Станислав Говорухин
Великата криминална революция (16)

Допълнение към второто преработено издание

От 21 септември 1993 година живеем в друга страна. С някои неща тя е нова, а с някои все повече заприличва на старата — на онази, преди революционните преобразования, започнати от Горбачов през април 1985 г.

Друга страна. А за мене лично — абсолютно чужда.

Неотдавна слушах посланието на президента до федералното събрание, което той ни прочете в Кремъл. Отначало не исках да ходя, но после си помислих: я да взема да отида и да видя как ще го слушат и как той ще го чете; това, че президентът може да произнесе нещо със свои думи, на никого и на ум не му идва — той, както и всички посткомунистически вождове, чете сега написани дори и кратките приветствия. Както Брежнев или Черненко. Исках също да видя как ще изглежда той — две седмици не беше се появявал на екрана, три дни Клинтън не могъл да се свърже с него по „пряката връзка“.

Залата слушаше президента невнимателно, депутатите си шушукаха и се подсмиваха; май че не само на мен ми бе дошла на ум мисълта: също като при Брежнев. Умен доклад, написан от референтите, под много от думите можеш да се подпишеш — Брежнев нали също произнасяше правилни слова: за демокрация, за мир, за грижи за обикновения народ… От друга страна, е съвършено ясно, че властта няма да следва нито една точка от своята програма; а какво й пречеше да го прави по-рано?… Брежнев, спомням си, не разбираше много добре какво чете. И тук, изглежда, е същото. „Но ние сме съгласни с такава позиция… Кхъ, кхъ… — върна се към началото на реда. — Но ние… не сме съгласни с такава позиция…“

Сам президентът прилича на посткомунистически вожд, а младото и енергично негово обкръжение по-скоро напомня болшевиките от първите години на съветската власт, когато главна тяхна задача беше да се задържат на власт, да се задържат на всяка цена: с цената на изгубването на огромни територии (Бресткия мир), с цената на пролятата кръв, с цената на неимоверните страдания на народа…

Когато писах тази книжка, много бързах. Исках да успея за изборите. Все едно закъснях, а изпуснах много неща: някои работи забравих да напиша в бързината, а други не ги знаех… Мисля, че читателят ще разбере и ще ми прости тази прибързаност.

А сега — няколко допълнения към казаното вече.