на смяна.

— Опитах се да ти се обадя, но ти не вдигаше. Казаха ми, че искаш да си починеш и никой не трябва да те притеснява. — Джъстис замълча за миг. — Добре ли си? Брас каза, че си се обадил и си съобщил, че ще прекараш нощта в Дивата зона.

Тайгър мразеше да лъже.

— Просто имах нужда да общувам с природата. — Мигновено в паметта му изскочи образът на Зенди под него, докато я обладаваше. Членът му се напрегна от спомена на разтворените й устни и сексапилните й зелени очи, които се взираха в него. Беше се справил добре с животинската си страна. Много пъти. Изведнъж се почувства виновен, че лъже. — Не е вярно — призна си. — Бях с жена, но отказвам да говоря за това.

Мълчанието от другата страна на линията продължи няколко дълги секунди.

— Добре. Не разбирам причината за тази тайнственост, но ще я уважа. Знаеш, че можеш да говориш с мен за всичко.

Тайгър се изкушаваше да поговори с някого, но се поколеба.

— Може би по-късно. Искам да се справя сам с това.

— Разбира се. Нашите жени могат да бъдат сложни. Имаш ли нужда от повече мъже там? Всички са заети тук, но ти имаш по-голяма територия, която трябва да защитаваш.

— Току-що изпратих екипа си да извика на помощ мъжете от Дивата зона. Не очаквам да бъдат много устойчиви, но те обичат да ловуват. Ако хванат човек, не мисля, че ще го убият веднага. Харли и Муун ще ги разделят на групи, за да балансират спокойните с по-дивите. Сега това е стандартна процедура в извънредни ситуации. А тази ситуация бих определил именно като такава. А ти как се справяш?

— Бесен съм. Знаех, че когато направим изявление за това, че си вземам човешка жена, ще възникнат много проблеми, но се надявахме на добро стечение на обстоятелствата, след като баща й е на наша страна.

— Защо го направи точно снощи?

Джъстис се поколеба.

— Братът на Джеси е бил прострелян. Ще живее, но тя отлетя, за да се грижи за него. Пресата забелязала наши мъже сред охраната й. Обадиха се репортери да питат защо. Прехвърлихме Джейк в Хоумленд, за да се възстанови. По-безопасно е за нея да бъде с брат си тук, отколкото в болницата. Джейк се съгласи и нашите лекари се грижат за него. Но репортерите вече бяха налапали кокала и нямаха намерение да го пускат.

— Не си имал избор.

— Така се чувствахме всички — въздъхна Джъстис. — Извинявам се за трудностите, но тя ги заслужава.

— Знам, че обичаш своята половинка.

— Любов е слабо казано. Тя е моят живот. Брат й обаче е трън в задника ми. Не бях го срещал, докато не го докараха тук. Труден човек.

— „Анти-Видове“?

— Не. Просто задник. Представи си по-млада версия на Тим Оберто, но без строгия контрол, тъй като не работи за нас. Джейк е напуснал военните, за да работи за частна охранителна фирма. Вече иска да види всичките ни протоколи за сигурност, за да ги поправи. Той е силно закрилнически настроеният по-голям брат. Възхищавам се на любовта му към моята половинка, но мъжът е голяма досада.

— Хората вървят със семейството — подразни го Тайгър. — Сега е и твой брат.

— Пепел ти на езика! Знам, че с удоволствие бих му забил един в муцуната.

— Въздържай се! Половинката ти не би одобрила това.

— Джеси също иска да го удари. Дори заплаши, че ако не престане да се меси навсякъде, ще го простреля в другия крак, за да бъдат белезите му симетрични. Те имат странни братски взаимоотношения, непрекъснато спорят и си отправят взаимно ужасни заплахи.

— Сега денят не ми изглежда чак толкова стресиращ — пошегува се Тайгър. — Наслаждавай се на общуването си с брата на Джеси.

— Пази се!

Тайгър затвори телефона и влезе в главната зала на Сигурността. Всички монитори показваха тълпата от протестиращи.

— Как се държат?

— Никой не е хвърлил нищо, откакто ги заляхме с големите шлангове пред портата — отвърна Зест с усмивка. — Не им хареса ледената баня.

— Добре. — Тайгър прокара пръсти през косата си. — А как е в града? Шерифът отговори ли на запитването ни?

— Не съобщава за никакви неприятности. Повечето от протестиращите го избягват и вместо това висят тук.

— Това е успокояващо. Не искам местните да ни намразят.

Поне нещо беше наред. Тайгър знаеше, че денят ще бъде дълъг. Надяваше се да позвъни на Зенди и да си уговорят среща след работа, но тя щеше да спи, когато смяната му приключеше.

* * *

— Беше забавно — Зенди хвърли поглед към Ричард. — Благодаря ти, че ми купи обяд в града.

— За мен бе удоволствие. Имаш страхотен вкус. Мисля, че жена ми веднага ще обикне този медальон във вид на роза. Много е красив.

— Само не забравяй да сложиш снимките в него, след като го вземеш от гравиране. Една твоя и една на децата ви. Всяка жена би искала да има такова бижу. Всъщност, беше забавно да пазарувам за друг.

— Хей, радвам се, че мислиш така. Мога ли да те взема назаем за няколко часа преди Коледа? Тогава наистина ще имам нужда от помощ. — Ричард се ухили. — Ще трябва да купя нещо не само за жена ми, но и за майка ми.

— Ах — подразни го Зенди, — значи не ме искаш като приятел, а като помощник при пазаруването.

— Точно така!

Пред портите на Резервата Ричард трябваше да намали, тъй като тълпата бе блокирала пътя. Той натисна клаксона, но малцина се отдръпнаха. Три големи пикапа чакаха пред тях на опашка, за да бъдат претърсени.

Ричард въздъхна.

— Може малко да закъснеем.

— Вината не е наша. Служителите на НСО могат да ни видят горе от стената. — Зенди погледна към тежковъоръжените офицери, патрулиращи на върха на стената. — Не помня да е имало толкова много хора там в деня, когато дойдох на интервю.

— Защото обикновено са по-малко. — Ричард замълча за миг. — Ти също ли си нервна като мен? Обърни внимание как някои от тези загубеняци се вглеждат в нас. — Той пусна ключалките на вратите, но те вече бяха заключени. — Не ми харесва това.

Погледът й зашари наоколо, за да открие, че много непознати се взират в тях.

— И на мен не ми харесва. Може би ще трябва да обърнеш и да отидеш пред другата порта, която използвам.

— Много е далече и наистина ще закъснеем. В безопасност сме. Никой не би бил толкова глупав, че да опита нещо с всичкото това оръжие по стената. Технически ние сме на територията на НСО. Навсякъде има сложени знаци и офицерите могат да открият огън, ако е необходимо.

Зенди изучаваше лицата на протестиращите.

— Те знаят ли това? Тези, които държат расистките плакати, не са от най-добрите и от най-умните. Те са най-презрените и най-тъпите.

Ричард се засмя.

— Всичко ще бъде наред. Виж, има няколко полицаи от града, които се опитват да контролират тълпата. Работя тук от известно време, виждал съм и по-лошо.

Някакъв идиот в дънки и тениска се качи в каросерията на единия от пикапите, спрял на опашката и започна да крещи обиди към офицерите от НСО. Новинарски екипи се промъкнаха напред с камерите си, за да заснемат напрегнатата ситуация.

Ричард тихо изруга.

— Тези са такива задници.

— Може да падне от каросерията и да си счупи врата. Надеждата умира последна.

Зенди се обърна към Ричард и той й намигна. Тя му се усмихна и продължи да наблюдава глупака, който демонстрираше своята интелигентност. Офицерите от НСО не му обръщаха внимание, но операторите се суетяха около него, снимайки това, което се случва.

— Обзалагам се на пет долара, че всичко това ще бъде още в новините в шест. Този толкова вреди на тяхната кауза, че се надявам да го пуснат, та да го види цял свят. Какъв тъпак. Познавам двегодишни деца с по-добри езикови умения. — Пръстите на Ричард барабаняха по волана. — Наистина ще закъснеем.

— Не е по наша ви… — Тя спря шокирана, когато от задната част на пикапа пред тях полетя брезент. Той падна върху предния капак на минивана на Ричард, и двама мъже се изправиха в каросерията, където се бяха крили под платнището. Те държаха пушки в ръцете си.

Мъжете откриха огън и Зенди замръзна от ужас. Звуците от изстрелите бяха оглушителни, стоповете на пикапа, в който бяха двамата стрелци изведнъж угаснаха. Това беше такава малка подробност, че едва ли някой би й обърнал внимание, но на нея й направи впечатление.

Секунда по-късно светнаха светлините за задна скорост и автомобилът пред тях се заби в предницата на минивана. Предпазният колан на Зенди се задейства и болезнено се впи в рамото й. Ричард изкрещя — това не беше дума, само вик на ужас и объркване.

Офицерите на НСО отговориха, като изстреляха метални цилиндри, които избухнаха на тротоара около тях. Гъст бял дим започна да изпълва въздуха, скривайки портата. Нещо се удари в прозореца до Зенди и тя се обърна да погледне. Един мъж с кърпа, покриваща носа и устата му, стискаше чук, и отново удари прозореца. Стъклото до лицето й се напука — стана на паяжина, и започна да поддава. Десетки протестиращи нападнаха минивана — подпряха го с телата си и започнаха бясно да го клатят. Зенди изкрещя, пръстите й трескаво се вкопчиха в закопчалката на обезопасителния колан. Той се откопча точно в момента, в който мъжът отново удари прозореца и парчета стъкло се посипаха в скута й — ръка стисна ръката й. Ричард я дръпна грубо и я бутна в празното пространство между седалките.

Някой призова за спокойствие от мегафон, но думите му се изгубиха сред виковете на протестиращите и още взривове. Зенди се удари в пода между седалките в центъра на вана. Някой я хвана за крака и й събу обувката. Тя успя да го изрита, плъзна краката си между двете предни седалки и се сви на кълбо.

— Нуждаем се от помощ — изкрещя Ричард.

Не можеше да го види от мястото, където лежеше, но видя вдигнатата му ръка, в която навярно държеше мобилния си телефон. Може би беше набрал 911 или номера на портата, не бе сигурна точно кой. Внезапно страничната врата до нея се отвори и тя извъртя глава.

— Шибана кучка, обичаща животните! — изкрещя някой.

— Това е тя! — изкрещя друг. — Това е жената на Джъстис Норд!

Огромни ръце се протегнаха вътре, за да я хванат. Зенди изпищя, когато гъстия дим изпълни вътрешността и я заслепи. Пръстите й се вкопчваха във всяка издатина, докато я дърпаха от вана. Но нападателите й бяха силни и я измъкнаха. Удари се силно в тротоара и изпадна в пристъп на кашлица, когато се опита да изкрещи отново.

Щом падна долу, ръцете освободиха краката й и някакъв мъж изсумтя. Някой падна до нея и тя осъзна, че тълпата бяга далеч от портата. Пропълзя напред и удари главата си отстрани на вана. Не можеше да види нищо, но го бе открила. Тежките стъпки се чуваха все по-близо, хората крещяха и кашляха, и тя се изтърколи под автомобила.

Отдолу беше доста тясно, но Зенди се надяваше, че това ще я спаси от съдбата да бъде стъпкана от бягащата тълпа. Димът ставаше все по-гъст, докато в един момент не можеше да диша. Хвана предницата на ризата си и я вдигна нагоре, покривайки носа и устата си. Това помогна съвсем малко.

— Зенди! — изкрещя Ричард, преди да избухне в кашлица. Гласът му дойде отблизо, от минивана.

Зенди пое дълбоко въздух и освободи устата си.

— Под вана съм!

Някакви ръце я сграбчиха и я измъкнаха от скривалището й. Започна да се бори, но ядосано ръмжене я спря.

— Аз съм от НСО — информира я мъжът.

Тя се успокои и остана много учудена, когато той я вдигна с лекота от земята. Хвана се здраво за бронежилетката му и мъжът бързо се втурна през най-гъстата част на димната завеса.

Трябваше да сдържа сълзите си и се взря в лицевия щит на Новия вид, който я отнесе достатъчно далеч, за да може да вижда отново. Стигнаха до портите и той се промъкна през отвореното пространство, оставено, за да я вкара вътре.

— Дишай в ризата ми и не вдишвай повече от дима — нареди грубо Новия вид. — Само се дръж.

Звукът от кашлицата на някой друг я накара да се обърне и Зенди видя Ричард, подпомаган от един офицер. Колегата й притискаше маска към лицето си, и очевидно също му бяха осигурили придружител, тъй като го въведоха през портата. Очите й се напълниха с нови сълзи, този път на благодарност, че и двамата бяха оцелели.