Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’Ombre et la Rive, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Морска обиколка

I

Когато Жорж излезе от гарата, и с куфар в ръка се запъти към пристанището, на някакъв балкон на първия етаж зърна една жена, която се решеше седнала грациозно, с изопнати заоблени гърди, наведена глава и коси, които се спускаха отстрани като грива. Тя ги придържаше с едната си ръка, а с другата сякаш ги галеше с наслада, но за Жорж тоя жест доби еротично значение и го развълнува. Но едва бе отминал непознатата, когато установи, че тя беше възрастна жена с изпити устни и очи, наклепани с черно чак до бузите, както е било модно в началото на века. В изненадата си Жорж се спря насред тротоара с вдигнато лице и това привлече вниманието на старицата. За миг те се взряха един в друг през слънчевата покривка, която се спускаше помежду им като тънка завеса. Тя седеше неподвижно и го гледаше, без да мигне, с израз на деликатна, но безмилостна ирония, в която имаше някакво древно прозрение и внезапно смутен, Жорж продължи пътя си, като се бореше с желанието да се извърне още веднъж към балкона.

Сетне мина разсеяно край витрините, пълни с лъскави неща, а от грамофона-автомат на някакво кафене една мелодия на Франк Синатра го сподири чак до пристанището, мелодия пълна с носталгия и желание.

Току-що бе стъпил на вълнолома, когато зърна Сен Флоран привързан към кея между английска луксозна яхта и дълга моторница с либерийски флаг. Яхтата изглеждаше безлюдна, но вътре някакъв радиоапарат предаваше новини. Жорж прекоси мостчето и повика. Сетне почака, загледан в една двойка младежи — тя, дребничка и подвижна, имаше точно Мадлениния силует, но къде бе Мадлен сега, на коя далечна планета? — и той запали цигара. Радиото бе спряло. Девойката се смееше в обятията на приятеля си. Имаше блестящи очи. Мадленините бяха по-красиви, а погледът им свенлив и същевременно, да, същевременно бе някак бърз и проницателен. Бе се унесъл така, когато зад него хлопна врата и някой спокойно рече:

— Жорж Морер?

Беше Дара.

Носеше тъмносиня фланелка, гологлав, с ръка в джоба на дочения си панталон. Макар че никога преди това не бе го виждал, Жорж го позна благодарение на описанието, което му направиха в туристическата агенция. Носът сплескан, „малко меланезийски“, широките ноздри, черните очи и ниско остриганите коси отговаряха доста точно на описанието, също и пълните устни. Имаше в него някаква скална грубоватост. Светлината докосваше насеченото с бръчки чело и дебелата кожа на бузите му. Той се зае да разпитва Жорж и от време на време извиваше глава с оная спокойна и величествена непринуденост на могъщите животни. Жорж разбра, че стоеше пред човек съвсем различен от него, сиреч затворен за импулсите, за терзанията, които мъчеха разсъдъка му, един лишен от съмнения човек, който навярно отдавна бе проумял невъзмутимо и без сътресения всички тайни на нашата участ.

В командната кабина Дара разгледа документите, които Жорж му бе предал. Ведно с плисъка на вълните откъм туловището на яхтата се чуваше леко скърцане, а на фона на небето отсреща се виждаха очертанията на стария град. Един ветроход с червено триъгълно платно, обло като портокал, се плъзгаше в рейда и Жорж си призна, че в края на краищата не му се искаше кой знае колко да замине. Ветроходът ли предизвика у него леко деморализиращо чувство за простор и опиянение?

Заобиколен с лъскави инструменти — компасът бе в прозрачен калъф, — Дара нещо правеше, отваряше чекмеджета, преглеждаше някаква преписка с удивително пестеливи движения — очевидно беше се нагодил към тесния свят на яхтата.

— Преводач ли сте по професия? — каза той на края.

— Случайно.

— Мога ли да знам какво работите всъщност?

— Изкарвам си хляба, както дойде.

— Ваша си работа.

— Немски обаче знам, понеже съм го учил сериозно, а за италианския имах предостатъчно време за учене на неаполитанския фронт.

Порази го собственият му глас, бе някак изпълнен с отколешно озлобление.

— Това не ме интересува, — каза Дара. — То си е ваша работа и на агенцията.

Той редеше грижливо листата, а Жорж намери за уместно да добави, като се усмихна насила:

— Войната обърка следването и плановете ми.

— Тя свърши отдавна.

— За мене не е.

Мълчание. Над мачтите прелитаха чайки. Малчугани се гонеха по вълнолома. Сетне Дара се обади:

— Разбирам какво искате да кажете. — Той също се усмихваше, приспивайки едното си око. — Все някой, ден ще се съгласите на примирие!

Последните реплики си размениха престорено шеговито, но туй не сближи двамата мъже. Светлината на залеза влизаше през стъклата и сякаш издуваше устните на Дара като две гумени ивици, придаваше им някак неодобрителен израз. Въпреки че не отдаваше значение на мнението на Дара, той долови, че в неговите очи заприличваше на изпаднал тип. А ставаше дума за нещо съвсем различно. Дара добави, че екипажът се намирал на сушата, а пътниците трябвало да се качат на кораба в други ден заранта.

— Те са четирима, а ние имаме седем каюти. Можете да заемете последната в дъното, та да сте под ръка на тия добри хора.

Жорж си обясни сега откъде идваше неговото разкаяние. Някак подсъзнателно си казваше, че греши, като заминава, че навярно оставя зад гърба си много неопитани възможности и че този нов опит вероятно ще се окаже също тъй измамлив, както и много други.

— Плавали ли сте досега? — питаше Дара.

— Четири-пет пъти с презокеански кораб.

— Исках да кажа: как понасяте пътуването по море.

— Прилично.

— Толкоз по-добре. Толкоз по-добре за всички.

Той стана, Жорж също и тогава съгледа редицата от яхти и техните отражения във водата. Тази гледка увеличи неговата печал. Огледа Сен Флоран: късият бял комин с червен пръстен наоколо, малката мачта подобна на копие, платнените кресла и си каза, че сигурно зле насочва своя живот. Но преди да се върне в града, той слезе в каютата си, остави там куфара (ама че беда, една от скобите взела да се поддава!), хвърли поглед към мощните дизелови мотори, които светеха в полумрака на машинното отделение, и постоя малко в трапезарията, цялата облицована с кожа и дърво с топъл цвят на мед. Сетне се качи отново на палубата, където го чакаше Дара, обърнат към вълнолома, с ръце в джобовете, с дебел врат и издути от мускули плещи, човек-скала, твърд и несъкрушим. Думата се повъртя за миг в ума на Жорж, докато вървеше по кея. Спомни си за един немски гренадир, когото заровиха край някаква разрушена ферма недалеч от Сюйо, на брега на Гариляно, в една утрин, която миришеше на топла стомана и преорана земя. Каската, средновековната каска на Вермахта, бе паднала и черепът на мъртвеца се подаваше също тъй корав като на Дара, същото каменно чело. „Хайде де, каза си той, никой не е несъкрушим, никой.“

От Кан, 20 юли, до Серж Лонжро, Париж. Чуй, Серж, седнал съм на терасата на малък бар на булевард „Кроазет“, съвсем близо до Двореца на фестивалите. Свечерява се, а плажът още е пълен с къпещи се. Напуснах Париж, без да дойда и ти стисна ръка. Бях в мрачно настроение и предпочитах да ти спестя тая мъка. На това място Жорж вдигна очи да погледа група млади жени в бански костюми. Светлината милваше загорелите им тела. Като дълги сребърни риби трепкаха на небето последните слънчеви лъчи. Тия светлинки, тия къпещи се голи весели жени, теменуженото море, виковете на младежите сред вълните и прохладата на свечеряването го настроиха лениво. Серж, по-добре ще е в тоя миг да се хвърля във водата, вместо да ти разправям всичко, което ми минава през главата, но имам нужда да ти доверя много неща. Изоставих Джими Лорню по причини, които ще ти обясня. Хич не е весело да се окажеш без работа в началото на лятото. Подписах договор с една туристическа агенция като преводач. Започвам с пътешествие на борда на една яхта. Агенцията притежава две такива в Кан и една по-голяма флотилия в Палма де Майорка. Ще обиколим Италия и Сицилия. Преди малко поразгледах кораба и се срещнах с неговия капитан на име Дара. Ще имам работа с четирима пътници, които са платили за тая обиколка цяло състояние. Става дума за две съпружески двойки, едната французи, другата немци, вероятно свързани с приятелство, а най-вече с общи сделки в производството на машинни масла и смазки. Отново спря да пише, тоя път се пренесе в Марсилия, по времето, когато почистваше парни котли. Въоръжен с малък чук и защитен със скафандър от грубо платно, той прекарваше цели часове сред звъна на удряните с чук ламарини. Имаше чувството, че живее в камбана. Нощем го спохождаха кошмари, един от тях го мъчеше най-често, като го оставяше да виси на въже, спуснато край шеметно висока стена. Тя се тресеше все по-силно и по-силно, на края го разлюляваше и заплашваше с политане. Вторият аперитив тласна мислите му и той продължи да пише. Знаеш ли какво още, Серж, не обичам морето. Толкоз по-зле за Бодлер. Винаги, когато съм се качвал на кораб, съм изпадал в тревога, не от туй, че си представям етажите вода под краката ри, но тия две пустини, небето и морето, ме навеждат на размисъл за тази планета, която не е наша, и за нея ние сме някаква си биологична случайност. Ще ми възразиш, че това впечатление може да е само признак на скрита морска болест и ще изчезне с хапче „нотамип“. Серж, не се шегувай с подобни неща и признай, че аз съм едно градско животно, че принадлежа на големите успокоителни градове, с гъмжило от хора, с много светлини, много лица, където ме блъскат много хора. Имам склонност към падините, старите площади, многолюдните улици и всички места, където мога да се окъпя в тълпата. Имам нужда от причестяване, Серж. Вече съжаляваше, че промени тона и постоя загледан в една двойка мъж и жена, които се караха глухо на съседната маса, той в сиво сако и бял панталон, тя в кокетна зелена рокля, около шейсетгодишни и двамата, с изнурен вид. Сетне си поръча нов аперитив. Разправям ти какво ли не, Серж, но трябва да ти опиша душевното си състояние в тоя момент. Истина е, че много пъти досега съм напускал работа. Недей казва веднага, че е наследствено непостоянство, още по-малко пък — ненормално дълго юношество. Много време посветих да възпитавам личността в себе си до оня предел на младостта, когато войната ме грабна за три години. И не друга война диря, а топлина ми липсва. Отново спря. Ох, трябваше да отбягва да говори дълго за войната на Серж, раняван два пъти на италианския фронт, който отхвърляше това „съзнание на бивш боец“, както го наричаше. И аз като тебе излязох от войната и са завърнах в един свят, дето господари са парите. Не, не си пожелавам да живея постоянно сред изключителни неща, но откак се демобилизирах, това съществуване, впримчено в абсолютно неоправдани обязаности, тия дни и нощи, които се нижат стремглаво, а не носят нищо ново — всичко ме изкарва из нетърпение. И както на каменисто поле не могат никога да покълнат дори най-хубавите зърна, също тъй става и с мен. Изпразни чашата, избърса потта от челото си, като гледаше плажа. Серж, знам, че душата ми не е безсмъртна. Ала остава главният въпрос: какво мога да правя с нея? Не се стремя да бъда вечен, нито пък си градя подобна илюзия, но бих искал да се убедя, че съществувам. Целуни от мен Силвия и малчугана. За теб — моята приятелска обич. Алкохолът ловко размотаваше в него дълги разноцветни ленти и той изпита желание да продължи своя монолог.

 

 

Първи П. П. — Знай, че срещнах една млада особа на име Мадлен. Държи магазинче, където продава дребни нещица, изработени от нея: кукли от плат, книжни цветя, чанти от мъниста, рисувани шалчета. Въпрос на въображение, добър вкус и неповторими пръсти. Много пъти излизахме заедно и точно преди заминаване открих, че с нея всичко изглежда просто и красиво като лист от дърво, като птиче перо. Не ми се смей, Серж, върна ли се, ще ми платиш за това.

Втори П. П. — Още нещо чуй. Ти мислиш, че страдам повече от много други, като гледам как светът се върти и вече не можеш го спря. Не, приятелю, не е това. Мисля, че не страдам даже и от неспособността си да разбера защо се върти. А страдам всъщност затуй, че никак не знам за какво съм на тоя свят аз, Жорж Морер, бивш студент, бивш фабричен работник, бивш пожарникар, бивш нощен пазач, бивш секретар на театрален деятел и удивителен мошеник, а сега и бивш екскурзовод-преводач, преди още да съм започнал, тъй малко склонен съм подир войната да се опра на нещо за в бъдеще.

Трети П. П. — Всъщност, ако нещо ми се иска тая вечер, то е да седя на терасата на малкия бар, откъдето ти пиша тези щуротии, да гледам как се ниже тълпата пред очите ми и да чакам някакво откровение. В Италия нашият капитан винаги ни казваше преди атака, че животът нямал значение и щом всеки от нас се проникнел дълбоко от тая истина, щял безстрашно да срещне туй, което предстояло. Това говедо не бе проумяло дори това, че най-хубавото в нас бе съзнанието за невъобразимото богатство, което всеки от нас залагаше в тоя миг.

Четвърти П. П. — Ние убихме бога и ето че всички осиротяхме.

Жорж прибавя на кои адреси можеше да му пише неговият приятел и сложи листата в плик. Огромна бакърена плоча се извисяваше сега на запад. Цялото море бе добило синкава белота, набраздена с по-тъмни течения. Един самолет се спускаше към Ница.

До госпожица Мадлен Аслен, Париж. Скъпа Мадлен, ето че се запознах с моя кораб и неговия капитан. Пътниците ще дойдат при нас утре. Мисля, че ще отплуваме преди обед. Капитанът прилича на планина и нали разбирате, невъзможно бе да я избродя за толкова малко време. Скъпа Мадлен, намирам се на „Кроазет“ срещу морето, и бих желал да сте тук, до мен… Спря да пише. Това пояснение далеч не изразяваше неговите бурни чувства към Мадлен. Тоя безкраен здрач поражда у мен впечатлението, че се намирам в гигантски сапунен мехур и щом направя рязко движение или просто ме споходи нечиста мисъл, мехурът ще се спука и с него ще се разпилеем в тия славни безкрайни пространства. Спомняше си, че бе причинявал мъка на жени и дори е бил несправедлив поне с една от тях, а тя несъмнено го обичаше. Спомняше си, че тя бе плакала пред него, ала туй не го трогна, нито го разнежи. „А щом едно същество ви обича, то е безкрайно скъпо, нали?“ Беше си тръгнала (тоя поглед, когато на стълбището се извърна!), казвайки му, че бил жесток, но какво знаеше тя за истинската жестокост? В себе си той не чувствуваше жестокост, а нещо друго. Раздялата с тая млада жена бе единственият случай на мъчително скъсване. Случваше му се от време на време да пише дори на някоя от бившите си любовници, без много да се пита още ли му бе предана. Ала тя бе част от миналия му живот, принадлежеше на едно поле в самия него, бе му помогнала тъй или иначе да се оплоди или разцъфти и някой ден той се обръщаше към тоя спомен с неочаквана пламенност. Ала сигурен бе, че с Мадлен всичко ще бъде различно. Тя беше от неговата раса, от тия същества, които очакват, че за тях животът ненадейно ще се разпукне като ослепителен огнен цвят. Скъпа Мадлен, последната вечер вие ми казахте, че постоянно съм обикалял в кръг вътре в себе си. О, не, аз отчаяно кръжа вън и се мъча да се върна най-сетне в себе си и да намеря отново каквото съм загубил: извора на моите стремежи и пътя на моите желания. Прекалено литературно, си каза той, недоволен, че не е постигнал желания тон. Изпразни нова чаша на две глътки и продължи да пише. Понякога си мисля, че скришом нейде ме очаква голямо щастие. И си представям това щастие в лека рокля и развяни коси, поглежда ме мълком зад зелените стени на тайнствена градина и знам отнапред, че има очи като вашите.

Сега пък изпаднах в стил „сърдечна поща“. И така да е! По-късно ще й напише по-хубаво писмо. Писа още: обичам ви и щом затвори плика, му хрумна един послепис: Скъпа, красива Мадлен, добре е да знаете, че имам ръце на убиец, но се отказа. Алкохолът никак не му помагаше и той знаеше това. Ала кому да разкаже как един ден през пролетта на хиляда деветстотин четиридесет и четвърта, напредвайки задъхано от Сан Козмо Дамиано близо до Кастелфорте, запрати граната в един бункер и разкъса на парчета четиримата му защитници вътре? Нека си казва, че има виновни за тая каша от човешка плът! Едно око се бе пръснало и залепило в стената! Като в „Гран Гиньол“, казвате вие? Но, миличка, в Париж театърът с това име затвори напълно вратите си след войната, nicht war[1]. Най-хубавият му спектакъл и най-кървавият всъщност не изглеждаше ли пасторален в сравнение с… Боже, как сгреши, че пи толкоз много! Излезе от бара, пусна писмата си пътьом в първата пощенска кутия и тръгна да дири някакъв ресторант.

Бележки

[1] Nicht war — Нали? (нем.).