Ема Ричмънд
Сезон на мечтите (5)

Пета глава

Сам отвори вратата и застина на прага. Не можеше да повярва на очите си.

— Девлин — прошепна. — О, Девлин! — Тя се хвърли в обятията му и избухна в сълзи. Силните му ръце й действаха успокояващо. Никой друг не би могъл да я утеши в този миг. Тя се притисна към него. Подчини се на необходимостта да излее напрежението и тревогите си. Съзнаваше, че той шепне нещо над главата й, че я прегръща. Поведе я по коридора към асансьора. Неочаквано в ръцете й се появи голяма носна кърпа. Сам хълцаше неудържимо. Не знаеше защо той е тук. Всъщност това беше без значение. Беше благодарна, че е при нея — силен, готов да сподели нейната отговорност.

Облегната върху стената на асансьорната кабинка, с бледо лице и зачервени очи, тя се втренчи в него — напрежението бе изопнало волевото му лице, разрошените коси стърчаха във всички посоки — и изпитваше желание да го докосне, отново да склони глава на гърдите му и да потъне в силната му прегръдка. Девлин отмести намръщения си поглед от светлинния бутон и я погледна. Тя се стъписа, не знаеше какво да каже. Страхуваше се да попита защо е дошъл. Отметна сплъстените коси от лицето си и промълви:

— Съжалявам…

— Недей! — Той нежно докосна лицето й, след това отново я привлече към себе си. — Семейство Гънър ми казаха какво се е случило. Вече разговарях с лекаря. Роби ще оздравее.

— Да — прошепна тя. Нищо друго нямаше значение. Излязоха от асансьора и Девлин я отведе до един джип, паркиран до нейния форд.

— Ще приберем колата ти утре — каза той и отвори вратата на джипа.

Сам се отпусна на кожената седалка и затвори очи. За момента й беше достатъчно да знае, че Девлин е тук и ще поеме нещата в свои ръце. Тя не беше способна повече да разсъждава и да взема решения. След двайсет минути спряха пред къщата. Девлин й помогна да влезе. Съблече палтото й. Настани я на стола и свали ботушите й. Внимателно разтри премръзналите й крака.

— По-добре ли се чувстваш?

— По-добре съм. — Очите й се затваряха от умора.

Той въздъхна и й помогна да се изправи.

Сам едва се довлече до спалнята. Олюля се и се стовари върху леглото. Нямаше сили да се съблече и да се измие. Каза си, че ще полежи така само няколко минути, докато събере сили, а след това ще се приготви за сън.

Сам спа непробудно до единайсет часа на следващия ден. Когато отвори очи, видя Девлин, надвесен над нея.

— Как се чувстваш? — попита той, но в гласа му вече не се долавяше загриженост, а по-скоро безразличие.

— На мен нищо ми няма. Роби…

— Роби е добре — каза той нетърпеливо. — Обадих се по телефона в болницата от семейство Гънър. Треската му е преминала. Прекарал е нощта спокойно. Донесох ти чай — посочи той чашката върху нощното шкафче.

Сам се привдигна върху възглавницата. Все още й се струваше странно, че Девлин е при нея. Следващата изненада беше, че е облечена в нощница. Не си спомняше кога се е съблякла. Последният й спомен беше как Девлин се появи в болницата.

— Аз те съблякох — каза той, проследил удивения й поглед. — Снощи ти беше мъртво уморена. Аз те сложих да спиш.

— О — промълви тя. Нямаше сили дори да се развълнува. — Благодаря ти. — Отпи от чая. Питаше се защо Девлин тази сутрин е толкова различен. Мъжът, когото бе видяла в коледната нощ, го нямаше. Девлин се бе превърнал отново в суров непознат — безразличен и нетърпелив. Сам усети болезнена пустота в душата си. Защо бе дошъл той? Явно не защото тя му липсваше или му харесваше. — Ти защо си тук? — попита. — Мислех, че си вече в Испания.

— Бях, но се върнах — обясни той кратко. — Реших, че не мога да те оставя… да се справяш сама с Роби. Качих се в първия самолет. На летището наех джипа… И вече съм тук! През последните дни мислих много и намерих едно съвсем просто решение на нещата!

— Има ли такова? — Сам най-после вдигна поглед към лицето му. — И какво е то?

Той изглеждаше уморен. Залисана с боледуването на Роби, собствените си страхове и умора, Сам бе забравила излъчващата се от Девлин сила, както и неговата арогантност. Дали той помнеше раздялата им на гарата? Тя не успя да разбере тогава на кого бе ядосан повече — на нея или на себе си. Дали това бе причината да се върне? Бе пожелал да плати дълга си, може би?

— Ще се оженим — каза той, сякаш между другото.

— Да се оженим ли?

— Да, точно така! Двамата с теб ще се оженим. И преди да ми кажеш, че тази идея е нелепа, виж какво ще ти…

— Но тя наистина е нелепа! — Сам го гледаше изумено. — Ние едва се познаваме…

— Ами тогава ще се опознаем!

— О, чудесно! — саркастично подхвърли тя, за да прикрие объркването и притеснението си. — А защо не опитаме да живеем заедно, без да сме женени?

— Знаех си, че ще предложиш нещо такова — измърмори той недоволно. Не го свърташе на едно място. Отиде до прозореца, след това отново се върна при Сам. — Всичко, което ти казах тогава, остава в сила. Но аз просто не мога да си отида… Искам, но не мога. Нямам никакви емоционални връзки…

— Освен онази, за която веднъж спомена — не се сдържа тя. — Какво ще стане с нея?

— Това не е твоя работа!

— А ако се оженим? — не се предаваше младата жена.

— Сам — предупреди я той кротко, — просто млъкни и чуй какво ще ти кажа!

Тя остави чашата си и скръсти ръце. Наблюдаваше го. Красивите й очи искряха. Нали Девлин й казваше да не се превръща в мъченица. А сега се готвеше самият той да направи нещо такова. Защо? Дали се бе уверил, че Роби е негово дете? Може би е узнал от лекаря кръвната му група.

— Сам! — стресна я той.

— Извинявай… Бях се замислила.

— Моля те, престани да мислиш! — Той беше ядосан. — И не ме гледай по този начин, преди да си ме изслушала докрай! Премислил съм всичко. Ще продам тази къща, както възнамерявах. Имам достатъчно пари настрана, за да живеем прилично, докато реша какво ще правя…

— А предложението за Испания?

— Отстъпих го на друг… Моля те, не ме прекъсвай! Ще живеем в къщата край Хейстингс, която ми остави Нейтан. Тя е великолепно място, където едно дете може да расте и…

— И за мен ли ще е прекрасно да живея в нея? — саркастично попита тя. — Струва ми се, от всичко това печелиш само ти. Ще живееш там, където искаш, ще има кой да се грижи за Роби. А какво ще получа аз, Девлин?

— Ти ще работиш, ако желаеш. Ще живееш без тревоги и финансови проблеми. И ще имаш мъж в леглото, за да излееш напрежението, което те изяжда отвътре.

— Какво ще изливам? — Тя беше изумена.

— Напрежението.

— О, колко смешно! — Сам презрително стисна устни. — Защо не се разкараш оттук с глупашкото си предложение? — Младата жена отметна завивката и се отправи към гардероба, за да се преоблече. — Ще отида да видя Роби в болницата — обяви тя.

— Глупашко предложение ли? — Девлин й препречи пътя.

— Ами да! Първо, ние едва се познаваме! Второ, аз не съм сигурна дори дали изобщо те харесвам! — Тя го заобиколи и посегна да отвори вратата. — А дори да те харесвах, ти навярно щеше да си последният мъж, за когото бих се омъжила! — Сам дръпна вратата, но той я тресна обратно под носа й. В следващия миг се оказа, че Девлин е много по-близо до нея, отколкото би желала. Накъдето и да поискаше да мръдне, трябваше да се докосне до него. Това я изплаши. Защото Сам искаше да го докосне, искаше той да й се усмихне, вместо да й прави официални предложения…

Мъжът обхвана лицето й и се взря в очите й.

— Като оставим настрана тези съображения, кое му е глупашкото на моето предложение? — попита той.

— Всичко! — озъби се тя. — Ти си арогантен…

— Вярно е, такъв съм.

— Нетърпим си! Както сам признаваш, никога не се съобразяваш с никого. Няма що, чудесно ще си живея с теб! И да ти кажа, Девлин Хоу, не съм чак толкова напрегната, че да те приема в леглото си!

— Така ли? — подразни я той. — Ти ме желаеш толкова много, колкото започвам да те желая аз самият!

— Никога не съм те желала!

— Така ли? А какво ще кажеш за нощта на Коледа?

— Тогава беше друго… Бяхме уморени, напрегнати, ти ме изненада.

Девлин погали бузата й. Тя подскочи и го плесна ядосано по ръката.

— Сега вече не си изненадана, Сам — подчерта той мило.

— Не съм изненадана! И затова не откликвам на наглите ти ласки.

— Така ли? А защо подскачаш?

— Защото не те харесвам! И не ми е приятно да ме докосваш! А не поради твоето присъствие! Искам да ти кажа, също така — тя крещеше, ала това изглежда забавляваше Девлин, — че ако допусна мъж в леглото си, то това ще бъде само ако аз го обичам и той ме обича!

— Любов ли? — Той се изсмя така ехидно, че тя изпита желание да го удари. — Това е евфемизъм, измислен от жените, за да придадат достопочтен вид на желанията си. Всъщност такова нещо изобщо не съществува. Има желание, влечение, необходимост…

— Не разбирам защо си губя времето да споря с теб! — избухна тя. — Нямам никакво намерение да се омъжвам за теб! Идеята е прекалено абсурдна, за да говорим за нея!

— Не е абсурдна. Приемам, че аз разполагах с повече време да разсъждавам върху нея, както и че сега може би не най-подходящият момент да я обсъждаме…

— Дяволски прав си, моментът не е подходящ!

— Но след като я обсъдим — продължи той с равен глас, — ще трябва да вземем решение. Кажи какви са другите причини, поради които ми отказваш!

— Твърде много са, за да ги изброявам — подигравателно подхвърли тя. Но не бе в състояние да се сети за нито една причина. Бе имала предвид единствено неговото изказване за любовта. Всъщност какво значение имаше всичко това, след като тя не желаеше да се омъжи за него! Нервите й бяха така опънати, че всеки миг можеше да се разплаче. Тя отмести поглед. — Няма ли да ми отвориш проклетата врата? — проплака.

— Не. Значи такава е истинската Сам? — попита той спокойно. Тя се извърна смутено. — Зачервени бузи, блеснали очи, темперамент — точно такава беше ти, когато те видях за пръв път. Според моя скромен опит, красивите жени рядко са срамежливи и не се предават лесно, както се опитваше да ме убедиш ти.

— Не съм нито срамежлива, нито се предавам лесно — просъска тя през зъби. — Но вярвам, че точно такъв е бил опитът ти с жените…

— Много умно от твоя страна.

— Ти си доволен от всичко това, нали? — попита тя. — Но за моя сметка!

— Ами аз не мога да лъжа. Ти наистина изглеждаш великолепно, когато си ядосана.

— Изтъркана реплика, Девлин! Наистина изтъркана. Взел си я от Кларк Гейбъл.

— Но това е самата истина, любима. Време е да се върнем в реалността. Зная, че си преживяла три много тежки месеца. Джули е починала, Питър те е напуснал…

— Пол, не Питър! — поправи го тя през зъби. — И той не ме е напуснал! Казах ти, че искаше да дойде да ме види…

— Това няма значение — не отстъпи Девлин. — Той не се е съгласил да вземе Роби отначало, сега вероятността за това е още по-малка.

— Не можеш да твърдиш нищо със сигурност!

— Както и ти — отбеляза той. — Сам, на твое място не бих си мечтал за бъдеще с такъв човек, а да живееш сама тук…

— Само след няколко месеца ще се върнем в Лондон и животът ще потече постарому! Сега се разкарай оттук, за да мога да се облека.

— Докажи го!

— Какво да докажа? Че ще бъда добре в Лондон ли?

— Не. Докажи, че съм ти безразличен.

— О, не, Девлин! Не съм толкова глупава!

— Глупава ли? — повтори той и приближи към нея. — Какво глупаво има тук? Докажи, че си безразлична към мен и аз ще си отида. Ще уредя финансова подкрепа за Роби и ще си замина. Помислих си, че от твоя гледна точка това ще е единственото разумно нещо, което би могло да се направи.

— Ти пет пари не даваш за моята гледна точка! И се съмнявам, че когато и да е било си правил нещо разумно в своя живот! — Тя се чувстваше нестабилна, сякаш бе стъпила върху подвижни пясъци. Единственият изход от това положение беше да атакува, при това незабавно. — Девлин, не знам какво е предизвикало това… рицарско отношение от твоя страна, но не можеш да очакваш от мен да повярвам, че единствено ти, самопризналият се самотник, би желал да се нагърби с жена и дете. Фиктивните бракове отдавна отмряха заедно с кринолините…

— Тъкмо обратното, госпожице Мартин, никога не са отмирали. Фиктивните бракове се сключват по всяко време за пари, собственост и множество други причини.

— Но нито една от тях не се отнася до теб.

— Така е. Но според мен ти се отклоняваш от главния въпрос. Моите предложения са изключително в полза на Роби, а не за нас. Докато пътувах, си мислех за моето детство. Припомних си неща, които бях забравил. Как ме дразнеха другите деца, например. Да ме нарекат копеле беше най-малката обида…

— Но това вече не съществува — каза тя безпомощно. — Съществуват хиляди семейства с един родител…

— Знам. За родителите, майки и бащи, това навярно е добре. Но някой попитал ли е някога децата как се чувстват? Ние наричаме това прогрес и свободен начин на живот, право на избор. Но какво биха казали децата?

Сам прехапа устни. Той изричаше онова, което тя самата много пъти бе казвала на Джули, когато ставаше въпрос тя да роди и отгледа сама Роби. Не можеше да отрече правото на майката да запази своето дете, но ако съществуваше възможност то да расте в щастлива семейна среда, защо това да не бъде така? Този дяволски мъж беше добавил още един от проблемите, но тя не можеше да се омъжи за него. Как би могла да се справи с човек като него?

— Бихме могли да живеем добре, Сам — продължаваше да я убеждава Девлин. Докосна косата й и младата жена неволно потрепери. — Той ще има пони.

— Пони ли? — Тя не разбираше какво общо имаше понито с техния разговор.

— Ами да, там бихме могли да отглеждаме коне. Около къщата има голяма градина. Можем да отглеждаме зеленчуци за пазара…

— Девлин! — възрази тя безпомощно и бързо сграбчи ръката му, плъзнала се към шията й. — Престани! Това е нелепо! Нали казваше, че не желаеш усложнения в живота си…

— Не желаех — призна той. — Но като размислих… Дявол да го вземе, Сам, и аз не зная! Мислех си, тогава беше Коледа… Никога не съм имал семейство и да ти кажа истината това ме изплаши. Но в същото време ми хареса. Беше ми приятно, че съм с теб и с Роби. Той е чудесно момченце. Е, предполагам, че изпитвам известно чувство на вина, задето съм постъпил така с Джули… Бихме могли да живеем добре, Сам, както други семейства. Ти не си безразлична към мен, въпреки че ми отказваш. Така ли е?

— Да… — Загледана в очите му, тя усети как я залива топлина, вълнението плисва в кръвта й и тя закипява, сърцето й препуска с бесен ритъм.

— Както и аз не съм безразличен към теб — отвърна той тихо.

Гласът му бе станал дрезгав. Сам се чувстваше безпомощна като парцалена кукла. Той бавно съблече нощницата й и я захвърли на леглото. Златистите му очи я хипнотизираха. Тя не можеше да разсъждава, нямаше своя воля. Неволно си спомни страстните целувки, прегръдките. А понякога нейните нощи бяха толкова дълги и самотни… Устните му бяха вече само на сантиметри от нейните. На Сам й се искаше да премахне и това разстояние. Да се предаде. Така щеше да реши множество проблеми…

Тя си пое дълбоко дъх, решена да бъде разумна. Беше лудост дори да мисли, че могат да се оженят, лудост беше да мисли, че би могла да намали товара си, като се ожени за този мъж. Смарагди и злато, помисли си тя несъзнателно, загледана в очите му. Какви очи щяха да имат техните деца? Тази мисъл бе последвана от друга, не толкова безобидна и Сам се намръщи. Джули имаше сини очи, Девлин — златистожълти. Очите на Роби бяха тъмни, почти черни.

— Целуни ме, Сам — помоли мъжът и отпрати мислите й в съвсем друга посока. — Целуни ме така, както си създадена да целуваш мъжете — нежно и страстно. Леко и настървено. Коса с цвят на кестен не предполага нежна натура. Очи, зелени като на Далила, не познават компромис. Целуни ме, Сам, и аз ще ти покажа един нов свят, за чието съществуване дори не си подозирала.

— Не — прошепна тя и поклати глава. Простена, когато усети горещия му дъх върху разтворените си устни. Затвори очи и потръпна в очакване. Притиснала ръце към вратата зад гърба си, тя му позволи да я целуне. В края на краищата, една целувка не можеше да промени нещата.

Той впи устни в нейните и почувства отклика на тялото й, но остана неподвижен. Сам изстена, неспособна да овладее изгарящото я желание. Тялото й се изви към него, ръцете й обвиха врата му. Почувства се опиянена. Бедрата й се притиснаха към неговите. Сам искаше още, търсеше сякаш някакъв луд начин да докаже, че Девлин не е единственият, който има някакви умения. Притисна се чувствено към него, усети как дишането му се накъса, почувства как тялото му се напрегна. Но той остана неподвижен, продължавайки да я възбужда.

— Това ли искаш, Девлин? — попита тя объркана. Беше ядосана и на себе си, и на него.

— Да — каза той провлачено. Ръцете му най-после я притиснаха към тялото му, а устните му се впиха в нейните със завладяваща жестокост.

Сам се отказа от всякакви намерения да се съпротивлява. Усещаше възбудата му, желанието я увличаше, докато накрая той я грабна в прегръдките си и я отнесе на леглото.

Изведнъж Сам дойде на себе си.

Поемайки си накъсано въздух, с разгорещено тяло сякаш в треска, тя откъсна устни от неговите и притисна лице към гърдите му.

— Не — простена.

— Така ли правеше с Питър? — попита Девлин.

— Пол — гневно рече тя и заблъска с юмруци гърдите му. — Той се казва Пол, дявол да те вземе!

— Но никога не те карал да се чувстваш по този начин, нали?

— Не! — извика тя. — Но ще ти кажа, че не можеш да ме използваш като Джули! Пусни ме! Не искам. — Тя го отблъсна от себе си, удивена от собствената си необузданост. Изправи се, грабна дрехите си и хукна към вратата. Трепереща като лист, се заключи в банята. Сигурно бе полудяла! Знаеше още от първия миг, че Девлин е способен да я накара да се чувства по този начин. Защо му позволи като глупачка да я докосва? За да се увери в предположението си навярно? Тя никога не се бе държала по този начин! Но бе искала да й се случи, напомни й един вътрешен глас. Очакваше го от мига, в който Девлин пристигна. Разбира се, не го признаваше. Желанието й беше подсъзнателно, но съществуваше през цялото време — в гнева, с който се отнасяше към мъжа отначало, усещането за присъствието му след това и най-вече на Коледа. Желанието й да му достави удоволствие, да бъде с него, да го накара да остане. Тя се вглеждаше мрачно в плочките на стената. Девлин имаше право в едно отношение: Пол никога не бе събуждал в нея такива усещания, нито щеше да го направи някога.

— Сам?

— Махни се! — викна тя през сълзи. Затисна с гръб вратата, за да му попречи да влезе при нея.

— Не ставай смешна! Не можеш да стоиш до довечера в банята.

— Изобщо няма да изляза оттук! — кресна тя.

— Но аз само те целунах, за Бога!

— О, да, ти само ме целуна — каза тя подигравателно. Тялото й все още трепереше от тази целувка. Не повярва на ушите си, когато чу, че Девлин се смее зад вратата. — Да не си посмял да ми се смееш!

— Ами какво друго бих могъл да правя? Да плача ли? Моля те, престани да се държиш като дете и излез оттам!

— Не съм облечена.

— Ами облечи се тогава! Аз отивам да пия чай.

Сам слушаше със затаен дъх как той се отдалечава. Отмести се едва когато чу, че кухненската врата се затвори зад гърба му. О, да, било само целувка… Дали той винаги успява да възбуди така жените, питаше се тя. Очаквал ли бе такава реакция от нея? Както изглежда, всичко това бе нещо съвсем обикновено за Девлин. Обзе я гняв. Сега той сигурно щеше да я обвини, че го е предизвикала. Да, но тя не го беше молила да се възбужда, нали така! Сам нямаше вина! Докато се миеше и обличаше, ръцете й продължаваха да треперят при спомена колко възбуден бе Девлин. Тя излезе от банята и тръгна заплашително надолу по стълбите. Отвори вратата на кухнята. Както бе имал наглостта да изтъкне той, тя не можеше да се крие в банята до безкрай.

— Не желая да разговарям за това! — заяви му тя категорично. Беше решила, че нападението е най-добрият начин за отбрана. — Не желая да го обсъждам, да го анализирам…

— Чудесно — съгласи се той, като едва вдигна поглед от чая си. — Искаш ли препечена филийка.

— Не.

— Изпий си чая. — Той побутна чашата към нея. — След това ще отидем да видим Роби в болницата.

Тя се чувстваше измамена. Седна на масата и взе чашата си.

— Ти беше виновен!

— Да, наистина аз бях виновен.

— Точно така! — гневно го стрелна с очи тя.

— Да не би да съм възразил? Пий си чая…

— Ако не беше…

— Сам — каза той внимателно, — изпий си чая!

— Не искам да пия гадния чай! — Тя гневно скочи на крака. — Искам да…

— Искаш да се преструваме, че нищо не се е случило? Добре, ще го направим. Вече го изтрих от паметта си. Така добре ли е?

— Не, не е добре. И престани да бъдеш толкова благоразумен.

— Може би предпочиташ да съм ядосан? Да ти крещя и да те обиждам?

— Не — промълви тя и седна покорно на стола. — Никога не съм се държала по този начин! Никога… О, Господи! — Тя избухна в ридания.

— Сам — повика я той нежно. Заобиколи масата, приближи до нея и успокоително погали разбърканите й коси. — През последните дни ти почти не си спала, нервите ти са изопнати. Поболяла си се от притеснение за Роби и за вашето бъдеще. Нищо чудно, че си толкова чувствителна?

— Така ли мислиш? — попита тя през сълзи и вдигна глава.

— Разбира се. Сега си изпий чая. Ще отидем да видим Роби! — Той й подаде пакетче хартиени носни кърпички.

— Извинявай — каза тя и избърса сълзите си.

— Няма нищо!

— Но все пак вината беше твоя…

— Да, моя беше вината — разсмя се Девлин.

— С огъня ли ме учиш да си играя? — усмихна му се тя през сълзи.

Огън ли? Това беше истински пожар, призна тя пред себе си.

 

 

В болницата разбраха, че Роби наистина е доста по-добре. Когато влязоха при него, той беше буден. Усмихна се на Сам. Щом видя Девлин зад гърба й, усмивката му стана още по-широка. Протегна ръка към него.

— Здравей, войнико! Как е животът? — нежно попита Девлин.

— Малко боледувах — каза Роби гордо.

Сам усети, че очите й отново се наливат със сълзи.

— Разбрах. Но вече си по-добре, нали?

— Да. Мога ли да си дойда вкъщи?

— След няколко дни.

— Ти вкъщи ли ще бъдеш?

— Да, ще бъда у дома — обеща Девлин.

Без да задава повече въпроси, Роби се отпусна успокоен. Усмихна се сънено на Сам, притвори клепачи и след миг заспа.

— През следващите дни ще спи — поясни сестрата, като хвърли на Девлин преценяващ поглед. — Най-лошото вече мина. Ще постоите ли малко при него?

— Бихме останали, ако не пречим.

— Винаги се радваме, когато родителите остават по-дълго при децата си. — С топла усмивка към Девлин и кратко кимване към Сам сестрата излезе от стаята.

— Много приятна жена — отбеляза Девлин. В очите му танцуваше задоволство.

— Предполагам, че си свикнал жените да се хвърлят на врата ти! — отвърна кисело Сам. — Но мен не слагай в списъка!

— Няма — обеща той, едва сдържайки смеха си.

— Щом искаш да останеш малко при Роби, ще отида да се обадя по телефона. — Тя се отправи към вратата.

— Разбира се! Свърши си работата. — На него му беше все така забавно.

— И ще го направя — заяви тя. Символично блъсна вратата зад себе си.

След като Девлин започна да проявява такова разбиране към нея, тя реши да се обади на Пол, за да разбере причината, поради която той бе пожелал да се видят. Девлин можеше да не се съобразява с него, но не и Сам. Тя го обичаше! Той бе всичко онова, което липсваше на Девлин. Добър, отзивчив… Е, Пол не беше отзивчив, наистина, и не беше чак толкова добър… Но въпреки това той струваше колкото десет Девлин Хоу!

Телефонът беше в края на дългия, прекалено топъл коридор. Сам приготви няколко монети и набра служебния телефон на Пол. О, тя ще покаже на Девлин, че не е единственият мъж на света! Какво си въобразяваше той? Че тя ще скочи в леглото му пет минути след като се е запознала с него? За каква я мисли? Все пак тя се изчерви при спомена за сцената в спалнята. Сам не знаеше какво друго би могло да се нарече отчаяна страст…

— Пол? — Тя чу плътния познат глас. — Сам е на телефона. Да, аз съм добре. — Беше нетърпелива, защото той губеше време за несъществени неща. — Да, тук снегът почти се стопи. Да, разбрах, че това е причината, поради която не дойде. Именно затова ти се обаждам. Защо искаше да се видим? — попита без заобикалки.

Докато слушаше обясненията му, тя си играеше с шнура на телефона. Онова, което й говореше, не беше ново за нея.

— Не, Пол — успя да каже в паузата, която той направи. — Не съм дошла на себе си… Разбрах. Дочуване.

Без да го изчака да приключи с изобличаването й в егоизъм, тя затвори телефона. Не можеше да повярва, че той вече не може да я нарани. „Прави каквото искаш“ — беше й казал той. И тя постъпи точно така. Нима той очакваше, че ще се е пречупила? Ще хукне с благодарност към прегръдките му, а Роби да върви по дяволите?

— Зле ли ви е?

— Какво? — Тя се извърна и видя възпълна жена с боядисани коси и лилава рокля. — Добре съм, благодаря.

— Да, но не изглеждате съвсем добре. — Жената й се усмихна приветливо. — Сигурно ще ви се отрази добре, ако пийнете нещо!

— Тук има ли барче? — попита Сам развеселена.

— Как да няма! Кафенето е ей там! — Тя посочи другия край на коридора.

Само преди три месеца бях готова да се омъжа за Пол, разсъждаваше Сам, докато отпиваше от кафето си. Но ако той й предложеше да се оженят сега, дори да приеме Роби и да я моли на колене, тя ще му откаже. Девлин, който никога не е казвал, че я обича или я харесва, всъщност се отнасяше към нея по-добре от Пол. Ако наистина обичаше силно Пол, сърцето й трябваше да е разбито от мъка, когато той я остави. Което съвсем не беше така. Но когато Девлин си тръгна и тя си помисли, че никога повече няма да го види… Тя изстена и притисна длани към очите си.

— Сам, зле ли ти е?

Тя въздъхна и вдигна поглед към Девлин.

— Добре съм — каза уморено. — Не мога да се отърва от теб, така ли? Извинявай, не исках да бъда груба. — Тя видя как мъжът свъси вежди. — Просто си мислех… Роби заспа ли?

— Аха. Ти се забави и аз се притесних за теб.

— Прощавай. Искаш ли кафе?

— Да. Ще отида да си взема. — Той се отправи към бара. Сам забеляза как го гледаше възрастната барманка. Годините не бяха бариера за привлекателността. А Девлин беше наистина един дяволски привлекателен мъж, призна тя.

— Обадих се на Пол по телефона — съобщи Сам, когато той се върна на масата.

— И какво? — попита мъжът спокойно.

— Нищо. Искал да разбере дали съм дошла на себе си.

— И дошла ли си на себе си?

— Не съм. — Сам се изсмя горчиво. — Глупаво, нали? Чувствах се изоставена и нещастна през всичките тези месеци, а сега ми се струва, че никога не съм искала този човек. — Тя се взираше с невиждащ поглед в Девлин. — Дали съм използвала Роби само като повод? Трябвало ми е някакво извинение, за да разваля годежа си? Не, сигурна съм, че тогава не мислех така. — Тя сбърчи чело. — Но към Пол сега изпитах… безразличие. Това е ужасно, нали?

— Не е никак ужасно. Но означава, че ти си се променила. Имаш нови цели. Освен това си уморена, объркана и разтревожена. Съзнанието на човек може да възприема проблемите само по един — нещо, което и аз често забравям — усмихна й се той.

— Казах му, че Роби е в болница — продължи тя. — Но Пол дори не попита какво му е…

— Добре. Изпи ли си кафето?

— Изпих го. Беше студено. — Сам явно беше разсеяна.

— Тогава да тръгваме! — Той се изправи и й помогна да стане от стола.

— При Роби ли отиваме?

— Не. Сега ще отидем да обядваме. Роби няма да се събуди скоро. Ще се върнем при него довечера. Стига си стояла в болницата! Ще се поразходим с колата.

Доволна, че някой друг взема решение вместо нея, Сам тръгна след Девлин.

Спряха да обядват в крайпътен ресторант. Сам успя да се справи с цялата пържола и пая, които Девлин поръча за нея. Той изпи една халба бира. Тя взе джин и тоник. Качиха се отново в колата. Отначало Сам не обърна внимание накъде пътуват. Мислите й продължаваха да се въртят около Пол и нейното собствено странно поведение. Връщайки се назад във времето, тя установи, че е очаквала той да обикне Роби, както тя го обичаше. А тъй като той не го бе направил, изходът е бил всъщност предварително решен. Роби е бил по-важен за нея от Пол. Защо не бе разбрала това още тогава, питаше се тя.

— Къде сме? — попита тя учудено, когато Девлин спря. Намираха се пред огромна като хамбар къща.

— Това е къщата на Нейтан. Или по-точно, моята къща — обясни Девлин. — Искаш ли да я разгледаме? — Без да й даде възможност да отговори, той излезе от колата и заобиколи, за да й отвори вратата.

— Стара е, нали? — попита Сам, загледана в каменната фасада. Солидната постройка се взираше в тях с пет прозореца — три на горния етаж и по един от двете страни на старинния вход.

— Построена е през 1758 година. Много работа ще падне, докато я постегна. — Девлин поведе младата жена по алеята от бял чакъл към входа.

— Тук ли си живял? — попита тя, когато влязоха. И в следващия миг онемя от изненада. Отвън къщата изглеждаше негостоприемна. Но вътре цареше невероятен уют. От широкото просторно антре се влизаше в кухнята и две дневни. Прекрасна дъбова стълба водеше към втория етаж. — Чудесна е! — възкликна Сам.

Двете стаи бяха просторни с високи тавани. Мебелите бяха стари и в окаяно състояние, макар че имаше няколко прекрасни неща. Огромната кухня беше обзаведена с модерни шкафове и газова печка в странно червен цвят.

На втория етаж имаше пет спални и две бани. Облегната на прозореца в някогашната стая на Девлин, Сам се питаше как ли е изглеждал той като дете.

— На каква възраст дойде да живееш тук? — попита тя.

— Бях на петнайсет години.

— Мислех, че той те е осиновил съвсем малък.

— Не. — Девлин погали нежно пиринчената топка на единичното легло и махна някакво конче от голия матрак. — Той ме хвана, когато се промъквах в обора. Бях избягал от дома за сираци. Валеше. Аз бях изморен и гладен. Оборът изглеждаше много подходящ да прекарам в него нощта. По това време Нейтан беше на петдесет и няколко години — едър, силен мъж. Напляска ме, след това ме заведе в къщата. Изми ме и седнахме на масата в кухнята. Поиска да му разкажа защо съм го направил. До този момент не бях ял пердах в живота си. — Девлин погледна Сам и се усмихна многозначително. — В дома аз бях винаги един от най-големите. Използвах силата и ръста си, за да тероризирам другите момчета. По-точно, карах ги да правят онова, което аз желаех. Бях нещо като крал на дрипльовците… Учителите не можеха да ми направят нищо, затова изобщо не се занимаваха с мен. Разбира се, изнасяха ми лекции какво не бива да правя, но иначе не ме докосваха с пръст. Това беше неправилно, Сам. Ако си бях получавал заслуженото за постъпките си, сигурно нямаше да стана такъв отвратителен негодник. Отначало си помислих, че Нейтан е поредният самарянин, който се опитва да спаси душата ми. Гледах на него с презрение, както на учителите. Но той започна да ме кара да му работя като товарно добиче и да се отнася с мен като с куче. — Девлин се усмихна на спомена. — Ако бях добър, възнаграждаваше ме — получавах храна. Ако бях лош, той се разправяше с мен… да не ти обяснявам как.

— Но защо си останал при него? — Тя беше озадачена. — Социалните служби биха могли да се погрижат за теб, щом той те е биел.

— Той не ме биеше! — възрази Девлин. — Нейтан ме дисциплинираше. А социалните служби не знаеха нищо за това. Когато той подаде молба да ме осинови, служителите дойдоха да видят къщата и ме попитаха какво мисля. Аз казах, че искам да остана при него. През целия ми живот към мен се бяха отнасяли с безразличие. Е, Нейтан Хоу не беше безразличен към мен! Започнах да го уважавам, след това го обикнах. Започнах да уча и да се занимавам с неща, които дори не бях предполагал, че мога да върша… Така една душа беше спасена.

— Значи мислиш, че аз съм прекалено мека с Роби? — попита тихо Сам, загледана в сивия пейзаж. — И ако не внимавам, би могъл да стане като теб?

— Няма да стане като мен. Но децата се нуждаят от дисциплина, както и от нежност, Сам. Те трябва да научат правилата на играта. Ако твърде дълго му позволяваш да върши каквото си поиска, той ще си помисли, че винаги може да прави така.

— Но от смъртта на Джули не е изминало много време…

— Знам. Сигурно ще ти прозвучи безсърдечно, но знай, че децата имат къса памет. Не, той няма да забрави майка си. Той ще тъгува за нея, тя ще му липсва. Но понякога ще те мрази, когато не му угаждаш, защото ти не си неговата майка. Ако прекалиш, може да събудиш у него презрението, което аз изпитвах към учителите заради тяхната безпомощност да се справят с мен.

— Желязото се кове, докато е горещо — въздъхна тя.

— Така мисля. Но не следва, че съм прав. Знам само, че Роби заслужава да направим за него всичко, което можем.

— Това означава да се оженим?

— Да.

— Да живеем тук?

— Ако ти прецениш, че би могла… Разбира се, ще е нужна много работа, докато стегнем къщата.

Но тя би могла да стане великолепна, помисли си Сам, загледана през прозореца. Къщата не беше на оживено място, но не можеше да се каже, че е изолирана. Наоколо имаше хълмисти поля, горички и път, макар че не се виждаше. Прекрасно място, където да расте едно малко момче. Но дали ще е прекрасно и за нея, запита се Сам. Ако се съгласи да се оженят и заживее с Девлин — а може би един ден двамата дори ще се обикнат, нашепна й едно гласче — дали неговият силен характер няма да я подчини? В коледната нощ не се бе чувствала подвластна на него, припомни си Сам. Тогава усещаше сигурност… А може би тогава Девлин се бе преструвал? Ако стане негова жена… Но защо той настоява да се оженят? Дали само за доброто на Роби?

Сам се обърна към него и потърси в очите му отговор на тези въпроси. Не откри нищо и въздъхна безпомощно.

— Не зная, Девлин. Това ми се вижда пълна лудост. Ти премислил ли си го добре?

— Да.

— С всички възможно последствия?

— Мисля, че да. С всички „за“ и „против“. И двамата нямаме деца. В най-странни положения успяваме да разговаряме разумно и интелигентно. Ти не си безразлична към мен. Дори понякога си мисля, че двамата много си приличаме — добави той със задоволство. — Ти си красива и желана жена, не ме дразниш…

— Да — каза тя сухо.

— Разбира се, съществува възможност да срещнеш един ден мъж, в когото да се влюбиш. — Той подигравателно изкриви устни.

— Любовта съществува, Девлин — възрази тя нежно. — Моите родители се обичат. Женени са от двайсет и осем години и…

— И винаги са били блажено щастливи?

— Никой не е блажено щастлив постоянно. Те се карат понякога, разбира се. Но това не означава, че не се обичат. — Тя отново се загледа през прозореца. — И така, какво ще стане, ако аз се влюбя? Или ти например?

— За този мост ще мислим, когато стигнем до него. Досега не съм срещал жена, която да е за мен целия свят. Малка е вероятността да ми се случи оттук нататък. Но жените са по-непостоянни.

— Не сме! — Сам реагира бурно и се обърна към Девлин. — Поне аз нико… — Тя внезапно си спомни своите разсъждения в кафенето. — Е, не бих казала, че съм невярна — заключи тя. — Ако живея тук, ще бъда доста изолирана, нали така? Няма да имам възможност да се срещам с мъже и да се влюбвам в тях. Освен ако не се влюбя в млекаря.

— И за тях няма да ти остане време, защото аз възнамерявам да те ангажирам изцяло — пошегува се Девлин и приближи към нея.

— Не! — Тя уплашено притисна гръб към стената. — Девлин!

— Какво? — попита той невинно и протегна ръце към нея. Притисна я в прегръдките си и продължи с усмивка: — Можем да се оженим утре сутрин.

— Не, ние не…

— Аз извадих разрешително за брак, щом се върнах от Испания.

— Толкова ли си бил сигурен, че ще ме убедиш? — В красивите й очи се долавяше паника.

— Не. Но исках да съм готов, в случай че успея!

— Като горчиво лекарство, което трябва да глътнеш, за да ти мине болестта. Стисваш си носа и го изпиваш…

Девлин я гледаше замислено.

— Не мога да кажа, че съм се стремял точно към това в живота. Предполагам, че има известна доза истина в аналогията, която ти направи. Но аз искрено вярвам, че това е най-доброто решение при сегашните обстоятелства. В такъв случай, защо да чакаме повече? Можеш да изпратиш телеграма на твоите родители. Не биха могли да пристигнат до утре, но ако настояваш, бих могъл да променя датата.

— Много мило от твоя страна. Особено в случай, че аз искам да се омъжа за теб, което все още не съм казала.

— Хайде де! — подразни я той. — Къде е авантюристичният ти дух? Обещавам, че няма да те бия…

— Хм.

— Обещавам, че ще те уважавам и ще ти се подчинявам…

— Да, това е твърде възможно — каза тя подигравателно. — Мога да се обзаложа, че не си се подчинявал на никого в живота си! Права ли съм?

— Само на Нейтан. — Очите му весело проблеснаха. — Но може пък да ми е приятно да изпълнявам някои твои команди — предположи той и се разсмя, когато видя как тя се изчерви.

— Това беше нечестно! Обеща, че няма да го споменаваш… Ами ако стане така, че…

— Ти ще престанеш ли да поставяш пречки пред нас? — ядосано рече той. — Не можеш ли да видиш нещата откъм хубавата им страна?

— Не мога, защото самата аз не съм съвсем убедена в правилността на решението — отвърна тя троснато. — Не знам как бих издържала на твоята енергичност… О, не исках да кажа това! — възкликна тя, защото той изсумтя подигравателно. — Ти имаш вид на човек, който непрекъснато тича нагоре-надолу и прави нещо… Аз съм човек на спокойствието. Трябва ми по-дълго време, за да преценя доводите „за“ и „против“…

— Ще го имам предвид — заяви той сухо, — след като се оженим. Но ти не познаваш достатъчно добре себе си, Селина Ана Мартин. Зелените очи и червената коса не предполагат спокойствие и застой, както вече ти изтъкнах.

— Моята коса не е червена.

— Червеникава е. — Той прекара пръсти през гъстите й блестящи коси. — Кажи „да“!

— Не!

— Да! — настоя той с лукава усмивка.

— Престани да ме притесняваш!

— Ако престана, ще кажеш ли „да“?

— Ако имахме време, за да се опознаем, преди да…

— Преди да консумираме нашия брак, искаш да кажеш. — Очите му преливаха от задоволство.

— Да.

— Ти това ли искаш?

— Ами, да! — Настояването й се стори странно дори на самата нея.

— Добре.

— Мислиш ли, че това е най-доброто решение? — В гласа й се долавяше молба. — За Роби, имам предвид…

— Да, Сам. Аз съм почти сигурен, че той е мой син. Имаме една и съща кръвна група…

— Ти провери ли?

— Да. Ако Барбара и Дейвид вземат Роби за малко през медения ни месец, двамата с теб ще можем да се опознаем както трябва.

Сам не знаеше какви доводи биха могли да го разубедят, щом той бе сигурен, че е баща на Роби.

— Добре тогава… Може би… Не съм казала „да“! — рече тя, щом зърна усмивката му. — Казах може би…