Джек Лондон
Мексиканецът

1

Никой не знаеше неговото минало, а най-малко от всички хората от Хунтата^[1]. Той беше тяхната „малка загадка“, техният „голям родолюбец“ и по свой начин работеше за наближаващата мексиканска революция с не по-малко усърдие от тях. Те дълго не искаха да признаят това, защото никой от Хунтата не го обичаше. В деня, когато се появи за първи път в техните многолюдни, шумни стаи, всички го помислиха за шпионин, за едно от платените оръдия от тайната служба на Диас^[2]. Твърде много борци на революцията гниеха в гражданските и военните затвори из целите Съединени щати, а други, оковани във вериги, дори и сега се изпращаха отвъд границата, където ги изправяха пред кирпичени стени и ги разстрелваха.

От пръв поглед момчето не им направи благоприятно впечатление. То си беше момче, не повече от осемнадесетгодишно и не много едро за възрастта си. Заяви, че се казвало Фелипе Ривера и имало желание да работи за революцията. Това беше всичко — нито една излишна дума, никакво по-нататъшно обяснение. То стоеше и чакаше. На устните му нямаше усмивка, в очите му нямаше сърдечност. Високият, поривист Паулино Вера усети вътрешно да потръпва. Пред него стоеше нещо отблъскващо, страшно, загадъчно. Имаше нещо злобно, змийско в черните очи на момчето. В тях гореше студен огън, някакво безгранично съсредоточено настървение. То стрелна поглед от лицата на конспираторите към пишещата машина, на която прилежно чукаше дребничката мисис Сетби. Този поглед се спря на нея само за миг — тя бе случайно вдигнала очи и също долови това безименно нещо, което я накара да спре работата си. Стана нужда да препрочете написаното, за да може да продължи писмото в същия дух.

Паулино Вера погледна въпросително Арелано и Рамос, а те погледнаха въпросително него и сетне се спогледаха един друг. Нерешителност и съмнение тегнеше в техните очи. Това слабо момче представляваше самата неизвестност и носеше цялата заплаха на неизвестността. Беше неразгадаемо, извън познанията на честните обикновени революционери, чиято най-свирепа омраза към Диас и неговата тирания беше всъщност само омраза на честни обикновени родолюбци. Сега пред тях стоеше нещо друго и самите те не знаеха какво е то. Обаче Вера, винаги най-припрян и най-бърз в действията си, прекъсна мълчанието.

— Прекрасно — студено рече той. — Казваш, че искаш да работиш за революцията. Свали си сакото. Закачи го ей там. И ела да ти покажа къде са кофите и парцалите. Подът е мръсен. Ще измиеш пода първо тук, а после и в другите стаи. Трябва да се почистят плювалниците. После иде ред на прозорците.

— Ще помогна ли с това на революцията? — попита момчето.

— Ще помогнеш — отговори Вера.

Ривера изгледа всички със студено подозрение, след това свали сакото.

— Добре — промълви той.

И нищо повече. Ден след ден идваше да работи — да мете, да мие, да чисти. Чистеше пепелта, качваше въглища и трески и палеше печките, преди най-ревностният от тях да седне пред писалището си.

— Мога ли да спя тука? — попита веднъж той.

Аха! Ето какво било! Диас имаше пръст в тази работа. Да спи в стаите на Хунтата значеше да има достъп до тайните им, до списъците с имената, до адресите на другарите оттатък, на мексиканска земя. Молбата му бе отхвърлена и Ривера никога не заговори за това пак. Те не знаеха нито къде спи, нито къде и как се храни. Веднъж Арелано му предложи няколко долара. Ривера се отказа от парите с поклащане на глава. Когато Вера се намеси и се помъчи да го убеди да ги приеме, момчето каза:

— Аз работя за революцията.

Много пари са нужни, за да вдигнеш съвременна революция, а Хунтата беше вечно в затруднено положение. Членовете гладуваха, но залягаха — дори и най-дългият ден им се виждаше недостатъчно дълъг — и все пак имаше моменти, когато успехът или неуспехът на революцията изглеждаше да зависи само от няколко долара. Веднъж, когато бяха закъснели два месеца да платят наема и хазаинът заплашваше, че ще ги изхвърли, не друг, а Фелипе Ривера, чистачът с бедните, износени и протъркани дрехи, сложи шестдесет долара в жълтици на писалището на Мей Сетби. Това се повтори и при други случаи. Триста писма, натракани на неуморната пишеща машина (молба за помощ, за подкрепа от страна на организирани работнически групи, искания до редактори на вестници да вземат честно отношение към събитията, протести срещу произвола на щатските съдилища спрямо революцията), лежаха неизпратени, защото нямаше пари за пощенски марки. Часовникът на Вера бе изчезнал — старомодният златен часовник, който звънеше и му беше останал от неговия баща. Липсваше вече и простичкият златен пръстен от средния пръст на Мей Сетби. Положението беше безнадеждно. Рамос и Арелано отчаяно дърпаха дългите си мустаци. Писмата трябваше да заминат, а пощата не даваше марки на вересия. Тогава Ривера си взе шапката и излезе. Когато се върна, сложи хиляда двуцентови марки на писалището на Мей Сетби.

— Да не би да е проклетото злато на Диас? — рече Вера на другарите.

Те вдигнаха вежди, без да знаят какво да отговорят. А Фелипе Ривера, станал чистач за революцията, щом се наложеше, продължаваше да наброява злато и сребро за нуждите на Хунтата.

И все пак не можаха да го обикнат. Не го познаваха. Неговото държане не приличаше на тяхното. Той не се впускаше в откровености. Отклоняваше всяко подпитване. Колкото и да беше млад, те все не можеха да се решат да го разпитат.

— Може да е човек с велик и самотен дух, не знам, не знам — безпомощно заяви Арелано.

— Той не е човек — рече Рамос.

— Душата му е попарена — каза Мей Сетби. — Светлината и смехът са прегорели в него. Прилича на мъртвец, а пък е тъй страшно жив.

— Изживял е адски мъки — добави Вера. — Никой, който не е изживял мъки, не може да има такъв вид, а той е още момче.

Въпреки това не можаха да го обикнат. Ривера никога не говореше, никога не питаше, никога не правеше предложения. Стоеше и слушаше с безизразно лице, като бездушен предмет и само очите му горяха със студен блясък, когато приказките им за революцията ставаха по-гръмки и по-разгорещени. Погледът му се обръщаше от лице към лице, от един от говорещите към друг, забиваше се в тях като свредел от разкален лед и ги объркваше и смущаваше.

— Той не е шпионин — каза Вера на Мей Сетби. — Той е родолюбец; запомнете думите ми: най-големият родолюбец между всички ни. Зная това, чувствувам го, чувствувам го ей тука, в сърцето и в разума си. Но съвсем не го разбирам.

— Има лош нрав — забеляза Мей Сетби.

— Зная — отвърна Вера и потрепера. — Поглеждал ме е с тези очи. В тях няма обич; в тях има заплаха; свирепи са като на див тигър. Зная, че стига да изменя на нашето дело, ще ме убие. Той няма сърце. Безмилостен е като стомана, остър и студен като мраз. Прилича на лунна светлина в зимна нощ, когато човек замръзва до смърт на някой самотен планински връх. Не се боя от Диас и от всичките му убийци, но от това момче ме е страх. Казвам ви самата истина. Страх ме е. От него лъха на смърт.

И все пак Вера беше този, който убеди другите да поверят първата отговорна задача на Ривера. Връзката между Лос Анжелос и Долна Калифорния^[3] беше прекъсната. Трима от другарите бяха изкопали сами гробовете си, след това бяха разстреляни пред тях. Още двама бяха попаднали в щатския затвор в Лос Анжелос. Хуан Алварадо, федералният главнокомандуващ, беше чудовище. Проваляше всичките им планове. Не можеха вече да се свържат нито със старите, нито с новоспечелените революционери в Долна Калифорния.

Младият Ривера получи нарежданията и замина на юг. Когато се върна, връзката беше възстановена, а Хуан Алварадо — мъртъв. Бяха го намерили със забит до дръжката нож в гърдите. Това надхвърли задачата на Ривера, обаче в Хунтата знаеха точно кога и къде е бил. Не го разпитваха. И той не казваше нищо. Но те се спогледаха и се досетиха.

— Казах ви — рече Вера. — Диас трябва да се бои от този младеж повече, отколкото от всеки друг. Той е неумолим. Той е пръст божи.

Лошият нрав, за който бе споменала Мей Сетби и който всичките долавяха, се потвърждаваше от нагледни доказателства. Сега момчето пристигаше ту с цепната уста, ту с посиняла буза или подпухнало ухо. Явно беше, че влиза в саморазправа някъде в оня външен свят, където се хранеше и спеше, печелеше пари и се движеше по незнайни за тях пътища. С течение на времето Ривера стана и словослагател на малкото революционно вестниче, което издаваха веднъж на седмица. Имаше случаи, когато не беше в състояние да набира, защото ставите на ръцете му бяха ожулени и разкървавени, палците — навехнати и безпомощни, едната или другата ръка уморено висеше надолу, а лицето се свиваше от стаена болка.

— Негодник — каза Арелано.

— Посетител на долнопробни заведения — подхвърли Рамос.

— Но откъде взима парите? — запита Вера. — Ето, и днес току-що научих, че е платил сметката за бялата хартия, сто и четиридесет долара.

— Това трябва да е свързано с отсъствията му — предположи Мей Сетби. — Никога не дава обяснения за тях.

— Трябва да пратим някой да го проследи — предложи Рамос.

— Не бих искал аз да съм този, който ще го следи — рече Вера. — Страх ме е, че след това ще ме видите направо на погребението ми. Той страда от някакво ужасно увлечение. И на самия господ дори не би позволил да се изпречи между него и това увлечение.

— Пред него се чувствувам като дете — призна Рамос.

— За мен той е сила: първобитна сила, див вълк, нахвърляща се гърмяща змия, жилеща стонога — добави Арелано.

— Той е въплъщение на революцията — заяви Вера. — Той е пламъкът и духът на революцията, ненаситният повик за отмъщение, който не прозвучава гласно, а поразява безшумно. Той е ангелът на разрушението, витаещ в безмълвните часове на нощта.

— Бих могла да плача за него — каза Мей Сетби. — Той не дружи с никого. Мрази всички. Нас търпи, защото му отваряме пътя към постигането на неговата мечта. Той е сам… самотен. — Гласът й секна в сподавено ридание, очите й се замрежиха от сълзи.

Къде и как прекарваше времето си Ривера, беше истинска тайна. Случваше се понякога да не го видят цяла седмица. Веднъж се губи един месец. В тези случаи при завръщането си, без обяснения и без въобще да говори, той винаги слагаше златни монети на писалището на Мей Сетби. И пак с дни и седмици прекарваше цялото си време в Хунтата. А после за някое време отново започваше да се губи за цял ден, от ранна сутрин до надвечер. След това идваше много рано и оставаше до късно. Веднъж Арелано го завари в полунощ да набира вестника с подпухнали пръсти, а устната му беше пак цепната и още кървеше.

2

Решителният час наближаваше. Дали ще има революция или не, зависеше от Хунтата, а Хунтата беше много зле. Нуждата от пари беше по-голяма от всеки друг път, а да се намерят пари беше по-трудно. Родолюбците бяха дали и сетния си цент и не можеха да дадат нищо повече. Работници-строители на железопътни линии — избягали от Мексико пеони — даваха половината от оскъдните си надници. Но трябваше много повече. Дългогодишният непосилен конспиративен, подривен труд трябваше да даде плод. Времето беше назряло. Революцията висеше на косъм. Още един тласък, едно последно героично усилие и тя щеше да натежи на везната на победата. Те познаваха своето Мексико. Започнеше ли веднъж, революцията щеше да се справи сама. Цялата машина на Диас щеше да рухне като картонена сграда. По границата бяха готови да въстанат. Един янки със сто души от организацията „Индустриални работници в света“ чакаше само да му се каже, за да нахълта и да започне завземането на Долна Калифорния. Но трябваха пушки. Хунтата поддържаше връзка с всички чак до Атлантическия океан и всички имаха нужда от пушки: обикновени наемници, недоволни членове на американските профсъюзи, социалисти, анархисти, мексикански изгнаници, избягали от крепостничество пеони, разгромени въстанали рудокопачи от Кьор д’Ален и Колорадо, всички с едно-единствено желание — да се бият още по-яростно. „Пушки и бойни припаси, бойни припаси и пушки!“ — това беше техният неспирен и безконечен повик.

Само да пуснат тази пъстра, жадна за мъст тълпа оттатък границата и революцията ще пламне. Митницата, северните пристанища ще бъдат превзети. Диас не може да устои. Няма да посмее да хвърли главните си сили срещу тях, защото ще трябва да държи в подчинение южните области. Но въпреки това пожарът ще се разпространи и на юг. Народът ще въстане. Гарнизоните ще падат един след друг. Щат след щат ще минава в ръцете на революцията. Докато най-после победните й армии се устремят от всички страни към самия град Мексико, сетната твърдина на Диас.

Но парите… Те имаха хора, нетърпеливи и непримирими хора, които щяха да вдигнат пушки. Познаваха търговци, които щяха да им продадат и доставят тези пушки. Но докато докара подготовката на революцията до този стадий, Хунтата се бе изтощила. Последният долар беше похарчен, последният източник изчерпан и последният гладуващ родолюбец издоен докрай, а великото начинание все още висеше на косъм. Пушки и бойни припаси! Дрипавите батальони трябваше да се въоръжат. Но как? Рамос оплакваше конфискуваните си имоти. Арелано окайваше разточителството на своята младост. Мей Сетби размишляваше дали положението щеше да е по-друго, ако хората от Хунтата бяха пестили повече в миналото.

— Само като си помисля, че свободата на Мексико зависи от няколко хиляди жалки долара! — възкликна Паулино Вера.

По всички лица се четеше отчаяние. Хозе Америло, последната им надежда, наскоро спечелен привърженик, бил хванат в хациендата си в Чихуахуа и разстрелян пред стената на собствения си обор. Новината току-що бе стигнала до тях.

Ривера, който на колене търкаше пода, вдигна поглед и четката увисна в голите му ръце, опръскани с мръсна сапунена вода.

— Ще стигнат ли пет хиляди? — попита той.

Всички го гледаха с изумление. Вера кимна и преглътна.

Не можа да проговори, но в същия миг се изпълни с безгранична вяра.

— Поръчайте пушките — каза Ривера, а след това изрече най-дългия поток от думи, който бяха чували от него: — Работата не търпи отлагане. След три седмици ще ви донеса петте хиляди. Така ще е добре. Времето ще се постопли, за бойците ще е по-лесно. А пък и аз не мога да направя нищо по-рано…

Вера се бореше с надеждата си. Кой би могъл да повярва? Твърде много заветни упования се бяха сгромолясали, откакто бе започнал да играе на революция. Той вярваше на този опърпан мияч на революцията и въпреки това не смееше да вярва.

— Ти си луд — каза той.

— След три седмици — повтори Ривера. — Поръчайте пушките.

Той се изправи, свали ръкавите на ризата, сложи си сакото.

— Поръчайте пушките — каза той. — Аз отивам.

3

След много бързане, тичане, безбройни телефонни разговори и ругатни в бюрото на Кели се състоя вечерно съвещание. Кели беше зает до гуша, освен това нямаше късмет. Докарал бе Дани Уорд от Ню Йорк, уредил бе за него среща с Били Карти, до срещата оставаха три седмици, а ето че от два дни, грижливо скрит от спортните дописници, Карти лежеше тежко контузен. Нямаше кой да го замести. Кели бе залял с поток от телеграми всички подходящи боксьори от лека категория на Изток, но те бяха обвързани със срещи и договори. Най-после надеждата възкръсна, макар и слаба.

— Ти си дяволски смел човек — обърна се Кели към Ривера още щом го погледна, когато се запознаха.

Злобна омраза блестеше в очите на Ривера, но лицето му остана безстрастно.

— Мога да бия Уорд — бяха единствените му думи.

— Отде знаеш? Видял ли си го някога да се бие?

Ривера поклати глава.

— Той може да те напердаши с една ръка и с вързани очи.

Ривера сви рамене.

— Няма ли да кажеш нещо, а? — изръмжа боксовият менажер^[4].

— Мога да го бия.

— С кого си се бил въобще? — поиска да знае Майкъл Кели. Майкъл беше брат на менажера и държеше игралния дом „Йелоустоун“, където печелеше тлъсти суми от тотализатора за боксовите мачове.

Ривера го удостои с жлъчен, мълчалив поглед.

Секретарят на менажера, младеж с биеща на очи спортна външност, високо се изкиска.

— Добре, ти познаваш Робъртс — прекъсна враждебното мълчание Кели. — Той ще дойде ей сега. Изпратих да го повикат. Седни и чакай, макар че ако съдя по външния ти вид, нямаш никакви изгледи за победа. Не мога да измамя зрителите с някаква предварително нагласена работа. Местата на първия ред се продават по петнадесет долара, нали знаеш?

Когато Робъртс пристигна, стана ясно, че е пийнал. Това беше висок, слаб, сякаш разглобен мъж, който еднакво спокойно и отпуснато влачеше и краката, и думите си.

Кели пристъпи направо към въпроса.

— Виж какво, Робъртс, ти се беше похвалил, че си открил това мексиканче. Нали знаеш, че Карти си е счупил ръката. И това нищо и никакво жълтокожо хлапе има нахалството да се домъкне тука днес и да ми заяви, че щяло да замести Карти. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че може, Кели — чу се проточен отговор. — Той умее да се бие.

— Сигурно след малко ще кажеш, че може да бие Уорд — тросна му се Кели.

Робъртс се позамисли.

— Не, няма да кажа такова нещо. Уорд е боксьор от класа и цар на ринга. Но той не може да види сметката на Ривера по късата процедура. Аз познавам Ривера. Никой не може да го накара да се забрави. Той няма нерви, поне доколкото съм го наблюдавал аз. Освен това се бие еднакво с двете ръце. Може да свали противника си от всяко положение.

— Това няма значение. Какво може да покаже на ринга? Ти си възпитавал и тренирал боксьори през целия си живот. Свалям шапка пред твоето мнение. Може ли да задоволи зрителите тъй, че да не съжаляват за парите си?

— Положително може и отгоре на това Уорд ще види доста зор с него. Вие не познавате това момче. Но аз го познавам. То е мое откритие. Няма нерви. И е истински дявол. Ако някой те попита, кажи, че е истинска вихрушка. То ще накара Уорд да се поучуди на местното дарование, ще накара да се поучудите и всички вие. Не казвам, че ще бие Уорд, но ще ви покаже достатъчно, за да се уверите, че е бъдеща знаменитост.

— Добре. — Кели се обърна към секретаря си. — Обади се на Уорд. Предупредих го, че ще го извикам, ако сметна, че си заслужава. Той е отсреща в „Йелоустоун“, перчи се и се показва пред хората. — Кели се обърна отново към треньора: — Ще пийнеш ли?

Робъртс отпи от чашата и се разприказва:

— Нали не съм ви разправял как открих този хлапак? Горе-долу преди две години той се появи в залата за тренировки. Аз подготвях Прейн за срещата му с Дилейни. Прейн е много проклет. У него няма ни капка милост. Беше изпопребил партньорите си по най-жесток начин и не можех да намеря момче, което да се съгласи да работи с него. Бях забелязал това изгладняло мексиканче да се навърта наоколо, а бях стигнал до отчаяние. Тогава го грабнах, нахлузих му ръкавици и го пуснах на ринга. Беше жилаво като недъбена кожа, но слабосилно. И не разбираше нито бъкел от бокс. Прейн го направи на кайма. Но то издържа два убийствени рунда, преди да загуби съзнание. Недояждане, това беше цялата му болка. Пребито ли? Нищо подобно. Дадох му половин долар и хубаво го нахраних. Трябваше да го видите как лапаше. Цели два дена не беше слагало троха в устата си. „Сега вече няма да го видя“ — помислих си аз. Ала то пак пристигна на другия ден, схванало се, в синини, но готово да получи още половин долар и хубав обяд. Полека-лека взе да се бие по-добре. Просто боксьор по рождение с невероятна издръжливост. То няма сърце. Просто буца лед. Никога, откакто го познавам, не съм чул да каже и десет думи на един път. Само мълчи и си гледа работата.

— Виждал съм го — обади се секретарят. — То е работило много за вас.

— Всички големи боксьори от лека категория са си опитвали силите върху него — отговори Робъртс. — А то се учеше от тях. Виждал съм някои, които би могло да бие. Но боксът не му е присърце. Струва ми се, че никога не е харесвало този занаят. Това личеше по държанието му.

— Последните месеци е излизало на срещи, уреждани от малките клубове — забелязва Кели.

— Да, но не зная какво го е накарало да го направи. Изведнъж се запали. Просто блесна като мълния и видя сметката на всички местни боксьори от лека категория. Изглежда, че са му трябвали пари и спечели доста, макар да не личи по дрехите му. Особен чешит. Никой не знае с какво се занимава. Никой не знае как прекарва времето си. Дори когато е на работа, все мълчи и почти всеки ден изчезва, щом си отработи. Понякога го няма по цели седмици. Но не се вслушва в никакви съвети. Онзи, който ще се залови да го лансира, може да спечели цяло състояние, само че с него не можеш се разбра. Ще видите как ще държи да получи парите в брой, като стигнете до условията.

Точно в този миг пристигна Дани Уорд. Появяването му бе доста шумно. С него бяха менажерът и треньорът му и той се втурна като вихрен полъх на сърдечност, добродушие и всепобедност. На всички страни заваляха поздрави, придружени тук от шега, там от закачка, усмивка имаше за всекиго. Но такъв си му беше обичаят и във всичко това нямаше много искреност. Уорд беше добър актьор и бе открил, че сърдечността е едно от най-положителните качества в играта за спечелване на хорските сърца. Обаче в душата си беше пресметлив, хладнокръвен боксьор и печалбар. Останалото беше маска. Онези, които го познаваха или имаха вземане-даване с него, казваха, че щом се стигнело до паричките, той ставал Дани Сметкаджията. Уорд неизменно присъствуваше на всички преговори и някои твърдяха, че неговият менажер бил безгласна буква и единственото му задължение било да служи на Дани за високоговорител.

Държанието на Ривера беше съвсем друго. В жилите му течеше и индианска, и испанска кръв: той седеше сгушен в ъгъла, безмълвен, неподвижен и само черните му очи се стрелкаха от лице към лице и забелязваха всичко.

— Значи, това е хлапето — каза Дани и измери с изпитателен поглед предлагания му противник. — Здравей, приятелче!

Очите на Ривера злобно пламнаха, но той не отговори нито с най-малко движение. Мексиканецът мразеше всички гринго^[5], но към този изпита ненавист, каквато не беше обичайна дори за самия него.

— Божичко! — шеговито запротестира Дани пред менажера. — Да не искаш да се бия с глухоням! — Когато смехът поутихна, той пусна нова шега: — Лос Анжелос трябва съвсем да е загазил, щом това е най-доброто, което сте успели да намерите. От коя детска градина сте го взели?

— Момчето си го бива, Дани, това ти подписвам — защити го Робъртс. — Няма да ти е чак толкова лесно, колкото ти се струва.

— Освен това половината билети са вече продадени — умолително рече Кели. — Ще трябва да приемеш, Дани. По-добър от него няма да намерим.

Дани измери Ривера с още един нехаен и пренебрежителен поглед и въздъхна.

— Май ще трябва да бъда по-внимателен към него. Дано само не пукне.

Робъртс изсумтя.

— Трябва да внимаваш — обърна се менажерът към Дани. — Не бива да бъдеш прекалено самоуверен пред непознат противник, който може случайно да ти дръпне хубав бой.

— О, бъди спокоен, ще внимавам — усмихна се Дани. — Ще го повъртя и ще го пазя за удоволствието на милите зрители. Какво ще кажеш за петнадесет рунда, Кели… а после да го тупна на земята?

— Добре ще е — отвърна менажерът. — Стига да не изглежда като нагласена работа.

— Да минем тогава към търговската част. — Дани позамълча и взе да пресмята. — Разбира се, шестдесет и пет на сто от общия приход, както и с Карти. Но разпределението ще бъде друго. Осемдесет на сто горе-долу ще ме задоволи. — Той се обърна към менажера си: — Нали така?

Менажерът кимна.

— Хей, ти разбра ли тази работа? — обърна се Кели към Ривера.

Ривера поклати глава отрицателно.

— Е, слушай тогава — заговори Кели. — Възнаграждението ще бъде шестдесет и пет на сто от общия приход от билетите. Ти излизаш за първи път и никой не те познава. Ти и Дани ще поделите парите: двадесет на сто за тебе и осемдесет на сто за Дани. Така е справедливо, нали, Робъртс?

— Съвсем справедливо, Ривера — съгласи се Робъртс. — Виждаш ли, ти още не си известен.

— Колко ще правят тези шестдесет и пет на сто от общия приход? — поиска да знае Ривера.

— Може би пет хиляди, а може би и не по-малко от осем — намеси се в обясненията Дани. — Нещо такова. Твоят дял ще бъде хиляда или хиляда и шестстотин. Заслужава си да ядеш бой от човек с моята известност. Какво ще кажеш?

Тогава Ривера ги смая.

— Победителят взима всичко — отряза той.

Настъпи мъртва тишина.

— Виж, така ще е най-добре — обади се менажерът на Дани.

Дани поклати глава в знак на несъгласие.

— Аз не съм новак в тази работа — обясни той. — Не ще хвърлям подозрение върху рефера или върху присъствуващите. Не казвам нищо и за собствениците на тотализатори, нито за разните мошеничества, които се случват понякога. Мога да кажа само, че това е лоша сделка за боксьор като мене. Искам да бъда сигурен. Кой го знае. Може да си счупя ръката, нали? Или някой да ме опие с нещо. — Той важно тръсна глава. — И да спечеля, и да загубя моят дял е осемдесет на сто. Какво ще кажеш мексиканецо?

Ривера поклати глава.

Дани избухна. Работата беше опряла до паричките.

— Слушай, жълтокожо мексиканче! Иде ми още сега да ти разбия кратуната.

Робъртс лениво се надигна и застана между противниците.

— Победителят взема всичко — мрачно повтори Ривера.

— Защо държиш на това? — попита Дани.

— Защото мога да те бия — беше недвусмисленият отговор.

Дани понечи да си свали сакото. Но менажерът знаеше, че това е само театрален жест. Сакото остана на раменете и Дани се остави на присъствуващите да го успокоят. Всички бяха на негова страна. Ривера остана сам.

— Виж какво, глупаче такова — започна да го убеждава Кели. — Ти си нула. Ние знаем какво си правил през последните месеци: побеждавал си дребни местни боксьори. Но Дани е състезател от класа. На следващата си среща ще се бори за шампионат. А ти си неизвестен. Никой никога не е чувал за тебе вън от Лос Анжелос.

— Ще чуят… — отговори Ривера и сви рамене — след тази среща.

— Нима можеш и за секунда дори да си въобразяваш, че ще ме биеш? — не изтърпя Дани.

Ривера кимна.

— Хайде, хайде, разсъждавай разумно! — замоли се Кели. — Помисли си за рекламата.

— Трябват ми пари — беше отговорът на Ривера.

— Ти не можеш да ме победиш и за хиляда години — увери го Дани.

— Че защо се дърпаш тогава? — възрази му Ривера. — Щом парите ти са сигурни, защо не искаш да ги приемеш?

— Ще ги приема, бога ми! — кресна Дани, взел внезапно решение. — Душичката ще ти вземе на ринга, момчето ми… да ме разиграваш по такъв начин. Приготви условията, Кели. Победителят взема всичко. Разгласи го в спортните колони на вестниците. Пиши, че това е бой за лично отмъщение. Ще му покажа аз на това нахално хлапе какво зная.

Секретарят на Кели бе започнал да пише, когато Дани го прекъсна.

— Почакай! — Той се обърна към Ривера: — Кога ще се теглим?

— Преди да излезем на ринга — беше отговорът.

— И дума да не става, безочлив хлапако! Щом победителят взема всичко, ще се теглим в десет часа сутринта.

— И победителят взема всичко? — попита Ривера.

Дани кимна. Това уреждаше въпроса. Той щеше да излезе на ринга в пълния блясък на силите си.

— Тегленето в десет часа — каза Ривера.

Перото на секретаря продължи да скрибуца.

— Това значи пет фунта — недоволно забеляза Робъртс на Ривера. — Много му отстъпи. С това ти проигра срещата. Дани ще бъде силен като бик. Ти си глупак. Положително ще те бие. Сега имаш толкова надежда да оцелееш, колкото капка роса в пъкъла.

В отговор Ривера му хвърли поглед, изпълнен с омраза. Сега презираше дори и този гринго, макар че го бе смятал за най-благороден между всички.

4

Почти никой не забеляза Ривера, когато той излезе на ринга. Само тук-там прозвучаха слаби, много разпръснати и равнодушни ръкопляскания. Зрителите не вярваха в него. Той беше агне, доведено на заколение и оставено на милостта на великия Дани. Освен това зрителите бяха разочаровани. Бяха очаквали стихиен двубой между Дани Уорд и Били Карти, а сега трябваше да се задоволят с този нещастен малък новак. Нещо повече, те даваха израз на неодобрението си за промяната, като се обзалагаха две и дори три срещу едно в полза на Дани. А където зрителите залагат парите си, там е и тяхното сърце.

Младият мексиканец седна в своя ъгъл и зачака. Бавно се влачеха минутите. Дани го караше да чака. Това беше стара хитрост, но тя винаги действуваше на младите, неопитни боксьори. Ставаше им страшно да седят ей тъй, изправени пред собствените си опасения и коравосърдечните, обвити в тютюневия дим зрители. Обаче този път хитрината не оказа желаното въздействие. Робъртс беше прав. Ривера не познаваше страха. Макар и да беше много по-изострено впечатлителен, с много по-чувствителни и обтегнати нерви, той не изпитваше такава нервност. Атмосферата на предрешено поражение, която витаеше в неговия ъгъл на ринга, не му влияеше. Секундантите му бяха гринго, и то съвсем непознати. Освен това бяха измет — мръсна утайка на боксьорските кръгове, безчестни и некадърни. И бяха потиснати от увереността, че техният ъгъл ще загуби.

— Е, сега трябва да внимаваш! — предупреди го Хагърти Паяка. Паяка беше главният му секундант. — Гледай да се държиш колкото можеш по-дълго, така ми е наредил Кели. Ако не утраеш, вестниците пак ще пишат, че срещата е била нагласена работа, и пак ще сложат крак на бокса в Лос Анжелос.

Всичко това не можеше да подействува насърчително. Но Ривера не обръщаше внимание на нищо. Той презираше платените боксови мачове. Те бяха омразна игра на омразни гринго. Беше се заловил за нея в качеството на тренировъчен чувал в залите за тренировка само защото нямаше какво да яде. Това, че беше създаден за бокса, нямаше никакво значение за него. Той го мразеше. Едва след като влезе в Хунтата, започна да се бие за пари и тогава разбра, че тези пари се печелят лесно. А той не беше измежду първите синове человечески, намерили сполука в призвание, презирано от самите тях.

Ривера не се мъчеше да разбере всичко това. Той знаеше само едно, че трябва да победи в тази среща. Друг изход не можеше да има. Защото зад него стояха и го вдъхновяваха в този стремеж много по-мощни сили, отколкото можеше да си представи някой в тази претъпкана зала. Дани Уорд се биеше за парите и за безгрижния живот, който носеха тези пари. Ала нещата, за които се биеше Ривера, изгаряха мозъка му: това бяха пламтящи, страхотни картини, които, седнал самотен в своя ъгъл на ринга в очакване на обиграния си противник, виждаше да минават пред широко отворените му очи така ясно, както ги бе преживял.

Виждаше белите стени на работещите с водна сила фабрики в Рио Бланко. Виждаше шестте хиляди работници, гладни и изнемощели, и малките деца по на седем-осем години, които се трудеха в дълги смени за десет цента на ден. Виждаше живите мощи, мъртвешки бледите лица на работниците от бояджийското отделение. Спомняше си, че бе чувал баща си да нарича бояджийското_отделение „дупката на самоубийците“, защото една година работа там означаваше смърт. Виждаше малкото пацио^[6] и майка си, която готвеше и шеташе в първобитното си домакинство, но намираш време да го гали и обича. И баща си, едър, с големи мустаци и широки гърди, най-добрия между хората, който обичаше всички с толкова любвеобилно сърце, че преливащата от него обич стигаше и престигаше и за майката, и за малкия „мучачо“^[7], който играеше в ъгъла на пациото. В онези дни той не се казваше Фелипе Ривера. Казваше се Фернандес по името на баща си и майка си. А те го наричаха Хуан. По-късно се бе преименувал сам, понеже бе открил, че името Фернандес е омразно за полицейските префекти, jefes politicos и rurales^[8].

Едрият сърдечен Хоакин Фернандес! Голямо място заемаше той в спомените на Ривера. По онова време нищо не разбираше, но сега, като погледнеше назад, разбираше всичко. Можеше да си го представи как работи като словослагател в малката печатничка или дращи безкрайни, припрени, нервни редове на своето затрупано с книжа писалище. А можеше да си представи и онези загадъчни вечери, когато работници идваха потайно в тъмнината като злосторници и дълги часове приказваха с баща му, а той, малкият мучачо, не винаги спеше в своя ъгъл.

Сякаш някъде отдалеч Ривера чу Хагърти Паяка да му казва:

— Да не се проснеш още в началото. Такива са нарежданията. Остави се да те напердашат, та да си заслужиш парите.

Минали бяха десет минути, но мексиканецът все още си седеше в своя ъгъл. Дани не се виждаше никакъв — явно искаше да използува хитрината си до краен предел.

А в паметта на Ривера проблясваха нови спомени. Стачката или по-право локаутът, понеже работниците от Рио Бланко се бяха притекли в помощ на стачкуващите си събратя от Пуебла. Гладът, походите в планините за събиране на ягоди, корени и билки, с които всички се хранеха и от които се присвиваха и измъчваха от болки в стомаха. А сетне кошмарът: празното място пред магазина на компанията; хилядите гладуващи работници; генерал Розалио Мартинес и войниците на Порфирио Диас; и изригващите смърт пушки, които никога сякаш нямаше да спрат да изригват и да удавят прегрешенията на работниците в собствената им кръв. Ами онази нощ! Той видя отворените вагони, накамарени с труповете на убитите, да се отправят за Вера Крус — за храна на акулите в залива. Той пълзи отново през страшните купища, търси и намира баща си и майка си, обезобразени, с изпокъсани дрехи. Особено ясно си спомняше майка си: подаваше се само лицето ѝ, а тялото беше затрупано под десетки други трупове. Пушките на войниците на Порфирио Диас затрещяха отново и той отново се притисна до земята и запълзя настрана като подгонен планински койот^[9].

До слуха му достигна врява, напомняща рева на морето, и Ривера видя Дани Уорд да се задава по централния проход начело на своята свита от треньори и секунданти. Зрителите поздравяваха с бесни крясъци любимия си герой и бъдещ победител. Всички повтаряха неговото име. Всички бяха на негова страна. Дори и секундантите на самия Ривера проявиха нещо подобно на радост, когато Дани се мушна пъргаво между въжетата и излезе на ринга. Лицето му непрекъснато се разтягаше в нескончаеми усмивки, а когато се усмихваше, той правеше това с всяка черта, с бръчиците около очите и с дълбините на самите си очи. Лицето му беше жива реклама на добродушие и доброжелателство. Той познаваше всички. Шегуваше се и се смееше и поздравяваше приятелите си оттатък ринга. Онези, които бяха по-далеч, не можеха да обуздаят възхищението си и високо крещяха: „Ей, ти Дани!“. Тази радостна овация, израз на обич, трая цели пет минути.

Никой не обръщаше внимание на Ривера. Ако се съдеше по зрителите, той въобще не съществуваше. Подпухналото лице на Хагърти Паяка се наведе до неговото.

— Да не се уплашиш — предупреди го Паяка. — И помни нареждането. Трябва да издържиш. Да не лягаш. Ако легнеш, имаме нареждане да ти теглим един бой в съблекалнята. Разбра ли? Трябва да се биеш и толкоз!

Зрителите започнаха да ръкопляскат. Дани се запъти през ринга към Ривера, наведе се, хвана дясната му ръка с двете си ръце и я разтърси с буйна сърдечност. Сияещото лице на Дани се надвеси над неговото. Зрителите зареваха, възхитени от тази проява на спортен дух от страна на Дани. Той поздравяваше своя противник като обичен брат. Устните на Дани замърдаха и зрителите, изтълкували недоловимите думи като добродушно спортно приветствие, отново закрещяха. Само Ривера чу тихо изречените думи.

— Е, дребен мексикански плъшок — изсъска Дани през весело усмихнатите си устни, — сега ще ти взема душицата.

Ривера не помръдна, само очите му пламнаха от омраза.

— Стани, куче! — изрева някой през въжетата зад гърба му.

Тълпата започна да го освирква и да му дюдюка заради неспортсменското държание, но той си седеше, без да се помръдне. Наново избухнали ръкопляскания поздравиха Дани, когато се върна в своя ъгъл.

Щом Дани се съблече, в залата се разнесоха възхитителни „о-о!“ и „а-а!“ Той имаше прекрасно тяло, от което лъхаше непринудена ловкост, здраве и сила. Кожата му беше бяла и гладка като на жена. Целият беше изтъкан от изящество, гъвкавост и мощ. Доказал го бе в безброй мачове. Всички спортни списания поместваха негови снимки.

А когато Хагърти Паяка смъкна пуловера през главата на Ривера, из залата се понесе стон. Тялото му изглеждаше по-мършаво поради мургавата кожа. Той имаше мускули, но те не биеха на очи както мускулите на неговия противник. Това, на което зрителите не обърнаха внимание, бяха широките му гърди. Освен това те не можеха да предугадят колко издръжлива е всяка жила в неговата плът, как мигновено се подчинява всяка клетка на мускулите му, колко изтънчени са нервите, които свързват всяка част от тялото му във великолепен боен механизъм. Това, което виждаха, беше само едно осемнадесетгодишно момче с кафява кожа, с явно момчешко телосложение. Друго нещо беше Дани. Дани беше двадесет и четири годишен мъж и тялото му беше тяло на мъж. Разликата стана още по-очебийна, когато двамата застанаха един до друг в центъра на ринга, за да получат последните напътствия на рефера.

Ривера забеляза, че Робъртс седи непосредствено зад журналистите. Треньорът беше по-пиян от друг път и затова говореше по-бавно.

— Не му мисли много, Ривера — проточи Робъртс. — Той не може да те убие, помни това. Ще се нахвърли върху теб от самото начало, но ти не се плаши. Само се отбранявай, прикривай се, а после го хвани в клинч. Няма да може много да те осакати. Ти само си представяй, че се упражнява с тебе в залата за тренировки.

Ривера с нищо не показа, че го е чул.

— Ей че навъсено хлапе — промърмори Робъртс на своя съсед. — Винаги си е бил такъв.

Но Ривера не гледаше вече с обичайната си омраза. Очите му бяха заслепени от видението на безброй пушки. Всяко лице в залата, докъдето му стигаше погледът, чак до най-горните места по един долар, се беше превърнало в пушка. Той виждаше и дългата мексиканска граница, пустинна, обгоряла от слънцето, затаила болка, а по цялото й протежение окъсани чети, които чакаха само оръжие.

Върнал се в своя ъгъл, мексиканецът чакаше, без да седне. Секундантите му се бяха измъкнали през въжетата заедно със сгъваемото столче. В отсрещния ъгъл на квадратния ринг с лице към него стоеше Дани. Гонгът удари и мачът започна. Зрителите зареваха от възторг. Никога още не бяха виждали мач да започва с такъв устрем. Вестниците са били прави. Това беше бой за разчистване на лични сметки. С един скок Дани измина три четвърти от разстоянието, за да стигне противника си; по всичко личеше намерението му да изяде мексиканчето. Нахвърли се отгоре му не с един удар, не с два, не и с десет. Той се превърна в нанасящ удари пумпал, в унищожителен вихър. Ривера никакъв го нямаше. Той бе съсипан, погребан под лавина от юмручни удари, нанасяни от всевъзможни ъгли и положения от признат майстор на това изкуство. Беше смазан, притиснат до въжетата; реферът ги раздели и той отново се намери притиснат до въжетата.

Това не беше боксов мач. Беше клане, касапница. Всеки зрител, освен редовните посетители на боксови състезания би изчерпал цялото си вълнение в тази първа минута. Дани наистина показваше какво може да направи и го показваше по великолепен начин. Зрителите бяха безкрайно сигурни в изхода на срещата, безкрайно възбудени и пристрастни към своя любимец и съвсем не забелязваха, че мексиканецът все още се държи на крака. Те забравиха Ривера. Почти не го виждаха така се изгуби той в зверското нападение на Дани. Тъй измина една минута, две минути. Сетне, когато двамата се разделиха за миг, всички видяха ясно мексиканеца. Устната му беше цепната, носът му кървеше. Когато се обърна и със залитане влезе в клинч, на гърба му като червени резки проличаха кървавите ивици, където го бяха ожулили въжетата. Но едно нещо зрителите не забелязаха: това, че той не беше запъхтян и че в очите му гореше същият студен пламък. Твърде много боксьори, които се стремяха да станат шампиони, бяха упражнявали върху него това зверско нападение в жестоката мелница на тренировъчните зали. Ривера се бе научил да го издържа срещу възнаграждение от половин долар за един път до петнадесет долара на седмица — сурова школа — и бе усвоил суровата й наука.

После се случи нещо изумително. Вихрената, умопомрачителна схватка изведнъж свърши. Ривера стоеше сам. Дани, страшният Дани, лежеше по гръб. Тялото му потръпваше от усилията да се върне в съзнание. Не се беше олюлял и свлякъл бавно, нито залитнал и рязко рухнал на земята. Дясното кроше на Ривера го бе покосило изневиделица като смърт. Реферът блъсна мексиканеца назад с едната си ръка, наведе се над падналия гладиатор и започна да брои секундите. Зрителите на боксови мачове имат обичай да посрещат хубавия нокаут с гръмки одобрения. Но сегашните зрители не сториха това. Случилото се беше твърде неочаквано. Те следяха отброяването на секундите в напрегнато мълчание и сред това мълчание прозвуча ликуващият глас на Робъртс:

— Нали ви казах, че се бие еднакво добре и с двете си ръце!

На петата секунда Дани се обърна по очи, а когато бе отброена седмата, се надигна на едно коляно, готов да скочи, щом отброят „девет“ и преди да кажат „десет“. Ако коляното му още допира пода на „десет“, ще го сметнат за „повален“, в нокаут. В същия миг, когато коляното му се отдели от пода, ще го сметнат за „станал“ и в този миг Ривера има право да се опита да го повали отново. Ривера не искаше да рискува. Щом коляното се вдигнеше от пода, щеше да нанесе нов удар. Той заобиколи падналия, но реферът застана помежду им; Ривера знаеше и това, че той отброява секундите твърде бавно. Всички гринго бяха против него, дори и реферът.

Когато каза „девет“, реферът рязко блъсна Ривера назад. Това не беше честно, но то даде възможност на Дани да стане и на устните му отново заигра усмивка. Свил се почти одве, закрил с ръце лицето и корема, той умело влезе в клинч. Според всички правила на играта реферът трябваше да ги раздели, но не го направи; Дани се впи в противника си като пиявица и с всеки миг се съвземаше все повече. Последната минута на рунда изтичаше. Ако издържеше до края, щеше да има цяла минута време да се съживи в своя ъгъл. И той издържа докрай, усмихнат, въпреки своето отчаяно и безизходно положение.

— Неувяхващата усмивка! — подвикна някой и зрителите високо и с облекчение се разсмяха.

— Господ да те пази от този жълтокож — едва изрече седналият в ъгъла си Дани на своя треньор, докато секундантите бясно го масажираха.

Вторият и третият рунд бяха сдържани. Дани, коварният и обигран цар на ринга, задържаше, прикриваше се и се бавеше с единствената цел да се съвземе от зашеметилия го в първия рунд удар. В четвъртия рунд вече бе дошъл на себе си. Макар и да беше замаян и смутен, доброто здраве му помогна да възстанови силите си. Но не се опитваше да прибегне до зверската си тактика. Мексиканецът се бе оказал истинска хала. Вместо тази тактика Дани взе да прилага всичките си боксьорски познания. Благодарение на разните уловки, сръчността и опита си той държеше положението и макар че не можеше да нанесе някакъв решаващ удар, се залови да бъхти и изтощава противника си. Срещу всеки удар на Ривера нанасяше по три, но това бяха само наказателни, а не убийствени удари. Убийственото в тях беше техният брой. Дани се проникна от уважение към умението на това хлапе да нанася изумителни крошета и с двата си юмрука.

При отбраната Ривера прибягна към объркващия противника ляв прав. Едно след друго, в нападение след нападение той изхвърляше напред лявата си ръка и все повече разбиваше устата и носа на Дани. Но Дани владееше безброй похвати. Именно поради това го смятаха за бъдещ шампион. Той умееше свободно да преминава от един към друг стил в боя. Сега положи всички сили да премине в близък бой. Дани беше особено опасен в такива схватки и те му даваха възможност да избягва левите прави на противника. С тях няколко пъти предизвика див възторг у зрителите и увенча с великолепно откъсване, крачка назад и ъперкът, който вдигна мексиканеца във въздуха и го стовари на пода. Ривера си почиваше, застанал на коляно, и използуваше броенето до сетния миг, а в душата си беше дълбоко убеден, че за него реферът брои секундите много бързо.

В седмия рунд Дани отново сполучи да нанесе своя жесток вътрешен ъперкът. Ривера само се олюля, обаче в последвалия миг на беззащитна безпомощност с нов унищожителен удар Дани го изхвърли през въжетата. Тялото на Ривера се стовари върху главите на седящите долу журналисти и те го избутаха обратно на края на подиума пред въжетата. Тук той остана да си почива на едно коляно, докато реферът припряно отброяваше секундите. Вътре, пред въжетата, през които Ривера трябваше да се промъкне обратно на ринга, го причакваше Дани. А реферът нито се намеси, нито отблъсна Дани.

Зрителите бяха загубили и ума, и дума от възторг.

— Убий го, Дани, убий го! — ревяха те.

Десетки гласове подхванаха този вик и той се превърна в настървен вълчи вой.

Дани правеше всичко, каквото можеше, ала Ривера не дочака рефера да отброи „девет“, а неочаквано се мушна през въжетата след осмата секунда и благополучно влезе в клинч. Сега реферът се втурна да ги раздели по такъв начин, че да го разкрие за противника и да даде на Дани всички предимства, каквито може да даде един пристрастен рефер.

Но Ривера издържа и мъглата в съзнанието му се разсея. Всичко си вървеше по реда. Тия хора, омразни гринго, и всички бяха непочтени. А най-лошото беше, че виденията продължаваха да проблясват и да се разгарят в ума му: безкрайна железопътна линия: rurales и американски полицаи; затвори и участъци, скитания край водохранилищата — цялата мизерна и гнетяща панорама на одисеята му след Рио Бланко и стачката. А след това видя как, блестяща и славна, великата червена революция залива родината му. Виждаше пушките пред очите си. Всяко омразно лице беше пушка. Той се биеше за пушките. Пушките — това беше сам той. Революцията — това беше той. Той се биеше за цяло Мексико.

Зрителите започнаха да негодуват против Ривера. Защо не иска да изяде полагащия му се бой? То се знае, че ще бъде бит. Защо тогава се съпротивява така упорито? Много малко хора се интересуваха от него и те бяха онзи неизменен, определен процент комарджии, които залагат слепешката, на късмет. Макар и убедени, че Дани ще излезе победител, те все пак бяха заложили парите си за мексиканеца при ставки четири срещу десет и едно срещу три. Немалко беше заложено и за това, колко рунда ще издържи Ривера. Бесни суми бяха хвърлени с убеждението, че няма да изтрае седем рунда, дори и шест. Спечелилите тези облози, отървали се благополучно от паричния си риск, сега наред с всички други насърчаваха общия любимец.

Ривера не се оставяше да го бият. В осмия рунд противникът му напразно се помъчи да повтори своя ъперкът. В деветия Ривера отново слиса зрителите. При един клинч той се отскубна от Дани с бързо, гъвкаво движение и в късото разстояние, което ги делеше един от друг, дясната му ръка излетя от кръста нагоре. Дани се строполи на пода и потърси спасение в броенето на рефера. Тълпата бе смаяна. Дани бе надминат с най-добрия си удар. Прочутият му десен ъперкът се бе стоварил върху самия него. Ривера не се опита да го нападне, когато той се вдигна на „девет“. Реферът открито се изпречваше на пътя му, макар че винаги се дърпаше при обратното положение, когато Ривера беше този, който трябваше да стане.

В десетия рунд Ривера приложи два пъти десния ъперкът, замахвайки от кръста си към брадичката на противника. Дани започна да изпада в бяс. Усмивката не се изгуби от лицето му, но той се върна към свирепите си нападения. Както и да сипеше удари, Дани не успяваше да сломи Ривера, а Ривера сред този зашеметяващ ураган го просна три пъти подред на пода. Дани не се съвземаше вече толкова бързо и към единадесетия рунд положението му стана сериозно. Но от този миг до четиринадесетия рунд той започна да прибягва до всичките хитрости на своята наука. Държеше се и се прикриваше, биеше се пестеливо и се мъчеше да събере сили. Наред с това се биеше толкова подло, колкото може да се бие един опитен боксьор. Прилагаше всички хитрости и уловки, които знаеше: уж случайно влизаше в клинч, притискаше ръкавицата на Ривера с лакътя към тялото си, запушваше му устата със своята ръкавица и му пречеше да диша. Често в клинчовете с усмивка на разцепените си устни той мърмореше на ухото на Ривера неописуеми и мръсни оскърбления. Всички от рефера до сетния зрител бяха с Дани и помагаха на Дани. А те знаеха какви намерения имаше той. Поставен натясно от изненадалия го неизвестен противник, Дани залагаше сега всичко на един удар. Той се разкриваше, правеше финтове, симулираше и подлъгваше, за да издебне онзи миг, който щеше да му даде възможност да стовари един удар с всичката си сила и да промени хода на борбата. Както бе направил преди него друг, по-голям боксьор, и Дани би могъл да нанесе двоен удар, ляв и десен, в слънчевото сплетение и в челюстта. Можеше да го направи, защото беше известен с това, че силата на удара му не намалява, докато се държи на крака.

Секундантите на Ривера не се грижеха много-много за него през почивките. Кърпите им привидно се движеха, но не вкарваха почти никакъв въздух в запъхтените му дробове. Хагърти Паяка му даваше съвети, ала Ривера знаеше, че тези съвети са коварни. Всички бяха против него. Той беше обкръжен от предателство. В четиринадесетия рунд мексиканецът отново повали Дани и докато реферът броеше, той стоеше и си почиваше с отпуснати надолу ръце. В отсрещния ъгъл бе забелязал подозрителни шушукания. Видя Майкъл Кели да си пробива път към Робъртс, да се навежда до ухото му и нещо да му шепне. Ривера имаше котешки слух, изострен от живота в пустинята, и дочу откъслеци от разговора. Искаше да чуе повече и когато противникът му стана, направи тъй, че влезе в клинч до самите въжета.

— Трябва — долетя до слуха му шепотът на Майкъл и той видя Робъртс да кимва. — Дани трябва да победи… иначе ще загубя цяло богатство. Заложил съм сумата пари… мои собствени. Ако издържи и петнадесетия рунд, аз съм разорен. Момчето ще те послуша. Направи нещо.

След този миг Ривера се отърси от всякакви видения. Опитваха се да го измамят. Той отново повали Дани и пак застана с отпуснати ръце, за да си почине. Робъртс се изправи.

— Видя му сметката — рече той. — Върви си сега в своя ъгъл.

Робъртс каза това с нетърпящ възражение тон, както често бе говорил на Ривера в залата за тренировки. Но Ривера го изгледа с ненавист и продължи да чака Дани да се вдигне. През време на едноминутната почивка Кели, менажерът, дойде да говори с Ривера.

— Стига толкова, да те вземат дяволите! — изхриптя той с дрезгав шепот. — Трябва да загубиш, Ривера. Послушай ме и аз ще изградя бъдещето ти. Следния път ще те оставя да биеш Дани. Но сега трябва да загубиш.

По очите на Ривера пролича, че го е чул, но той не направи никакъв знак на съгласие или отказ.

— Защо мълчиш? — сърдито попита Кели.

— Все едно, ще загубиш — обади се и Паяка Хагърти. — Реферът няма да те остави да победиш. Послушай Кели и лягай.

— Лягай, момче — замоли се Кели, — и аз ще ти помогна да станеш шампион.

Ривера не отговори.

— Ще ти помогна, честна дума, момче.

При удара на гонга Ривера долови някаква надвиснала над него заплаха. Зрителите нищо не усетиха. Каквато и да беше тази заплаха, тя беше вътре в ринга, много близко. Дани като че бе възвърнал предишната си сигурност. Самоувереното му държание уплаши Ривера. Крояха му някакъв капан. Дани се хвърли напред, но Ривера избягна схватката. Направи крачка настрана и се отърва. Противникът му искаше клинч. По една или друга причина клинчът му трябваше, за да изпълни замисъла си. Ривера отстъпваше, обикаляше, но през цялото време беше сигурен, че рано или късно ще стигне до клинч и ще се хване в подготвения капан. Отчаян, той реши да отдалечи този миг. Престори се, че е готов да влезе в клинч при следващото нахвърляне на Дани. Вместо това в последния миг, тъкмо когато телата им щяха да се вкопчат, Ривера пъргаво отскочи назад. Незабавно в ъгъла на Дани закрещяха, че е направил фаул. Ривера ги бе излъгал.

Реферът нерешително се спря. Той не можа да изговори решението, което вече трептеше на устните му, защото писклив момчешки глас изкрещя от галерията:

— Хлапешка работа!

Дани открито изруга Ривера и се хвърли срещу него, но Ривера леко отстъпи. В същото време Ривера реши да не му нанася повече удари по тялото. С това се лишаваше наполовина от възможността да победи, ала знаеше, че ако въобще победи, то ще е само ако замахне с всичката останала у него сила. Даде ли им най-малък повод, ще му отсъдят фаул. Дани забрави всяка предпазливост. Цели два рунда той преследваше и бъхтеше младежа, който не смееше да влезе в близък бой с него. Нанасяше му удар след удар. Ривера приемаше десетки удари, за да избегне гибелния клинч. При това върховно последно усилие на Дани зрителите наскачаха прави и просто полудяха. Те не разбираха нищо. Виждаха само едно — в края на краищата техният любимец побеждава.

— Защо не се биеш? — злобно крещяха те на Ривера. — Страхливец! Страхопъзльо! Открий се, куче такова! Открий се! Убий го, Дани! Убий го! Сега не може да ти избяга! Убий го!

В цялата зала Ривера беше без никакво изключение единственият човек, запазил хладнокръвието си. По темперамент и кръв той беше най-буен и невъздържан между тях; но бе изживял толкова неизмеримо по-големи вълнения, че тази развихрена страст на десет хиляди гърла, надигаща се вълна подир вълна, не представляваше за него нищо повече от кадифената прохлада на летен здрач.

Дани продължи нападенията си и в седемнадесетия рунд. Ривера се сви и клюмна под един тежък удар. Ръцете му безпомощно увиснаха и той залитна назад. Дани реши, че сега му е дошло времето. Момчето беше в неговите ръце. Така, с преструвка, Ривера го хвана неподготвен и със замах му нанесе страшен удар по устата. Дани се строполи. Когато стана, Ривера го повали със съкрушителен десен удар под ухото и в челюстта. Така го повали три пъти. Никой рефер не би имал основание да обяви тези удари за неправилни.

— О, Бил! Бил! — умолително викаше Кели на рефера.

— Не мога — плачевно му отговори длъжностното лице. — Той се бие точно по правилника.

Смазан от бой, но безстрашен, Дани все още се вдигаше. Кели и другите около ринга започнаха да викат полиция, за да спрат тази касапница, при все че секундантите на Дани отказваха да го признаят за победен. Ривера видя един дебел полицейски капитан да се провира тромаво между въжетата и не можеше да разбере какво значи всичко това Гринго прибягваха до толкова много мошеничества в тази игра! Изправил се на крака, Дани тъпчеше безпомощно като пиян пред него. И реферът, и капитанът вече бяха протегнали ръце към Ривера, когато той нанесе последния удар. Не стана нужда да прекратяват мача, защото Дани вече не стана.

— Брой! — дрезгаво викна Ривера на рефера.

Когато броенето свърши, секундантите на Дани го вдигнаха и го занесоха в неговия ъгъл.

— Кой победи? — натъртено попита Ривера.

Въпреки нежеланието си реферът хвана облечената с ръкавица ръка на Ривера и я вдигна високо във въздуха.

Никой не поздрави Ривера. Мексиканецът отиде сам в своя ъгъл, където секундантите му още не бяха сложили столчето. Той се облегна на въжетата и изгледа с ненавист помощниците си, плъзна поглед по-нататък и наоколо, докато обхвана всичките десет хиляди гринго. Омразните лица се люшкаха напред-назад пред него; гадеше му се. Тогава си спомни, че те представляваха пушки. Тези пушки бяха негови. Революцията можеше да избухне.