Синтия Идън
Обвързани с кръв (7)

Глава 7

Джейс и глутницата му преследваха Девън през гориста местност. Вампирът беше избягал с кола, но вместо да кара към града, бе свърнал по един дълъг път с много завои, който водеше дълбоко в растящата тъмнина.

В края на пътя намериха колата му. Светлините бяха включени. Вратите отворени. Джейс се загледа в нощта. Насекомите спряха да жужат, когато вълците приближиха. Усещаха, когато наближава опасност.

Той вдиша дълбоко и улови всички миризми — тези, които принадлежаха на мястото и тези, които не принадлежаха.

Кръв. Сяра.

Мамка му.

— Твоята вампирка ще ти бъде истински ядосана, след като излезе от онази клетка — предупреди го Луис.

— Кажи ми нещо, което не знам. Но по-добре да е жива и ядосана, отколкото мъртва и изгорена на пепел.

Джейс долови шумолене във въздуха. Вдигна глава и се взря в изгряващата луна. На фона на кървавата й светлина видя очертанията. Толкова много. Прекалено много.

Превъзхождаха ги.

Демоните идваха.

— Трансформация! — Трябваше да се преобразят бързо. — Вземете главите им! Унищожете колкото може повече от тях.

Тогава скочи напред. Демоните идваха, защото вълците бяха близо до вратата. Майната им. Джейс щеше да затвори вратата. Девън бягаше право към този отвор и сега Джейс щеше да го убие и да спре демоните.

Край на играта.

Спусна се през храстите, а воят зад него изпълни нощта.

* * *

Морган видя вратата — огромна дупка насред почернялата земя. Девън бе отворил вратата към Ада. Беше я отворил на вампирска земя, а тя изобщо не бе разбрала. Когато пристигнаха на мястото на битката, вампирите се разпръснаха. Ръмженето и воят на вълците се смесваше със злокобните викове на демоните. Земята се къпеше в кръв.

— Не вземайте дори капка от кръвта им! — предупреди тя, все още усещайки вкуса на пепел в устата си. — И не забравяйте да прикривате вълците.

На земята вече имаше мъртви, а тя не искаше да загуби никой друг. Демоните полетяха от въздуха към нея.

— Напред! — извика тя на вампирите и вдигна пистолета си.

Вампирите бяха отделили време да заредят оръжията си, преди да тръгнат на лов. Морган се прицели. Стреля. Най-близкият демон тупна тежко на земята. Един вълк скочи върху него и го захапа за шията. Още изстрели. Вампирите знаеха какво да правят. Сваляха демоните долу. Правеха ги слаби. Оставяха на вълците да довършат убийството.

Тя стреляше, докато тичаше покрай падащите тела. Нямаше смисъл да вика Джейс. Не го виждаше никъде. Девън също.

Стомахът й се стегна на възел, когато разбра къде ще ги намери.

Продължи да тича дълбоко, дълбоко в мрака.

Подобреното й зрение й позволяваше да вижда лесно, когато прескочи падналите дървета и се втурна в гъстия храсталак.

Пращенето и свистенето на огъня достигна до ушите й. Толкова близо.

Тревата изчезна. Почвата под краката й стана твърда.

Тогава видя натрошените скелети. Останките на жертвите. Толкова много. Далеч повече, отколкото някога бе предполагала. Стотици черепи и прешлени. Счупени кости, захвърлени като боклук. Морган гледаше печално бялото гробище и я изпълни ярост. Девън.

Тя скочи над костите. Ето, тук. Един вдлъбнат, наклонен вход в земята. От черната дупка излизаше дим и… Морган можеше да чуе и най-слабото ехо от писъците, идващи от вътрешността.

— Винаги ли позволяваш на емоциите ти да те ръководят? — долетя гласът на Девън от тъмното.

Морган се завъртя и бързо отстъпи няколко крачки от отвора.

— Това е твое дело.

Той сви рамене.

— Те ни нападат, Девън! Убиват ни! Ти си лидер на Съвета, трябваше…

— Майната му на Съвета! — Той се ухили, показвайки кървавите си зъби. — Майната ти и на теб!

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Вампирите винаги са полагали толкова голямо старание да се крият. „О, не, не трябва да позволяваме на хората да знаят, че съществуваме.“ — Той се подсмихна самодоволно. — Това е неправилно! Време е да узнаят. Време е да покажем на хората, че единственото им предназначение е да ни хранят. Те са плячка. Ние сме шибани богове.

Тя само поклати глава.

— Ти си сключил сделка с дявола, ти отвори една врата, защото…

— Защото исках война. Защото вампирите трябва да се научат… това е — убий или ще бъдеш убит. Ние не сме били предопределени да се крием. Ние сме създадени, за да доминираме.

Негодник!

— И затова изпрати демоните след собствения си вид? И по какъв начин това ни прави доминиращи?

— Изпратих демоните след слабите. Тези вампири, които не могат да оцелеят, не принадлежат на този свят. — Той все още се усмихваше с онази усмивка на луд, когато каза: — Не е като да не мога да направя повече от нашия вид.

Повече? В никакъв случай!

— Няма да трансформираш никого. Няма да убиваш други. — Къде е Джейс? — Това приключва тази нощ!

Девън се разсмя.

— Много смешно. Точно същото каза и вълкът…

Сякаш юмрук стисна сърцето й.

— … точно преди да ритна задника му в Ада.

Писъците зад нея като че ли станаха по-силни. Все едно повече демони се бореха да се измъкнат.

— Струва ми се, че те се наслаждават на новото ястие. — Зъбите му проблеснаха в мрака. — Виждаш ли, ето как действа това. За да излязат, аз им предлагам сделка. Живот.

Ето защо има толкова много кости. Скелет за всеки демон, който беше извел.

— Те изяждат плътта, а след това хвърлят частите, които са много твърди.

Не и Джейс. Той не беше в тази яма.

— Ние ще затворим тази дупка.

Девън направи крачка към нея.

— Ти нямаш тази власт. Мислиш си, че си много специална, само защото си родена чистокръвна. — Още една крачка. — Винаги си мислила, че си по-добра от мен.

— Не, не съм. — Но сега го мисля. Не съм откачен задник, така че да, това ме прави много по-добра от теб.

— Знаеш ли защо исках ти да се омъжиш за вълка?

Е, спасяването на вампирското гнездо очевидно не бе причината. Морган нямаше как да се махне. Отзад я чакаше Ада, а това копеле блокираше пътя й отпред.

— Трябваше ми да се сближиш с него — каза Девън. — Беше ми необходима, за да вземеш кръвта му… защото исках да дам на демоните специален подарък. — Той наклони глава. — Виждаш ли, сега, когато започнаха да убиват, развиха вкус за вълча кръв.

— Те няма да вземат неговата кръв!

— Обаче, за да приключа сделката с тях, бях длъжен да докажа, колко съм готов да жертвам. — Очите му се присвиха. — При демоните всичко опира до жертвата. Трябва да им предложиш нещо, иначе мързеливите задници няма да си мръднат пръста.

— Ти си им предложил хора…

— Защото съм дяволски уморен да се крия в сенките. Вампирите никога нямаше да поемат контрола, защото се страхуват твърде много, че хората ще разберат истината. Но моите демони — те не се страхуват от нищо.

Писъците от ямата почти заглушаваха думите му.

— Какво искаш да жертваш?

Защото, мамка му, това беше капан. За вълците. За Джейс. За…

— Теб.

Тогава се хвърли към нея.

Но Морган беше готова. Сграбчи го за ръцете, изви се и хвърли предателя през рамо. Той се удари в земята, само на крачка от дупката. Вдигна се тежък облак дим.

Девън моментално скочи на крака. Усмихна се.

— Това ще бъде забавно. — Облиза устни, вкусвайки кръвта, бликнала от устата му. — Ти си единствената чистокръвна тук и си най-добрата жертва, която мога да им дам. Обзалагам се, че струваш поне за десет демона… — Изведнъж се ядоса. — И се обзалагам, че ще боли, когато попаднеш в Ада. — Вече не се усмихваше. — Твоят вълк сигурно е крещял, когато демоните са го взели.

По дяволите, за втори път казваше това. Погледът й се стрелна към ямата.

— Джейс!

Девън се блъсна в нея и двамата тупнаха тежко на земята.

— Кучко, имам вълча кръв в себе си. Повече от твоята. Изцедих до капка онзи глупак.

И беше оставил след себе си натрошеното тяло на Майк. Още една жертва.

Морган ритна нагоре и го уцели с коляно в топките. Той се дръпна назад.

— Имаш вълча кръв — каза тя, — а сега имаш и топки в гърлото. — Бързо скочи на крака. — Джейс! — Викът й разкъса нощта. Той не би могъл да бъде в тази дупка, не би могъл…

Ръцете не Девън се увиха около нея изотзад и я стиснаха толкова силно, че тя остана без дъх, а ребрата й горяха… горяха…

Изпукване.

Прониза я болка, когато ребрата й се счупиха.

— Толкова ми е писнало от теб… — Девън я вдигна и я понесе към ямата. — Чукаш се с вълк… Даваш от кръвта си на човеците… Разрева се, когато разбра, че не можеш да видиш повече слънцето…

Морган засили глава назад и чу сладкия звук от хрущене на кости — беше счупила носа му. Тогава започна да се бори, заби нокти в ръцете му и разкъса плътта. Кръвта му опръска земята, когато стигнаха до ръба на ямата.

— Пусни я!

Джейс! Неговият вик. Почувства такова огромно облекчение, че чак главата й се замая. Или може би й се виеше свят от болката.

Джейс скочи напред. Беше гол и от рана на лицето му течеше кръв. Очите му светеха, когато вдигна ръце с удължени нокти и се затича към тях.

Девън я държеше почти над рова. Точно това бе планирала. Да влезе в Ада. За да затвори вратата отвътре.

Макар че… е, добре де, в първоначалния план Джейс беше този, който трябваше да влезе в дупката. А тя да остане отвън и след това да го издърпа.

Няма да го жертвам!

Правилата се бяха променили. Джейс не го осъзнаваше. Но тя — да. Щом за демоните жертвата бе всичко, тя щеше да им даде жертва.

Но нямаше да им даде Джейс.

— Гледай я как изгаря, вълко! — извика Девън. — Гледай. Тя гори!

Морган престана да се бори. Вместо да наранява с ноктите си Девън, тя изви ръце и се вкопчи здраво в него. Погледът й срещна този на Джейс. Той извика името й.

— Измъкни ме обратно! — каза само с устни, след което се хвърли към ямата и дръпна Девън със себе си.

Той опита да се отскубне от ръцете й, но тя нямаше намерение да го пуска. Виковете му изпълниха ушите й, докато той се бореше и извиваше, но Морган не го изтърва.

Няма да има повече мъртви хора. Няма да има повече измъчвани вълци. Това беше краят.

Те паднаха в ямата и писъците на демоните заглушиха гласа й, докато им казваше:

— Имам жертва за вас, задници…

Огънят гореше, унищожи кожата й, но тя не издаде нито звук. Дори когато демоните посегнаха към нея.

* * *

Когато Морган скочи в огнената яма, сърцето на Джейс спря.

— Не-е-е!

Не и тя. Тя не трябваше да отива. Не. Тя.

Хвърли се напред. Тялото му се блъсна в земята, ръцете му се протегнаха напред в отчаян опит да я хванат.

Беше се движил бързо, много по-бързо, отколкото се бе движил някога през живота си, и когато пъхна ръце в горещата пещ, докосна…

Пламъци.

Огънят прониза кожата му, но той не се отказа. Почувства тяло в средата на тази безумна топлина. Подуши острата миризма на изгоряла плът.

Морган.

Хвана я и задърпа. Не се отказа, дори когато усети как друга сила дърпа неговото съкровище надолу.

— Не! Не може да я имаш! — Изкрещя, когато огънят го обгърна.

Докато се бореше, горната половина на тялото му влезе в дупката.

— Мамка му, Джейс! — извика Луис зад гърба му.

И тогава, изведнъж, Джейс усети върху тялото си ръце, които се опитваха да го изтеглят назад.

Но той нямаше да излезе без Морган.

— Дръжте него! — изрева думите в огъня. — Задавете се с него, но ми дайте нея!

Кълбо от пламъци избухна срещу него и плътта му веднага стана на мехури.

— Дай ми я! — изрева отново.

— Издърпайте го! — изръмжа в същия миг Луис. — Измъкнете го, веднага!

Множество ръце го дръпнаха назад, но той не пусна огненото съкровище, което държеше. Това беше Морган. Беше…

Измъкнаха го от ямата и огънят се втурна навън, заедно с тялото му. Луис го бутна и Джейс падна на земята. Започна да се търкаля, борейки се с пламъците върху себе си… и върху нея. О, хиляди дяволи, беше я извадил!

Другите веднага се присъединиха към него, гасейки пламъците, обхванали плътта й.

Червена, подута, всеки сантиметър от тялото й бе почувствал целувката на огъня.

Трябваше да бъда аз.

Тя не отваряше очи.

— Морган?! — Боеше се да я докосне. Не искаше да й причинява още болка, а знаеше, че докосването му ще го направи. Беше пострадала толкова зле, че дори най-лекият полъх би предизвикал болка по кожата й.

Докосването му щеше да я нарани, но кръвта му — не.

Джейс вдигна ръка към устата си и захапа китката си. Разкъса със зъби плътта и сложи ръката си на устните й.

— Принцесо, моля те да…

Кръвта потече в устата й. Устните й се раздвижиха съвсем леко срещу кожата му.

— Вземи повече. — Можеше да вземе всичката, ако се нуждаеше.

— Алфа! — Тихият глас на Луис го накара да вдигне глава. Приятелят му го гледаше напрегнато. — Ти също си слаб. Позволи ми да ти помогна.

Джейс поклати глава.

— Не, тя е…

— Знам, че е твоя, но е и от глутницата. — Луис предложи свята китка, от която се стичаше кръв. — Ако кръвта на един вълк я прави силна, колко бързо мислиш, че ще се излекува, когато пие от шестима?

Останалите, които бяха оцелели в битката, се струпаха зад него. И всички протягаха китките си. Бяха готови да се жертват за вампира, видял Ада.

Докато тя се хранеше от него — устните й сякаш галеха кожата му като полъх — погледът на Джейс се отправи обратно към дупката. Само че там вече нямаше отвор. Зеещата допреди минути яма беше изцяло покрита с пръст. Замята беше почерняла, напукана, но във въздуха никакъв дим не се виеше.

Вратата беше затворена.

Той се наведе към Морган.

— Ти го направи! — прошепна й.

Нейните вампири бяха в безопасност. Битката беше приключила.

Сега неговата принцеса просто трябваше да оцелее.