Барбара Тейлър Брадфорд
Тайната на Ема (7)

5

Макар да бе на петдесет и седем, Пола Макгил Харт О’Нийл изглеждаше по-млада. Гъстата й черна коса, обрамчваща високо гладко чело, бе все още с цвета на гарваново крило, макар да признаваше, че напоследък изглежда така благодарение на помощта на фризьорката. Очите бяха най-забележителната й черта — наситеновиолетови, подчертани от тъмни мигли. Открай време издаваха както изключителната й интелигентност, така и мъдростта, и готовността да прояви състрадание и разбиране.

Седеше в хола на горния етаж в Пенистоун Роял заедно с братовчедка си Емили Харт, ала мислите й бяха насочени към дъщеря й Линет и Джулиан Калински, за когото по едно време си мислеше, че Линет ще се омъжи. Искаше й се дъщеря й да споделя повече с нея, искаше й се Линет да не прибягва до такива импулсивни и драстични решения, без да се посъветва с нея. Ала навремето, когато тя бе на двайсет и няколко, също бе вироглава и си въобразяваше, че знае всичко.

Колко бе хубаво да си млад и импулсивен, убеден в правотата на всичко, което вършиш. Беше се омъжила съвсем млада за Джим Феърли и после, когато разбра, че сърцето й принадлежи на Шейн О’Нийл, съжаляваше. Накрая намери щастието с Шейн. Двамата бяха женени вече цели трийсет години и любовта им ставаше по-дълбока с всеки изминал ден.

Емили сякаш бе прочела мислите й, когато заговори:

— Според мен, Линет и Джулиан са създадени един за друг, също като вас с Шейн…

— И вас с Уинстън — прекъсна я Пола и се отърси от мислите за дъщеря си.

— Така е. Както и да е, исках само да кажа, че искрено се надявам двамата да го разберат в най-скоро време. Колко ще бъде хубаво да вдигнем лятна сватба, на която да присъстват и трите клана.

— Ето, виждаш ли, Емили! — възкликна Пола и поклати глава. — И ти повдигаш въпроса за клановете. Но всъщност си права, би било наистина хубаво. Да не забравяме, че Гидиън още е ерген и това ме тревожи.

— Той не се задържа с нито една от жените, с които излизаше. Аз ги наричам мимолетни връзки — измърмори Емили.

— Просто още не е срещнал подходящата жена — успокои я Пола. Надигна се от стола и пристъпи напред.

Емили я проследи с поглед. Каза си, че тази вечер братовчедка й изглежда много красива с новата къса прическа, слаба, изтънчена и млада. Беше с дълга права аметистова вълнена пола и поло в същия нюанс, който подчертаваше очите и косата й. Дрехите бяха съвсем семпли, дори строги, ала отиваха на Пола, тъй като тя бе слаба и висока.

На Емили й се искаше да има нейната фигура, но колкото и да се опитваше, си оставаше закръглена. Нищо чудно, че Пола шеговито я наричаше Поничка, когато бяха малки. И до ден-днешен се опитваше да се пребори със склонността да качва килограми.

Докато растяха, нито веднъж не си бяха казали дума накриво, нито се бяха скарали, въпреки че се случваше осемгодишната Пола понякога да направи забележка на петгодишната Емили, когато оставаха в „Херънс Нест“, вилата на Ема в Скарбъро, тъй като по онова време тя бе истинска „напаст“, както се изразяваше Пола. Братовчедки и първи приятелки, които си доверяваха всички тайни, те се опираха една на друга, когато се сблъскваха с трудностите и превратностите на съдбата.

Двете бяха отгледани от Ема, тя ги бе обучавала и двете заедно управляваха империята й. Бяха предани на паметта на баба си и поддържаха жив спомена за нея.

Пола спря пред вратата на спалнята, свързана с горния хол.

— Искам да ти покажа нещо, преди да пристигнат останалите.

— Какво?

— Линет и Индия са ги открили на тавана…

— Прословутата рокля! — прекъсна я доволно Емили.

— А, и нея са я открили, но са се натъкнали на нещо много по-важно.

— Казвай, де, събуди любопитството ми. — Емили се отпусна назад, без да крие нетърпението си.

След малко Пола се върна с малкия черен кожен куфар, в който бяха дневниците. Постави го на масичката за кафе, наведе се и вдигна капака.

— Ето — заяви и надникна през рамото на братовчедка си.

— Какво е това? — попита любопитно Емили.

— Дневниците на баба. От 1938 до 1947 година. Десет са и са запазени. Предполагам, че ги е съхранявала години наред, затова са в толкова добро състояние.

— Господи, каква находка! — извика Емили, приведе се напред и се загледа в черната кожа със златни цифри. — Къде са били през всичките тези години? Как са успели момичетата да ги открият? Ние с теб защо не ги намерихме? — Погледна Пола и се намръщи. — Как така сме ги изпуснали?

— Хубаво ще се посмееш, като ти кажа къде са били, Емили.

— Казвай къде.

— В дрешника до кабинета на партера.

— Да не би да говориш за стаята, която сега е дневна? — попита Емили.

— Именно. Стояли са там години наред. Този куфар и още пет, цял комплект за багаж от „Аспре“. Баба използваше кабинета всеки ден, когато идваше в Пенистоун Роял. Тя ги е прибрала вътре. Този куфар е бил в друг, по-голям, иначе щях да забележа надписа „Поверително и лично“. Както и да е, аз ги преместих, когато оправях стаята преди няколко месеца.

— Не погледна ли какво има вътре?

— Не. Защо? Не бяха тежки. Предположих, че баба ги е сложила тук, защото в килера за багаж не е имало място. А там наистина няма място. Оказва се, че тук е било много удобно място. Никога не съм се замисляла за тях, дори по времето, когато ползвах кабинета. Накарах Маргарет да ги свали в мазето, когато оправях стаята.

— А как са се озовали на тавана?

— Маргарет ги е качила. Преди две седмици мазето се наводни, тя се сетила за куфарите, докато местела останалите вещи. Знаела, че са здрави, почти неизползвани, и ги прибрала на малкия таван, в първия шкаф, в който намерила място.

— Добре, че го е сторила. Ако не, и куфарите, и дневниците, щяха да са съсипани.

— Права си, имаме късмет, че е била толкова бърза.

Емили отново погледна отворения куфар, а сетне вдигна очи към братовчедка си.

— Прочете ли някой?

— Не съм. Линет ми ги донесе преди два часа.

— Ще ги прочетеш ли?

— Някой ден.

— Може ли да надникна? — попита Емили. — Много съм любопитна.

Пола се поколеба, след това кимна.

— Добре, щом толкова ти се иска.

Емили се протегна и извади дневника, надписан „1938“, отвори го и погледна първата страница. След това безмълвно го подаде на Пола.

Пола прегледа страницата със същото любопитство, което бе завладяло Емили, и прибра тетрадката в малкия куфар.

— Според мен не бива да четем тези…

— Разбрах, прекалено лични са. От друга страна, Пола, имам чувството, че баба няма да има нищо против, ако ги прочетем. Струва ми се, че на нея би й се искало да ги прочетем.

— Може и да си права. Само че засега ще заключа куфара и ще го прибера на сигурно място. Може да седнем да ги прочетем заедно след няколко седмици.

— Чудесна идея. Баба пишеше много въздействащо, също и брат й Уинстън. Понякога се изразяваше наистина цветисто. — Емили замълча, наведе се към Пола и зашепна: — Сигурна съм, че тук са скрити доста тайни, нали?

— Не знам… Тя имала ли е тайни през военните години? Пол е бил мъртъв, тя е била в траур, опитвала се е да преживее, че чичовците ни са били в армията, управлявала е бизнеса, и то по време на война. Какви тайни да е имала?

— Не ти говоря за сексуални тайни! Обзалагам се, че не е писала за тези неща. Пола, баба беше почтена жена.

— Не забравяй, че тази почтена жена имаше не един и двама мъже.

— Само двама съпрузи. И двама любовници.

— Малко ли е? Сигурна съм, че в тези дневници не са скрити тайни.

— Не се знае. А и всички си имат тайни — заяви Емили.

— Така ли? — прозвуча гласът на Шейн от вратата и двете се стреснаха. — Сигурни ли сте? — Той се приближи до камината широко усмихнат.

— Шейн, нали одеве ти казах, че Индия е открила на тавана куфар, пълен с дневници на баба. Тъкмо ги показвах на Емили.

— Чудесно — отвърна той и погледна куфара, оставен на масата за кафе. — Виждам, че това са личните й дневници.

— Да, страхотна находка, но решихме да не ги четем. Поне не сега.

Шейн я погледна с много обич.

— Взела си правилно решение… Изчакай подходящия момент. Все пак тези писания са свещени… най-съкровените мисли и чувства на една жена. Трябва да се отнасяте към тях с уважение.

 

 

По-късно, докато седеше край камината в просторната Каменна зала, Пола погледна семейството си, както винаги щастлива, че са се събрали в Пенистоун Роял.

Най-сетне всички бяха пристигнали. Шейн бе налял водка или уиски на онези, на които им се пиеше нещо силно, Линет и Индия бяха подготвили шампанско във високи чаши и ги поднасяха на останалите.

Пола се отпусна назад на стола си, отпи от шампанското и спря поглед на сина на една от най-близките си приятелки… Джулиан. През последните няколко минути се бе доближил до Линет и двамата разговаряха тихо, застанали малко настрани от останалите. „Как само ми се иска да съм муха, кацнала на стената“ — помисли си Пола и в гърдите й се надигна надежда, че двамата обсъждат глупавата си раздяла, идеята за която бе на Линет.

Джулиан бе член на семейството още от раждането си, като дете на третия клан; всички го харесваха и му се възхищаваха. Той бе много приятен младеж, дори прекалено мил и отстъпчив в някои отношения. Открай време обожаваше Линет и затова, поне според Пола, бе готов да й отстъпва за всичко. А пък беше наистина много подходящ за нея и ясно съзнаваше, че един ден на плещите й ще падне огромна отговорност. Същото важеше и за него. Свързваше ги миналото, детството, прекарано заедно. Той бе очарователен, внимателен, мил, интелигентен, дори може да се каже интелектуалец, и много обичаше забавленията. Това последното бе важно за Линет, тъй като тя бе работохоличка.

Неочаквано той се отдели от Линет с бързи крачки, намръщен, изпълнен с решителност… кой знае защо. Съдейки по изражението му, очевидно ставаше въпрос за нещо важно, реши Пола.

В следващия момент се извиси над нея, висок, тъмнокос, същият като баща си Майкъл, с ясни, яркосини очи, които не трепваха, все още пълни с онази прямота, която бе забелязала у него още по времето, когато бе дете. Той наистина бе много привлекателен младеж, строен, висок… може би прекалено слаб в момента. Както обикновено бе облечен в тъмно сако със сиви панталони и черно поло.

— Може ли да поговорим за момент — усмихна й се той. — Насаме — настоя тихо.

Тя кимна, изправи се веднага и усети надежда. Може би имаше намерение да поговорят за Линет, за годежа им и в момента просто опипваше почвата, преди да съобщи окончателното си решение на Шейн.

Не можеше да не знае, че всички ще подкрепят решението му…

Хвана я под ръка и я поведе към тих ъгъл на залата.

— Да поседнем за момент. — Посочи два стола с високи облегалки, прибрани под кръгла масичка.

Прям както винаги, Джулиан мина направо на въпроса:

— Дядо ми питаше дали имаш възможност да наминеш да се видите утре. Стига да нямаш много работа.

— Разбира се, че ще мина. Да не би нещо да не е наред? Знам, че напоследък не е добре — загрижено изрече.

— А, добре е, ревматизмът го мъчи и е понастинал. Дядо е боец, знаеш го, хитър и проницателен. Иска да поговорите за… — Джулиан замълча, приведе се към нея и сниши глас: — За Джонатан Ейнзли.

Пола го погледна и цялата се напрегна.

— Джонатан ли? — повтори тя. — Какво, за бога, има да ми каже чичо Рони за него?

— Очевидно братовчед ти Джонатан се е върнал в Англия. За постоянно. Дядо научил от банкерите си в Сити, че имал намерение да започне бизнес в Лондон.

В първия момент тя не можа да отговори. Усети как напрежението я притиска и макар да не знаеше, бе силно пребледняла.

— Чичо Рони сигурен ли е? — попита най-сетне. В мига, в който зададе въпроса, разбра, че е излишен. Роналд Калински, мъдрият й съветник още от времето, когато Ема почина, знаеше отлично какво говори.

Джулиан кимна.

— О, да, напълно. Мисли, че двамата трябва да поговорите. Очевидно не е много въодушевен от подобен обрат.

— Джонатан Ейнзли не може да ме нарани, не може и да създаде проблеми в компанията. Притежавам петдесет и един процента, а това е най-важното за магазини „Хартс“. Дори да е купил част от акциите, които са на Лондонската борса, е напълно безсмислено, защото аз притежавам най-големия дял и контролирам много повече. Що се отнася до останалите компании, те се контролират от мен, Уинстън, Емили и Аманда. Собственост са на семейството и няма никаква опасност. Ема се е погрижила за това преди да почине. Неуязвими сме. Всичко това ти е известно, Джулиан — изтъкна тя, вече по-сигурна в себе си. — Трите клана никога не сме пазили тайни едни от други.

— Знам и съм съгласен с теб. От друга страна, дядо ми се стори угрижен от появата на страховития господин Ейнзли.

Пола се засмя, след това обеща:

— Още утре ще мина да го видя, най-малкото, за да се уверя, че е добре.

Джулиан й се усмихна.

— Откакто те помня, ти се тревожиш за всички ни. Линет е права, като казва, че си ни като майка на всички. Ако искаш, мога да мина утре, за да те откарам до Хароугейт да се видиш с дядо.

— Ако не те притеснявам. — Хрумна й, че може да използва възможността и да поговори с него за Линет.

— Ни най-малко. Тъкмо ще имаме възможност да поговорим за Линет. — Той я погледна хитро и добави с лека усмивка. — Обзалагам се, че и на теб ти мина същата мисъл през главата, нали?

Той бе невероятно проницателен, също като дядо си, каза си тя и призна:

— Така е.

Джулиан се наведе още по-близо и зашепна поверително:

— Всичко ще бъде наред, не се притеснявай. Познавам Линет по-добре от себе си. Тя иска да обмисли нещата и да прецени безпристрастно. Според нея всички ни притискаха прекалено много да се оженим. Не беше точно така, но… — Той замълча, поклати глава и добави: — Моля те, не се притеснявай.

— Не мога да не се притеснявам — отвърна Пола колебливо.

— Нали знаеш, че животът сам те насочва в правилната посока — заяви убедено той, без да й даде възможност да каже каквото и да е друго. — После ми кажи по кое време искаш да дойда и да те взема утре.

Пола остана да гледа след него, докато той се връщаше при Линет и мислите й отново се насочиха към Джонатан Ейнзли. Той бе предал семейството й и се бе опитал да открадне магазините от нея, ала тя бе успяла да го надхитри и в известен смисъл дори да го унищожи. Беше я нарекъл своя Немезида и бе точно така. Бе се зарекъл да си отмъсти. Пола знаеше, че ще се опита. Студени пръсти обвиха сърцето й.