Джек Лондон
Мексиканецът (2)

2

Решителният час наближаваше. Дали ще има революция или не, зависеше от Хунтата, а Хунтата беше много зле. Нуждата от пари беше по-голяма от всеки друг път, а да се намерят пари беше по-трудно. Родолюбците бяха дали и сетния си цент и не можеха да дадат нищо повече. Работници-строители на железопътни линии — избягали от Мексико пеони — даваха половината от оскъдните си надници. Но трябваше много повече. Дългогодишният непосилен конспиративен, подривен труд трябваше да даде плод. Времето беше назряло. Революцията висеше на косъм. Още един тласък, едно последно героично усилие и тя щеше да натежи на везната на победата. Те познаваха своето Мексико. Започнеше ли веднъж, революцията щеше да се справи сама. Цялата машина на Диас щеше да рухне като картонена сграда. По границата бяха готови да въстанат. Един янки със сто души от организацията „Индустриални работници в света“ чакаше само да му се каже, за да нахълта и да започне завземането на Долна Калифорния. Но трябваха пушки. Хунтата поддържаше връзка с всички чак до Атлантическия океан и всички имаха нужда от пушки: обикновени наемници, недоволни членове на американските профсъюзи, социалисти, анархисти, мексикански изгнаници, избягали от крепостничество пеони, разгромени въстанали рудокопачи от Кьор д’Ален и Колорадо, всички с едно-единствено желание — да се бият още по-яростно. „Пушки и бойни припаси, бойни припаси и пушки!“ — това беше техният неспирен и безконечен повик.

Само да пуснат тази пъстра, жадна за мъст тълпа оттатък границата и революцията ще пламне. Митницата, северните пристанища ще бъдат превзети. Диас не може да устои. Няма да посмее да хвърли главните си сили срещу тях, защото ще трябва да държи в подчинение южните области. Но въпреки това пожарът ще се разпространи и на юг. Народът ще въстане. Гарнизоните ще падат един след друг. Щат след щат ще минава в ръцете на революцията. Докато най-после победните й армии се устремят от всички страни към самия град Мексико, сетната твърдина на Диас.

Но парите… Те имаха хора, нетърпеливи и непримирими хора, които щяха да вдигнат пушки. Познаваха търговци, които щяха да им продадат и доставят тези пушки. Но докато докара подготовката на революцията до този стадий, Хунтата се бе изтощила. Последният долар беше похарчен, последният източник изчерпан и последният гладуващ родолюбец издоен докрай, а великото начинание все още висеше на косъм. Пушки и бойни припаси! Дрипавите батальони трябваше да се въоръжат. Но как? Рамос оплакваше конфискуваните си имоти. Арелано окайваше разточителството на своята младост. Мей Сетби размишляваше дали положението щеше да е по-друго, ако хората от Хунтата бяха пестили повече в миналото.

— Само като си помисля, че свободата на Мексико зависи от няколко хиляди жалки долара! — възкликна Паулино Вера.

По всички лица се четеше отчаяние. Хозе Америло, последната им надежда, наскоро спечелен привърженик, бил хванат в хациендата си в Чихуахуа и разстрелян пред стената на собствения си обор. Новината току-що бе стигнала до тях.

Ривера, който на колене търкаше пода, вдигна поглед и четката увисна в голите му ръце, опръскани с мръсна сапунена вода.

— Ще стигнат ли пет хиляди? — попита той.

Всички го гледаха с изумление. Вера кимна и преглътна.

Не можа да проговори, но в същия миг се изпълни с безгранична вяра.

— Поръчайте пушките — каза Ривера, а след това изрече най-дългия поток от думи, който бяха чували от него: — Работата не търпи отлагане. След три седмици ще ви донеса петте хиляди. Така ще е добре. Времето ще се постопли, за бойците ще е по-лесно. А пък и аз не мога да направя нищо по-рано…

Вера се бореше с надеждата си. Кой би могъл да повярва? Твърде много заветни упования се бяха сгромолясали, откакто бе започнал да играе на революция. Той вярваше на този опърпан мияч на революцията и въпреки това не смееше да вярва.

— Ти си луд — каза той.

— След три седмици — повтори Ривера. — Поръчайте пушките.

Той се изправи, свали ръкавите на ризата, сложи си сакото.

— Поръчайте пушките — каза той. — Аз отивам.