Ема Ричмънд
Сезон на мечтите (3)

Трета глава

Роби си легна, доволен от обещанието на Сам. За съжаление, тя не можеше да гарантира, че ще го спази…

— Не съм и помислила, че той ще поиска да отиде на гробищата — прошепна тя задавено. — Предполагах, че ще се почувства ужасно, ако го заведа на гроба на майка му. Каква неправда! — избухна тя. — Джули беше само на двайсет и пет години, прекрасен човек… Беше добра, сърдечна и щедра. Беше готова да направи всичко за първия срещнат… Защо винаги си отиват най-добрите?

— Не зная, Сам. — Девлин внимателно я изправи. Задържа я в прегръдката си. — Можем единствено да правим всичко, което е по силите ни, за да се справяме с проблемите, които ни поднася животът, нищо повече… Ако го беше завела на гроба й, Роби щеше да се разстрои и ти никога нямаше да си го простиш. Не се самообвинявай за неща, които не си могла да предвидиш. Просто не умирай, нали чу какво иска той! — Девлин опита да се пошегува, но и неговият глас беше напрегнат.

— Не биваше да му обещавам… — Сам търсеше кърпичка в джоба си.

— Какво друго можеше да направиш? Никой от нас не знае какво му е отредила съдбата. Аз изобщо не ти помогнах… Мислех, че ще се справиш сама с въпросите му. — Гласът му беше безизразен.

Тя се взря в лицето му и внезапно проумя, че досега изобщо не се бе съобразявала с неговите чувства.

— Извинявай — промълви. — На теб също не ти е леко.

— Не. Всичко това ми се струва нереално. Той не ми изглежда като мой син… За Бога, разбирам колко глупаво звучи. Не, не това имам предвид. Гледам го и си казвам, че е мой, но нямам усещането, че това е наистина така. Той е просто едно чудесно момченце и това е всичко. Дори не прилича на мен.

— Да, наистина не прилича на теб.

Девлин отиде до прозореца, разтвори пердето и впери поглед навън в нощта.

— Ние дори не сме сигурни, че той е мой. Искам да кажа, че нямаме никакви доказателства, от които да направим такова заключение. Само думите на Джули и факторът време. Не е изключено бащата да е друг.

— Не виждам кой друг би могъл да бъде — каза замислено Сам. — Както ти казах, тя живееше при мен. Или се разхождаше в парка, или се мотаеше из апартамента. Научих, че намерила тази къща, няколко дни преди да се премести. — Връщайки се шест години назад, Сам търсеше в спомените си следи, които да показват присъствието на друг мъж в живота на Джули. Имаше един голям скандал с майка й по телефона, след който приятелката й каза, че иска час по-скоро да се изолира от всички. Щяла да прекъсне телефона, за да не можел никой да узнае нищо за нея! Но тя не бе споменала за никакъв мъж. Дали Джули е била потайна, запита се Сам. Не можеше да го допусне.

— Може да е срещнала някой мъж тук — не се предаваше Девлин.

— По принцип е възможно. Обаче не вярвам тя току-що да се е запознала с някого и да му позволи веднага… — Но нали точно такъв бе случаят с Девлин. А защо не и с някой друг мъж? Джули беше излъгала Сам за къщата, защо не и за другите неща в живота си? Сам се чудеше дали изобщо я е познавала добре. Напоследък откриваше много нови неща за приятелката си. Искаше й се да бъде справедлива спрямо Девлин, но наистина не можеше да си спомни за друг мъж около Джули. — Мъжете от горското стопанство винаги знаят всичко за всички, но и те ме попитаха кой е бащата на Роби. Мисля, че не одобряваха Джули.

— Според тях, ако едно момиче загази, то трябва или да накара бащата на детето си да се омъжи за него, или да даде детето за осиновяване.

— Ти не можеш ли да си спомниш нещо от онази нощ? — попита тя почти отчаяно.

— Не. — В гласа му се долавяше отчаяние. — Пак заваля сняг.

— Да, заваля… Нали има кръвни тестове — каза тя притеснено. — Те ще докажат ти ли си… или не си.

— Възможно е… Но за момента не можем да направим нищо.

— Миналата година по това време изобщо не предполагах, че нещата ще се променят така драстично. Роби си живееше щастливо с майка си, глинените съдове на Джули се търсеха и тя вече ставаше известна… През февруари постъпи в болница. А през септември умря.

— Значи е умряла през септември — повтори той. Дръпна пердето и се обърна към Сам. — Можете да останете тук, докато уредиш нещата си в Лондон. Кога изтича договорът на наемателката в апартамента ти?

— В края на март. Сигурен ли си, че нямаш нищо против да останем тук? Това е голямо облекчение за мен. Ти какво ще правиш? — Защото не можеш да останеш с нас в къщата, добави тя негласно. Сам за нищо на света не би могла да живее с този мъж край себе си в продължение на седмици.

— Имам покана да направя оглед на един нов проект за висящ мост в Мексико. Мога да замина по-рано. Ще си намеря жилище и ще направя предварителните проучвания.

— Мостове ли строиш? — Тя беше изненадана.

— И язовири. Аз съм строителен инженер.

— Значи затова си бил в Канада?

— Да — въздъхна той. — Преди това бях в Персийския залив.

— И си възнамерявал вече да заживееш тук постоянно?

— Не. Дойдох, за да продам къщата. Имам друга в Хейстингс. Остави ми я моят… баща. Мислех да я ремонтирам и да живея в нея. Всъщност сега не знам какво точно ще направя. — Той се взираше в Сам с невиждащ поглед. — Уморих се да странствам. Имам няколко възможности да се устроя тук. Предлагат ми работа като консултант и в едно конструкторско бюро, но не знам дали ще се съглася. Истината е, че се чувствам отегчен. На трийсет и две години съм. — На устните му се появи подигравателна усмивка. — Отегчен съм и се чувствам уморен. Господи, колко съм уморен! — Той прекара пръсти през косата си и тя щръкна смешно нагоре. Протегна се и неочаквано постави ръце върху раменете на младата жена. — Селина Ана Мартин, какво бихте препоръчали на един изморен и отегчен строителен инженер?

— Не зная. — Трепереща, тя сведе поглед. Твърде осезателно чувстваше неговата близост — тежката топлина на ръцете му върху раменете й, гърдите му, които се повдигаха равномерно на сантиметри от нейните, сдържаната му сила. — Ще му препоръчам пълна почивка! Но аз не бих могла да те посъветвам как да живееш…

— Не можеш. — Гласът му прозвуча нежно, почти интимно. Сам преглътна уплашено. От цялото си сърце желаеше той да си замине, в същото време отчаяно искаше да остане. Това я побъркваше.

— Не можем ли засега да оставим нещата така, както са? — каза тя бързо. — След Коледа да решим какво ще правим!

Тъй като Девлин не отговори веднага, тя предпазливо вдигна поглед. Обгръщаше ги напрежение, което тя не знаеше как да разсее. Мъжът я гледаше, но според нея, изобщо не я виждаше.

— Девлин! — Гласът й беше пресипнал. — Чу ли какво казах?

— Да — въздъхна той. — Да, чух те, Сам. — Той се вгледа в очите й. — Винаги ли отлагаш за утре нещата, които ти е неприятно да свършиш днес? Добре, ще говорим след Коледа. Един ден по-късно или по-рано не променя нещата.

— Не ги променя — повтори тя. Но много добре разбираше, че те вече са се променили. Не знаеше как да ги върне обратно. Защо трябваше да се появи Девлин и да разтърси душевния й мир? — Ще отида да завия Роби — измъкна се тя непохватно и тръгна с разсеяна усмивка нагоре по стълбите.

Сам целуна Роби за лека нощ и го зави. Постоя пред прозореца в стаята си. Не бързаше да се върне при Девлин. Нима бе сгрешила в преценката си за него? Днес той беше много по-различен — по-внимателен, по-нежен, сарказмът му се бе стопил. Този ли беше истинският Девлин Хоу? Или мъжът от вчера? За Сам беше по-лесно да се разбере с предишния. Когато новият Девлин я прегърна, тя изпита непреодолимо желание да се облегне на него, да го обгърне с ръце. Искаше той да я държи в прегръдките си и да я целува. Това беше пълна лудост, разбира се, защото тя бе все още влюбена в Пол. Но кой знае защо, в този миг тя не можеше да си представи лицето му. В съзнанието й беше само образът на Девлин. И там се прокрадваше предателската мисъл, че ако Пол беше с нея по време на разговора с Роби, той изобщо нямаше да се погрижи да я утеши след това. Навярно щеше да я посъветва да се стегне. Двамата бяха живели твърде дълго с илюзорни представи един за друг. Например той предполагаше, че Сам би могла да даде Роби в дом за сираци, а тя мислеше, че той ще разбере желанието й да се грижи за детето на своята приятелка. Двамата ходеха заедно на театър, на кино и в ресторант, дори спестяваха, за да се оженят, но никога не разговаряха. По-точно, не разговаряха за самите себе си, за своите желания и мечти. Разбира се, всеки от тях знаеше всичко за работата на другия, както и за къщата, в която искаха да живеят. Но никога не се докосваха до вътрешните си светове. Разговорите на Сам с Девлин бяха много по-интимни, отколкото с Пол.

Разтревожена и объркана, Сам отиде в дневната.

Двамата с Девлин прекараха остатъка от вечерта, почти без да разговарят, всеки отдаден на мислите си. Въпреки това, тя продължаваше да усеща тревожно силно неговото присъствие. Изпод леко притворените си мигли внимателно изучаваше загорялото му волево лице и непокорната коса със смешните изрусели кичури. Той имаше дълги гъсти мигли. За разлика от Пол, ръцете му бяха силни, с добре оформени нокти и леко мазолести пръсти. Ръце на истински мъж. Какво би станало, ако я докосне… Леко задъхана, тя бързо отхвърли тази мисъл. Изобщо всички мисли за това как той я прегръща или докосва бяха опасни за нея.

Облегната в креслото, Сам отмести поглед към елхата. Лампичките сякаш танцуваха. Чуваше тиктакането на часовника. Усети как Девлин леко се надигна от мястото си. Знаеше, че я наблюдава. Чувстваше погледа му върху себе си. Нервите й се изопнаха.

— Недей! — помоли тя прегракнало.

— Какво да не правя? — попита той нежно.

— Не ме гледай! — прошепна притеснено.

— Но ти си жена, която заслужава да я гледат! Аз те изнервям, така ли?

— Да. — Тя захвърли глупавата плетка от коленете си и скочи от стола. — Отивам да си легна! — рече. Знаеше, че няма да може да заспи. Но не можеше да стои повече тук като в капан, изпитвайки чувство на… вина.

— Не ти се спи — подхвърли той.

— Аз знам по-добре какво ми се прави! — избухна Сам. — Не мога… Не съм свикнала!

— Да правиш компания на някого ли? Да стоиш с мъж в дневната? Успокой се, Сам! Няма да ти се случи нищо, което ти самата не желаеш!

— Не искам нищо да се случва! — Думите прозвучаха неубедително дори за нейните собствени уши. Девлин съвсем открито се забавляваше от нейното безпокойство. За съвсем кратко време се бяха случили толкова много неща. Сам за пръв път срещаше такъв мъж — непредсказуем, с настроения от едната крайност до другата, мъж, който я караше да се чувства объркана и несигурна в себе си. На светлината на настолната лампа косата му изглеждаше златиста. Сенките играеха по лицето му и го променяха до неузнаваемост. Да, този мъж все още й беше непознат. Тя знаеше твърде малко за живота му.

— Приготвих походното легло в стаята на Роби. Не е много широко, но на него ще ти бъде по-удобно, отколкото на канапето. Ако искаш, можеш да спиш в моето легло — допълни тя.

— С теб ли? — пошегува се той.

— Не! — възкликна Сам ужасена. — Разбира се, че без мен! О! — ядоса се тя на усмивката му. — Лека нощ!

В спалнята си Сам остана дълго пред прозореца, загледана в носещите се навън снежинки. „С теб ли!“ Дали беше казал същите думи на Джули? И дали тя се бе съгласила? Предположението й причини болка и Сам отхвърли тези мисли.

Да, утре е Коледа! Миналата година бе прекарала коледните и новогодишните празници при родителите си в Мадейра. Къде ще бъде догодина? Какви са били намеренията на Девлин за Коледа, питаше се тя. Да остане сам в къщата? Или да покани приятели?

Младата жена внезапно почувства колко е студена спалнята. Грабна нощницата си и се запъти бързо към банята.

 

 

Когато Сам се събуди на следващата сутрин, снегът беше спрял. Небето беше ведро и синьо. Тя погледна часовника. Беше почти десет часът! Защо не я бяха събудили? Докато ставаше от леглото, тя чу как Роби се смее навън. Грабна халата си и изтича до прозореца. В средата на мрачната градина се издигаше великолепен снежен човек. Роби и Девлин го замеряха със снежни топки. Гледката трогна Сам. Двамата явно се забавляваха, а на момчето определено му липсваха забавления, призна тя с чувство за вина. Беше й трудно да разбере от какво има нужда Роби. Дали нейната собствена мъка и несигурност не хвърляха сянка върху детството на момченцето? Девлин го познаваше от броени часове, но явно разбираше без особени усилия от какво има нужда. И без нейните мъдрувания какво да направи…

Сам слезе на долния етаж. В камината гореше огън, на печката имаше каша, чайникът кипеше. Отново погледна навън. Искаше й се да отиде при тях. Но това щеше да бъде смешно натрапване. Какво се получаваше всъщност? Девлин се бе натрапил в живота им, но тя се чувстваше несигурна. Не беше такава, преди да пристигне той.

Роби я съзря и я замери с топка през стъклото. Засмяна, Сам му се закани с пръст. Той изглеждаше щастлив като всички останали петгодишни деца по света, със зачервени бузки и блеснали очи. Девлин изглеждаше успокоен, явно му беше приятно. Вятърът рошеше косите му. Той приготвяше снежна топка, без да откъсва очи от Сам.

— Идваш ли? — попита я.

Тя поклати глава.

— Страхливка!

Сам се отдели от прозореца и отиде да измие съдовете. За всеки, който ги видеше сега, те изглеждаха едно най-обикновено щастливо семейство. Но де да беше така… Девлин и тя бяха чужди един на друг. Съдбата ги бе събрала случайно. За добро, или за зло?

 

 

Обядваха яйца и пържени картофи. След това отидоха тримата да разчистят пъртина. Според Сам от това нямаше никаква полза, тъй като работа можеше да свърши единствено снегорин. Хубавото беше, че Роби се измори. Тя знаеше, че на Коледа е особено трудно децата да бъдат сложени да спят.

Роби окачи чорапчето си за подаръци още в три часа, а в шест на Сам вече й бе омръзнало да отговаря на въпроса му колко точно е часът. На масата беше приготвена чаша с шери и парче пай с месо за Дядо Коледа. За пореден път Сам обясняваше на детето как той ще се спусне през комина.

— Хайде в леглото, Роби — нареди Девлин спокойно.

С пресметливо изражение, каквото Сам не бе виждала никога преди това върху лицето му, Роби заяви:

— Няма! Сам не ме кара да лягам, ако не искам!

— Аз не съм Сам, млади господине. Казах да отиваш в леглото и не желая да чувам нищо повече! Тръгвай веднага!

— Сам…

— В леглото! — изръмжа Девлин и детето се измъкна смутено. — Младият господин се е поразглезил — подхвърли мъжът.

— Глупости! Той е само превъзбуден. — На Сам никак не й беше забавно, че Девлин се справя с Роби по-успешно от нея. — Дори да е поразглезен, това му е позволено… След всичко, което преживя… Не можем да искаме от него да свикне с положението за един ден…

— Майка му е починала преди три месеца.

— Това не е чак толкова много… Както и да е, днес е Коледа и всички деца трябва да се поглезят малко.

— Знам, че е Коледа. Но от това не следва, че той може да прави каквото си иска. Роби е уморен, възбуден и има нужда от здрава ръка.

— Да, и моята е точно такава! — не се предаваше Сам. Знаеше, че той е прав, но през целия ден бе правил забележки на момченцето и я бе измествал. — Къщата е твоя и ние сме тук заради твоето благоволение, но това не ти дава право да се нахвърляш срещу нас!

— Казах му само да си легне. Защо искаш да се караме?

— Не искам да се караме — каза тя ядосано. — Искам само да подчертая, че това не е твоя работа! — Тя подскочи стреснато, защото в този момент на вратата се почука.

— Сигурно отново пристига твоят любим и ти носи куп коледни целувки! — присмя й се той.

— Не ставай смешен! И моля те, нека не разясняваме нищо на Дейвид! — Тя отиде да го посрещне. — Заповядай, Дейвид! — покани го сърдечно.

— О, Господи! — възкликна той комично. — Май не идвам в най-подходящия момент.

— Всичко е наред — заяви тя. — Роби си легна. Ще пийнеш ли чаша чай?

— Не. Излязох само да разходя Бранди. Казах на Барбара, че няма да се бавя. — Той й подаде несръчно торбата, която до този момент държеше зад гърба си. — Това са подаръци, да си ги сложите под елхата. Не знаех какво да взема на Девлин — прошепна той, като приближи лице до Сам. — Сложих му една бутилка скоч. Дали ще му хареса?

— О, Дейвид, не трябваше да носиш никакви подаръци! Благодаря! — Тя неочаквано го целуна по устата. — Желая ти весела Коледа и ти благодаря за всичко!

Той се разсмя от душа, грабна я в мечешката си прегръдка и й върна целувката.

— Много обичам Коледа — възкликна той. — Приятно ми е да прегръщам и целувам хубави момичета!

Сам го изпрати с нежна усмивка, която угасна в мига, в който младата жена срещна презрителния поглед на Девлин. Вирнала предизвикателно брадичка, тя остави подаръците под елхата.

— Той каза, че не можел да остане, така ли?

— Точно така! — отвърна тя рязко.

— И изобщо не те е грижа, че е женен?

— Не. Защо да ме е грижа?

— Малък пристан в бурни времена… Така ли, Сам?

— О, я престани! — изсмя се тя саркастично. — Значи ти можеш да правиш, каквото си искаш, но искаш да поучаваш другите? Дейвид ми е приятел, както вече ти казах. Не разбирам защо непрестанно ми натякваш за него.

— Сигурно защото ти непрестанно ми натякваш за Джули.

— Не ти натяквам! Изобщо не съм я споменала!

— И не е нужно да я споменаваш. В погледа ти се чете: „Ти си прелъстител“.

— Щом мислиш, че това определение ти подхожда…

— Не ми подхожда. — Той грубо я сграбчи и я задържа пред себе си. — А дори да ми подхождаше, нещата са различни. Джули не беше омъжена.

— Не, беше само невинна… А това, че за момент си й доставил удоволствие, не ти дава право да се месиш в живота ни. Ти ни позволи да останем тук за Коледа и аз съм ти благодарна. — Тонът й доказваше тъкмо обратното. — Но не искам да ме учиш как да уреждам живота си, нито как да възпитавам Роби!

— Много по-благородно е да играеш ролята на самотна мъченица, така ли?

— Говориш глупости! Аз обичам Роби! Не бих могла да го обичам повече, дори ако беше мое собствено дете!

— Но той не е твое дете, Сам! Ти продължаваш да си фантазираш, че той е твой син! Пол се е отказал от играта ти, сега гледаш към Дейвид. На двайсет и пет години си, не си хлапачка! Престани с тези глупости и размисли трезво! На детето му е нужна дисциплина, а не само да се задоволяват всичките му прищевки!

— Аз не задоволявам всяка негова прищявка! Трябва ли да ти напомням, че се отказах от работата, от апартамента и от приятелите си, за да се грижа за него? Че аз държах ръката на Джули, когато тя умираше? И се справях с всичко през последните месеци? Не ти, който от никого не се интересуваш, пътуваш си по света и си строиш мостове! Не си стоял буден, когато Роби плачеше и не можеше да спи по цяла нощ! Не си молил управителя на банката да ти отпусне кредит, за да има какво да ядете двамата! Не ти, аз съм правила всичко това! Следователно имам правото да отгледам Роби така, както преценя за подходящо. Може да не се справям най-прекрасно, но аз правя всичко, което е по силите ми!

— Не съм казал, че не го правиш.

— Но казваш, че не е достатъчно, колкото и да се старая.

— Престани да ми приписваш неща, които не съм казал! — отвърна той ядно. — Опитвам се да ти помогна. На момчето му трябва дисциплина!

— Аз го дисциплинирам! — просъска тя.

— Кога?

— Когато преценя, че е необходимо. — Тя се отскубна от ръцете му. — Отивам да го завия!

— Аз ще отида да го завия! — възрази той. — А през това време ще помислиш сериозно върху поведението си. С нападки срещу мен няма да ме обориш. Игричката с Дейвид не ти обещава нищо! Може да нямам никакво право — продължи той неочаквано мрачно, — но що за мъж съм, ако си затворя очите за всичко това? Престани да си търсиш сама белята. Нужна ти е помощ. Не се възгордявай толкова и я приеми!

— Какво ще стане, когато си отидеш? — попита тя горчиво.

— Дотогава сигурно ще си понаучила нещо… Ако толкова ти трябва мъж, можеш да използваш мен, вместо да разваляш чуждото семейство! — Той най-после я остави и пое по стълбите към втория етаж.

— И за това ще искаш после да ти бъде благодарна! — Тя се задушаваше от гняв. — Значи великият Девлин Хоу ще се постарае заради нас? Искам да знаеш едно нещо. — Сам изтича след него. — Няма да се докосна до онова, което Джули е изхвърлила, дори да умирам!

Тя се върна в дневната и затръшна вратата. Задъхана, с ръце на хълбоците, святкащи очи и зачервени страни, Сам обикаляше гневно малката стая. Как смееше той да й говори така, по дяволите? Фантазирала си, че има дом и дете! От думите му й прилошаваше след всичко, което беше направила. Та тя и за него се стараеше пряко сили! Успокояваше го, приготвяше му храна… Сам се хвърли на канапето. Притисна възглавницата към гърдите си и впери поглед в огъня.

Добре, Роби наистина се нуждаеше от дисциплина. Но как да се държи строго с него, когато той изглеждаше толкова нещастен? Майка му все още му липсваше. Девлин Хоу можеше да бъде строг, той не обичаше детето! Не беше обичал и Джули.

Гневът на Сам се поуталожи. Тя се загледа печално в огъня в камината. Чувстваше се съвсем объркана. Защо Девлин влагаше толкова темперамент във всяко нещо? За човек, който според собствените му признания, не се ангажирал с проблемите на другите, той наистина се държеше доста странно. Какво го интересуваше дали тя има връзка с Дейвид? Не разбираше защо Девлин й каза, че й натяквал за него, тъй като тя му натяквала за Джули. Да, на нея й беше трудно и да забрави, и да му прости, защото обичаше Джули. Девлин не обичаше никого. Тогава какво го засягаше дали Дейвид й е любовник?

Девлин се забави при Роби. Когато се върна в дневната, облегна се безмълвно на камината с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Сам го проследи с поглед. Реши напълно да пренебрегне присъствието му. Ако той й заговори, ще мълчи, реши тя. Но не издържа дълго. Тишината й се стори прекалено потискаща.

— Аз не фантазирам, че имам дом и дете — хладно заяви тя.

— Знам, че не фантазираш. Преди малко се ядосах… Когато съм ядосан, казвам неща, за които после съжалявам. Не го вземай присърце, аз няма да остана дълго тук.

— Да — каза тя сухо. Новината не беше успокояваща. — Той заспа ли?

— Да.

— Поговорихте ли си двамата?

— Поговорихме си, Сам. — В гласа му се долавяше умора.

Младата жена не се сещаше какво друго да каже и замълча до момента, в който напрежението между тях сякаш изпълни малкото помещение. Вече възнамеряваше да скочи и да излезе, когато Девлин неочаквано я попита:

— Какво си му купила за Коледа?

— Две тракторчета с големи колела — отвърна тя сковано, — една количка за пясък, още една за тухли или за вода. Един комплект за сглобяване, който от робот може да стане на кола… — Тя се усмихна. — Дреболии за чорапчето му, няколко книжки… — Беше изтеглила всичките си спестявания.

— А какво ще стане, когато той порасне? — попита тихо Девлин. — Ще ти поиска велосипед, компютър. Дали ще можеш да си позволиш да му ги купиш? Какво ще стане, когато те попита кой е баща му?

— Не знам. Никога не съм казвала, че съм съвършена, Девлин. Когато дойде моментът, тогава ще му мисля. — В очакване на нова поучителна лекция от страна на Девлин, Сам се приготви да се отбранява. Нима той наистина предполагаше, че тя никога не се е замисляла за тези неща? Та те бяха постоянно в ума й. Роби ще тръгне на училище, ще разбере някои неща от другите деца и тогава ще започне да й задава въпроси… Тя бързо скочи на крака и смени темата. — Ще направя кафе!

— И ще си заровиш главата в пясъка като щраус?

— Нищо подобно! — Тя се чувстваше уморена. — А и какво бих могла да направя? Да му разкажа някаква измислена история за умрял баща? Или ти ще му заявиш, че си неговият баща, без да си убеден, че е твой син? Наистина ще му мисля, когато му дойде времето!

Тя отиде в кухнята и сложи кафето да кипне. Какво иска да постигне Девлин, питаше се Сам. Да й докаже, че тя не може да се грижи за Роби? Нима не разбираше, че неговите натяквания задълбочават собствените й опасения? Ами ако той наистина се окаже баща на Роби? Какво ще стане тогава? Дали няма да поиска да й го отнеме? Тя затвори очи и се облегна на стената. Господи, нали Девлин не би могъл да направи това, помоли се тя горещо в душата си.

— Фактът, че не съм знаел за неговото съществуване, не намалява отговорността ми — тихо промълви Девлин зад нея. Тя подскочи, готова да се защитава. — Дори да не изпитвам нищо към него, мога поне да му помагам финансово.

— Не ми трябва твоята финансова помощ! — Сам беше изтощена. — Казах ти, че мога да се справя.

— Гордостта не може да плаша сметките, Сам. Не разбирам защо не желаеш помощта ми. Мислех, че ще ми благодариш…

— Както виждаш, не съм ти благодарна — тросна се тя.

Той възкликна нетърпеливо, хвана я за ръката и я извърна към себе си.

— Ти каза, че не би могла да живееш спокойно, ако дадеш Роби в дом за сираци. Мислиш ли, че на мен ще ми е лесно да живея, като знам, че на моя син му липсват неща, които за другите деца са нещо естествено от самото им рождение? Това може да са само пари, но без тях неговият свят ще бъде доста беден. Когато бяхме навън, го попитах какъв подарък би искал да получи от Дядо Коледа, а той ми каза, че желае велосипед, но знаел от Питър, че можел да си пожелае голям подарък само ако имал баща… Как мислиш, че се почувствах аз в този миг, Сам?

Тя потърси очите му. В тях се четеше единствено загриженост и тревога. Сам сведе клепачи. Девлин, Роби, тя самата — всички бяха наранени.

— Не ми е казал такова нещо — прошепна тя. — Не е било нужно Питър да му казва това! Джули не искаше той да бъде в тежест на когото и да било…

— За да умре спокойна.

— Да.

— Знаела е, че приятелката й ще се справи. — Девлин замислено започна да крачи из малката кухничка. Събори някакви тенджери, шумно се зае да ги постави на мястото им, от което Сам още повече се изнерви. — Сигурно очакваш, че ще си отида и изобщо ще забравя за Роби — попита той накрая.

— Не! Всъщност не зная… Не съм мислила по въпроса. Пристигането ти беше истински шок. Никога не съм си представяла, че ще се срещна с теб. Не знаех какъв си…

— Какво очакваше? Господин с лула и чехли? — Той спря точно срещу нея.

— Може би. Но не очаквах, че си толкова… — Тя се опитваше да намери най-точната дума. Мъжествен? Силен? Обезпокоително привлекателен? Май изобщо не си бе изградила духовен образ на Девлин. Знаеше със сигурност само едно — появата му я бе хвърлила в ужасен шок. И това състояние продължаваше. Девлин беше преобърнал целия й свят.

— Аз също не очаквах, че ще се изправя пред удивително красива жена, която е нервна и чувствителна като котка и че тревогата в зелените й очи ще ме развълнува. Както и великолепните й устни, създадени за целувка.

— Не — възрази тя едва чуто. Искаше да отблъсне Девлин, да избяга, да отрече внезапното вълнение и вътрешната топлина, която я заливаше. Изпитваше срам, защото всичко това беше потвърждение на предишните му подигравки.

— Да, Сам — опроверга я той нежно. Тя отново почувства топлината на ръцете му върху раменете си. Очите му се взираха в нейните. — В най-добрия случай аз съм циник, в най-лошия — нахален негодник, който постига своето, без да се съобразява с нищо и никого. Имал съм доверие и съм обичал само един човек в живота си: Нейтан Хоу. Той ми даде името си, направи ме личност. Даде ми време — време да порасна, да се изуча. А когато се изучих и започнах да си проправям сам път в живота, той умря. Умря, преди да му се отплатя и да му покажа, че доверието му към мен не е било напразно. Бях на погребението му в деня, когато пристигна Джули…

— Затова си се напил, значи — прошепна Сам. Не можеше да откъсне поглед от него.

— Затова.

— Ти си бил сирак? И Нейтан Хоу те е осиновил? — Девлин кимна. — Тогава сигурно разбираш защо не пожелах да изпратя Роби в дом за сираци!

— Разбирам те. Но ти разбираш ли колко виновен ме кара да се чувствам всичко това? Не ти, а аз съм отговорен за Роби! Или поне има такава вероятност… Но аз не желая тази отговорност… — Очите на Девлин бяха празни и безизразни. В тях се четеше единствено вина. — Аз съм самотник, Сам. Не ми трябват други хора. Не искам да се съобразявам с техните желания, да се натоварвам с проблемите им…

— Ами тогава недей! — Очите й проблеснаха. — Знам, смяташ, че не съм подходяща да се грижа за него…

— Сам, не съм казал такова нещо!

— Каза го, или поне така се подразбираше… Но нали виждаш, на Роби му е необходима стабилност. Не сме сигурни дали ти си баща му. Може да се окаже, че той не е твой син. Как ще се почувства, ако ти го изоставиш? Ще се разстрои ненужно…

— Ами ако се окаже, че аз съм баща му?

— Не знам — безпомощно отвърна тя. — Нали каза, че не искаш да се товариш с проблеми?

— За мен сега Роби е едно обикновено момченце, заченато в миг, за който аз нямам спомен… Едната ми половина иска да си измие ръцете и да го зареже, но другата е любопитна как ще изглежда той след три или пет години. Дали ще прилича на мен? Ще има ли моя характер?

— Но ние ще поддържаме връзка! — предложи тя веднага. — Аз ще ти изпращам писма с негови снимки. А когато порасне, ще идва при теб през ваканциите.

— Мислиш ли, че това ще му бъде достатъчно?

— Кой би могъл да знае? — изпъшка тя. — Не можем ли да оставим времето да реши нещата? Нека просто да се радваме на утрешния ден заради Роби! Съгласен ли си?

— Молиш ме така, че ми е трудно да ти откажа. — Очите му внезапно потъмняха. Той сведе клепачи и въздъхна дълбоко. — Добре, Сам. Съгласен съм. — Той се пресегна и взе чайника. — Аз ще направя кафе. Ти приключи ли с опаковането на подаръците на Роби?

— Да.

— Остана ли ти хартия?

— Хартия ли ти трябва? — учуди се тя.

— Да, Сам — каза той с леко насмешлива гримаса. — Успях да намеря някои нещица в тукашните магазини. — Девлин сви стеснително рамене и добави: — Купих му електрическа железница. Нямаше кой знае колко голям избор, но все пак…

Сам откри най-неочаквано, че притесненият и неуверен Девлин й харесва, и го дари с първата си истинска усмивка.

— Взел си влакчето, за да си играеш ти с него! Всички татковци правят така! — пошегува се тя.

— Тъй ли? Аз пък не знаех… Исках да купя на Роби нещо, което наистина да му хареса! Но сигурно съм помислил и за себе си…

Сам остави Девлин да приготви кафето. Отправи се към дневната, размишлявайки. Беше си изградила представа, че Девлин е коравосърдечен човек, който не се интересува от нищо — и същевременно вълнуващ, налагащ се, арогантен. Тя не допускаше, че той би могъл да има слабо място. Виждаше образа му само в черни и бели краски. Но беше сгрешила. Дали той нарочно криеше истинската си същност, запита се тя. За да не узнае никой колко нежна е душата му? Дори без да знае това, тя вече го бе приела, бавно осъзна истината Сам. Присъствието му й бе приятно. Последната мисъл я накара да подскочи от изненада. Но това беше самата истина. Компанията на Девлин й беше приятна, стига той да не я предизвикваше непрестанно. А може би тази част от поведението му също й харесваше? И най-вече усещането, че флиртува с опасността? Тя се самоубеждаваше, че той й е неприятен заради Пол и случилото се с Джули. Но все повече харесваше Девлин, без да съзнава, че това е така. Какво ще стане, ако го прогони, а се окаже, че Роби е действително негов син? Роби може би един ден ще я намрази за това, че го е лишила от баща. Но как би могъл да остане Девлин при тях, дори ако имаше желание за това, питаше се Сам.