Синтия Идън
Обвързани с кръв (2)

Глава 2

Морган обичаше да хапе. В действителност беше много добра със зъбите. Но да ухапят нея, не беше нещото, което желаеше.

Тя стоеше насред „Пълнолуние“, съсирващата се кръв на демоните приближаваше към ботушите й и Морган знаеше, че ще се наложи да предложи собствената си шия. Беше заобиколена от вълци, а Джейс държеше ръката й в измамно лека хватка.

— Това е Морган Лебо — прогърмя гласът му и всички вълци притихнаха. Когато Алфа говореше, всички трябваше да го слушат. Ушите на Морган бучаха, сърцето й лудо препускаше. Джейс продължаваше да се взира право в нея, когато каза: — Тя е моята половинка.

— О, мамка му, не! — възгласът дойде от Майк.

Морган бе очаквала подобен изблик. Това, което не бе очаквала…

Джейс се отдели от нея и за миг ноктите му се забиха в рамото на Майк.

— О, мамка му, да! — изръмжа в отговор Алфата. — И ако не можеш да я приемеш… — Извади ноктите си от рамото му, когато вълкът се олюля.

Вълците са брутални — друго предупреждение от Съвета.

— Ако не можеш да я приемеш — продължи Джейс, — тогава ще напуснеш глутницата ми.

Болка изкриви грубите черти на Майк.

— Вампир? Ти се обвързваш с кръвопиец…

Сега тя искаше да забие ноктите си в него. Вълците се държаха така, сякаш Джейс приемаше нещо, което бе под достойнството му. Пич! Вампирска принцеса?!

Тя ритна тялото на мъртвия демон. Кръвта бе стигнала до ботушите й и щеше да попие в кожата.

— Те ще ви унищожат! — Гласът й привлече вниманието на всички.

Майк изпъчи гърди, по които се стичаше кръв.

— Ние свършихме добра работа — унищожихме ги.

Да, бяха го направили. И тя бе впечатлена, но не възнамеряваше да им го показва.

— Премахнахте двама… — Погледът й обходи бара. — При съотношение 20:2 би трябвало да спечелите двубоя.

Джейс повдигна вежди и я погледна.

Тя изправи гръб, в опит да изглежда смела.

— А какво ще направите, когато има две хиляди от тях… а вие все още сте двайсет?

— Нима тази кучка каза две хиляди?

— Проклети две хиляди?

Всички вълци бяха шокирани. Дори Майк изглеждаше потресен. Само Джейс остана напълно спокоен. Той продължаваше да я гледа, а ноктите му продължаваха да са удължени.

— Те ви преследват — каза им тя. — Колко вълци са похитени от демоните през последните няколко седмици?

Не й отговориха, но тя забеляза бързите погледи, които размениха помежду си членовете на глутницата.

— Те нападат също и нас — заяви Морган. — За първи път вампирите и върколаците споделят общ враг.

С присвити очи и напрегнати лица, сега всички съсредоточиха вниманието си към нея.

— Ако не смачкаме тези копелета, повярвайте ми, те ще ни унищожат. Многобройни са и имат силата…

— И какво? — попита Майк. — Съюз? — Той отправи свиреп поглед към Джейс. — Това само временно примирие ли е, докато сритаме задниците на всички…

— Това е чифтосване — заяви Джейс с равен глас. — Завинаги!

До смърт!

— Между Ада и Земята се е отворила врата и демоните са пропълзели точно през нея — обясни Морган. — Все повече и повече изчадия излизат всеки ден.

— Значи трябва да се затвори проклетата врата! — сопна се Майк.

Пръстите на Джейс се опънаха, сякаш ги сърбеше отново да забият ноктите си във вълка.

Може би имаше право.

— Ще го направим — каза просто Джейс. — Ние, вълците и вампирите, ще ги изпратим обратно там, откъдето са дошли, и ще затворим вратата.

Трябваше да действат заедно. За да затворят тази врата щеше да се наложи и двата вида да пролеят кръв.

Само тя щеше да бъде тази, която трябваше да се откаже от кръвопролитието.

А Джейс — този, който щеше да се изправи пред Ада.

Барът се изпълни с мърморене. Изглежда вълците най-сетне осъзнаха колко сериозна е тази нощ. И че вампирът не е тяхна плячка. Вместо това, вампир ставаше половинка на техния Алфа.

Джейс отново приближи до нея. Когато ръцете му — все още с неприбрани смъртоносни нокти — се протегнаха към шията й, Морган не трепна. Той отметна косата й назад и кокалчетата на пръстите му докоснаха кожата й.

Част от вълците, които ги бяха наобиколили, останаха в кръга да ги наблюдават, а други се отдръпнаха.

Майк изруга и се обърна. Запъти се към вратата.

— Не се бой. — Гласът на Джейс прозвуча точно в ухото й.

Тя усети дъха му върху плътта си.

— Не се боя. — Собственият й глас беше също така тих.

Ноктите му се плъзнаха по врата й.

— Лъжкиня.

Вълкът и неговите сетива. Можеше ли наистина да подуши страха й?

— Някой някога хапал ли те е? — попита той.

Толкова много погледи бяха насочени към нея. Тя знаеше, че ухапването трябва да се направи публично. Това беше едно от правилата на глутницата. Претендирането трябваше да бъде публично. А свидетелите да видят ухапването.

Свидетелите — точно като при брачната церемония на човеците.

Защото всъщност това маркиране беше… бракосъчетанието. Когато един мъжки вълк ухапеше женската си пред глутницата, той официално заявяваше претенциите си върху нея.

Мога да го направя.

Но поне коленете й да не трепереха.

Каза му истината.

— Не. — Никой никога не я бе хапал досега.

— Добре. — Той измърка думата с твърде голямо задоволство.

— Не забравяй… — Гласът й бе много тих. В действителност не очакваше с нетърпение това. Или? — Моят ред ще дойде по-късно.

— Разчитам на това.

О, по дяволите!

Вдигна гордо глава, изви шия и затвори очи. Нямаше да гледа другите, докато той правеше това. Щеше да държи очите си затворени и да се преструва, че… че не давам живота си на върколак.

Устните му докоснаха кожата й.

Тя бе очаквала ухапване — остра, пареща болка от зъбите.

Върколаците бяха смятани за диви.

Те не са по-добри от животните — точно така бе заявил Съвета…

Езикът му облиза кожата й и Морган забрави да диша. Гърдите й се стегнаха, тялото й се напрегна.

Но не отвори очи. Не искаше да вижда останалите вълци.

Той смучеше кожата й, ближеше я, но все още не я хапеше. Ръцете му я обгърнаха, тялото му я приюти, караше я да тръпне в очакване.

Още по-лошо, копелето я караше да го желае.

Кожата й бе твърде чувствителна, устните му безбожно опитни. И ако вампирът имаше любимо място — е, добре де, всички го имаха — това беше шията. Само няколко близвания там и тя едва успяваше да потисне стоновете си.

Тогава почувства острите върхове на зъбите му върху кожата си.

— Направи го — промърмори отчаяно.

— Приемаш ли ме?

Морган кимна.

— Кажи го, Морган. Имам нужда да чуя думите. Трябва да кажеш…

— Приемам те!

Зъбите му потънаха в нея — не в шията, а в нежната извивка на рамото й. Болката беше изгаряща, пулсираща. Тогава вълната на удоволствието я заля. Толкова голямо удоволствие, че тя извика и отвори очи.

И видя как един гигантски бял вълк скочи право към нея.

Едва бе станала булка и семейството на младоженеца вече я нападаше. При нейния писък, Джейс вдигна глава и изрева:

— Майк! — И я бутна зад гърба си.

Тогава съпругът й скочи във въздуха — костите му изхрущяха, изпукаха и кожата му се покри с козина. Мъжът изчезна, на негово място се появи гигантски черен вълк.

Морган докосна рамото си и усети влагата от топлата си кръв. Кожата я болеше, но тя знаеше, че плътта й вече заздравява.

Вампирската лечебна сила.

Двата вълка се оплетоха в ръмжаща маса. Размахваха се нокти и щракаха остри като бръснач зъби. Козините им се напоиха с кръв и зловещите им ревове изпълниха помещението.

Морган се хвърли напред, но една здрава ръка се уви около раменете й.

— Спокойно, cher — провлече мъж с каджунски акцент, какъвто бе чула веднъж по време на Марди Гра в Ню Орлиънс. — Не се намесвай между вълци. Ако Майк си търси предизвикателство, тогава Джейс ще му даде да се разбере…

Докато тя гледаше, другите вълци кръжаха и виеха. Джейс се заби в белия вълк.

Още кръв. Носът й трепна при миризмата.

Не знаеха ли, че не трябва да изпълват помещението с кръв, когато има вампир наоколо?

Зъбите й започнаха да горят, докато се удължаваха в устата й. За какво беше това? Заради прясната вълча кръв? Наистина ли е толкова силна, колкото бе казал Съвета?

Джейс се устреми към гърлото на белия вълк. Мощните му челюсти уловиха плътта, стиснаха…

Майк се отпусна под него, борбата приключи. Той се предаде.

Подчини се.

Джейс отметна глава назад. Воят му изпълни бара.

Тогава черният вълк се обърна и се втренчи в нея. Зъбите му бяха целите в кръв. Очите му гледаха диво.

Какво направих?

Съвета грешеше. Нямаше начин някога да бъде в състояние да го контролира. Вълците се щураха наоколо — някои в човешки вид, други в животински — пълен хаос.

Джейс се трансформираше, приближавайки се към нея. Козината изчезна. Костите се разместиха. Когато посегна към нея, вече беше човек.

Въпреки че погледът му все още бе див — поглед на вълк. Приближи, хвана ръката й и каза:

— Моя!

И тя разбра, че вече е твърде късно да бяга.

* * *

Когато Майк хукна от бара, воят на Джейс още кънтеше в ушите му. Копеле! Мразеше този задник от години, а сега Джейс се обвързваше с вампир!

Още една причина да мрази Алфата.

Майк започна да се променя, трансформира се, за да се излекува. Джейс го бе порязал твърде дълбоко. Дори и сега кръвта течеше по шията му.

— Колко сладко…

Шепотът накара Майк да забави крачка. Погледът му се плъзна към тъмните сенки. Редица от порутени сгради стърчеше вляво. Безлюдно. Запуснато.

Ноздрите му се разшириха и той подуши… кръвопиец.

Майк бързо сложи ръка върху гърлото си и заотстъпва назад. Обикновено не би хукнал да бяга от вамп, но… но тази вечер вече се беше бил и беше изгубил.

— Стой далеч от мен! — извика той.

Във въздуха се понесе смях.

— Не! — Сега гласът се чуваше по-близо. — Видях те… Аз наблюдавах всичко.

Майк се извърна и се оказа лице в лице с вампира. Висок, блед, също като жената, но мускулест.

И зъбите му се бяха удължили.

— Искаше да убиеш женската, нали така?

Беше го загазил. Той трябваше да знае, че кучката не би дошла сама.

— Не. — Би могъл да бъде честен тук. Може би това щеше да му помогне. — Исках да убия него.

Още смях, а след това вампирът го повали. Майк дори нямаше възможността да изкрещи.

* * *

— Това ли е… ъъъ… твоето място? — Морган крачеше пред камината. — Не е точно онова, което очаквах.

Джейс с мъка откъсна поглед от задника й. Пренапрежението от промяната още владееше тялото му. Не, не само от промяната. И от нея.

Сега познаваше нейния вкус. Познаваше усещането за тялото й. Познаваше звука от удоволствието върху устните й. Но искаше повече.

— А ти какво очакваше? — Гласът му беше груб. Винаги е бил. Като шкурка. Докато нейният звучеше като коприна.

Морган спря да крачи. Стрелна го с поглед изпод полупритворените си клепачи.

— Клетка? — подхвърли той.

Малките й челюсти се напрегнаха.

— Предполагам, че ти нито веднъж не си се запитал дали спя в ковчег?

Той се засмя.

— Не, принцесо, аз знам много добре. — Тя трябваше да стои далеч от слънчева светлина, защото светлината я правеше слаба, почти като човек. А не, защото кожата й щеше да изгори.

Това бе просто холивудски мит.

— И аз също знам много добре. — Гласът й бе много по-нежен отколкото преди. Тя се обърна и погледна към тежките лавици, които покриваха стените. — Но все пак очаквах снимки на разголени момичета и поне един голям телевизионен екран.

Е, всички тези неща ги имаше, но в другия край на къщата.

Тогава Джейс свали тениската си.

Погледът й веднага залепна за гърдите му. Ръката й се вдигна и потърка извивката на рамото й, мястото, където я бе вкусил преди по-малко от час. Много скоро щеше да опита много повече от нея.

Проклетата принцеса! Беше искал точно нея, защото — Да, по дяволите! — знаеше за силата, която притежава кръвта й. Ако имаше достатъчно от тази вампирска кръв, щеше да бъде почти непобедим.

Искаше тази сила. Нуждаеше се от нея, щом трябваше да спре демоните. Но имаше и… повече.

Желаеше я. От много, много дълго време. Жената дори не предполагаше колко дълго я бе наблюдавал.

— Спомням си първия път, когато те видях. — Не искаше да каже това, но думите се изплъзнаха сами от устата му. Колко нощи неговата вампирска принцеса го преследваше в сънищата?

Очите й се разшириха от изненада.

— К-какво?

Ето пак. Това леко заекване. Нерешителност, която не бе очаквал от нея. Мислеше си, че е станала по-силна през годините. Може би не беше.

Или, може би, просто си играеше с него. Времето щеше да покаже.

— Ти спря да старееш преди десет години.

Тя леко наклони глава на една страна.

Прясно месо или поне така щеше да я нарече глутницата. Но Джейс мислеше за нея, като за…

Моя.

— Ние никога не сме се срещали. — Сега гласът й не бе толкова нерешителен, но пръстите й продължаваха да разтриват белега, който бе оставил върху плътта й.

— Не, не сме, но аз те наблюдавах. — Преди да поеме глутницата, задължението му беше да наблюдава вампирите. За да научи всеки техен ход и да докладва на своя Алфа. Беше наблюдавал и бе видял русата красавица, отправила поглед към слънцето, със сълзи в очите. Нейният двадесет и пети рожден ден. Денят, в който бе претърпяла окончателната промяна.

Лейтън, бившият Алфа, искаше чистокръвните да се отстранят. Нейното унищожение щеше да бъде като послание към вампирите — ние властваме над този град, време е да ни се подчинявате. Но Джейс бе видял погледа й, отправен към слънцето, и вместо да я нарани, бе разкъсал своя Алфа.

Вълците не можеха да разпознаят половинките си от пръв поглед. Най-малкото, не би трябвало да ги разпознаят.

Моя.

— Джейс?

Хареса му начинът, по който произнесе името му, въпреки че би предпочел да я чуе как крещи от удоволствие, а не да шепти толкова тихо. По-късно.

— Не отговори на въпроса ми — каза тя и вдигна упорито брадичка.

Можеше да сложи картите на масата. В тази дяволска сделка, те се имаха само един друг. Ако не можеше да й се довери… тогава, може би, аз ще бъда този, който ще я убие един ден.

— Преди няколко години бях твое куче пазач. — Използва умишлено този унизителен термин. Между веждите й се появи лека бръчка. — В продължение на седем месеца те наблюдавах. Ден и нощ. — Беше я видял да пие първата си кръв — и как минути по-късно я избълва обратно.

Тя не искаше да бъде чудовище, но Съдбата имаше съвсем други планове за нея. И за него.

Сънливите очи на Морган се разшириха.

— Кога?

— Точно преди Промяната. — Погледът му се плъзна по тялото й. — Точно преди…

— Точно преди да поемеш глутницата — довърши тя и свали ръка от рамото си.

Сега той бе изненаданият.

— Проучила си ме, нали?

— Да. — Категорично. — Знам всичко за теб. Животите, които си отнел. Вампирите, които си обезглавил.

Защото някога това беше неговата работа. Да наблюдава. Да ловува. Да убива.

Докато вампирката не заплака с кървави сълзи по залез-слънце.

Не че бе станал „Господин добро момче“ онази нощ. Просто не я бе убил.

— Знаеш и въпреки това си готова да се чукаш с мен.

Морган продължи упорито да вири брадичка, дори когато ръцете й се свиха в юмруци край тялото.

— Ние не трябва да… да се чукаме, за да се осъществи свързването. Ти пи от мен, сега аз трябва да пия от теб.

Джейс бавно поклати глава и се запъти към нея.

— Мислиш си, че можеш да пиеш от мен и да не искаш секс? — Той разбираше вампирите толкова добре. Причината повечето от тях да спрат да пият от живи източници бе, защото след като вкусеха кръв — ах, прясна, от вената — кръвожадността, по принцип, ги завладяваше.

Погледът й задържа неговия.

— Мога да се контролирам.

Интересно. Ноздрите му се разшириха. Тя можеше да се контролира, но беше възбудена. От представата, че ще пие от неговата кръв? Или просто от него?

Беше притеснен, че една жена-вампир го отблъскваше. Нормално, те се целеха на високо.

А не в животно, което виеше срещу луната. Но тази принцеса, неговата принцеса, беше нещо по-различно. Знаеше го от години. Само трябваше да изчака да му дойде времето, да изчака нея.

— Ти може и да се контролираш — допусна той. — Но ние, вълците, не сме известни точно с това.

— Не. — Отново тази честност.

Значи и той щеше да постъпи по същия начин.

— А аз искам да те чукам от десет години.

Устните й се разтвориха и малките й зъби блеснаха.

— Ти… какво?

Защо намираше зъбите й за толкова секси?

— Не ме интересува дали ще пиеш от мен, задоволявайки своята кръвожадност. Не ме интересува колко грубо ще го направиш. — Не се притесняваше от няколко синини и драскотини, когато знаеше какво удоволствие го чака. — Мога да се справя с всичко, което ми предложиш — каза той, като погали ръката й. Такава гладка, мека кожа.

— Не бъди толкова сигурен, вълко.

Но той беше.

— Тогава, защо го правиш? — Ръката му умишлено бръсна отстрани гърдите й. Искаш да опиташ. — Защо се оставяш на вълците?

— За да спася моите хора. — Тя стисна устни. — Това не е ли достатъчно?

Не.

Тя затвори очи, и без да ги отваря, каза:

— И ти го правиш поради същата причина, нали? Пренасяш се в жертва — чифтосваш се с кръвопиец — за да спасиш своята глутница.

Джейс не отговори, но започна да я съблича.

— К-какво си…

Силното й заекване почти го накара да се усмихне. И щеше да го направи, ако не бе толкова гладен за нея. Вече дори не можеше да диша, без да я вкуси.

— Време е да приключим с това. — Бяха направили публичния ритуал, сега трябваше да се свържат. Джейс усещаше как нова мощ изпълва тялото му. Беше пил от нея само веднъж, и промяната вече настъпваше. Скоро щеше да бъде безкрайно по-силен и бърз. За да спрат демоните, той трябваше да стане повече от това. Както и тя.

Но първо, трябваше да правят секс.

Ръцете й го прегърнаха, приласкаха го.

Той погледна надолу към телата им. Тя изглеждаше толкова крехка, но не беше. Дори никак. Тогава, защо, по дяволите, изпитваше нужда да бъде нежен с нея?

— Не се притеснявай — каза той. — Няма да те нараня.

Дългите й мигли се вдигнаха и тя го погледна. Златистото в очите й изглеждаше още по-ярко.

— О, вълко… — Тя въздъхна, след това устните й се извиха в усмивка, която го удари право в корема. — Ти си този, който трябва да се притеснява, че ще бъде наранен. — Тогава ръцете й опряха в гърдите му и го бутнаха назад.

И той разбра — Морган беше много силна. Вълкът вътре в него изръмжа.

Зъбите й се бяха удължили и Джейс знаеше какво ще му каже жената, дори още преди да е отворила устата си.

— Сега е мой ред да хапя.