Робърт Джордан
Конан — защитника на трона (26)

Двадесет и четвърта глава

Походът им към кралския дворец по лъкатушещите улици към върха на хълма и през ниско окосената морава пред подвижния мост, бе извършен с бавен ход. Гариан яздеше малко пред Конан. Кралят трябва да предвожда армията си, бе казал той, дори да е твърде малобройна. Конан се съгласи с надеждата, че като зърнат Гариан, пазачите ще се поколебаят какво да предприемат и ще ги пуснат да преминат.

Пред подвижния мост слязоха от конете и пазачите наистина се облещиха, когато Гариан закрачи към тях.

— Познавате ли ме? — попита Гариан.

И двамата кимнаха, а единият каза:

— Ти си нашият крал! Ала как напусна двореца? Не ни се обадиха, че ще минава почетна стража.

Конан въздъхна с облекчение. Тези не бяха хора на Вегенций. Пазачите оглеждаха войните зад гърба на краля, най-вече Карела, ала вниманието им преди всичко бе приковано към Гариан.

— Мислите ли, че кралят не познава тайните проходи под този хълм? — Гариан се усмихна, сякаш самата мисъл будеше смях. Когато и двамата пазачи също започнаха да се усмихват, лицето му изведнъж стана мрачно. — Верни ли сте ми? Верни ли сте на своя крал?

Двамата се изопнаха като струни и започнаха с висок глас да повтарят клетвата на Златните Леопарди, като че я припомняха на Гариан:

— Моят меч неотклонно бди за човека, който носи Короната на Дракона. Моята плът е щит за Трона на Дракона. Аз изпълнявам всичко, което кралят ми заповяда, дори то да носи смърт за мен.

Гариан кимна с глава.

— Тогава знайте, че е извършен заговор срещу Трона на Дракона и негови извършители са лорд Албанус и Вегенций.

Пазачите трепнаха и Конан протегна ръка към меча си, ала те просто се взряха в краля с ококорени очи.

— Какво трябва да правим? — попита накрая един от тях.

— Вземете с вас всички, които са в мостовата кула — заповяда Гариан. — Оставете само двама да смъкват подвижната решетка на крепостната врата и да охраняват входа. Вие идете в казармите. Събудете всички там. Нека вашият вик бъде: — „Смърт на Албанус и Вегенций!“. Всеки, който се откаже от този боен вик, е враг на Трона на Дракона, дори да е облякъл златна наметка!

— Смърт на Албанус и Вегенций! — изкрещя един от пазачите и другият веднага повтори същото.

Гариан се отпусна, когато изчезнаха в мостовата кула.

— Не мислех, че ще бъде толкова лесно — обърна се той към Конан.

— Няма да бъде — увери го Конан.

— Все още мисля, че трябваше да им кажа за самозванеца, кимериецо.

Конан поклати глава.

— Това само ще ги обърка. Ако щастието е на наша страна, ще разберат истината, когато той вече е мъртъв. — За Конан не бе от значение кога и как истината щеше да излезе наяве, при положение че наоколо цареше достатъчно объркване, за да постигне целта си. Хвърли поглед към вратата на мостовата кула. Какво задържаше пазачите вътре?

Изведнъж от малката каменна къщичка на стражите до тях долетя вик, който рязко замлъкна. Един от онези, които ги бяха посрещнали пред подвижния мост, излезе с окървавена сабя в ръка.

— Един от войниците не се съгласи да повтори бойния вик — съобщи той.

Мъжете на пост, излязоха един след друг с оръжие в ръце. Всеки спираше пред краля и извикваше: — Смърт на Албанус и Вегенций! — после хукваше към двореца.

— Нали виждаш — Гариан отново се обърна към Конан. — Ще бъде лесно.

Когато зад гърба им подвижната решетка се спусна върху вратата на крепостта, от казармите на Златните Леопарди се разнесоха викове и звън на саби. Някои искаше да обяви тревога с удари на гонг, ала острият, металически ек внезапно прекъсна. Сигурно човекът, който удряше гонга, бе намерил вече смъртта си. Звуците на ожесточена битка се разнесоха навсякъде.

— Искам да намеря Албанус — обяви Гариан. — И Вегенций.

Конан само кимна. Той също търсеше Албанус. Щеше да се заеме с Вегенций само ако случайно се натъкнеше на него. Спусна се бързо напред, а хората от неговия отряд го последваха в мощен боен строй. Бе решил да започне с Тронната зала.

Изведнъж четиридесет войника в златни наметала се показаха пред него.

— Да живее Гариан! — извика Конан, без да забавя ход. — Смърт на Албанус и Вегенций!

— Убийте ги! — долетя отговорът. — Да живее Вегенций!

Двете групи се нахвърлиха с див рев една срещу друга, въздухът наоколо засвистя от остриетата на мечовете.

Конан раздра гърлото на първия изпречил се пред очите му, без дори да кръстоса сабята си с неговата, след това заприлича на машина. Оръжието му се издигаше, падаше и отново атакуваше, по-кърваво от преди. Единствената посока, която го интересуваше, беше напред. Пробиваше си път и нанасяше страшни разсичащи удари, като селянин със сърп сред житна нива — замахваше и пристъпяше напред, оставяйки след себе си кървавите снопи на поносените противникови тела.

Накрая се изтръгна от ръкопашния бой. Не спря да погледне как неговите хора се справят с враговете, убегнали от острието на оръжието му. Численото превъзходство беше на страната на неговия отряд. Той трябваше да намери Ариани. Малко го беше грижа за Гариан.

Затича направо към Тронната Зала. Според обичая на кралския двор пазачите трябваше да стоят пред огромната врата, ала сега ги нямаше. Вероятно бяха увлечени в схватките, шумът от които отекваше във всеки коридор. Конан отвори без ничия помощ тежката порта — обикновено трима души я отместваха с голямо усилие.

Огромната зала с величествените колони бе празна. Тронът на Дракона я закриляше с пламтящия си, изпълнен със злост поглед.

„В стаите на краля, бързо!“ — помисли си Конан. Връхлетя напред и всеки изпречил се на пътя му, намираше смъртта си. Вече не бе необходимо да предизвиква на глас противниците си. Всеки, който носеше златна наметка и не бягаше, му беше враг. Ала малцина избираха за изход бягството и той се разправяше с тях, като съжаляваше единствено, че го бавят толкова много. Ариани! Те му пречеха да намери Ариани.

 

 

Карела вилнееше из двореца като пантера. Сега остана сама. След първата схватка потърси сред мъртвите тела Конан, без да е сигурна дали всъщност иска да го открие при тях, или не. Не й остана много време за това занимание, защото се появиха войници, верни на Вегенций, и последвалият бой помете в различни посоки всички, които стояха на крака. Беше зърнала как Гариан поваля противници около себе си, и Хордо, който отчаяно се стремеше да си пробие път към нея сред плетеницата от стенещи, връхлитащи едно срещу друго тела. Едноокият бе истинско въплъщение на смъртта и все пак тя бе доволна, че той не бе успял да я последва. Нейната вярна хрътка не би одобрила онова, което Карела смяташе да извърши.

Ненадейно пред нея се изправи мъж. На челото му имаше рана и по женственото му лице се стичаше струйка кръв. Мечът в ръцете му също бе окървавен и от начина, по който се придвижваше напред, личеше, че умее да борави с хладното оръжие.

— Женичка с меч! — изсмя се той. — По-добре го хвърли и бягай, иначе ще си помисля, че възнамеряваш да го използваш.

Тя го позна.

— Ти бягай, Деметрио. Нямам никакво желание да цапам оръжието си с твоята кръв. — Тя не бе имала дрязги с него, ала той стоеше между нея и мястото, където желаеше да отиде.

Смехът му се превърна в ръмжене.

— Кучко! — замахна той, очаквайки лесно да я убие.

Жената с лекота пресече прекалено самоуверената му атака и нанасяйки контраудар, разсече гърдите му. Деметрио се олюля и отстъпи назад. Тя го последва, без да му позволява да подхване нова атака. Оръжията им засвяткаха в сложна сребърна плетеница из въздуха, като звънтяха без прекъсване. Той беше добър, призна жената, ала тя бе по-добра от него. Благородникът издъхна с израз на недоверчив ужас, сякаш не можеше да повярва, че е дошла смъртта.

Карела прескочи тялото му и продължи, докато стигна до стаята, която търсеше. Натисна вратата с острието на оръжието си и внимателно я отвори.

В синя кадифена дреха на благородна дама Сулария се обърна към нея и се намръщи.

— Коя си? — попита тя. — Наложница на някой лорд? Още ли не са те научили да не влизаш в стаята ми без разрешение? Е добре, щом си тука, кажи ми как се развиват боевете — погледът й спря върху окървавеното оръжие в ръката на Карела и тя ахна.

— Ти изпрати една от приятелките ми в най-отвратителното място от Деветте Ада на Зундру — тихо процеди Карела и с бавни крачки настъпи в стаята. Русокосата полека се отдръпна пред нея.

— Коя си? Не познавам никоя, която може да ти бъде приятелка. Напусни стаята ми веднага или ще заповядам да те нашибат с камшик!

Карела мрачно се изсмя.

— Джелана също не искаше да познава такива като тебе, ала ти се натрапи в живота й. Колкото до мен, не очаквам, че ще познаеш в мое лице лейди Тиана без нейните воали.

— Ти си луда! — гласът на Сулария трепереше. Гърбът й почти докосна стената.

Карела хвърли меча си и продължи да настъпва.

— Не се нуждая от меч, за да се справя с тебе — каза тя. — Оръжието е нужно, когато се биеш с равен.

Сулария извади изпод роклята си кама. Острието беше широко колкото мъжки пръст и почти два пъти по-дълго.

— Глупачка! — изсмя се тя. — Ако наистина си Тиана, сега ще имаш хубава причина да носиш воалите си. — И замахна към очите на Карела.

Жената с кестеняви коси направи едно-единствено движение с ръка, която литна и се затвори в юмрук над другата женска ръка, стискаща камата. Сините очи на Сулария невярващо се разшириха — нейният удар бе спрян с хватка, добила твърдостта на стомана в дългите часове на упражнения с меча. Карела вплете другата си ръка в русите коси на съперницата си и я принуди да срещне твърдия й, смарагдовозелен поглед. После бавно завъртя стиснатата си в юмрук ръка, докато и камата, и ръката на противницата й смениха посоката. Сега острието на оръжието бе насочено към тялото на русокосата.

— Въпреки всичко — прошепна жената с кестеняви коси, — можеше да останеш жива, ако бе държала мръсните си ръце далеч от него! — с всичка сила тя заби камата в сърцето на Сулария.

Като остави мъртвата жена да падне на пода, Карела прибра меча си и с презрение изтри острието на камата от някаква покривка, окачена върху стената. Оставаше й да се разправи с кимериеца.

Излезе от стаята с чувството, че й се вие свят от хилядите мисли какво би направила с него, ако го намери. Почти бе готова да го остави да живее, но Сулария като в потоп й припомни хилядите унижения, които бе преживяла заради Конан. А това, че легна с такава като Сулария, бе най-унизителното от всичко, макар че когато се замисли върху странното си хрумване, умът й не даде отговор на въпросите, които я мъчеха.

След малко, излязла да се разходи по издигната върху високи колони галерия, тя го зърна в близкия вътрешен двор. Беше потънал в мисли, без съмнение все още се чудеше как да открие онази своя скъпоценна Ариани. Красивото й лице се изкриви от свирепо ръмжене. С крайчеца на очите си долови някакво движение в двора и дъхът й замря. Беше влязъл Вегенций, ала Конан не го забеляза. Бавно, като убиец в потайна доба, грамадният войник, едър колкото Конан, пропълзя напред и вдигна окървавения си меч. Неговият шлем с червен гребен и плетената му ризница изглеждаха недокоснати, макар кръвта по острието на оръжието му да доказваше, че е участвал в боя. Всеки момент командирът на Златните Леопарди щеше да нанесе удар и тя щеше да види как Конан умира. Сълзи овлажниха лицето й. Сълзи на радост, каза си тя. Смъртта на Конан щеше да й донесе огромно щастие. Такова щастие!

— Конан! — изпищя тя. — Обърни се!

 

 

Конан чуваше стъпките, които се приближаваха към него. Стъпки, които с всеки изминал миг ставаха по-непредпазливи. Ръката на кимериеца вече лежеше върху дръжката на оръжието. Той не знаеше кой пълзи към него, ала действията му показваха, че е враг. Който и да беше, оставаха му още няколко крачки. Тогава онзи, който искаше да поднесе изненада, сам щеше да се окаже изненадан. Само още една крачка.

— Конан! — прокънтя пронизителен писък. — Обърни се!

Проклинайки загубеното си преимущество, кимериецът се хвърли напред и посрещна с рамене удара в каменната настилка. Докато тялото му правеше кълбо във въздуха, той изтегли своя ятаган и скочи на крака. Стоеше изправен лице срещу лице със слисания Вегенций.

 

 

С бърз поглед нагоре узна кой е надал острия писък — Карела се бе навела над каменния парапет на галерията във вътрешния двор. Подозираше, че въображението му може да го е подвело, ала все пак този кратък поглед му даде основание да се закълне, че жената плаче. Във всеки случай това нямаше значение. Трябваше да съсредоточи вниманието си в човека, който дебнеше насреща му.

Вегенций се ухили, като че онова, което щеше да се случи, беше сбъдване на най-голямото желание в живота му.

— Отдавна си мечтая да се изправя срещу теб с оръжие, варварино — подвикна той. Лицето му още не се бе изчистило от жълтеникавите отоци, получени при последната им среща.

— Значи се опитваше да се провреш зад мен? — подигра го Конан.

— Умри, варварино! — гръмогласно изрева огромният войник и нанесе съкрушителен, разсичащ удар, като замахна с меча над главата си.

Оръжието на Конан се вдигна, посрещна го с метален грохот и кимериецът мълниеносно премина от защита в нападение. Почти без да движат краката си, двамата мъже стояха лице срещу лице и остриетата на оръжията им се блъскаха като наковалня и чук. Ала винаги острието на Конан беше чукът, неизменно той атакуваше, а Вегенций отблъскваше атаките все по-отчаяно. Време е всичко да свърши, помисли си младият мъж от северните планини. Нанесе удар с могъщ замах. Кръв шурна от обезглавения труп на командира на Златните Леопарди. Когато тялото грохна, Конан се обърна да види къде е Карела. Галерията над главата му беше празна.

Все пак не успя да потисне доволната си усмивка при мисълта, че тя не го мрази така много, както се преструваше. Иначе защо щеше да го предупреждава с виковете си?

Обърна се, тъкмо когато Хордо тичешком влезе във вътрешния двор.

— Вегенций? — възкликна едноокият и се взря в обезглавеното тяло. — Видях Албанус — продължи той, след като Конан му кимна. — Зърнах Ариани и самозванеца, обаче докато стигна до мястото, дето стояха, вече бяха изчезнали. Според мен се запътиха към старата част на двореца. — Той се поколеба. — Виждал ли си Карела, кимериецо? Не мога да я открия, пък не искам да я изгубя отново.

Конан посочи галерията, където я беше забелязал преди време.

— Намери я, ако можеш, Хордо. Аз трябва да търся друга жена.

Хордо кимна и мъжете се разделиха, поемайки в противоположни посоки.

Конан пожела щастие на брадатия си приятел, ала подозираше, че Червения Ястреб отново бе изчезнала. Негова грижа все още бе Ариани. Не можеше да си представи защо Албанус ще тръгне към старата част на двореца, освен ако няма наум да избяга през някой от тайните проходи. Щом Джелана знае някои, изглежда съвсем допустимо и лордът с ястребовото лице да разполага с подобни сведения. Ала кимериецът не вярваше, че би могъл да открие повторно прохода, през който самият той избяга, така оплетен бе пътят сред лабиринта от коридори, потънали в непрогледна тъмнина. Единствената му надежда беше да намери вълчата яма. Надявайки се на някакво чудо, Конан се впусна в бърз, равномерен бяг.

Поблагодари на всички богове, чиито имена проблеснаха в съзнанието му — не срещна нито един войник от Златните Леопарди, докато профуча през двореца и се насочи по коридора от груб зидан камък, който помнеше така добре. Не можеше да си позволи никакво закъснение, ако искаше да стигне вълчата яма, преди Албанус да си тръгне оттам. Ако въобще Албанус се бе насочил към вълчата яма. Ако Ариани все още беше жива. Той отказа да приеме в мислите си тези „ако“ Ариани и Албанус щяха да бъдат там. Те трябваше да бъдат там.

Почти достигнал вълчата яма, Конан чу гласът на Албанус, който отекваше в сводестия таван. Кимериецът си позволи лека въздишка на облекчение, преди да влезе в помещението. Очите му блеснаха като синя стомана.

— С това ще ги разруша — говореше Албанус и милваше синята кристална сфера. Самозванецът стоеше до него, Ариани също, вторачена неестествено напред, ала лордът с ястребовото лице изглежда приказваше на себе си. — С това ще освободя такава сила…

Магьосничество, помисли си Конан, но бе прекадено късно да се скрие. Тъмните очи на Албанус вече го бяха съзрели и го наблюдаваха с досада, като че кимериецът беше предмет, който го дразни, а не източник на опасност.

— Убий го, Гариан — разпореди благородникът и отново насочи вниманието си към синята сфера. Ариани не помръдна, нито промени израза на лицето си.

Наистина ли този човек вярваше, че е Гариан, зачуди се Конан, когато двойникът на краля приближи към него. Конан първо забеляза меча в ръката му, сетне и съвсем същото, подобно на змия острие — бе мечът, който продаде на Деметрио преди толкова време. Струваше му се, че цяла вечност е изминала оттогава. Тон не се съмняваше повече, че върху това оръжие тегне зла магия. Убеждението му се затвърди, когато мечът бе вдигнат, готов за бой. Разнесе се пронизителен металически хленч, същият, който долови при боя с Мелиус. Тогава реши, че му се причуват странни неща.

И все пак Конан си наложи да се стегне. Смъртта настъпва, когато й дойде времето. Нито един човек не може да избегне орисания му от боговете час.

Оръжието на самозвания Гарнан грозно проблесна във въздуха и Конан се обърна да блокира движението му. Разтърсването от срещата на остриетата бе така силно, че едва не изтръгна ятагана от ръката на кимериеца. В ударите на Мелиус нямаше толкова устрем. Мощта идеше не от някакво магьосничество, а от мъжа, които въртеше меча, но Конан отказваше да повярва, че човешко същество би могло да притежава такава сила. Косите му настръхнаха. В противника му нямаше нищо човешко. Тон внимателно отстъпи и си зададе въпроса срещу какво създание е изправен.

Притиснал в длани синия кристал, без да обръща никакво внимание на двамата противници, които се биеха на не повече от двадесет разкрача от него, Албанус започна да напява с монотонен, протяжен глас:

— Аф-фар меарот. Омини дсас каан…

Конан сякаш почувства бучене, изригващо из глъбините на земята, ала нямаше време да мисли за това сега. Съществото с лицето на Гарнан го издебна и назъбеното острие полетя към тялото му със свръхестествена скорост. Конан вече не се опитваше да възпира, а само отклоняваше движенията на чуждото оръжие, но дори и страничните рикоширащи удари го разтърсваха до петите. Веднъж върхът на омагьосания меч отвори плитка рана в бузата му и от там потече тънка струйка кръв. Отново прозвуча металическият хленч, ала сега тон бе по-силен и почти заглуши монотонните напеви на Албанус.

Съществото отново се завъртя и нанесе страшен удар, който би обезглавил всекиго, ако бе попаднал в целта, но Конан успя да отскочи назад. Змиевидното острие се сгромоляса върху железния крак на една от триногите лампи и го разсече. Лампата бавно се свлече на пода и Конан видя първото истинско изражение върху лицето на странното същество — ужас в погледа, които се взираше в огъня на падащата лампа.

Самозваният Гариан отскочи назад сякаш се намираше в смъртна опасност. Гласът на Албанус неуверено се залюля, после отново поде монотонните напеви. Лампата се сгромоляса върху стената, която обкръжаваше цялото помещение и подпаленото й масло се изля върху осеяния със слама под на вълчата яма. Пращейки, сухата слама лумна в пламъци.

Конан рискува и хвърли поглед към лорда с ястребовото лице. Нещо необяснимо добиваше очертания над главата на Албанус — мрак, някакво странно сгъстяване на въздуха. Камъните под краката на кимериеца се разтресоха и му се стори, че дочува гръмотевица.

Ала нямаше време за повече от един поглед, защото съществото хвана единия крак на тежката лампа и я запрати в изпълнената с огнени езици вълча яма, както човек хвърля в огъня треска за подпалка. Земята започна да се тресе непрекъснато, а всеки момент трусовете ставаха по-силни. С крайчеца на окото си Конан зърна как тъмната безформена маса над главата на Албанус започна бавно да се издига нагоре в свода, като ставаше по-плътна и по-твърда. Монотонните напеви на благородника звучаха все по-високо и по-настоятелно. Съществото настъпи срещу Конан.

— Бягай, Ариани — изкрещя кимериецът и се опита да възвърне равновесието си върху пода, който бе започнал да се повдига. Никой човек не можеше да избяга от собствената си смърт. — Бягай!

Тя въобще не помръдна, но двойникът продължи да настъпва равномерно, вдигнал меч за фаталния удар, който щеше да пречупи оръжието на кимериеца и да разсече човека на две.

Конан отчаяно отскочи встрани. Страхотният удар на мнимия крал изкара рой искри от пода на мястото, където само преди миг бе стоял той. Тъкмо в момента, когато съществото се олюля от инерцията на собствената си атака и от земния трус, Конан нанесе своя удар. Той вложи в него мощта на всичките си мускули и оръжието му се стовари като ураган върху гърдите на съществото. Като че удари канара. Ала все пак силата на удара, прибавена към всичко останало, се оказа достатъчна за този единствен момент. Двойникът падна.

Конан бе видял с каква скорост се движи противникът му и нямаше никакво намерение да му позволи да се изправи на крака. Още преди тялото на двойника да докосне земята при падането си, кимериецът хвърли ятагана и сграбчи двойника за туниката и колана. Със страхотен напън огромният кимериец вдигна съществото във въздуха.

— Ето ти огъня, от който се боиш! — извика той и го захвърли към стената.

Докато двойникът падаше, от гърлото му се изтръгна див писък. Той хвърли меча със змийското острие и започна да се огъва в нечовешко усилие да избяга някъде от огъня. Когато тежкото му тяло се сгромоляса върху горящата слама, изведнъж се разнесе съскащ звук — като че някой бе налял масло в пламтящата яма; пламъците погълнаха двойника и макар че се превърна в статуя, от която бълваха огнени езици, неговите ужасни писъци не преставаха.

Когато Конан отдели очи от вълчата яма, срещна погледа на Албанус. Устата на мрачния лорд се бореше да изрече думите от заклинанието, ала кръвожадният меч, запратен с нечовешка сила от двойника, бе пронизал гърдите на благородника. Ариани се раздвижи край него. Злите магии умираха заедно със смъртта на магьосника, а Албанус вече умираше.

Конан забърза към нея. Хвана ръката й. Тя го погледна смаяно. Албанус все още се бореше да произнесе думите от заклинанието, ала устата му се пълнеше с кръв.

Кимериецът се обърна да изведе Ариани от страшното помещение, но погледът му бе привлечен от онова, което бе заело пространството във височината на свода. Стори му се, че оттам го наблюдават безброй очи и се гърчат безчет пипала. Собственият му поглед отказа да приеме тази гледка, умът му не пожела да размисля върху видяното. От пихтиестата маса, каквато и да бе тя, се откъсна лъч светлина, устремно полетя надолу и разби синия кристал. Очите на Албанус се изцъклиха, щом смъртта ги докосна, а късчетата от унищожения кристал се изплъзнаха от ръката му.

Гръмотевичен трясък забуча в помещението и Конан разпозна в него смеха на демон или на бог. Тъмната маса над главата му се раздвижи. Конан грабна Ариани и побягна, тъкмо когато пихтиестото създание изкърти покрива над главата му. Камъни заваляха като градушка и запълниха вълчата яма, вихри от прах изригнаха изневиделица след тях. Рушащи се стени се сгромолясвала върху други, по-древни от тях. Вълната на разрушението, блъвнала от вълчата яма, обхвана всички стари части на двореца и не остави камък върху камък. Стените и сградите се разпиляха като трохи.

Конан още дълго тича по подовете на двореца, направени от полиран мрамор, преди да осъзнае, че земята под краката му вече не се тресе като кораб сред буря и каменни отломки не се сипят върху главата му. Той спря и погледна назад през бавно разчистващата се пелена от прах. Коридорът зад него бе задръстен от пода до тавана с разбити парчета от камъни и мазилка, ала той успя да съзре залеза на слънцето през една дупка на тавана, който преди време бе поддържал още три етажа. И все пак, с изключение на няколко напукани стени, разрушението извън старите части на двореца бе наистина съвсем незначително.

Ариани се раздвижи в ръцете му и той с неохота я пусна да стъпи на пода. Беше му приятно да я държи в ръце, дори такава — цялата покрита с прах и ситни късчета от разтрошен камък. Тя започна да кашля и се огледа наоколо.

— Конан? Откъде се взе тук? Това кралският палат ли е? Какво се е случило?

— Ще ти обясня всичко по-късно — обеща кимериецът. Или поне част от него, помисли си той, вперил поглед в опустошенията зад тях. — Хайде да намерим крал Гариан, Ариани. Трябва да получа наградата си.