Робърт Джордан
Конан — защитника на трона (25)

Двадесет и трета глава

Над ясното следобедно небе в Белверус се издигаха отделни струйки дим — недвусмислен знак, че къщите на някои от богатите граждани са били посетени от тълпи въстаници. Шумът на тази безредна сбирщина, понесен от вятъра, се чуваше от време на време. Звучеше като нечленоразделно ръмжене на олюляващо се от глад същество.

Веднъж, галопирайки през града, Конан видя такава виеща глутница: около седемдесет-осемдесет покрити с дрипи мъже и жени думкаха с юмруци по залостените врати и скритите зад железни решетки прозорци на една къща, повечето въоръжени с брадви и саби, други — стиснали камъни. В мига, когато очите му ги съзряха, бедняците забелязаха отряда. Страхотно ръмжене се разнесе сред тях, звук, който изглеждаше невъзможно да се роди в човешко гърло. Като плъхове, бълващи от шахта на градската канализация, те се нахвърлиха срещу конниците. В очите им бляскаше дива омраза към всеки, който притежава нещо повече от тях, па било то и само доспехи. Оръжието им беше окървавено.

— Лъковете ще ги прогонят! — изкрещя Хордо. Конан не беше толкова сигурен. По лицата на хората в дрипи бе изписана отчаяна решителност.

— Отминете ги! — заповяда той.

Те продължиха в галоп и бързо се отдалечаваха от тълпата, но тя не се отказа от преследването и дори след като омотаните в дрипи мъже изчезнаха от погледите на конниците, яростните викове дълго отекваха в ушите им.

Когато пристигнаха до палава на Албанус, Конан не пожела да губи никакво време.

— Всеки трети човек ще остане тук при конете — заповяда той. — Останали ще прескочат стената. Вземете си лъковете. Ти не — добави той, когато Карела приближи с коня си до стената.

— Не можеш да ми заповядаш нищо, кимериецо! — изфуча тя. — Ще ида където искам!

— Ерлик да прибере всички твърдоглави жени! — измърмори Конан, ала не й каза нищо повече.

Той се изправи върху седлото и като внимаваше къде поставя ръце сред острите парчета от строшени глинени съдове, с лекота се повдигна върху стената. Сякаш специално обучавани как да преодоляват подобни препятствия, Хордо, Карела и двадесет и четиримата войници го последваха, без да срещнат никакви трудности. От къщичката на вратаря във вътрешния двор изскочиха десет човека. Те успяха само да се облещят при вида на въоръжените мъже, когато стрелите, забръмчали като сърдити стършели, ги покосиха на земята.

Конан скочи от стената — очите му искряха с блясъка на син ледник — и изтича край мъртвите тела. Чуваше глухия шум от стъпките на хората си, които го следваха, ала не мислеше за тях. Ариани бе обсебила съзнанието му. Неговите думи я бяха изпратили при Албанус. Сега честта му налагаше той да я освободи, дори с цената на собствения си живот.

С едно-единствено движение на яката си ръка той блъсна високата порта на двореца. Още грохотът от удара на вратата о мраморната стена не бе заглъхнал в коридора с красивите колони, когато човек с шлем и пелерина на Златните Леопарди, стиснал меч в ръка, се втурна да пресече пътя на младия кимерийски исполин.

— Ариани! — изкрещя Конан, като отблъсна атаката на войника. — Къде си, Ариани? — Сабята му отсече главата на нападателя, той отхвърли с ритник мъртвото тяло от пътя си и забърза към вътрешните стаи на двореца. — Ариани!

Още Златни Леопарди изневиделица полетяха към него, той яростно се хвърли срещу тях, дивият му боен вик разтърси сводестия таван, оръжието му, сякаш обладано от демон или попаднало в ръцете на висша сила, сееше страхотни рани и смърт. Изоставяйки трима от другарите си мъртви, войниците отстъпиха назад в пълно безредие, объркани, изумени какво да сторят срещу този страшен мъж от варварската северна страна. След миг Хордо и останалите войни се спуснаха срещу тях. Свирепото изражение върху лицето на едноокия подклаждаше бесните му атаки. Карела танцуваше сред златните наметки, сабята й свистеше като оса и всеки път се отдръпваше от нечие тяло, обагрена в кръв.

Когато и последният Златен Леопард падна поносен, Конан извика на своите войници:

Разпръснете се! Претърсете всички стаи! Трябва да намерим едно момиче на име Ариани.

Самият той закрачи по коридорите като бог на Отмъщението. Слуги и роби побягваха панически, щом зърнеха мрачното му като градоносен облак лице. Шамбеланът със сивата брада също опита да се скрие, ала Конан го сграбчи за туниката и започна да го вдига докато само пръстите на краката му докосваха пода.

В гласа на Конан бе скрита заплаха за смъртна разправа.

— Къде е момичето на име Ариани, шамбелане?

— Аз… аз не познавам такова момиче…

Мускулите по ръката на Конан се стегнаха в грапави кълба, след миг мъжът изцяло увисна във въздуха, дрехата му бе сграбчена в юмрука на кимериеца.

— Момичето! — тихо повтори той.

По лицето на шамбелана изби пот.

— Лорд Албанус — дишайки тежко, изрече високопоставеният слуга. — Той я отведе в кралския палат.

Кимериецът простена и освободи от хватката си туниката на мъжа със сивата брада. Шамбеланът се втурна да бяга. Конан го остави да се махне. Палатът. Как да проникне там при нея? Дали ще успее да се върне през тайния проход от Храма на Еребус?

Не, невъзможно — трябваше да прекара остатъка от живота си, лутайки се из древния лабиринт, и пак няма да открие изход към новите части на двореца.

Чу стъпки зад себе си, обърна се и видя как Хордо, Махон и Карела тичат задъхани към него.

— Махон откри човек в тъмницата — бързо съобщи Хордо. — Не е момичето. Човекът много прилича на крал Гариан и даже претендира, че той е…

— Покажете ми го — подвикна Конан. Надеждата отново се съживи в гърдите му.

Тъмницата под палата на Албанус приличаше на всички други затвори — изградена от груб камък, с тежки дървени врати върху ръждясали панти, задушаваща миризма на стара урина и пот. И все пак, когато Конан погледна в килията, до която го заведе Махон, се усмихна, сякаш виждаше красива градина с фонтани.

Дрипавият, мръсен мъж, прикован с вериги към стената неуверено се раздвижи.

— Е, Конан — обади се той. — И ти ли се присъедини към Албанус и Вегенций?

— Деркето! — промълви Карела. — Той наистина прилича на Гариан.

Оковите на Гариан иззвънтяха, когато докосна синината върху лицето си.

— Ще ме разпознаете само по този нищожен белег.

— Ако този е Гариан — попита Карела, — тогава кой седи върху Трона на Дракона?

— Самозванец — отвърна бързо Конан. — Онзи, който претендира, че е кралят, няма никаква синина от нараняване. Донеси ми чук и длето. Скоро! — Махон изчезна и почти веднага се върна с необходимите инструменти.

Когато Конан се наведе и постави длетото върху оковата около глезена на Гариан, кралят каза:

— Ще бъдеш възнаграден за това, варварино. Цялото богатство на Албанус ще стане твое, щом си възвърна трона.

Конан не пророни дума. С мощен удар на чука разби захванатата с нит окова. После се залови със следващата.

— Трябва да ме изведеш от града — продължи Гариан. — Само да стигна веднъж до войската, всичко ще бъде наред. Аз съм отраснал във войсковите лагери. Войниците ще ме познаят. Ще се върна начело на десет хиляди саби и ще изхвърля Албанус от двореца.

— И ще започнеш война срещу собствените си поданици — допълни Конан. Той освободи другия глезен, отново с един-единствен точен удар. — Самозванецът много прилича на тебе. Мнозина ще повярват, че той е истинският крал, особено откакто го видяха, че им говори, седнал върху Трона на Дракона. Може би дори и войската не ще ти повярва толкова бързо, както се надяваш.

Хордо изстена.

— Не, кимериецо. Това не е наша работа. Хайде да се вдигаме и да оставим границата на Немедия зад гърба си.

Нито Конан, нито Гариан обърнаха внимание на думите му. Кралят мълчеше, докато Конан разби белезниците, захванали веригите към китките му. Тогава Гариан тихо попита:

— Какво предлагаш ти, Конан?

— Да се върнем отново в двореца — заяви Конан, като че това бе най-лесното нещо на света. — Да се срещнем лице в лице със самозванеца. Не всички Златни Леопарди са предатели. Можеш да възвърнеш трона си, без да размахваш меч извън стените на двореца. — Той не сметна за уместно да спомене за тълпите, които скитаха из улиците на града.

— Дързък план — гласно изрече мислите си Гариан. — Все още повечето Златни Леопарди са ми верни. Дочух разговора на онези, които ме пазеха. Ще се справим. Ще отида да възвърна трона си, кимериецо, ала ти спечели завинаги моята благодарност. — Царственото му поведение лека-полека се връщаше. Той се вгледа с развеселена усмивка в мръсотията, покрила тялото му. — Но ако се връщам в палата, първо трябва да се измия и облека като крал.

Когато Гариан напусна килията и поиска топла вода и чисти дрехи, Конан се намръщи. Зачуди се защо последните думи на краля му прозвучаха така обезпокоително. Ала нямаше време да мисли за това сега. Трябваше да се погрижи за Ариани.

— Кимериецо — гневно извика Карела. — Ако мислиш, че ще тръгна с теб обратно към палата, значи си по-голям глупак, отколкото те смятах. Това е смъртоносен капан.

— Не съм те молил да идваш — отвърна той. — Напоследък доста често ми повтаряше, че отиваш само, където желаеш.

Навъсеното й лице показа, че думите му не бяха нито отговорът, който тя очакваше, нито който би искала да чуе.

— Хордо — продължи кимериецът. — Доведи войниците от улицата. Кажи на всички къде ще отидем. Които не искат да ни последват, могат да си вървят. Няма да принудя нито един човек да тръгне с мен против волята си.

Хордо кимна и излезе. Зад гърба на Конан Карела изрече нечленоразделна ругатня. Конан не й обърна внимание, умът му бе зает със задачата как да намери достъп до двореца. Щеше да помогне на Гариан да възвърне своя трон, ала за него самия бе по-важно да освободи Ариани.

Когато Конан излезе от двореца на Албанус заедно с Гариан — сега облечен в най-добрата бляскава одежда от червено кадифе, която се бе оказала по мярка — всичките тридесет и осем войни от отряда ги чакаха на улицата. Не се бяха отказали дори тежко ранените при неотдавна приключилата битка. Конан знаеше, че е подбрал надеждни мъже. Ала изненадата му наистина бе преголяма, когато видя Карела на кон, съвсем близо до Хордо. Гневният й зелен поглед го предизвикваше да я попита защо е тук. Но Конан скочи върху седлото, без да каже дума. Този ден му носеше достатъчно неприятности, за да остави място за спор с нея.

— Готов съм — обяви Гариан, яхнал коня си. Бе запасал меч върху туниката.

— Тръгваме! — заповяда Конан и изведе в галоп малкия отряд от двора, сред който блестеше палата на Албанус.