Джудит Майкъл
Заслепени от страст

Валери чу как моторът на самолета изхърка. Откъсна поглед от гората, над която летяха и се обърна към Карлтън, седнал до нея на мястото на пилота. Той бе вперил смръщено поглед напред.

— Чу ли нещо?

— Какво? — обърна към нея мрачното си лице. — Какво да чуя?

— Моторът изхърка.

— Не съм чул. Може да е от налягането на изгорелите газове.

Включи помпата за горивото и отново потъна в мислите си.

— Сигурен ли си? Не ми приличаше на изгорели газове.

— Откога си станала пилот? — с досада попита той. — Всичко е наред. Провериха самолета, преди да дойдем дотук. А това бе само преди четири дни.

— Добре де, ако не е от самолета, тогава какво е? Какво не е наред, Карл? Не си продумал, откакто потеглихме днес сутринта. Накара ни да тръгнем към къщи три дни по-рано и не искаш да ми кажеш защо.

— Казах ти, че ако желаете можете да останете. Не бяхте длъжни да тръгвате с мен. Не съм ви молил за това.

— Знам — сухо произнесе тя. — Защо си мислиш, че настоях да тръгнем с теб? Да не би да бягаш от някоя тайнствена жена, за която трябва да знам?

Той промърмори нещо под носа си, което Валери не чу, заради бръмченето на мотора.

— Е, добре. Да кажем, че това е само малко мълчание между приятели? — тихо каза тя и обърна глава.

Зад гърба й приятелите им Алекс и Бетси Тарънт си говореха, като се опитваха да приобщят и третия пасажер — млада жена, на име Лилит Грейс. Но тя изглежда бе потънала в собствения си свят. Или се взираше през прозореца, или седеше неподвижно със затворени очи. Валери погледна към бледото отражение върху пилотския прозорец пред нея, зад който бе тъмното сиво небе. Тежката, разкошна коса и бадемовите очи под тъмните вежди бяха като прозрачна картина, през която можеше да види хълмовете и долините на Адирондак Форест и гъстите тъмнозелени борове, покрити със сняг. Погледна се с критичен поглед. Не изглеждаше зле за тридесет и три годишна жена. Хубаво беше да седи и да се усмихва сговорчиво, докато съпругът й се прави на глупак с… Моторът отново изхърка. И после спря. Едното крило на самолета се наклони към земята.

Всички се люшнаха на една страна и само предпазните колани ги задържаха. Бетси Тарънт ужасено изпищя.

Карлтън увисна напред.

— Дръжте се… — каза той, но в този момент и другият двигател спря. Бученето му секна така, сякаш го бяха прерязали с нож. Във внезапно настъпилата зловеща тишина самолетът започна стремително да пропада надолу.

— Господи… и двата…

— Карл! — извика Алекс Тарънт. Бетси продължаваше да пищи.

— … не може да е от горивото… имаше достатъчно…

Валери здраво стисна ръце, докато го наблюдаваше.

Той се наведе, изключи селекторите за гориво и включи запасните резервоари. Изправи се и отново се опита да задейства мотора. Не успя. На лицето му се изписа напрегнато безпокойство.

— Какво, по дяволите…

— Помощ! — пищеше Бетси. — Направете нещо!

Карлтън отново се наведе. Ръцете му трепереха. Балансира самолета за безмоторен полет. Единствено вятърът свиреше в крилата, докато машината падаше към гората, губейки височина петстотин стъпки в минута. Опита се отново да запали двигателите.

— Тръгвай, мамка ти… хайде, хайде… Шибано копеле… Тръгвай!

Опита отново. Тялото му бе изпънато като струна, сякаш това би накарало мотора да се включи.

— По дяволите! — избухна той след няколко минути. — Трябва да са се задавили проклетите копелета. Как, по дяволите, ще запалят сега!

Валери видя паника в очите му. Бетси пищеше. Алекс ругаеше с тих, треперещ глас. Лилит Грейс не бе издала нито звук.

— Радиото — промърмори Карлтън. — Не, няма време за това. Вече е късно… на земята…

— Слушайте, — извика той — сега ще се приземим. Пред нас има езеро… — гласът му трепереше. — Наведете глави и ги покрийте с ръцете си… Всички да го направят.

Изключи горивото и електрическата система. Остави само батериите, които щяха да им позволят да се приземят по корем.

— Там има шосе! — извика Валери. Но то остана зад тях.

Падаха все по-ниско. Докоснаха върховете на короните на дърветата. Само след половин минута дърветата вече бяха зад тях и те продължиха стремително да се снижават към бялата покривка на замръзналото езеро.

— Сега! — извика Карлтън. — Дръжте се!

Валери се сви в мига, когато самолетът се вряза дълбоко в снега. Бе очаквала силен трясък, а вместо това ги обгърна зловеща тишина. Лекият самолет се плъзгаше в пухкавия сняг със свистене. Никой не издаде звук. Бяха се сковали от страх. Изглеждаха така, сякаш завинаги щяха да останат замръзнали в позите си. Ужасяващо плъзгане в зловещата белота на снежната фъртуна. И точно тогава самолетът достигна до края на езерото. Носът му с грохот се вряза в боровата гора, крилото и корпусът се откъснаха зад Карлтън. Най-после самолетът притрепери и спря. Екът от силния сблъсък разтърси смълчаната гора и бавно отзвуча. Тишината отново ги обгърна.

— Алекс? — прошепна Бетси. — Валери? Карл? Боли ме. Главата ме боли…

— Почакай — каза Алекс. — Не мога да направя нищо…

Откъм Лилит не се долавяше никакъв шум.

Валери размърда ръце и крака. Болеше я вратът и чувстваше мускулите си като вдървени, но можеше да се движи. Добре съм, помисли си тя и луда радост я обзе. Жива съм! Справих се. Добре съм.

— Хей, пилоте — каза тя като се обърна към Карлтън. — Това е чудесно… — Но думите й преминаха във вик. — Карл!

Той се бе наклонил и половината му тяло лежеше извън самолета. Само предпазният колан го крепеше увиснал над дупката, зейнала от отпрания метал.

— О, Господи, не, не — без дъх прошепна Валери. Откопча предпазния си колан и се наведе над него. Главата му бе цялата в кръв. Кръвта се стичаше по затворените очи.

— Карл! — изкрещя тя. — Карл!

Замириса й на дим.

— Пожар! — изкрещя Алекс. — За Бога, не мога да мръдна… Вал, помогни ми!

— Валери! — И той и Бетси я викаха. Гласовете им се врязваха в бялата тишина. Димът идваше откъм двигателя на другото крило.

Навън. Трябва да излезем навън. Трябва да измъкна всички навън. Потрепери от ледения въздух, който изпълни самолета.

— Чакай малко, Алекс.

Проправи си път всред останките от корпуса. Самолетът бе наклонен на ляво, към откъснатото крило. Тя с мъка се движеше между люлеещите се седалки и прострените крака на Бетси, като се спъваше в страници от „Неделния вестник“, разпилени из цялата кабина. Хвърли поглед към Лилит Грейс. Тя лежеше смъртнобледа със затворени очи на седалката. След малко, не сега. Отмина я и се протегна към купчината палта и пуловери, които бяха натрупали зад нея, преди да излетят. Дръпна дългото си самурено палто и напипа в джоба му кожените си ръкавици. Трябва да помогна на Карл. Не зная дали ще успея да го измъкна навън сама. Алекс. Трябва първо да измъкна Алекс навън, и тогава…

Промъкна се по тясната пътека до Алекс, който седеше зад Карл. Опита се с отчаяно усилие да издърпа металното парче, проболо съпруга й. То разкъса ръкавиците й и тя здраво стисна зъби, когато кръвта потече по прорезите. Но продължи. Алекс й помагаше със здравата си ръка.

— Готово — скоро извика той и протегна освободения си крак.

— А аз?! — изплака Бетси от другата страна на пътеката. — А мен ще ме оставите ли?

— Първо ще се погрижим за Карл — отговори й Валери. — Алекс, нуждая се от помощта ти.

— Стига да мога… Господи, Вал, не мога да си помръдна рамото…

— Слез долу — заповяда тя. — Ще го избутам навън.

— Добре. — Той тръгна към вратата в дъното. — Не мога да стигна до нея. Тя е на пътя ми — обърна се той. — Ще трябва да я преместим.

— По дяволите!

Валери отиде при Алекс. Той се опитваше да отмести крехкото тяло на Лилит, за да може да отвори вратата. Самолетът дотолкова се беше наклонил, че вратата почти допираше земята. Той излезе навън, докато Валери откопчаваше предпазния колан на момичето.

— Сега ще я изведа — извика тя.

Алекс протегна здравата си ръка и помогна на Лилит да излезе през вратата. Но само след крачка тя падна и заби лице в снега.

— Тя е наред — съобщи Алекс като я обърна. Изчисти снега от лицето й.

— Хайде да измъкнем Карл.

Издърпа Лилит със здравата си ръка настрани от самолета и я остави на снега. Заобиколи самолета и се отправи към Карл, докато Валери се връщаше по тясната пътека към пилотското място. Тя освободи предпазния колан на Карл и когато Алекс се появи от другата му страна, при дупката в корпуса, постла коженото си палто на земята и внимателно премести краката на Карл върху него. Бавно търколи тялото му към Алекс. Той не успя да го задържи само с едната си ръка и двамата се стовариха на земята. Валери изкрещя и скочи от самолета, за да им помогне.

— Не мога да го нося — задъхано рече Алекс. — Ще трябва да го теглим…

— Хайде! — Подпряха го под мишниците и го завлачиха по дебелия сняг, превити от тежестта му. Препъваха се и ставаха, докато стигнаха до едно дърво, достатъчно отдалечено от самолета. Валери го придържаше, докато Алекс отъпка широк кръг в снега. Положиха го там полулегнал, облегнат на един дънер.

— Помогнете ми! — пищеше Бетси. Моторът бе избухнал в пламъци. Огнените кълба настъпваха и обвиваха крилото и разсипаното по снега гориво. Валери хукна обратно. Алекс я следваше, като се препъваха в разхвърчалите наоколо отломки и дървета и малкото им багаж, разпилян навън от удара. Навсякъде се виждаха разхвърляни дрехи. Газеше в дълбокия сняг. Панталоните й прогизнаха и се залепиха за краката й. Валери вече се катереше по самолета.

Няма я. Празното място зад самолета сякаш само се набиваше в погледа. Огледа се. Лилит Грейс я нямаше. Валери продължи да се взира в белия сняг.

— Къде може да е отишла? — попита тя Алекс. — Видя ли я?

— Побързайте! — крещеше Бетси. — Крилото гори!

Смутено и объркано погледна още веднъж към празното място в снега. След това влезе в самолета. Алекс я последва и заедно се опитаха да изтеглят седалката, която бе затиснала Бетси.

— Побързайте! — пищеше тя. — Всички ще гръмнем във въздуха! Валери, направи нещо! Не мога да си движа крака! Алекс не може да ме носи, а ти не си достатъчно силна!

— Тогава ще трябва да ти изкарам акъла! — Валери се наведе към една от седалките, като едва си поемаше дъх. — Повдига ми се от теб. Мислиш само за себе си. Ще ти помогна, ако си затвориш устата и си размърдаш задника. Иначе се оправяй сама! Не ми пука, че ще изгориш заедно със самолета. Хайде! Трябва да побързаме.

Бетси се бе вторачила в нея.

— Ти си луда! Помогни ми! — започна да бута седалката, която я притискаше към земята.

Валери и Алекс се наведоха да й помогнат и скоро я освободиха. Ръцете на Валери бяха премръзнали и лепкави от кръвта, изпълваща кожените й ръкавици. С усилие движеше пръстите си.

— Ще трябва сами да се измъкнете оттук. — Бе толкова уморена, че гласът й звучеше с безразличие. — Ще дойда веднага.

Сграбчи пътните чанти и палтата, нахвърлени в дъното на самолета, и ги изхвърли навън. После събра разпръснатите страници от „Неделния вестник“ и взе аптечката за първа помощ от кабината. Занесе всичко при малката групичка под дърветата. Всички лежаха или седяха мълчаливи в отъпкания кървав лед. Валери коленичи до Карлтън.

— Жив е — каза Алекс. — Но е в безсъзнание.

— Жив — Валери си пое дълбоко дъх. Раната на главата му още кървеше и тя я притисна отгоре с шала си, за да спре кръвта. В този момент самолетът избухна.

Огромно кълбо, подобно на ураган, се извиси към небето и до тях достигна топлият вятър.

— Боже Господи! — възкликна Алекс, изпълнен със страхопочитание от гледката. Гърмът се вряза в гората и ехото му още дълго остана да се носи сред дърветата. Край тях падаха горящи отломки и те усърдно ги стъпкваха с крака.

— Палтото ти! — извика Бетси като бутна един тлеещ къс от коженото палто на Валери, докато тя махаше друго от косата й.

Шумът постепенно замря. Изпълнени със страхопочитание гледаха погребалния огън.

— Успяхме — каза Алекс. — Едва успяхме…

Точно в този миг Валери почувства как ужасът я завладява. Ще умрем тук.

Карлтън издаде сподавен звук. Бетси плачеше.

Не трябва да мисля за смъртта. Нямам време за това. Взе стерилна марля от аптечката за първа помощ и почисти лицето на Карлтън и кожата около ужасната му рана. Тя все още кървеше и затова Валери здраво я стегна с бинт. Не се получи както би трябвало и тя се обърна към Бетси.

— Не зная как се прави това. Ти знаеш ли?

— Не. — Бетси изведнъж бе обхваната от униние. Гласът й затрепери. — Ние винаги сме наемали сестра или…

Точно както в моя живот. Когато имах нужда от нещо — купувах го. В охолството, в което живееше никога не се бе налагало да учи как се дава първа помощ. Продължи да бинтова раната. Отчаяно се опитваше да спре кръвотечението. Скоро дебелата марля, напоена с кръв, вече не се виждаше. Но Валери продължаваше да бинтова главата. Колко ли трябваше да е дебела превръзката? Достатъчно дебела, за да ме накара да се чувствам добре, помисли си тя. Див смях се опитваше да изскочи през устните й. Тя здраво ги стисна.

— Алекс, трябва да потърсим Лили Грейс.

— Трябваше да си счупя крака — със сълзлив глас се оплака той.

— Бетси, донесох вестници за огън. Ти събери малко дърва.

— Не мога. Не мога да движа крака си и главата също ме боли. Не мога нищо да правя.

— Можеш да пълзиш. Събери нападалите клони от дърветата. Има толкова много наоколо. Ще използваме това, което събереш.

— Имаме нужда от нещо повече от вестници — обади се Алекс. — Имаме нужда от подпалки. Каквото и да намери Бетси ще е мокро.

— Ще събере от откъртените клони — започна Валери — и ако не са достатъчно… — Тя събра малко от разхвърляните наоколо дрехи. — Ще изгорим блузите и ризите. Ще запазим пуловерите, чорапите и саката. Можем да ги облечем, за да ни пазят топло.

— Няма да останем дълго тук! — проплака Бетси. — Все някой ще дойде!

Ужасът отново обзе Валери. Спря дъха й.

— Трябва да потърсим… — опита се да се пребори със страха си и да оформи някоя дума — Лили…

Алекс тръгна напред.

— Гледай за следи в снега — каза той. — Няма да останем дълго тук. Всеки, който прелети над това място ще види горящия самолет.

— И аз се надявам на това. Но колко ли ще са онези дето ще прелетят над Адирондак в понеделник през януари?

— Един господ знае. Карл регистрира ли полета?

— Не знам. Обикновено не го правеше, когато се прибираме през деня. Все пак Мидълбърг е на по-малко от три часа…

Гласът й изведнъж секна. Беше на по-малко от три часа. А сега е завинаги.

— Вал? — Алекс я погледна с тревога.

— Съжалявам.

Крачеха в светлината, която се прокрадваше през клоните на дърветата.

— Лили! — викаше Алекс. — Лили! Лили!

След половин час изтощени тръгнаха обратно. Горящият самолет и малкият огън под дърветата им сочеха пътя. Когато стигнаха до групичката около огъня, Лили Грейс бе там. Седеше до Карлтън и държеше ръката си върху челото му.

— Съжалявам, че ви създадох неприятности — каза тя.

Гласът й бе висок и студен, подобно на чист поток, а лицето й бе ясно. Имаше нещо притегателно в нея. И останалите сякаш бяха хипнотизирани. Бетси бе седнала толкова близо до нея, че почти я докосваше. Погледът й, помисли си Валери, имаше нещо екзалтирано в погледа й и някак си тъжно. Господи боже, веднага си помисли тя, каква ужасна мисъл, сигурно е от студа. Никой не изглежда така. Но Лили Грейс изглеждаше и Валери знаеше, че това не е плод на фантазията й. Пребледняла, с бяло русата си коса и тъмносини очи, толкова млада… можеше да е четиринадесет или двадесет и четири годишна… тя седеше сред еднообразния зимен пейзаж и изглеждаше недокосната от него. Както бе недокосната и от катастрофата. Тя не бе оставила никаква следа по Лили Грейс.

Валери си спомни, че когато пристигна във вилата им преди два дни я представиха като проповедник.

— Това е приятелката ми, преподобната Лилит Грейс — представи я Сибил. — Тя има телевизионен канал.

Тогава всички много се забавляваха. Е, кой знае? — помисли си Валери. Може би тя знае нещо, което аз не знам.

— Вал! — Карлтън се опитваше да вдигне глава — Вал!

— Тук съм — обади се Валери. Седна до него и целуна студените му устни. — Тук съм, Карл.

Лили тихо се отдалечи.

— Слушай! — Той отвори очи, опита се да фокусира погледа си върху нея. — Не можах да го направя. — Гласът му беше напрегнат, но думите сякаш бълбукаха в устата му. Валери се наведе над него. — Съжалявам, Вал. Наистина съжалявам! Никога не съм искал да те нараня. Опитах се да издържа. Сега ще узнаеш… По дяволите, загубих контрол, загубих… загубих го!

— Карл, не се обвинявай — възпря го тя. — Ти направи всичко, което можа. Беше страхотен. Ти успя да ни приземиш и ние всички сме живи. Не трябва да говориш. Трябва да почиваш, докато успеем да се махнем оттук.

Той продължи, все едно че не бе казала нищо.

— Никога не съм искал да те въвлека във всичко това. Бях казал, че ще… се грижа за теб. Помниш ли? Господи… мислех, че съм успял…, че ще започне отново. Прекалено късно е. Съжалявам, Вал, прости ми, прости ми…

Гласът му замря. Затвори очи и главата му бавно се залюля на една страна.

— Не знам какво, по дяволите… Сякаш в резервоара имаше вода… Но пък и в двата? Никога преди не ми се е случвало. — От гърдите му се изтръгна продължително хриптене. — Не проверих. Прекалено много бързах да тръгна. Глупавият, проклет механик не ми напомни. Не можеш да имаш доверие… — Лицето му ненадейно се смръщи. Отвори широко очи и се опита да повдигне глава. Погледна с обезумял поглед. — Не е моя вината! Не е било инцидент! Слушай! Не е възможно… и двата резервоара! Долетяхме дотук… и всичко беше наред! Нали така, Вал? Нали? Вода и в двата резервоара! Майната му, трябваше да предположа, че тя може…

Главата му се люшна към дървото.

— Трябваше да помисля за това… прости ми.

Отново затвори очи. Дишането му бе мъчително и бавно.

Валери се наведе към него и докосна лицето му.

„Толкова е студен“ — помисли си тя. Обърна се към останалите:

— Знаете ли какво се опитваше да каже?

Те поклатиха отрицателно глави.

— Не успях да разбера — каза Алекс. Лицето му се сгърчи от болка. — Има ли някакви болкоуспокояващи в аптечката?

— Да, разбира се. Сега ще превържа болната ти ръка през рамото.

Отвори аптечката и се заеха да си помогнат един друг. Изчистиха и издялаха клони за шина за ръката на Алекс. Направиха превръзка и на крака на Бетси. Валери наблюдаваше ръцете си, които ставаха все по-умели с всяка нова превръзка. Не преставаше да се учудва как го прави. Нямаше и най-малка идея. Откак самолетът катастрофира не бе помислила за това. Вършеше всичко в крачка и не се замисляше откъде знае какво следва да направи, нито пък как да го направи. Една нова Валери. Колко жалко щеше да бъде, ако трябваше да умре преди да успее да я опознае.

Седна до Карлтън. Гледаше неспокойния му сън, докато Алекс и Лили Грейс поддържаха огъня, който изпращаше искри до върховете на дърветата всеки път, когато прибавяха нови подпалки към него. Все се надяваха над тях да прелети някой самолет. Часовете минаваха.

Следобед, когато слънцето взе да слиза много ниско на хоризонта, въздухът стана още по-студен. Карлтън дишаше тежко и толкова бавно, че Валери усети, че затаява дъх, за да чуе дали продължава да диша. Погледна останалите, насядали безмълвно около огъня. Само Лили Грейс седеше така, сякаш медитираше.

— Ще отида да потърся помощ — въздъхна Валери. Не се изненада като чу, че казва това, сякаш го бе планирала. — Карл ще умре, ако не го заведем в болница. Не много надалеч оттук има шосе. Видях го, когато самолетът падаше. Няма да ми трябва много време да открия някой.

Бетси Тарънт я погледна втренчено.

— Ще се загубиш! Или ще умреш от студ!

Валери погледна към Алекс:

— Можеш ли да измислиш нещо друго?

— Няма още три и половина. Може би все някой самолет ще прелети над нас? А може да мине и самолетът на спасителните служби. Сигурно вече ни търсят. Отдавна трябваше да сме пристигнали в Мидълбърг.

— Ако Карл не е регистрирал полета, те няма да знаят къде да ни търсят. Щяха да го направят, ако ни работеше АЛА, но след като не дойдоха досега…

— АЛА? — попита Бетси.

— Апаратът за локализиране при авария. Той се намира някъде в самолета… беше някъде в самолета… мисля, че при опашката. Той изпраща някакви сигнали, по които спасителните служби да се ориентират. Ако работеше, досега щяха да ни открият.

Валери докосна лицето на Карлтън. Кожата му бе прозрачна на светлината на огъня.

— Не мисля, че някой ще ни открие и не мога да стоя тук и да гледам как Карл умира.

Тя се порови в купчината дрехи и откри едни скиорски ръкавици и кожени непромокаеми ботуши. Обу три чифта чорапи и нахлузи ботушите. Намери кожената си шапка и си я сложи. Обви кашмирения си шал около лицето, като остави навън само очите.

— Най-новата мода — пресилено се засмя тя. — Сега тук, а утре във „Вог“.

Спря, за да не затрепери гласът й. Не искаше да тръгва. Малката група около огъня създаваше чувство за дом и сигурност. А зад тях гората бе мрачна и пълна с неизвестност. Пое дълбоко дъх.

— Ще се върна с помощ колкото мога по-бързо. Стойте заедно и ме чакайте.

Като се обърна чу тихия глас на Лили Грейс.

— Господ да ти помага.

— Благодаря — каза Валери, като си помисли, че по-добре щеше да бъде, ако й помогнеше планинската спасителна служба.

— Успех! — викна след нея Алекс.

— Внимавай да не се загубиш — настигна я гласът на Бетси. — Да не замръзнеш! И бързай да се върнеш!

Валери учудено поклати глава. Бетси никога нямаше да се промени. Мисълта, че в тази гора има нещо пророческо донякъде я успокояваше.

Само след няколко минути огънят и тлеещият самолет останаха зад гърба й. Тя крачеше през замръзналото езеро, като следваше оставената от самолета пътека. Малки облачета се появиха в ясното небе. Бледата луна надничаше иззад близкото възвишение. Ще има кой да осветява пътя ми, помисли си Валери.

Вървеше през езерото и движеше ръцете си, за да не замръзнат от ледения вятър, който свиреше над откритото езеро. Мислите й се изпълниха с образи, ясни и живи като рисунки на фона на тъмната гора. Летният лагер, когато беше малка и се учеше да плува, да играе тенис и да язди; кокетните ферми, когато бе тийнейджър и се учеше да стреля, да участва в родео и други конни състезания и да се измъква, когато се смрачи, за да се среща с момчета.

В лагера я бяха учили как да се ориентира по слънцето, луната и звездите. Трябваше, вместо да търча подир момчета, помисли си тя, да слушам по-внимателно за луната и звездите.

Като пресече езерото отново се озова в гора, която я скри от пронизващия вятър. Но в дълбокия сняг бяха скрити корени, клонки и храстчета, които се увиваха около нея като пипала и я караха да бърза. Понякога откриваше някое място, където снегът бе по-корав и тръгваше по него, но скоро то свършваше и тя отново се озоваваше потънала до колене или до кръста в дълбокия сняг. Тогава се опитваше да си проправи път все едно че плува.

Замръзваше и се чувстваше изтощена. Краката й така натежаха, че тя едва ги повдигаше, за да направи следващата крачка. И тогава изведнъж й ставаше много топло. Спря и започна да съблича палтото си. Не, какво правя? Господи Боже! Сигурно полудявам; ще замръзна и ще умра. Обви стегнато палтото около тялото си и продължи да върви. Чудеше се какво ли щеше да каже Бетси, ако замръзнеше; дали щеше да е доволна, че е била права или щеше да побеснее, че Валери я е оставила да умре? Засмя се, но в смълчаната гора смехът прозвуча ужасяващо и тя спря. Върви! Не мисли! Върви на север; там беше шосето. Върви. Върви.

Продължаваше да крачи. Спъваше се и падаше в преспите. Измъкваше се от тях, пъшкайки под тежестта на мокрото си кожено палто. Продължаваше да върви. Бе прекалено уморена, за да се бори с непрекъснато нахлуващите в мислите й образи; топлата прегръдка на френското легло във вилата им в Мидълбърг; топлите покривала на конете, които яздеше; топлият жълт губер на диванчето в будоара й, топлият и мек фински килим под босите й крака, докато се облича пред топлата камина; топлите бални салони, в които танцуваше и се въртеше около приятелите, облечени в коприна и дантели.

Вече трябваше да съм стигнала шосето. Не може да е било толкова далеч. Освен ако не съм го пропуснала.

Беше премръзнала и изгладняла. И после — много странно! — гладът премина. После отново огладня. Изяде една шепа сняг и си представи запечени разбити със захар белтъци върху кейк; чу някаква птичка и си помисли за печен фазан; разпръснатите борови иглички напомняха за трюфели, а дървесните гъби — за купчинка черен хайвер върху препечена филийка… Стига. Просто върви. Единият крак, после другият. Върви!

Светлината на деня се стопи. В гората стана съвсем тъмно. Тя вървеше с ръце изпънати пред себе си като търсеше пътя, подпирайки се от дърво на дърво. Краката й се вкочаниха. Ръцете… Ледът сякаш я обгръщаше цялата. Дори дъхът й замръзваше под кашмирения шал. Облегна се на едно дърво. Трябва да си почина. Само за минута. После ще продължа. Свлече се надолу по ствола. Заспиваше. Когато падна върху снега, потрепери и се събуди. Не! Ставай! Изправи се!

Но да остане така, свита в топлата прегръдка на снега, бе толкова приятно. Само за минутка. Имам нужда. Имам нужда от почивка. После ще открия шосето… Скочи.

— Шосето! — гласът й отекна в тишината на гората. — Трябва да открия шосето… не мога да заспя точно сега. Ще умра, ако заспя. Карл ще умре. Не мога да заспя сега.

Направи усилие да се изправи. Силно изпъшка. Очите й все още бяха затворени.

— Не мога да го направя — изрече отново на глас. — Нямам сили да продължа да вървя. Никога няма да намеря шосето. То е прекалено далеч. Толкова съм уморена. Не мога да се справя.

Господ да ти помага.

Успех.

Моля те, върни се.

Да не се загубиш.

Прекалено късно е. Прости ми, Вал, прости…

Чуваше гласовете им толкова ясно, сякаш бяха около нея в тъмната гора. Внезапно усети прилив на сили, който се разля по цялото й тяло. Точно както в самолета, когато разбра, че е останала жива. Те имат нужда от мен. Животът на всички зависи от мен. Никой досега не бе зависел от нея. Беше ново и много силно усещане. Те имат нужда от мен. Силите й се бяха свършили, но в нея остана мисълта, че животът им зависи от нея, че те я чакат да се върне. Те си нямаха друг, на когото да разчитат. И тя щеше да продължи да върви.

Луната се издигна още по-високо в небето. Много скоро освети гората и снегът засия като сребро, сякаш нещо го осветяваше отвътре. Валери вървеше. Дъхът й излизаше на пресекулки. Мускулите й тежаха и я боляха. Очите й горяха от напрегнатото взиране през дърветата, които сякаш плуваха пред погледа й. Понякога не бе сигурна напред или назад се движеше. Все по-трудно й ставаше да върви. Трябваше й известно време докато разбере, че се изкачва нагоре по хълм. Шосето бе близо до някакъв хълм. Споменът изплува в съзнанието й. Шосето сякаш разделяше два малки хълма. Вече почти стигнах. Повдигна крака си и направи още една крачка. Спомни си вечерта, когато с Карлтън бяха отишли на танци с приятели. Четирите двойки се държаха за ръце в кръг и се бутаха, докато танцуваха ту наляво ту надясно. Чуваше шепота на цигулката. Той се извиси над хората. Запя мелодията, която свиреше цигулката. Гласът й трепереше в студения въздух. Почувства, че движи краката си по-леко, все едно че бяха върху лъскавия под на дансинга. Беше топло. Светлините блестяха върху облечените в ярки цветове двойки — мъжете в джинси и фланелки, а жените в карирани или раирани памучни панталони.

— Какъв чудесен танц! — извика Валери. Протегна ръце, за да хване ръцете на приятелите си.

Палтото й се разтвори и студът сграбчи тялото й.

— Къде съм? Къде съм? Мили Боже, какво се е случило? Тя започна да плаче. „Палтото — помисли си тя, — трябва да си затворя палтото.“

Обви дрехата плътно около себе си. „А сега тръгвай! Просто върви.“

Направи една крачка, после още една. И изведнъж под нея земята изчезна. Кракът й пропадна, тялото го последва. Тя се претърколи надолу, плъзгайки се по другия склон. Зари лице в снега. Очите и устата й се напълниха със сняг. Палтото й се отвори и започна да пада. Клоните дърпаха кашмирения шал от лицето й. Но в подножието на възвишението се виждаше шосето.

Тя падна върху твърдата снежна покривка и се сгуши — една малка мокра топка, под прогизналото самурено палто. Изправи се много бавно. Изтърси снега от лицето и тялото си. Шосето! Шосето! Шосето! Вървеше, олюлявайки се, по средата на пътя. Беше успяла. Беше на пътя.

Но шосето беше празно и тя трябваше да продължи да върви. Този път нямаше значение в коя посока ще тръгне. Сега се крачеше много по-лесно. Нямаше го дебелият сняг, но краката й все още тежаха. Тя се напрягаше с всяка измината крачка. Вървя, докато небето посивя и луната изчезна. И точно тогава един млад мъж на име Харви Гейнс, който бе пътувал цялата нощ, за да стигне до града, където щеше да започне работа в горското, я откри. Видя я как се препъва по пътя с толкова здраво стиснати устни, че не можеше да говори.

— Не говори — каза й той и й помогна да се качи в джипа. Подкара колата надолу по пътя, където се виждаха светлините на една ферма. Двойката, която отвори вратата, погледна към Валери и веднага я занесоха до огъня.

— Не говори — казаха й те. — Опитай се да се отпуснеш.

— Има още четирима — прошепна Валери. Но това едва ли можеше да се нарече шепот. — Езерото, на юг от шосето, където ме намерихте. Катастрофирахме. Има огън…

— Разбрах — каза Харви Гейнс и отиде до телефона, докато Валери остана да стои увита в одеяла, стискаща чаша горещ шоколад. Наслаждаваше се на топлината, която се разля по тялото й докато най-после почувства, че се стопля. Все още не усещаше краката си и когато полицията уреди хеликоптер, който да я закара до болницата в Гленс Фолс, не можеше да върви.

По-късно сутринта хеликоптерът докара семейство Тарънт и Лили Грейс в същата болница, където Валери вече ги чакаше.

Докараха и тялото на Карлтън. Той бе умрял няколко часа след като Валери бе тръгнала за помощ.

Пристигна щатската полиция. Валери ги видя от стаята си, където седеше на плетеното канапе до прозорците, през които проникваха слънчевите лъчи. Краката й, сега много болезнени и изтръпнали, почиваха завити с тънко одеялце. Ръцете й бяха бинтовани. Болезнеността в мускулите й беше като огромна пулсираща болка и тя едва можеше да ги движи. Бе разказала на полицията историята на тяхната катастрофа от момента, в който Карлтън ги бе накарал да напуснат вилата, за да се отправят към Вирджиния до момента, когато бе оставила групата, за да търси помощ.

— Той каза, че не е било инцидент — допълни тя. — Бяхме стояли само четири дни и самолетът беше наред, когато излетяхме. Той каза…

— Защо бързаше толкова много да си тръгне? — попитаха полицаите.

— Не зная. Предполагам, че заради бизнес. Той беше съветник по капиталовложенията. Той каза… звучеше много странно… каза, че е направено нарочно. И в двата резервоара за гориво имаше вода. Каза, че никога преди не се е случвало. И тогава спомена нещо за някаква жена.

— Какво?

— Каза: „Трябваше да предположа, че тя може…“

— „Може“ какво?

— Не знам.

— Вероятно е имал предвид самолета. Хората често говорят за самолетите си като за „тя“, както за лодките.

— Предполагам, че е така — бавно отговори Валери.

На следващата сутрин пристигна майка й. Седяха заедно и се държаха за ръце.

— Никога не си бях представяла, че мога да те загубя — прошепна Розмари Ашбрук. — Бедните ти крака… какво ще стане с тях?

— Все още не се знае. — Валери почувства вълната от страх, която я заливаше всеки път, когато си помислеше за премръзналите си крака. Опитваше се да повярва, че Карл вече го няма. А после трябваше да застане лице в лице с истината за това, което можеше да се случи със собствените й крака. „Няма да стана инвалид, помисли си тя, по-добре да умра.“

— Горкият Карл — преглътна мъчително Розмари. — Бях толкова привързана към него! И разчитах на него. Какво ще правим сега? Не зная нищо за парите си. Той винаги правеше всичко вместо мен.

— Дан ще се грижи за тях за известно време, докато намерим някой друг. Карл се грижеше и за моите пари. Чувствам се толкова глупаво. Нищо не разбирам от тези работи.

— Е, аз ще те помоля да се грижиш и за моите пари. Просто не мога да се занимавам със сметки. Никога не съм можела. Бедната Валери, какъв ужасен миг за теб. И полицията беше тук! Какво искаха да знаят?

— Много неща, за които не можах да им кажа. — Валери затвори за миг очи, опитвайки се да разбере какво означаваше фактът, че Карл вече го няма. Чувстваше се безпомощна. Имаше толкова много недовършени неща…

— Наистина не зная твърде много за Карл. А и защо трябваше да знам? Три години брачен живот и пред развод.

— Валери!

— Ние се опитвахме да оправим нещата…, затова дойдохме тук. Карл мислеше, че няколко дни далеч от всички и от всичко отново ще ни направят романтични и ще забравим всичко. Не мисля, че наистина вярваше в това. Макар че напоследък бе много притеснен. Не успяваше да се справи с нещо. И най-вече с брака ни. Между нас никога не е съществувала онази страст, която би помогнала да върнем отново любовта. Освен това той си имаше някой.

— Не може да бъде! Той те обожаваше!

— Не, не беше така. Не съм сигурна какви чувства изпитваше Карл към мен. Изобщо какви чувства изпитваше… Бяхме приятели… винаги сме били повече приятели, отколкото любовници…, но напоследък почти не разговаряхме. Той бе така вглъбен в нещо, и разбира се — в някого…

Много рано на другата сутрин Лили Грейс влезе в стаята на Валери.

— Можеш да се помолиш за мен — да не загубя краката или пръстите си от премръзване, но искам да помисля за Карл насаме. Има толкова неща, за които бих искала да помисля. Надявам се, че ме разбираш.

— Разбира се. — Лили я погледна загрижено. — Никога не съм била омъжена. Но мисля, че смъртта на съпруга е все едно че загубваш частица от себе си, дори бракът ти да е бил изпълнен с подозрения и мълчание.

Валери обърна поглед към нея:

— На колко години си, Лили?

— На двадесет и една. Следващата седмица ще навърша двадесет и две.

— И ти си забелязала, че между мен и Карл е имало съмнения и мълчание.

— За мен бе очевидно. — Тя се усмихна така лъчезарно, че това накара Валери да се почувства потисната. — Аз разбирам доста неща. Това е споделена вина. Ти също имаш вина. Забелязах го в гората: начинът, по който знаеше какво трябва да се направи, и как го направи, твърде много риск имаше за теб. Ти имаш силно чувство за ориентация и това спаси живота на всички ни. Не зная как бих могла да ти благодаря, но ще се моля за теб. Ще се моля да премислиш миналото си така, че то да ти даде нов живот, така както ти ни даде живот. Ще се моля също да не е сериозно премръзването ти.

Целуна Валери по двете бузи и излезе от стаята. Тогава я видя за последен път. През нощта тя тихо си бе тръгнала сама от болницата. Никой не знаеше къде. Бих искала отново да я видя, мислеше си Валери, въпреки че знаеше, че Лили бе сгрешила в едно — никога през живота си Валери Стърлинг не бе имала силно чувство за ориентация. През своите тридесет и три години бе вършила това, което й доставяше удоволствие.

Но аз действително им помогнах след катастрофата; измъкнах ги от гората. Това бе една нова Валери. Но не зная какво ще правя сега. Нито пък какво искам да правя.

На другата сутрин тя и останалите бяха откарани в болницата „Линокс Хил“ в Ню Йорк. Два дни по-късно лекарят на Валери позволи на един млад репортер, който я бе последвал от Гленс Фолс да вземе интервю от нея. Той доведе и фотограф.

— Как се чувствате? — попита репортерът. — Страхувахте ли се от дивите животни? Откъде знаехте в каква посока да се движите? Загубихте ли се? Ходили ли сте на някакви курсове за ориентация? Доста ли се молихте? За какво си мислехте?

— Да слагам единия си крак пред другия.

— Мислила е, че трябва да спаси хората, останали в гората — твърдо отговори майка й. — Тази мисъл я е държала, давала й е сили да продължава да върви. Знаела е, че те ще умрат без нея. Била е премръзнала и изтощена и на ръба на припадъка, когато този млад мъж я е открил. Но тя не се е предала. Тя е една героиня.

Тези думи, заедно със снимката на Валери, напечатани на първата страница на вестник „Таймс“ на Гленс Фолс бяха видени от редакторите в Ню Йорк и Лонг Айлънд, които изпратиха свои репортери и фотографи. Този път Валери сама отговаряше на въпросите им. Мислеше си, че репортерите са много глупави като се опитваха да превърнат онази ужасна нощ в романтичен разказ. Но те бяха толкова сериозни, че тя търпеливо разказа историята си, като отговори на всичките им въпроси, с изключение на тези за Карлтън.

Пристигнаха и телевизионни репортери и оператори. Изпълваха болничната й стая. И трите телевизионни канала бяха тук, също и Си Ен Ен и екип от Канада. Не само защото Валери им поднасяше история за човешките взаимоотношения, която винаги бяха търсили, но и защото това бе сензация за телевизията. Красотата й бе пленяваща дори с белезите и ожулванията, които вече заздравяваха. Гласът й бе плътен, топъл и изискан. А живото й лице изразяваше чувствата, които изпитваше, когато отново и отново разказваше за катастрофата и приземяването върху езерото до нейното избавление от Харви Гейнс.

След телевизионните компании пристигна и Сибил Морган със собствен оператор.

— Ти си такава сензация! — извика тя като държеше ръката на Валери. — Никога не сме предполагали, че ще станеш телевизионна звезда в моя канал, нали?

Донесе си стол близо до Валери. Черната й коса бе събрана в кок и светлите й сини очи изглеждаха като сапфири на фона на тъмния овал. Бе облечена в кашмирен костюм.

— Разкажи ми за Карл.

Валери поклати глава.

— Не мога да говоря за него.

— Не мога да повярвам. Аз бях с него, с двама ви само преди няколко дни на езерото Пласид. Бях толкова щастлива, че Лили пожела да остане, когато трябваше да си тръгна към къщи. Мислех, че добре прекарвате времето си. Карл мислеше, че е малко необикновена. А сега вече го няма. Можеше ли да говори, след като катастрофирахте? Какво каза?

Валери въздъхна. Сибил никога не оставяше нещо, което си бе наумила. Още в колежа не се отказваше от целта, докато не я постигне.

— Няма да говоря за Карл — твърдо каза тя. — Може би някой друг ден, не сега.

— Добре…, но ще ми се обадиш, нали, ако искаш да говориш за това? Все пак аз познавах Карл. Не толкова добре, но бяхме приятели.

— Знам. Говори ли с Лили Грейс? Тя изчезна от болницата в Гленс Фолс. Добре ли е?

— Добре е. Върна се в къщи и пее молитвите си. Ти стана за нея голям хит, по-голям от мен, а аз й дадох тази работа.

Валери вдигна вежди.

— Не съм се опитвала да ставам хит. Опитвах се да оцелея.

След това посещение Сибил често телефонираше от дома си във Вашингтон, настоявайки за признания, които Валери все още не бе готова да даде. Останалите приятели повече се интересуваха от самата катастрофа и от битката й с гората. Всички те я посетиха през втората седмица в болницата. Носеха й новини от светския живот в Ню Йорк, Вашингтон и Вирджиния. Разказваха й за партитата, които не били същите без нея.

По-късно, когато визитите им поспряха и животът й затече по-спокойно, получи цветя и кратка бележка от Никълъс Филдинг. Бяха минали повече от дванадесет години, откакто бяха заедно в колежа. Оттогава се бяха виждали само веднъж, но докато четеше кратката бележка, изписана с твърдия му почерк, тя си спомни съвсем ясно притиснатите им тела на скърцащото легло в апартамента му в Пало Алто. Начинът, по който докосна бузата й, когато му каза, че няма да се виждат повече.

Последен от всички пристигна адвокатът й, Даниел Литигейт. Седяха в салона с Розмари.

— Ужасно нещо — каза Литигейт като целуна Валери с нервен жест. — Откакто се помня го познавам. Не мога да си представя, че няма да го видя повече в клуба или на игрището за голф. Че няма да пием заедно бърбън, докато ни разказва как е трябвало да изиграем играта. Помня, че когато бяхме деца, правеше същото на игрището. Разказвал ли съм ти някога как… когато бяхме единадесет или дванадесетгодишни… толкова му бях ядосан, че взех стика си и…

— Дан! — Валери вдигна поглед към него. — Защо стоиш прав? Седни, за да мога да те виждам. Нямам нужда от истории за Карл. Искам да разбера колко пари имам. Не искам подробности. Само в най-общи линии.

— Добре. — Седна в един плетен стол. — Ти не знаеш много за работите на Карл.

— Не зная нищо. Ти знаеш ли? Той бе изпълнител на завещанието на баща ми. И се оправяше с имуществото ни. Моето и това на майка ми. Иначе защо ще те питам?

— Точно така — Литигейт спря. — Валери… — Прокара палец по носа си, оправи златната рамка на очилата си. Но те отново паднаха надолу. — Има един проблем. Нещо, което никога не бих си помислил за Карл. Най-невероятното и непростимо поведение…

— Какво означава това? — Валери си спомни колко неспокоен бе Карл, как бързаше да се прибере, раздразнението и потиснатостта му през последните седмици. — Какво има?

Той потърка челото и носа си.

— Виждаш ли, той е загубил много лошо на стоковата борса. Страхувам се, че действително е много лошо.

— Колко? Дан, колко?

— Около петнадесет милиона долара. Но…

— Петнадесет милиона долара?

Литигейт се изкашля, сякаш за да прочисти гърлото си.

— Точно така. На борсата. Но това не е… има и още нещо. Бяхме уверени, че ще се опита да възстанови загубите. Нямахме представа как, и разбира се не можехме да попитаме…

— Дан.

— Добре. Той е заложил всичко: вашите къщи, апартамента ви в Ню Йорк, конете ви, картините и антиките… заложил е всичко, и го е превърнал в пари в брой. Това му е осигурило около тринадесет милиона долара.

Валери се опита да надникне в загрижените му кафяви очи зад златните рамки.

— Всичко, което имахме? — прошепна тя. — И къде е всичко това?

— Разбираш ли, точно там е работата. Не знаем. — Очилата отново се плъзнаха по изпотения му нос. Той ги свали и погледна към нея с късогледите си очи. — Няма и следа от тях, Валери. Няма никаква следа от тях. Всичко изчезна.

Глава 2

Валери Ашбрук и Сибил Морган бяха вече трета година в колежа, когато се запознаха с Никълъс Филдинг. Валери първа го видя на една опашка в книжарницата на Университета Станфорд малко след Коледа. Той вече се бе дипломирал, бе по-възрастен, около двадесет и пет годишен. Тогава повечето от нейните приятели бяха високи, слаби и грубовати. Той носеше смачкано сако и обувки, които не отиваха на дрехите му. Косата му бе светлокестенява и стърчеше на всички посоки от последния опит на съквартиранта му да го подстриже. Но силните му мъжествени черти и дълбокият му кадифен глас го правеха много по-притегателен от всички други мъже, които познаваше. В походката му имаше някаква напрегнатост и настроение, все едно че нямаше търпение да се сблъска с всичко, което му предстоеше; все едно че целият свят за него бе прекрасен и интересен и той бе отворен за всичко, което се готвеше да влезе в живота му. В претъпканата книжарница Валери влезе в неговия живот и веднага след като си купиха книгите, прекосиха университетското градче и седнаха на тревата в парка, под мързеливото калифорнийско слънце. Не спираха да приказват.

— Не зная какво искам да правя — отговори предпазливо Валери, когато той я запита за трети път. — Ще получа ли черна точка, ако не реша веднага?

Той се усмихна.

— Аз просто не бих могъл да си представя, че не зная накъде съм тръгнал или как да постигна, което съм решил.

— О-о, сигурно тези дни ще реша — прекъсна го тя. — Ще направя някое откритие, или ще се влюбя, или някой ще ми направи някакво предложение, на което няма да мога да устоя, и тогава ще знам точно какво искам да правя. Но защо трябва да бързам, след като непрекъснато мога да се забавлявам?

Ник отново се усмихна, погледът му беше много замислен. Тя бе толкова красива, че той не можеше да откъсне очи от нея. Разкошната й коса бе толкова тежка и гъста и блестеше на слънчевата светлина. Изглеждаше така, сякаш никога не е използвала гребен. Бадемовите й очи под тъмните вежди му напомняха на есенни кестени, или може би на лешник. Трябваше да я погледне по-отблизо, за да разбере. Устните й бяха големи и топли, а ъгълчетата им леко се спускаха надолу, когато не говореше. Имаше много красива уста, но и много упорита. Бе облечена в джинси и бяло поло и бе висока почти колкото него. Но вървеше леко като балерина. В начина, по който държеше главата си личеше, че е свикнала с богатството и привилегиите. Долавяше се дори в леката й походка — сигурен бе, че движението ще спре заради нея. Беше сигурен, че хората я забелязват и че много повече й се възхищават, отколкото я критикуват. Жестикулираше докато приказваше. Всичко в нея бе изпълнено с живот, с енергия и обещаваше вълнение. На Ник му се искаше да стои вечно с нея така, на тревата, под топлите лъчи на слънцето и светът да спре завинаги.

— Предполагам, че мога да взема ново, ако има някакъв проблем — каза закачливо тя.

Той се втренчи в нея.

— Ново какво?

— Каквото и да е, от което си решил, че имам нужда след като така внимателно ме проучи.

Той бързо сведе поглед, но после отново я загледа.

— Съжалявам. Мислех си колко си красива. Нямаш нужда от нищо ново. Предполагам, че ти е омръзнало да го слушаш.

— Е, от време на време ми е приятно да го чуя. — Тя се усмихна малко присмехулно и се изправи. — Има нещо, от което имам нужда. Умирам от глад, а и вече е време за обяд. Наблизо има един разкошен италиански ресторант. Ще отидем ли?

Той се поколеба.

— Аз не обядвам. Но ще изпия с теб чаша кафе.

— Всеки човек трябва да обядва. Майка ти не те ли е учила, че три пъти на ден човек трябва да се храни?

— Не обичам да се храня навън — каза той. — Но ще ми бъде приятно да изпия чаша кафе с теб.

— Добре. Но аз плащам — добави спокойно Валери. — Аз те поканих, в края на краищата.

Той поклати отрицателно с глава.

— Не мога да ти позволя това.

— Защо не? — тя го погледна и му се усмихна предизвикателно. — Много е нетрадиционно? Прекалено много е за твоето мъжко самочувствие?

Сепна се. Поколеба се за миг и отново се усмихна.

— Позна. Мисля, че не мога да го преживея, ако видя жена да взима сметката. Нито пък баща ми ще го преживее, ако му кажа какво съм направил.

Очите й заблестяха.

— А майка ти?

— Вероятно тя би си пожелала да се е родила в твоето поколение, за да е по-независима.

Валери се засмя.

— Бих искала да се запозная с майка ти. И да я поканя на един обяд. Хайде. Следващия път ще измислим нещо друго, но сега вече съм решила.

Ник хвана ръката й, за да я спре, когато се обърна да тръгне. Погледна в очите й. Цветът им е на лешник, реши той, но с оттенъци на бадем — променливи като лятното небе. Дълго се гледаха и той с мъка се откъсна от нея.

— И аз съм гладен — прошепна дрезгаво и двамата се отправиха към ресторанта.

Следващия път той я покани на обяд в апартамента си на втория етаж в частна къща през няколко блока от университетското градче. Докато Ник приготвяше обяда в кухнята, Валери се шляеше из стаите, мебелирани с малко мебели, с памучни килими, залепени плакати по стените и огромни количества възглавници по пода.

— Не мога да повярвам, че е толкова чисто. Трима мъже, оставени сами на себе си и по пода няма дори парченце хартия. Това е просто необикновено.

— Права си. Почистихме тази сутрин.

— С какво ги подкупи?

Той смръщи вежди.

— Направиха го по собствено желание. Бяха толкова доволни, че най-сетне ще доведа момиче, че искаха да са сигурни, че всичко ще е наред.

Облегна се на вратата и го загледа как топли зехтин в тигана, пържи лук и чесън и разбърква гъбите и доматите. Заля соса върху спагетите. Движенията му бяха сръчни и свободни. Ръцете му правеха точно това, от което има нужда. С уверени движения се сновеше между хладилника, печката и мивката. Изглеждаше като човек, който със зорко око наблюдава всичко, което прави. Той беше най-внимателния човек, когото бе срещала досега.

Седнаха около дървената маса с изглед към задния двор. Ник наля Кианти в две чаши за вино.

— Добре дошла — каза той като вдигна чашата си и докосна тази на Валери. — Радвам се, че дойде.

Тя отпи глътка вино. Беше стипчиво. Остави чашата си, но бързо я вдигна отново. Надяваше се, че не е забелязал. Ако това бе виното, което той можеше да си позволи, щеше да го изпие. Но следващия път тя щеше да донесе питие.

— Защо се изненадаха съквартирантите ти? — попита тя. — Мъж, който умее да готви така не може да остане сам за дълго. Сигурно си имал една дузина момичета?

Той се усмихна.

— Само няколко. По-добре общувам с компютрите, отколкото с хората. А и не рекламирам готвенето си.

— Това е добре, защото в противен случай трябваше да се наредя на опашка, а аз не се редя на опашка за каквото и да било. Това ли учиш? Компютри?

— Компютърен дизайн и програмиране.

— Компютри — като ехо повтори тя. — Е, имаме толкова много други неща, за които да си говорим. Виждала съм компютри, но нищо не разбирам.

— Един ден ще започнеш да разбираш.

— Недей да затаяваш дъх. Наистина не се интересувам от тези неща.

— Тези неща един ден ще променят живота ти. Най-късно до десет години, а може и по-рано, ще ги откриваш навсякъде. Няма да има частица в твоя живот, която да не бъде засегната от тях.

— И секса — изстреля тя. — Ще бъде ли безопасно?

Той се усмихна.

— Доколкото знам. Но вероятно сексът ще е единственото нещо, което няма да засегнат. И ако не разбереш как работят компютрите, или как се използват…

— За бога, та ти говориш много сериозно… — тя сви рамене. — Аз летя със самолет, карам кола, живея в апартамент с климатична инсталация и не бих могла да обясня как работят всички тези неща. Ако помисля, знам на какъв принцип е електричеството, но това не значи, че разбирам как работят те. И когато видя екрана на компютъра с всички тези думи, които се появяват отнякъде и изчезват някъде — това е прекалено много. Сигурно е някакво вълшебство.

— Ужасна идея — каза Ник. — Аз мога да предскажа какво ще направи компютърът, мога да го манипулирам и да го контролирам. Но не мога да правя всичко това с вълшебствата.

— Разбира се, че не можеш. Ако можеше, тогава нямаше да е вълшебство. Какво правиш, когато ти се случи нещо чудесно и вълшебно? Отказваш да повярваш? Или му се доверяваш?

— Аз дори не знам какво означава това. Звучи ми като митология. Не бих заложил на това.

— А на какво би заложил? На науката?

— Винаги.

Валери въздъхна.

— Не ми звучи много забавно.

— Забавно — повтори замислено той. Погледите им се срещнаха.

— Ще разбереш — каза тя. — Аз ще ти помогна.

Той се усмихна.

— Всеки студент на точните науки си мечтае за такъв момент.

— Аз мога непрекъснато да ти ги доставям — усмихна се тя. — Правя го с вълшебство. Какво ще кажеш, ако започнем от утре? Отивам на езда в ранчото на един приятел в Лос Вердес. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не съм много добър ездач. Ще ви бавя.

— А ти не можеш да си го позволиш. Обичаш да водиш?

Вдигна вежди:

— И ти също.

— Тогава ще яздим един до друг. Става ли?

Погледна виното в чашите и ги доля. Тя едва бе отпила от нейното.

— Къде си се научила да яздиш?

— В нашата ферма. Майка ми искаше да имаме коне — за атмосфера. Тя смяташе, че във фермата трябва да има коне, така както мебелите във фермерската къща трябва да са тапицирани с басма, а в апартамента с кадифе. Но тя самата не се научи да язди. Така тя получи атмосферата си, а аз конете.

Ник я гледаше с любопитство.

— Никога не бих предположил, че си израсла във ферма.

Тя се засмя.

— Аз съм от Ню Йорк. Там е кадифената дамаска. Фермата ни е за уикенда. Тя е чудесна. Бил ли си в Ийстън Шоа?

— Не.

Тя мълчаливо го изучаваше.

— А някъде другаде в Мериленд.

— Не. Нито пък на Ийст Коаст. Нито в Мидланд. Нито на Юг. Обичам Запада и бих искал да го опозная, наистина. Така че прекарвах летата като скитах из него, работех какво ли не и опознавах хората.

Валери отново си помисли как готвеше: сръчно, спокойно и умело.

— Не си ходил и в Европа? — попита тя.

— Не. Ще го направя, когато започна да печеля пари. Разкажи ми за фермата. Колко е голяма?

— Около хиляда и двеста акра. Мисля, че не успявам да следя парцелите, които купува и продава баща ми. Наел е управител, който се грижи за фермата. Отглеждаме лен и соя и имаме голяма зеленчукова градина. Мисля, че храним половината Оксфорд от нея. Имаме чудесни дървета, които баща ми преди години подряза и сега изглеждат съвсем диви и естествени, и разбира се, басейн. Майка ми преди няколко години направи и игрище за крикет. Когато играе там с приятелите си, отдалеч напомнят акварел от деветнадесети век. Къщата е върху едно възвишение и гледа към Шеспик Бей, така че ако сами не плуваме с някоя от регатите, можем да ги наблюдаваме от терасата. Фермата е идеалният антипод на Ню Йорк. И на Париж, и Рим. Затова понякога като се връщаме от Европа минаваме първо оттам. Да отдъхнем, преди да ни погълне Ню Йорк. В някой от тези дни ще ми дойдеш на гости. Ще ми бъде приятно.

Видя го как смръщи вежди.

— Нещо не е наред ли?

— Не. Просто получих културен шок.

Настъпи кратка пауза.

— Не, не си — произнесе тя с равен глас. — Ти живееш в този свят. Знаеш, че в него има много пари и как хората ги харчат. Ти просто си изненадан, че имам повече от това, което си мислел, че притежавам и сега ще трябва да ми направиш преоценка. — Тя стана и започна да раздига масата. — Давам ти време за това.

Гледаше я как слага мръсните чинии в мивката.

— Кога за последен път си се занимавала с мръсни чинии.

— Преди десет години — кротко отговори тя. — На един лагер. Но винаги съм готова да се адаптирам към различна култура.

Той избухна в неудържим смях. Всичко е наред, мислеше си той. Имаме толкова много неща да учим един от друг. Ще успеем да се преборим с различията и ще продължим да сме заедно. Ще бъдем заедно. Учуди се колко добре се почувства от това. Стана да направи кафе.

— Кога каза, че ще ходиш да яздиш? — попита той.

Валери Ашбрук от Парк Авеню и Оксфорд, Мериленд, бе израснала сред коприна и самурени кожи, частни училища, собствени камериерки, визити на приятели в луксозните им вили в Южна Америка, френски замъци, испански дворци и италиански вили и малкото останали частни дворци в Англия. Много рано бе успяла да постигне всичко. Още на осем години побеждаваше в тенис турнири, ски състезания. На десет години вече яздеше конете с шеметна бързина. Играеше главните роли в училищните пиеси. Бе страстен танцьор и превърна един от складовете на фермата на Ашбрук в танцувален салон. Ако минеше седмица, без да я поканят на бал или на танци, тогава тя даваше собствен бал. Можеше да превъзхожда всички в математиката, но бе прекалено мързелива. Науката я отегчаваше, защото всеки опит трябваше да бъде повторен. Колекционираше произведения на изкуството и дори се опита да рисува, но скоро откри, че талантът й е толкова, колкото да превърне рисуването в свое хоби. Обичаше да чете, но нямаше собствена библиотека, защото подаряваше книгите си на хора, които щяха да им се радват повече. Никога не се научи да готви, защото го смяташе за загуба на време, когато можеше да си наеме някой, който да го прави по-добре от нея. Мразеше евтините вина. Винаги се намираше някой млад мъж, който да иска да прави любов с нея.

Когато влезе в лицея, майка й настоя да разпредели времето си между партитата и доброволната работа в организации в Ню Йорк и Мериленд. Така че заедно със своите приятели, чиито майки също бяха настояли за доброволна работа, тя прекарваше по няколко часа всяка седмица в благотворителни акции по балове и приеми. Всичко това бе наречено „добра работа“, но всъщност бе едно безкрайно забавление. Освен това от тази нейна работа произлезе и нещо още по-добро. Бе поканена да участва в телевизионно новинарско предаване в ранните вечерни часове по Мерилендската телевизия, за да разкаже за една благотворителна програма за събиране на фондове за нов морски музей. Бе млада, прекрасна и уравновесена за годините си и всички мислеха, че е сензация. По-късно, когато влезе в Станфорд, светските семейства в Сан Франциско и Пало Алто, които познаваха родителите й, я викаха няколко пъти, когато се налагаше някой да популяризира дейността им в ранните вечерни или обедни емисии новини.

— Не го правя много често — бе казала Валери на Ник, когато пристигнаха в студиото на телевизията Пало Алто, седмица след като обядваха в апартамента му. Все пак не бяха отишли да яздят заедно. В последната минута го бяха извикали в инженерния департамент, където работеше на няколкочасово работно време, за да замества.

— Бих искала да направя повече, защото това има такова въздействие, но телевизията няма достатъчно свободно време за добрите каузи. Както и да е, аз и без това нямам време. Прекалено съм заета с учението.

— Може би ще успееш да намериш време, ако те викаха по-често — каза той.

Тя се засмя.

— Прав си. Наистина ми харесва да се занимавам с това. Но няма да почукам на вратата им и да се моля за повече. Аз едва ли съм професионалистка и със сигурност няма да го превърна в своя професия.

— Защо не? — попита Ник.

Тя вдигна поглед към него.

— Не знам. Не съм мислила за това. Изобщо не съм мислила за каквато и да е работа, нали ти казах вече. Но както и да е, никой не ми е казал до сега, че съм идеалната телевизионна говорителка… Господи, мислиш ли, че това щеше да бъде комплимент? Аз просто правя услуга на приятели, или на приятели на родителите ми. Както се получи. Забавно ми е и на никого не вреди.

Влязоха в студиото и тя го заведе до кожен стол в дъното на огромна празна стая.

— Можеш да седиш тук и да гледаш. Ние просто ще запишем един съвсем кратък клип. Няма да се забавя много.

Видя я да поздравява оператора и младата жена, която стоеше до него със слушалки на ушите. Валери пристъпи на постлана с килим платформа, седна в един фотьойл, обърнат така, че да не се вижда голямата дупка в дамаската. До нея стоеше ваза с повехнали цветя.

— Няма ли по-свежи цветя? — попита тя. Прокара кабела и малкия черен микрофон под пуловера си и закачи микрофона на яката. — Тези трябва да ги изхвърлите.

— Ще намерим нещо друго — съгласи се жената с големите слушалки на ушите и след малко смени цветята с разкривена, двусмислена бронзова скулптура с един дълъг протуберанс.

— Две кучета в момент на страст? — опита се да познае Валери. — Или двойка коне, които се бият над торба с храна. Или кон, а може би куче?

Операторът се засмя.

— Един студент я направи. Остави ни я тази сутрин, за да я покажеш, когато говориш за изложбата в центъра по изкуствата. На мен ми харесва. Със сигурност в нея има нещо.

— Има много бронз — кимна Валери. — Но е по-добре от увехналите цветя. Готова съм, ако са готови и останалите.

Пуснаха ярките светлини и всичко стана бяло и искрящо. Ник разбра защо Валери бе сложила толкова много грим. Защо бе поставила яркочервено червило върху очите и бузите си, защо бе облякла ярка рокля от коприна. При това осветление всичко прекалено изглеждаше нормално. Когато операторът насочи камерата към нея тя два пъти прочете текста — веднъж, за да опита, а втория път заради техническия екип, който проверяваше силата на гласа й в микрофона. След това жената със слушалките подаде сигнал и записът започна.

Този път, докато Валери четеше текста, Ник я гледаше като сравняваше как изглежда като я гледа срещу себе си, и как на телевизионния екран встрани от него. Бе очарован от ефекта на светлините и камерата. На екрана тя изглеждаше малко по-едра. Малката разлика между лявата и дясната половина на лицето й ставаше по-очевидна, а сенките придаваха на раменете й по-закръглен вид. Всичко това бе ново за Ник и той извади от джоба на сакото си малкото тефтерче, надраска някакви бележки, които искаше да запази заедно с дузината други, изписани в най-различни ситуации. Някой ден щеше да има достатъчно време, за да ги разгледа и да помисли за всички тези интригуващи късчета информация.

Светлините угаснаха. Валери откопча микрофона от яката си и издърпа кабела му. Приближи се към Ник.

— За какво мислиш?

— Това е необикновено. — Той премести поглед от нея към камерата. — Седиш тук и говориш на обектива, който прилича на черна всепоглъщаща дупка. Но на екрана изглеждаш така, сякаш говориш на мен и аз съм най-добрият ти приятел. Как, по дяволите, го правиш?

— Не знам. Някои хора са по-добри от другите. Аз съм от добрите.

— Сигурно правиш нещо — настоя той. — Представяш си някакво лице пред себе си, някой действителен човек вместо обектива… Как иначе можеш да бъдеш толкова дяволски искрена!

Тя се засмя.

— Можеш да забравиш за искреността, Ник. Това се нарича да флиртуваш с камерата и не е чак толкова трудно, поне не за мен. Ако си много добър в това, което казваш, ако знаеш какво искат да чуят от теб хората, можеш да ги накараш да повярват почти във всичко. А, ето я и Сибил. Познавате ли се?

— Не. — Той протегна ръка за поздрав.

— Сибил Морган. Никълъс Филдинг — представи ги един на друг Валери. — Сибил също учи в Станфорд. Тук работи на час.

— Добро място за работа — усмихна се Ник, като почувства здравото ръкостискане на Сибил.

— Най-доброто. Поне докато съм в колежа — вдигна към него учудените си светлосини очи. Досега не бе виждал такива. Гледаше го така, сякаш искаше да запомни всичко за него. — Добро място е да се учи човек. Не би могло да ми създаде репутация, но не може и да я разруши.

— Надявам се, че ще откриете мястото, което да ви създаде репутация.

— Решила съм. — Тя се обърна към Валери. — Проверих записа. Чудесен е.

— Добре. Значи може да отидем на вечеря. — Валери хвана Ник за ръка. — Ще се видим следващия месец. Нали тогава ще правиш шоуто за старите коли.

— След два месеца. Ще ти пратя бележка. — Погледна към Ник. — Ела пак, когато искаш. Ние обичаме да се перчим.

— Ще ми бъде приятно.

Погледна към оператора, който буташе камерата към друга платформа, на която бе поставено бюро пред картата на света, и по-малка карта на Пало Алто с прогнозата за времето.

— Не зная нищо за телевизията, а ме интересува.

— Потърси ме и ще те разведа. Елате двамата, ако искате — каза тя като се обърна към Валери. — Въпреки че ти сигурно ще се отегчаваш.

— Никога не се отегчавам в телевизионното студио — произнесе предпазливо Валери. — Поне досега не ми е било скучно. А освен това ще ми е интересно да видя как работиш, Сибил. Ти си добра.

— Тогава ще ви чакам — обърна се Сибил към Ник. Той усети, че за втори път тя нямаше предвид Валери, а говореше само на него. — Ако искате да видите нещо по-специално, ще ме предупредите предварително.

Ник гледаше как се отдалечава. Възхити се на решителността, която излъчваше. Беше впечатляваща. Имаше лице, което човек не можеше да забрави. Трябва да е на годините на Валери, помисли си той. Имаше гъста черна коса привързана с ластик, решителна уста и заоблени бузи. Но това, което Ник не можеше да забрави, бяха очите й: светлосини искрящи очи на овалното лице. Бяха леко приближени едно към друго, с тежки мигли. Изглеждаха невинни, открити и в същото време много бдителни — една невероятна комбинация, от която човек не можеше да разбере какво мисли.

— Отдавна ли я познаваш? — попита Ник, докато се прибираха с колата й към университетското градче.

— Отдавна. Тя е от Балтимор и когато сме във фермата майка й е камериерка на моята. Идва от Балтимор веднъж седмично рано сутринта до полунощ и прави прически. Там живеят богатите клиенти. И Сибил винаги е оставала сама, още от бебе. Да купя ли обяд или ще измислим нещо друго?

— Вече съм приготвил вкъщи. Ако нямаш нищо против. Как тогава е стигнала до колежа?

— Каза на майка ми, че иска Станфорд или нищо. Както и да е. Тя бе така полудяла от желанието си да дойде тук, че родителите ми й заеха пари за четиригодишно обучение. Мисля, че едва ли ще може да ги изкара с работата си в телевизията.

— А къде е баща й?

— Мисля, че е умрял — зави към тротоара. — Искам да спра за малко тук и да купя вино.

— Вкъщи има.

— Знам, но и аз искам да допринеса с нещо за вечерята. А виното изглежда е слабото ти място. Единственото, което досега съм открила.

Той се засмя.

— Тогава вземи бяло. Приготвил съм телешко месо.

Купи четири бутилки Шабле. Той мълча, докато излязоха от магазина.

— Как ще успеем да се справим с четири бутилки?

— Ще ни остане и за следващия път.

Той се усмихна като слагаше виното в колата.

— Можеш ли да приготвяш салата?

— Никога не съм опитвала. Защо?

— Харесва ми да вечеряме заедно.

— Не мисля, че говориш сериозно и че ще ти хареса да се мотая в кухнята ти, но ще опитам.

— Добре.

Когато влязоха в кухнята, той наля две чаши вино, сложи останалото в хладилника и извади продуктите за салата. Валери застана до него и започна да чисти граховите зърна.

— Майка ти ли те е учила да готвиш?

— Не, баща ми. — Той точно мереше ориза, но й хвърли бърз поглед и улови учудения й поглед.

— Майка ми е секретарка в един истински държавен офис и обикновено готвеше, когато се върне от работа. Но скоро баща ми пое това задължение. Тя готви само през уикенда.

— Значи баща ти готви след работа?

— По-точно е да се каже — по време на работа. Той има работилница в гаража, така че не излиза от къщи през целия ден. — Сложи чайника с вода на печката и включи газта. — Той е изобретател.

— Изобретател? На какво? Чула ли съм за нещо?

— Вероятно не. Той патентова уреди, които се използват в автомобилните заводи и един нов метод за боядисване чрез емулгиране… — Очите му срещнаха погледа й. — Нищо, за което би искала да чуеш повече.

— Да — каза с облекчение тя. — Но съм впечатлена.

— Той е човек, който прави впечатление. — Ник гледаше към чайника, без да го вижда, очаквайки водата да кипне. — Никога не се предава, постоянно опитва и обича да споделя успехите си с другите, но винаги пази в себе си неудачите си. Той е много учен и е един безкраен оптимист. Реалист, с чувство за хумор. Винаги сме се чудели как успява да съчетава всички тези качества.

— Ти много го обичаш — вметна Валери.

Замисленият й, изпълнен с копнеж глас го накара да се обърне, но тя бе свела поглед и режеше червената чушка на тънки лентички. Отвори уста, за да й каже, че трябва да престане, защото парченцата ставаха твърде малки, но навреме успя да се спре. Наблюдаваше я и внезапно с учудване почувства обзелото го желание да я защити. Сигурно превъртях, помисли си той. Тя е толкова богата, красива, чаровна, изпълнена с енергия и бърз ум. Има приятели по цял свят, колкото вероятно и мъже… и как ли можеше някой да й устои?… А освен това имаше и вкус към луксозен живот, вкус, който можеше да задоволи. А той изпитваше желание да я защити!? Но тази нотка в гласа й…

Тя вдигна поглед към него.

— Нали? — попита тя.

— Да — отговори й той, разбирайки колко дълго бе продължило мълчанието му. — Много го обичам. Винаги е бил за мен като пътеводна звезда. Дори в омразните моменти, когато се проваляше или когато ме караше да се чувствам неловко, не можех да си представя, че някой друг би могъл да ми бъде баща или че бих могъл да последвам другиго.

Валери го наблюдаваше, отпуснала ръце.

— Когато те е карал да се чувстваш неловко?

— Да! Нима твоите родители никога не са те карали да се чувстваш неловко? Мама и татко идваха в училище на родителска среща или нещо подобно и всички родители, включително и майка ми, слушаха какво разказват учителите за нашия клас, само баща ми разказваше на всеки, който го слушаше за неговите изобретения… и за тези, с които не бе успял и за тези, които щяха да революционизират съвременния свят и да му донесат цяло състояние, въпреки че все повтаряше, че целта му не са парите, а желанието му да направи живота на хората по-добър. Искаше ми се да спре да говори, но разбира се, не можех да му го кажа. Просто се свивах в един ъгъл и умирах от срам, както често се случва на тийнейджърите, когато са с родителите си.

Валери се засмя.

— Но защо е продължавал да прави изобретенията си, след като толкова често не е успявал?

Ник я погледнал учудено.

— Защото работата му бе да изобретява. Това бе смисълът на живота му. И все още е. И защото винаги вярва, че следващия път ще успее. Ти ще се откажеш ли от нещо, ако не успееш веднъж?

— Ще зависи от това какви усилия ще са ми необходими, за да продължа. Може би няма веднага да се откажа, но след известно време сериозно ще премисля. Щастлив човек ли е баща ти?

— Да — без колебание отговори той. — Той все още мечтае да създаде нещо, което наистина ще повлияе на историята, но започна да мисли, че аз ще го направя, докато той продължава да майстори своите неща по най-добрия за него начин.

— Звучи толкова организирано — въздъхна Валери, — като овладяна скорост.

— Ние и двамата правим това, което искаме — отговори кратко Ник.

Тя му хвърли бърз поглед и отново се съсредоточи върху салатата. След минута му даде препълнената купа за одобрение.

— Много си сръчна — похвали я той като погледна еднакво нарязаните дребни парчета червени и жълти чушки и грахови шушулки, изящно подредени в купата.

— Не съвсем. Всъщност съм много разхвърляна. Винаги има нужда някой да се върти около мен и да подрежда. Но не исках да се срамуваш, че съм била в кухнята ти. — Погледна към купата със салата. — Трябва да ти кажа, че изглежда много странно. Не прилича на никоя от салатите, които съм виждала. Може би прекалено много съм се старала. Но се надявах, че ще спечеля някоя и друга точка.

Ник взе купата от ръцете й и я остави на масата. Прегърна я и каза:

— Никога не бих се срамувал, че си тук или където и да е другаде близо до мен.

Когато ръцете на Валери се обвиха около него, устните му докоснаха нейните.

— Няма да отбелязвам точките. А ти?

Тя поклати отрицателно глава. Устата й леко се разтвори под неговата, забрави за салатата, забрави за резкия му тон, за онази сериозност в гласа му, която винаги я караше да изпитва колебания, когато бяха заедно. Устата му покриваше нейната. Усети лекия вкус на вино върху езика му и се отдаде на усещането, което изпълваше тялото й. Усещаше силата, която я бе привлякла при първата им среща, отвореността му, толкова интригуващо различна от всички останали хора в живота й.

Той се опита да се отдалечи малко от нея, за да я погледне, но тя здраво бе обвила ръцете си около него.

— Да не би да се притесняваш, че ще прегори вечерята? — попита го тя.

Лека усмивка озари лицето му.

— Тя може да почака.

— Тогава да почака.

Той отново се наведе към нея и устните му намериха нейните, а ръцете му галеха тялото й. Копринената й рокля се наелектризира под дланите и пръстите му. Усети чувствата й, лекото потреперване, когато разкопча роклята й. Усети парфюма й. До ушите му достигаха звуците, които издаваше при всяко негово докосване.

Положи я на дивана, но Валери го спря като усети неговите тесни очертания и тънката вълнена покривка, прехвърлена през облегалката.

— Може би да отидем в спалнята ти? — попита тя.

Ник се засмя.

— Малко по-добре е, но не много.

— Има легло. Това е по-добре.

Той протегна ръка и тя я пое. Пресякоха малкия хол.

— Почакай малко — отново го спря Валери. — А твоите съквартиранти?

— Няма да се върнат. Бил е извън града, а Тед е при момичето си.

Тя се засмя и го поведе. В слабата светлина на малката нощна лампа стаята изглеждаше изпълнена със сенки, въпреки че в нея имаше само едно легло, не много по-голямо от дивана в дневната, висок, старомоден шкаф и старинно бюро с люлеещ се стол. Чудесен килим покриваше пода, а книгите бяха разхвърляни навсякъде — по пода, по мебелите, на первазите на прозорците. Ник свали една купчина от леглото и запали аплика на стената. Меката му светлина изпълни стаята. Привлече Валери към себе си.

— Ако затвориш очи, можеш да си представиш, че си в „Риц“.

— Не искам да съм в „Риц“. Ти няма да бъдеш там.

— Не все още — съгласи се той и я целуна. Ръцете му сваляха нежно роклята от раменете й. Събличаше я спокойно и Валери с облекчение си помисли, че в края на краищата не е неопитен. По-рано може би можеше да ме излъже, помисли си тя, но тази мисъл бързо изчезна от главата й. Той бе махнал и своите дрехи и сега телата им се докосваха. Кожата й усети неговата. Телата им се извиха едно до друго, сърцето му биеше в такт с нейното. Очите й срещнаха неговите и двамата се отпуснаха на леглото.

— Валери — тихо прошепна Ник.

Гласът му бе дълбок. Изговаряше името й бавно, чувствено, сякаш вкусваше от него, сякаш то бе едно дихание.

— Толкова невероятно красива си!

Устните му бавно се спуснаха надолу по шията, към гърдите й. Покриваше ги с целувки, леко докосвайки зърната с език. После отново се озоваха в прегръдките си. Телата им се извиваха и вплитаха при всяко докосване. Ник погледна в очите на Валери, а после тя надникна в неговите. Смееха се на движенията си, към които ги принуждаваше тясното, монашеско легло.

— Да се люби човек с теб е все едно да ходи по назъбени канари — закачливо произнесе тя, когато едва успя да се задържи да не се търколи от леглото. — Изобщо не съм сигурна къде ще се озова след малко.

Нервите на Ник се отпуснаха, но ръцете му все още бяха неподвижни. Погледна я под присвитите си клепачи. Той беше този, който не беше сигурен. Никоя от жените, с които бе имал връзка досега, не се бе смяла или шегувала в леглото. И той винаги бе сериозен и мълчалив като тях. Като че ли всички те имаха едно и също правило — лекотата не може да бъде част от романтиката и страстта.

И бе приел това правило на доверие. Сега се чудеше дали смехът на Валери означава досада, която е искала да прикрие с него. А може би тя никога не бе приемала нищо насериозно, независимо какво е било. По дяволите, ще я накарам да ме приеме на сериозно, помисли си той. И точно в този миг Валери се метна отгоре му.

— Забранява се всякакво мислене — засмя се тя. — Може би по-късно, но не и сега. Сега е момент за това. — Целуна го бавно и продължително. Езикът й играеше мързелив танц с неговия. — И това. — Езикът й се стрелна навътре в устата му, описвайки малки кръгове, които просто го изгаряха. Тя почувства горещината на кожата му под устните си, под ръцете си и под гърдите, когато се притисна към него. Продължаваше да описва малки кръгове с език по цялото му тяло. Харесваше й да чувства мускулестото му тяло и нежната му като на момче кожа. Тяло на атлет, помисли си тя, и мозък, който мисли прекалено много.

Тихият й смях го погали като лек пролетен вятър.

— Какво? — попита той.

Тя го погледна.

— Чувствам се чудесно.

Той се засмя, повече слисан, отколкото доволен. Разбира се, че не беше отегчена. Не го бе помислил сериозно. Но по дяволите, искаше му се тя да мисли само за него и за любенето. Грубо я вдигна и я постави по гръб на леглото. Здраво я притисна. Устните му гальовно покриха тялото й. Докосваше я с върха на езика си и почувства как тя се напряга, как го усеща с всичките си сетива. Достигнаха до този единствен миг, когато се срещнаха езикът му, нейната плът и тяхното удоволствие. Чуваше се единствено дишането им и шепотът на техните имена. И когато навлезе в нея, двамата разбраха, че точно така могат да бъдат заедно. Валери срещна погледа му и се засмя с дълбок гърлен смях, преди устните й да срещнат неговите. Ник знаеше, че всичко е наред и че всичко е идеално, защото това сливане бе единственото, различно от всички останали, които имаха помежду си. Сега бяха част един от друг. И сега смехът на Валери бе много важен, защото той беше задоволството, радостта, която бяха открили заедно и която щеше да продължи. Ще трябва да се науча да се смея с нея, помисли си той, и никога вече няма да желая да бъде мълчалива.

Когато после лежаха спокойни и Ник целуваше усмихнатите й устни и затворените й очи, тя пое лицето му в дланите си и отново привлече устните му към своите.

— Знаех си, че не ни трябва „Риц“ — прошепна тя.

За момент седна до нея. Обгърна с поглед малката стая, после отново сведе очи към Валери. Тя сякаш бе цвете от слонова кост, небрежно положено на леглото му. Разкошната й коса бе разпиляна около красивото лице. Цялото му същество ликуваше. Бе открил какво точно искаше. И сега вече всичко бе възможно.

— Ще отидем някога и в „Риц“ — каза той, — за да проверим дали ще е по-различно.

Наведе се и целуна гърдите й.

— Отивам в кухнята да приготвя вечерята — усмихна се. — Не, не просто вечеря, а пир.

Взе от гардероба един халат и й го подаде.

— Малко ще ти е голям. Но ще бъдеш страхотна в него. Ти изглеждаш страхотна с всичко. После ще похапнем и ще поговорим какво ще правим утре.

Загърна се с халата и спря при вратата.

— И всеки следващ ден след този — добави той и излезе от стаята.

Глава 3

Сибил напусна студиото късно вечерта и по пътя за университетското градче Пало Алто кара с небрежността на човек, който живее в този квартал. Всъщност тя не се чувстваше у дома в Калифорния, както впрочем не се чувстваше никъде — дори в Балтимор, където бе израсла. Винаги бе искала да живее другаде: в Ийстън Шоа например, където живееха богатите клиенти на майка й, или в Ню Йорк, или в Калифорния. Но когато пристигна в Пало Алто, вече не искаше да живее тук. Искаше й се да живее на хълма, където бяха богаташите. Досега не бе открила мястото, към което да почувства, че принадлежи.

Паркира колата си на непозволено, но дискретно място, близо до апартамента и остави стикера на KNEX-TV да се вижда през задното стъкло, така че да изглежда сякаш е спряла по работа. Вече две години паркираше тук, откак се бе преместила в малкото си частно жилище недалеч от двора на университета. Вместо наем чистеше къщата. Мястото за паркиране бе в алеята и бе достатъчно голямо за микроскопичния й Фиат, а и никога не плащаше такса. „Късмет или просто съм много умела“, мислеше си Сибил, докато заключваше вратата на автомобила си. Не че имаше значение кое от двете е, в крайна сметка тя се нуждаеше и от двете.

Вечерният й тоалет бе върху леглото. Бе го изгладила, преди да отиде на занятия. Обувките й стояха на земята до полата, а бельото лежеше на леглото до блузата. Ухание на гардения изпълваше въздуха в стаята. Беше си купила корсаж.

Валери й бе казала, че повечето жени няма да носят цветя, защото не бе строго официална вечеря, но Сибил за пръв път отиваше на парти извън университетския град и искаше да сложи нещо екстравагантно. Така че си купи една гардения и я забоде на смарагдовозеленото си сако, което толкова отиваше на зелено-златистата й рокля. Майка й бе ушила тази рокля за специални случаи и сега за пръв път щеше да я облече. Стоеше пред малкото огледало върху шкафа и се въртеше, за да се огледа от всички страни. Винаги бе съжалявала, че не е висока и стройна. „Ще стоиш изправена, каза си тя. С изправена глава. Аз съм гостенка на Валери Ашбрук и ще вечерям в къщата на Тос Карлайл, който е собственик на KNEX-TV и вероятно няма и най-малка представа, че работя за него. Ще се срещна с хора, които действително са влиятелни. И ако правя нещата както трябва, един ден ще ме поканят заради мен самата, а не — както мисли Валери — благодарение на нейното милосърдие. Ще бъда поканена, защото ще бъда влиятелна и важна като останалите.“

Точно в седем часа бе пред къщи, откъдето трябваше да я вземе Валери. Бе стояла навън с изправена глава и със събрани крака повече от двадесет минути преди черната лимузина да спре плавно до нея. Валери отвори задната врата:

— Господи, колко си точна.

— Да не би да съм сбъркала часа? — Сибил хвърли бърз поглед на облечените в тъмносиньо кадифе седалки и моментално ги съхрани в паметта си. От едната страна имаше малък бар и телефон, а от другата — малък телевизионен приемник. Видя, че Валери е облечена в черна, семпла рокля, много по-стилна и елегантна от нейната.

— Мисля, че беше казала за седем часа.

— О-о!

Дори не се извини, помисли си Сибил. Чудеше се дали Валери винаги се държи по този начин. Толкова рядко я виждаше в колежа. Не познаваше никой от приятелите й. Може би всички те бяха небрежни за такива неща като да дойдеш навреме. Дори покана за такова парти правеха небрежно. Бяха се срещнали случайно в библиотеката преди няколко дни и Сибил спомена за KNEX. Валери каза, че познава собственика й.

— Той и съпругата му дават вечеря и ми казаха да си доведа някоя приятелка. Искаш ли да се запознаеш с тях?

По такъв невероятен начин попадна в списъка на гостите за вечерята, давана от Тос Карлайл.

Шофьорът подкара нагоре по хълма.

— Мислех, че караш спортен Мерцедес — обади се Сибил. — Твоя ли е тази лимузина?

— За Бога, не, кой би искал такъв танк? Тя е на Тос. На него не му харесва мисълта, че две млади жени могат сами да карат кола през нощта нагоре по хълма, особено що се касае до мен. Той е много близък с родителите ми. Вероятно им е обещал, че ще ме наглежда. А и той е толкова галантен джентълмен, че не можех да му откажа.

— Че защо трябва да му отказваш? — попита Сибил. — Това е просто чудесно.

— Да, разбира се, ако не беше шофьорът. Сега сме принудени да се движим с неговата скорост, а не с моята. Кажи ми какво е станало в телевизионното студио. Чух, че някой е изгорял.

— Не е изгорял. Мести се в телевизионната мрежа. Това е най-голямото нещо на света, което може да му се случи. Колко бързо се разпространяват слуховете. Разбра се само преди няколко дни.

— Е, тук е малко градче и на хората им е приятно да бъдат носители на новини, добри или лоши. И ти ли искаш това — да отидеш в телевизионната мрежа?

— Разбира се. Какво друго бих могла да искам? Там е мястото, където се случва всичко. Всичко, което правя в това студио е, за да мога колкото се може по-бързо да отида там.

Валери се размърда на седалката. Чувстваше се неловко.

— Решила си всичко? Предначертала си пътя си като на карта. Ник е същият като теб. Той всичко е премислил, изчислил. Знае към какво се стреми и как да го постигне. Не е така амбициозен като теб, но и двамата ми приличате на войници, които се изкачват нагоре към върха, без да поглеждат наляво или надясно. Никога ли не се отпускате и просто не се забавлявате?

— Ти ревнуваш — сви рамене Сибил.

Настъпи кратка пауза, после Валери се засмя.

— Сети се. Аз не съм този решителен тип.

Сибил погледна навън през прозореца. Бяха изкачили хълма, който гледаше към Пало Алто и се движеха покрай раззеленилите се дворове. Трудно е да повярва човек, мислеше си тя, че в късното лято седмиците сухо време ще превърнат всичко това в бледожълто и кафяво. Погледна къщите, покрай които минаваха, строени от камък и сякаш вградени в хълма. Чудеше се какво ли си мисли Валери за тях. Дали тези великолепни къщи й изглеждаха малки и обикновени? Дали някога бе мислила да дойде да живее тук, или колко свободен би се чувствал човек, ако живее тук — горе, на хълма, откъдето се вижда целия град и полуострова, и пътя към залива? Или просто си мислеше, че това е едно хубаво място, е, не чак толкова вълнуващо, колкото останалите от които можеше да избира.

Тя получава всичко, което поиска, помисли си Сибил.

— Чаках ви с Ник да се отбиете в студиото — каза тя, като се обърна към Валери.

— Говорихме за това, но нямахме време. Може би, когато ще правя клипа за шоуто на старите коли.

— Това е следващата седмица.

— Ще му кажа. — Лимузината зави. — Само след няколко минути ще стигнем. Чакай да ти кажа за хората, с които ще се запознаеш. — Валери изреди няколко имена с кратко описание и Сибил ги съхрани в паметта си. — Не е честно, ако трябва да ги запомниш всички наведнъж. Но ти ще ги прецениш сама, когато ги видиш.

— Запомних всичко — кимна Сибил. — Благодаря.

Опита се да изкаже благодарността си към Валери за тази вечер с други думи, по някакъв друг начин. Защо й бе толкова трудно да бъде признателна на Валери? Винаги й е било трудно, още когато се срещнаха за пръв път, петгодишни и Валери я попита дали иска да поплува в нейния басейн.

— Ник ще бъде ли на вечерята? — попита тя, за да наруши мълчанието.

— Не, има някаква работа. И може би така е по-добре. Той не харесва особено подобни вечери. Вече за трети път през последните две седмици ми отказва, когато го поканя.

— Мислиш ли, че е добре, имам предвид вас двамата? Не само да излизате? Наистина… да сте близки?

Валери повдигна едната си вежда и Сибил с неудобство си помисли, че е направила сериозна грешка. Нямаше право да задава подобни въпроси. Доста време мина преди Валери отново да се обърне към нея.

— Това е къщата — каза тя, когато лимузината зави от пътя. Погледна към Сибил. — Господи, изглеждаш така, сякаш отиваш на зъболекар. Слушай, това са най-обикновени, приятни хора. Не се страхуваш от тях, нали?

— Не, не разбира се. Аз просто не ходя често по такива места.

— Ще бъде чудесно — продължи Валери и гласът й бе така естествен, че Сибил разбра, че не се преструва само за да я накара да се почувства по-добре. — Ти си много хубава и има доста неща, за които можеш да разговаряш. Освен това в тебе има нещо… Ник го забеляза. Той каза, че си много силна и много уверена за нещата, които искаш. Хората те харесват, особено мъжете. Наистина ще се чувстваш добре. Няма за какво да се притесняваш.

Сибил почувства порив на благодарност.

— Благодаря.

— Е, тогава да вървим — подкани я Валери. Сибил излезе след нея от колата. „Просто й повярвай, каза си тя, защо ще те лъже?“ Но Сибил никога не умееше да посрещне един комплимент с грация. Винаги се чудеше дали всичко е както трябва.

Последва Валери с обичайната си бърза походка.

— Забавлявай се добре — каза й на входа Валери и Сибил кимна. Но въпреки всичко, когато прекрачи през входната врата, страхът я сграбчи за гърлото. Особено когато Валери изчезна, след като я представи на домакините. Сибил я наблюдаваше как върви между гостите с изящество и с такъв маниер, все едно че бе в колежа. С яд си помисли, че няма право да я оставя сама. Трябваше да постои с нея поне известно време. Валери си беше такава: люшкаше се между прямотата и простотата в обноските до пълната замисленост и затвореност в себе си. Правеше това, което й диктуваше настроението в момента, без да мисли за миналото или за миговете, които я очакват.

Докато Валери бе център на вниманието, Сибил стоеше в крайчеца на групата и слушаше разговора. Усмихваше се, когато другите се смееха. Внимателно слушаше човека, който говори, все едно че говореше само на нея. Така прекара вечерта. Не бе казала почти нищо, докато останалите гости стояха в дневната, отпиваха от питиетата си, преди да седнат около трите големи гранитни маси за вечеря. Наблюдаваше, слушаше, запомняше тоалети, жестове, маниери, вицове за телевизията, за местните и национални политици, с които бе изпъстрен разговора. Това бе първото й впечатление за това общество отвътре. Бе най-вълнуващата вечер, която бе имала до този момент. Тя й показа какво точно бе липсвало досега в плановете й за бъдещето. Сега искаше не само да стане богата и влиятелна в телевизията, но също и да се превърне в част от живота на влиятелните хора.

— Благодаря ти — каза тя на Валери, когато в единадесет часа лимузината спря точно на мястото, от което я бяха взели само преди няколко часа.

— Радвам се, че дойде — отговори Валери. — Надявам се, че ти е било забавно. Беше ужасно мълчалива.

— Гледах и се учех. Не се притеснявай за мен, Валери. Никога през живота си не съм се забавлявала по-добре.

Ник яздеше пред Валери. Конят му просто летеше, когато достигнаха билото. Започнаха да се спускат надолу. Не бе яздил с години и отново откриваше приятното вълнение от ездата, необузданата енергия и чувството за свобода, което проникваше в него заедно с вятъра. Наведе се ниско и обгърна шията на коня си, така че видя само прелитащите до него копита на коня на Валери. Тя викаше нещо, което той не чу. Със смях обърна глава назад и го погледна, а после подкара коня към хълма, като бързо увеличи разстоянието между тях. Ник също пришпори своя и скоро я настигна. Вече яздеха един до друг. Силата на конете им и възбудата от скоростта ги обгърна. И когато най-сетне спряха, Валери придвижи коня си съвсем близо до неговия.

— Прилича на любене, нали? Сякаш бяхме един в друг.

— Не съвсем — усмихна се той. — Доколкото си спомням, има съществена разлика.

— Но не и в същността. Точно сега ние се яздихме един друг, нали, по някакъв мистичен начин, разбира се. Чувствах се част от теб.

Винаги го изненадваше. Доколкото я познаваше, тя нищо не взимаше на сериозно. За разлика от него. И точно в такъв момент тя го изненадваше с някоя внезапна идея, като че ли бе премислила нещата по един аналитичен начин. Знаеше, че Валери няма аналитичен ум. Всеки го знаеше. Тя бе разглезена, изпълнена с желания и неуморна. Но същевременно бе пленителна и очарователна, което нямаше нищо общо с това колко сериозна беше, но то обясняваше защо прекарва толкова много време, мислейки за нея. Тази сутрин бе пропуснал занятия, за да дойде на езда. Тя също бе пропуснала часове, но нехаеше за това. А той имаше да довърши две писмени работи, освен това да работи и по един проект, което с положителност щеше да го задържи до късно през нощта. Сега обаче не му се мислеше. Бе изцяло обладан от топлия и мъглив ден, от вълнението на ездата и очарованието на Валери.

— Никакви мистични чувства? — присмехулно попита тя, когато мълчанието му продължи доста дълго. — Трябваше да се досетя, сигурно са забранени, както и магията в твоята книга от правила.

— Целият съм слух — каза той. — Един учен винаги иска да слуша.

— О, о, искаш доказателство. Колко отегчително. Знаеш ли какво най-много харесвам на язденето? Че човек се откъсва от всичко. Целият свят добива неясни очертания, всичко е бледо и мъгляво и единственото реално съм аз. Но аз съм напълно различна. Аз съм собственият си космос: чисто пространство, чисто движение. Дори времето престава да съществува. Съществуват само скоростта и вечността. Е, как се чувства един учен в подобна ситуация?

— Мисли си, че трябва да е поет — тихо каза Ник. — Вероятно и аз съм чувствал нещо подобно докато яздихме, но не с такива мисли.

— Е, сега те са твои — безгрижно се засмя Валери. — Можеш да правиш с тях каквото пожелаеш. Време е да се връщаме. Имам да пиша писмена работа за утре и освен това довечера ще репетираме едно действие на „Mesalliance“.

— Преди или след вечеря?

— Предполагам, че преди вечеря. Уговорили сме се за шест и половина. Ще бъде своеобразно състезание между диалозите на Шоу и нашите сандвичи. Искаш ли да погледаш?

— Предполагам, че другите не искат публика, нали?

— Звездата определя правилата. Ако искаш да гледаш, можеш да дойдеш.

— Тогава ще дойда някой друг път. Бих искал да ви видя. Но тази вечер сигурно ще работя до късно.

Тя въздъхна.

— Съсипваш се от работа — промърмори тя и подкара коня си напред.

Не яздеше много бързо и Ник скоро я настигна. Конете им вървяха близо един до друг, с изправени тела и еднакъв ритъм. Харесваше им да яздят така, мълчаливи, разменящи си само щастливи усмивки в прекрасния тих ден, който бавно си отиваше.

Бяха само на миля от ранчото, където трябваше да върнат конете, когато чуха чудесните звуци на хармоника и акордеон и веселите, закачливи смехове на деца.

— Хайде да отидем да видим — предложи Валери, следвайки музиката, която идваше от карнавала в покрайнините на Лос Вердес. Имаше стотици деца и няколко възрастни, които стърчаха като високи дървета сред разлюляна трева.

— О-о, чудесно е — каза Валери като скочи от коня и го завърза за една ограда. — Ник, хайде. Не обичаш ли карнавалите?

— Толкова отдавна не съм бил на карнавал. — Беше казал същото и за ездата. „Толкова много неща преоткривам наново“, помисли си той, докато връзваше коня си. Но и толкова много откривам тепърва. Писмените за утре бяха забравени, репетицията тази вечер също, и работата на Ник. Вървяха хванати за ръце, обикаляха от място на място, стреляха по движещи се патици, играха миниголф и крикет. Два пъти се качиха на виенското колело. Наслаждаваха се на радостта в очите на децата, на веселото минивлакче и накрая в най-отдалечения край на карнавала попаднаха на куклено представление.

Валери силно стисна Ник за ръката.

— Не мога да повярвам. Пиесата е съвсем същата като тази от моето детство.

Стояха зад тълпата от деца, седнали с кръстосани крака на тревата и Валери жадно поглъщаше с очи малкия театър.

— Всичко блести и сияе както тогава. Само дето сега е сребристо вместо златисто. Когато поглеждах тогава към светлините на сцената, златото блестеше като звезди и всичко беше като в приказките. — Топло се засмя, обзета от спомени. — Заедно с братовчедите ми правехме пиески и ги показвахме пред останалите от семейството, докато сценариите станаха толкова ужасни, че вече никой не искаше да ги гледа. Не е ли учудващо, че децата обичат да разправят ужасии, за най-лошото, което може да им се случи? Не мога да си обясня защо е така? Но сега не ми се мисли за тези неща. Предпочитам да си представям, че всичко ще бъде в златно сияние, красиво като звездите. Чудя се дали все още куклите ни за театър са в мазето на фермата. Ако някога имам деца ще ми бъде приятно да видя какво биха направили с тях. Трябва да има около тридесетина кукли, които само чакат някой да им вдъхне живот.

На малката сцена две кукли играеха на пинг-понг.

— Ако имаш деца? — попита Ник.

— О-о, предполагам, че един ден ще имам. Не съм разсъждавала. Но със сигурност няма да имам деца, за да ги дам на някой друг да ги гледа и възпитава. А точно сега не искам около себе си някой, който да отнеме цялото ми време.

Улови учудения му поглед, преди да успее да прикрие чувствата си.

— Аз съм само на двадесет години! — възкликна тя. — Защо очакваш от мен да взема подобно решение? Още не съм готова. Всеки, който има деца трябва да е разумен и уравновесен. А пък аз не съм. Поне все още. Виж каква умна идея!

Една от куклите бе поела бялото топче и го бе изпратила към публиката. С весели крясъци децата се хвърлиха да го сграбчат. Малко момиченце успя да го хване и го притисна здраво към гърдите си. Когато децата погледнаха отново към сцената, куклите се караха.

— Видя ли какво направи? Изгуби топчето!

— Не съм. Ти го подаде лошо и то се изплъзна от хилката ми.

— Подадох го както трябва! Ти не знаеш как да го отбиеш!

— Аз го подадох както трябва! Не ти!

— Слушай, глупчо — има два начина да направиш нещо — моят начин и погрешният начин. Това е!

Децата се смееха и подскачаха. Ник и Валери се погледнаха.

— Разумните нации в такива случаи обявяват война — промърмори Ник и тя се засмя. — Това е урок за властта на политиците.

Но в следващия момент куклите премислиха.

— Може би това е другият правилен начин, освен моя — каза куклата, която бе нарекла своя приятел „глупчо“. — Но това е досадно — да трябва да научиш и двата начина.

— Не е толкова лошо — каза другата кукла. — Може и да е малко досадно, но не е толкова лошо, ако това означава, че ще играем заедно, без да се караме през цялото време.

— Моралът на нашия ден — каза Ник, когато двамата с Валери поеха обратния път. — Но това не е властта на политиците, както я познаваме ние.

— Не. Това дори не е бракът, такъв какъвто го познаваме.

— Тогава за какво беше тази пиеса?

— За една любовна връзка — каза тя като се засмя. — Нима не мислиш така? Това е единственият момент, когато хората наистина се опитват да се покажат в най-добрата си светлина. Ето ги конете. Господи, стана късно. Хайде да видим колко бързо можем да се върнем.

— След минута. — Ник обви ръце около нея и я привлече към себе си за целувка. Дълго останаха под дървото. До тях достигаше музиката и смехът на децата. Въздухът бе изпълнен с аромата на цветя и очарованието на залязващото слънце. Стояха притиснати, дъхът им се смесваше.

— Така ми е хубаво — каза Валери, когато се отдалечиха малко един от друг и се усмихнаха. — Какво ли вдъхнови това чувство в мен?

— Чудесният ден. А и аз исках да се покажа в най-добрата си светлина.

Тя се засмя.

— Но аз го очаквах от теб. В противен случай това щеше да бъде много разочароваща връзка. Хайде, трябва да побързаме да се върнем.

Докато яздеха по пътя за ранчото, конете им се движеха един до друг. Валери мислеше за репетицията тази вечер. Беше забравила за куклите. Но Ник не ги забрави. Защото този следобед той за пръв път бе разбрал, че иска да се ожени за нея… и че не може да я попита за това, защото щеше да му откаже. Този следобед бе първият от много други следобеди и вечери, в които щеше да си каже, че тя още не е готова за това, че трябва да изчака подходящия момент.

Университетското градче бе неговият истински свят. Той сякаш бе отделен от огромния свят с висока стена. Дори и без тази стена всеки посетител забелязваше, че влиза в друг свят, че пресича границите на Станфорд. Светлината бе по-мека. Тя се разстилаше върху колежаните, които се шляеха, изтягаха се, прегръщаха се. Сиянието й осветяваше извивките на каменните постройки с арки и червени покриви, заобиколени от четириъгълните вътрешни дворове и дълги алеи. Глъчката и врявата на големия град тук бе изчезнала, дори колежаните с велосипеди изглеждаха замислени. На човек му бе лесно да повярва, че суматохата на пазарите бе отстъпила място на търсенето на знания, и може би, дори на мъдрост.

Ник бе запленен от това място още от първия миг, когато родителите му го докараха тук преди седем години и му помогнаха да пренесе вещите си в общата спалня, давайки му съвети така настоятелно, сякаш това бе последният им шанс да го направят. Веднага щом си тръгнаха, той излезе да се разходи, изучавайки картата и пътя си до колежа. Опитваше се да запомни имената на сградите, наблюдаваше живота навън, завиждаше на двойките, които се разхождаха хванати за ръце през зелените поляни, бродеше с пръсти по лавиците с книги в библиотеката. Искаше да ги прочете всичките.

Никога повече не се завърна вкъщи. По-голямата част от годината прекарваше в университетското градче. Учеше, захващаше се с една или друга работа, понякога и с две едновременно. Всяко лято за по един месец се отправяше на запад, от Орегон и Вашингтон до Аризона и Ню Мексико. Правеше снимки, водеше си бележки, четеше за традициите на индианците и Запада. В повечето случаи ходеше сам. Едно лято го придружи едно момиче, което си мислеше, че обича, но близостта им им разкри твърде много неща. Другото лято към него се присъединиха двама приятели. Единият от тях осигури кола и тримата проучваха рифовете на Йоминг. Това бе едно от най-добрите пътешествия, които бе правил. Но приятелите му се дипломираха на следващата пролет и това лято той отново бе тръгнал сам. Този път с колело. Мина покрай фантастичните каменни образувания по дължината на Бая Калифорния. Това също бе страхотно пътешествие. Самотата има своите удоволствия. Никога не се бе страхувал да остане сам.

Когато се завръщаше в студентското градче от пътешествията или от посещение при родителите си, винаги имаше чувството, че се прибира у дома. Това бе мястото, към което принадлежеше.

Когато го каза на Сибил тя учудено го погледна. Беше ги развела с Валери из студията на KNEX-TV и сега се бяха отправили към китайския ресторант в Пало Алто със спортната кола на Валери.

— Не можеш да мислиш за колежа като за свой дом. По-скоро това е място, където трябва да спреш по пътя си в този живот.

— Ник успява да си свие гнездо дори насред път. Учудващо е колко добре успява да го прави. Никога не бих успяла да направя това, което прави той.

— Просто имаш нужда от няколко урока — каза Ник с усмивка. — И аз с удоволствие бих ти ги дал.

— Прекалено късно е. А и аз съм прекалено стара за подобни уроци. Защо да не те науча как се наемат слуги?

— Прекалено скъпо е за моя бюджет, а и всичките ми готварски и къщни умения ще атрофират. — Улови замисления поглед на Сибил и се почувства виновен, че бяха я изключили от разговора. — Говорихме за Станфорд — обърна се към нея той. — Какво не му е наред?

— Не става въпрос само за Станфорд. Става дума изобщо за колежите. Прекалено много време е необходимо на човек, за да премине през всичко това, а всъщност то изобщо не носи на човек каквото желае. А и какво ли да ми хареса тук?

Ник наблюдаваше как келнерът им поднася мармалад от сливи, ивиците пържено месо и зеленчуци.

— А ти какво искаш? — попита той.

Тя се поколеба за миг.

— Искам много неща. — Искаше й се Валери да не беше с тях. Щеше да й бъде много по-приятно да си приказва с Ник насаме. — Да ме забелязват, да накарам хората да знаят, че съм тук. Повечето хора, които познавам са така задоволени, те нямат подобни главоболия да изглеждат забележителни… — гласът й пресекна, сведе поглед и се изчерви от притеснение.

Валери, която не можеше да понася някой да бъде нещастен, бързо каза:

— В телевизията? Като каква? Като продуцент?

— Може би, за да започна отнякъде. — Сибил вдигна поглед и видя, че те не й се присмиват. — Но това е само първата крачка. После ще бъда с камерата — на върха на новините. А сетне ще направя свое собствено предаване. С интервюта или нещо подобно. Още не зная. Но ще правя всичко: ще го пиша, ще го продуцирам и ще бъда водещата в него. — Облегна се назад, докато келнерът остави пред нея чинията със сладкиша — Едно нещо със сигурност няма да бъда никога — няма да бъда голямо колело в малка незначителна компания като KNEX.

— Защо не? — попита Валери изпълнена с любопитство.

Сибил й хвърли поглед, все едно че е изоставащ студент.

— Защото искам нещо, което сега не притежавам. Нещо, което всеки човек иска. Пари. Власт. Слава.

Валери поклати глава.

— Не и аз. Не и що се отнася до властта и славата. Прекалено много работа и малко удоволствия. А освен това трябва да се бориш с всеки, който иска да ти ги отнеме. Не мога да си представя, че ще трябва да правя това.

— Това е, защото винаги си имала пари и си свикнала да притежаваш всичко, което пожелаеш. Дяволски хубаво и лесно е да се правиш, че не искаш нещо, което вече си имаш. И освен това да знаеш, че ще имаш още повече, без да полагаш каквито и да е усилия за това.

— Хей, — каза меко Валери — не си заслужава да се палиш за това.

— Извинявай — каза Сибил като наклони глава и отново нервно се изчерви. — Прекалено много се разгорещих. Но тези неща действително означават ужасно много за мен.

— Да постигнеш това, което нямаш?

— Да постигна всичко, което искам.

— Това е много далечна цел — спокойно отбеляза Ник. Той ги наблюдаваше. Усещаше, че всички в ресторанта правят същото. „Завиждат ми“, мислеше си той. И двете бяха толкова привлекателни. Валери бе светла и омайно красива, Сибил — тъмна и интригуваща с учудващо светлите си, почти екзотични очи. Валери носеше джинси и смарагдовозелена копринена блуза. А Сибил бе много семпла в черната си пола и бял пуловер. Валери се държеше непринудено, небрежно, самоуверено. Сибил бе притеснена и напрегната.

Бяха толкова различни. Не можеше да не се чуди на тяхното приятелство, даже да бе спорадично и случайно. Бе забелязал бързия, изучаващ поглед на Сибил, когато Валери влезе в телевизионното студио. Знаеше, че Валери сигурно също бе забелязала с какво е облечена Сибил, но не се интересуваше много от това. Сибил слушаше много по-внимателно, когато Валери й говореше, отколкото Валери — Сибил. Понякога дори правеше някои жестове, които напомняха тези на Валери. Никога не си позволяваше да се замисли и да не следи разговора, както понякога правеше Валери. Създаваше впечатление за ученик, който се опитва да запомни всичко, за да се представи добре на бъдещия тест.

— Не се страхувам от далечни цели — отговори тя на Ник — щом са свързани с нещо, което сама трябва да спечеля.

Тя го изгледа продължително и изучаващо. Сините й очи приличаха на скъпоценни камъни. Бяха пълни с обещания, без да разкриват какви точно. Бе интересна жена, решена да успее. Можеше да я разбере, защото приличаше на него. Хвана ръката на Валери под масата. Бе благодарен, че е открил своята звезда, щастлив, че след толкова търсения и опити с различни жени, които го бяха интригували по начина, по който го правеше сега Сибил Морган, бе открил точно Валери.

— А ти? — попита го тя. Опитваше се да вземе с клечките парченце от пилешкото. Остави ги настрани, сякаш вече бе яла достатъчно. — Ти учиш, за да постигнеш това, което искаш? Да събереш достатъчно умения и знания, когато си тръгнеш. Иначе защо ще прекараш толкова много години в очакване да се случи нещо истинско?

Ник изпита съжаление към нея. Чудеше се как една жена, за която заобикалящият я свят не е истински и която болезнено иска нещо различно, може някога да бъде доволна.

— Дойдох тук, за да уча — изрече той с широка усмивка. — Звучи безнадеждно скучно, нали?

— Не и за учен — меко каза Валери.

— А за учени, които харесват куклени пиеси? — настоятелно попита той.

— Те са нещо друго. Изобщо не са скучни. Но все пак — добави иронично тя, — да дойдеш в колежа, за да учиш… звучи малко старомодно.

Сибил ги наблюдаваше. Дъхът й спря, когато улови погледа на Ник към Валери. Ник се обърна към нея и тя смутено сведе очи. Взе отново клечките. Опита се да ги нагласи между пръстите и палеца си. По дяволите, помисли си тя, изглежда толкова лесно, ако човек гледа Валери и Ник. Това е едно от тези неща, които идват с парите и времето, прекарано по ресторанти! Устоя на изкушението да си поиска вилица и известно време се опитваше да разбере как се прави това. Докато се бореше с клечките пропусна част от разговора. И когато Ник я погледна, побърза да каже:

— Не може това да е всичко, заради което си дошъл тук: да се учиш.

— Наистина — съгласи се той. — Дойдох също, за да открия Валери. Допреди три месеца не знаех нито името й, нито как изглежда.

— Не, сериозно. Сигурно има и нещо друго — нетърпеливо попита Сибил.

— Предполагам, че действително няма нищо друго — простичко отговори той, като се чудеше какво ли би могло да я накара да се засмее. — Аз съм най-щастливият човек, когато успея да открия неща, за които вчера не съм и предполагал, че съществуват. Има толкова много неща, които искам да направя и чакам с нетърпение да свърша след няколко месеца и да си намеря работа.

— За каква работа става дума?

— За същата, с която се занимавам сега, дизайн на компютри и програмиране…

— Това е същото, за което говорех и аз. Тук трябва да получиш диплом, както всички останали. Това е като преминаване на курс по преодоляване на препятствия, преди да стигнеш до истинския старт. Хората извън колежа смятат, че това е важно, но всъщност то няма нищо общо с действителния свят.

— За мен нещата не са толкова сложни — усмихна се Ник. Все още се възхищаваше на решителността й, но му се искаше да не е така остра. „Прилича на това, което бях аз самият, преди Валери да ми помогне да се отпусна“ — Просто ми се искаше известно време да бъда студент. Мъже на моята възраст правят състояния от Сан Франциско до Монтерей със или без дипломи. Можех да направя своя удар по всяко време. Но аз исках първо да дойда тук. Вероятно това е последният шанс в живота ми да се концентрирам върху себе си и да разбера какво искам. Винаги съм мислел, че точно в това е ролята на един колеж. Що се отнася до състоянието — ще го направя, когато му дойде времето. Не се притеснявам за това.

Сибил се вторачи в него.

— Не се притесняваш? — като ехо повтори тя. — Толкова си сигурен!

— Сигурен съм. Ще направя това, което трябва и всичко ще е наред.

Все едно че го казвам аз, помисли си Сибил. Защо е с Валери, когато прилича на мен? И после, като че ли изведнъж си спомни, че не е успяла да защити аргументите си, продължи:

— Сигурен си, защото имаш своите дипломи. И защото тук си се запознал с хора, които могат да ти помогнат. Въпреки че в по-голяма степен ще трябва да разчиташ на собствените си сили, защото не би искал да разчиташ на помощта на другите. Не съм ли права, Валери? Ти искаш да се отдадеш на театъра и това е начинът да започнеш.

— Не съвсем — отговори Валери. Играеше си с клечките и изглеждаше отегчена. — Не си представям сцената като бъдеща кариера. Прекалено задължаващо е.

Сибил се вторачи в нея.

— Тогава защо си дошла в колежа?

Сега беше ред на Валери да погледне Сибил като изоставащ студент.

— А защо не? Това е нещо ново, непознато, като да отидеш в Африка или Индия. Но вече съм го правила. Пък и всички отиват в колеж, то е следващата стъпка след гимназията.

Ник се подсмихна и вдигна поглед от чашата си с китайска бира. Вдигна я за тост:

— За академичния живот.

— Можете да си правите шеги — каза сериозно Валери — но аз обичам да уча, както всеки човек. Само че аз просто го правя, вместо да говоря за това. И прекарвам времето си много добре.

— Разбира се, че и на мен ми харесва — каза Сибил. — Но не е само… — и спря. Не можеше да ги убеди. Бяха прекалено обзети от собствените си идеи.

Валери чукна с чашата си тази на Ник:

— За хубавото време и за многото начини да го изживеем.

— Заедно! — каза той, като задържа погледа си върху нейния.

— Може би. — Тя погледна през масата към Сибил. — Какво ще кажете за това? След десет години тримата да вдигнем чаши и да пием за Сибил Морган, известна национална звезда, и нейното собствено телевизионно предаване.

— Пия за това — каза Сибил и тримата отпиха от чашите си.

* * *

Валери седеше до прозореца и мечтаеше, докато професорът драскаше с тебешира някаква химическа формула на черната дъска. След като се запозна с Ник имаше по-толерантно отношение към науката от преди. Дори се изненадваше, че се улавя да се забавлява. Понякога, когато предаваха нещо скучно, си представяше, че слуша гласа на Ник. Той не звучеше така напрегнато, когато й обясняваше как да се справи с писмените си работи.

Напоследък често мислеше за него. Повече, отколкото бе мислила за който и да е било друг мъж. Чудеше се защо. Не беше нито най-сексапилният мъж, когото познаваше, нито най-красивият или решителен. Не бързаше да я хване в мрежите си. Нито пък имаше пари, за да ходи с нея на увеселителните пътешествия с приятелите й, с яхтите, с водните ски. Не можеше да ходи с нея на партита и в нощните клубове, да се разхождат с колите си из полуострова и да си търсят забавления. Дори не успя да се измъкне от работа, за да отиде с нея през двата уикенда в Ню Йорк да се запознае с родителите й. Бе дяволски сериозен във всичко.

Това е най-лошото му качество, мислеше си Валери. Ръката й леко се движеше по тетрадката, записвайки формулата, но мисълта й бе при Ник. Истината бе, че може и да не бе най-сексапилният, нито най-красивият, но затова пък бе най-всепоглъщащият човек, когото познаваше. Когато бяха заедно, тя бе изцяло с него.

Но тази негова напрегнатост, сила и решителност да направи всичко, което си е наумил, без значение дали ще е езда в следобедните часове, или някаква временна работа в университетското градче, бъдещата му работа! Винаги, дълбоко в същността му, като част от него бе тази сериозност и владеене, тази съсредоточеност, която дори тя не можеше да разруши.

Не го разбираше, нито споделяше възгледите му и същевременно не можеше да не мисли за него. Как бе възможно да изпитва подобни чувства към човек, когото не разбира? Това я изнервяше. Правеше я неспокойна. Прекарваха толкова много време заедно, учеха заедно, хранеха се заедно, прекарваха нощите заедно, когато съквартирантите му отсъстваха. Започваше да заприличва на брак. Не се бе срещала с други мъже вече четири месеца и прекарваше все по-малко време с приятелките си. Изглежда Ник не се притесняваше от факта, че не се среща с други жени, но все още продължаваше да се вижда със старите си приятели. Разбира се, Валери бе на първо място. Той явно бе готов за този живот. А тази мисъл я изпълваше с тревога.

Прекалено млада съм за това, мислеше си тя. Не би трябвало още да се обвързвам с когото и да било.

Но аз в действителност не съм толкова обвързана с него! Не още. Прилича по-скоро на корабен романс. Ще свърши, когато пристигнем. А може би и по-рано.

Професорът завърши лекцията и Валери погледна тетрадката си. Листът бе изписан с дребния й почерк с цифри, диаграми, бележки, дори имаше и заглавия на някаква статия в списание, която би трябвало да прочетат за следващото занятие. Изглежда бе записала всичко без изобщо да е чула и дума от това, което се говори. Чудя се дали Ник ще си помисли, че е достижение, или че е някакъв недостатък на характера ми.

По дяволите, помисли си тя, първото нещо, за което си помислих, е да кажа за това на Ник. Напоследък винаги го правя. Напусна сградата и мина през сенчестата част, докато очите й привикнат с яркото априлско слънце. Всеки път, когато се случи нещо, забавно или изненадващо, или поне интересно, не мога да дочакам мига да го кажа на Ник. Е, този път ще пропусна. Не виждам защо трябва да разказвам на Ник Филдинг всичко, което ми се случва. Имам си собствен живот и отказвам да излагам всичко от него на показ на когото и да било.

— Писах през целия час — каза тя по време на вечерята в апартамента му. — Направих чудесни записки и не чух нито дума от лекцията. Мислех си за други неща.

Ник се засмя.

— Трябва да си помислиш дали да не се отдадеш на политиката. Ако можеш да мислиш за едно, а да пишеш за друго… по-скоро да говориш за друго… ти си идеалният кандидат.

— Това не би ми харесало. По-добре да развивам тези умения в личния си живот. По-честно е.

Засмяха се. Ник сипа кафе и разряза кекса, който Валери бе купила от хлебарницата. Наблюдаваше го как реже. Обичаше да гледа ръцете му — спокойни, уверени, с дълги тънки пръсти. Спомни си усещането на пръстите му вътре в нея и го пожела. Изглежда не можеше да му се насити в леглото. Дори днес по време на час си мислех за това, мина й през ума.

Бях решила да не му казвам как съм си правила записки по време на лекцията, без да чуя нито дума. Бях сигурна, че няма да му кажа. Взе вилицата и започна да рови в чинийката с кекса. Сега това не изглежда така важно. Беше й топло и хубаво да бъде тук с него, да го гледа как се движи из кухнята, да си мисли, че скоро ще бъдат в леглото и отново ще преоткрие нежността и силата му, които всеки път й се струваше, че открива наново. Вече не можеше да си спомни идеалните си аргументи, че не бива да се обвързва прекалено.

Изглежда имаше голяма разлика в това, което си мислеше, когато бе далеч от него и мислите, когато са заедно. Тези дни ще трябва да осмисля всичко това. Не трябваше да насилва нещата. В края на краищата всичко ще приключи, когато напуснат Станфорд. Защо трябваше да прави нещо сега, когато се чувства чудесно и той също?

И точно това е проблемът. Той бе започнал да се превръща в навик, от който вероятно ужасно трудно щеше да успее да се откаже.

Глава 4

Сибил погледна надолу към затворените клепачи и отворената уста на Терънс Борегард Трети, чието тежко голо тяло лежеше между краката й.

— Добре — хриптеше той, а дъхът му излизаше на пресекулки. — Добре, добре, добре…

Затвори очи. Не можеше да понася гледката на мъж в леглото си. Вместо това се съсредоточи върху собствения си ритъм. Движенията й бяха бавни. Ослушваше се за дишането му, за да разбере кога трябва да започне да се движи по-бързо и кога по-бавно.

Държеше се с двете си ръце за широкото му лице и когато се наведе напред, зърната й докоснаха гърдите му. Това винаги го възбуждаше. Остави я тя да прави всичко, а тя се ослушваше за звуците, които издаваше и движенията й станаха по-бързи, желаейки да направи това, което на нея й се искаше, докато той изпъшка силно, сграбчи я за бедрата, изпъна се и след това притихна.

Все още дишаше учестено, когато тя се плъзна от него и седна с кръстосани крака на леглото.

— Добре — все още със затворени очи каза той. — Наистина беше много добре, сладурче.

Сибил изчака да види как ще се почувства. Стана както винаги — първо се усети изпразнена, след това по-самотна от всякога и накрая бясна.

Той пет пари не даваше кой беше отгоре му. Дори не си направи труда да я погледне. През цялото време не бе промълвил името й нито веднъж. Когато утре я срещне в студиото, няма да даде и най-малък признак за това, че е спал с нея. За него тя бе никой.

Както между впрочем и той за нея. Но това нямаше значение. Тя не можеше да понася да бъде незабележима.

Но точно тогава той я изненада. Тя се канеше да го изпрати до тях, както обикновено правеше с всеки, който бе прекарал известно време в леглото й, така че да може да прекара остатъка от вечерта като отново вземе живота си в собствените си ръце. Но той протегна към нея ръка.

— Ще трябва да поговорим за твоята емисия новини днес. Създаде доста проблеми.

Сибил замръзна.

— Проблеми?

— Скучна и отегчителна — той отвори очи и също седна на леглото. — Това е обедна емисия. Хората се хранят. Влизат, излизат, бързат… Трябва да ги грабнеш, или ще ги загубиш. От какво имаш нужда. Имаш нужда от нещо лично. Малка историйка. Просто минута. Знаеш, някой ще ги повика. А малките историйки лесно се свързват заедно. Никой не иска да гледа непрекъснато. За Бога… ще показваш водата в полетата, или ще извисяваш глас за загубите на реколтата… Исусе… хората се интересуват от други хора. И в повечето случаи — от страдащи. Семейство в лодка, което е загубило всичко, освен дрехите на гърба си. Реката иска да вземе и техните тела. Или малко момченце на покрива, което плаче и иска да бъде спасено от хеликоптер… каквото и да е. Кратки историйки. Дай на хората това, което искат да видят.

— Но голямата новина бе загубите на реколтата на царевица…

— Майната й на царевицата! Майната им на новините. Никой не го е грижа. Те искат историйки, сладурче. Кратки мигове. Колко пъти трябва да ти го казвам?

Стоеше отстрани на леглото и прокара пръста си по гърдите й.

— Ти си добра и си упорита. Ще се справиш. Имам планове за теб. Имаме ли бира в къщата?

— Ние! — Сибил си пое дълбоко въздух. Той имаше планове за нея. Можеше да й помогне. — Сигурно. — Обви се с халата си и здраво го пристегна в кръста. — Ще проверя в кухнята.

Кухнята бе в другия ъгъл зад одеялото, което бе метнала, за да отдели леглото и гардероба си от нея. Чуваше го да се облича, докато вадеше бира от хладилника. Поколеба се дали да не извади малко сирене и солети, но после се отказа. Нямаше нужда да го глези.

Остана при нея още малко, докато си напъха ризата в панталоните и си изпи бирата.

— Като говорим за кратки истории — започна той, — ще ти дам една страхотна. Не може да се използва, но е страхотна. — Седна на кожения стол и изтегна крака. — Една побъркана жена в Сънивейл, чийто баща се занимавал с петрол, а съпругът й с газ, се обадила един ден на президента на Станфорд и му казала, че иска да му даде петдесет милиона за нова сграда за Инженерния факултет, защото баща й и съпругът й били инженери. Но /винаги трябва да има едно „но“ в големите истории/, но трябва да построят и маймунска къща.

— Какво?

— Не ме прекъсвай, сладурче, просто попивай. Това е историята, която ти давам. Тя имала цяло стадо маймуни… отглеждала ги, хранела ги и не знам още какво… Любимата й маймуна се казвала Етелрет Несъобразителния. Знаеш ли кой е той? По-скоро кой е бил? — Сибил поклати отрицателно глава. — Той е бил крал на Англия по време на Мрачните години. На нея й харесва името. Един господ знае защо. Както и да е. Тя дава милионите си на университета, за да построи сграда за Инженерния факултет и къща за маймуната й Етелрет… Не се смей, сладурче. Това е сериозна работа. Петдесет милиона винаги са сериозна работа. Така че маймуната й да си има дом след смъртта й. Предполагам, че вече е някъде около деветдесетте, а може и повече. Страхотна история, нали? Разбира се, ние не можем да я използваме за нищо.

Изпи бирата си и си отвори още една бутилка.

— Но някой друг може — небрежно подхвърли той, докато си отваряше бутилката. — Е, аз не мога, защото обещах.

Сибил седна срещу него.

— Обеща?

— Обещах на човека, който ми я разказа. Каза ми я под секрет.

— Коя е тя? Откъде я познаваш?

— Не я познавам. Просто спах с нея.

Сибил прехапа устни.

— Коя е тя?

— Нечия съпруга. Мъжът й работи в университета. Присъствал е на срещата.

Тя го изгледа продължително.

— Не вярвам нито дума. Та това е лудост.

Той сви рамене.

— Светът е пълен с побъркани. Което е добре. В противен случай нямаше да има телевизионни новини.

— Но не и чак толкова побъркани — упорстваше тя. — Станфорд няма да го направи.

— Слушай, сладурче, хареса ли ти историята?

— Разбира се, че ми хареса. Страхотна е. Но не е вярна.

— Добре — той се вторачи в бирата си. — Вярна е наполовина. Наистина го е казала. С усмивка. Вероятно са преговаряли за петдесетте милиона, но не са успели да се споразумеят за това как да построят сградата. Тя е казала, че ако в скоро време не получи съгласието им, единственият начин да даде парите на Станфорд е да построят дом за Етелрет и останалите й маймуни. Нещо подобно. Дори им е направила скица. Подарила я е като сувенир на изпълнителния директор на университета. — Въздъхна. — Хубава, малка историйка. Един добър репортер може да направи добри пари от нея. Достатъчно, за да раздвижи емисията си. Достатъчно, за да привлече вниманието на някой от телевизионната мрежа, който може в това време да гледа канала.

Сибил го изгледа с остър поглед.

— И после какво? — попита тя.

— Е, кой знае? Казаха ми… под секрет, разбира се… Господи, тази вечер непрекъснато ти издавам разни тайни. Може би заради нещо, което си направила преди това… Някой ми каза, че може да ме изтеглят в телевизионната мрежа, и че сега следят нашия канал. И тогава… кой знае? Не мисля, че ще искам да оставя един от най-добрите си автори тук, когато замина за Ню Йорк.

Настъпи продължително мълчание.

— Е, но от това няма да излезе нищо. Аз обещах — той дълбоко въздъхна. — Дадох обещание. По-добре да поискам и ти да пазиш тайна.

Размениха си погледи.

— Ще обещаеш ли? — попита той.

— Разбира се — с лекота отговори Сибил.

Той широко й се усмихна. Изпи бирата и се огледа за още една.

— Тази беше последната — каза Сибил. — А и аз имам ужасно много писмени за утре.

— Сега ли ще ги правиш? — той забарабани с пръсти по масата. — В четвъртък обикновено не ме чакат вкъщи преди десет.

Тя кимна.

— Добре.

— Ще отскоча да купя още малко бира — каза той и се отправи към вратата.

— Тери — викна Сибил, когато отвори вратата, — как се казва жената с маймуните?

Той смръщи вежди.

— Разбира се, това е тайна.

— Разбира се.

— Рамона Джаксън — отговори той. — От Сънивейл.

— А изпълнителният директор? Този, на когото е дала скицата като сувенир?

— Олдфилд.

— Благодаря.

Вдигна пръст към устните си, изшътка и тръгна, без да затвори вратата. Сибил стана след него и врътна ключа. После отиде до бюрото си, седна и написа историята на Рамона Джаксън, за да е сигурна, че няма да пропусне някоя подробност.

— Папа — извика Валери от средата на сцената, като изпиваше с поглед мускулестия пилот. — Купи ми този звяр.

— За бога, госпожице, гледате ме така, сякаш се готвите да ме глътнете — каза Роб Сигъл, който играеше ролята на пилота. Той се усмихна, а останалите на сцената избухнаха в смях.

— А на мен ми хареса — каза режисьорът. — Хипатия^[1] поглъща с поглед всеки мъж, когото среща, всеки, когото пожелае. Ти наистина го постигна, Вал. Беше страхотна.

Валери промърмори.

— Не е трудно, щом веднъж разбереш, че нито една от героините на Шоу не е наистина любвеобилна.

— Нито пък Шоу — каза Роб Сигъл и й се усмихна. Тя отговори на усмивката му и задържа погледа си върху него, докато режисьорът не се появи. Той отново започна да обяснява последната сцена и Валери кимаше с разбиране, но погледът й минаваше покрай него. Плъзгаше се по сцената, която трябваше да завършат до следващата седмица. Обичаше да идва тук. Обичаше да споделя чувства. Точно за това обичаше театъра. На сцената те живееха в един фантастичен свят и караха публиката да повярва, че и тя живее в него. Стотици хора споделяха тази вяра, защото за съвсем кратко време тя изглеждаше реална. Разбира се, тази пиеса беше пресилена, на места дори беше глупава, но бе забавна. А ролята на Хипатия Тарлетън бе много приятна.

И Род Сигъл, който приличаше на гръцки бог, не сваляше очите си от нея през цялата репетиция.

— Какво ще кажеш да отидем да хапнем? — попита я той като си тръгваха. — Една тайфа се каним да опитаме нещо мексиканско.

Валери със съжаление поклати отрицателно глава и посочи към местата, потънали в сянка пред сцената.

— Имам среща.

— Да, виждах ви заедно. Просто си помислих, че може би имаш нужда от някакво разнообразие. — Стисна я за ръката. — Вече репетираме с години заедно и исках да те попитам… е, няма значение. Следващия път, може би, ако си свободна.

— Винаги, когато пожелая, мога да съм свободна — каза студено Валери.

— Добре — смутено отговори той. — Исках да кажа… сигурно. Просто имах предвид, че ти може би… нали знаеш, да почувстваш, че трябва, нали знаеш…, защото вече дълго време сте заедно. Разбирам го. Имам предвид, че разбирам, ако това имаше предвид… — Той сгъна сценария на пиесата. — Можеш да ми се обадиш когато и да е. Просто направи нещо. За Бога, Вал, ти си страхотна. И си толкова разумна. Както и да е. Просто си помислих, че можем да бъдем заедно. Така че ако решиш да ми се обадиш, можем да си прекараме чудесно. Нали?

— Добре — отговори Валери, развеселена от обърканата му реч. — Ще се видим утре. На репетицията. — Слезе от сцената и се отправи към осмия ред, където седеше Ник със скръстени ръце и я наблюдаваше.

— Готова ли си? — попита той. — Денят не е ли чудесен за пикник? Човек се чувства като във вечността, когато види слънцето.

— Превъзходен е! Харесваш ми. — Той разгърна дългото си тяло от тясната седалка. — Днес беше превъзходна.

— Благодаря, сър. Днес бях по-добра от вчера. Почти се чувствах готова за пред публика.

— Днес имаше един зрител. Исках да те поздравя, но после си помислих, че е по-добре да не напомням на другите, че съм тук. — Бе решил да й каже как доминираше на сцената, че присъствието и играта й бяха магнетични като красотата й, че чувството й за хумор превръща Хипатия в много приятен образ. Много често, когато й правеше комплименти ставаше неспокойна, особено ако те звучаха екстравагантно. — Беше много добра в сцената с пилота, този дето мислеше, че си щяла да го глътнеш. Двамата сте много добра двойка.

— Благодаря.

Усмихна се и си помисли за Роб, докато излизаха от театъра в безоблачния майски следобед. Слънчевите лъчи проникваха през клоните на дърветата и се прокрадваха към сградите на университета, като им придаваха меко, златисто сияние.

— Какъв чудесен ден! Не мога да повярвам, че всеки следобед съм заета с тази пиеса и пропускам пролетта. Хайде да тичаме.

Тичаха през тревата като деца, заобикаляйки цветята, скулптурите и храстите. Увлякоха и други студенти, докато стигнаха до паркинга, където Валери бе оставила колата си.

— Така е по-добре — каза тя, останала без дъх. Смеейки се, обви ръце около врата на Ник и го целуна.

— Не мога да понасям да стоя цял ден и да се занимавам с дреболии. Денят минава, сякаш нищо не се е случило.

Той целуна очите й, после устните й и накрая върха на нослето й.

— Сигурна ли си, че искаш да отидем до Бейлендс?

— Да. Никога не съм ходила там, а и ти ми обеща хиляди птици. Обеща ми и пикник. Носиш ли нещо за ядене в сака си?

— Да. Празненство. Ти ли ще караш или аз?

— Ти. Знаеш пътя.

Тя се намести в колата и от устните й се откъсна дълга въздишка.

— Свобода! Прекалено дълго репетирахме. Не ти ли омръзна?

— Никога не ми омръзва да те гледам. Освен това научих нещо. Двете с Хипатия сте като две капки вода.

— О-о, не — хвърли му един поглед. — Защо?

— Тя също иска нещо да се случва.

Настъпи кратка пауза.

— Искаш да кажеш, че когато тя казва, че иска да се омъжи, е не защото е влюбена, а защото иска да й се случи нещо. Но аз не приличам на нея. Никога няма да се омъжа само за да ми се случи нещо.

— А какво ще кажеш за това, че купува всичко, което може да си пожелае човек? Това е, накратко казано, Хипатия. Или пък моли баща си да го стори за нея.

— Но аз не си купувам мъжете, нито ще помоля баща ми да направи това за мен. Хайде, Ник, знаеш, че няма да го направя.

— Права си. Знам. Чакай малко, трябва да реша накъде да завием. Тук някъде беше…

Опитва се да прекрати разговора, помисли си тя. Бе отишъл много по-далеч, отколкото е решил. И повече не иска да говори за това. И това е чудесно. Но той действително си мисли, че купувам прекалено много неща и че очаквам непрекъснато да ми се случва нещо. Веднъж ми бе казал, че моята движеща страст е удоволствието. Добре, даже и да е така? Защо не ме приема такава, каквато съм, вместо да разсъждава толкова много? Изучаваше го. Лицето му бе напрегнато и решително, докато гледаше табелите. Обичаше, когато той кара колата й. Харесваше й. Определено изглеждаше по-възрастен от останалите мъже, които познаваше. Включително от Роб Сигъл, който в интерес на истината бе много млад. Но въпреки че бе млад, Роб бе очарователен, а може би и точно заради това. Той бе най-очарователният мъж, когото познаваше. Но щеше да бъде само като студена, мрачна празнота след ярката топлина на Ник Филдинг.

Мълчаха, докато стигнаха до пристанището за яхти в края на пътя за Ембаркадеро. Ник паркира колата.

— Ще се върнем — каза той, като остави сака си на задната седалка. — Тук няма подходящо място за пикник.

— Какво е това? — попита Валери като направи сянка с ръка над очите си и погледна надолу към нещо, което приличаше на тресавище.

— Казах ти. Птици. Хайде, след час ще затворят това място.

Вървяха хванати за ръце. Минаха през Природния център и се отправиха към дъсчената пътека с перила, която сякаш плуваше на няколко стъпки над тресавището. Когато тръгнаха по нея, Валери започна да забелязва живота около себе си. Отначало трябваше да се напряга, но когато погледът й се изостри, тя започна да долавя все повече, докато изведнъж всичко около нея оживя. Насекоми кръжаха около червено-оранжевите паразити върху растенията; водни жаби си пробиваха път между високите тръстики; пасажи риби минаваха като батальони войници. Всичко в тресавището и над него се движеше. Черни птички излитаха и се връщаха в гнездата си, малки насекоми обикаляха и жужаха наоколо, птици се спускаха ниско над водата и ловяха насекоми, носеха в човките си тръстикови пръчици, идваха и се връщаха към залива.

Ник казваше имената им, но Валери не го слушаше. Какво значение имаха имената! Това, което я грабна, бе гледката: птиците, които летяха в някакви редици или кръжаха сами над водата, ослепителните дъгоцветни насекоми, странните цветове на рибите в мъглявата вода, жужукането, шепотът и писъците на тресавището. Остана мълчалива, докато се отправиха обратно към колата.

— Никога не съм виждала подобно нещо — каза тя. — То през цялото време е било тук, а аз не съм знаела. И е толкова невероятно красиво, толкова различно…

— Огледай се пак — леко я подкани той, за да прикрие вълнението си. Никога не бе предполагал, че тя ще се развълнува толкова много. А това вълнение го бе накарало да я обича още повече, ако изобщо повече бе възможно. Тя не отговори. Ник забеляза, че гледаше през прозореца на колата. Хвърляше последен поглед към тресавището, преди да тръгнат. Не сега, каза си той. Сега не му е времето да й говориш за брак. По дяволите! Никога не изглежда да е подходящият момент за това. Сега тя е така развълнувана и доволна и защо, по дяволите, не мога…

Отново погледна към Валери. Чакай, възпираше го вътрешният му глас. Изчакай поне до пикника, където наистина ще можеш да говориш.

Не можеше да чака. Думите сами се изплъзнаха от устата му.

— Мисля, че трябва да се оженим.

Но тонът му не беше верният тон. Гласът му звучеше рязко, почти остро. Изкашля се, за да го каже отново по-меко, с любовта, която изпитваше, но внезапно на платното им се изпречи камион, който се носеше право срещу тях, задминавайки колата пред него. Ник успя да се отклони встрани, сърцето му лудо биеше. Псуваше шофьора на камиона. Кокалчетата на пръстите му побеляха от здравото стискане на волана. Колата забоксува, хвърляйки пръст и прах. Клон от някакво дърво се удари в покрива й и мина с рязък метален звук по прозореца откъм Валери.

— Кучи син — процеди Ник през зъби, когато шофьорът на камиона се върна в своето платно. Завъртя кормилото и отново излязоха на шосето. Камионът вече не се виждаше, а колата, която бе задминал, следваше пътя си. Валери не бе издала нито звук.

Лицето на Ник бе посивяло. Той дишаше тежко и свърна в първата отбивка. Спря до тревата.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — каза Валери. — Ти беше страхотен. Това наистина не е за вярване.

Сбра вежди и се вторачи в нея.

— Не се ли изплаши?

— Разбира се, но това е част от преживяването, нали? Всичко ти изглежда много по-значимо, когато се страхуваш. Наистина беше невероятно.

Той поклати глава.

— Докато нещо се случва…

— Понякога е добре да се случва нещо — студено отговори тя. Седна като изправи гръб. — Това ли е мястото, което бе избрал за пикника?

— Не е мястото, където ми се искаше да отидем, Валери. Съжалявам. Но това не е най-добрият начин да предложиш на една дама любовта си. Сигурен съм, че ако някога го бях правил, сега щях да го направя по-добре, но за пръв път ми се…

— Е, мисля, че няма да ти е за последен път — каза тя.

— Защо не? — попита той. — Ако това е отговорът ти, начинът, по който го казваш, е неприятен.

— Мислех, че е добър. И да, това е моят отговор. — Валери постави ръката си върху неговата. — Ник, не искам да говорим за това. Толкова ни е хубаво заедно вече четири, не, пет чудесни месеца! Недей да разваляш всичко.

— Не мислех, че ще разваля нещо.

— За бога, звучиш като малко обидено момче.

— Съжалявам — твърдо каза той и се втренчи в колата.

— Извинявай, не беше хубаво от моя страна да го кажа по този начин, но Ник, ти наистина се държиш като момче, когато започнеш…

— Когато започна какво?

— Ами да си така сериозен и нацупен. Не искам да се омъжа за теб, Ник. Все още не искам да се омъжвам за никого. Хиляди пъти ти казах, че не съм готова за това, но ти не слушаш. Ти просто искаш нещата да вървят така, както ти искаш.

— А ти — както ти искаш!

— Да, така е. — Тя се засмя и се наведе да го целуне. — Ние и двамата сме такива инати, но ни е хубаво заедно. Не можем ли да забравим за това и да продължим както по-рано? Не е толкова ужасно, нали? — Седна обратно на мястото си и се загледа в каменния му профил. — Какво имаш в сака си за нашия пикник? Приготвил ли си нещо специално?

Поклати отрицателно глава.

— Нямах време. Просто купих малко хляб, сирене и плодове.

Включи мотора и скоро колата отново бе на главния път. Не избрах подходящия момент, помисли си той. Следващия път няма да избързвам. Пред нас е бъдещето, не трябва да съм нетърпелив. Валери е права. Чувстваме се чудесно, когато сме двамата. Сега все още не се налага да променям нещата. Ще почакам по-подходящо време.

Не искаше да мисли, че такова време може никога да не дойде.

Сибил бе започнала работата си в KNEX на рецепцията през първата си година в Станфорд. После стана секретарка. На третата година беше асистент-режисьор. Написа и сценарий. Една сутрин, изпълнена с напрежение, когато репортерът на обедните емисии новини се разболя, тя даде материала си на говорителката, която го прочете, преди някой да е успял да разбере, че тя го е писала. Беше добра. Пишеше бързо и изреченията й бяха остри и драматични. После започна да пише материалите за новините в местните канали, като допълнение на работата й като асистент-режисьор. От всяка работа научаваше нови неща за студиото. Съхраняваше всичко в паметта си. Но не разчиташе само на нея. Водеше си бележки в едно тефтерче, които нощем препрочиташе в леглото.

Единственото подобрение, което направи в аскетичния си апартамент, бе един голям телевизионен приемник, пред който стоеше с часове. Пишеше критики на телевизионни предавания. Записваше си идея за нови шоупрограми, реклами, промоции. Обикновено гледаше късно вечер, след като бе излизала с мъже или жени, които бе срещнала на учебните занятия или в работата. Или пък след като бе приела някого в леглото си. Тя излизаше или водеше някого вкъщи всяка вечер, защото не понасяше самотата.

Това, което изпълваше мислите й и отнемаше най-много от енергията й бе нейната работа. Всеки път, когато влезеше в KNEX-TV, а това бе пет пъти седмично по четири часа на ден, знаеше, че това е мястото, на което принадлежи. Телевизията я разтърсваше дълбоко, изпълваше я с очарование и учудване. Превръщаше я в частица от себе си, когато изпращаше своите думи и образи към стотици хиляди хора, които нямаха и най-малка представа какво става зад екрана. Знаеше, че все още не принадлежи напълно на телевизията, защото бе начинаеща. Но никой не й се подиграваше, даже повечето й помагаха да се учи.

Бюрото й бе едно от многото в голямата стая за новини, претъпкана с телекси, рафтове за дискети, пишещи машини, кафемашини и охладители за вода.

— Сиб, мила, имам едно бяло петно точно по средата на емисията — каза Даун Данвърс от ранните вечерни новини. Беше блестяща блондинка с учудено вдигнати вежди и широка усмивка. — Ако не ми подадеш нещо, което да кажа, ще е ужасно тихо, когато се наложи да продължим.

— Чакам една история — отговори резервирано Сибил. — Даун Данвърс й бе неприятна. Бе само една голяма усмивка и празна глава. — История с филмче — две минути с десетсекундно начало. Трябва да го получа до час…

— Цял час! Но скъпа, ще имам само половин час да го разуча. Зная, че не можеш да ми спретнеш такъв номер. Намери ми някаква друга история и то бързо.

Сибил й хвърли бърз поглед.

— Казаха ми да направя тази.

— Добре. Като не искаш, не искаш. В края на краищата това си е твоето предаване. И ще включат в него каквото имаш. Знаеш, всички мислят, че си страхотна. Но все пак си подсигури гърба. Вземи нещо готово за всеки случай. Хайде, сладурче, не ми оставяй празно място в емисията.

Сибил стисна зъби. Не ме наричай сладурче, сопна се мислено тя.

— Хайде, сладурче, направи нещо, за Бога! Не ме интересува какво. Иначе отново ще получа нервен стомах, а аз не мога да понасям това. Не понасям да се чувствам зле. Добре? Добре? Искам отговор.

Недей да ми заповядваш, ядосано каза наум Сибил. Ръцете й трепереха и тя здраво стисна ръба на бюрото.

— Мога да напиша друга история и ти да разучиш текста, но няма да я използваме.

— Напротив, ще го направим, ако поискам. Бъди сигурна в това! Благодаря, сладурче. И нека да бъде като динамит. Обичам да чета такива истории.

Сибил я проследи с поглед, докато излезе от стаята. Кучка, каза си наум тя. Богата и красива — наистина красива, ако човек харесва русокоси хубавици. И отгоре на всичко очаква, че всеки ще си превива гърба, за да направи живота й по-лесен. Също като Валери. Двете са от един дол дренки. Искат да стане това, което те желаят, а останалите да вървят по дяволите.

Седна пред пишещата си машина. Даун Данвърс искаше бързо своята история. И при това искаше да е като динамит. И щеше да се погрижи тя да бъде излъчена.

Е, мога да й дам точно това, което иска.

Пресегна се към най-долното чекмедже и извади от него купчинка изписани на ръка листчета и една скица. Искаше й се да има повече време, за да може да събере малко подробности. А и не бе успяла да направи филмчето, но не можеше да изпусне великолепната възможност, която случаят й предоставяше. Усмихна се, когато започна да пише. Ще й дам нещо, което ще й създаде име. И моето бъдеще.

В следващите петнадесет минути не престана да пише. Наистина имам много неща, помисли си тя. Особено след като бе успяла да вземе и скицата. Това беше страхотната част: бе се прокраднала в офиса на Лаурънс Олдфилд, докато чистачката бе в съседния кабинет. Прерови картотеката, измъкна „Джаксън“, взе листчето със скицата и излезе. Искаше й се да остане и прочете всички тези документи, които просто я мамеха с цифрите, бележките, писмата — пълни с тайни. Но не можеше. Трябваше да излезе преди камериерките да са се върнали да изгасят лампите и да заключат вратата. Но все пак бе добре, мислеше си тя, докато бързо тракаше на машината.

Когато приключи, прегледа набързо написаното и нанесе няколко поправки. После събра изписаните страници и се отправи към филмотеката. Откри филмчето, което търсеше. Час и половина по-късно Даун Данвърс четеше историята й в ефир с медения си трениран глас, докато Сибил я наблюдаваше от контролната зала.

— Университетът Станфорд има нова любима, научи днес KNEX. Можем да я наречем Любимата от Сънивейл, или Ангелът на Инженерния факултет, или по-добре — Благодетелката на всички маймуни.

На екрана се появи Сънивейл. Камерата се насочи към огромно пространство с големи къщи.

— Деветдесет и една годишната наследница Рамона Джаксън е живяла през целия си живот в Сънивейл. Дъщеря на преуспяващ в петрола баща и вдовица на инженер по газови и петролни инсталации, тя години наред е мечтала да построи нова сграда на Инженерния факултет на Университета в Станфорд в памет на съпруга си и баща си. Но госпожа Джаксън има и друга мечта. И е решена и двете й мечти да се реализират в Университета на Станфорд.

Филмът за Сънивейл бе сменен и на екрана се появи къщата на маймуните в зоологическата градина в Сан Франциско. Сибил предпочиташе да покажат маймуните на Рамона Джаксън, но нямаше достатъчно време за това. Даун продължаваше да чете с медения си глас.

— За последните петдесет години госпожа Джаксън е осигурила подслон и компания за много маймуни. Учила ги е на езика на жестовете и етика на общуването, което ги е превърнало в членове на нейното семейство.

На екрана се появи Университетът в Станфорд. Камерата се движеше по постройките, докато показа сградата на Факултета за инженерни науки.

— Според високопоставен служител в Станфорд, госпожа Джаксън е обещала на университета петдесет милиона долара за реконструкция на инженерната сграда и за построяването на дом на маймуната. — На крайчеца на устните на Даун се появи тънка усмивка, но бързо изчезна. На синия екран сградата на факултета бе сменена от картонения модел по скицата на госпожа Джаксън, която Сибил бе взела от офиса на Олдфилд. — Госпожа Джаксън е скицирала мечтаната постройка за университетските служители, както и картонения макет…

Русата красота на Даун Данвърс отново изпълни екрана. Тя направи пауза и се усмихна.

— Това е всичко за тази вечер. Следват новините от телевизионната мрежа. До утре. Благодаря ви, че бяхте с нас.

Едва сдържаше усмивката си, докато червената светлина на камерата угасна и започна излъчването на рекламите.

— Дяволска история — каза Даун на оператора. Поговориха още минута и после забравиха за нея. Беше просто една от многото истории, които бяха чели. Беше забавна, но нямаше причина да я запомнят.

Но другите я запомниха. Бяха я гледали внимателно, бяха я обсъждали и я запомниха.

— Не може да е истина — възкликна Ник, докато гледаше Даун Данвърс. Приготвяше вечерята, а Валери го наблюдаваше. — По дяволите, трябва да е някаква шега.

— Каква беше шегата? — лениво попита Валери.

Бяха прекарали следобеда в леглото. За пръв път може би от месец бяха сами в апартамента за повече от час-два. Беше се отпуснала и мързеливо отпиваше от виното. Почти не бе поглеждала към телевизионния екран.

— Слушай — каза Ник и тя чу Даун да казва — … ще позволи на неакадемичните среди да посетят инженерната сграда „Етелрет“ и Къщата на маймуните. Тя е много по-близо от зоологическата градина в Сан Франциско.

— Къщата на маймуните? За какво става въпрос?

— Точно това е шегата. Но този, който е писал емисията не го е знаел. Как, по дяволите, са успели да се докопат до това? И откъде са взели картонения макет? Това също бе шега.

— Чудя се дали Сибил има нещо общо с тази работа? — подхвърли Валери. — Тя пише някои от техните емисии. Не помня точно кои. Какво имаше предвид като каза, че е шега?

Ник се облегна на мивката и скръсти ръце.

— В Сънивейл живее една страхотна дама, около деветдесетте, изпълнена с енергия и чувство за хумор. Тя дава на Станфорд огромна сума пари за нова сграда на Инженерния факултет. Трябваше й известно време да реши… всъщност клонеше повече към Кал Теч…, но Лайл Уилсън, председателят на инженерния, я ухажва около шест месеца и я склони да даде парите на нас. Разбрах за това, когато веднъж ни заведе да вечеряме с дамата. Искаше да й се похвали с най-добрите си студенти и ни накара да представим проектите, по които работим. Лайл работи като луд за тази сграда и няколко души му помагахме. Снимахме филм за направеното през последните години от факултета, събрахме публикуваните книги, снимки, доклади…, но по-голямата работа свърши Лайл. Работи в продължение на шест месеца и трудът му бе възнаграден.

— Но какво общо имат с това маймуните?

— Маймуните. Не зная кой започна да ги нарича човекоподобни маймуни. Тя наистина има четирима любимци. Никой от семейството й не обещава да се грижи за тях. Вероятно ще ги даде на зоологическата градина или нещо такова. Лайл ми каза, че са спорили по някакви детайли и дамата е споменала, че ако не постигнат съгласие, ще даде парите за къща за маймуните си на името на най-възрастната маймуна. Тя се казвала Етелрет Несъобразителния. Един Господ знае защо. Набързо нарисувала една скица и я дала на изпълнителния директор. Всички се засмели и преговорите продължили.

— И това е историята, която разказаха по новините?

— Точно. И то все едно че е абсолютната истина.

— Добре де и какво от това? То си е тяхна работа, нали? Когато истината излезе наяве, те ще изглеждат като идиоти и ще трябва да поискат извинение. И с това ще приключи…

— Не знам. — Той закрачи из малката кухня. — Тя е много горда жена. Семейството й живее тук от четири поколения. И тя прекарва доста от времето си в грижи за репутацията си: нейната и на всички Джаксън, живи или мъртви. Има чудесно чувство за хумор, но сигурно много ще се огорчи като чуе тази история. Може да стане за посмешище, а това внезапно да наклони везните към Кал Теч… по дяволите. — Взе един портокал и го хвърли в мивката. Той се пръсна. — Лайл се въодушеви като дете за тази постройка. Както и всички ние. Трябва да му позвъня. Може би ще иска да се срещнем отново с нея. Ще се опита да поуспокои нещата.

Валери гледаше към пръснатия в мивката портокал. Повдигна вежди.

— Много навътре го вземаш, Ник. Не можеш да си сигурен как ще се развият нещата. В края на краищата това бе само една новинарска емисия. Вероятно никой не я е гледал. А дори и да са я гледали, няма да си спомнят…

— Ще го запомнят. Парите винаги карат хората да помнят за тях. А става дума за ужасно много пари. Мръсно копеле…

— О, стига — протегна се Валери. — Мразя като ставаш такъв. Не сме били заедно с векове, а ти се впрягаш за нещо, което няма нищо общо с нас двамата и което е ужасно неприятно. За тази вечер имах други очаквания.

Ник престана да крачи из стаята и се втренчи в нея.

— Струва ми се, че и аз не съм очаквал подобно нещо. Не очаквах, че ще кажеш, че това няма нищо общо с нас, особено след като ти казах как се чувствам. Не очаквах да ми кажеш, че се впрягам за неща, които дяволски ме притесняват, които могат да наранят човека, когото уважавам. Но това вероятно не те засяга. Какво, по дяволите, има значение за теб? Забавлението, нали? Университетът няма значение. Аз нямам значение…

— Ти имаш значение, ако се отпуснеш и прекараме добре времето си! Как да ти обясня, че значиш много за мен, когато ти непрекъснато се безпокоиш за нещо или за някого, за когото изобщо не ме е грижа? Утре пък ще трябва да отидеш на някакво събрание за университетската политика, или нещо подобно. Та ти участваш в една дузина комитети…

— Два, но кой го е грижа да сметне? — направи пауза, после си пое дълбоко дъх. — Хайде, Валери, хайде да подпишем примирие. Напоследък май непрекъснато се караме. И винаги тръгва от някаква дреболия. За миг всичко е чудесно и после започва сражението. Не знам какво ни кара да се държим така, но мисля, че трябва да сложим край.

Валери бавно кимна.

— Може би трябва да го направим!

Обзет от тревога, той се вгледа в нея.

— Не това имах предвид!

— Знам. Но спомняш ли си кога започнаха кавгите ни? Когато взе да си мислиш за брак. Оттогава стана нетърпелив и критичен и престана да бъдеш мил по онзи начин, който харесвам.

— Мога да кажа същото и за теб. Съжалявам. Аз първи извадих оръжието. Помолих те да се омъжиш за мен. Не зная защо това може да е причината да започнем да се караме и да се нахвърляме един срещу друг. Ти знаеш ли?

Тя поклати глава.

— Е добре, моля да ме извиниш. Знаеш, че никога не бих те наранил, ако можех да ти го спестя. Нямах намерение да те критикувам…

— Не — каза Валери. Когато я погледна, в очите му имаше толкова много нежност, че сърцето й се сви. „Господи, какво правя? Не го заслужавам!“ Но после си помисли: „По дяволите. Уморих се да мисля за това. Уморих се от мисълта, че той е по-добър, по-благороден, по-умен от мен. Обичам да бъда с някой, който е малко глупав, поне от време на време. Като Роб или някой като него. Някой, който не иска нищо от мен“.

Почувства се нещастна. Всичко, което искаше в този момент, бе да е далеч от апартамента на Ник, да е далеч от него, да остане за малко сама.

Изправи се. Ник бързо я хвана за ръката.

— Не си отиваш, нали? Какво става, по дяволите? Разбираш ли нещо?

— Предполагам, че достатъчно. Отивам си, Ник. Сигурно ще ти се обадя, но сега не ми се говори повече.

— Но аз искам да ти кажа. Слушай. Валери, любима, не можеш да си тръгнеш с всичко недоизказано, което се носи във въздуха. Това е нелепо… няколко скарвания… това не е причина да ме напуснеш. Господи, знаеш колко много те обичам, колко много искам двамата… не мога да си представя да не сме заедно. Знам, че не искаш точно това.

— Да, точно това искам. — Тя се отдръпна от него. — Не можеш ли да разбереш? Искам го. Не чувстваш ли дяволското напрежение около нас. Сякаш сме в горяща къща. Беше ни толкова забавно, Ник. Повтарях ти го, повтарях ти го, но ти не искаше да го оставиш да продължи така. На теб това не ти бе достатъчно. Трябваше да превърнеш всичко в драматична продукция. Но единственото място, където мога да участвам в подобна продукция е сцената, където знам, че това е илюзия.

— Това не е…

— Не говори, изслушай ме за минута! Ти винаги говориш много хубаво и можеш да ме убедиш, но този път просто помълчи. Можеш ли?

Той кимна и Валери почувства, че сълзите застават в гърлото й. Искаше й се да протегне ръце, да го прегърне и да измие с целувки болката в очите му. Да измие с целувка мъката от чудесните му устни, които й бяха доставяли такова удоволствие, но тя се пребори със себе си и се отдалечи към вратата.

— Спомняш ли си деня, когато бяхме на Бейлендс и аз бях така развълнувана? Има още толкова много неща, които не знам… знаеш ли, мислех си, че всичко съм видяла вече. Обиколила съм Европа, Азия, Индия и цялата ни страна. Мислех си, че вече всичко съм видяла. Но се оказа, че невинаги съм го търсила на правилното място. Ти ме научи на това. Имам много планове и няма да се откажа от тях като се обвържа със семейство или нещо друго практично и обикновено. Не искам да зная какво ще правя на другия ден! Не можеш ли да разбереш това? Толкова добре си ме разбирал. Това е едно от нещата, които най-много харесвам в теб. Моля те да разбереш и това. Искам да мога да правя това, което ми се прави; да ходя на места, където ми се иска да отида; да се срещам с хора и да излизам с тях без да се притеснявам, че ще нараня чувствата ти, или чувствата на когото и да е. Искам да прекарвам добре времето си, без да се чувствам виновна за това. Не мисля, че искам толкова много. И преди съм ти казвала всичко това. Едва ли съм го пазила в тайна.

— Не, не си, но аз бих искал…

— Каза, че ще ме изслушаш без да ме прекъсваш.

— Аз те слушах. А сега е мой ред. Ти харесваше всичко в мен, което се опитваше да окастриш. Харесваше ти някой да се грижи за теб, да кара колата ти вместо теб, да ти помага за писмените работи, да те слуша, когато искаш да говориш… Харесваше ти, че съм по-възрастен от твоите приятели. Харесваше ти, когато бях драматичен, защото това ти създаваше чувството, че нещо се случва. Харесваше ти да знаеш, че не се вълнувам, когато пърхаше с мигли на онова магаре, което играеше пилота в…

— Не съм пърхала с мигли!

— По дяволите, дали си го правила! Ти обичаш да си играеш с хората, Валери. И го знаеш. Ти си разглезена, егоцентрична, човек, който не може да си намери място…

— Тогава защо ме искаш? — очите й се впериха в него. — Какво лошо има в това човек да не може да си намери място на двадесет години? Кога, ако не сега, ще се забавлявам? Ти си прав. Обичам някой да върши нещата вместо мен. Беше много хубаво, че си по-възрастен, защото не летеше из облаците както…

— Както ти го правеше.

— Не съм. Бях тук пет месеца, тук, с теб, помниш ли? Не мога да понасям, че винаги стоиш тук и ме чакаш да взема някакви решения. Не искам да вземам повече решения. Не искам да го правя още дълго време. Искам да ме оставиш да бъда такава, каквато съм и да не се опитваш да ме промениш.

Бе стигнала до вратата и я отвори. Ник бързо се озова до нея.

— Не искам да те променям. Обичам те такава, каквато си. Обичам те от деня, в който те срещнах.

— Това не е вярно. — Тя студено го погледна. — Ти беше решил как трябва да изглеждаме заедно, все едно че правиш една от твоите компютърни програми. Мислеше, че знаеш кое е най-доброто за нас и как да го постигнем. Особено аз. Мислиш, че харча прекалено много за дрехи, че посещавам прекалено много партита и че не обръщам достатъчно внимание на задълженията си…

— Но това са дребни неща, които нямат значение. Това, което обичам в теб е духът ти и твоето…

— О-о, духът ми. Всичко това означава, че с мен по-лесно се разговаря и съм по-добра в леглото от някой от твоите компютри. Ти си си изградил този образ за мен, а на мен не ми е лесно да живея с него. Дори не искам да го правя.

— Ако не си сигурна, тогава дай ни още малко време. Защо искаш да разрушиш всичко, което изградихме през последните пет месеца?

— Защото смятам, че не съм достатъчно добра и се чувствам виновна и… се задушавам. — Тя остро поклати глава. — Съжалявам, Ник, но не искам да те виждам повече.

— Не казвай това!

— Трябва да го направя. Изобщо не искам да те виждам повече. Мислила съм за това…

— Не си мислила! Не и до днес!

— Отдавна го мисля. Просто не съм ти казвала.

— Мислила си за това, докато сме се любили?

— Двете неща нямат нищо общо. Обичам да се любя с теб.

— Можеш да се преструваш на искрена. Нали така каза, когато бяхме в телевизионното студио. Така е, нали? Да флиртуваш с камерата, нали така го каза? Каза, че не е трудно, поне на теб не ти е трудно, защото ако човек знае какво искат хората не му е трудно да ги накара да му повярват.

— По дяволите, Ник. Мразя, когато ми казват какво съм говорила преди много време. Аз дори не си спомням.

Отново се опитваше да се пребори с чувствата си. Не можеше да понесе смайването, което се изписваше на лицето му. Ръцете й потрепериха от желанието да го прегърне и да се притисне към него и с целувка да измие всичко, което си бяха казали. Но успя да се овладее.

— Довиждане, Ник. Надявам се… — направи непохватен жест в усилието си да намери думите, които да каже за сбогом — … че ще намериш някоя по-добра от мен.

Обърна се и прекрачи прага на апартамента му за последен път.

— Валери — викна след нея Ник. Тя се обърна и той докосна с ръка бузата й и нежно прокара пръсти по лицето й.

— Довиждане, моя любов — изрече много тихо и нежно той. И после той беше този, който затвори вратата.

Глава 5

Всички я гледаха сияещи, трупаха се около нея, поздравяваха я, стискаха ръката й. Сутринта след емисията за Рамона Джаксън Сибил се чувстваше като героиня. Беше център на внимание, звездата на канала. Беше сензационната новина за всеки вестник, радиостанция и телевизионен канал в Бей Ериа.

— Дяволски късмет — каза й един от режисьорите, като я прегърна през раменете.

— Страхотен късмет — подхвърли друг. — Как ли е изровила Сибил тази история?

— Няма значение — отговори продуцентът. — Чудя се само как не е изтекла някаква информацията до този момент? Става дума за сума пари. И този стар прилеп Рамона Джаксън… маймуни в Университета… как ли са успели да го запазят в тайна?

Останалите свиха рамене. Не знаеха. А когато Терънс Борегард Трети чу въпроса, просто махна с ръка.

— Човек никога не знае как и кога ще избухне сензация. Но трябва да е винаги готов. Както нашата малка Сибил. Винаги е готова.

Върнаха се отново към работата си. Но приказките отново се подновиха, когато изпълнителният директор на Университета Лаурънс Б. Олдфилд публикува изявление.

„Историята за сградата на Инженерния факултет и къщата за човекоподобните маймуни е отвратителна, абсолютно невярна и клеветническа. Университетът обсъжда с адвокати бъдещите си действия.“

— Какво друго очаквате да кажат? — отново свиха рамене в стаята за новини на KNEX-TV.

Редакторът от местния вестник „Пало-Алто-Таймс-Криер“ се обади на Сибил по телефона.

— Дай малко подробности. Нямам никакви. Страхотна история, ако е истина. Но Джаксън не вдига телефона и не отваря вратата. А от Университета са казали, че няма да коментират. Какво можете да ми предложите?

— Нищо — отряза го студено Сибил. Все още не знаеше какво може да направи с тази история. Но едно нямаше да направи със сигурност — нямаше да я даде на някой друг, особено на човек, който не вярваше, че е истина. — Все още работим върху нея, за продължение. Нямам повече от това, което чухте снощи.

Затвори телефона. Но той отново иззвъня, и пак, и пак. Не престана да звъни през цялата сутрин. Търсеха я репортери от вестници и телевизионни канали от Сан Хосе, Сан Франциско, Оукланд, Лос Анджелис. Сибил ги отряза всичките, но все повече я обземаше непознато вълнение. Всички мислеха, че е страхотна и никой не я критикуваше за нищо.

Към обяд Борегард я повика в кабинета си.

— Добра история. Поздравления.

— Благодаря ти. Заслугата е твоя.

— Да, наистина. Може би част от нея.

Сибил остро го погледна.

— Изцяло е твоя.

— Изцяло? Ами скицата. Откъде я имаш?

— Намерих я. Но нямаше да знам за нея, ако не ми беше казал. Всичко е благодарение на теб, Тери…

— Къде я намери?

— Не мога да ти кажа.

— Ще ми кажеш.

Сибил поклати отрицателно глава.

— Не искаш да ти разкрия източниците си.

Той я погледна през присвитите си клепачи.

— А това, че ги обучавала? На езика на жестовете и на етика на общуването? Откъде го научи?

Настъпи кратка пауза.

— От мой източник.

— Кой?

— Не мога да ти кажа, Тери. Не мога да разкривам…

— Пред мен можеш.

— Дори и пред теб не мога.

Той я погледна втренчено.

— А откъде взе изказването на Лайл Уилсън за проектите, по които работят.

— От „Ла Тайм“. Бяха пуснали една статия за инженерните науки в Калифорния.

— Значи си направила някои проучвания.

— Разбира се.

— И имаш сигурни източници.

— Сигурни като твоите.

Той скочи от стола си.

— Какво, по дяволите, означава това? Откъде знаеш с кого съм разговарял?

— Не знам! Просто исках да кажа… нямах нищо предвид, Тери. Най-малко исках да те разстроя.

— Кой е разстроен? Просто исках да знам какво става. Разбра ли? Никакви игри, никакви изненади. Ясно ли е?

— Да.

— Така, кой ти каза за езика на жестовете и за етиката? Откъде имаш скицата?

Сибил отново поклати глава.

— Е добре, малка госпожице. Но помни, че всичко ще се изсипе на собствената ти глава.

— Не само на моята. Зад мен стои телевизионният канал.

— Доколкото сме в състояние. Само доколкото сме в състояние.

— Винаги си ми казвал, че каналът застава зад хората си.

— Доколкото можем.

Тя остана съвсем неподвижно.

— Ти ми даде тази история, Тери.

Той въздъхна с облекчение.

— Изглежда се върнахме там, откъдето започнахме, сладур. Аз ти дадох една хубавичка история и ти казах, че не можем да я използваме. — Телефонът му иззвъня и той вдигна слушалката.

— Да? Задръж го половин минута и после ще говоря с него. — Остави слушалката настрани. — Олдфилд е — каза той на Сибил.

— Изпълнителният директор на Университета. Мисли се за проклет тигър. Не се притеснявай. Ще те прикрия — поклати глава с присмехулно задоволство. — Каква малка прелест си, така да разтърсиш Станфорд. И както чувам, телевизионната мрежа също проявява интерес към нас. — Заобиколи бюрото. — Дръж ме в течение, преди да напишеш още нещо за маймуните, добре? — Той я хвана за ръката, леко я ощипа и я избута навън през вратата.

— Можеш да ме свържеш — каза той на секретарката си като взе отново телефонната слушалка.

— Откъде е всичко това? — настоятелно попита Олдфилд. — Кой е този „високопоставен университетски служител“? Няма такъв и ти добре го знаеш. Ти си съчинил всичко това. То е измислица и нанесе вреда на Университета. Затова искаме да знаем откъде идва и какво смяташ да правиш по-нататък?

— Знаем го от достоверен източник — каза спокойно Борегард. Седна удобно в стола си и се приготви да се забавлява. Затвори очи и си представи Марджъри, съпругата на Лаурънс Б. Олдфилд, да лежи под него и да издава доволни звуци, а после как си бъбрят, докато се излежават и как й задава въпросчетата си за Университета, особено пикантната малка историйка за Рамона Джаксън и нейните човекоподобни маймуни, която бе измъкнала от съпруга си. — Абсолютно достоверни източници — повтори той на Олдфилд. — Ние не сме безотговорни, Лари. Ние сме най-добрите тук — скромно се изкашля. — Що се отнася до плановете ни, засега нямам намерение да ти кажа нищо. Може и да помислим за евентуално продължение, но дори и за това не съм още сигурен. Ще проверим нещата, разбира се. Това ни е работата.

— Ще проверите нещата — гневно повтори Олдфилд. — Майната ви, можехте да проверите, преди да го пуснете в ефира.

Боже, боже, помисли си Борегард, какъв език от един университетски служител.

— … правният департамент — говореше нещо Олдфилд. Ще проверим какви са ни правата. Знаеш, че много рискувате. Всеки кучи син от вашата емисия… и особено човекът, който се е вмъкнал в моя кабинет и е откраднал личните ми документи от моята картотека. Но аз не мога да чакам адвокатите. Настояваме за публично опровержение и извинение. В същата новинарска програма да бъде прочетено от същата говорителка, какво й беше името, блондинката, която да обясни, че нищо в тази история не отговаря на истината…

— Нищо ли? — бавно повтори Борегард. — Лари, тя не каза ли петдесет милиона?

— Не става въпрос за това.

— Не каза ли, че иска Университетът да се погрижи за нейните човекоподобни маймуни?

— Обикновени маймуни. Това беше шега.

— Обикновени маймуни? Е добре, със сигурност ще коригираме тази грешка.

— Настояваме да кажете на зрителите, че историята е клевета, че част от нея е била фабрикувана, а вашите източници са неверни… вие знаете как да го кажете.

— Е добре, трябва да ти кажа, че ние работим много добре — каза успокоително Борегард. — Ще направим тази корекция, Лари.

— В допълнение — каза Олдфилд все едно че Борегард изобщо не му бе отговорил — искаме да знаем източника на тази история, или източниците, в случай че са няколко. Съмнявам се, че има такива, но ако не ни дадете имената им, ще приемем, че сами сте измислили всичко. Вие, с тази Морган, авторката. Имаме право да знаем тези имена и аз ги искам веднага. Някой от тях е нахлул в кабинета ми и аз искам да знам кой е.

— Задръж за малко, Лари. Ти ни отправи много обвинения и аз не искам да ги слушам. Откъде знаеш, че някой се е вмъкнал в кабинета ти? Кабинетът ти е отворен през повечето време, нали? Не мисля, че искаш да обвиниш екипа ми в престъпване на закона, когато не разполагаш с доказателства. Що се отнася до вашите права, при цялото ми уважение към теб, нямаш право на нито едно име, нито едно! Не може една отговорна новинарска програма…

— Няма никаква отговорност…

— … да не обещава анонимност и защита на своите източници. За бога, само защото са били достатъчно смели да ни кажат истината…

— Това е лъжа!

— … и разбира се, ти ще разбереш, че аз като журналист не мога дори да предположа…

— Глупости.

— Добре. — Настъпи тишина. — Няма да ти кажа тези имена, Лари. Наистина не очакваш от мен да го направя. Какво, по дяволите, ще направиш с тях? Историята вече излезе на бял свят.

— Ще ги накарам да си оттеглят думите назад. Знаеш много добре какво ще искам от тях.

— Е, може да го направят, може и да не го направят. Хайде, Лари, какво толкова, това е просто една малка история. Може пък да разтърси малко академичните среди и…

— Тя каза, че ще си вземе парите обратно! — въздъхна Олдфилд. — И тогава вече ще те смажа.

— Не вярвам, че ще го направи. Защо? Какво ще направи с всичките тези пари, а?

— Ще ги даде на Кал Теч или Бъркли. Те бяха в списъка й от самото начало, но Лайл Уилсън успя да я уговори.

— Защо?

— Защото някои хора не са дебелокожи като теб, копеле! Тя не обича да я правят на глупачка!

— Е, добре де, след като веднъж сте я придумали, ще успеете още веднъж. Поговори с твоя Уилсън. Може би ще успее да я навие. Може да го направи като легне с нея.

Настъпи тишина.

— Искам опровержение — упорито каза Олдфилд. — Тази вечер. В същата емисия.

— Съжалявам, Лари, но няма да го направим.

— Тогава ще се видиш с адвокатите ни — троснато отговори Олдфилд и тресна слушалката.

Е добре, помисли си Борегард, малко мълчание не е лошо за разнообразие. Но изразът на лицето му бе замислен, докато остави слушалката и заобиколи бюрото си. Погледна през стъклената стена на офиса в стаята на репортерите. Сибил седеше пред бюрото си. Изглеждаше убедително. Вероятно си има своите източници. Тя знае, че това е един от пътищата да изскочи някоя история, а после да събере парчетата в едно цяло, като в пъзел. Или да открадне документ. Бе свършила добра работа. Бе направила една малка хубава история. По-добре щеше да направи, ако сега я прикрие. Тя бе дяволски добра. Мисълта да се отърве от нея му бе неприятна.

Валери и Роб Сигъл излязоха от театъра и пресякоха вътрешния двор на сградата. Бе хванал ръката й и ентусиазирано стискаше пръстите й, докато тя успя да се откопчи.

— Хей! — възкликна той след нея, когато тя забързано закрачи напред. — Нещо лошо ли казах?

Тя поклати глава.

— Просто не искам да закъснявам за час.

— И аз не искам. Но можем да се държим по-приятелски, докато стигнем, нали?

— Не ми се иска — каза късо Валери и продължи да върви.

— Исусе — промърмори той — как бих могъл да знам как ще реагираш в следващия момент…

Продължиха да крачат мълчаливо към дългата сграда, в която се провеждаха занятията. Към нея водеха широки стъпала, по които на малки групички бяха насядали студенти — четяха, ядяха, приказваха си. Валери си проби път между тях, следвана от Роб.

— Важи ли още уговорката ни за довечера? — сияещ попита той.

— Предполагам — отговори тя и влезе в студената мрачна сграда.

— Исусе — каза този път по-високо Роб, но преди да успее да продължи, Валери се бе отдалечила.

— Сибил! — извика тя. — Не съм те виждала толкова отдавна. Как си?

Очите на Сибил засияха като видя, че Валери тича към нея.

— О-о, Валери. Надявах се да те срещна. Случиха се толкова много неща… вчера бе най-невероятният ден в живота ми…

— Добре. Разкажи ми всичко. Толкова съм отегчена, че ще ми е приятно да чуя какво ти се е случило. Какво стана?

Сибил любопитно погледна към Роб, който продължаваше да се мотае наблизо.

— Ако си заета, ще ти го разкажа друг път.

— Разбира се, че не съм заета. — Валери се обърна към Роб. — В шест и половина?

Той кимна:

— Добре.

— Добре, ще се видим тогава. — Хвана Сибил за ръка. — Какво ще кажеш да изпием по една лимонада?

— Нали имаш час? — изтърва се Роб.

— Всъщност той е след един час — спокойно каза Валери. — Ти имаш ли часове? — обърна се тя към Сибил.

— Не — отговори Сибил, като изхвърли часа по история от мислите си.

— Тогава да вървим.

Без да обърне внимание на Роб с лекотата, с която винаги го правеше, Валери хвана Сибил за ръка и двете се отправиха навън. Минаха площадчето и пресякоха вътрешния двор при Студентския съюз.

— Прекалено красиво е, за да влизаме вътре — каза Валери и те избраха една маса на терасата. — А сега ми разкажи за невероятния си ден. Имам нужда от една забавна история. Напоследък всичко е толкова скучно.

— Не знаех, че се срещаш и с други момчета — погледна я Сибил.

— Е, сега знаеш.

— Но все още се виждаш с Ник.

— Не. — Валери ровеше в чантата си за книги, за да намери портмонето си и Сибил не можа да види израза на лицето й. — Реших, че бракът не е за мен.

Сибил онемя.

— Били сте женени? Не знаех… кога…

— Разбира се, че не сме били. — Спря. Какво, по дяволите, си мисли. Тя е ужасно загрижена. Но не иска да навреди. — Да ходи човек с Ник е все едно да е женен за него. Той не определя срещи. Тази дума просто не фигурира в речника му. Той се жени. Започнахме да ставаме прекалено близки и аз скъсах. Лимонада — каза тя на сервитьора и после тъжно се загледа в лъжичката си. — Иска ми се хората да не са така заети — продължи тя. — Те винаги правят нещо, планират, работят, после говорят за това, което са правили, планирали, работили. Това ме изнервя. Винаги очакват от мен да ги слушам, да кимам с глава и да изглеждам развълнувана, все едно че съм от секцията за поздравления, или от тима на лодката… или съпруга.

— Е — започна Сибил след минута мълчание — предполагам, че сега не трябва да ти разкажа какво правя или върху какво работя.

— О! — Валери вдигна поглед към нея и се усмихна с онази топла, широка усмивка, която винаги караше другите да забравят колко затворена в себе си е била само преди миг. — Не беше много красиво от моя страна. Напълно те пренебрегнах, а ти с такова вълнение се опитваше да ми разкажеш за невероятния си ден. Кажи, че ми прощаваш и ми разкажи какво ти се е случило.

— Разбира се, че ти прощавам. Не ставай глупава. Ако наистина искаш да чуеш какво ми се е случило… — Валери кимна. Гледаше я толкова напрегнато, че Сибил имаше чувството, че е единственият човек в света, от когото сега се интересува Валери.

— Случи се нещо в студиото, вчера. Е, всъщност онзи ден, но събитието се разви вчера.

В момента, в който чу да се споменава името на Рамона Джаксън на Валери й се прииска да спре Сибил по средата на изречението. Не й се слушаше за това. То пробуди спомените от онази ужасна вечер с Ник. Гневната им кавга още ехтеше в мислите й. Но тя сама бе искала да чуе всичко и сега не й даваше сърце да накара Сибил да спре.

— Гледах го — каза тя, когато Сибил свърши. — Чудех се дали имаш нещо общо с това. Но това е побъркана история. — Спря. Може би щеше да накара Сибил да поговорят за нещо друго. — Как успяваш да пишеш истории като тази? Разпитваш ли някого?

— Понякога. Но не и този път. Доверих се на човека, който ми разказа за това.

— Довери се? При такава странна история? Не си проверила и от други хора?

— Не беше нужно. Човек трябва да знае кога да провери и кога не е необходимо. Човекът, който ми я разказа спи със съпругата на един от Университета. Административният директор — добави напосоки тя, без да я е грижа дали е истина или не. — Тери каза, че съм страхотна, че съм открила тази история и че ще ме вземе със себе си, ако го изтеглят в телевизионната мрежа.

— Ти сама ли я откри?

— Разбира се. Намерих и тази скица. Никой не ми е помогнал. Показах ги на Тери и той хареса историята. Каза ми да вървя смело напред. Бе един от неговите мигове, за които винаги говори.

— Мигове? — Валери я слушаше напрегнато и Сибил се отпусна.

— Човешкият интерес. Мигове в човешкия живот, с които може да се идентифицира зрителя. Неща, които предизвикват повече интерес, отколкото фактите или цифрите за загубите на реколтата на царевица или за замърсяването, или дори за нова постройка. Тази история превърна новата сграда в значима за хората. И беше добра, не бе необходимо да се направи много, за да стане идеална.

Интересът на Валери все повече се разгаряше.

— Какво означава, че не е било необходимо да се направи много, за да стане идеална?

— Правим най-доброто от това, с което разполагаме — поправи я Сибил, все едно че бе учителка. — Повечето новини са толкова скучни, че трябва много да работим по тях, за да грабнат вниманието на хората.

— Имаш предвид, че си съчинявате.

— Не, разбира се, че не. — Погледна Валери с изучаващ поглед, за да разбере дали не се опитва да я хване на въдицата, но после реши, че не е така. — Не, не си съчиняваме, но го написваме по начин, който да привлече вниманието на хората. Ако знаеш какво правиш, можеш да дадеш цитата в друг контекст, да му поставиш друго ударение, да го оцветиш малко, може да добавиш само няколко детайла, и тогава получаваш нещо, което ще задържи вниманието на твоята аудитория.

Валери кимна. Отново бе започнала да се отегчава. Бе се уморила от малко пресиленото вълнение и енергия на Сибил. Бутна лимонадата си настрана. Беше отвратителна. Нямаше никакъв вкус. Напоследък всичко бе безвкусно. Искам Ник, помисли си тя. Искам да говоря с него, да чуя смеха му, да се смея с него. Искам да видя как очите му грейват, когато кажа нещо, което харесва. Искам да лежа под него и върху него. Искам да ме притисне.

Не можеше да повярва. Никога не бе допускала да се забърка в такава каша. Изглежда повече нямаше да може да се забавлява, нито пък друг мъж щеше да успее да я заинтересува. Дори не можеше да се наслади на чаша лимонада. Трябваше да успее да се пребори с всичко това. Но точно сега бе безкрайно отегчена от целия този разговор за телевизията. Затвори чантата си и се изправи.

— Поздравления. Радвам се за теб. Хубаво е да видиш, че някой има успех.

— Почакай, ще повървя с теб — каза Сибил. — Към клас ли отиваш?

— Предполагам.

— И аз трябва да ходя.

Върнаха се по същия път.

— Роб изглежда приятен — каза Сибил. — Невероятно красив е.

Валери въздъхна.

— Роб е малко момче, което се облича, както се обличат студентите — като жънещи успехи търговски посредници, какъвто един ден ще стане.

— Няма вид на човек, който ще успее да ти продаде нещо.

— Аз съм по-костелив купувач. А какъв е този Тери, за когото говореше?

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Имаше нещо в гласа ти. Той по-специален ли е?

— Мразя го. Но трябва да работя с него. — Сибил спря. — Аз съм към библиотеката. Ще се видим.

— Мислех, че имаш часове.

— Да, но трябва да си взема една книга. До скоро.

Валери поклати глава. Всичко, което направих, бе да я попитам за този Тери, а тя ми обърна гръб. Вероятно спи с него. Но откъде можех да знам, че той е дойната крава?

Тихо стъпваше с мокасините си по пътеката. Цели два дни, откакто не съм виждала Ник. Не сме се разделяли от януари. Пет месеца.

Но не тези два дни я тревожиха. Тревожеше я по-скоро мисълта, че няма да го вижда повече. Наистина не можеше да понесе факта, че няма да го вижда. Ритна един камък от пътеката и той с трясък се удари в стъблото на едно дърво. По дяволите. Защо всичко е толкова сложно?

Звънецът удари и тя се запъти към сградата. Но спря във фоайето. „Не мога. Не мога да седна и да слушам как английските поети са възпели любовта и желанието. Ще ми бъде много по-приятно да чуя какво мисли Ник за това. Ще ми бъде много по-приятно да ми покаже какво чувства. Омръзна ми да ми липсва. Трябва само да му се обадя и той ще ме покани на вечеря и всичко ще се оправи.“

Обърна се и почти тичешком пресече поляната като махаше с ръка на приятелите си, но не спря, докато не стигна до общежитието. Делеше малък апартамент с три момичета. Всяка си имаше стая, в която се влизаше от общата дневна. Когато пристигна, момичетата не бяха вкъщи. Затвори вратата и седна на крайчеца на леглото. Протегна се за телефона. Но не вдигна слушалката.

Той няма да си е вкъщи. Днес работи цял ден. Е, но мога да му се обадя в работата. Не обича да го тревожат там. Но ще се зарадва да ме чуе. Ще се зарадва, когато чуе да му казвам…

„Какво? Какво ще му кажа?“ Легна на леглото и се загледа с невиждащ поглед през прозореца. „Ще му кажа, че го искам. Че искам нещата между нас да са както преди. Нищо повече. Но не и по-малко. И той ще ми каже неща, които вече ми е казвал. И аз ще му отговоря по начин, по който вече съм го правила. И отново ще се окажем на същото място. Ще се вбеся и ще забравя колко много ми е липсвал. И тогава отново ще започнем да се караме. Не, не искам това. Но искам Ник. Господи Боже, толкова съм объркана.“

Стана от леглото и закрачи из стаята. Влезе в дневната и се изправи до прозореца, засенчен от висока плачеща върба, чиито клони се полюшваха от лекия вятър. Не ми остава нищо друго, освен да го забравя. Не мога да му се обадя. Не мога да му пиша. Ще стане още по-невъзможен отпреди. Няма да си помисли, че съм се върнала при него, само за да прекарам хубаво времето си, а ще си помисли, че съм се предала. Ще си помисли, че сме стъпили на пътя за олтара.

Ще бъде толкова сериозен.

Защо трябваше да се влюбвам в човек, който не знае как да играе?

„О-о, не, не съм влюбена в него — каза си уверено тя. — Просто се оставих да бъда увлечена. Позволих му твърде много да навлезе в моя живот. Ще трябва да мине доста време, преди да позволя на друг мъж да го стори отново.“

Взе книгите си и тръгна през парка към класната стая. Щеше да закъснее, но това нямаше значение. Точно сега щеше да е по-добре да научи какво мислят английските поети за любовта и желанието, отколкото да мисли за Ник. Може би поезията щеше да й донесе покой?

Но поезията не успя, както не успя да я успокои и нищо друго до края на този дълъг ден. Когато се върна в стаята си бе напрегната, ядосана и изпълнена с желание да й се случи нещо. В пощенската си кутия намери бележка от Роб, в която й напомняше за срещата в шест и половина. Смачка я. Той беше толкова млад. И лесен за разбиране. И ужасно скучен. Тя искаше нещо драматично, а Роб бе далеч от това.

В кутията си намери и бележка от Анди Барлоу, адвокат в Пало Алто, приятел на баща й, който я канеше на вечеря тази вечер. Обади му се по телефона.

— Просто решихме да се съберем, без повод. Повечето са от Университета. Видях се с родителите ти преди няколко дни в Ню Йорк и им обещах да те наглеждам. Кажи, че ще дойдеш.

— Ще дойда — каза Валери. „По-добре е от срещата с Роб.“ Когато стигна до къщата на Барлоу, почти бе успяла да забрави за гнева на Роб заради провалената среща. Бе прогонила и мислите си за Ник. Беше се съсредоточила върху мисълта да си прекара добре времето.

— Валери, бих искал да те запозная с Лаурънс Олдфилд — каза й Анди Барлоу, докато я водеше през стаята, а тя усмихната държеше ръката му.

— Не ми се случва често да срещам студенти на тези вечери — каза Олдфилд, като й протегна ръка удивен от красотата и излъчването й. „Парите, помисли си Олдфилд, всички тези вечери извън университетското градче, приятели на родителите й, връзки, влияния.“ Но тя бе добър слушател. Разбра го, докато пиеха питието си на терасата преди вечерята. С учудване се чу да й разказва за вече израсналите си деца, за рибарската си лодка, за работата си в Университета и за много по-младата си жена, която не може да си намери място и безкрайно много желае да пътува по света. — Обещах й, че ще го направим, когато се оттегля от работа — завърши той. Вече седяха около масата и той пренебрегна супата си, за да продължи разговора с Валери. Съпругата му Марджъри бе седнала в другия край. — Остават ми само още три години. Правя всичко възможно да преминат леко. Никакви скандали, никакви конфликти, никакви каши, които да оставя на моя приемник.

— Не може да няма никакви скандални ситуации в Станфорд — каза предизвикателно Валери — дори да са съвсем малки.

Олдфилд се усмихна и поклати глава.

— Няма да им позволим. И без това в наши дни е трудно да се ръководи университет и без някой да се навира и да мъти водите.

— А дамата на име Рамона Джаксън — подхвърли невинно Валери. Отпи глътка вино и вдигна поглед, за да срещне блесналите очите на Олдфилд. Беше толкова отегчена, че й се искаше малко да разтърси този Олдфилд. — Толкова е странна тази история. И толкова чаровна.

— Чаровна?

— Бедната жена, тя се притеснява за своите любимци. Повечето хора са такива егоисти, че не ги е грижа за никого. А тя, тя прави такъв величествен жест, който кара хората да й се възхищават. Мисля, че това е очарователно.

Олдфилд се намръщи.

— Какво знаете за тази история?

— Само някои дреболии, наистина. Видях част от онзи телевизионен репортаж. Освен това жената, която е автор, е моя позната. Всъщност, тя е написала репортажа. Разбрах, че доста хора смятат, че е добре направен.

— Добре направен — като ехо повтори Олдфилд.

— Предполагам, че действително е добър за това, което е искал да постигне. Да привлече вниманието на аудиторията, да предизвика човешкия интерес в контекста на нещо много по-сериозно.

— Глупости! Съжалявам. Моля да ме извините. Не трябваше да говоря по този начин на една прекрасна дама. Но това са празни приказки и на мен не ми харесват. Тази жена е Сибил Морган, нали? Името й се появи накрая в надписите, въпреки че аз не знаех, че тя е авторът. Тази жена нанесе непоправима вреда на университета, а това е малко повече от предизвикване на човешкия интерес.

— Каква вреда? Няма ли да получите парите за новата сграда?

— Не сме сигурни.

— Тогава вредата не е непоправима.

— Все още не е. Но може да бъде. Трябва да имаме готовност за най-лошото.

Валери привърши задушените миди с лук и сланина.

— Не е било зложелателно. Сигурна съм, че никой в това студио не иска да навреди на Станфорд.

— Разбира се, че беше зложелателно. Тази история не е истина. Тя е измислена. Някой го е направил нарочно. Те направиха на глупак тази възрастна лейди, която се притеснява какво ще кажат за нея хората, ако си е закопчала накриво блузата.

— Но това са глупости! — Валери наблюдаваше как камериерката вдигна чинията й за супа и сервира салатата. Взе вилицата си. Искаше й се да не е тук. Всичко това изглеждаше толкова незначително. Ник мислеше, че е важно. Но Ник не беше тук. — Сибил се притесняваше за аудиторията на предаването. Това е всичко. Не я е грижа за Станфорд. Интересува я рейтинга. Освен това ми каза, че не си го е измислила. Научила го е от някой, който вероятно спи със съпругата на административния директор на университета… Наистина, това е само една малка, мърлява история — добави тя, като забеляза, че Олдфилд бе зяпнал от учудване и издаваше хриптящи звуци. — Сигурна съм, че не е направила нищо неморално. Не би направила такова нещо. Тя е много стриктна в работата си. Каза ми, че сама е открила тази скица. Никой не й е помогнал. Извинете ме. — Мъжът от дясната й страна се опитваше да привлече вниманието й. Валери с облекчение се обърна към него и веднага забрави за Сибил и за Рамона Джаксън.

Олдфилд остана неподвижен. Бе втренчил поглед в салатата си, онемял от чутото. Източникът на историята, който така настойчиво бе искал от Борегард, вероятно бе той самият. И тогава в съзнанието му проблесна мисълта, че Сибил Морган е знаела от самото начало, че изопачава историята и че точно тя е човекът, който се е вмъкнал в кабинета му и е откраднал скицата.

Една седмица по-късно Сибил Морган бе извикана пред Университетската дисциплинарна комисия, за да обясни кражбата от кабинета на Лаурънс Олдфилд. Седеше на леглото в малкия си апартамент, четеше и препрочиташе повиквателната и чакаше да се обади Борегард, да й каже, че ще застане зад нея, че ще й осигури адвокат, че ще даде показания, че е действала по негови разпореждания, ще направи всичко необходимо, за да я спаси. Но часовете минаваха, а телефонът не звънеше. Всичко е за моя сметка, с горчивина си мислеше тя. Винаги е така. Никой не го е грижа. Никой няма да ми помогне. Майната им на всичките! Нямат право да ме питат за каквото и да е. Искат да ме накарат да пълзя пред тях само защото съм показала колко са глупави. Могат да минат и без мен. Могат сами да играят малките си игрички. Нямам нищо общо с тях. Нямам нужда от тях. Нямам нужда от никого.

Дисциплинарният комитет се събра без Сибил. Неявяването й бе изтълкувано като нежелание да ги приеме като институция и съответно да приеме университета, както и нежелание да остане член на университета. Препоръките им бяха тя да бъде изключена.

Два дни по-късно Сибил получи официално писмо за изключване от университета. Веднага след като научи за това от Лаурънс Олдфилд, Терънс Борегард Трети я уволни от KNEX-TV за манипулиране на общественото мнение и незачитане доверието на аудиторията с изопачаване на история и с готовност съобщи за това по новините, на които тя преди това бе продуцент.

Глава 6

Сибил стоеше до стола си със сведен поглед.

— Всичко изведнъж се промени, всичко просто… пропадна. — Напълни чинията на Ник със задушеното в гювече пиле. — Ходех с един от студиото. Но всичко свърши. Всичко приключи и с учението, и с работата ми… — Бързо вдигна поглед и на устните й се появи малка прелестна усмивка. — Но си намерих друга, почти веднага… като продавачка. Това означава, че ще мога да си плащам наема и няма да загубя апартамента… и всичко ще се оправи. Харесва ли ти пилето? Не се сетих да те попитам дали обичаш пилешко или да ти предложа нещо друго?

— Обичам и всичко е както трябва — отговори той. Внимателно я наблюдаваше и бе озадачен от нервността й. Бе облечена с бяла лятна рокля, косата й бе вързана с бяла панделка. Изглеждаше млада и беззащитна като невинна девойка, помисли си той, и по-красива, отколкото си я спомняше.

— Наистина, пилето е чудесно. Добра готвачка си.

— Обичам да готвя. Но не и когато съм сама. Тогава се чувствам още по-самотна. Винаги е много по-хубаво да го правя заради някой друг.

— Както повечето неща — каза тихо той и вдигна чашата си. — За страхотната готвачка.

Тя се изчерви.

— Не можеш да разбереш това само от един обяд…

— И от миналата седмица, когато изпусна кутията си бисквити до инженерната сграда. — Усмихна се. — Ронливките бяха великолепни. Беше голям късмет.

— Изпуснала съм бисквитите си?

— Ние обикновено се срещаме там. Не сме толкова много хора в тази сграда и в тази част на университетското градче, за да не забележим, когато някой мине оттам.

Сибил кимна.

— Да, имали сте късмет…

— Особено като се има предвид, че напусна Станфорд преди две седмици. — Отново напълни чашата си с вино. — Мен ли търсеше?

Тя се поколеба. Но после му отвърна със замислена усмивка.

— Прекалено си бърз за мен. Мислех си, че съм била толкова умна.

— Защо е трябвало да се притесняваш? — попита той. — Ако си искала да ме видиш, защо не ми се обади и да ми го кажеш?

Тя поклати глава.

— Не можех да направя това.

Той почака малко, но тя не продължи.

— А защо?

— Защото можеше да ми откажеш. Можеше да кажеш, че не те интересува. Можеше да излъжеш, че си зает, за да не прозвучи отказът ти грубо. А можеше и да се съгласиш, но всъщност да не искаш да ме видиш и да го направиш само от съжаление…

— А можеше и да кажа да, защото бих се заинтригувал от обаждането ти. Винаги ли си измисляш сценарии, в които да изглеждаш нежелана?

Тя отново се изчерви.

— Ако го правя не е, защото го искам.

— Съжалявам — каза той. — Не беше много любезно от моя страна. Надявам се, че скоро ще дойде времето, когато ще си достатъчно сигурна в себе си, че… — Спря. Не беше човекът, който трябваше да й говори по този начин. — Както и да е — каза той с по-бодър тон. — Мислех си, че съвременните жени вече не се тревожат за такива работи. Или поне, че разбират, че и мъжете имат подобни притеснения. Което всъщност означава, че си делят поравно тревогите. Предпочитам истината, каквато и да е тя.

— И аз също — топло каза тя. Погледът й се бе прояснил. — Може би следващия път ще те изненадам и ще те поканя на друг обяд.

— Освен ако аз не го направя преди теб. — Гледаше я как се протегна за купата със салата, оставена на печката. Апартаментът й бе толкова малък, че почти всичко бе на една ръка разстояние. Седяха около малката кръгла маса до одеялото, което бе пуснато, за да скрива леглото и ниският шкаф. Не бе направила нищо малкият апартамент да изглежда по-приветлив. Беше чист, но спартански, с няколко плаката по стените, голи дъски на пода и щори на прозореца, но без пердета. Огромният телевизор доминираше в стаята. Много приличаше на апартамента, който самият той делеше със своите съквартиранти — едно временно жилище, преди да си създадат истински дом.

— Разкажи ми за семейството си — предложи той.

— О-о — възкликна тя като се облегна на стола. — Няма много неща за разказване. Баща ми е починал преди да се родя… бил е пилот изпитател във военновъздушните сили. Загинал е при самолетна катастрофа. Същата сутрин изпратил осемнадесет червени рози на майка ми за рождения й ден. Оженили са се на седемнадесетия й рожден ден в една малка църква в провинцията, във Вирджиния. Майка ми избягала от къщи, за да се омъжи за него. Родителите й настоявали да се омъжи за някой друг. И оттогава не си говорят. Така че тя дори не им е телефонирала, когато баща ми загинал. Майка ми се е държала така, все едно че и те не са живи. И откак съм се родила сме само двете. Тогава нямахме и пари. Имаше нещо не наред със застраховката на баща ми.

Ник бе запленен. Отначало му каза, че няма много за разказване, а после му поднесе история като в приказките, в която всяко младо момиче би искало да повярва. Беше сигурен, че и тя не й вярва. Но какво значение имаше? Ако истината за семейството й бе прекалено болезнена, за да говори за нея, нека да вярва във фантазиите си. Всеки от време на време има нужда от една красива история, помисли си той, една история, която да смени спомените, които иска да забрави.

— Какво направи майка ти, когато ти се роди? — попита той.

— Стана моделиерка. Живеехме в Балтимор. Не искаше да работи в офис, защото нямаше на кого да ме оставя. Затова стана моделиерка, първо в Балтимор, а след това в Ийстън Шоа, където бяха големите пари. Една от клиентките й ми помогна със заем, за да мога да дойда в Станфорд.

Ник си спомни, че Валери му бе казала, че майката на Сибил е шивачка, а не моделиерка. Освен това бе споменала, че баща й бе дал пари на Сибил за колежа. Но Сибил нямаше да спомене Валери. Нито пък Ник щеше да го направи. Така е много по-добре, помисли си той, като се опита да се пребори с чувството за празнота, което се появяваше всеки път, когато си помислеше за нея. Не я намесвай в разговора. Не мисли за нея. Няма причина за това.

— Защо избра Станфорд? — попита той. — Телевизията му не е от най-известните.

— Знам, но можех да се уча, докато работя. Всеки щеше да ми показва. Макар и да ме смятат за незначителна прашинка, щяха да ми показват, защото хората обичат да парадират с това колко много знаят.

Ник се усмихна, но бе малко отблъснат от жлъчността на думите й.

— Но защо точно Станфорд? — настоя той.

— Нямаше някаква специална причина. Бях чувала много за него и изглеждаше по-добър от останалите.

Беше го избрала, защото Валери бе избрала да дойде тук. И това му бе казала веднъж Валери. Сигурен беше, че е така.

— Но защо напусна преди да се дипломираш? Даже преди края на семестъра?

Сибил сведе поглед към ръцете си.

— Не съм напускала. Изключиха ме.

— Ти си била какво?

Продължи да седи със сведен поглед.

— В едно от предаванията ми имаше репортаж за университета, който не беше истина. Мислех, че е истина… Никога не бих, наистина никога не бих го направила, ако не бях уверена в това…, но някои хора имат странно разбиране за шега и…

— Имаш предвид репортажа за човекоподобните маймуни и сградата на Инженерния факултет?

Вдигна поглед и очите й срещнаха неговите. Напрежението в бледата им синева го накара да изтръпне.

— Предполагам, че всички са се смели.

— Никой не се е смял — отрече той с категоричен тон. — Нямаше нищо, за което да се смее човек. Но можеше да бъде много лошо за университета. Не знаех, че ти си го правила.

Прехапа долната си устна.

— Да, аз го направих. За всичко съм виновна аз. Трябваше да проверя. Беше от онези двусмислени истории… и аз го знаех. Но на мен ми го каза човек, който е бил там и е чул всичко.

Кършеше пръсти в очакване Ник да каже нещо, но той не наруши мълчанието. Долната устна на Сибил затрепери.

— И после ме уволниха.

— Уволниха — повтори Ник. Бе потресен. Ядоса се много повече, отколкото като чу за безотговорността й. Това не може да бъде причина за изключване от университета, помисли си той, нито пък за уволнение от работа. Освен ако на някой не му е била необходима изкупителна жертва. И защо не Сибил — млада и жена.

И все пак не можеше да повярва.

— Как са могли да те изключат? Университетите почти никога не изключват студенти. Те им налагат някакви дисциплинарни наказания или временно ги отстраняват, но правят всичко възможно да не се стигне…

— Моля те, недей! — Сълзите се стичаха по бузите й. — Не мога да говоря за всичко това. Дори не мога да мисля. Не мога да го понеса. Толкова много ме боли. Не мога, не мога…

— Извинявай — каза Ник. — Разбира се, че няма да говорим за това, ако не искаш.

Настъпи продължително мълчание. Сибил спря да плаче. Пое си дълбоко дъх.

— Гордеех се с това предаване. Беше мое, доколкото ми дадоха възможност да продуцирам. И бях свършила добра работа. Всички го казваха. Това значеше много повече за мен, отколкото можеха да си представят. Чувствах се щастлива и доволна от себе си. — Улови бързия поглед, който й хвърли Ник. — Вероятно това ти звучи глупаво, но аз наистина не мога да издържам чакането, защото знам какво искам и съм решена да направя всичко, за да го постигна. Но всичко става толкова бавно, хората са толкова мудни. И тогава се случи. Когато получих работата си в студиото, почувствах, че животът ми едва сега започва. Най-после бях започнала да се изкачвам. А сега всичко е свършено. Направих една малка грешка и те ми отнеха всичко. Точно когато вече си мислех, че наистина съм нещо по-специално — бях дошла в Станфорд, направиха ме продуцент на предаване и изведнъж ми отнеха всичко това. Не ги е грижа, че разбиват живота на хората като ги уволняват и изритват от колежа. Толкова са самодоволни…

Лицето й се бе изкривило от яд. Отиде до мивката и пусна водата.

— Забравих да направя кафе — каза със задавен глас. — Извинявай, обикновено съм много по-добра…

Ник се изправи до нея и я прегърна. Хвана ръцете й в своите и ги притисна до гърдите си. Стигаше едва до брадичката му. Опря бузата си на тъмната й коса.

— Ти си много специална — тихо каза той. — Ти си много, много специална и не мисля, че нещо може да те спре. Сигурен съм, че ще постигнеш това, което искаш. Ще си вземеш поука от случилото се, но няма да му позволиш да те сломи.

Сибил се обърна в прегръдката му и се взря в очите му.

— Откъде знаеш? Та ти не ме познаваш.

— Все още не те познавам много, но се досещам. — Усмихна й се и видя как лицето й се промени. Бе жадна за одобрение, жадна за усмивка, за приятелска ръка, за добра дума. Жадна за любов. Заболя го за нея. Разчувства го много по-силно след месеците на близост с Валери и нейното самообладание, със смеха й, с който посрещаше всичко в този живот…

Ядосан от слабостта си отново изхвърли образа на Валери от съзнанието си. Винаги бе вярвал, че може да владее чувствата си и да концентрира вниманието си. Това бяха силните страни в характера му. Но не бе успял да намери начин да държи Валери далеч от мислите си, въпреки че всеки ден, всяка нощ си казваше, че тази жена очевидно не е за него, че не беше мъж за нея.

— И ще те опозная по-добре, ако още няколко пъти вечеряме заедно — обърна се към Сибил. — Можем да се редуваме. — Отново й се усмихна.

Сибил се протегна и привлече лицето му към своето. Отначало се изненада от агресивността й, но когато меките й устни докоснаха неговите, бързо я забрави. Устните й леко се разтвориха под неговите. Езикът й докосна неговия с някаква свенлива неохота, докато се отдаде на настойчивата му ласка. Тялото й сякаш олекна и се изви, повтаряйки формата на неговото. Ръцете й се обвиха около врата му, сякаш молещи подкрепа.

Но колкото и податлива да бе тя, в нея имаше нещо лакомо и Ник инстинктивно я отдалечи от себе си, прекъсвайки целувката. Веднага сякаш облак покри лицето й.

— Ще трябва да те опозная — нежно каза той, като си помисли в изблик на чувство за хумор, че това не бе традиционният начин на мъжко поведение. В момента, в който тази мисъл премина през главата му си помисли колко хубаво щеше да бъде, ако можеше да сподели това и да се посмеят заедно с Валери, но на Сибил то не би й се сторило забавно. И все пак точно в този момент даже липсата на чувство за хумор у нея изглеждаше привлекателна. Беше сигурен, че е така, защото бе млада, уязвима и дълбоко наранена и защото нямаше на кого да разчита в този живот. Ако имаше защита, тогава щеше да открие и смеха.

Не можеше да избяга от някого, който беше в нужда.

Но имаше и друго, което така силно го привличаше към нея. Тя притежаваше същата решителност и всеотдайност по отношение на работата си, каквато изпитваше и той самият. Решителност, която толкова много бе смущавала Валери. Сибил не би се притеснявала от това. Тя щеше да го разбере.

Тя бе човек, който можеше да те разбере. Бе интелигентна и привлекателна. Силно се стремеше да постигне целите си и в този момент се нуждаеше от подкрепа. Това бе комбинация, на която трудно се устояваше и той си обеща да не избързва. Обви ръцете си около нея и я привлече към себе си.

— Какво ще кажеш да сложиш вече онова кафе? — попита той.

В началото на юни университетът опустя. Семестърът бе свършил, а лятната сесия още не бе започнала. Университетското градче изглеждаше като заспало. Сибил се разхождаше от единия до другия му край в тишината и покоя на деня. Освен кратката й визита в сградата на Инженерния факултет, за да открие Ник и да го покани на вечеря, за първи път, откакто я изключиха преди три седмици идваше тук. Повече от всякога се почувства като аутсайдер. Сякаш имаше право да се движи тук само когато всички други са си отишли.

— Да вървят по дяволите — каза на висок глас тя. — Всички да вървят по дяволите!

Седна с кръстосани крака под кипариса близо до административната сграда. Не, не всички. Не и Ник Филдинг, който бе така приветлив, красив и сексапилен. Не й беше безразличен, въпреки че още не бе спала с него, а след първата им вечеря заедно се бяха виждали още три пъти. Но тя нямаше да насилва нещата. Щеше да го остави той да наложи темпото. Имаха достатъчно време. Поне докато той бе така загрижен за нея и се опитваше да я защити. Знаеше, че точно това го привлича сега, не тялото или ума й, нито дори готвенето, въпреки забележката му колко е хубаво човек да има някой, който да му сготви.

Не че искаше готварските й умения да са на първо място. Напротив, те бяха доста надолу в списъка й. Но все пак й харесваше на нейната маса да седи мъж. Освен това откри, че докато приготвя вечерята, спокойно можеше да си мисли за много други неща: да си намери друга работа в телевизията, за Ник, за тях двамата, за Ник и Валери и защо са скъсали.

„Ами ако Валери е тази, която го е изоставила? Не искам нещата, които изоставя Валери. Вече съм минала по този път, мислеше си тя. Всичките тези години, когато майка й ми даваше дрехите, които Валери повече не искаше да носи. А аз трябваше да се усмихвам и да бъда благодарна. Дрехите бяха фантастични и аз изглеждах великолепно в тях, след като майка ми ги преправеше за мен — от високата, стройна Валери за ниската, закръглена Сибил, която все се опитваше да отслабне. Но те не бяха мои. Те винаги си оставаха дрехи на Валери и аз ги мразех. Ако Валери го е напуснала, не го искам.“

— Сибил? — една сянка падна върху Сибил и тя вдигна поглед, като засенчи очи.

— Ленор — каза тя и скръсти ръце, сякаш за да се защити. Надяваше се, че ще срещне някой познат, но в същото време се страхуваше от това. Искаше да знае какво мислят хората за нея, но в действителност не й се искаше много да го чуе. Но сега щеше да й се наложи, защото Ленор работеше на час като секретарка в личен състав и бе експерт по клюките.

— Чух за неприятностите ти — започна Ленор като се настани до нея. Бе висока и мършава. От онези вечни студенти, на които постоянно им остават три месеца до дипломирането. Имаше продълговато меланхолично лице, много подходящо за предаване на лоши новини.

— Лоши новини — започна тя, като раздруса ръката й. — Навсякъде витаят лоши чувства.

— Към мен — попита Сибил.

— Сигурно. Но ти не си единствената. Носи се такава мълва.

— Нищо не съм чула. Толкова съм настрани…

Тези думи бяха подействаха като магия. Ленор не можеше да устои на слушател, който нищо не знае. Протегна дългите си крака и се облегна на кипариса.

— Е добре. Първо — Джаксън си взе парите. Подхвърли, че ще ги даде някъде, където се отнасят към нея сериозно. Казаха й, че са те изключили и че никога няма да ти позволят отново да почукаш на тяхната врата… и какво му беше името на този от KNEX, мъжът, за когото работеше, той също напусна, изритаха го…

— О-о! — възкликна Сибил. — Все пак има някаква справедливост.

— … защото е бил изпълнителен продуцент и също е отговорен за това, което се появява в ефира. И така — лошите бяха наказани, а Джаксън все още стискаше парите си в горещия си малък юмрук. Тогава я убедиха, че е най-добре, ако все пак даде парите на университета и се отдаде на щастието, че го е направила. Нещо такова. И тя ги даде.

Настъпи пауза.

— И това е всичко? — попита Сибил.

— Почти. Вече отзвучава. Президентът обвини за тази каша Лари Олдфилд, той обвини твоя шеф, твоя бивш шеф. Който побесня заради онова величествено същество, което от време на време прави телевизия — виждала си я да се върти из студиото — Валери Ашбрук. Разбрал от Лари, че тя е изплюла камъчето на една вечеря и те са използвали каквото са научили от нея, за да го изритат. Между другото, ти ли направи репортажа? Чух толкова много версии, не можеш да повярваш…

Меланхоличният глас на Ленор все повече и повече спадаше, но Сибил вече не я слушаше. Валери. Валери. Значи от нея е тръгнало всичко. Имаме свидетел. Така й бе казал Олдфилд, когато се обади да я повика в кабинета си. Някой, който знае, че истината ви е известна, но сте я изкривили, измислили сте части от нея за собствените си цели. Вие сте фалшифицирали историята, превишили сте си правата и не можете повече да останете в нашия университет.

Валери. Името сякаш пулсираше в нея и споменът нахлу в мислите й: Сибил и Валери стоят на терасата на Студентския съюз и Валери я слуша… по дяволите, толкова мило и приятелски… подканваше я да разкаже как е написала историята. „Бях толкова развълнувана, помисли си Сибил, а тя ме слушаше с такъв интерес, че аз й разказах всичко. Тази кучка. Сигурно си е помислила, че е много забавно, нещо, за което можеш да си поклюкарстваш и да станеш център на вниманието.“

Ръката й здраво стисна един камък, докато пръстите й усетиха студената му грапавина. Тази кучка, кучка, кучка.

„… изплю камъчето на една вечеря.“ О-о, така нещата са още по-лоши. Една от тези вечери в града. Като онази, на която я заведе милата Валери. Веднъж. Само веднъж.

„Валери.“ Валери пред камерата, спокойна, усмихната, уверена, както Сибил никога не можеше да бъде. Валери върви през университетския двор все едно че е нейна собственост. Ръката на Валери в ръката на Ник. Валери в леглото на Ник.

Но вече не.

Отсега нататък той ще е в моето легло. Ще го накарам да я забрави. Ще го накарам да забрави всичко и да вижда само мен. Може и тя да е скъсала с него, но това няма значение, защото рано или късно тя отново ще го поиска. Но няма да има този дяволски късмет, защото той няма да я иска повече. Никога повече.

Но това не е всичко. Тя ще накара тази кучка да си плати. Имаше време, когато й се възхищаваше, завиждаше и искаше да прилича на нея. Дори за известно време бе много щастлива, защото бяха равни: студенти в един и същи университет. Но това време отмина. Вече не се възхищава на Валери Ашбрук нито иска да прилича на нея. Яростта безмълвно се надигаше в нея. Тя е глупава и нехайна. Винаги мисли само за себе си и за собственото си удоволствие. Вечери, клюки, светски празни приказки. Разказва истории, които хората споделят насаме с нея, без да се замисли дали ще ги нарани и без да я е грижа за това. Държи се така, сякаш цяла свита слуги я следва, готови да оправят всяка каша, която забърка.

— Но не и тази, по дяволите — промърмори Сибил, като съвсем забрави за присъствието на Ленор. Вдигна ръка. Все още здраво стискаше камъка и със сила го запокити надалеч. Този път няма да може да оправи кашата, която е надробила, защото аз никога няма да го забравя. И ще я унищожа.

Ще намеря начин да я накарам да загуби всичко, което има. Да разбере какво е да си беден и отритнат. Няма значение колко време ще ми трябва. Ще намеря начин да го направя.

Изправи се.

— Трябва да тръгвам. Благодаря, че ми разказа всичко… Но закъснявам. Чака ме толкова много работа. Ще се видим пак…

Тръгна почти тичешком. Имам толкова много неща да свърша. Да си намеря друга работа. Да открия хора, които да ми помогнат, да чета и да уча. Да наблюдавам хората и да откривам слабите им места. Да се науча, да се науча да откривам най-бързия път към върха.

Да премисля как да си отмъстя на Валери.

Да се обадя на Ник.

— Надявам се, че и след като защитиш доктората си ще се навърташ наоколо — каза Лайл Уилсън. Сложи ръка на рамото на Ник. — Колкото си амбициозен, след няколко години ще бъдеш готов да оглавиш това място. Тогава аз ще се оттегля и ще се правя на джентълмен.

Ник се засмя.

— Няма да е за дълго. Знаеш какво искам, Лайл. Не мога да го направя, ако работя в университет.

Лайл въздъхна.

— Толкова много енергия! Не ми казвай, че няма някое хубаво момиче, което да иска да се ожени за теб и да се установиш. Знаеш ли, на нея ще й хареса, ако й го покажеш. Колко младежи се дипломират и вече имат добра работа и бъдещето им е осигурено?

Ник отново се усмихна.

— Никой не иска да се жени и точно сега малко тайнственост няма да ми е излишна.

Взе кашона, пълен с вещите, които вече три години изпълваха бюрото му.

— Чувствах се добре тук — каза просто той, като за последен път огледа стаята. Изненада се от кратката поява на паника, която го обзе. Напускаше всичко, което му бе близко. Напускаше мястото, където го познаваха и уважаваха, където познаваше правилата и си бе създал авторитет. Отиваше в един непознат свят, където още нямаше авторитет, нямаше сигурност и пари.

Но паниката си отиде толкова бързо, колкото бе дошла. Правеше това, което искаше. Заставаше на път, за който бе мечтал заедно с баща си. Пътят, по който Никълъс Филдинг щеше да стане най-добрият в своята област, най-влиятелният и най-богатият.

Освен това щеше да се махне и от Станфорд, и от спомените, които го измъчваха. Щеше да си тръгне сам. Не планираше бъдещето си с някой друг около себе си. Веднъж бе пробвал, бе се провалил и поне сега не му се искаше да опита отново. Бе решил да свърши прекалено много неща и не знаеше колко време ще му е необходимо, но беше сигурен, че ще направи най-доброто и по най-бързия възможен начин. И то сам.

Тъкмо си тръгваше, когато телефонът иззвъня. По навик вдигна слушалката.

— Здрасти — каза Сибил. Гласът й бе дрезгав и гальовен, различен от последния път, когато я видя преди седмица. — Не знам чий ред е да се обади, но се надявам, че ще можеш да дойдеш днес на вечеря.

— Ще ми бъде приятно — каза той и се усмихна. Продължи да се усмихва и след като се уговориха за часа и затвори телефона. Възхищаваше се от лекотата, с която го покани, въпреки че все още не се чувстваше съвсем уверена. У Сибил има толкова много неща, на които може да се възхити човек, помисли си Ник. Но същевременно я съжаляваше, особено заради самотността, заради липсата на чувство за хумор…

И защото й се възхищаваше и я харесваше, знаеше, че трябва веднага да й каже плановете си за бъдещето. Не бе говорил с друг, освен с родителите си за компанията, която двамата с Тед Макилвън, един от съквартирантите му, щяха да открият следващия месец в Сан Хосе. Но сега си мислеше, че бе длъжен да каже на Сибил, защото тя зависеше от него толкова много. И вечерта, докато пиеха кафето, й каза.

— Сан Хосе! — възкликна тя, все едно че се намираше на друга планета, а не само на няколко мили. — Но защо? Всичко, което искате да направите, можете да го правите и тук.

— Можем. Но там лелята на Тед има къща, която е празна и ни дава да я ползваме за една година. Така че това, което сме отделили за наем можем да го вложим в компанията. Освен това в Сан Хосе са и клиентите. И с кола не е далеч оттук — нежно допълни той.

Тя поклати глава.

— Не става въпрос за милите. А за това, че е различно. Ще погледнеш през прозореца и ще виждаш други места, ще се срещаш с различни хора, ще мислиш за друг тип работа, за друг тип преживявания. Пало Алто вече няма да е реалност, нито пък аз.

Отново бе поразен от нейната студена, жлъчна интелигентност. Пало Алто вече няма да е реалност… Истина е и той го знаеше. Когато дойде в Пало Алто се дистанцира от дома си, от родния си град, дори от семейството си. В живота му вече ги нямаше, а не се опитваше да създаде нещо постоянно. Знаеше, че не може да живее повече с тях.

Хвърли един поглед на апартамента на Сибил. Беше малък и мрачен, но близък, познат. Сложи ръка върху нейната.

— Ще се открием. Ако това е, което и двамата искаме, ще успеем.

— Дали го искаме? — в гласа й отново прозвуча тази нова дрезгавина, но в него се долавяше и копнеж, и тъга. — Знаеш точно накъде си тръгнал, какво искаш да постигнеш и ще го постигнеш. Знам, че ще успееш. А аз все още се опитвам да открия изход. — Устната й потрепери и тя я прехапа. Обърна се към Ник и здраво стисна ръката му. — Не е твоя вината, че съм се забъркала в такава каша. Ти се държа чудесно с мен. Зная колко много неща искаш да направиш и не искаш някой да те препъва, някой, който… е загубил… пътя си…

Наведе глава. Гладката извивка на врата й леко потръпваше като че ли в очакване. Сърцето на Ник заби. Вдигна ръка и погали топлата й кожа. Пръстите му се придвижиха под отворената яка на блузата й до рамото.

Дълга, тръпнеща въздишка се откъсна от устните на Сибил.

— Искам… — почти изстена тя.

— Какво? — попита Ник. Ръката му стисна рамото й и я обърна към него.

— … да бях по-силна и по-добра. Можехме да бъдем заедно… и да си помагаме… Бих искала да ти помогна…

Ник привлече лицето й към своето и я целуна. Устните му разтвориха нейните, ръката му се плъзна под блузата й.

— Не! — възкликна Сибил. Тя се отдръпна назад толкова рязко, че блъсна стола и той падна. — Не можеш да го направиш! Няма да ти позволя… — закрачи из малката стая. — Имаш ясна цел и знаеш какво искаш да бъдеш. Всичко си уредил и аз няма да те задържам. Ще ме намразиш за това, че съм се лепнала за теб…

— Никога няма да те намразя. — Ник застана до нея, обви ръце около раменете й и решително я поведе към леглото.

— Ти си силна, чудесна жена. И не си се лепнала. А ако чувстваш, че си загубила пътя си, може би аз ще ти помогна да го откриеш отново.

Вдигна поглед към него. Очите й бяха широко отворени.

— Ако наистина имаш предвид…

Наведе се, за да я целуне отново.

— Тези дни ще престанеш да се съмняваш в себе си.

— Може би… с твоя помощ… — прошепна Сибил. Търсеше лицето му. После се усмихна с много повече удоволствие, отколкото бе виждал някога изписано на лицето й. — Толкова съм щастлива… — Думите сякаш се изплъзнаха заедно с въздишката. А после, все още с поглед устремен в очите му, започна да разкопчава блузата си.

Нежно се разсъблякоха и легнаха на леглото. Тялото й бе дребно и набито, а гърдите й стърчаха като на младо момиче. Мургавата й кожа бе мека и влажна. Държеше очите си затворени, не говореше и дори не се усмихваше. Лицето й бе съсредоточено. Някой трябва да я научи да се усмихва, помисли си Ник, да се смее и да се шегува…

По дяволите, мина му през ума, наведе се над Сибил, докато тя се движеше под него.

— Погледни ме — изкомандва я той.

Тя с изненада отвори очи, но веднага отново ги затвори. Не можеше да го погледне и го мразеше за това, че я кара. Трябваше да му е достатъчно, че е в леглото й и че тя правеше всичко, за да го задоволи.

Чувстваше тежестта и топлината на тялото му. Ръцете й галеха гърба му, а тялото й се извиваше под неговото. И тогава, точно в най-подходящия момент, си разтвори краката. „Мой“ — каза тя, но приличаше повече на въздишка, беше толкова тиха, и самотна в грохота на оркестъра. Здраво стисна тесните бедра на Ник между своите, сякаш за да му покаже колко силна може да бъде и му помогна да навлезе в нея. Получи се и бе даже по-хубаво от обикновено, защото той й харесваше. Може би защото се отнасяше към нея по-добре от останалите, с които бе спала. Може даже да ми хареса, помисли си тя.

От дълго време се опитваше да се почувства добре с някой мъж в леглото, да почувства как я заливат вълните на удоволствието, за които бе чела. Понякога дори се опитваше да си представи, че ги е усетила. Но в действителност нищо подобно не й се случваше. Нямаше значение как се огъваше под тях или върху тях. Нямаше значение какво си представяше. Нищо не чувстваше. Може би с Ник ще се получи, помисли си тя. Беше почти като молитва. Престана да мисли и даде воля на тялото си да се движи както усеща за добре — умело, чувствено, не чак толкова влажно, за да направи това, което щеше да направи с последната въздишка. И щеше да го направи толкова добре, че никой не можеше да предположи, че изобщо не чувства нищо, че ни най-малко не е ангажирана с всичко това.

Когато се успокоиха и се отпуснаха тихо на леглото, Ник все още я държеше в прегръдките си. Тя обърна към него лице и облегна глава на рамото му. Устните й леко галеха кожата му. Но внезапно от очите й покапаха сълзи и Ник ги почувства.

— Какво има, Сибил? — Потърси лицето й и се взря в него. — Какво има сега? — попита той и в гласа му Сибил долови безпокойство.

— Нищо. Извинявай. Няма нищо. Беше чудесен. Хареса ми да сме заедно. Обичам те… — притаи дъх и се опита да погледне встрани, но Ник здраво държеше лицето й и тя го погледна в очите. Погледът й бе замъглен от сълзи.

— Продължавай — каза той.

— Обичам те — повтори по-тихо тя. — Но сега от това няма да излезе нищо. Не е подходящ моментът. Ако се бяхме срещнали преди година, когато си започвал да организираш компанията си…, но за съжаление… Имаш право да искаш да отидеш в Сан Хосе, да направиш всичко, което можеш за себе си. Не трябва да мислиш за мен. Ще се оправя. Знам какво искам и ще се опитам да го постигна като теб. И аз не мога да остана тук. Ще отида в Лос Анджелис или Ню Йорк. — Избърса и последната сълза, която все още не бе пресъхнала в очите й. — Просто се почувствах самотна, защото тази вечер ми бе така добре с теб. Винаги ми е хубаво с теб, но няма да се опитвам да те спра, защото точно сега нямаш нужда от мен.

Ник я изгледа продължително. Преди малко се бе учудил от страстта й, но й бе благодарен, защото бе разбрал, че не изпитва към нея само съжаление и възхищение. Сега отново болезнено усети всичко това: сърцето му се свиваше при мисълта колко самотна е и колко неуверена. Знаеше, че в нея има огън, който само той може да разпали отново. Ще я научи да обича и да се смее, и да има вяра в себе си. Прегърна я по-силно.

— Ще дойдеш с мен — каза той.

Сибил притаи дъх. Но после поклати отрицателно глава. Между веждите й се образува тънка бръчка.

— Не трябваше да го казваш. Мъжете често казват в леглото неща, които не мислят.

— За бога — прекъсна я нетърпеливо той. — Не зная с какви мъже си спала, но ако мислиш, че съм се разтопил от благодарност, просто не ме познаваш. — Усмихна й се. — Няма да променя решението си.

Тя продължаваше да го гледа с втренчен поглед.

— Ако наистина мислиш… Не бих могла да го преживея, ако не…

— Сибил! — обърна я към себе си и повтори името й. Гласът му бе изпълнен с нежност. — Сибил. Искам да дойдеш с мен. Не мога да те напусна. Ти сама го каза. Ще бъдем заедно и ще си помагаме.

Тя отново притаи дъх. Затвори очи и бавно въздъхна. Малко по малко мускулите й се отпуснаха и тя цяла се отдаде на прегръдката на Ник. Бе поставила ръка на гърдите му, а устните й докосваха трапчинката между ключиците му. Отговорът й излезе като въздишка:

— Да… — прошепна тя.

Ник почувства внезапен шок, когато ужасът странно го обзе. Но той го прогони, обърна се към нея и я целуна по челото.

— Обичам те, Сибил — каза той.

Седмица по-късно сключиха брак. Церемонията бе скромна, изпълнена от съдията в Пало Алто.

Преместиха се в Сан Хосе и се установиха в южната част на града. И тъй като къщата принадлежеше на лелята на Тед Макилвън, и в нея трябваше да установят и компанията си, той също се премести да живее при тях. Тед се настани на горния етаж, където имаше две малки спални и баня, а Сибил и Ник се установиха на долния, където имаше обширна спалня и баня. И тримата деляха дневната, гостната и кухнята.

— Съжалявам, че трябва да започнем по този начин — каза Ник. — Няма да ни трябва много време, за да се преместим в наше жилище. Обещавам.

Сибил прокара пръсти по нащърбената маса за хранене в дневната. Валери щеше да хвърли един поглед на това място и щеше да си излезе. Ако тя бе младоженката, никога не би делила къщата си с някой друг. Валери никога не би позволила на някакъв непознат да се мотае близо до спалнята или банята й, независимо дали е младоженка или не.

А и Ник никога не би я помолил за това. Никога не би постъпил така с нея. Ако Валери беше негова жена, щеше да намери някакъв изход.

Но Валери не бе неговата съпруга. Валери го бе напуснала и сега Сибил бе госпожа Филдинг. Сибил бе жената, на която сега обещаваше Ник.

— Няма нищо — каза тя и се сгуши в прегръдката му. Надигна се да го целуне, когато почувства силните му ръце около кръста си. Той я желаеше. Ще забрави Валери.

Ще я забрави много по-бързо от мен.

Прошепна с устни до устните му:

— Докато съм с теб, нямам нужда от огромна къща.

— Но ще имаш — обеща той. — Ще имаш всичко, което пожелаеш.

— Знам — каза Сибил. Отправиха се към спалнята. От горния етаж долитаха звуците на скърцащите мебели на Тед. Ник шумно превъртя ключа в ключалката.

Докато се любеше с него на продъненото легло, Сибил си мислеше, че има някакво преимущество в това, че тримата делят тази къща. След като и работата му и партньорът му са на едно и също място, за Ник ще е естествено да работи до по-късно. И тогава нямаше да има много изисквания към съпругата си. Няма да трябва да се притеснява да запълва времето си с други хора, с други звуци. И аз ще трябва да си намеря работа в телевизията на Сан Хосе. Ще бъде чудесно. Нямаше да имат проблеми за това, че не са сами в къщата, нямаше да имат проблеми с брака си. И ще бъдат щастливи.

Къщата бе тясна, в тесен двор с кафява трева пред и зад нея. До алеята за колата растеше палмово дърво. А огромният прозорец на дневната гледаше към подобен прозорец на подобна къща от другата страна на улицата. Стените бяха боядисани в странен оттенък на горчица, който също така странно се опитваше да проблясва на зловещата светлина, която мистериозно пръскаше уличната лампа пред къщата. Сибил и Ник купиха бели чаршафи и ги закачиха на прозореца вместо пердета. Но даже и на дифузната светлина, проникваща през тях в стаята, те все още изглеждаха един на друг като неземни, чудновати същества. Накратко — странни непознати.

Тримата подредиха малкото си мебели, изхвърлиха неподходящите съдове. Наредиха на полиците кашоните книги, които докараха със себе си от Пало Алто заедно с мебелите във фургона, взет под наем. След седмица вече сготвиха първата си вечеря в обширната кухня. Непрекъснато се бутаха, докато всеки откри мястото си. Всяка вечер след вечеря Ник и Тед се заемаха отново с работа. Късно през нощта Ник и Сибил се прибираха в спалнята си, а Тед се качваше на втория етаж.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре тук? — попита я Ник като се изтегна в леглото и я прегърна.

— Добре съм — отговори тя. — Щастлива съм.

Той й повярва. Не се бе противопоставяла за къщата. И вече не бе споменала, че няма място в живота му. Дори стените с цвят на горчица бяха станали предмет на шеги. Но все пак Ник знаеше, че под спокойната повърхност в Сибил бушуваше тревога. Една вечер, две седмици след като се бяха преместили, когато загасиха светлините в спалнята и тя притихна до него, започна да се обръща ту на една, ту на друга страна и най-накрая се измъкна от леглото.

— Мога ли да ти помогна? — попита той.

— Не. Просто не ми се спи. Ще прегледам тетрадките си със записките ми за телевизията. Обикновено го правя вечер. Ти заспивай. Аз ще почета в дневната.

Надигна се и се подпря на лакът. Наблюдаваше я на светлината на уличната лампа.

— Притесняваш се, че не си си намерила работа?

— Да. Но всичко е наред. Ще го преодолея. — Взе от бюрото една от тетрадките. — Просто трябва да престана да се тревожа. Ще си намеря нещо. Лека нощ, Ник.

Легна си отново. Щяла да престане да се тревожи. Учудващо, тази увереност не я напускаше дори когато бе неуверена за толкова много други неща. Тя бе уверена, че ще успее. И ще си намери работа, и ще има успех, както винаги е искала да има. Вече не се съмняваше в това.

На другата сутрин Ник и Тед излязоха рано, за да купят апаратура за офиса си. Но Сибил бе излязла преди тях. И този ден си намери работа в най-голямата телевизионна станция в Сан Хосе.

Сега, помисли си тя, най-после, в този момент, животът ми наистина започва.

Глава 7

Бяха толкова заети, че почти не се виждаха. Ник и Тед бяха основали консултантска фирма „Омега компютинг сървисис“. Прекарваха дните си като поставяха нови компютри във фирми и обучаваха персонала как да оперира с тях. Вечерите през уикенда, даже по време на обяд обсъждаха предложения за привличане на нови клиенти, изработваха компютърни програми, внасяха подобрения във вече инсталираните. А когато късно през деня се върнеха вкъщи бяха толкова уморени, че даже не им се обядваше и тогава изчезваха по спалните си, за да се отдадат на сън, което така рядко им се случваше.

В същото това време Сибил се издигаше в KTOV, непрестанно вървеше нагоре. Преди да дойде в Сан Хосе бе писала на президента на KNEX в Пало Алто. В писмото го заплашваше, че ще изложи на показ сексуалния живот на Терънс Борегард, ако не получи отговор. След седмица мълчание той изпрати писмо, написано на машина, но по-добро, отколкото бе очаквала. Въпреки това, когато се появи първия ден на новата си работа, бе изпълнена с колебания и страхове, които не я напуснаха, докато не се убеди, че никой не я свързва с името на Рамона Джаксън. От този момент нататък целият този скандал сякаш никога не бе съществувал. Тя стана част от KTOV. Започна, изпълнена с нови сили.

Работеше от сутрин до вечер, по дванадесет, дори по четиринадесет часа на ден. Слушаше, наблюдаваше, събираше информация. Намираше начин да използва всичките си знания и да впечатли хората, за които работеше. Не се опитваше да се хареса. Искаше да бъде уважавана и да й се възхищават. Искаше да бъде забелязана. Искаше да бъде пред камерата. Но не това искаха от нея.

— Прекалено си добра, за да си говорителка — казваха й те. — Трудно е да се попадне на добър продуцент, а ти си от най-добрите. И точно като такава си ни нужна.

Увеличиха заплатата й и й дадоха по-голямо бюро в новинарската стая. И дума не можеше да става да я сложат от другата страна на камерата.

Сибил си помисли да напусне, но в Сан Хосе нямаше по-голяма телевизионна станция от KTOV. „Ще ги накарам да променят мнението си, твърдо реши тя. Ще направя такива предавания, които искат от мен и когато стана достатъчно влиятелна, те ще ми дадат това, което искам. Ще бъдат принудени да го направят.“

В продължение на година пишеше и режисираше обедната емисия новини пет дни в седмицата. А в почивните дни правеше петминутната емисия от десет часа. Освен това работеше по една нова програма, която щеше да бъде изцяло нейна, ако я одобряха.

Работеше толкова усилено, че за пръв път от години нямаше нужда от диети, за да поддържа теглото си. Всеки ден преди съмване играеше по един час гимнастика. След това изпиваше чаша кафе с Ник и Тед и отиваше на работа. Изобщо не се сещаше за ядене до вечерта. Това ставаше обикновено около девет или по-късно, в къщи или на работа. Все някой от тримата донасяше нещо, или Ник приготвяше.

Щом пристъпеше стъклените врати на KTOV, Сибил изхвърляше от главата си всички мисли, които не бяха свързани с работата й. KTOV достигаше до всички. И защото беше агресивна и новаторска, и защото успешно си избираше всяка група — мишена, към която насочваше предаванията си, този телевизионен канал бързо се разрастваше и бе един от най-богатите в долината. Бе идеалното място за човек, движен само от амбициите си.

В ранния час, когато Сибил прекрачи входната врата, жената на рецепцията още не бе дошла, секретарките също не бяха поели задълженията си, нямаше посетители, нито гости. Премина през смълчаното фоайе, по мъгливите коридори, изпълнена с вълнение. Чувстваше, че всичко около нея й принадлежи — от общата стая за актьорите до гримьорната, от контролната зала, до студиото с високия таван и четирите постоянни подиуми: за новините и времето, за предаването по готварство, за следобедното публицистично шоу и за неделното следобедно развлекателно предаване. Имаше право да е там. То й принадлежеше.

Защото телевизионното студио беше на върха, в цялата сграда цареше атмосфера на нещо вълнуващо. Сибил почти не забелязваше дългите работни и „почивни“ дни на Ник. Тя бе изцяло отдадена на работата си или в студиото, или на малкото бюро, което бе поставила в ъгъла на спалнята им. Харесваше й да чувства присъствието на Ник и Тед само на няколко крачки от нея в дневната. Но всъщност не се виждаха, докато не прекъснеха работата си или някой от тях огладнееше.

Понякога първа се появяваше Сибил, за да им предложи да вечерят или просто да се пошляе наоколо и да огледа дневната, която бе превърната в офис, работилница и приемна на „Омега компютинг сървисис“. Огромни диаграми висяха по стените, топове от компютърни разпечатки бяха разхвърляни по дългата импровизирана маса — една врата, подпряна върху две шкафчета. На подобна маса наблизо бе поставен голям компютър, по чийто тъмен екран танцуваха цифри и букви.

Сибил обикновено наблюдаваше разсеяно двамата мъже, докато мислите й все още бяха заети със собствената й работа, или пък се взираше в разпечатките и се опитваше да разбере програмния език.

— Това е чужд език — каза тя. Но не помоли да й обясни. Когато веднъж Ник се опита да й покаже, тя разсеяно гледаше бавно движещите се пред очите й цифри и знаци, но не я интересуваше достатъчно, за да си даде труд да вникне. Затова погледна с изненада работата на Ник, като на някаква мистерия и го попита дали не иска вече да си направят нещо за вечеря. Обикновено тримата се хранеха точно тук. Бутаха настрана купищата листа и разчистваха малко пространство на една от работните маси. След вечеря Сибил се връщаше на бюрото си.

Вечерите, когато си бе у дома, Ник идваше към полунощ и я повеждаше към леглото. И двамата бяха прекалено уморени, изтощени от работата през деня и от мислите за утрешния ден. Но веднага щом си легнеха, Ник се възбуждаше и точно през тези дни Сибил се приближи най-много до чувствата, за които бе мечтала. Всъщност страстта им се дължеше на изтощението и вълнението от това, че живееха почти разделени, но те не го съзнаваха. И затова си мислеха, че то е любовта.

Валери няма нищо от всички тези неща.

Тази мисъл непрекъснато идваше в главата на Сибил в най-неподходящите моменти, като светкавица, която ярко и внезапно осветява всичко наоколо. И после толкова бързо отминаваше. Но други мисли за Валери спохождаха Сибил по всяко време. Образът й вече не я изпълваше с ярост, но все още бе в нея и я тормозеше. Къде е тя? Какво прави сега?

Бе чула малко от майка си, която все още работеше за семейството на Валери. След колежа прекарала една година в Европа, а после пътувала по света. Някъде по пътя се омъжила за Кент Шорхем от Бостън. Двамата с Кент прекарвали времето си на Мерилендското източно крайбрежие или в Ню Йорк, където купили апартамент на Пето авеню. Това бе всичко, което майката на Сибил знаеше.

Засега това й бе достатъчно. Тя просто искаше да следи пътеките на Валери, за да може един ден да се срещнат отново. И тогава… Все още не знаеше какво ще направи. Но ще реши, когато има достатъчно време да помисли за това и да изработи плана си.

Искаше да се научи да язди. Знаеше, че Ник бе яздил заедно с Валери. Но това бе прекалено скъпо удоволствие и освен това бе нещо временно, така че се отказа. Но не се отказа от стрелбата. И успя. Ръката й бе стабилна и окото — точно. И резултатите й бяха много по-добри от тези, които някога бе постигала Валери. Валери няма търпение, мислеше си тя, за да стане най-добрата в каквото и да е.

Имам Ник, помисли си Сибил. Имам работа, имам и спорта си. Повтаряше си го вечер, преди да заспи. Във всяко едно отношение надминаваше Валери.

Когато разбра, че е бременна, си купи няколко нови рокли и успяваше един път месечно да се измъква, за да отиде на лекар. Иначе нищо друго в живота й не се промени. През февруари нае бавачка, а през март Чад се роди.

Сибил си позволи няколко дни почивка от бързото темпо, в което преминаваше животът й през последните две години. Седеше до прозореца, наблюдаваше тежките облаци, които се спускаха над покривите на съседните къщи и си мислеше как всичко това може да повлияе на плановете й.

— Това е невероятно хлапе — каза Ник, докато седеше до нея седмица след раждането на Чад. — Видя ли го как се усмихва?

Въпреки че бе изцяло погълната в мислите си, тя усети гордостта и въодушевлението в гласа му.

— Много е красив — съгласи се тя. — Прилича на теб.

Ник се усмихна.

— И аз мисля така. Но има твоята уста. Късметлия. Има уста само за целувки.

Тя поклати глава.

— Не виждам нищо, което да прилича на мен. Много повече прилича на теб. Вероятно ще започне да си служи с компютър, преди да се е научил да приказва.

Не го кърмеше, нито го бавеше. Нямаше време за това.

— По цял ден съм в студиото и ако не се наспя през нощта, няма да мога да си гледам добре работата.

— Не се връщай известно време на работа — предложи Ник. — Нали ти дадоха два месеца отпуск, защо не се възползваш?

— Но през това време няма да ми плащат.

— Нямаме такава нужда за пари сега. Не мисли за това.

— Добре, Ник. Правя това, което искам да правя.

След две седмици Сибил отби Чад и го остави на грижите на бавачката. Върна се в студиото към обичайния четиринадесетчасов работен ден. След месец бе толкова уморена, че дори не излизаше за вечеря.

— Не трябваше да почваш работа — каза й Ник. — Вземи си няколко месеца отпуск.

Бе неделна сутрин и те все още лежаха в леглото, а радиото пръскаше тихи звуци. Чад спеше в коша до леглото им. От време на време през облаците се прокрадваше слънчев лъч и погалваше завивките. Ник усети красотата на мига и обви ръка около Сибил.

— Казах ти го в деня, когато Чад се роди — можем да си го позволим. Двамата с Тед имаме все повече клиенти, много повече, отколкото можем да поемем.

— Не — отказа тя.

Той се умълча. Вероятно не можеше да каже нищо повече, за да я убеди, но изтощението й го плашеше и затова опита отново:

— Няма да ти навреди, ако си вземеш малко почивка. Това дори няма да забави кариерата ти. Порадвай се известно време на детето. Не можеш да имаш всичко изведнъж.

— Защо не? — озъби му се тя. — Ти искаш всичко. Защо да не искам и аз? Знаеш колко много неща вече постигнах, защо трябва да се откажа? За какво? Заради едно бебе, което пет пари не дава кой го храни, стига някой да го прави?

— Ти беше тази, която искаше дете — произнесе с недоумение Ник. — Аз мислех, че трябва да изчакаме още някоя друга година, но ти не се съгласи. Защо, след като единственото ти желание е да работиш?

— Искам ги и двете — отговори Сибил.

— Защо? — отново попита той. — Ти си по-щастлива, когато си на работа, а не когато си с Чад.

Тя сърдито го изгледа.

— Да не би да искаш да кажеш, че не обичам собствения си син?

— Не съм казал такова нещо. Но не се чувстваш добре с него. Затваряш се в себе си, не си естествена.

— Не съм любяща — спокойно каза тя.

— Разбира се, че го обичаш. Не се съмнявам в това.

— Съмняваш се — настоя тя. — Мислиш, че не го обичам и че съм го захвърлила. Точно това искаше да кажеш.

— Не съвсем. — Облегна се назад, за да може да я погледне. — Грижа ли те е за него? Искаш ли да си близо до него? Никога не си се опитвала да скриеш какво искаш и дяволски сигурно е, че не е детето.

Тя не отвърна нищо, но напрегнатото й тяло разкриваше колко е ядосана.

— Сибил, погледни ме! Ти не си домошар, за да можеш да приличаш на майка. Дори когато си си вкъщи, обръщаш дяволски малко внимание на Чад. За теб се превръща в проблем, ако се наложи по-дълго да го поносиш на ръце. Уморяваш се или се отегчаваш, или започваш да мислиш за всички други неща, които би могла да правиш в това време. Ти…

— Пак започваш! — гневно извика тя. — Искаш да кажеш, че не го обичам!

— Кажи ми, че греша!

— Всяка майка обича детето си! Искаш да ме изкараш някакво чудовище!

Ник бе шокиран от думата.

— Не съм искал да кажа такова нещо. Изобщо не съм си го мислел. Но бих искал да чуя от устата ти, че обичаш Чад.

— По дяволите, знаеш, че е така!

— Бих искал да съм сигурен. Наблюдавал съм те, когато си с него и не съм забелязал някаква… — спря, а после сви рамене. — Дори когато го държиш в ръцете си изглежда така, сякаш просто го прикрепят с ръце. Това ме тревожи. Той има нужда от майка.

— Има си бавачка.

— Но си има и майка, и има нужда от нея.

— Искаш да ме накараш да се чувствам виновна.

— Не виновна, Сибил, а любяща. Но това не може да стане насила, нали? Той е част от теб, но в теб няма нищо, отдадено на него. — Видя как потъмнява лицето й и можеше да спре, но бе прекалено ядосан. — Предполагам, мога да разбера, че работата ти за теб е по-важна от всичко друго, но… Ще се опитам…, но искам да разбера какво те накара да настояваш да имаме дете? Ти си прекалено егоцентрична, за да се грижиш за него. Ти самата се държиш като непълнолетна, изцяло си погълната само от себе си. В теб няма и капка съчувствие или интерес към някой друг човек… Какво, по дяволите, те накара да искаш дете, когато ти самата не…

— Защото Валери няма дете! — избухна тя.

Един слънчев лъч се прокрадна до леглото и изчезна затулен от облаците. Детето изплака. И стаята отново утихна.

Ник измъкна ръката си изпод рамото на Сибил и седна на леглото. Стаята се завъртя около него. Почувства се в затвор.

— Не исках да кажа това. — Тя седна до него и очите й се изпълниха с тревога. — Исках да кажа, че тя не е искала да има дете. Или че тя… о-о, не знам… говорехме си веднъж за деца, доста си поговорихме и тогава тя каза, че не иска да има деца…, че не ги харесва. — Гласът й спадна. Двете с Валери никога не бяха говорили за деца. Никога не си бяха говорили за интимни неща. — Както и да е, това не е важно сега… Имаме Чад и това е, което има значение, нали? — Очите й се изпълниха със сълзи. — Прав си. Не съм много добра с него, но не знам какво да правя… Сигурна съм, че ще се науча. Не мога да си представя как някои хора вземат бебето и знаят точно какво трябва да правят.

В гърдите на Ник се надигна горчилка. Коя бе тя, жената, за която се бе оженил — така обладана и ръководена от завистта, че не можеше даже да осъзнае такъв превратен момент в живота си, като раждането на дете? Горчивината премина в гняв. Сърдеше се на себе си, че не бе го разбрал още от самото начало. Внезапно неудържимо му се прииска да стане и да се махне оттук, преди да е открил какво още не знае за нея. Но Чад спеше в другия край на стаята и Ник не можеше да помръдне.

— Слушай, Ник — Сибил сложи ръка върху неговата. — Слушаш ли ме? Не зная какво да правя.

Долови нотката на оправдание в гласа й. Знаеше, че е искрена. Задавяше се от сълзи. Погледна с търсещ поглед очите й. Никога не се е страхувала, помисли си той. Винаги бе вървяла с главата напред срещу всяка неприятност.

— Ще се науча! Обещавам! — каза тя. Сега в гласа й се долови топлина и нежност, но все още бе малко неуверен. — Искам да се гордееш с мен. Мога да се науча на всичко, ако опитам. Ти ми го каза веднъж.

Той бавно кимна с глава. Взе ръката й и се насили да изглежда така, сякаш нищо между тях не се бе променило. И действително нищо не се бе променило, освен че сега виждаше нещата много по-ясно.

— Сигурен съм, че ще се научиш — тихо се съгласи той. — Двамата с Чад ще се разберете чудесно.

Никой от тях не забеляза, че това е странен начин да се говори за майка и син.

Бавачката се казваше Елена Гарсия. Бе на тридесет и една години, закръглена, с червени бузи. Бе израсла с деветимата си по-малки братя и сестри. И повече от всичко на света мечтаеше за собствено самостоятелно легло. И изведнъж, като започна работа, имаше не само собствено легло, а дори и цяла стая. Една от стаите на втория етаж, които бе освободил Тед Макилвън. Когато „Омега компютинг сървисис“ започна да трупа пари, той се бе преместил.

— Забавлявайте се добре — каза Сибил на Елена като й върна Чад. Все още не можеше да го държи на ръце. Въпреки че сега, когато навърши седем месеца и можеше да държи гръбчето си изправено, бе сравнително по-лесно. Първия месец се ужасяваше като видеше как главичката му изведнъж се килва на една страна. Но седеммесечното бебе означаваше, че е и по-тежко, истинска тежест, като се има предвид, че тя бе пазила диета, за да се върне към предишните си килограми. Бе започнал и много да се върти, понякога издраскваше личицето си с ръчички и започваше да пищи. За нищо на света Сибил не можеше да проумее как едно толкова приятно бебе можеше да се превърне в такова нечовешко същество. Всичко, което й се искаше в такъв момент, бе да го даде на някой друг, който може да реши проблемите му, каквито и да бяха те. Изглежда Елена винаги можеше да се справи в такъв момент.

— Не зная кога ще се върна — каза й Сибил. Взе ключовете на колата и малкото си куфарче и когато стигна до вратата се обърна. — Оставила съм пари на шкафа в кухнята за пазар. Преди да излезеш, не забравяй да попиташ господин Филдинг дали иска нещо специално за вечеря.

Отвори вратата, но нещо я накара да се обърне. Може би бе мълчанието на Елена. Чад бе заспал — красив, със зачервени бузки. Бе подпрял с юмруче брадичката си. Погледът на Сибил срещна очите на Елена. Прекоси стаята и се наведе, за да докосне бузата си до тази на Чад. Кожата му бе като кадифе и нежна като току-що разцъфнал цвят. Винаги се учудваше на мекотата й.

— Внимавай да не изгори на слънцето — каза тя, като още веднъж докосна детето. След това тихо се измъкна навън.

Щом прекрачи прага на къщата, вече бе забравила за Чад и Елена. Както и за Ник. Забрави колко й е омразна малката им къща, бедна и препълнена с хора. В беден квартал, неприятен с големите семейства, кучетата и котките и даже коза през няколко къщи. Забрави за всичко това, защото днес бе денят, когато щяха да излъчат нейната програма.

Беше я съставила, бе неин продуцент и режисьор. Бе убедила изпълнителните продуценти станцията да пусне два пилотни епизода. Използваха ги, за да накарат спонсорите да подпишат за три седмици. Тогава тя настоя за повече програми и тази вечер в шест и половина, веднага след новините, щяха да излъчат едно от новите предавания за септември — „Горещ стол“.

Независимо че отзивите за пилотното предаване бяха много добри, това не означаваше, че след тазвечерната програма критиката не може да я разкъса. А и зрителите можеха да изключат каналите си. Страхуваше се и да не се случи нещо — земетресение, например.

Разбира се, нищо подобно няма да се случи. Програмата ще започне в точно определеното време и сигурно ще има невероятен успех. Името й ще стане известно. Ще има какво да покаже, когато отиде да работи в по-известен и престижен канал в някой по-голям град. Този канал щеше да бъде трамплинът й за по-силна позиция.

Тази вечер моят живот наистина започва.

И за пръв път от месеци тя напусна по-рано студиото и се отправи към къщи.

— Ела да гледаме нещо заедно — предложи тя на Ник, като взе молива от ръката му и го остави на масата.

Той стоеше до една от дългите маси и правеше някакви бележки по разпечатката на дълга ролка хартия. В едната си ръка държеше пингпонгово топче и ритмично го търкаше по дланта си. Тялото му бе извито от напрежение и изпълнено с енергия. А погледът му, когато срещна нейния, бе някъде далеч оттук.

— Какво да гледаме? — като ехо повтори той. Сякаш едва сега очите му я фокусираха. — Колко е часът?

— Минава шест. Искам да видиш едно ново предаване по телевизията. — Стисна ръката му, както дете търси подкрепата в дланта на родителя си. — Предаването е мое. Аз го измислих, режисирах го и днес започва да се излъчва. Иска ми се да го гледаме заедно. Ник, слушаш ли ме?

Той смръщи вежди.

— Твое ли — бавно попита той. — Да направиш ново предаване изисква месеци работа. Не си споменала за него.

— Не можех, поне докато не бях сигурна, че ще стане. О-о, Ник, моля те не започвай. Нали сега ти казвам за това? — Вдигна поглед към него. — Ник, не мога да го гледам сама.

Видя напрежението, изписано на лицето й.

— Разбира се, че не можеш. И няма нужда. — Трябваше да си каже, че за да съществува бракът им и двамата трябва да полагат усилия за това. Но Сибил никога не си правеше този труд. Беше я наблюдавал. Държеше се по-добре с Чад. Полагаше усилия да е грижовна и любеща, въпреки че на Ник му бе ясно, че за нея бе проблем.

Но все пак се беше опитала да се сближи с него и Чад след онази разправия в леглото в неделната сутрин. Дни наред подир това почти не си говореха. Беше нещо като раздяла. После постепенно нещата отзвучаха. Като живеят хората в една и съща къща бе много трудно да не си говорят. Скоро започнаха да разменят думи, първо за Чад, после за къщата, за работата си и най-накрая взеха да се държат така, сякаш нищо не се бе случило.

Прегърна я през рамото.

— Ако имаш нова програма, това засяга цялото семейство. Хайде, ще вземем и Чад. За пръв път семейство Филдинг ще гледат заедно телевизия. Може би трябва да си направим и пуканки.

Вдигна поглед към него, за да види дали не й се подиграва. Но в очите и в усмивката му видя много топлота.

— Благодаря — произнесе дрезгаво тя. Устата й бе пресъхнала от страх.

Ник взе Чад от стаята му и го донесе на горния етаж. Облегна гръбчето му на гърдите си, а с другата си ръка прегърна Сибил. Видяха края на местните новини и блока с рекламите. После с ярки букви на екрана се изписа: „Горещ стол“. Цялото тяло на Сибил изтръпна и сякаш се сви от напрежение.

На екрана се появиха двама мъже и една жена, седнали в кожени кресла около кръгла маса. Пред тях се виждаха бележници и моливи. В червен кожен стол седеше плешив млад човек с очила и вратовръзка под високата колосана яка. Кръгът от ярка бяла светлина сякаш открояваше червения кожен стол.

— Горещият стол — промърмори Ник.

Сибил се усмихна.

— Горещ стол — каза дълбок глас, докато камерата се движеше по лицата на групата около масата. След това бавно спря върху всеки един от тримата участници и младия мъж в червения стол.

— Най-трудното място в Сан Хосе. Там, където човек не може да се скрие. Няма измъкване. — Камерата отново обиколи събеседниците. — Горещ стол. Дискусия между равноправни, в която ще бъде открита истината, защото нашите водещи ще зададат всичките въпроси, които вие — нашата аудитория — бихте задали, ако сте на тяхно място. Никакви ограничения.

Водещият представи събеседниците и човека на горещия стол.

— Уилфред Брум, кандидат на републиканците за сенатор. Ще открием дискусията с Мортън Кейс.

Кейс бе нисък и закръглен, с весели очи и червени бузи. Гласът му бе като мед.

— Господин Брум, преди тринадесет години вие ръководехте няколко демонстрации в Калифорнийския университет в Бъркли. Днес едва ли бихте…

— Това е било отдавна. — Брум се усмихна само с устни. — Няма нищо общо с настоящите избори.

— Или с Вас? — попита другият събеседник.

— Това няма нищо общо с мен днес — отговори Брум с още по-подчертана усмивка. — Всички ние сме минали през младежките години. Знаете как е. Аз също съм имал своите „зелени години“, но те не траят вечно. Узрях, когато разбрах… — той изпъна назад рамене, вирна нагоре брадичка и думите му сякаш сами започнаха да се изливат — че не мога да рискувам да разруша тъканта на обществото ни, вярата и морала и започнах да ценя и да защитавам…

— Този морал, който позволява на една жена да ви даде под съд за издръжка на дете, за чийто баща сте признат?

Жената, която бе подхвърлила въпроса си по средата на изречението на Брум, го погледна и вдигна вежди.

— Какво? — камерата показа как очите на Брум потъмняха. Мускулите на лицето му някак странно се отпуснаха. — Не можете да изваждате на… — Прокара ръка по бузата си и стисна устни в тънка усмивка. — Това беше много отдавна. То е минало. Няма нищо общо с мен.

— Но вие сте бащата — каза един от тях.

— Бях хлапак! — възкликна Брум.

— На тридесет и една. — Внезапно разговорът набра скорост. — Било е преди осем години…

— Вече сте се занимавали с бизнес…

— И сте изнасяли речи за американския морал…

— Казвахте, че майките не трябва да работят, за да се грижат за семейството…

— Заклеймете абортите, казвахте вие, пазете семейството…

— Докато учителката от основното училище в Санта Круз забременяла от вас.

— Никога… хей, какво е това, аз не…

— Не плащате издръжка на детето си днес!

— Да! Не! Помогнах на млада жена, която беше в беда! — Около масата настъпи тишина. Тримата събеседника оставиха тишината да се разтегли. Устните на Брум също се разтеглиха. — Но това е отвратително. Няма да стоя тук и да ви позволя да се ровите в миналото ми.

Кейс посочи вратата зад рамото на Брук.

— Вратата е зад вас, господин Брук. Не сте длъжен да говорите за нищо.

Ник се наведе напред, сякаш екранът го привличаше. Той не харесваше Брук, както мразеше и всичко, зад което той заставаше. Но все пак имаше регламент за задаване на въпроси на кандидатите и това не бе начинът, по който го правеха сега. Почувства безпомощната ярост на Брум толкова осезателно, сякаш самият той се гърчеше под ярката светлина.

— Не е ли невероятно? — попита Сибил. — Работи. Наистина работи. О-о, Ник, не е ли прекрасно?

Погледна към нея. Лицето й сияеше като на дете. Очите й искряха, а влажните й устни бяха леко разтворени. Дишаше учестено, все едно че бе на върха на сексуално удоволствие. Ник се отдръпна и се изправи. Държеше Чад, който с широко отворени очи извиваше главичка, за да гледа в телевизионния екран.

— Къде отиваш? — викна след него Сибил. — Не си го видял цялото.

— То ще продължава в същия дух, нали? — Вдигна Чад до рамото си. — Ще размахват мечове. Те не се интересуват от това какво мисли, нито търсят някаква информация. Всичко, което искат да направят, е да го накарат да се гърчи. Не го намирам за забавно. Сигурно и други ще мислят като мен.

— Грешиш — каза тя. — Хората обичат да гледат как се гърчат другите. Колко хора се интересуват от идеите му или търсят някаква информация? Предпочитат да видят как някой се подхлъзва на бананова кора, как се пльосва в локвата, или как го правят на глупак. Те искат да видят човека. Е, това е най-добрият начин да им го покажеш. Това е начинът да накараш зрителите да се почувстват по-добри от глупака на екрана.

Тя се загледа в Мортън Кейс, който зададе три последователни въпроса.

— Когато показвахме пробното предаване на Уъстър Иншурънс и се опитвахме да ги направи наши спонсори, президентът на компанията каза, че мога да стоя на първия ред в Колизеума и да гледам как хвърлят християните на лъвовете.

Сърцето на Ник се сви.

— И ти приемаш това като комплимент?

Очите й срещнаха неговите.

— Той го произнесе като комплимент. Каза ми, че харесва твърди хора. Той купи предаването, защото бе уверен, че няма да отстъпя.

— Има предвид, че няма да се размекнеш?

— Точно. И ти това имаше предвид нали, когато ми каза, че ти харесва моята решителност?

— Не съвсем. — Чад започна да си дъвче ръкавчето и Ник с облекчение въздъхна. — Ще отида да нахраня този млад човек.

— Какво имаше предвид, когато ми го каза?

— Имах предвид, че не се предаваш, че не се страхуваш да опиташ отново. — Обърна се да си върви, но спря. — Трябва да те поздравя. Не е лесно да пуснеш нова програма в ефира. За кратко време направи чудеса. Надявам се, че си доволна.

— Разбира се — автоматично отговори Сибил. Почувства студенина. Твърдостта в гласа на Ник бе развалила удоволствието й от програмата. Мразеше го за това. Погледна към него, докато стоеше до вратата и държеше сина им на ръце така естествено, както държеше и молива си. Добър е във всичко, с което се захване, помисли си тя. Всичко му се удава лесно. Заболя я особено заради Чад. Ник никога не е бил баща, дори е нямал по-малки братя и сестри, но се отнасяше с Чад така, сякаш специално се бе учил как се гледат бебета. От мига, в който в болницата бе взел малкото същество в ръцете си, Ник се грижеше за него с такъв безспорен авторитет, за който Сибил не можеше и да мечтае. И с неразбираемо за нея удоволствие.

Чад се чувстваше много по-спокоен с баща си, отколкото с майка си. И беше много подъл заради това, мислеше си Сибил. Беше едва седеммесечен, а започваше да пищи, да плаче и да се извива, когато тя го вземеше на ръце. Но мигът, в който се почувстваше в ръцете на Ник, започваше да се усмихва и да издава приятни гърлени звуци, сякаш пееше. Сякаш двамата бяха влюбени един в друг, те двамата, а тя бе страничен човек.

— Разбира се, че съм доволна — каза тя. — Ще накарам хората да ме забележат. За това става дума. — Обърна им гръб и се загледа отново в екрана. — Съжалявам, че няма да го догледате с мен. Напоследък не вършим много неща заедно.

— Ако решим да направим нещо заедно — каза той, преди да излезе от стаята — няма да е да гледаме телевизия.

В един топъл пролетен ден Ник и Тед преместиха „Омега компютър сървисис“ от фамилната къща в гаража. През цялото време се шегуваха.

— Не ми изглежда като някакъв прогрес… — каза Ник — да се преместим в гаража.

Но в интерес на истината бяха направили крачка напред — за по малко от пет години можаха да направят състояние, за което не бяха посмели да мечтаят.

Намираха се пред прага на революция. Малцина бяха успели да видят бъдещето на компютрите. Ник бе един от тях. Знаеше го още като смениха името на компанията на „Омега компютър“, че пред тях се отварят широки хоризонти.

От 1974-та, годината, когато Ник и Сибил се преместиха в Сан Хосе, се бе появил първият сполучлив микропроцесор — силиконов чип. Големината на чипа едва достигаше четвърт квадратен инч, но вършеше същата работа, която преди това вършеха пет хиляди отделни транзистора. Появата на чипа щеше да промени не само компютърната индустрия, но и част от Калифорния — тази част между Сан Франциско южно до Монтерей, наречена вече Силиконова долина.

В домовете и офисите, в гаражите, мазетата и фамилните къщи щяха да се раждат идеи, да се появяват по терминала на мониторите. До късно през нощта в кафенетата щяха да дискутират възможностите, да чертаят диаграми и да си правят бележки за програмирането на гърба на пликове, върху салфетки.

Ясно им бе какво искат: да могат да разрешат всеки проблем, да организират хаоса така, че този объркан свят да изглежда подреден.

Сибил не го разбираше, въпреки че веднъж се бе опитал да й обясни.

— Обичам да се забавлявам — каза той. — Прилича на игра, като тази, в която децата си пишат разни знаци едни на други, сякаш е секретен код или като разрешаването на някой пъзел.

— Не звучи много сериозно.

Той й се усмихна.

— То и не е. Ние всички сме като малки деца с новата си играчка, която продължаваме да усъвършенстваме.

— Не мислиш точно така.

— Играта понякога изисква от нас много повече концентрация, отколкото работата. Защо да не извлечем колкото се може повече удоволствие от това?

Тя сви рамене.

— Няма значение. Аз живея живота си така, както го разбирам, не мога да живея по твоя начин.

Така всеки от тях тръгна по своя път и Ник споделяше тежката си работа и чувството си за игра с Тед и другите, които станаха негови приятели през тези първи години на „Омега компютинг“. Всичко започна с новия им клиент: верига от двадесет и шест скъпи магазина за дамски спортни дрехи в Пебъл Бийч, наречени Пари. Те се простираха по целия Западен бряг от Кармел на юг до Сан Диего и на север до Ванкувър. Пари Шандър, четиридесет и девет годишна, умна, проницателна, изящна малка и тъмнокоса жена бе изградила тази верига преди петнадесет години, след като мъжът й я напуснал заради по-млада от нея. Енергична и любопитна, Пари приветстваше всяка нова идея, която привлечеше вниманието й. Две години по-рано Ник й бе инсталирал компютърна система за нейното счетоводство — приходи и разходи, оборот.

— Мисля, че отново можеш да ми помогнеш — започна тя, когато с Ник се разположиха върху красивата мебел от коприна и кадифе. Тя живееше сама в каменен дворец, кацнал сякаш над океана на Севънтийн майл драйв в Пебъл Бийч. Висока каменна ограда я пазеше от любопитните погледи на туристите, които идваха с колите си, за да се любувай оттук на океана и на кипарисите, на прочутите игрища за голф и на огромните къщи. През отворените прозорци се чуваха сърфовете да цепят вълните и виковете на чайките в сребристосиньото небе. Иначе стаите бяха изпълнени с тишина и спокойствие, с произведения на изкуството от Индия и Америка. Атмосферата бе топла и малко тежка като прегръдка.

Пари наля чая в изящни порцеланови чаши и приближи чинийката с малки кексчета към Ник.

— Искам да знам какви налични стоки има в моите магазини всеки ден. Ще бъде много по-добре, ако всеки ден сме наясно какво сме продали и да попълваме наличния списък. Ясна ли съм?

Ник кимна.

— Искате в края на всеки работен ден да имате доклад какво сте продали във вашите двадесет и шест магазина. Вероятно искате в същото време автоматично да се подменят и данните във вашия списък на наличните стоки.

Тя го погледна с грейнали очи.

— Възможно ли е? Когато подхвърлих тази идея на един човек, той ми каза, че не може да бъде направено.

— Може да се направи, но има проблеми. Това е, което можем да направим веднага. — Той се наведе и започна да скицира. Чертаеше бавно и уверено, но част от съзнанието му бе другаде. Усещаше парфюма й, шумоленето на коприната, която носеше, блясъка на абаносовочерната й коса, разпиляна по врата й. Стилът на прическата подхождаше на прелъстителния парфюм, а мекият шепот на коприната караше един мъж да си мисли за голи бедра и мека кожа, за нежна прегръдка…

— Но какви са тези стрели? — попита Пари. Погледът й бе съсредоточен върху рисунката му, но на устните й играеше лека усмивка и Ник си помисли, че по някакъв начин тя бе усетила неговите мисли.

— Те показват начина, по който системите ще работят за вас — опита се да говори с равен тон. — Вашата продавачка ще нанася продажбата — кашмирен пуловер например, за сто долара…

— Опитай за двеста или триста долара — каза Пари и топло се засмя.

Вдигна вежди. Никога не бе купувал на Сибил кашмирен пуловер. Напоследък нищо не й бе купувал.

— Добре. Значи продавачката въвежда кода за този пуловер в регистъра на касата и когато бъде въведен, той автоматично се декодира с размера на пуловера, стила и цената и…

— По един във всеки магазин?

— Да. — Погледът му срещна нейния. Тя гледаше повече него, отколкото молива му. Имаше малка бенка под лявото си око, което правеше кожата й да изглежда още по гладка. Не я бе забелязал преди. Знаеше, че ако леко се размърда, ръката му щеше да се докосне до нейната.

Сведе поглед към диаграмата.

— След затваряне на магазина магнетофонът ще предаде информацията чрез телефонната система до вашия главен компютър в Монтърей.

Сега и тя гледаше към диаграмата и кимаше с глава.

— Прекрасно. Прекрасно. Кога мога да го имам? Какво ще ми струва? Но това ще ми спести толкова много, така че мога да си позволя да отделя… добре, ще видя какво ще мога да си позволя да отделя. — Сложи ръката си върху неговата. — Никълъс, трябва да знам какво ще ми струва всичко това и кога ще можеш да го инсталираш. Така че ако ми дадеш някаква цена, ще се опитам да се справя.

Ръката й изгаряше неговата. Всеки един от тънките й пръсти бе като малко огънче върху ръкава му. Но той се усмихна на внезапната й загриженост за парите.

— Още не мога да ти обещая нищо. Бих искал да помисля как да свържем всичко това. Все още никой не е постигнал нещо добро за събиране на информацията, съхраняването й и нейното предаване. Това, което ни е необходимо е нещо малко и бързо, не много сложно, с ниска цена и на което може да се разчита…

— Нещо като отбор работници в Бомбай — засмя се Пари. — Вероятно от това имам нужда.

— Не. — Като почукваше с молива по масата, той разсеяно отхапа от едно парче кекс. После си взе друго. — Мога да ти направя компютър с печатащ превключвател, наистина… той ще свързва микропроцесори в направен по поръчка комутатор… достатъчно малък, за да може да се сложи в чекмеджето на бюрото… или в малък шкаф, трябва да има захранване с енергия и…

Погледна към Пари и се усмихна с широка, лъчезарна усмивка. Това бе усмивка на дете, внезапно направило откритие, което коренно изменя представата му за света.

— Можем да го програмираме да извършва цялата работа — каза той, като си взе още едно парченце кекс. — Да преобразува информацията от регистрите на касите в сигнали…

Пари го наблюдаваше. Нямаше представа какво е това микропроцесор, или микрокомпютър или превключвател. Но тя разбираше, че става въпрос за нещо по-евтино, по-малко и по-бързо. Тя му вярваше. Вярваше на Ник. В долината се говореше, че никой не вижда толкова бързо вероятните възможности, както Ник Филдинг.

— Много добре — каза решително Пари. — Кажи ми колко пари ти трябват, за да направиш тези специални микро… каквото им беше името. Искам ги.

Ник изглежда не я чуваше.

— Сигурно ще може да прави и други неща. — Изяде още едно парченце кекс. — Ако може да превръща информацията и да я предава… защо да не може да прави и четири операции? Или дузина? Къде ще бъде границата? Защо изобщо трябва да има някаква граница?

— Никълъс — започна Пари, — искаш ли още кекс?

Той погледна към чинията.

— Господи, аз ли го изядох всичкия?

— Да. Искаш ли още? Или нещо друго? Може би да вечеряме заедно?

— Не, благодаря, Пари. Трябва да свършим един проект тази вечер. — Диаграмата привлече погледа му. — Това е идея. Никой не го е правил досега. Но ние ще го направим…

— Но по-късно, да? По-добре сега, преди да си започнал нещо друго. Ще го направиш, нали, Ник? Трябва да го имам скоро.

Той се засмя.

— Преди час дори не беше мислила за това.

— Но сега виждам каква огромна нужда имам от него.

— Говорех за компютър, достатъчно малък, за да бъде поставен на бюрото ти и който да прави всичко, което поискаш. — Небето все още бе ясно синьо. Бе април и кипарисите леко се полюшваха от топлия бриз откъм морето. — Не можем да предвидим всички възможности на нещо, преди да сме го конструирали. — Погледът му бе прикован все още към небето. Измина само миг, преди да се обърне отново към нея и да стане. — Първо ще конструирам твоя, Пари, обещавам.

Тя кимна с признателност.

— Благодаря ти. — Застана до него. Стигаше до раменете му.

— Не е хубаво да се бъркаш в работата на мъжете и аз ще се съобразя с това, но все пак моята работа е всичко, което имам.

Без да иска, мисълта на Ник отлетя към Сибил, която никога не даваше признаци да се съобразява с някого. Дали и тя ще каже, че работата й е всичко, което има?

Въпреки че бе направила опит да бъде по-мила и грижовна, въпреки че и той се бе опитал да й помогне, премиерата на „Горещия стол“ бе променила брака им. От този момент, без да се преструва, тя бе дала възможност на всяко чувство на близост между тях постепенно да угасне. Сибил бе отново там, откъдето бе тръгнала, когато я срещна. Имаше само работата си.

— Съжалявам — каза Пари, като се опитваше да разгадае изражението на лицето му. — Нещо лошо ли казах?

— Не, ти не си виновна — тихо отговори Ник. — Моите мисли просто отлетяха другаде. Оценявам готовността ти да се съобразяваш, но няма да се наложи. Ще започнем още утре. — Подаде му ръка и Ник я пое. Тя леко се наклони към него и той се наведе, за да целуне челото й. Усети аромата на косата й. Тя бе така близо, че топлината на тялото й го обгърна като прегръдка. Желанието премина през тялото му така стремително, че го накара да потрепери. Когато вдигна лицето си към неговото, устните й бяха леко отворени. Ник я взе в прегръдките си. Устните му покриха нейните и ги отвориха още повече. Гладът му бе толкова яростен, че превърна езика му в оръжие.

Нежно, но решително Пари се освободи от прегръдката му.

— Не трябва да бързаме — каза тя. Очите й се смееха, но Ник почувства думите й като упрек.

— Съжалявам — прошепва той. Но желанието изпълваше цялото му тяло, толкова дълбоко и горчиво, че чувстваше, че ще заплаче. — Обикновено не съм… — Изчерви се. — Наистина съжалявам.

— О-о, Никълъс.

Видя лекото поклащане на главата й и нежното пламъче в очите и се почувства много млад. Аз съм на двадесет и осем години, а Пари е на четиридесет и девет. Но това нямаше значение. Изобщо не бе помислил за това, когато непреодолимо я желаеше. Но се чудеше какво ли й бе така забавно. Младежката му недодяланост или неопитността на мъжа, който никога не бе кръшкал от съпружеското легло.

Нямаше значение. Това, което шокира Ник в този момент бе, че е готов да предаде Сибил и че не се чувства виновен или ядосан от това. Не изпитваше никакви чувства. И точно това правеше нещата по-лоши, защото говореше много за брака му, много повече, отколкото за младежката му недодяланост или неопитността му в съпружеска изневяра.

Пое ръката на Пари в своята.

— Беше глупаво от моя страна. Ти заслужаваш много повече. Искам да се любя с теб, Пари. Ще чакам, докато ми кажеш, че и ти ме желаеш, но трябва да знаеш колко много искам… колко много имам нужда… — Прочисти гърлото си. — Предполагам, че всичко това ти изглежда твърде детинско.

Тя нежно поклати глава.

— Защо трябва да ми изглежда детинско? Всички ние имаме желания и нужди и ако един ден не можем да ги задоволим, държим ги дълбоко в себе си за… друго време.

Усмихна й се с благодарност. Оценяваше тактичността й.

— Надявам се. Надявам се, че ще бъда посрещнат с добре дошъл, ако се върна.

— Мили Никълъс, ти винаги си добре дошъл тук.

Пое си дълбоко въздух. Все още можеше да остане. Можеха да си поговорят, да вечерят заедно, и вероятно да прекарат нощта в леглото й. Но Пари му бе показала какво желае и той нямаше да се опита да промени намеренията й. По-добре беше да не бързат. Веднъж вече насилих нещата и сгреших, помисли си той. Избързах със Сибил, преди да преценя дали не трябва отново да опитам с Валери. Толкова се съжалявах, че не можех да чакам. Трябваше…

Изведнъж се улови. Никога преди не бе мислил, че бракът им от самото начало е бил грешка. Имаха и хубави спомени заедно. Дори смяташе, че я обича. В края на краищата познаваше Пари вече година! Тогава двамата със Сибил бяха по-близки.

— Никълъс, каза, че днес искаш да се прибереш по-рано вкъщи.

Усмихна й се с кисела усмивка.

— Права си. — Наведе се и я целуна по бузата. — Благодаря ти, че бе с мен. Ще ти се обадя за компютъра веднага щом уредя цените. Дай ми няколко дни.

Напусна стаята в коприна и кадифе и повече от два часа кара към Сан Хосе. Движеше се покрай океана. Следобедът бавно изчезна в нощта, превръщайки пясъчните дюни и овощните градини в тъмни очертания. През целия път до къщи мислеше за компютъра, за новото, което трябваше да открие, за начина, по който можеше да свърже магнетофонния запис с телефонната система. Беше по-лесно да мисли за това, отколкото за Сибил.

Когато прекрачи прага, тя говореше с Тед в ярко осветената кухня.

— Работата е в това, че нищо не се променя — чу я да казва Ник, когато затваряше вратата на дневната след себе си. Остана да стои в тъмното. — Шоуто има невероятен успех. Никой не се осмелява да откаже да участва в него. Или нямат кураж да кажат, че се страхуват или си мислят, че ще бъдат първите, които ще успеят да се справят със събеседниците… получаваме купища писма…

— Не всички са много ласкави — вметна Тед.

— Това няма значение. Писмата означават зрители. Те може да ни изпращат писма, в които ни казват колко ни мразят, но ние ги обичаме, докато продължават да ни гледат. В този половин час не се гледат другите канали. Елиминирахме ги. И готварското шоу е добро. Не е като „Горещия стол“, но всеки месец става все по-добро.

— Какво готварско шоу?

— Е, нещо, което също правя, за да покажа колко съм добра. Не е нещо важно.

— И за него получаваш много писма — каза Ник като влезе в кухнята. Леко докосна челото на Сибил с бузата си.

Тя го потупа по ръката. Но внезапно вдигна вежди.

— Господи боже. Последва го до хладилника и завря носа си в сакото му, за да го подуши. — Не е ли хубав? Малко е силен, но е класически. Предполагам, че е кралска прищявка. Компютрите създават странни приятели в леглото, така ли им казвате? Ако ще си правиш питие, направи едно и за мен.

— Какво искаш? — попита равнодушно Ник.

— Уиски със сода. И по-леко със содата. Целия ден ли прекара с нея в леглото или между другото свърши и малко работа?

Тед бутна стола си назад.

— Ще бъда в гаража.

— Остани — каза Сибил. — Ако той се усуква около клиентите ви трябва да знаеш за това. Нали ти е партньор.

— Но той ми е и приятел и ако има нещо, което трябва да знам, той ще ми го каже.

Когато излезе, в кухнята настана тишина. Чуваше се само лекото съскане на ледените кубчета, с които Ник напълни двете чаши.

— За Тед ли се притесняваш или за себе си? — попита Ник като подаде на Сибил чашата.

Тя сви рамене.

— Каква е разликата? Ще направиш това, което си решил.

— Какво искаш да кажеш?

— Означава, че дойдохме в този проклет град, защото ти искаше. Преместихме се в тази барака, защото ти така искаше. Знаеш, че аз мечтаех за Ню Йорк. Знаеш го откакто сме се оженили. Но никога, никога не си мислил да се преместим там. Ти искаш да бъдем тук. Това е всичко, което има значение.

Ник спря върху нея втренчения си поглед.

— Не си споменавала за Ню Йорк, откакто започна работа в телевизионното студио. Каза, че това е подходящо място за теб, че научаваш много неща, които ще ти трябват по-късно.

— В Ню Йорк. По-късно — означава в Ню Йорк. И ти добре го знаеш.

Кимна.

— Може би.

— Е, добре. Вече ги научи. И нямам никаква причина да стоя още тук.

— Освен тази, че имаш съпруг и син, които живеят тук. А аз не мога да напусна точно сега. Всичко, което сме постигнали с Тед се основава на репутацията ни тук. Безсмислено е да отиваме някъде другаде и да започваме от нулата.

— Кой казва, че имам съпруг? Имам някой, който е някъде по пътя до калифорнийския бряг и… по дяволите, как можа! Нищо ли не означава за теб, че сме женени? Аз дори не съм си помисляла за някой друг, откакто те срещнах! Виждам толкова много мъже в работата си, но никога не съм искала да легна с някой от тях! А ти се връщаш в къщи и миришеш на бардак и очакваш от мен да ти кажа, че искам да остана тук. Няма значение какво ще ми струва, само защото ти го искаш. Това искаш, нали? Някой, който ще ти остане верен и няма да ти задава въпроси.

Ник довърши питието. Ледът в чашата изстудяваше ръката му.

— Но ти не искаш да останеш вярна на никого, нали?

Тя бе отишла до хладилника и вадеше ново шише със сода. Допълни чашата си.

— Искаш ли още едно?

— Чудесно.

— Цял ден ли се въргаля с нея в леглото?

— Ще се промени ли нещо, ако е така?

— Може би. — Тя му подаде чашата. — Никоя съпруга не обича мъжът й да кръшка. Може би това е причината, че двамата не можахме да се справим. Нали? Бил си прекалено зает с другите жени, за да имаш време да мислиш за мен?

Ник леко се засмя.

— Досега не сме предявявали претенции за права в брака си, нали? Сигурна ли си, че сега искаш да го направиш?

— Не се прави на умен. Знаеш, че мразя това. Искам да разбера какво сте правили днес.

— Говорихме си за компютърна система за верига от магазини.

— Не ти вярвам.

— Знам, Сибил. Ако ти кажа, че утре ще се преместим в Ню Йорк, ще се почувстваш ли щастлива?

Тя се намръщи. Потърси за какво да се хване.

— Знаеш, че точно това е, което искам. Не мога да остана тук. Прекалено малко градче е и е далеч от всичко. Не могат да ми дадат това, което искам. И ти не трябва да оставаш тук. Щом това, което правиш го измисляш сам, значи можеш да го правиш и в Ню Йорк толкова добре, колкото и тук. Там има и къде да отидем вечер, неща, които можем да правим… Ще прекарваме времето си чудесно, ще прилича на меден месец. Никога не сме имали меден месец.

— А кога ще бъдем с Чад?

— О-о — тя направи неопределен жест. — Ще му отделяме толкова време, колкото и тук. Елена ще дойде с нас, разбира се. Двамата са луди един за друг.

Ник си взе питието.

— Ние с Чад оставаме — каза той. — Права си за къщата. Определено имаме нужда от по-голяма къща с двор, в който Чад да си играе. И близо до училище, в което може да ходи, когато му дойде времето. И „Омега“ също трябва да бъде преместена някъде. Но няма да напуснем Сан Хосе. Поне не в следващите няколко години. Не знам какво може да се случи по-късно, но точно сега всичко, което имам е тук и няма да го захвърля.

— Всичко, което имаш? Не и ако аз замина за Ню Йорк. Тогава няма да имаш съпруга тук.

Ник отново спря върху нея втренчен поглед.

— Точно така.

Лицето на Сибил потъмня.

— Не го мислиш. Ние сме женени. Ти избра мен вместо… някой друг. Няма да се разведеш. Няма да ти позволя, Ник. Ние се чувстваме добре заедно. Имаме нужда един от друг. Просто не сме имали достатъчно време един за друг. Затова искам да отидем в Ню Йорк. Там всичко ще е наред. Можем да се престорим, че отново сме в колежа и започваме всичко отначало. Ник? Слушаш ли ме?

Той гледаше през нея към тъмния прозорец.

— Не се чувстваме добре заедно. — Гласът му бе равен и суров. — Не ти е приятно да правиш секс. Не съм сигурен дали изобщо някога ти е било приятно. И ние нямаме нужда един от друг. Ти не се интересуваш от моята работа, а аз не харесвам това, което ти правиш. Нищо не е останало между нас, Сибил, и не виждам причина да се преструваме.

— Всичко е заради онази жена! — изкрещя тя. — Прекарал си деня в леглото й, връщаш се и искаш развод! Никога преди не си споменавал за развод.

— Никога не си позволявах да мисля за това преди! За бога, Сибил, щастлива ли си с мен?

— Щастлива съм, когато нещата са наред. Когато наистина сме заедно. Ние се чувстваме добре заедно. И по дяволите, на мен секса ми харесва! Обичам да го правим. И не разбирам за какво говориш. Не разбирам какво те кара да мислиш така, Ник. Чуй ме! — Приближи се до него и го хвана за раменете. Притисна се до него. — Не можеш да се преструваш, че не ни е добре заедно. Не можеш просто да захвърлиш всичко.

— Така ли? — презрително попита той. — Трябва да остана заради едно успешно чукане?

Ръцете й се отпуснаха.

— Не исках да кажа само заради това. Исках да кажа…

— Чух какво искаше да кажеш.

Отдръпна се.

— Ще задържа Чад. Ти можеш да ме напуснеш, щом искаш…, ако смяташ, че не давам и пукната пара, дълбоко се лъжеш… но няма да вземеш…

— Чад остава с мен. Изобщо не си прави илюзията за нещо друго. Където съм аз, там ще бъде и той. Теб и без това не те е грижа за него. И сега няма да го използваш за пазарлък. Още тази вечер ще напусна къщата, ако искаш, но Чад ще дойде с мен.

— Ще остане тук! Няма съдия на света, който ще вземе детето от неговата майка!

Ник я погледна със смразяващ поглед, без да отговори. И тя сърдито отвърна погледа си от него. Но после пламъкът в очите й угасна.

— Моля те. — Отново го погледна и той съзря паниката в очите й. — Ник, не ме напускай. Имам нужда от теб. Винаги съм имала нужда от теб. Приятна ми е мисълта, че си ми съпруг. Приятно ми е да съм омъжена за теб. Остани с мен, Ник. Ще се опитам да се променя. Кажи ми какво не ти харесва в мен и аз ще се опитам да се променя. Мога да се справя, когато реша. Познаваш ме. Харесваше ти това. Не ме отхвърляй, Ник. Вече са ме отхвърляли. Не мога да го преживея. Не ме напускай.

— Съжалявам — каза Ник. Гласът му вече не бе така суров. Вместо това бе станал дълбок, изпълнен с уморена тъга. Когато го чу, Сибил знаеше, че всичко бе свършено.

— По дяволите! — Дъхът й пресекна. — Доверих ти как наистина се чувствам. Паднах пред теб на колене! Вече не те е грижа за мен. Не повече, отколкото за приятелката ти. Двамата сте ме предали, в леглото, съсипали сте живота ми… Вървете по дяволите и двамата!

Ник мислеше да й повтори, че не е спал с Пари, но тогава изведнъж почувства, че Сибил нямаше предвид нея. Тя не говореше за настоящето, а за миналото. И замълча.

Сибил здраво стисна устни.

— Ще ми платиш пътните до Ню Йорк. Ще ми пращаш пари, докато си намеря работа там. Когато се установя, ще изпратя някого за Чад.

Ник знаеше, че за нея това бе начинът да се измъкне. Не можеше да признае нито пред себе си, нито на него, че не иска Чад. Затова и не каза нищо. Ако имаше нужда да вярва, че ще изпрати някого за Чад, нямаше да й противоречи.

— Уведоми ме, когато се установиш — каза той. Извади чековата книжка и писалката от вътрешния си джоб.

— Сега мога да ти дам хиляда, а утре след обяд — още пет хиляди. Ще трябва да поговорим колко пари ще са ти необходими, за да живееш.

— Доста — каза тя с равен тон. — Ще имам нужда от доста.

— Ще направя каквото мога. — Ник се чудеше какво има предвид — парите, или живота с неговия син. Сигурно и двете, каза си той. Щеше да започне от този момент.

— Тази вечер ще отидем при Тед — каза равнодушно той. И без да каже нищо повече се качи на горния етаж, за да събуди Чад и Елена и да напуснат къщата, оставяйки брака със Сибил зад гърба си.

Глава 8

В студията на „Ендърби Броудкастинг Нетуърк“, чиито прозорци гледаха към „Тринити чърч“ в Манхатън, чуха за Сибил Морган. „Красива и твърда“, бе казал за нея Куентин Ендърби на своя персонал, когато им показа записи на „Горещ стол“.

— Знае какво иска и не се страхува да изцапа ръцете си, за да го постигне. Свежо и различно. Няма нищо общо с безличните, скучни педита и сапунените им мехурчета.

Подчинените му се засмяха. От тях се очакваше да се смеят на „бисерите“ му и те винаги го правеха, дори и когато острият му език бе насочен срещу тях. Но след няколко месеца, когато взе на работа Сибил Филдинг и я направи изпълнителен продуцент на „Световен наблюдател“ — седмична новинарска емисия на WEBN, която никога не бе имала добър рейтинг, вече не им бе до смях. Не се усмихваха и когато Ендърби я разведе из студията и офисите, за да им я представи.

— Ще свикнат с теб — каза й той като влязоха в кабинета след последното студено ръкостискане. — Невероятно е колко бързо хората свикват, когато са добре платени.

— Ще бъде по-добре за работата, ако го направят.

Той вдигна вежди.

— Но и да не го направят, ще се справиш? Ти не се стремиш към популярност.

Тя кимна и вдигна поглед към него.

— Искам да знаят, че съм тук. И искам вие да ме одобрите.

Бе впечатлен от напрежението в леденостудените й сини очи, които гладката, мургава кожа и тежка, черна коса подчертаваха още повече. Бе забелязал красотата й, малката й набита фигура с подчертани женствени форми. Отново, както и при първото им събеседване, преди да я назначи на работа забеляза, че очите й бяха проницателни и светеха като силен огън. Чудеше се дали добре владеещото й се тяло и твърдостта на устата крие грубост или страст. „Искам да знаят, че съм тук.“ Щеше да е забавно да види как ще се убеди в това. Ендърби с интерес откри, че в него се надигна сексуално любопитство. Напоследък не му се случваше често.

— Още е прекалено рано да говоря за някакво одобрение — каза той. — Но вие ме заинтересувахте.

Очите на Сибил блеснаха. Тя задържа погледа си върху неговия. После с явно усилие отвърна очи.

— Офисът е прекрасен.

Той с учудване хвърли поглед наоколо.

— Функционален е. Не е по-различен от тези на останалите. Литографията над бюрото е на Пикасо. Но това би направило впечатление на двама от хиляда.

— На мен ми направи. — Застана зад стола до бюрото и изпита непреодолимо желание да седне в него, но реши да изчака докато Ендърби излезе. — Не очаквах, че веднага ще ми дадете кабинет. Мислех си, че първо ще искате да видите на какво съм способна, какво мога да направя.

— И ще работите в гардеробната? Не ставайте смешна. Никога не съм обичал хора с фалшива скромност. Човек или е добър и знае това, или не е и тогава не се задържа дълго тук. Имаш репутация на добра и упорита. Ако наистина е така, хората ще се уверят в това в момента, в който те срещнат. Никога не позволявай другите да си правят за теб изводи различни от тия, които ти искаш да си направят за теб. Запомни го.

Сибил се намръщи. Измери го с поглед и се опита да разбере що за човек е. Бе висок, с широки, но малко увиснали рамене, с дълбоки бръчки по лицето. Косата му бе като някакъв русо бял пухкав ореол около главата му и се люшкаше всеки път, когато говореше. Имаше силен глас, а пръстите му бяха възлести. Носеше бастунче със златна дръжка и се обличаше с костюм и папийонки, като британец.

Сибил се бе поинтересувала от него преди да дойде в Ню Йорк на събеседването. Знаеше, че е седемдесет и седем годишен, че произхожда от богата канадска фамилия. И че никой от семейството му не е сред живите. Развеждал се е четири пъти и един път е овдовявал. Няма деца. Бе вложил парите си в „Ендърби Брод кастинг Нетуърк“, когато телевизията все още е била новост, но в действителност не е успял да изгради телевизионна мрежа. Притежава само WEBN, независим телевизионен канал, някога много влиятелен, но напоследък рейтингът му непрекъснато спада. Знаеше, че е решен да вложи много пари, за да възвърне на канала влиянието му.

„Това обяснява защо взима на работа една двадесет и три годишна режисьорка от някаква малка телевизионна станция в Калифорния, мислеше си Сибил. При това жена. Което веднага му спестява двадесет и пет процента.“

Но тя не се пазари за заплатата. Нямаше избор. Казваше си, че е временно. Нямаше начин дълго време да се задоволява да получава по-малко, отколкото мъжете.

„Никога не позволявай на другите да си правят за теб изводи различни от тия, които ти искаш да си направят за теб.“ И това бе първият извод — никой повече нямаше да погледне на нея като на нещо по-евтино от останалите.

— Ще го запомня — каза тя на Ендърби. — Това е хубав съвет. Благодаря ви.

В очите му се появи изненада.

— Да ме вземат мътните. Това бе обикновен отговор.

Настъпи пауза. Той неохотно се обърна към вратата.

— Запознай се с мястото. Ако имаш някакви въпроси, попитай когото искаш. Колкото по-строга си, толкова повече ще те уважават. Бъди решителна и строга. — Погледна я и почака да се усмихне, но на устните й не се появи нищо. Вместо това лицето й изрази объркване. — Редколегията на „Световен наблюдател“ е утре сутрин в осем — промърмори той. — Очаквам да чуя нови идеи. — Вече на половината път към вратата отново се обърна. — Намери ли си жилище?

Сибил кимна. Цялото й тяло бе напрегнато от желанието да седне в стола си.

— Къде?

— На тридесет и седма улица.

— Къде на тридесет и седма?

— Уебстър апартмънтс.

— Не съм го чувал.

— Препоръчаха ми го.

— Имаш ли някакви проблеми с жилището?

— Не. Всичко е наред.

Той кимна и отново се запъти към вратата.

— Благодаря ви още веднъж — каза Сибил. Гласът й бе по-топъл сега, когато той наистина се канеше да излезе. — Няма да ви разочаровам.

— Ще бъде по-лесно, ако не го направиш — каза той като повтори думите й от преди няколко минути и затвори вратата след себе си.

Въздъхна с облекчение. Кучият му син. Дърт, подъл и противен. Възможно най-лошият вариант за човек, за когото трябва да работиш. От хората, които не можеш да предскажеш.

Най-сетне си отиде. Сега вече може да се разположи в стола и да изучи кабинета си. Дори и тя не можеше да се преструва, че е голям и хубав. Но беше първият й самостоятелен кабинет. Имаше си собствено бюро. Нищо, че повърхността му бе надраскана и тук-там личаха следи от изгорено с цигара. Дървото бе тъмно и масивно и това й бе приятно. От другата страна на бюрото имаше два канцеларски стола, обърнати към нея.

Зад бюрото, до литографията на Пикасо бе малкият прозорец с изглед към Тринити чърч. Сибил се завъртя на стола, за да погледне към нея. Виждаше се кръстът на църквата и сводестите й изписани прозорци на нивото на короните на дърветата. Изглеждаше като картина от пощенска картичка. Църквата я караше да се чувства неловко. Не й беше мястото в Ню Йорк: малка, грациозна, деликатна. А в представите й всичко в този град бе най-високото, най-просторното, най-голямото, най-бързото, най-шумното. Едно място, където успехът значи много повече, отколкото където и да е другаде.

Това бе мястото, където живее Валери.

Вчера бе взела автобуса до Медисън авеню и после се разходи по Пето авеню към постройките, където майка й бе казала, че Валери и Кент Шорхем са си купили апартамент. Застана на отсрещната страна на улицата, взряна под щипещото ноемврийско слънце.

Сибил със завист гледаше сградата, в която живееше Валери. Мразеше хората, които виждаше да влизат и излизат от нея. Токчетата им арогантно потропваха по пътеката. Тоалетите им бяха изящни. Дори двете кучета, едното от които се разхождаше из алеята, изглеждаха дебели и високомерни. Беше чела за подобни сгради, бе ги виждала по филмите и по телевизията. Но никога до този момент не бе заставала пред някоя от тях. Никога не бе познавала някой, който да живее в такава къща. Гледаше ги как идват и си отиват и знаеше, че нямат и най-малка представа, че е тук и ги наблюдава. Завистта и яростта я изгаряха. Мислеше си, че излъчва тези чувства и те пресичат улицата и унищожително се разливат върху всички, които са отсреща. Но те не поглеждаха към нея. Тя си остана незабележима.

Няма да е задълго. Много скоро ще разберат, че съществувам. Ще живея в тази сграда или в подобна на нея. Ще бъда съседка на тази кучка.

Разходи се нагоре-надолу като изучаваше тълпата. С интерес наблюдаваше какво правят хората около нея. Мина жена, която се опитваше да махне парченца стъкло от бялата си рокля. Наблизо, на две масички бяха разхвърляни книги по петдесет цента всяка. В края на стъпалата към музея стоеше мъж в тъмно сако, тъмни панталони и таке и върху малка масичка играеше „скритата монета“ с двама туристи, докато приятелчето му гледаше да не се появи полиция. Върху стъпалата висока фигура на мъж се извиваше под звуците на саксофон и ударите на два примитивни тъпана и барабан, на които свиреха трима тийнейджъри.

От това може да стане добър телевизионен репортаж, помисли си тя. Ще се хареса на зрителите. Очите й виждаха всичко оградено в рамката на телевизионния екран.

Застана до мъж с престилка и си купи хотдог с горчица. Продължи да се разхожда като отхапваше от приятно лютия сандвич. Но изведнъж го запрати в близкото кошче. Не можеше да си позволи да срещне Валери, дъвчейки хотдог.

Внезапно Валери и нейният апартамент й се сториха безкрайно далечни. Яростта й нарасна. Защо всичко бе така трудно? Обърна се и бързо закрачи по обратния път. Премина покрай спирката на автобуса, където чакаше тълпата. Не искаше да чака, искаше да се движи.

Но когато тръгна надолу по улицата гневът й постепенно утихна. Улиците бяха претъпкани, трафикът беше много тежък и енергията на града изведнъж я заля. Премина по цялото й тяло, докато почувства, че може да направи всичко, което пожелае. Ню Йорк бе точно такъв, какъвто си го представяше — забързан, енергичен, точно място за нея, място, където може да бъде необременена и недосегаема.

Беше млада, амбициозна и разведена. Беше минало много лесно — много по-лесно и спокойно, отколкото си бе представяла един развод. Може би защото нямаше за какво да се карат. Ник нямаше състояние, нито някаква перспектива, която тя можеше да види. За нея бе очевидно, че той винаги ще бъде губещ, както своя баща. Нямаше никакъв проблем и с Чад. Ник получи родителските права, а тя имаше право да го вижда, когато поиска. Никой съдия няма да ми откаже, ако го убедя, че съпругът ми ме е уговорил, но че сега си искам обратно сина. Мога да го направя, когато си поискам. Но за сега съм свободна.

Първите дни в Ню Йорк си го повтаряше непрекъснато. Никой не й натякваше да му обръща внимание, да го слуша или да се грижи за него. Толкова се бе страхувала да се разведе и да остане отново сама. Но сега всяка сутрин се събуждаше с чувството, че е свободна, че се е отървала от всичко, което са изисквали от нея. Ник не й липсваше. През първите седмици си мислеше, че й липсва, но то бе по-скоро мисълта, че не може да мисли за себе си като за омъжена жена. Струваше й се, че й липсва Чад, но всъщност това, което й липсваше бе, че вече не мисли за себе си като за майка. Истината бе, че нищо не й липсваше.

Чувстваше се най-свободна, когато вечер се прибираше в къщи след работа. Първите дни в „Ендърби Билдинг“ оставаше всяка вечер до късно, за да избегне хладното отношение на хората към нея. Помнеше студените им ръкостискания в деня, когато им я представиха. Така че всяка вечер тя излизаше сама, вървеше по улицата сама и щипещият студен въздух я освежаваше. Минаваше през Гринуич вилидж и после през Челсия и забързваше крачка, за да могат хората около нея да я приемат като една от тях, а не като турист. Гледаше към старите къщи и към новобоядисаните така, сякаш цял живот ги е гледала. Понякога, когато мернеше през открехнатите пердета купчини дрехи и натрупани пазарски торби, през главата й бързо преминаваше споменът за Ник и Чад. Казваше си, разбира се, че често ще ги вижда и веднага позволяваше на неканената мисъл да излети от главата й. Вече бе работила за Куентин Ендърби три дни и на другата сутрин имаше редколегия. За това трябваше да мисли сега.

Не спа почти през цялата нощ, за да се подготви. Беше сигурна, че от нея ще се иска много повече, отколкото в Пало Алто и Сан Хосе. И когато на другата сутрин, малко преди осем, зае мястото си, се чувстваше напрегната и разтревожена. Повтаряше си, че никой не очаква от нея да знае всичко още от първия ден, но въпреки това ръцете й трепереха. Тя трябваше да се докаже и Ендърби щеше да бъде там. Като президент той никога не присъстваше на редколегии, но тази сутрин щеше да седне на централното място на масата, за да види на какво е способна.

Около дългата маса с разхвърляни вестници и доклади се разположиха шестима мъже и две жени. Обсъждаха водещите новини, решаваха какво да излъчат тази седмица в „Световен наблюдател“. Само след минути Сибил се отпусна. След половин час вече бе сигурна, че няма за какво да се притеснява. Те се занимаваха много повече с международните събития, отколкото с местните, както бе свикнала тя. Но иначе всичко друго бе същото. Беше по-умна от останалите. Точно както бе и в Калифорния. Щеше да пробие тук, точно както бе пробила и там. Всичко щеше да бъде наред.

Ендърби взе чаша вода с лед и й се усмихна.

— Сибил сега ще ни покаже световния си ум и мъдрост с виждането си как да направим „Световен наблюдател“ гледано предаване. — Всички, освен Сибил се изкикотиха. Тя ги погледна с презрение. — Чакаме — заядливо каза Ендърби.

Бележките бяха в куфарчето й. Не ги извади. Бе много по-впечатляващо да говори, без да ги поглежда.

— Гледах записите на „Световен наблюдател“ за последните шест седмици. Предаванията си приличаха — прекалено бавни, прекалено сериозни, скучни. Чаках да видя нещо, което да ми хареса, нещо, което да не ми хареса, нещо, за което след това да мога да поговоря, но нямаше нищо такова. Само думи, думи, картини, които всички останали новинарски емисии използват. — Срещна погледи, изпълнени с омраза и погледна към Ендърби. Той се бе облегнал в стола си. Бе затворил очи и скръстил ръце на гърдите си. Петната по кожата му от възрастта контрастираха на бялата му риза. Като смъртник, помисли си Сибил. Само дето се усмихваше. Отвърна на погледите им студено. Това бе, което искаше Куентин Ендърби.

— Имам няколко идеи. Разбира се, ще ни трябват дузина, за да придвижим предаването там, където му е мястото. Нека на екрана се появи голяма карта, като тези в детските градини — с ярки цветове, големи букви. Всеки път, когато съобщаваме някоя новина, ще се осветява мястото на събитието. Повечето хора нямат и най-малка представа къде се намира Шри Ланка, или Катманду, или Трансваал — вероятно и не ги е грижа, но ще се почувстват добре като им покажем. Това е като да получаваш нещо безплатно.

— Трансваал? — попита един млад мъж в другия край на масата.

— Южна Африка — отсечено каза Сибил. — След това, водещият — няма ли кой да го научи, че не трябва да снижава гласа си в края на фразата? Има нужда от по-големи подплънки на раменете. Косата му трябва да бъде сресана наляво, вместо надясно. И да свали тези очила. Да сте чували някога за контактни лещи? По-добре просто да се отървете от този водещ.

Погледите се отправиха към централното място на масата и Сибил осъзна, че водещият е назначен от Ендърби.

— Вероятно навремето е бил добър — продължи тя. — Изглежда добре. Всеки може да си помисли, че това е съседът му, но това е един от проблемите. — Упорството й сякаш правеше гласа й по-суров. — Той е досаден и дебел като съпруг, който всяка жена иска да напусне.

— Хаплива забележка — каза с възхищение висока червенокоса жена. Тя седеше от лявата страна на Ендърби и внимателно гледаше Сибил през големите си рогови очила. — Хаплива и на място.

Сибил не й обърна внимание.

— Има и други…

— Сценарият — подхвърли Ендърби. Очите му все още бяха затворени. Не бе помръднал. — Това за подплънките и декора са глупости. Кажи за сценария.

— В него няма живот — каза Сибил. — Няма кого да намразиш. Всяко събитие в света си има своя злосторник и ние трябва да кажем на зрителите кой е той този път, за да знаят кого да мразят, без да се чувстват виновни, или да се притесняват дали са прави или не. Всеки човек вярва, че светът е разделен на добри и лоши. Нашата работа е да им покажем кой от кои е.

— Нашата работа? — като ехо повтори след нея дундест мъж с оредяваща коса.

— Разбира се. Нашите водещи, репортерите ни. За това ни гледат. Очакват от нас да им помогнем да застанат на страната на добрите. Те не искат да са объркани. Ние сме тук, за да направим нещата по-прости.

— Не е така. — Жената от лявата страна на Ендърби престана да се взира в Сибил през очилата си. — Нашата работа е да представим на хората събитията през седмицата. Може би те не са имали достатъчно време всеки ден да четат вестници, да гледат телевизия и искат да знаят какво е станало. Това е всичко, което искат и което очакват от нас. Не е наша работа да им казваме какво да мислят.

— Грешиш — продължи Сибил с равен глас. — Затова никой не гледа вашата програма. Нямате добър водещ, нямате добро оформление, нямате герои и престъпници. Имате само новини, а ако това е всичко, което можете да предложите, вие сте мъртви. Трябва да казвате на хората какво да мислят, защото повечето от тях са прекалено мързеливи или глупави, за да мислят сами. Трябва да накарате хората да повярват, че само след като вие им кажете на кого да се доверят и на кого да не се доверяват, само тогава ще могат да се оправят с изявленията, които чуват от политиците или четат във вестниците. Не трябва да им го завираме в очите, но посланието ни трябва да бъде такова: докато не са гледали нашето предаване ще са объркани и безпомощни в този объркан свят.

— По дяволите — засмя се Ендърби. Смееше се така, че цялата маса се разтресе. — Ако това не е сто процента злато! Кажи на аудиторията от какво има нужда, а след това й кажи, че ние сме единствените, които могат да й го дадат.

— Тя има много ниско мнение за хората — каза закръгленият мъж с оредяващата коса. Ендърби красиво се усмихна.

— Разбира се. Точно за това я наех.

В стаята настъпи тишина. Служителите на WEBN преосмисляха отношението си към Сибил Филдинг. После с пресилени усмивки се заловиха за работа — да преобразят предаването „Световен наблюдател“.

Ендърби отпусна тежкото си тяло в малкия стол и пое питието, което му предложи Сибил.

— Няма един свестен стол тук — каза той като отново се размърда. Разсеяно гледаше към касата на вратата, от която вратата отдавна бе махната. — И никакво уединение. Не се позволява мъже да се качват на горния етаж. Не ми каза, че живееш в манастир. В женски манастир, от който можеш да получиш клаустрофобия. — Сибил седна на малко столче близо до краката му. Отпи от питието си.

— Можеш да го наричаш както си искаш. Това е място за работещи жени. Безопасно е и плащам само сто и петдесет долара на седмица за прилична стая и камериерка.

— И достъпа на мъже до твоята прилична стая не е разрешен.

Тя сви рамене.

— Няма и телефон в приличната ти стая.

— Има един в хола. Викат ме, ако търсят мен.

— Нямаш и лична баня в приличната…

— Това е само временно — каза тя с равен тон. Мразеше това място. Искаше апартамент и портиер. Искаше да е на Пето авеню срещу Сентрал парк. — Ще се преместя, когато съм сигурна с работата си и започна да се издигам.

Той се засмя с широка усмивка.

— Кога мислиш, че ще стане това?

На лицето й се изписа смущение.

— Не знам. Надявам се, че няма да е след дълго…

Ендърби отпи голяма глътка от питието си. Бърбънът е добър, забеляза той, и има точно толкова вода колкото трябва. Премери я с поглед от главата до петите.

— Никога ли не се обличаш по-различно? Искам да кажа за вечеря, или театър, а не само за делови срещи.

Тя смръщи вежди.

— Това е всичко, което имам.

— Костюми за работа — каза той, сякаш се опитваше да пропъди някаква мисъл. — Трябва да имаш и нещо по-превзето — волани, украшения.

Сибил поклати глава.

— Ще изглеждам глупаво.

— Не и ако са направени както трябва. Ако те подчертават женствеността и са елегантни. Трябва да отидем на пазар. Ще ти купя това, от което имаш нужда.

Тя наклони глава и се загледа напрегнато в него.

— Ще бъде интересно.

Той се изкашля.

— По-добре ще е да бъде. Е, хайде да тръгваме. Достатъчно се мъчих на този стол. За следващия път да им кажеш да намерят някой по-голям.

— Следващия път ти избери къде да отидем — каза дръзко тя.

Вдигна вежди. Опитваше се да стане от стола като си помагаше с бастуна и й подаде ръка да му помогне.

— В моя апартамент. Ще отидем там тази вечер. След вечеря.

Беше рязък и не съвсем лишен от изисканост, помисли си Сибил, докато пътуваха с лимузината му до Галерия „Лафонт“ на Осемнадесета улица. Дори Ник изглеждаше по-ласкателен от Куентин Ендърби. Очите му бяха студени, но виждаха всичко. През четирите седмици докато работеше в студиото, Сибил бе мислила за него, че е жесток, саркастичен, самотен, егоист, умен, глупав, интересен, досаден и надменен.

Винаги се чувстваше напрегната и неспокойна, когато бе с него. Не знаеше как да се държи. А той през цялото време я наблюдаваше. Мразя го, помисли си тя.

Галерия „Лафонт“ блестеше в ярки светлини. Хората се блъскаха между стените й. Крещяха, за да се чуват. Внимателно пазеха до гърдите си пластмасовите чаши с вино и заобикаляха ярко осветените скулптури и окачените на стените картини. Ендърби си мърмореше под носа.

— По дяволите, тази зала за мъчение! Не мога да разбера защо секретарката ми продължава да ме ангажира с подобни неща.

— Каза ми, че можеш да купиш нещо — обърна се към него Сибил.

— Така ли казах? Това нищо не означава. Винаги го казвам. Но никога не го правя.

— Никога нищо не купуваш?

— Разбира се, че не купувам. Не харесвам произведенията на изкуството. Никога не съм ги харесвал.

— Тогава наистина не знам защо си тук.

— Нито пък аз. Нали точно това ти казах.

Сибил вдигна поглед към него, за да види дали не й се подиграва. Но той изучаваше стаята.

— Искаш ли вино? — попита тя.

— Не. Ще обиколим да разгледаме и ще си тръгваме.

Видя въпроса в очите й и се усмихна.

— Е, това може да е зала за мъчение, но нищо не ни пречи да обиколим и да се позабавляваме, докато сме тук. Обичам да гледам как глупаците се опитват да следят всичко ново, как си шушукат, как се притесняват, как наблюдават с крайчеца на окото си дали няма някой да ги изпревари. Чудят се как да пръснат парите си.

Бе спрял пред масивна картина, чиито фосфоресциращи червени цветове сякаш подскачаха пред очите им.

— Настроения за живот — каза някой зад тях.

— На мен повече ми прилича на буря в ада. Не мислиш ли така? — чу тя един глас, изпълнен със забава.

Сибил се огледа. Позна този глас.

— Валери — извиси тя глас над дискутиращата тълпа.

Валери вдигна поглед. Засенчи очите си от ярките светлини.

— Сибил! Не мога да повярвам!

Проби си път през тълпата като привлече погледите към себе си. Бе по-красива, отколкото я помнеше Сибил. Разкошната й коса небрежно се разпиляваше по раменете й. Бадемовите й очи блестяха от изненада. Бе облечена в копринена рокля в бордо и носеше дълго колие от перли.

— Не е ли странно! Вчера си мислех за теб. Изглеждаш чудесно. Какво правиш в Ню Йорк?

— Живея тук. А ти?

— Аз също. Трябва да се видим. Няма ни в указателя. Чакай да ти дам номера ни…

— Аз имам телефонния номер на родителите ти.

— Не, не техния, а нашия с Кент. Аз съм омъжена. А ти?

— Аз бях.

Една ръка се протегна покрай Сибил към Валери.

— Куентин Ендърби.

— Извинявай — каза Сибил като се изчерви от неудобство. — Валери Ашбрук… не, предполагам, че сега не е така. Не зная как си по мъж. Толкова много време мина и аз нищо не съм чула за теб.

Валери се ръкува с Ендърби.

— Валери Шорхем. Виждала съм ви и друг път при откриване на изложби.

— И няма съмнение, че сте чували коментарите ми.

Фиксираше я с поглед. В Ню Йорк имаше много красавици, но Валери Шорхем несъмнено бе една от най-големите. Бе учуден, че има нещо общо със Сибил.

— Ще се отбиеш да ме видиш — каза Валери на Сибил. — Трябва да дойдеш. Имаме да си кажем толкова много неща. Ето визитката ми. Ще те чакам тази седмица. По-добре ела още утре на едно питие.

Сибил чувстваше, че се задушава. Кучка. Трябва да дойдеш. За кого се мислеше, по дяволите?

— Добре — отговори тя, но гласът й сякаш не бе нейният.

Погледна визитката и попита:

— Това не е ли някъде около музея „Метрополитен“?

— Точно срещу него. Не можеш да го пропуснеш. Ще те чакам към пет и половина.

— Добре.

— Чудесно. Радвам се. Не можеш да си представиш колко много означава това за мен. Кой можеше да предположи…, но ти винаги си искала да дойдеш в Ню Йорк. В телевизията ли работиш? — Сибил кимна. — Искам да ми разкажеш. Беше ми приятно да се запознаем — каза тя, като се обърна към Ендърби. — Ще те чакам утре — обърна се отново към Сибил. И се стопи в тълпата.

Светлините сякаш помръкнаха, когато тя си отиде. Въздухът престана да искри. Сибил въздъхна.

— Не я харесваш — подхвърли Ендърби.

— Разбира се, че я харесвам. Ние сме приятелки. През целия си живот сме били приятелки. — Вдигна поглед към него и той разбра, че никога няма да е сигурен кога казва истината и кога лъже. Видя му се много вълнуващо.

— Да тръгваме — предложи той и я хвана за ръка. Сибил леко потрепери, когато студеният въздух я лъхна след задушната галерия. Но Ендърби здраво я държеше за ръка, докато отново се озоваха върху кожените седалки на лимузината му. Във въздуха се носеше тиха, нежна музика. Шофьорът приготви питиетата им — шери за Сибил и бърбън за Ендърби. Постави ги на сребърната масичка пред тях.

— Е — каза Ендърби като вдигна чашата си — да пием за изкуството. Или за това, което е покрай него. Какво мислиш за откриването?

— Не знам — отговори тя, но мислите й все още бяха заети с Валери. — Не разбирам от изкуство.

— Не е и необходимо. Хареса ли ти?

— Не знам. Предполагам, че някои неща ми харесаха.

— Какво ще кажеш за онази картина, която твоята приятелка определи като буря в ада?

— Не знам. Но не мисля, че приличаше на буря в ада.

— И твоята приятелка не го мисли. Гладна ли си?

— Не.

— И аз не съм. Ще пропуснем вечерята. — Обърна се и каза това на шофьора по малкия микрофон отстрани на седалката. Лимузината зави в следващата пресечка.

— Всички са задници — каза той. — Глупаци и сноби, които се преструват и раболепничат пред фарса и каприза. Баща ми се занимаваше с антики и произведения на изкуството. Не успя да се справи. Продадохме всичко, което имахме — картини, мебели, скулптури. Къщата ни приличаше изложбена зала. Цялата бе за продажба. Научи ме да не се привързвам към нищо, защото разбрах, че няма нищо вечно. Жестоко копеле. Най-доброто нещо, което направи бе, че умря млад и ми остави парите си. Така че успях да си купя телевизионния канал. Как сте станали приятелки с Валери Шорхем?

Сибил не отговори.

— Сибил?

Тя вдигна поглед към него.

— Майките ни се познават. Куентин, не съм ти казвала, но аз искам да бъда пред камерата.

— Но ти си продуцент.

— Да, но не това е, което искам.

— По дяволите, ти си добър продуцент. И точно за това те наех.

— Ще го правя, докато „Световен наблюдател“ се придвижи напред в класацията. Но после искам да бъда водеща или домакин на предаване със събеседници… или на нещо подобно.

— Тук си от четири седмици. Само един глупак може да говори за нова работа след четири седмици. След четири години може и да те изслушам.

— Четири години? Не говориш сериозно.

— Опитай.

Пое си дълбоко дъх. Мразеше го.

— Извинявай. Зная, че е прекалено рано. Просто си помислих, че може да ти го кажа отсега. Няма да предприемаме нищо за известно време. Може би за доста време, но си помислих…, че трябва да знаеш.

— Добре. И какво общо има всичко това с Валери Шорхем?

— Нищо! Защо мислиш, че… Няма значение, наистина не му е времето сега. Прав си. Прекалено рано е да повдигаме този въпрос.

— Да, ама го повдигна. И аз съм любопитен. Най-вече за красивата Валери.

— Няма нищо за казване — започна Сибил. — Знаем се от деца. Бяхме заедно в колежа. Бяхме много близки за известно време… Тя е от този тип хора, които имат нужда да споделят с някого и обичаше да приказва с мен. Но после се отдалечихме. Тя замина за Европа, а пък аз се омъжих и започнах работа. Не съм я виждала повече от три години. Бях забравила за нея до тази вечер. Това е всичко. Защо не ми разкажеш нещо повече за баща си?

— Винаги говоря за баща си с младите жени, които искам да вкарам в леглото си.

Сибил се втренчи в него. Страшно се ядоса. Бе се почувствала малка и незначителна до Валери. Не й харесваше и начина, по който я гледаше Ендърби. Мразеше да се чувства неуверена и неспокойна, когато са заедно. Той бе отхвърлил идеята й да бъде пред камерата в ефира и затова я отвращаваше. Облегна се назад.

— Никой не ме вкарва в леглото си. Аз съм тази, която решавам дали искам да спя с някого и кога да го направя. А за теб все още не съм решила.

Той се засмя. Нещо от рода на „Хо-хо“ се изтръгна от устата му и Сибил настръхна.

— Отдавна си го решила и добре го знаеш.

— А какво ще кажеш за майка си? — попита Сибил. Гневът я правеше дръзка. — За нея говориш само на жените, за които си решил да се жениш?

Ендърби се протегна и я привлече към себе си толкова рязко, че бутна сребърната масичка и чашата се търколи в краката му. Сибил се оказа в скута му. Ръката му бе под главата й и здраво я държеше. А устата му се озова върху нейната.

Инстинктивно се опита да се освободи. Устните му бяха меки като гъба и тя се опита да се извие. Но той държеше главата й със сила, която я изненада. А когато езикът му се опита да отвори устните й, тя престана да се бори. Той плъзна ръката си под сакото й и сграбчи гърдата й. Тогава Сибил обви ръце около него. Спомни си, че отдавна искаше да направи това.

Апартаментът на Ендърби беше няколко блока на север от сградата, в която живееше Валери. Бе на осмия етаж и прозорците му гледаха към широкото езеро на Сентрал Парк, в което се отразяваха лунните лъчи. Когато пристигнаха, Сибил веднага се отправи към прозорците. Вероятно точно на тази гледка се наслаждаваше и Валери. Взираше се навън. Усети, че Ендърби се приближи и застана зад нея.

— Много е хубаво — нехайно вметна той.

— Повече от хубаво — съгласи се тя.

В изгледа имаше нещо величествено, от което дъхът й спря. Сентрал парк бе като черен лебед, заобиколен от ярките светлини на града. Луната се отразяваше в гладката повърхност на езерото, както и стотиците искрящи лампички от сградите наоколо, сякаш трепкащи звездици в тъмно огледало. Под прозорците на Ендърби се разстилаше Пето авеню с ярките си светлини, лъскави автомобили, жълтите светлини на такситата. Стаята бе притихнала и градът под нея приличаше на изображение върху телевизионен екран без звук. „Ние сме над всичко това, помисли си Сибил. А това е много повече от хубава гледка. Това е идеално.“

Ендърби я обърна и дръпна към себе си. Грубо я целуна. Когато й позволи да си поеме дъх, тя почувства, че устата й все още е отворена.

— Искаш ли нещо? — попита той.

Да се махна оттук, помисли си тя.

— Не — вместо това отговори тя.

Той се обърна и я поведе през стаята. Тя го последва, като внимателно оглеждаше мебелировката: тъмна и тежка в германски стил. По стените висяха маски. В спалнята бе простряна леопардова кожа, а по стените имаше ловни трофеи.

— По-рано ходех на лов — вметна Ендърби.

— Защо престана?

— Един човек ме придума да престана.

Сибил замълча. Погледна към огромното легло. Бе два пъти по-голямо от леглата, които бе виждала досега. Все едно че Ендърби иска да е сигурен, че може да бъде на достатъчно разстояние от всеки, който доведе в леглото си, в случай че през нощта промени чувствата си към него.

— Един проповедник — продължи той. — Имам слабост към проповедниците. За щастие, не се срещам често с такива. Дяволски малко удоволствия са ми останали. Ще се съблечеш ли?

Сибил застана малко настрани от него и започна бавно да се съблича. Свали сакото си и го остави да падне на земята зад нея. Ендърби отпусна ръце встрани и започна да я наблюдава. Тя се изхлузи от обувките си. И постепенно съблече и останалите си дрехи.

— Ти си красиво момиче — каза той. — Имаш хубаво тяло. Ще имам нужда от малко помощ…

Бързите пръсти на Сибил му помогнаха да свали дрехите си. Те се излегнаха в пухеното легло и сякаш потънаха в него.

— Вече не съм така бърз както бях. Ще ми трябва малко време.

Той се отпусна по гръб и светлината от нощната лампа се разля по тялото му. Сибил се изви до него, наведе се и го пое в уста. Езикът й се движеше по бебешката му мекота. Той мълчеше. Тя се отчая и вдигна глава.

— Продължавай — каза той.

Плъзна ръцете си под него, като отново го пое в устата си и скоро дишането му се учести. Сибил усети, че започна да се издува и заработи още по-усилено. Ръцете му бяха върху гърдите й и тя го пое още по-навътре, докато най-после той я бутна и се качи отгоре й. Тя все още не бе готова и инстинктивно се опита да го отблъсне. Но тежкото му тяло я притисна и той нахлу в нея. Болеше я, но никога нямаше да му го покаже. Затвори очи. Отдаде се на това, което знаеше, че прави добре и без да има нужда да си представя нещо. Чувствено се движеше под него. Колената й притискаха бедрата му. Леко гризеше със зъби меката кожа на врата му. Притисна го здраво към себе си, позволявайки му да навлезе навътре в нея. И съвсем скоро тишината на стаята бе разкъсана от доволните звуци, които издаде Ендърби. Тялото му се напрегна и след това утихна.

Сибил изчака. Искаше й се да го избута от себе си.

— Ти си хубаво момиче — отново каза той.

Тя отвори очи. Той леко се усмихваше и изведнъж й се стори, че прилича на Чад, след като го накърми. Почувства се по-добре като си помисли за това.

— Добра си — промърмори той. — Знаех, че ще бъдеш. Винаги съм прав за тези неща.

— Сигурна съм. — Сибил лежеше до него и се взираше в тавана. Единствено с Ник й се беше случвало да й хареса или почти да й хареса. Не трябваше да я зарязва. Беше им добре заедно. Но вече нямаше смисъл да мисли за това. Всичко бе свършило. Трябваше да гледа напред. Трябваше да мисли как да се омъжи за Куентин Ендърби.

Този път като се омъжа, ще имам полза от това.

Глава 9

Апартаментът на Валери бе на последния етаж. Просторен и слънчев, той сякаш гледаше към четирите посоки на света. В зимната градина сред фикуси и портокалови дръвчета се гушеха плетените мебели, тапицирани с кретон. Точно до нея бе дългата дневна в ярка коприна и мраморни камини във всеки ъгъл. От другата страна на дневната бе библиотеката, в която също имаше камина и високи до тавана рафтове, изпълнени с подвързани в кожа книги. Кристалният полюлей в гостната пръскаше хиляди искрящи като диаманти светлинки, които танцуваха по облечените в коприна с цвят на слонова кост стени. По тях бяха закачени стенни свещници.

Апартаментът имаше петнадесет стаи и изгледът, който се разстилаше пред погледа бе невероятен. Откъдето и да погледне човек, пред очите му бе паркът. Гледката бе много по-величествена от тази от прозорците на Ендърби, защото бе от по-високо и сякаш по-откъсната от всекидневния живот. Като следваше Валери, Сибил мина през стаите. Поемаше атмосферата, запомняше декора и мебелировката, правеше планове как да промени апартамента на Ендърби.

— Много е красиво — каза тя като се върнаха в библиотеката, където пред камината бе сервирана гарафа, сирене и плодове.

Валери разсеяно кимна. Взираше се в пламъците на огнището.

— Първият огън тази година — каза тя. — Той винаги ме прави малко меланхолична. Това означава края на лятото. Всеки ще се затвори в себе си, в къщата си…

Сибил се намръщи.

— Никога не съм те чувала да говориш по този начин.

— О-о… — Валери вдигна поглед към нея. Махна с ръка и приветливо се усмихна. — Правя го веднъж-дваж в годината. — Наля шери в чаши с цвят на кехлибар и седна в дълбокия кадифен фотьойл. Хвърли обувките си, сви крака и удобно се намести в него. Бе облечена в кашмирен пуловер и подходяща вълнена пола. Елегантно, удобно и небрежно. Сибил взе стола срещу нея и седна с изправена стойка. Притеснена и строга в шития си костюм. Дори и да бе облечена по друг начин, нямаше да се отпусне в небрежна стойка — тя бе на вражеска територия.

— Преди да започнем да си приказваме искам да ти кажа нещо — започна Валери. — Много се радвам, че се сблъскахме така ненадейно миналата вечер. В противен случай още години щях да мисля за това, без да мога да ти кажа…

Неспокойно се изправи от стола и се запъти към камината.

— Сибил, чувствах се ужасно, когато разбрах какво се е случило в Станфорд. Никога не съм мислила, че могат да направят нещо толкова драстично… Все още не мога да повярвам… Дължа ти едно извинение. Лари Олдфилд ми каза, че аз съм била тази, която е казала, че си измислила част от онази история за човекоподобните маймуни. Не ми се вярва да съм го направила, но не помня какво точно му разказах. Вероятно е било едно много тягостно парти, прекалено скучно. Сигурно съм започнала някакъв разговор просто да мине вечерта. Излиза, че вината е била моя и аз бих направила всичко, за да я поправя… исках да направя нещо, да помогна…, но ти вече си бе тръгнала.

— Откъде разбра? — студено попита Сибил.

— Опитах се да ти се обадя. Но всичко, което чувах бе един от тези досадни отговора, че телефонът е откачен. Попитах в телевизионното студио в Пало Алто, но никой не знаеше къде си. Така че се отказах. Но се чувствах отвратително.

— Можеше да се обадиш на майка ми.

— На майка ти?

— Вашата шивачка.

— О-о, господи. Разбира се. Мама все още си шие при нея, но аз не го правя от години. Как не се сетих? Било е толкова просто.

Сибил не отговори нищо.

— Съжалявам — каза Валери. Върна се отново към фотьойла си и се отпусна в прегръдката му като кръстоса крака. — Но стига за това. Каква каша, и толкова ужасна за теб. Къде отиде?

— В Сан Хосе.

— Заради някаква работа?

— Намерих си работа веднага. Отидох там, защото това бе мястото, където искаше да живее съпругът ми.

— Да, вярно. Снощи спомена, че си била омъжена. Някой от Станфорд?

— Ник Филдинг.

— Ник? — Валери замръзна. — Ти и Ник?

— Защо не? — гневно попита Сибил.

— Е… няма някаква промяна, предполагам. Просто се изненадах. Отдавна не си бях спомняла за него. За мен бе изненада да чуя отново името му. Наистина бях забравила за него…

Лъжкиня, помисли си Сибил. Чувство на триумф изпълни душата й. Валери Шорхем, облечена в кашмир, в петнадесетстайния си апартамент над Сентрал парк, с камериера, слугите и готвача, с частната секретарка, все още си мислеше за Ник Филдинг. А Сибил, която нямаше нищо, се бе омъжила за него. И го бе напуснала.

— А ти? — попита тя. — Откога си омъжена?

— Малко повече от година. Не мога да повярвам. Двамата с Ник женени… И сега си разведена? Какво се случи?

— Решихме всеки да върви по собствения си път. Искахме различни неща.

— Наистина ли? Струваше ми се, че двамата се стремите към едно и също нещо и че двамата сте много сериозни, и много твърдо решени да постигнете нещо голямо, и то бързо… Не беше ли това, което иска Ник?

— Всъщност, искаше всичко да бъде така, както той е решил. А с какво се занимава съпругът ти?

— С нищо сериозно. — Валери леко се усмихна. — Той е изпълнителен директор на банката на баща си. Така че всеки ден ходи в офиса си. Чете и препрочита няколко пъти „Уол стрийт джърнал“, за да е сигурен, че не е пропуснал нищо. Какво искаше да кажеш с това, че повече е искал… — Спря. — Не ми разказа за себе си. Къде свърши колежа?

— Не си направих този труд. Работех в телевизионния канал на Сан Хосе. А сега работя в WEBN, тук в Ню Йорк. Изпълнителен продуцент съм на „Световен наблюдател“.

— Чудесно! Започнала си от самия връх. Не се учудвам, винаги си била много добра.

„Тук си на вражеска територия, напомни си Сибил. Не забравяй това.“ Но все пак й бе трудно да не се разтопи от топлината на Валери, когато й се възхищава. Обградена от лавиците с книги, от топлината на огъня и интереса на Валери, Сибил почувства, че се отпуска.

— Да, това е върхът. Има много други неща, които искам да направя, но засега това е най-добрата работа, която мога да имам. И най-важното нещо, което се е случило в живота ми, откакто съм напуснала Станфорд.

— Най-важното…? — Валери направи пауза, но Сибил си взимаше златист грозд от фруктиерата и не отговори. — Чудесно е, че все още си така въодушевена относно телевизията. Мисля, че работата там е много забавна, но аз не бих могла непрекъснато да я работя.

— Но ти нищо не знаеш за нея. Всичко, което си направила са тези няколко клипа в колежа.

— Е, аз все още правя това. Не много, просто от време на време, за приятели.

Сибил здраво стисна столчето на чашата си.

— Не съм те виждала.

Валери се засмя.

— Не се изненадвам. Повечето от клиповете не са комерсиални съобщения и обикновено ги вместват между рекламите. Освен това правя предавания с призив към спонсори за финансово подпомагане на гладните деца по света. Бях домакин в студиото на едно такова предаване… — Махна небрежно с ръка. — Не беше нещо специално. Просто се опитвам да помогна на хората да се справят. Спомням си, че говореше, че искаш да застанеш пред камерата, да се появиш в ефира, какво стана с това?

— От години не съм мислила за това — произнесе равнодушно Сибил. Нищо специално… нещо, което мога да правя. Глупачка, помисли си Сибил. Повърхностна. Вятърничава и лекомислена, каквато винаги е била. Изобщо не се е променила. — Не е толкова значително като продуцирането. По-добре зад камерата да казвам как да бъде направено нещо, вместо да седя зад бюрото и да чакам всеки да ми каже какво да правя, какво да кажа и кога да го кажа…

— Господи — засмя се отново Валери. — По-добре веднага да сложим край на този разговор. Караш ме да изглеждам като добре обучена маймуна.

— Не е съвсем така…

Валери отново скочи от стола. Полата й се вееше, докато прекоси стаята. Спря при масата до вратата. Пръстите й започнаха да си играят с малката ваза върху нея.

— Имаш мнение за всичко — каза тя. И си толкова заета.

„Какво ли иска да каже с това, чудеше се Сибил. Възхищава ми се, защото съм заета или мисли, че съм глупачка?“

— Чувате ли се с Ник? — попита Валери.

— На всеки две седмици.

— Наистина ли? Значи сте приятели.

— Говорим за пари и за Чад. — Внимателно наблюдаваше Валери. — Нашият син.

— Вашият_ син_? Имате дете? — Валери се завъртя и се върна отново до стола си. Седна на крайчеца. — Сибил, но ти нищо не казваш за това! Как можеш да не говориш за него? Казва се Чад? Чад Филдинг. Харесва ми. Колко е голям?

— Почти на две години.

— Не мога да повярвам. Ник винаги е казвал, че иска деца, но въпреки това не е възможно…

— Какво? Не е възможно какво?

— О-о… — Валери леко се засмя. — Все още си мисля за всички нас като за много млади. Струва ми се, че току-що сме се дипломирали и че все още се оглеждаме и се чудим какво да направим с живота си.

— Аз никога не съм се чудела — каза студено Сибил.

— Не, ти винаги си била различна. Винаги си знаела какво искаш. И Ник също. Направи ли си собствена компютърна компания?

— Да.

— И? Има ли голям успех?

— Не. Тя е малка компания… те са само двама и работят в един гараж.

— Но те едва сега са започнали. Ще им трябва известно време.

— Това продължава години.

— Но за това са необходими години, нали? Вероятно един ден ще постигне всичко, което иска.

— Съмнявам се. Те не са дизайнери, а просто консултанти.

— Плановете му не бяха точно такива. — Валери поклати глава. — Бедният Ник. Имаше такива големи мечти. И никога не се съмняваше…

Камериерът застана до вратата и погледна към гарафата с шери, за да се увери, че не е празна. Хвърли поглед и към подноса със сирене и плодове, които почти не бяха докоснати.

— Обажда се господин Шорхем, мадам. Ще работи до късно и моли да го чакате в осем и половина при Уолслей.

Валери кимна.

— Благодаря, Мортан.

Колко цивилизовано е всичко това, помисли си Сибил, когато камериерът изчезна безшумно, както безшумно се бе появил. Отпи от чашата си, докато Валери несъзнателно посегна към парче грюер. Шери в библиотеката, красив огън, камериер, който идва, за да се увери, че имаме достатъчно от всичко, и разговор между стари приятели, които отдавна не са се виждали.

— Много ми беше приятно — каза тя и остави чашата си. — Нямам с кого да си поговоря в Ню Йорк и беше много… мило.

— Не си тръгваш вече? — бързо попита Валери. — Постой още малко. Сега имаш с кого да си поприказваш. Имаш мен. Аз ще те представя на някои хора. Ню Йорк е ужасно място за сам човек. А този Куентин Ендърби? Доста време ли прекарваш с него?

Сибил се поколеба. После реши, че трябва да сподели нещо с нея, ако иска Валери да повярва, че са приятели.

— Все още не.

— Не го искаш наистина, нали? Той е достатъчно възрастен, за да ти бъде дядо.

— Но може да се грижи за мен — възрази Сибил.

— Ако това е, което искаш, има толкова мъже, които могат да го правят и са на твоята възраст.

Сибил сви рамене.

— Не познавам други. А с него ми е забавно.

— Наистина ли? Не ми направи впечатление на човек, с когото можеш да се забавляваш. По-скоро той е мъж, който иска да се наложи. Познавам достатъчно мъже като него, Сибил. Мисля си, че човек трябва да е много внимателен, да не обърка кой е силен и влиятелен… Когато някой е сам в Ню Йорк лесно може да направи погрешна стъпка. Ти си толкова млада и независима, мисля си, че ще се побъркаш, ако… Е, аз не го познавам добре. Нека те запозная с хора, които наистина са влиятелни и силни, а същевременно с тях действително ще се забавляваш. Не си длъжна да правиш компромиси.

— Благодаря — каза Сибил и сведе очи, за да прикрие презрението в погледа си. Нямаше нужда от съвети за Ендърби. Бе го изучавала със седмици. И разбира се, че трябваше да направи компромис. Това бе единственият начин да стигне на върха. Как, по дяволите, богатата и разглезена Валери Шорхем си мисли, че се справят повечето хора в този свят?

— Какво прави преди да се омъжиш? — вместо това попита тя.

— Пътувах. — Валери пресуши чашата си. „Третата, помисли си Сибил, или може би четвъртата.“ — Бях в Европа няколко пъти. После ходих на сафари в Африка. Бях почти шест месеца в Близкия Изток. С едни приятели със самолет ходихме до Аляска. Между другото, ще ти хареса. Бях и в Рио. Имам приятели там и те бяха организирали един безкраен празник, който продължи през цялото време на карнавала.

— И после се омъжи?

— По средата на карнавала. Някой каза, че за да продължи празникът, трябва да измислим нещо и ние с Кент го измислихме.

Сибил я погледна с очи, изпълнени с несигурност.

— И затова се омъжи?

Валери леко се усмихна.

— Не, не трябваше да казвам точно това. Ние бяхме добри приятели и не виждах някаква причина защо да не го направим. Мислех, че не може да ни навреди.

— И?

— Разбира се, че не навреди на никого. Кент е много приятен и не ми досажда.

Сибил се почуди дали ще може да опише Ендърби по същия начин, след като се оженят.

— Проблемът е, че и не прави много за мен — добави Валери. — Така че не мога да си представя какво може да ни задържи заедно.

Каза го небрежно, но Сибил усети още нещо. Една по-дълбока нотка, която я накара да помисли за загуба и самота. „Е, значи все пак всичките тези пари, помисли си Сибил, и начинът, по който изглежда, не можаха да я застраховат.“

— Какво ще направиш, ако получиш развод? — попита тя.

Валери втренчи поглед в огъня и започна да върти чашата между пръстите си.

— Нямам представа. Вероятно ще продължа да правя същите неща, както досега. Все още има няколко страни, в които не съм била. Бирма, Австралия, Гренландия… ще ми се да видя и Непал. А може да остана тук и да се отдам малко повече на телевизията. Какво ще кажеш? Може тези дни да дойда при теб и да ти поискам работа. — Тя се засмя. — Ще ме наемеш, нали Сибил? Ако те помоля много мило?

— Разбира се — каза успокоително Сибил. — Можеш ли да пишеш на машина?

Валери се усмихна.

— Не. Може би по-добре първо да се науча.

Камериерът отново се появи на вратата и Сибил усети, че по някакъв начин това бе сигнал за нея, че е време да си тръгва. Инстинктивно се изправи.

— Отдавна мислех да тръгвам — ядосано каза тя.

— Моя е вината — нежно каза Валери. — Аз те помолих да останеш.

Стана и взе ръката на Сибил в своите ръце.

— Ще дойдеш ли пак? Скоро? Хайде да се уточним кога. Поканила съм няколко души за вечеря. Нали ти обещах да те представя на някого. Мортан, къде ми е календарът?

Камериерът прекоси стаята и взе от бюрото й кожения тефтер.

— По дяволите! — каза ядосано тя. — По дяволите. Е добре, ще отменя нещо. Например благотворителното тържество за зоопарка. Няма да им липсвам толкова. Пък и те вече получиха чека ми. — Вдигна поглед към нея. — След две седмици. Но преди това можем да отидем заедно на обяд. Другата седмица.

— Не излизам за обяд — каза Сибил.

— О-о, забравих. Работата. Е, тогава отново ще се видим на едно питие. На чай например, искаш ли? Готвачът ми е страхотен. Следващият вторник? След една седмица. Но ела малко по-рано. В пет например. — Видя, че Сибил се колебае. — Моля те. — Сибил за пръв път кимна и й подаде ръка. — Нека да направя каквото мога, за да ти помогна.

— Добре — каза след малко Сибил. — Следващата седмица.

— И доведи със себе си Чад — каза Валери. — Ще ми бъде приятно да се запозная с него. Ще намерим с какво да си играе, докато ние с теб си приказваме.

— Той не е тук. Той е при Ник. — Видя изненадата в очите на Валери и се ядоса. Валери дори не си бе направила труда да има син. Коя е тя, че да я съди? — Ще изпратя да го вземат, когато се установя. Ник мисли, че така е добре.

— Наистина ли? — Валери се усмихна, но мислите й бяха далеч оттук. — Обзалагам се, че е чудесен баща.

— Харесва му да бъде.

— Е, като не можеш да го доведеш, поне ми покажи някоя негова снимка.

— Нямам. Искам да кажа — нямам в себе си. Ник ми изпрати, но те са у дома.

— Е, тогава ги донеси другата седмица. Наистина ми се иска да го видя.

Сибил кимна и излезе от стаята, последвана от камериера, който вървеше с безупречно изправена стойка. Тя се разкъсваше между желанието да се махне оттук и да остане тук завинаги. Имаше нещо силно привличащо във Валери и топлия й апартамент, в камериера, който държеше нежеланите посетители настрана, за да запази пълната интимност на техния час и половина разговор, в точното му появяване в уречения час, в който Сибил трябваше да си тръгне, за да може неговата работодателка да си вземе баня и се облече в онези женствени, елегантни дрехи за своите приятели.

Сибил се усмихна, когато махагоновата врата на асансьора се затвори зад нея и я отведе долу във фоайето. „Куентин ще се гордее с мен, помисли си тя, колко бързо се научавам.“

Ник доведе Чад в Ню Йорк за Коледа. Отседнаха в един апартамент в „Алгонкуин“, от което веждите на Сибил се вдигнаха от учудване.

— Не си ми казал, че си спечелил от лотарията.

— Направих нещо по-добро от това — отговори той. — Бяхме звезди на едно търговско шоу.

— Звезди — повтори тя. — И това бе достатъчно, за да ви измъкне от гаража.

— Преместихме се преди месец.

Остави я да мине пред него и заедно последваха пиколото до един от диваните във викториански стил в салона на хотела. Бе изненадан от промяната, която забеляза. Косата й бе здраво пристегната отзад, старомоден стил, но на нея изглеждаше модерно и добре. Бе облечена с много повече увереност в избора, отколкото я помнеше преди. И това се отнасяше както за костюма, който носеше следобеда, така и за вечерната й рокля от черна коприна с малки копчета от изкуствени диаманти отпред. Последното копче бе разкопчано, а на ушите й блестяха същите изкуствени диаманти. Изглеждаше свободна, провокираща и сексуално привлекателна. Ловец, инстинктивно си помисли той.

Заобиколи дивана, на който седна Сибил и се разположи на фотьойла отляво. Разделяше ги малка мраморна масичка.

— Излязохме от гаража и наехме половин етаж в един новоремонтиран голям склад — продължи той, въпреки че тя не бе попитала.

Седна и се огледа наоколо. Никога не бе идвал в „Алгонкуин“. Пари Шандър му го препоръча.

По-голямата част от салона започваше след рецепцията. Бе просторен, изпълнен с хора и викторианска мебелировка. Мястото бе известно през последните петдесет години с това, че в него се събираха литературни и театрални знаменитости. Ник бе резервирал една маса за десет и половина, когато Сибил му каза, че може да дойде да го види. Но въпреки това трябваше да почакат. Салонът бе претъпкан.

— Склад? Какво означава това?

— Означава, че след няколко месеца започваме производство.

Погледна към келнера, който бе застанал до него, но все пак видя как Сибил бързо присви очи.

— Коняк.

— И за мен — каза Сибил.

Ник изненадано я погледна.

— Никога не си го харесвала.

— Научих се. — Погледът й се отклони от него, докато мислите и отлетяха далеч, но после отново се върна. — Производство на какво?

— На компютри — каза Ник. — Това ми е специалността.

Не обърна внимание на иронията в гласа му и кимна.

— Кой ще те подкрепи?

— Говорихме с разни хора.

— Рискуват ли капиталистите — каза тя, наслаждавайки се на звученето на думите си. — Ще те подкрепят ли?

— Да.

Питиетата им пристигнаха и Ник отвърна поглед от Сибил докато ги сервират на масичката. Не бе изненадан, че се интересува повече от новата му компания, отколкото от сина им. Чад сега спеше горе в апартамента с бавачка, осигурена от хотела. Когато пристигнаха този следобед той протегна ръчички към Сибил с такъв радостен вик, че сърцето на Ник се сви. Толкова много е имал нужда от нея, помисли си Ник.

Сибил като чу радостния му вик, отговори почти със същото. В същата тази тиха дневна в Уебстър апартмънтс, в която бе приела Куентин Ендърби, сега коленичи, протегна ръце към сина си. Говореше нещо от рода на колко е пораснал, какъв красив е станал. Но той така възторжено се спусна към нея, за да се притисне и обвие ръчички около врата й, че под тежестта на мускулестото му телце тя залитна, наклони се назад и едва не падна. По лицето й се изписа гняв. Бутна го от себе си и той тежко падна пред нея на пода.

Очите на Чад станаха големи и плувнаха в сълзи. Писъкът му изпълни стаята. Сибил се протегна към него и каза:

— Извинявай, Чад. Не исках… — но Ник вече го бе взел на ръце и го утешаваше.

— Всичко е наред, момчето ми. Няма нищо. Ще мине — нежно го увещаваше той. Здраво го притискаше до гърдите си. Ръчичките на Чад се обвиваха около него. Бе скрил личице във врата на баща си. Хълцанията му изпълваха стаята.

Сибил се бе изправила и оправяше сакото си.

— Съжалявам. Не исках да направя това. Щях да падна и просто… Казах, че съжалявам!

Ник се бе обърнал.

— Никога не правя нещо, както трябва! Нали? Толкова много ми липсваше Чад. През цялото време мислех за него. Исках да го видя. Да видя колко е пораснал. И отново направих една грешна стъпка, само една и ти отново ми го взе. Ти винаги си по-добър от мен, нали, винаги знаеш какво да…

Такъв яростен гняв изпълни Ник, че не посмя да й каже нищо, защото не бе сигурен дали ще може да се владее.

— Чад — тихо каза той — майка ти съжалява. Чувства се ужасно, че те бутна. Мисля, че не се чувства добре, настинала е. Ще я видим по-късно на вечеря. Може би сега просто трябва да й позволим да свикне с мисълта, че сме тук. Сигурно ще се почувства по-добре, докато стане време за вечеря и тогава ще поговорим какво ще правим докато сме в Ню Йорк, къде ще ходим и за времето, което ще прекараме заедно. Добре ли е така?

Изчака малко. Чад кимна с глава, като все още хълцаше. Ник прегърна още по-здраво сина си. Любовта му към него го изпълваше целия и не даваше да мисли за нищо друго.

Но когато телцето на Чад потрепери, яростта му отново се върна.

— За последен път нараняваш сина ми — процеди през зъби той. — Никога няма да успееш да го привържеш… — Видя пламъчета на омраза в очите й. — Ще поговорим по-късно.

— Няма ти да ми казваш дали мога да го привържа към себе си.

— Ще поговорим за това по-късно! — извика той през хълцанията на Чад. Обърна се и гневно напусна стаята. Целият трепереше от гняв.

— Казах, че съжалявам! — извика след него Сибил. — Не знам какво искаш от мен. Само защото не съм добра колкото теб… Не можеш да вземеш детето от майка му само защото тя не е толкова добра колкото други…

Ник стоеше като закован, с гръб към нея. Въпреки собствените си мисли, които звънтяха в главата му чу думите й. Не можеш да вземеш детето от неговата майка…

Тя е майка на Чад, Чад я обича и има нужда от любовта й. Може би ако го вижда повече ще се чувства по-добре с него…

И все пак сега бе различна. Ню Йорк я бе променил. Бе по-уверена, горда с работата си, вероятно се срещаше с нови хора, сигурно вече имаше и приятели. Ако се чувстваше по-спокойна и у дома си, може би щеше да се чувства по-добре и със сина си? А и той не му ли дължеше това? Да му помогне да си има майка?

Обърна се към нея. Чад бе престанал да плаче, но все още криеше лице в баща си.

— Сибил, ако живеем по-близо до теб, това ще промени ли нещо?

На лицето й се изписа объркване.

— Тук? В Ню Йорк? Не съм мислила за това. Как би могъл да живееш тук?

— Не знам. Но ако това е важно за Чад, ще се опитам да намеря изход.

Тя бавно поклати глава:

— Не знам. Не съм мислила…

Часовникът в коридора заби.

— Не съм усетила кога е станало толкова късно. Трябва да тръгвам. Имам ангажимент за вечеря.

— Вечеря? Мислех, че ще вечеряме заедно. Току-що казах на Чад… Не ми ли каза това по телефона?

— Казах, че ще се опитам, Ник. Не можеш да дойдеш в града като ми съобщаваш за това два дни предварително и да очакваш, че ще задраскам всичко в календара си. Това е ангажимент, който не мога да наруша. Ще вечеряме заедно на Коледа, обещавам. А довечера, ако искаш, можем да поговорим. Да се срещнем някъде. Ще се освободя към десет и половина.

В десет и половина Чад вече спеше, а Сибил и Ник пиеха коняк в салона на „Алгонкуин“.

— Вече не правите ли консултации? — попита Сибил.

— Не. С тази дейност е свършено. Сега компанията ни е по-различна. Променихме и името. — Тя го слушаше и той продължи да разказва, отначало с безразличие, но постепенно все по-ентусиазирано. — Помниш ли, когато се преместихме в гаража и направихме онова празненство, защото мислехме, че вече сме поели пътя си? Когато започнахме да правим микрокомпютри. — Видя как присветнаха очите й и се отказа от техническите термини. — Дотогава бяхме измайсторили една дузина компютри. Наехме няколко техници и секретарка. Преди да…

— Техници? Секретарка? Не съм ги видяла. Не видях никой друг, освен вас двамата. Как плащаш на всички тези хора?

— Не си ги видяла, защото вече бе заминала. Плащахме им по същия начин, както и на себе си. Използвахме собствените си пари и заехме останалите. — Усмихна се. — И продължихме да се изкачваме. Стъпка по стъпка, без да мислим колко далеко можем да стигнем. И тогава показахме един от нашите макроси на компютърна изложба.

— И станахте звезди каквото и да означава това.

Той отново се усмихна.

— Означава, че получихме поръчки за седемдесет от стоте, които имахме. А се молихме да продадем поне двадесет и пет.

Сибил се наклони към него.

— И какво стана после?

— Обадиха ни се инвеститори. — Остави чашата си. Бутна я навътре, сякаш имаше нужда от повече пространство, за да говори. — Не можеш да си представиш вълнението ни, Сибил. Трябва да си вътре в нещата, за да разбереш какво означава това за тези хора. И какъв е нашият успех. Имахме нещо ново!

Сибил кимна. Бе доловила само ключовите думи — инвеститори, успех, продажби и ентусиазма в гласа му. Той се бе отразил и на лицето му и тя се учуди колко е привлекателен. Дали винаги е бил толкова красив? Дали винаги е изглеждал толкова силен и уверен в себе си? Дали тялото му винаги е било така енергично, а раменете така широки и силни?

Нямаше значение. Сега плановете й бяха други. Не искаше ужасният му свят на микрокомпютри, нито производствената му компания, нито осемнадесетчасовия му работен ден. Искаше пари, признание, слава и власт. И бе открила директния път към това.

— … „Омега компютър инс“ — каза Ник.

— Извинявай. Не чух — каза Сибил. — Мислех си колко си се променил. Сега си много по-уверен в себе си.

— И аз си помислих същото за теб. — Ник махна на келнера за още едно питие. — Изглеждаш… екстра. Подходяща дума ли е това? Дори и походката ти се е променила. Сякаш си прекалено уверена, че вървиш натам, накъдето искаш.

— Прекалено уверена…

Продължи да я съзерцава известно време.

— Предполагам, че все още имаш някои съмнения за себе си и за нещата, които правиш всеки ден, за това накъде си тръгнала и какво си оставила зад гърба си.

— Не — уверено каза тя. — На теб може да ти се иска да вярваш, че е така, но не е. Нямам никакви съмнения и колебания. Не ми каза какво е „Омега компютър“. Нито пък ми разказа нещо за рискуващите капиталисти.

— Няма нищо за разказване. Казаха, че искат да дойдат, но ние не сме готови с детайлите.

— Колко се опитвате да съберете?

Отначало мислеше да не й казва, но думите сякаш сами се изплъзнаха от устата му.

— Четиристотин хиляди. Повече би било добре, но и четиристотин хиляди ще ни стигнат да купим оборудване, да назначим повече персонал и останалото.

Бе присвила очи. Сигурно по-рано би се впечатлила от подобна цифра. Но не и сега. Не и след като бе посетила два от апартаментите на Пето авеню. Но от друга страна, сумата бе достатъчна, за да й покаже, че инвеститорите го приемат сериозно.

— Какъв дял от компанията ще запазиш за себе си?

— Двамата с Тед ще си запазим по двадесет процента. Такива са плановете.

Наблюдаваше я как му измъква информация и се учудваше защо й казва всичко това. Може би все още искаше да й направи впечатление? Или може би искаше да я накара да съжалява, че го е напуснала. Но тя не му липсваше. Седеше сега с нея и не можеше да почувства ни най-малко от съжалението и възхищението, което бе изпитвал някога към нея и за което бе помислил, че е любов. Странно е, мислеше си той, че е бил сляп за Сибил, която никога не бе обичал, а така ясно е виждал всичко във Валери, която обичаше.

Не се бе държал добре с нито една от двете. Може би точно за това бе казал на Сибил за парите. За да се успокои и увери — себе си и Сибил, че може да има неуспех с жените, но в работата си е постигнал успеха, за който винаги бе мечтал.

— Разкажи ми за себе си — предложи той. — И как ти харесва Ню Йорк. Имаш ли вече приятели тук?

— Не. Не познавам никого. Прекалено съм заета. Повече от времето си прекарвам на работа. Продуцирам „Световен наблюдател“ и някои нови предавания. Рейтингът на „Световен наблюдател“ непрекъснато се вдига, но каналът като цяло не е добър. Куентин иска от мен да измисля нещо, което да привлече вниманието, особено на пресата.

— Куентин? — попита Ник.

— Ендърби. Президентът, който притежава телевизионната станция. Между другото, утре вечер има „Световен наблюдател“, искаш ли да го гледаш от контролната зала? Чад също. Ще трябва да седне в скута ти и да пази тишина. Ако не пречи, ще е приятно да е с нас.

— Тогава ще дойдем — отговори Ник. — Благодаря. Ще ми бъде приятно. — Гледаше я как отпива от коняка си и си мислеше, че за Чад ще е хубаво да види майка си на работното й място. А и за Сибил също ще е добре да почувства Чад близо до себе си, когато прави нещо, което има успех. По някакъв начин те трябва да свикнат един с друг и да намерят общ език. За доброто на Чад. Щеше да направи всичко, което зависеше от него през няколкото дни, в които щяха да останат тук. Защото, доколкото можеше да каже за краткото време, за което бе в Ню Йорк, тук нямаше никой и нищо, заради което си заслужава да остане.

В контролната зала Сибил изглеждаше по-висока, дори в седнало положение. Носеше кафяв костюм с бяла блуза с шал яка, кокетно завързана около врата. Ник си помисли, че изглежда страхотно. През повечето време стоеше изправена, разговаряйки по телефона, или наведена над купчина бележки върху дългото бюро с телефони, тефтери и множество бутони, които я свързваха с всеки от студиото и в другите части на сградата. А когато седеше във високия си стол на подиума в голямата стая, създаваше впечатлението на човек, който знае, че управлява кралството си.

Ник и Чад седнаха на една пейка зад Сибил. Погледите им непрекъснато шареха между нея и нейните асистенти и екраните отсреща. Когато Сибил вдигна слушалката на един от трите си телефона и каза: „Уорън, вдигни телефона“ Чад и Ник разбраха, че водещият я чуваше със слушалката в ухото си. Той излезе от обсега на камерата и вдигна червения телефон.

— Имаме нов експерт по ядрените заводи — каза тя. — Така че ще се наложи да върнем историята малко назад. Ще я пуснем веднага, след като се появи в студиото. Пиша ново въведение. Ще ти дам знак, когато пристигне.

Ник видя на екрана, че мъжът нещо протестира по телефона. Сибил пишеше новата програмна схема и придържаше с рамо телефонната слушалка до ухото си. Пръстите й обаче престанаха да се движат, докато мъжът продължи да й говори нещо.

— Това беше водеща новина, но вече не е. Въведението ти беше много хубаво, но сега имаме нужда от ново заради мъжа, когото очакваме. И аз вече го написах. Готово е.

Той отново каза нещо. Ник чу, че повиши тон, но Сибил го отряза с леден тон.

— Уорън, вече ти казах и по-добре е да го приемеш. Никой не е успял да привлече този човек. Досега винаги е отказвал всякаква публичност. Аз го открих и ще го използвам. И ти ще разговаряш с него, когато ти дам знак.

Постави обратно вилката и продължи да минава през програмната схема. На един от телевизионните екрани на стената се виждаше как червеното лице на Уорън първо се покри с пот, а после някак си се сви. Започна да кърши врат, сякаш му стягаше яката.

Под подиума на Сибил режисьорът поклати глава.

— Убиец — промърмори той към асистент-режисьора и изглежда на никой не му пукаше, че и Сибил го чува.

Ник държеше Чад в скута си и си спомни за изплашеното, изпълнено с колебания момиче, когато му съобщи, че са я изключили от колежа и са я уволнили от работа. А сега в тази контролна зала тя бе деспот, управляващ своето кралство. Убиец.

Режисьорите и асистент-продуцента на Сибил движеха задачите си под зоркото й око. А огромният часовник по средата на стената с телевизорите ритмично отмерваше времето. Режисьорът привърши бирата си, шегувайки се с помощника си за момичетата в стаята на редакторите.

— Един момент — каза той, довършвайки закачката си, но приближи стола си до бюрото и се приготви за работа.

— Тридесет секунди. — Сибил стоеше права, с поглед в екраните.

— Десет секунди — каза режисьорът. Хвърли празната си чаша в кошчето за боклук и се изправи. — Пет, четири, три…

Ник почувства как тялото на Чад се напрегна. И неговото бе изпълнено с напрежение, както на всеки друг в тихата стая.

— Две, едно.

В този момент режисьорът на пулта натисна един бутон и на екрана се появи клипът на предаването. Една графична линия се прокрадна между планетите, обви се около планетата Земя и на екрана се изписа: „WEBN Световен наблюдател“.

— Пета — каза режисьорът и режисьорът на пулта натисна друг бутон.

Пета камера показа Уорън Бар, новият водещ на „Световен наблюдател“. Усмихнатото му лице изпълни екрана. Вратовръзка, бяла кърпичка в джобчето и строг тъмносив костюм.

— Добър вечер — кимна Бар. Камерата се плъзна по участниците в предаването — петима мъже и две жени, насядали около ниска масичка за кафе. Показаха кратко филмче като основа на разговора. Атмосферата в студиото се нажежи, когато Бар започна да задава на двамата експерти, защитаващи противоположните мнения за ядрените заводи, бързо следващи един друг остри, враждебни въпроси.

Ник наблюдаваше Сибил. Тя здраво бе преплела пръсти, а лицето й бе застинало. Когато дебатите в студиото се ожесточиха, тя закима с глава. Ник извърна поглед към екрана, на който се виждаше как експертът на правителството заканително размахва пръст на професора по физика. Бар ги бе оставил да спорят сами. Той бе странно неутрален във враждебността си и към двамата. Ник проумя, че това, което Сибил бе направила в „Световен наблюдател“, бе да накара зрителите да се идентифицират с Уорън Бар — човек, който не харесва никого, не се възхищава от никого, не се доверява на никого и не вярва никому. Но внезапно Бар престана да бъде неутрален. Той показа на зрителите каква е позицията му. Ник се питаше дали предварително решават на чия страна да застане. Вероятно не, реши той. Сибил нямаше определена политика, за нея съществуваше само рейтингът.

В контролната зала имаше непрекъснато движение. Сибил говореше по телефона, режисьорът даваше инструкции, техническият директор стоеше над контролния пулт, гласовете на участниците в „Световен наблюдател“ силно проникваха в студиото. На екраните се виждаха репортерите, които чакаха ред за включване. За никоя новина не се отделяше повече от три минути. Нямаше паузи между репортажите и коментарите на живо. Картите се появяваха и изчезваха сякаш в друго измерение. Рекламите изглеждаха на Ник по-силни от обикновено и по-бързи. Поклати глава в почуда — нямат време даже да отидат до тоалетната, помисли си той.

Малко преди края на предаването вратата на контролната зала се отвори и Ник видя дебел, белокос мъж да влиза и да се отправя към Сибил. Докато пресичаше стаята, той разтриваше врата си с малки, бързи движения. В него имаше нещо много собственическо. Ендърби, помисли си Ник, президентът и собственикът на канала и очевидно нещо повече от това за Сибил. Усети остро, своенравно възхищение към Сибил. Бе открила големия шанс. Отново. „Напусна Пало Алто като се омъжи за мен, помисли си той, дойде в Ню Йорк като се разведе, а сега, изглежда, ще получи и част от телевизионната индустрия, като се задоми с Куентин Ендърби. Прекалено е стар за нея, но пък аз бях прекалено млад.“

Внезапно се попита колко ли в действителност е знаела Сибил за историята за Рамона Джаксън. Може би е мислила, че това е големият й шанс, докато този шанс се изплю в лицето й.

Ендърби спря да се ръкува с него и без никакво любопитство погледна към Чад.

— Интересно ли ви е? — попита той.

Ник се изправи, като държеше Чад на ръце.

— Да, много. Никога не съм виждал как се прави телевизионно предаване. Много мило от ваша страна…

— Сибил! Можете да благодарите на нея. Когато сме в ефир, тук е нейното царство. Разбрах, че сте дошли от Калифорния.

— Да, преди няколко дни — отговаряйки на незададения въпрос на Ендърби, каза Ник. Видя, че Сибил хвърли един поглед към тях, преди да се обърне към мониторите. Пръстите й не преставаха да се движат по бутоните, които бяха връзката й със света.

— Нещата тук сега се променят — започна Ендърби. — Решихме да направим канала по нов начин. Предстои ни много работа. Сибил е поела голям риск, както и всички ние. В случай че не ви е казала.

„С други думи, помисли си той, не й досаждайте, не я тревожете. Стойте настрана от моята територия.“

— Каза ми — отговори той. — Пожелах й успех. Зная колко е добра в печеленето на зрители.

Ендърби се обърна и погледна към Сибил. Ник бе шокиран от лакомия поглед, който й отправи и от собственическото чувство, което се изписа на лицето му.

— Тя знае много — започна Ендърби. — Има нужда от здрава ръка, която да я държи в правия път, но учи бързо. Желая ви приятен път на връщане към дома.

Взе един стол до дългото бюро и седна с гръб към Ник, който остана прав с Чад на ръце.

Вниманието на Сибил бе изцяло погълнато от края на предаването, но Ник разбра, че чувства присъствието на Ендърби, който бе седнал само на няколко крачки зад нея и я наблюдаваше. Тя изобщо не обърна поглед към него, но всяко нейно движение беше предназначено за него. Прелъстителността й и лакомият поглед на Ендърби караха Ник да се чувства като натрапник. С удоволствие напусна студиото след няколко минути, когато предаването свърши. Благодари на Сибил и й каза, че ще се видят на следващия ден за коледната вечеря.

Но на следващата сутрин тя му телефонира в хотела — вечерята нямаше да се състои. Двамата с Ендърби щели да заминават за къщата му в Кънектикът, за да се оженят.

Глава 10

— Поздравления — каза Валери като вдигна чашата си с шампанско. — Сигурно си много щастлива.

— Но ти мислеше, че не трябва да го правя.

— Мислех си, че трябва да бъде по-млад… Моето мнение в случая няма значение. Кажи ми къде живееш сега. Как може да се свърже човек с теб?

Сибил извади малко портмоне от чантата си и й подаде визитна картичка, на която със златни букви беше изписано „Сибил Ендърби“, адреса и телефонния номер.

— Ама ние сме съседи! — възкликна Валери. — Чудесно място е, нали? Там горе можеш да се чувстваш съвсем уединено, независимо че си в големия град.

— Прекалено тихо е, сякаш не е в Ню Йорк. Иска ми се да се преместим малко по-надолу, но Куентин няма да се съгласи.

Валери се усмихна.

— Не е лошо от време на време да се чувстваш сякаш не си в Ню Йорк. Къде ходихте след сватбата?

— Никъде. Останахме през нощта в Кънектикът, в една странноприемница и после се върнахме. Куентин не обича провинцията, а пък аз трябваше да се погрижа за предаването си.

— Дори не си си взела няколко свободни дни? Сибил, ами меденият месец, ами сватбеното пътешествие?

— Е, предполагам, че по някое време ще отидем някъде. Но сега не искам да изоставям студиото… — Забеляза, че в погледа на Валери се прокрадна любопитство и закачка. — Какво значение има? Ще направя това пътешествие по-късно. Сега най-важното нещо е „Световен наблюдател“ и другото предаване, по което работя. Не ми е достатъчно да съм просто омъжена. Имам нужда от много повече. И докато науча хората да се грижат за това, което правя, не мога да замина никъде. Но един ден ще го направя. Записах си всички тези места, където си била, след като завърши колежа. Ще отида до всяко едно от тях.

Валери кимна.

— Сигурна съм, че ще го направиш.

Настъпи кратка пауза.

Сибил наблюдаваше как келнерът отново напълни чашата й с шампанско. Малките мехурчета нарушаваха гладката повърхност и хвърляха весели пръски. Вдигна поглед и видя отражението си в огледалото срещу нея в тясната стая. Там бе и изображението на Валери. Две изискани жени и двете в меки вълнени рокли. Валери носеше златно колие, а Сибил бе с пет реда златни верижки с перли с различна дължина — подарък от Куентин за сватбата. Седяха в кадифени столове. Красотата на Валери бе изтънчена и притегателна на меката светлина, а тази на тъмнокосата Сибил бе по-драматична. Сибил толкова силно мразеше Валери, че от омраза чак въздух не й стигаше. Бяха в частния клуб на Валери в Ню Йорк — градът на Валери; богатството, свободата, силата и властта, които движеха този град като локомотив, принадлежаха на Валери и приятелите й. Сибил се бе преместила в съседство с Пето авеню на Валери. Бе се преместила там не защото то й принадлежеше или го бе наследила от семейството си, а защото бе на Куентин Ендърби.

— Как е Чад? — попита Валери. — Дойде ли на сватбата ти? А за Коледа?

— Не. Настинал е и отложиха пътуването си в последния момент.

— Съжалявам. Мислех си, че мога да го видя.

— Кого? — погледът на Сибил бе изпълнен с предизвикателство.

— Чад — каза Валери като невинно се усмихна. — Казах ти, че се надявам да се запозная с него.

— Няма да идва в Ню Йорк. Куентин не обича деца. Аз ще отида до Калифорния да го видя.

— Значи няма да мога да се запозная с него. Жалко. Изглежда очарователно на снимките — красив, забавен и обичлив… — Отново настъпи тишина. — Ще продължиш ли да работиш на пълен работен ден? — попита Валери.

— Разбира се. Какво друго да правя?

— Да се забавляваш. Винаги си била толкова сериозна, Сибил — работиш, учиш, правиш тези бележки и разсъждения за телевизията, за които ми разказа… Защо поне веднъж не се отпуснеш за малко и просто да се позабавляваш?

— Но аз и така прекарвам добре времето си.

— Ти обичаш работата си, но трябва да имаш малко време само за себе си. Помисли за себе си и за никой друг. Никой от нас не може да работи непрекъснато…

— Да работи? Ти? Върху какво?

— Върху каквото и да е — каза спокойно Валери. — Зная, че мислиш, че нищо не правя, Сибил, но не е така. Доста се забавлявам, защото така ми харесва. Виж, ще ти дам един списък на разни места. Сега можеш да си позволиш да ходиш там, а и това е добър начин да опознаеш Ню Йорк. — Извади от елегантна чанта малко кожено тефтерче и започна да пише със златната си писалка. — „При Сандра“ — промърмори тя. — Трябва да се запознаеш със Сандра. Тя пази мерките ти в магазина си, има и много хубави платове и каквото ти направи е уникално — сигурна си, че само ти ще носиш такова в цял Ню Йорк. И Бруно… чудесен човек… на Медисън, мисля, че около Осемдесет и първа. Прави ти еталон на крака. Никой друг не може като него да направи обувки или ботуши. Също и Нели в Лес Деимс. Тя плете най-хубавите пуловери. Да видим кой още. Салваторе — най-добрият масажист в града. — Погледна към Сибил и й се усмихна. — Най-хубавото нещо на Ню Йорк е това, че е пълен с хора, чиято работа е да те направят щастлив. И са много добри в това. Чудесно ще прекараш времето си с тях. — Прибави още няколко имена. — Повечето от тях няма да те приемат, без да те представя лично. Когато си определяш среща с тях, използвай името ми.

„Да ме вземат мътните ако го направя, помисли си Сибил, имам си свое име. Ако си мислиш, че ще се мотая из този град като просякиня…, моля ви, сър, моля ви, мадам, пуснете ме в магазина си, аз наистина съм много уважавана, Валери Шорхем ще гарантира за мен…, ако си мислиш, че ще използвам шибаното ти име…“

— Сибил? — Валери се взираше в нея. — Добре ли си? Цялата гориш. Да не би да имаш треска?

— Не, добре съм. Наистина. — Сибил отпи малко вода. — Малко е топло тук. А може и да е от шампанското.

— Искаш ли да излезем навън за глътка въздух?

— Не, наистина. Добре съм. — Скръсти ръце върху скута си. „Не ставай глупачка, помисли си тя. Използвай я.“

Валери направи знак на келнера и поръча чай и още една чиния със сандвичи хапки.

— Благодаря ти за всичко, което правиш за мен — започна Сибил. Сложи ръка върху ръката на Валери. — Да се грижиш за мен и да ми помагаш…

— Не звучиш много убедително — каза Валери.

— Вярно е. Просто не съм сигурна, че ще мога да правя нещо от всички тези неща, за които ми говориш. — Гласът на Сибил се скърши. — Не мога сама да ходя на непознати места и да моля за помощ. Винаги съм се страхувала да не ми се присмеят, защото не знам например как да си избера подходящи дрехи, или грим или обувки…

— Да ти се присмеят? Защо ще го правят? Те искат да похарчиш парите си при тях, а не да нараняват чувствата ти. А и какво те интересува какво си мислят? Единственото нещо, което трябва да те интересува, е дали вземаш това, което искаш. Сибил, не мога да повярвам, че се притесняваш за такива неща. Ти си толкова уверена в себе си, когато говориш за работата си.

— Но това е различно. Винаги, когато не става въпрос за работата ми се чувствам изгубена. — Леко сви рамене. — Глупаво е да говоря за това. Просто трябва да се преборя. Права си.

— За бога, не трябва да правиш всичко сама. Защо просто не помолиш за помощ? Ако се страхуваш сама да започнеш, ще дойда с теб. Искаш ли?

— Не, не мога да те карам да правиш това. Няма нужда да ме водиш за ръка. Ще се справя сама.

— Ще ми позволиш да те запозная с всички тези хора. Четири-пет сутрини ще са достатъчни. Ще можеш да си уредиш това време, нали? Без да спориш, Сибил. Ще ми бъде приятно да го направя. Напоследък е много скучно. А това ще ми достави удоволствие.

— Добре, но не съм сигурна… Наистина ще ми бъде приятно. Ще бъде като да преследваш съкровище. — Погледна към Валери с нещо като невинно нетърпение. — През цялото време имах чувството, че голяма част от Ню Йорк е невидима за мен. Понякога, когато се прибирам пеш вкъщи след работа, усещам, че има много скрити места на най-горните етажи на сградите или в малките улички, за които нищо не знам. А и не зная как да ги открия…

— Е, сега може да си сигурна, че ще го направиш.

Сибил я погледна крадешком, но на лицето на Валери имаше само една голяма, топла усмивка. И в очите й имаше топлина, но Сибил бе сигурна, че е разбрала как е изманеврирала, за да помоли за помощта й. „Предполагам, че невинаги е глупачка, помисли си Сибил.“ Валери се облегна назад, докато келнерът сервира чая и сандвичите.

— Имах предвид точно това, което казах. Не трябваше да чакаш да ти предложа. Ако искаш нещо, просто ме помоли. Зная колко много работиш, аз също имах своето лошо време. А и Ню Йорк не е място, в което човек лесно започва да се чувства у дома си. Куентин не може да направи всичко това за теб. Той не знае от какво имаш нужда. Между другото, имам няколко добри галерии за антики, а ти… смяташ да пренаредиш апартамента му, нали?

— Не и ако той държи на своя стил. Но работя по въпроса. — Размениха си усмивка. — Той е много любвеобилен и разбира се и аз съм луда по него, но иначе е такъв инат… Живял е сам прекалено дълго… три години след последния му развод. Ти сама ли подреди апартамента си?

— Със Систър — усмихна се Валери. Видя празния поглед на Сибил. — Систър Париш. Тя е великолепна по вътрешния интериор. Прави комбинации, които никога не биха ти дошли наум. И винаги са сполучливи. Видя апартамента ми. Имаш представа какво може да направи. Искаш ли да й се обадя? Куентин не може да има нещо против.

— Не — отговори Сибил. Отново пламна цялата. Яростта се разля по цялото й тяло. „Кучка. Нарочно го направи, за да й покаже колко е невежа. Откъде можеше да е чувала за някоя си Систър? Откъде изобщо можеше да познава някоя декораторка?“ Прехапа устни.

— Съжалявам — каза Валери. — Разбира се, че не познаваш Систър. Откъде би могла? Ти си живяла в Калифорния. Ще ми бъде приятно да те запозная с нея. Кажи ми разписанието си, за да мога да го уредя. — Тя се усмихна леко присмехулно. — Иначе с какво ще запълвам дните си. — Взе пакетите от съседния стол и стана. — Трябва да тръгвам. Днес Кент има рожден ден и е поканил двеста души близки приятели, за да му помогнат да го отпразнува. Двамата с Куентин трябва да дойдете на вечеря. Ще сме само четиримата, за да можем да се опознаем. Ще ти се обадя. И ще уточним датата. Не съм ти купила сватбен подарък. Има ли нещо, което би искала, или аз да избера?

— Ти избери. — Сибил също стана и оправи новото си палто. Беше мек февруарски ден, недостатъчно студен за кожено палто. Валери не носеше палто. Но тя го беше купила тази седмица и щеше да го носи, докато й омръзне, или докато дойде лятото.

Лимузината на Валери я чакаше пред вратата.

— Искаш ли да те откарам? — попита тя.

Сибил поклати отрицателно глава.

— Имам среща с Куентин.

Допряха бузи и леко се прегърнаха. Сибил изчака малко преди да извика такси. „Имам нужда от лимузина, помисли си тя. И когато Валери реши да ме води по бутиците си, тя ще е тази, която ще седи зад моя шофьор.“

Даже и в таксито изпита тръпката, че се изкачва към дома си. Движението на колите по улицата ставаше все по-свободно с увеличаването номерата на сградите. Въздухът ставаше все по-чист, атмосферата все по-префинена, магазините все по-малки, а цените им все по-високи. „Трябва да свикна с тези цени, помисли си Сибил. Няма да се почувствам богата и щастлива, докато мисля, че цените са отвратително високи и не започна да ги схващам като едни прилични, разумни цени.“

„И ще го направя, каза си тя, когато таксито спря пред дома на Куентин… не, пред нейния дом.“ Нейният портиер дойде да й отвори вратата. Нарича я госпожа Ендърби, все едно че това е името на поколения прародители. Държи й вратата на асансьора, качва се с нея до нейния етаж и я чака, докато си намери ключовете, за да види дали няма да има нужда от още нещо.

Куентин не си беше вкъщи. И тя с удоволствие се наслаждаваше на самотата сред огромните стаи. Отиде до прозореца и се загледа в тъмното езеро, все едно че бе нейното езеро. Отново се обърна към ярко осветената дневна с мраморната камина и тежка мебел. Тихо приседна на ориенталското канапе и се почуди как ли би променила този интериор Систър. Стана и отиде в библиотеката. Запали осветлението и седна пред бюрото на Куентин. Помисли си за Ник. Винаги след срещи с Валери си мислеше за него. Отдавна не бе говорила с него. Импулсивно вдигна телефонната слушалка и му се обади.

Той работеше и бе нетърпелив, но в гласа му долови тревога.

— Случило ли се е нещо?

— Просто ми се прииска да ти се обадя — започна тя. — Забравих за…

— И това е всичко? Просто ти се е приискало да ми се обадиш?

— Нали това ти казах. Защо се заяждаш с мен? Забравих за часовата разлика. Тук е шест часа.

— А тук е три. Има ли нещо друго, което искаш да знаеш?

— Никога преди не си бил гаден, Ник. Можеш да ми кажеш как е Чад.

— Можеш да му се обадиш и да разбереш. Ще му бъде приятно да те чуе. Сега си е вкъщи, ако решиш да му позвъниш.

— Опитах. Но никой не се обади.

— Никой не се обади? Настинал е и Елена каза, че няма да излизат целия следобед. Освен ако му е станало по-лошо и го е завела на лекар.

— Болен ли е? — попита Сибил.

— Мисля, че просто е настинал. Сибил, ще позвъня у дома. Сигурно му е станало по-зле. Ще поговорим друг път.

— Може би съм сбъркала телефона — бързо каза тя и нарочно смени цифрите като му го прочете.

— Четири, а не пет — поправи я той. В гласа му се долови облекчение. — Опитай отново. Ще го намериш. Кажи му, че ще му донеса нова книжка. Днес нямах възможност да му се обадя.

— Сигурно си зает. При теб е много шумно.

— Сибил, затънал съм до гуша в работа. Какво искаш?

— Просто да си поговорим. Да ти кажа здрасти. Защо да не се чуваме от време на време?

— Да. Вероятно идеята е добра. Но не и по средата на деня. Обаждай се вечер и тогава можеш да поговориш и с двама ни.

— Но ти всяка вечер излизаш… нали…? С твоите приятелки.

Ник се намръщи. В гласа й прозвуча ревност. Какво имаше? И къде ли бе съпругът й?

— Ще ти се обадя довечера, когато се прибера вкъщи за вечеря. Обади се на Чад, Сибил. Той ще се зарадва.

Затвори телефона, преди да е успяла да каже нещо друго. И моментално я забрави, погълнат изцяло от работата си. „Омега“ се разрастваше. Ник дори не знаеше колко инженери, техници и монтажници работят в нея. Веднъж Пари го попита:

— Нямаш ли чувството, че губиш контрол?

Той бе кимнал с глава.

— Ако можеше да правим всичко малко по-бавно…

— Но ако ти бе човек, който обича да прави всичко бавно и спокойно, нямаше да инвестирам в теб — каза тя и го улови за ръката. — Нито пък останалите щяха да го направят.

Знаеше, че е истина. Двамата с Тед бяха увеличили с половин милион парите на тримата инвеститори, включително и тези на Пари, защото техният компютър бе по-добър от всички останали, освен „Apple“.

Нищо вече не беше рутинно, нито спокойно. Бяха постигнали успех, преди да имат достатъчно време за организационната работа: да подредят архив, да установят процедурите, да организират работата. Така че хаосът изглежда обхващаше всичко. Всеки ден избухваше по една криза — или не можеха да открият частите, които им трябваха, или нещо в оборудването се издънваше, или се оказваше, че хората не им достигат, или че конкурентите им са свалили цените, или че се е появил вирус в софтуерния продукт.

Атмосферата бе наелектризирана. Нямаше нищо, което да става бавно и скучно. И когато идваха поръчките, отначало малки, но постепенно за все по-голямо количество, производството се увеличаваше и всичко останало се завърташе на бързи обороти. Никога нямаше достатъчно време за обмисляне, трябваше да се взимат бързи решения, да се дават разпореждания на работниците, и после отново да се взимат други решения. Ароматът на триумф и богатство се носеше из въздуха.

Като президент Ник започна да пътува. Той подписваше договори, присъстваше на изложения на компютри в Америка и Европа. Но по-голямата част от времето си бе в Сан Хосе и работеше върху „Омега 2000“, една авангардна хардуерна и софтуерна система, която щеше да се превърне в стандарт за индустрията.

През юли, когато инсталирания на тавана еркандишън не успяваше да се пребори с високите летни температури, пристигна нова поръчка и Ник и Тед се видяха принудени да работят по-усилено от когато и да било преди. Трябваше да предоставят хиляда и петстотин компютъра до първи септември.

— Ще се справим — каза Ник на Чад по време на вечеря. Елена бе отишла на кино с приятеля си и двамата бяха сами. — Бих искал да можеш да работиш с мен, но има закон за детската трудова заетост.

— Детската трудова заетост? — попита Чад.

— Работа.

— Чад може да работи — тържествено заяви Чад. — Чад кова, кова и направи масата да звъни.

— Да звъни? Сигурен ли си, че употреби правилна дума?

Чад взе лъжицата и започна ритмично да удря с нея по масата.

— Харесва ми ритъма, но не чувам звън — каза Ник. — Коя маса? Твоята работна маса?

— Масата на тате — каза Чад с искрен смях.

— Слушай, приятелю, ти май не трябваше да влизаш там.

Очите на Чад се разшириха и долната му устна затрепери.

— Не листата на тате. — Той много усърдно заклати главичка. — Чад никога не пипа листата на тате. Тате каза „не“.

— Той със сигурност го е направил — въздъхна Ник. — Мисля, че съм пропуснал нещо. Трябва ти ксилофон или по-добре барабан. Дай ми ден-два и ще ти донеса.

След вечеря почетоха заедно. Чад се бе сгушил в скута на баща си и повтаряше думите, които Ник четеше, като му показваше картинките.

— Добре — каза накрая Ник. — Време е да си лягаш.

— Не — запротестира Чад.

Ник се засмя и го качи на раменете си.

— Чад може да отиде на работа с татко. Моля!

— Ще дойдеш в някой от следващите дни. Но не и в осем часа вечерта, когато трябва да си лягаш.

— Чад ще отиде на работа с татко, Чад ще отиде на работа с татко…

— Казах не. — Ник го свали от раменете си, постави го на леглото и седна до него. — Договорихме ли се?

— Договорихме се — каза Чад. Плесна лекичко лицето на Ник, както правеше с любимата си плюшена играчка. — Добро тате. Добро момче.

Ник избухна в неудържим смях. Силно прегърна сина си, като опря буза в тъмните му къдрици.

— Обичам те, Чад.

Чад също бе обвил ръце около врата на баща си и двамата останаха известно време така, мълчаливи в топлата прегръдка.

— Ти си страхотно момче — прошепна Ник. — Не знам какво бих правил без теб. — Чад се мушна в леглото и Ник го зави до брадичката с одеялото. — Нещо в мен щеше да е празно — каза повече на себе си Ник.

Угаси светлината и остана за момент загледан в личицето на Чад и в усилията му да държи очите си отворени.

— Обичам те, тати — тихо прошепна детето. Ник се наведе към него и го целуна. — Къщата ни е пълна е любов. Спи спокойно, приятелю мой.

Тихо се измъкна от стаята. Сибил отново бе звъняла тази сутрин. Винаги очакваше да чуе, че е променила решението си и ще го съди за родителски права над Чад. Не го каза… всъщност веднъж се бе изпуснала, че Ендърби не иска около него да се мотаят деца. Но въпреки това непрекъснато правеше разни намеци, че тези дни може да реши да си вземе Чад и така държеше Ник под непрестанно напрежение. Няма да успее да си го вземе, мислеше си Ник. Никога не би могла да убеди някой съдия да й го даде. Вече бе минала почти една година от развода им, а тя бе идвала да види Чад само два пъти и то за не повече от два-три дни.

Всяка вечер си казваше това и много по-убедително особено в дните, когато се обаждаше Сибил.

Притвори вратата на стаята на Чад и взе една книга. Седна в дневната да почете, докато чака Елена да се върне от киното. И после, както всяка нощ, отиде отново на работа.

— Този живот е същински ад — започна Тед с влизането в офиса. — Десет часа вечерта е. Защо си тук, а не си в някой ресторант или на театър с някоя красавица? Или по-добре в леглото й?

— Реших, че имаш нужда от компания — усмихна се Ник. — Изпуснах ли нещо?

— Засега е доста спокойно. Голямата работа ще настане, когато чипът ІC за принтер се върне от Соуър. Какво стана с вас с Пари?

Ник се облегна назад и бутна купчина доклади към него.

— Не съм я виждал от май.

— Нарочно ли? Струваше ми се, че ви е добре заедно.

— Предполагам, че и двамата сме прекалено заети. И ти си зает, колкото и аз. Я ми кажи колко срещи си имал за последните шест месеца.

— Повече от теб.

— А на теб идвало ли ти е наум, че имам син? Когато имам свободно време го прекарвам с него.

— Хей, какво ти става? Не ти казвам как да живееш живота си. Просто виждам как от ден на ден ставаш все по-кисел и раздразнителен и ако не внимаваш, някоя сутрин ще се събудиш прошарен, мрачен и отпуснат… и тогава къде ще си?

Ник избухна в смях.

— В голяма беда. Благодаря, Тед. Харесва ми, че се притесняваш за мен. Веднага като се справим с поръчката ще си взема малко почивка. И ти също.

Взе един от докладите.

— И аз мога да свърша тази работа — каза Тед и започна да почуква с молива си по чертожната маса на Ник. — Има и още нещо, освен това, че работиш прекалено много.

Ник вдигна поглед.

— Какво е то?

— Ти се месиш в работата на другите.

— Какво?

Тед седна на ръба на масата.

— Ще ти кажа какво чух, а ти слушай. Просто слушай. Всички мислят, че си страхотен и им харесва да работят за теб. Смятат, че си най-добрият. Но ти се бъркаш във всичко, което правят. Ти си един от най-добрите програмисти в света. Защо не отделяш повече време на „Омега 2000“ вместо да се занимаваш с неща, за които сме назначили хора да ги вършат?

Ник остави доклада.

— Понякога е много по-бързо сам да направиш нещо, отколкото да обясняваш на друг как да го направи. Съжалявам, че не съм успял да създам добра организация…

— Не искам да се извиняваш. Просто се опитвах да ти кажа какво става тук.

— Знам какво става тук. Аз ръководя това място.

— Ние двамата, по дяволите, ръководим това място.

— Извинявай! Двамата го ръководим. Добре. Каза ми какво си чул да се говори. Благодаря. А сега ме чака работа.

Тед го изгледа и напусна стаята като остави вратата отворена. Ник стана и я затвори. Върна се отново на бюрото и разпростря докладите пред себе си.

Чете до два през нощта. В девет на другия ден си направи втората за деня чаша кафе и отвори кутията с понички, които бе купил на път за работа. Десет минути по-късно в стаята влезе пребледнял началник производството. Ник остави кафето си.

— Какво не е наред?

— Соуър го е сплескал. Пратили са погрешни чипове за принтер. Обадих им се. Казват, че това е всичко, с което разполагат.

— Глупости. — Ник отмести някакви книжа от бюрото си. — Говорих с тях преди две седмици. Имат повече ІC чипове, отколкото ние се нуждаем.

— Глупавият задник в склада е объркал номерата им, Ник. Те ги нямат. Трябва ни малко време. Ще ги вземем от другаде.

— Мръсното копеле… — Ник бутна стола си назад. — Кой от нас може да ги вземе днес или утре?

— Никой. Блестър има един подобен. Казват, че не може да се намери разлика.

— Знам го. Използвал съм го. Цената същата ли е?

— С няколко цента по-евтина, но…

— Колко имат?

— Достатъчно за това, което ни трябва. Лошото е, че докато ги пуснем на тест ще загубим толкова много време, че никога няма да може да го наваксаме.

— Тогава няма да ги проверяваме. Първо…

— Ник, няма начин проклетите ІC да минат през мен, без да са проверени.

— Ще проверяваме, докато монтираме. Сигурен съм, че ще работи. Правил съм го и преди. — Само няколко дни закъснение, не е толкова лошо. — Той придърпа към себе си телефона, провери в тефтерчето си и проведе кратък телефонен разговор.

— Ще ги имаме утре сутрин, ако можем да изпратим за тях превоз. Аз ще се погрижа за това, а ти подготви хората си за монтирането. Аз ще се заема с тестовете.

— Ще направя всичко. Това е, за което ми плащаш, но искам да ти кажа, че не ми харесва.

— Нито пък на мен. Но нямаме друг избор. Не се безпокой за тестовете. Ще поговоря с Ед за това.

Началник монтажното тръгна да каже нещо, но после само сви рамене.

— То е твоя рожба.

Думите парнаха Ник. В началото, когато компанията започваше, когато двамата с Тед наеха няколко инженера, всеки чувстваше всеки проект като нещо принадлежащо на всички. И сега: То е твоя рожба. Тези думи го разтревожиха, но той ги избута в едно крайче на съзнанието си за друго време. Точно сега имаше много работа. В математическата програма, развита за гимназиите се бе появил вирус, който довеждаше всяко равенство до нула, а отгоре на всичко и климатикът бе престанал да работи.

След гневен разговор по телефона, Ник убеди сервиза да дойде след половин час и в късния следобед студеният въздух вече циркулираше из помещенията. Тази нощ двамата с Тед помогнаха на програматора да фиксира вируса в математическата програма. Заместителите на IC чиповете пристигнаха на сутринта. Започна последният етап в производството на хиляда и петстотинте компютъра. В следващите две седмици Ник почти не виждаше Чад и никой друг, освен хората, с които работеше. Пресрочиха само с три дни.

Но триумфът им трая много кратко.

— Ник, обадиха се от училището Емерсън — съобщи секретарката, когато се върна от езерото Тое, след уикенда, прекаран с Чад. — Нещо не е наред с новия им компютър.

Това сложи край на триумфа.

— На екрана се появяват някакви глупости — каза Дарел Браун, директорът на училище Емерсън. — Отначало всичко беше наред, но щом започнахме да печатим, всичко от екрана изчезна и започнаха да се появяват цифри, букви, въпросителни… всичко, което може да ти хрумне… Пълен боклук.

— Колко от тях проверихте? — попита Ник.

— И петте. Всички са такива. Ник, ние трябва да демонстрираме тези неща след две седмици. Знаеш колко ми бе трудно да ги получа… цената, както знаеш, винаги сме на границата…, а и те не работят!

— Задръж, Дарел. — Ник се втренчи в диаграмата на стената. Сърцето му започна силно да тупти. Командата за принтиране се подаваше и контролираше частично от този IC чип. А той бе забравил да каже на Ед да го подложи на тест преди и след монтирането.

Ти, глупаво копеле, забрави да му кажеш. Имаше много неща, които трябваше да свърши тогава: вируса в математическата програма, напускането на програмиста, и още нещо. А и климатикът се бе развалил. Помнеше, че се обади в сервиза. Ти вършиш дори секретарската работа, за бога. Виждал съм те да въртиш телефоните, което може да направи и друг.

— Ник? — попита Дарел Браун. — Там ли си? Платихме цяло състояние. Сега какво ще правиш?

— Ще ги оправим — просто каза Ник. — Знаеш, че винаги държим на думата си, Дарел. Каквото и да ни струва това, ще направим системата да работи. Ще изпратим някой да вземе компютрите и ще ти ги върнем до седмица. Гарантирам.

— Седмица. Добре, ако наистина направите това…

— Разбира се, че ще го направим. Ти ги приготви, добре?

Затвори телефона и остана неподвижен и напрегнат. Чуваше как звънят телефоните в другите стаи.

„Не се притеснявай за пробите. Ще кажа на Ед.“

„Мога да инсталирам всичко. За това ми плащат.“

„… ти се месиш във всичко, което правят, включително и в неща, които не трябва да са твоя грижа.“

„Това е твоя рожба.“

Прилоша му. „Какво направих?“

Тед бе застанал до вратата. Лицето му бе пепеляво. Зад него се виждаше производствената зала, в която цареше суматоха. Телефоните не спираха.

— Колко обаждания има?

— Петдесет и три. Не мога да повярвам, че всички те ще…

Началник производството се появи зад Тед.

— Проверих тези, които оставихме тук. Проблемът е от IC чипа.

Ник кимна.

— И аз мислех така — опита се да успокои малко свития си стомах. — Какво им казахте? — обърна се той към Тед.

— Че ще ги вземем и ще ги оправим.

— И аз казах така на Дарел. От училището Емерсън. Имаме нужда от превоз. Ще се обадя… — спря като срещна погледа на Тед. — Мери трябва да осигури превоз и да отиде до клиентите ни. Ще съберем и компютрите на всички останали, които още не са се обадили.

— Добре. А IC чипът?

— Ще намерим подходящите, ще ни ги докарат през нощта. Най-лесно би било от… — и той написа няколко имена на един лист и ги подаде на Тед. — Колкото и да струват. Изпуснах шанса да спестя пари. Време също. Можеш ли да им се обадиш?

Тед се усмихна, махна като за поздрав с ръка и излезе от стаята. Шумът в производствената зала все повече нарастваше. Телефоните не преставаха да звънят, клиентите се обаждаха, за да се оплачат, че системата не е успяла да заработи. Тогава в офиса на Ник нахлуха началникът на инженерите, наблюдателят на проверките и изпитанията, техническият наблюдател.

— Какво става, по дяволите?

Ник им разказа, без да пощади себе си.

— Очаква ни тежка седмица — кимна началникът на инженерите. Това бе целият коментар. На всеки бе ясно, че почивката се отлага до преминаване на кризата. Ник, напрегнат и вцепенен, се опитваше да говори с нормален глас, докато правеха планове как да подменят чиповете. А телефоните продължаваха да звънят.

Главният дистрибутор на „Омега“ се обади по време на обсъжданията.

— Чух, че имаш малък проблем, Ник. Не работят ли? Имаме в склада толкова много и те не работят? Какво трябва да направя, Ник? Да ги продам на децата за Коледа?

— Работим по въпроса. Ще ти се обадя днес следобед или утре сутрин.

— По-добре да го направите, Ник. Вашите стоки ми заемат доста пространство, и ще ми струва пари, ако не мога да ги натоваря на корабите за моите клиенти. Оправи нещата или ще ти ги изпратя обратно и ще разваля поръчките.

— Слушай, изчакай малко. — Ник закрачи зад бюрото, като прекара телефонния кабел зад гърба си. — При мен е техническият контрольор — каза той. — Искам да верифицира нещата. Ако става въпрос само за обикновено инсталиране… аз все още не знам това, но ако това е проблемът, ще изпратим екип в склада да го направи на място — хвърли въпросителен поглед към техническия контрольор, който бе направил малък кръг с палеца и показалеца си. — Това устройва ли те?

— Да ги инсталирате тук?

— Точно така.

— Можете да го направите? Но ние не разполагаме с апаратура.

— Не зная от какво ще имаме нужда. Ако можем да го направим с апаратура, която да донесем, ще го направим.

— Хъм. Добре. Не виждам нищо лошо в това. Кога ще знаеш?

— Надявам се, днес следобед. Ще ти се обяда. Но дотогава няма да предприемаш нищо, нали?

— Добре. Обади ми се.

Когато Ник затвори телефона, Тед се подаде на вратата.

— Два дни за чиповете. Ще ги изпратят със самолет от Бостън. Не питай за цената. Достатъчно е само един от нас да получи сърдечен удар.

— Добре, ще те попитам по-късно. Можеш ли да поговориш с Уилт да инсталира допълнителна станция за провеждане на тестове? И определи хората, които ще го правят през нощта.

— Добре. — Излезе, но след малко отново се показа на вратата. — Ник, ще се справим. Можеше и да е по-лошо. Можеше да се саморазрушат след подаване на команда за влизане.

Ник се подсмихна.

— Благодаря ти, Тед — и отново се обърна към групата около бюрото. — Докъде бяхме стигнали?

— Обезвреждане на дистрибутора — каза техническият контрольор. — Добре се справи, шефе.

— Благодаря — кимна Ник. Обичаше ги за тяхната прямота. — Какво още имаме да правим?

Знаеше, че ще успеят да се справят със загубите всички заедно. Щяха да инсталират наново тези хиляда и петстотин компютъра и да ги върнат отново на клиентите си. И никой извън компанията няма да разбере колко опасно и съсипващо е било. Но Ник добре знаеше, че ще му струва цяло състояние да направят всичко това тихо, спокойно и да се измъкнат от кашата, която той забърка. Добре знаеше, че няма да останат достатъчно пари, за да разработят „Омега 2000“, поне не така рано, както той се надяваше.

Той внезапно бе научил за Ник Филдинг неща, които не му харесваха. Въпреки че непрекъснато говореше за атмосферата, на която всеки в компанията се радваше, той не се бе доверил на никого. Ти се месиш в работата на другите. А това бе много меко казано. Той винаги се бе старал да владее нещата.

„Страхувал съм се от провал, помисли си той. Страхувал съм се да не изгубя всичко, както изгубих Валери. Както мога да изгубя и Чад. По дяволите, този страх, след като отидох твърде далеч и можех да затрия цялата компания. И колко много неща развалих още. Позволих на Пари да се измъкне през това лудо лято. Не съм разговарял с приятелите си с месеци. Не прекарвам с Чад толкова време, колкото е необходимо за него и колкото самият аз желая.“

— Ник — повика го секретарката. — На телефона е Сибил. Казах й, че си зает, но тя настоя.

Вдигна телефонната слушалка. Паниката бързо се разля по тялото му.

— Здравей — каза небрежно той.

— Ще имам мое предаване, Ник. Ще бъде пред камерата.

Опита се да разбере какво иска да му каже. Стори му се, че няма връзка с нищо.

— И затова ли ми се обаждаш?

— Какво искаш да кажеш? За мен това е много важно, Ник. Обаждам ти се, защото искам да си тук, когато е първото ми предаване.

— Защо? — попита той.

— Защото искам да ме гледаш! Защо си толкова безчувствен? Знаеш, че точно това съм искала през целия си живот. Освен това си мислех, че на Чад ще му е приятно да види майка си по телевизията.

Ник хвърли молива си.

— Добре. Ще се опитаме да дойдем. Кога ще бъде?

— Не съм сигурна. Ще ти кажа. След няколко месеца, вероятно…

— Няколко…

— Аз току-що научих за това. — Сибил усети оправдателната нотка в гласа си и се ядоса. Защо трябваше да се оправдава пред него? — Исках да знаеш за това. Ще ти се обадя веднага щом науча датата. Как си?

— Добре. А сега трябва да тръгвам, Сибил. Ще поговорим…

— Знам, че мразиш да те безпокоят на работа, Ник. Но аз бях така развълнувана… Много ли си зает?

— Ние винаги имаме много работа. А и тази сутрин имахме малък проблем.

— О-о, съжалявам. Нещо сериозно?

— Не по-лошо от бедствие. Ще ти се обадя скоро.

— Ник…!

Но той бе затворил телефона. Сибил се втренчи в слушалката. Не биваше да му се обажда. Снощи заедно с Куентин бяха в апартамента на Кент и Валери на едно от безкрайните им партита. И днес Куентин й каза, че може да бъде водеща на „Финансов наблюдател“, последната програма, която бе направила. Нямаше търпение да сподели с някого, и разбира се, това бе Ник. Тя нямаше други приятели, освен Валери. Но тя не й се доверяваше. С други думи — трябваше да каже на Ник. Искаше да е сигурна, че той знае колко щастлива и изпълнена с успехи е и че едва след като го е напуснала, е можела да стане точно такава, каквато е искала да бъде. Той трябваше да разбере колко прекрасен е животът й в Ню Йорк, и колко малък и незначителен е неговият живот в Сан Хосе.

Е, добре, сега знаеше. Значи отново можеше да забрави за него и да се заеме с работата си. Всеки ден тренираше гласа и тялото си за появяване пред камерата. През август двамата с Куентин отидоха до Мейн. Той настояваше да останат целия месец, за да играе голф. Но тя се върна сама, за да продължи обучението си. Бе планувала „Финансов наблюдател“ за средата на септември, когато щеше да бъде премиерата на всички нови програми. Но когато Куентин се върна от Мейн й каза, че няма да успеят до тогава.

— Защо не? — настоя тя. Бяха в спалнята й в златисто и сребристо, премебелирана от стая за гости. Чрез един будоар тя се свързваше със спалнята на Куентин. Сибил сваляше гривните от ръката си.

— Работя по това предаване от юни. То е готово и ти знаеш това.

— То може да е готово, но ти не си — произнесе той.

— Откъде знаеш? Нямаш представа какво мога да правя.

— Вчера гледах записа ти. Твоят преподавател ми изпрати касетата, след като сте свършили с обучението. Не мислиш, че ще ти позволя да се появиш в ефир, без да съм видял как изглеждаш, нали? — с невиждащ поглед улови яростта и тревогата, които изпълниха очите й. — Няма защо да бързаме. Нашите проучвания показват, че ще бъде хит и то ще бъде хит, когато и да се появи. Но не и ако ти не можеш да го направиш.

— Уолтър каза…

— Уолтър е преподавател, но няма и представа от телевизия. — Широко се усмихна, доволен от себе си. — Но ще се получи. Ще го бъде. Успокой се. Прав съм и ти вероятно също го знаеш. А ако не си го разбрала, не ми казвай. — Обви ръце около нея и я привлече към себе си. — Нека да се приберем по-рано довечера.

— Добре — съгласи се тя.

— Къде ще ходим за вечеря?

— Три пъти вече ти казвам. В Коте Баск със семейство Жифорд.

— Казала ли си ми? Не си спомням. — Наведе главата си към нея и Сибил вдигна лице. — Днес си много красива — каза той и я целуна с онази ненаситност, която бе усетила първия път, преди повече от година, когато я бе съборил на седалката в лимузината. — Страхотна си — изсумтя той, като допря бузата си до нейната. — Развратна, сексапилна, амбициозна жена. Страхотна! Бях преценил, че ще си такава. Ще се върнем по-рано тази вечер.

— Добре — отново се съгласи тя. — А за кога предвиждаш програмата?

Той се изкикоти.

— Не се отказваш, нали? Казах ти — когато си готова.

— Това не е достатъчно, Куентин. — Остана в прегръдката му и вдигна поглед към него. — Ние вече сме съобщили за тази програма. Трябва да знам как да продължа, някаква дата…

— Януари — отвърна той след малка пауза.

— Януари! Нямам нужда от цели четири месеца!

— Вероятно ще имаш нужда от повече — озъби се той, изведнъж станал много раздразнителен. — Уморих се да говорим за това. Не трябва ли да излизаме тази вечер? Къде ще ходим?

Сибил отвори уста да се сопне, но я затвори. Той е на седемдесет и осем години, помисли си тя. И скоро ще умре. Ще трябва да намеря някакъв нов начин да го понасям, но това няма да е за дълго. И после телевизионният канал ще е мой, парите ще са мои, каквото и предаване да поискам, ще бъде мое.

Тогава Валери и Ник и всички други ще видят какво мога. Тогава животът ми наистина ще започне.

Глава 11

Премиерата на „Финансов наблюдател“ бе през втората седмица на януари. Въпреки цялата си подготовка, когато седна на бюрото няколко минути преди включването в ефир, Сибил замръзна. Сърцето й ускори ход и тя бе сигурна, че пропусна няколко удара. Ще получа сърдечен пристъп, помисли си тя. Ще умра преди Куентин. Не, не мога да направя това, не съм го планирала по този начин.

Някой дойде с микрофона и тя го взе, като прокара кабела му под сакото си и го защипа на ревера. Не можеше да понася хората да я докосват. Някой друг й подаде слушалката. Тя я сложи в ухото си и нагласи жичката така, че да не се вижда от камерата.

— Три минути — чу гласа на помощник-режисьора в ухото си. Сибил кимна и стисна ръце, за да успокои треперенето им. Челюстите й сякаш бяха залепнали, а устата й бе пресъхнала.

После чу музиката и видя как на монитора се появи клипът на предаването, който сама бе направила. Дебела, черна, енергична писалка Мон Блан, държана от невидима ръка, изписваше по екрана „Финансов наблюдател“. Директорът на продукцията вдигна ръка с разперени пет пръста, така че да може да ги вижда, докато брои последните секунди. Говорителят съобщи за предаването и червената лампа на камерата, насочена срещу нея, светна. Сибил Ендърби бе в ефир.

Остави ръцете си да лежат в скута й, скрити под бюрото. Гледаше право в камерата. Произнасяше думите и се усмихваше на обектива. Опитваше се да мисли за него като за приятел. Валери бе казала, че трябва да флиртуваш с камерата. След шестмесечно обучение Сибил все още нямаше и най-малка представа какво трябва да означава това.

Бе най-дългият половин час в живота й. По-късно не можеше да си спомни нищо. Знаеше, че е правила интервю чрез сателитна връзка с известен финансист, който бе извън страната, в планинска хижа в Югославия. Знаеше, че експертите, които бе поканила са изказали мнението си за това кои стоки да се купуват и продават. Знаеше, че филмовите материали с финансовите новини по света са се появили и свършили точно в определеното за тях време, докато тя четеше съпровождащия ги текст. Но в мига, в който този половин час свърши, всичко изчезна от съзнанието й.

— Прекрасно, Сибил! — възкликна директорът на продукцията, когато екранът стана черен и после се появиха рекламите. Сибил усети как я заля вълна на оживление. Беше успяла, бе доказала, че може.

— Чудесно! — още веднъж повтори той. Засуети се около нея като махаше слушалката и жичката от гърба й. — Никога не съм виждал толкова много новини, събрани в една-единствена програма. Изобщо не забави темпото, не стана скучна и за миг. Страхотна идея бе да се свържеш с… този, как му беше името, в Югославия. Как успя да го направиш…

Вълнението на Сибил постепенно изчезна.

— Добро предаване — каза един от операторите, като откопча микрофона.

— Наистина изстреляно като на един дъх — каза другият оператор, когато мина покрай него. Вече й бе студено. Нищо от оживлението й не бе останало.

— Ти наистина го сглоби — каза помощник-продуцентът, като я срещна пред стаята за новините.

— Не беше лошо като за пръв път — подхвърли Ендърби, когато влезе в офиса му.

— Какво не беше както трябва? — настоя тя.

— Ти кажи.

— Не знам. Всичко ми е като в мъгла. Но всички повтарят какво страхотно предаване е и нито една дума за мен.

— Е, и? — той кръстоса крака. — Предполагам, че всички те са видели, че нещо не е както трябва.

— Какво? Какво са видели?

— Че ти все още не си готова.

— По дяволите! Какво искаш да кажеш?

— Това, което чу. Откажи се, бебче. Знаеш за какво говоря. Не успя, все още не можеш да го направиш. И ти първа щеше да го кажеш, ако някой като теб искаше работата на водещ и четеше новините като теб.

— Как като мен? Да чете как?

— Като някой, който рецитира на конгрес на вледеняващи се трупове. Като учител, който трябва да възседне кон с неудобни ботуши. Ти обясняваше, а не приказваше. Не се получи контакт с аудиторията. Държеше се така, сякаш зрителите изобщо не съществуват. Ти се усмихваше, но очите ти оставаха сериозни. Ти бе студена и твърда, не секси. По дяволите, Сиб, всичкото това обучение…

— Не ми казвай Сиб. Казала съм ти да не го правиш.

Той сви рамене.

— Понякога успяваш да стопиш един-два инча и тогава не си лоша. Върху това трябва да работиш и започваш от утре. Все още можеш да опиташ. Ако не успееш, ще намерим някой друг.

— Кога?

Той отново сви рамене.

— Нямаме ограничения във времето, бебче. Поработи още малко. Ще видим какво ще се получи.

— Колко време?

— Шест месеца. Това е много повече, отколкото ти би дала на някой, когото си наела на работа. Нямам нужда от звезда в леглото си. Харесвам те, независимо дали си пред камерата или не. Но изглежда дяволски глупаво. Такъв добър продуцент като теб да се опитва да стане водещ, дяволски глупаво.

— Не и за мен. — Гласът й пресекна. — Ще поработя. И ще успея.

Ендърби се изправи и я прегърна.

— Караш ме да се чувствам много износен… цялата тази амбиция и упорство…, но пък друг път ме караш да се чувствам дяволски добре. Млад и секси като теб. Все едно че ще живея вечно. Късметлийка си, че ме намери. Няма толкова много мъже, които могат да ти предоставят всичко това.

— Не късмет, а умение — измъкна се Сибил, като превърна всичко в шега. — Аз търсех силен мъж и го намерих. — Тя се насили да го каже нежно. „За всичко е виновен Ник, помисли си тя. Беше го умолявала да дойде в Ню Йорк за премиерата на предаването. Но той й каза, че е прекалено зает. Ако бе тук, за да я подкрепи, може би щеше да се справи по-добре. Имаше нужда от приятелски лица. А той я бе предал. Той и Валери, винаги са го правили.“

— А сега какво има? — нетърпеливо попита Ендърби. — Беше някъде много далеч оттук. Никога не знам за какво мислиш. Но обикновено не е весело.

— Мислех си, че е по-добре да се приберем и да се преоблечем. Имаме среща със семейство Дюрхайм в девет часа на „Плаца“.

— Семейство Дюрхайм? Кои са те, по дяволите?

— Нямам представа. Ти си определил срещата. Ти каза, че ще бъдем с тях. Благотворителен фонд за болните от рак.

— А, това ли? Тя е в комитета, който организира благотворителния бал. А той притежава малка кабелна мрежа във Вашингтон. Той е дяволски скучен, но тя е едно малко дяволче. Ще се приберем рано.

— Добре — отговори Сибил, както обикновено. — Ще останем, колкото да хванем ранните издания на вестниците, за да видим има ли някакви отзиви за предаването.

— Прекалено рано е. Ще излязат в следобедните издания. Забрави за предаването. Ще имаш достатъчно време да четеш отзиви утре.

Сибил не отговори. Беше по-добре да го остави да има последната дума и да не спори с него като е толкова глупав и не я разбира. „И все пак си приказваме повече от останалите семейни двойки“, помисли си Сибил.

Ендърби обичаше да клюкарства. Със същия остър, вулгарен език, който бе използвал в галерията през първата вечер, когато бяха заедно. Правеше дисекция на всеки. С еднакво удоволствие сплетничеше за стари истории, семейни връзки, разводи, фалити, убийства, съдилища и даже за добрите бракове. Но никога не отделяше много време, за да говори за сполучливите връзки. Те не му даваха добра храна за клюки.

Що се отнася до Сибил, точно злобата я правеше толерантна в брака си с него. Ако действаше достатъчно умно, тя успяваше да накара Ендърби да одумва хората докато се измори, така че да иска направо да заспи. Като Шехерезада, цинично си мислеше тя, караше съпруга си да й разказва истории, докато заспи и я остави сама.

Ако клюките поддържаха брака й свеж, то светският живот бе неговата храна. Сибил страстно обожаваше светския живот в Манхатън и всичко свързано с него и само заради това би останала с Ендърби. Не би могла да си купува достатъчно дрехи, особено сега, когато се бе научила да не обръща внимание на цените, когато вече я познаваха в повечето луксозни магазини и дизайнерски студиа. Имаше хиляди, от които можеше да направи своя избор. Стана член на един гимнастически клуб и започна да играе тенис. Откри един клуб във Флешинг, в който можеше да се върне към спортната стрелба. Харесваше й да чувства пушката в ръцете си и владеенето на всеки нерв от тялото си. Чувстваше се по-висока и стройна в новите дрехи. Като излизаше от къщи сутрин или вечер, нямаше неприятното чувство, че въпреки че се е харесала в спалнята с тоалета си, навън не изглежда добре. От погледите, които й отправяха другите жени разбираше, че изглежда наистина добре.

Всяка вечер се прибираха вкъщи прекалено рано, защото Ендърби се уморяваше, а и искаше да мине през леглото й, преди да си легне в своето. Но въпреки всичко, Сибил имаше своя собствен живот. Обядваха екзотична храна, ходеха по модни представления и театрални партита, на които се събираха повечето от хората в света на богатството. Танцуваха по благотворителните балове с хора, които влагаха по стотици милиони долара всяка година за борба с болестите.

Ендърби танцуваше ентусиазирано. С дясната си ръка движеше ръката на партньора си надолу и нагоре. Накланяше я назад, като се привеждаше над нея. Или започваше да я върти, без да я предупреди. Стъпките му бяха дълги и ексцентрични. Никой, дори и той самият, не знаеше какво ще направи в следващия миг. Той водеше партньора си по дансинга с такава бързина, че другите скоро се научаваха да не се пречкат на пътя му, когато се отправеше в тяхна посока.

Сибил мразеше начина, по който той танцуваше. Знаеше, че хората винаги ги гледат. Тя се чувстваше като на показ и затова отвратително. А и защото съпругът й бе прекалено стар. Затова с готовност приемаше поканите за танц, независимо кой й ги отправяше. Танцуваше с мъже, които мразеше и с мъже, които презираше. Танцуваше с мъже, които я държаха на една ръка разстояние и с мъже, които й говореха за бизнеса си по време на танц.

Сибил не можеше да проумее обаче как може Валери да се забавлява като танцува с Ендърби. Няколко пъти в месеца в разгара на сезона четиримата се срещаха и между аперитива и супата, или супата и предястието, Валери и Ендърби се отправяха към дансинга, като оставяха Сибил и Кент сами. Сибил сигурно не би обърнала внимание на това, защото Кент бе приятен и добър танцьор, но мисълта, че Валери може да прекарва времето си с нейния съпруг по-добре, отколкото можеше тя самата, я притесняваше. Можеше да ги наблюдава. Валери се смееше, Ендърби също й се усмихваше, когато в танца я накланяше назад, все едно че прави любов с нея. А когато се завъртаха, държеше ръцете й високо във въздуха. Тогава Валери изглеждаше като балерина. Краката й едва докосваха земята, а разкошната й коса се разпиляваше наоколо, докато се въртеше. А когато Ендърби се отправяше през дансинга, Валери никога не изглеждаше изненадана. Тя сякаш винаги знаеше накъде ще бъде следващата стъпка. Когато танцуваше с Валери Ендърби изобщо не изглеждаше глупаво.

— Той е цяло предизвикателство — смееше се Валери, когато се връщаха от дансинга и сядаха отново на масата и Сибил я питаше добре ли се е забавлявала.

На един от последните балове за сезона, през юни, Валери бе облечена в бяла сатенена рокля, която подчертаваше стройната й фигура и свършваше под колената с черна ива. На ушите и около врата си носеше черен кехлибар и диаманти. И доколкото Сибил можеше да прецени, изобщо нямаше никакъв грим. Сибил бе облечена в черна коприна и знаеше, че е толкова елегантна, колкото и Валери, но й се искаше и тя да е облечена в бяло. Келнерите бяха поднесли плодова салата във високи кристални купи. Валери отпи от виното, за да си поеме дъх след танца.

— Той е непредсказуем и изтощителен. И е страхотен. Виждам, че нямаш нищо против да го монополизираме на дансинга.

— Да имам нещо против! Даже ми е много приятно — каза Сибил. — Не е типът танцьор, който аз бих предпочела.

— Слава богу, и доста други не биха го предпочели — засмя се Валери. — Но знаеш ли, човек просто не може да му устои. Той е като малко момче, което се забавлява и не се страхува да го покаже.

— Не може да му се устои — като ехо повтори Сибил, без да може да се разбере съгласна ли е с Валери, или не.

— Предполагам, че може да го прави, защото пет пари не дава какво мислят другите за него — продължи Валери. — Но въпреки всичко, много е забавно да танцува човек с него. И освен това е хубаво да откриеш човек, който иска да ти покаже момчето, което живее в него.

Сибил проследи погледа й и видя Кент, в средата на дансинга, да целува ръка на висока чернокоса красавица. Валери внезапно се обърна.

— Не, не е това, което изглежда. Той е абсолютно верен. Горкият Кент. Не е порасъл достатъчно дори за да се впусне в някоя авантюра.

Сибил се вгледа в нея.

— Това ли е, което искаш да направи?

— Веднъж го направих. Но това вече няма голямо значение.

— Защо го направи?

— Защото така можеше нещо да се случи. — Седна обратно на стола, като пренебрегна чинията, която келнерът бе сервирал пред нея. Музиката спря и вниманието на всички се насочи към сервираните ястия. Във внезапно настъпилата тишина, нарушавана само от тихия говор около масите, Сибил ясно чу тихия глас на Валери.

— Не го разбираш, нали? Ти винаги си толкова заета с предаванията си. Куентин също е зает с телевизионния си канал. После имаш посещенията си при Чад… възхищавам ти се, Сибил. Винаги правиш нещо. Около теб винаги нещо се случва. Щастлива ли си?

Играе някаква игра, помисли си Сибил. Валери Шорхем не завижда на хората, хората й завиждат.

— Но ти също винаги си заета. Тези срещи, конете ти, пазаруването, това, което правиш в телевизията…

— Много добре знаеш какво правя в телевизията — каза Валери. Сибил се раздразни като видя, че тя се забавлява. — Но разбира се, си права. Толкова съм заета, че времето не ми стига за всичко. Дори започнах да ходя на лов. Казах ли ти? Все още не съм решила дали ми харесва или не. Но във всеки случай е нещо по-различно. — Погледът й стана замислен. — Лошото е, че в края на деня невинаги мога да кажа какво съм направила с времето си. Сякаш се е изнизало между пръстите ми и нищо не е останало след него. — В един кратък миг замисленият й поглед сякаш изчезна и тя отново се усмихваше. — Много е отегчително да слушаш хората да се оплакват, нали? Както и да е, аз не се замислям много за тези неща. Това няма да ме доведе доникъде.

— А с какво се занимава Кент? — попита Сибил. — Освен с банката.

— Много е добър в кръстословиците. Горкичкият, дяволски отегчен е, но за него светът е толкова изумителен, че той се страхува да излезе навън и да се захване енергично с него.

— Но той се е оженил за теб.

— О-о, ние с баща му организирахме това — усмихна се Валери. — Господи, изглеждаш толкова шокирана. Подобни неща се правят много по-често, отколкото можеш да предположиш. Бащата на Кент смяташе, че ако Кент си има свое семейство ще се чувства много по-уверен и ще може да поеме банката в свои ръце. А пък аз се чувствах свободна, без определена работа след тези пътувания. Освен това двамата с Кент бяхме приятели. Аз също исках да създам свой дом. Не можеше да навреди на някого и освен това навремето идеята изглеждаше добра.

— И? — попита Сибил.

— Но не излезе добра идея. И горкият Кент мисли, че отново се е провалил. Въпреки че аз непрекъснато му повтарям, че вината е моя.

— Така ли?

— О-о, кой знае? Така му казвам, защото той се чувства много нещастен, че не е годен за нищо добро. А на мен какво ми пука? Животът е пълен с погрешни стъпки. Не можеш да се оплетеш в тях. Трябва просто да се съвземеш и да продължиш в друга посока. Така че решихме да приключи сезона, да покажем щастливите си лица на всички тези балове, партита и малки вечери, които приемаме и после всеки да тръгне по пътя си. Не си ли забелязала, че Кент дебне привлекателните жени през последните няколко седмици? Не иска да бъде сам и става нервен, защото вече е юни и последното ни парти е следващата седмица. А той все още не е открил това, което иска.

— Трябва да накара баща си да го направи вместо него — каза Сибил.

Валери повдигна едната си вежда.

— Това е много подло.

— Съжалявам. Не исках да прозвучи така. Никога не бих могла да бъда подла с теб. Ти винаги си била така добра с мен. Но изглежда странно…

— Може би не е.

— И освен това ти танцуваше през цялото време и изглеждаше така, сякаш прекарваш най-чудесното време в живота си… Сигурно се радваш, че ще се отървеш от него?

Валери й хвърли един поглед.

— Ти радваше ли се, че се отърва от Ник?

— Аз не се отървах от него. Прекарахме ужасни дни, докато си кажем сбогом. Мразехме да бъдем разделени, но не можахме да измислим никакъв друг начин. Просто трябваше да бъдем на различни места и да правим това, което искаме. Ник продължи да търси друг начин. Искаше да дойде в Ню Йорк, но и двамата знаехме, че бизнесът му е в Калифорния и че трябва да остане.

Валери я гледаше с проницателен поглед. После се усмихна, сякаш на себе си.

— Това е Ник. Той е много последователен човек.

Сибил не отговори.

Музикантите отново засвириха и дансингът се изпълни с танцуващи двойки.

— Кога пак ще ходиш до Калифорния? — попита Валери.

— Не зная. Може би през юли. Бях там през март за рождения ден на Чад. Ходихме до Сан Франциско.

— Само двамата с Чад?

— Не. И Ник дойде с нас. Тригодишните са направо непредсказуеми и много уморителни. Непрекъснато искат да отидат някъде, да вземат нещо, да поговорят с някого… сам човек не може да се справи. Беше много хубав уикенд, но не можех да остана по-дълго. Сега ще трябва да решим някои неща за предаването ми и няма да им дам възможността да го направят без мен. — Спря за момент. — Какво мислиш за това?

— За кое? За отиването ти до Калифорния?

— Не, не разбира се. За „Финансов наблюдател“. Каза, че си го гледала.

— Гледах „Световен наблюдател“ и ми хареса. Не гледам предавания, в които става дума за пари. Не се интересувам от финанси.

— Не се интересуваш?

— А защо трябва да се интересувам? Мъжете в сиви костюми винаги се опитват да го направят да изглежда много по-сложно, отколкото е в действителност. Вероятно, за да може останалите от нас да се почувстват невежи, а те да прозвучат като експерти. Просто не ме интересуват такива неща. Имам си съветници, които се грижат за парите ми и с които разговарям няколко пъти в годината. Това ми е напълно достатъчно. Защо трябва да правя нещо повече?

— Защото това е, което те отделя от бедността, от гибелта — каза Сибил. И ако мога да ти отнема всичко това, арогантна кучко, ще го направя. Имаш нужда от няколко урока за това кои са наистина важните неща в живота.

— Съжалявам — каза внимателно Валери. — Зная, че това зависи от произхода ни. Аз съм имала късмет. Никога не ми се е налагало да мисля за пари. Зная, че някои хора го правят и ги разбирам. Но това не е начинът, по който живея аз. Разкажи ми за „Финансов наблюдател“. Рейтингът сигурно е добър. Повечето хора не са като мен. Те се интересуват от пари.

Връщането на Ендърби спаси Сибил от необходимостта да разказва. Извини се на Валери, че я бе изоставил като партньорка за танци и седна на свободния стол.

— Помниш ли Стан Дюрхайм? Срещала си го преди…

— През януари — каза Сибил. — На благотворителния бал. Той притежаваше кабелна мрежа във Вашингтон. Имаше кротка безцветна жена и не можеше да държи ръцете си спокойно.

Ендърби се изсмя.

— Не си ми казвала това.

— А защо трябваше да ти го казвам? Аз сама се погрижих да си държи ръцете, където им е мястото.

— Мога да се обзаложа, че си го направила. Тази вечер е тук, някъде наоколо… — вяло помаха с ръка към балната зала… Ще ги доведа за едно питие веднага щом успеем да се измъкнем оттук.

— У нас? Последния път трябваше да се молим да се отървем от тях, а бяхме само на бара.

— Така ли? Не си спомням. Е, това е твоя работа. Пусни една от блестящите си усмивки и се погрижи да си тръгнат, по дяволите, след един час. Сигурно ще ми се наложи да правя бизнес с него, така че трябва да се държа като джентълмен.

— Какъв бизнес? Ние нямаме нищо общо с кабелната телевизия.

— Можем да имаме, ако купя мрежата му.

Тя се втренчи в него.

— Но в нея няма бъдеще. Нали той сам ни го каза. Той пуска по нея някакви панели програми и почти никой не ги купува.

— Е, тогава значи някой ще има шанса да я изгради отново. — Взе чашата й с вино и я пресуши. Огледа се за келнера. — По-рано персоналът тук бе по-добър. Какво те изненада? Нали непрекъснато ме преследваш да направя нещо… да стана по-голям, по-добър, по-умен, по-смел… WEBN не ти е достатъчен. Мислех си, че ще заподскачаш от радост. Твоето малко сърчице не започва ли да пърха при мисълта, че ще притежаваме мрежа? Мога да те направя неин изпълнителен директор.

Сибил погледна към него през присвитите си клепачи.

— Не зная нищо за кабелната телевизия.

— Не се притеснявай, аз знам. — Погледна към келнера, който най-сетне се приближи, за да напълни отново чашите им. — Доста време ви трябваше да дойдете. — Отново се обърна към Сибил. — Ще те науча на всичко, което трябва да знаеш.

Тя поклати глава. Обземаше я паника. Бавната музика бе секнала и оркестърът започна да свири нещо по-твърдо и на нея й се прииска да се защити от натрапчивите звуци. Танцовите двойки на дансинга започнаха да подскачат и да се кривят като полудели театрални кукли.

— Какво става? Това е нещо, с което искаш да ме накараш да замълча. Какво си направил? — Когато не получи отговор, повиши тон. — Какво, по дяволите, преследваш?

— Сниши малко гласа си. Да не би да искаш да се появим в сутрешните вестници? Ще ти кажа утре в кабинета ми, където трябва да се обсъждат такива неща.

— Не, не утре! Сега! Нещо с моето предаване, нали? Направил си нещо с моето предаване, нали? — отново изчака за отговор, но като не получи, продължи. — Куентин? Не си ме махнал от предаването ми?

Той се потупа по бузите.

— Имаше обсъждане.

— Обсъждане?! — направи гримаса тя. — Кой го е обсъждал?

— Всичко е решено — каза той, небрежно отмести стола си назад и стана. — Знаеш какъв е рейтингът… толкова нисък, че можеш да го прекрачиш в тъмна стая, без да се препънеш… знаеш, че трябва да направим нещо. Не е тайна. Ще поговорим утре сутринта в кабинета. Знаеш, че никой не иска да те притисне, Сиб, знаеш го…

— Повечето от тях ще го направят с удоволствие.

Той сви рамене.

— Ти го направи лошо. Помниш ли, веднъж каза, че не става дума за популярност. Че искаш само да знаят, че си тук. Е добре, те знаят. Ти преобърна работите със „Световен наблюдател“ и с другите програми, които продуцираш. Спечели ни страхотен рейтинг и всички в този град знаят, че ти си го направила. Искаш ли да потанцуваме?

— Не.

— Добре… — Стана и докато гледаше танцуващите двойки на дансинга, започна да си тактува с крак. — Тогава да тръгваме. Семейство Дюрхайм ни чака. Ще се държиш добре с тях, нали?

Сибил вдигна поглед към Ендърби. Стисна устни, за да не му изкрещи. Един ден той ще умре. Утре може би. И тогава аз ще притежавам всичко.

— Разбира се. С тях е лесно да се справиш. Дай ми знак, когато решиш, че е време да си тръгват и аз ще се погрижа.

— Добро момиче — каза той. Гласът му бе пълен със задоволство. А когато тя се изправи, той леко я ощипа, преди да тръгнат.

През лятото новият домакин на „Финансов наблюдател“ се подготвяше за предстоящата премиера. Името му бе Уолт Годард. Преди бе водещ в новините в Сент Луис, Финикс и Сиатъл. Имаше широки рамене, проницателни очи. Бе красив и лицето му вдъхваше доверие както на жените, така и на мъжете. Сибил почти не говореше с него. Тя го остави в ръцете на помощник-продуцента, напусна телевизионната станция и нае къща за две седмици в Хамптън.

— Можеш да дойдеш, ако искаш — предложи тя на Ендърби, — но с теб, или без теб, аз ще отида.

— Ще отидем в Мейн — заяви той. — Както сме правили до сега.

— Ще оставя адреса и телефонния си номер на бюрото ти. Ако решиш да дойдеш, няма защо да ме предупреждаваш. Леглото ти винаги ще бъде оправено за теб. Ще бъда сама. Надявам се да прекараш добре лятото.

Когато излизаше, го чу как мърмори след нея. Караше към Лонг Айлънд. Яростта и срамът изпълваха цялото й същество. Бе положила толкова много усилия. Никога преди не се бе старала така. Бе го искала повече от всичко друго в живота си. Всеки път като поглеждаше в камерата знаеше, че се появява в домовете на хиляди хора. Нямаше значение, че стомахът й се свиваше от притеснение. И за тридесетте минути, в които бе в ефир, не искаше нищо друго.

Но те й го отнеха. Изритаха я. Да ги вземат дяволите, да ги вземат дяволите, дано. Всички, които й отнеха мечтата, да вървят по дяволите. Никой не я бе защитил. Никой не бе предложил да й дадат още един шанс. Да й дадат още шест месеца, през които да се научи да се държи пред камерата така, сякаш е най-добрият й приятел, сякаш й е любовник.

Движението на колите бе намаляло и тя увеличи скоростта. Колкото повече наближаваше, толкова по-красива гледка се откриваше пред погледа й. От време на време можеше да зърне слънчевия лъч, който си играеше във водата или някоя лодка, която теглеше скиор, част от плажа. Никой в телевизионната станция не бе на нейна страна. Тя бе работила с тях повече от две години, но никой не се бе изказал в нейна защита. Нямаше нищо общо с приятелството… приятелството за нея никога не бе означавало нещо… ставаше въпрос за професионален респект. Те се държаха така един с друг, но не и по отношение на нея. „Винаги са били против мен, помисли си тя. Никой от тях не иска да имам успех. Те са ревниви и враждебни.“

Стигна до Амагансет и намали скоростта, като се оглеждаше за адреса на наетата от нея къща. Бяха я изхвърлили от собственото й предаване. Не бяха й оставили нищо. Освен един съпруг, който танцуваше така, сякаш мислеше да живее още седемдесет и осем години, и работата й на телевизионен продуцент. Трябва ми повече. Повече, повече, повече. Ще измисля нещо. Нали за това дойдох тук сама, за да премисля, да реша каква да бъде следващата ми стъпка.

Камериерката и икономът й бяха пристигнали преди нея и къщата, с поглед към океана, изглеждаше готова за посрещането й. Озова се там по време на върха на социалното безумие, което обхващаше Хамптън всяко лято. Всеки ден се организираха обеди и по три-четири партита на вечер от хора, които я канеха, защото бе съпруга на Куентин. Никой не й досаждаше в студената интимност на нейното легло. С часове се учеше да язди или прекарваше времето си в усъвършенстване на уменията си по стрелба.

— Това, което наистина искам да правя, е да ходя на лов — каза тя на своя инструктор. — И мисля да го направя.

— Имате ли някого предвид? — засмя се той.

— Все още не знам.

— Хей, аз се пошегувах. Знаеш ли какво е шега? Ти си мислиш за лисици, нали?

— Разбира се — каза тя и продължи да стреля по показващите се върху високата арка мишени. Почти не пропускаше.

Върна се през септември. Продължи да прави „Световен наблюдател“ и още две програми.

— Моята върховна колежка, която е достатъчно умна да се пребори със своята раздразнителност и да се отърве от нацупеността си — каза Ендърби доволен, че бе я оставил сама през лятото. Изглеждаше така, сякаш нищо не се бе случило. Както винаги Сибил бе сдържана, умна, резервирана с всички, един от най-добрите продуценти в Ню Йорк.

Но никога повече не стана продуцент на „Финансов наблюдател“.

През октомври Ендърби купи кабелната мрежа на Дюрхайм и Сибил замина с него за Вашингтон, за да подпишат окончателния договор. За пръв път напускаше Ню Йорк, откак бе ходила на лятната ваканция, след като Уолт Годард започна да води предаването й и я бяха унизили. Говореше се, че е била отстранена от предаването заради ниския му рейтинг.

Във Вашингтон нямаше клюки. На всеки, който проявяваше интерес казваше, че е напуснала това предаване, защото двамата със съпруга й имат много работа по изграждането на новата кабелна мрежа. Казваше го толкова често, че сама започна да си вярва. След два дни Вашингтон вече й се струваше много по-цивилизован от Ню Йорк. Хората, които живееха в него й се виждаха по-интелигентни, атмосферата — много по-забавна, обществото — много по-желано. След седмица гневът и срамът, които я изгаряха отвътре, почти преминаха. Тя се почувства свободна.

— Защо не се преместим тук? — попита веднъж Ендърби. Точно излизаха от приемната на адвоката, в късния следобед, след като подписаха документите по продажбата.

— Да се преместим къде? — вяло попита той. Беше уморен и го болеше гърбът. Чувстваше се стар.

— Тук. Във Вашингтон. — Тя му помогна да облече палтото си. — Няма ли да ти хареса?

— Не. Къде, по дяволите, е лимузината? Трябваше да ни чака отпред.

— Ще пристигне всеки момент. Казахме му в пет часа. Уморен ли си?

— Не се дръж с мен като с инвалид. Няма защо да чака да стане точно пет. Трябва да е тук по-рано.

— Няма да имаме повече нужда от него, ако се преместим тук ще си имаме собствен шофьор.

— Кой е казал, че ще се преместим тук?

— Искам да си помислиш за това. Уморена съм от Ню Йорк. Ти също казваш, че е прекалено шумен. Мисля, че имаме нужда от малко промяна. Трябва да започнем нещо ново. Не е ли това причината да купиш кабелната мрежа? Защо да не се преместим тук и да съсредоточим усилията си върху нея? Можем да огледаме апартаментите, докато сме тук, искаш ли?

Намръщи се.

— Ти да не си мръднала?

— Не мисля. Дори ми се струва, че идеята е много добра.

— Никога не съм казвал, че Ню Йорк е шумен.

— Казваше, че би ти харесало някое по-спокойно място.

— Да ме вземат мътните, ако съм казал подобно нещо. Гробището е по-спокойно и тихо. Дотогава нямам нужда от това.

— Не става въпрос само за спокойствие и тишина. Уморих се от Ню Йорк. Бих искала нещо по-различно, Куентин. Искам да живея тук. Няма да оставаме, ако не ни хареса. Но искам да опитаме за известно време. Година. Хайде да опитаме една година.

Той поклати глава.

— Не мога да мисля за това сега. Този адвокат ме изнерви и съм уморен.

— Ще починеш в хотела. Ще поговорим за това на вечеря. — Лимузината спря до тротоара и тя първа се мушна в нея. — Довечера ще бъдем само двамата, ще имаме възможност да си поговорим. — Загърна палтото му около него. — Помисли за това, Куентин. Това, което искам.

Той й хвърли остър поглед.

— Ти искаш да напуснеш Ню Йорк, така ли?

Тя се стресна и отвърна поглед от него. Той продължаваше да я изненадва с рязката промяна от апатичното спокойствие до острата проницателност, която го бе направила милионер. Понечи да отрича, но спря. Негова бе вината, че иска да напусне Ню Йорк, нека да го узнае.

— Разбира се, че искам. И то сега. Дяволски трудно ми е да гледам хората в очите. Те знаят, че ти ме извади от това предаване.

Той изсумтя, но не каза нищо. Има и друго, което той никога няма да узнае, помисли си Сибил. Ще напуснем Ню Йорк, защото на него там му харесва, защото се чувства удобно сред познатите места и хора, защото не обича промените. Ще напуснем Ню Йорк, защото той трябва да си плати за това, което ми стори. Така в мълчание пристигнаха и спряха в широката улица пред „Уилард“, където едно пиколо побърза да притича и им отвори вратата на лимузината.

— Ще помисля за това — каза Ендърби. — Няма защо да бързаме.

— Не, има — настоя тя. — Не искам повече да живея в Ню Йорк. Говоря сериозно.

Той се взря в нея, докато пресичаха фоайето.

— Никога преди не те е интересувало какво мислят хората за теб.

— Винаги ме е интересувало — студено каза тя. — Просто не съм го афиширала, Куентин. Искам година да поживеем тук, за да разберем дали ще ни хареса. Ако не ни хареса, ще се върнем. Няма да продаваме апартамента. Винаги ще има къде да се върнем.

Той замълча. Стигнаха до асансьора.

— Това не е каприз — каза Сибил с рязък тон.

— Добре. — Той сви рамене и от гърдите му се изплъзна дълбока въздишка. — Може би идеята не е толкова лоша. Не знам какво, по дяволите, ще правя с тази кабелна мрежа. Това, което е вървяло досега по нея са няколко кулинарни предавания, малко новини, спорт… Добре. Може и да го направим. Ще поговорим на вечеря. Направи ли резервация?

— Да.

— Добре. Ти си страхотна, Сиб. — Когато се качиха в асансьора той я прегърна и я привлече към себе си. — Ти стопли мъжкото ми сърце и ми създаде щастлив дом. Упорита и твърда си и понякога си като трън в задника ми. Но с теб винаги е вълнуващо… особено, когато не ме караш да се чувствам стар. Предполагам, че вече си избрала къде да живеем?

— Не. Но ако ми дадеш един час, ще го направя.

— Аз ще подремна. Това е твоят час. — Опита се да изправи болезнения си гръб и се усмихна. — Някои хора мислят, че съм прекалено стар, за да започна отново. Но грешат, нали, бебче?

— Разбира се, че грешат. — Влязоха в апартамента. Тя го придържаше под лакътя. Нека да си мисли каквото си иска. Тя по-добре знаеше. Истината бе, че е накрая на жизнения си път. А тя едва сега започваше.

Глава 12

Тя бе пуснала завесите на спалнята и когато Ник се събуди помисли, че е още нощ и е проспал вечерята.

— По дяволите — ядосано каза той, хвърли одеялото настрана и скочи от леглото.

— Ник! Къде отиваш? — тя протегна към него ръка. Ръката й бе като бяла панделка в тъмнината. — Какво има?

Той бе стигнал вече до прозореца и дърпаше пердетата. В стаята нахлу слънчевата светлина.

— Господи, още е рано.

— Разбира се, че е рано. Каза, че трябва да си тръгнеш в пет. Нямаше да те оставя да се успиш. Сърдиш ли ми се?

— Не, не разбира се.

Погледна часовника си. Беше четири и половина. Имаше време да се отбие в офиса си на път за вкъщи. Отправи се към разхвърляните си по пода дрехи и започна да ги събира.

— Ник! — Тя се измъкна от леглото и го прегърна като притисна тялото си към неговото. — Обеща, че ще бъдем заедно целия следобед. Върни се в леглото. Имаме още много време.

Вдигна ръце, за да я отстрани от себе си, но вместо това силно я притисна. Тя бе топла и невероятно мека. Кожата й бе като цвят на роза и нежна като на бебе. Русата й коса бе разбъркана от времето, което прекараха заедно. Тялото й се поддаваше още преди да е поискал нещо от него. Тя отметна назад глава и го погледна с малка закачлива усмивка. Леко го дърпаше за ръката, докато той отиде с нея до мекия килим. Грубо я свали по гръб и легна до нея. Ръцете му бяха между краката й.

— Хубаво е — прошепна тя до устните му. — Хубаво, хубаво…

Острият й маникюр остави малки следи върху кожата му.

Слънцето ги галеше с лъчите си. Тихият й шепот изпълваше съзнанието му. Тя широко отвори крака и се надигна да го посрещне, когато Ник я възседна. Навлезе вътре в нея, чувстваше движенията й, които се сливаха с неговите. Чуваше тихите й викове, докато започна да чувства само мекота, отдаденост и бялото слънце върху гърба си.

Но по-късно, докато караше обратно към къщи, изпита погнуса от себе си. Защото не можеше да си спомни името й.

С месеци бе спал сам, когато работеше до побъркване и прекарваше цялото си свободно време с Чад. Но след тези няколко малки кризи в компанията той установи нов ред. Сега имаше повече свободно време и можеше да си намери толкова жени, колкото искаше. След Пари последваха много други — жени за следобед, за вечерта и много рядко — за няколко седмици или месец. Жени, които търсеха място, където да се установят и да започнат нов живот. Никога не ги водеше вкъщи. Нищо не се получи с никоя от тях. Никоя от тези, които срещаше, не притежаваше магията на Валери. А повече нямаше да си позволи да сбърка съжалението с любовта, както бе направил със Сибил.

Кристи, помисли си той, като сви по пътя и натисна дистанционното, за да отвори вратата на гаража. Така се казваше. Разбира се, че не й бе забравил името. Кристи Литъл, медицинска сестра, приятна жена, най-отстъпчивата и поддаващата се от всички, с които бе ходил. Но не бе жената, с която иска да прекара живота си.

Чад го чакаше, както всяка вечер. Ослушваше се за шума от вратата на гаража. После пристъпяше с малките си крачета и правеше физиономия, изпълнена с отегчение.

— Чаках те с часове — каза той.

Ник се засмя и го качи на раменете си.

— Налетях на един малък дракон на ъгъла.

— Грешка. — Чад поклати глава. — Драконите са огромни.

— Този бе малък и силен. Правил е много лицеви опори, за да развие мускули.

Чад се изкикоти.

— Какво ще прави с тях? Ще убива лошите?

— Не, най-големият му мускул е езикът… хранил се е с броколи и аспержи и е станал силен… облизва и залепва с езика си лошите хора и ги води в затвора.

— Не го прави!

— Не? Но той облиза колата ми. Помисли ме за крадец и ме вдигна с езика си. Но после видя, че аз съм едно наистина добро момче със страхотен син, който ме чака да се върна и ме пусна обратно на земята. Но колата бе добре измита. Ако не вярваш, иди да видиш.

Смеейки се, Чад побягна да провери вярно ли е това, което Ник казва за колата. Ник въздъхна с облекчение и се отправи към кухнята. Тази игра, която играеха всяка вечер с Чад, му ставаше все по-трудна. Всяка вечер трябваше да измисля нови истории, а съчиняването на сюжета им все повече го затрудняваше. С компютрите е много по-лесно, помисли си той. Сигурно щеше да ми е много омразно, ако трябваше да си изкарвам прехраната със съчиняването на истории.

Отвори вратата на кухнята и се усмихна на Елена. Тя се бе омъжила преди две седмици и Ник се бе съгласил да отидат на сватбено пътешествие в Мексико, за да се видят със семействата си. Сега Елена и Мануел живееха в апартамента над гаража на новия дом на Ник в Портола Вали. Бе го купил през януари, докато те бяха в Мексико, по същото време, по което Сибил му се бе обадила, за да му каже, че двамата с Ендърби отиват да живеят във Вашингтон и за това известно време ще бъде много заета, за да може да дойде до Калифорния. Чад бе търчал през дванадесетте стаи, крещеше, че се е загубил и никога няма да види баща си отново и че Елена, когато се върне, няма да може да ги намери.

Къщата бе просторна и студена. Тя бе умело обзаведена от една млада жена, която живееше с Тед в също толкова обширна къща само през един блок оттук. Често, когато двамата мъже работеха през нощта в кабинета на Ник, след като Чад си бе легнал, им се случваше да се спогледат и се усмихват при спомена за семейната стая и гаража в Сан Хосе.

За три години, след като бяха празнували преместването си в гаража, компанията се бе разраснала толкова, че бе изпълнила три сгради, в които работеха осемстотин работника. Разпращаха по хиляда компютъра на седмица. Продажбите им възлизаха на сто милиона долара на година!

Сега Ник вече не бе зает с ежедневните операции на „Омега“. Бе решил и бе удържал решението си да остави това на изпълнителния директор.

Независимо от провала им през зимата, Ник се бе срещал с адвокати и застрахователни агенти, за да се подготви по акционерните въпроси на компанията. Бе предприел кратки пътувания из провинциалните градове и до Европа. Връщаше се при Чад преди отново да замине и пак, и пак, в продължение на шест месеца. Във всеки град провеждаше разговори с най-големите къщи за инвестиции, пенсионни фондове и други подобни институции, за да възбуди интереса към „Омега компютър“ и да ги убеди, че си заслужава да закупят акции, когато се появят на пазара през пролетта.

Отначало се чувстваше малко вдървен. Не обичаше да усеща ярките прожектори, насочени към него, към графиките, фотокопията от историята на компанията и финансовите доклади.

Но съвсем неочаквано, на петата среща откри, че всъщност му е забавно и че е добър изпълнител. Харесваше му да разказва за компанията. Аудиторията му бе дошла, за да го слуша. Искаха да разказва и за себе си и в това нямаше нищо лошо, докато разказваше за себе си като за президент на „Омега“ и докато можеше да бъде искрен.

Една сутрин му хрумна, че трябва да преработи малко речта си, но не каза за това на застрахователите си. И на закуската с инвеститори разказа за кризата в „Омега“ с онези хиляда и петстотин компютъра. Бе ужасен момент. Застрахователите побледняха, а инвеститорите се стреснаха. Ник обаче успя да излавира.

— Когато един президент сбърка — каза той — това или накърнява честолюбието му, или му помага да разбере какво е направил. И тогава той дава шанс на най-добрите си хора да правят онова, което умеят най-добре. Имаме цяло съзвездие от отлични инженери в „Омега“, но те няма да те оставят на мира, ако вземаш решенията вместо тях и поемаш тази част от работата, която си им казал, че е тяхна. Ето това научих.

Смехът бе топъл и искрен и този анекдот се превърна в част от стандартната реч на Ник. Появи се и на първа страница на „Таймс“ и „Нюзуик“, когато акции на „Омега компютър“ на стойност един билион долара бяха предложени и разграбени през първите няколко седмици.

Ник, чиито двадесет процента в компанията сега бяха равни на двеста милиона долара, се бе превърнал в истинска знаменитост.

Сибил му се обади по телефона.

— Учудващо е. Просто е… изненадващо. Кой би могъл да предположи, в онази ужасна къща… „Американската мечта“… кое списание бе писало това? Сигурно и двете. И „ново мислене в технологиите“… чувстваш ли се като нов мислител? „Момчето чудо на Силикон Вали“… никога не съм мислила за теб като за момче… Колко си годишен?

— На тридесет и една.

— Със сигурност не си момче. — Настъпи тишина. — Поздравления — каза тя. — Какво ще правиш сега?

— Вероятно това, което съм правил до този момент. Ако си чела статиите, сигурно знаеш, че „Омега 2000“ ще излезе от производство тази седмица. Предстои много работа, свързана с продажбите…

— Но на теб вече не ти трябва да се занимаваш с това! Можеш да правиш каквото си искаш!

— В този момент искам да се занимавам точно с това. Трябва да свършваме, Сибил, по средата на тържеството за рождения ден на Чад сме. Съжалявам, че не си тук. На Чад му бе приятно да поговори с теб снощи. Ще дойдеш ли през април?

— Да, стига да не се случи нещо.

— Ще се чуем скоро.

Направи пауза. Бе престанала да се преструва, че ще му отнеме Чад.

— Благодаря, че се обади — каза той. — Скоро ще се чуем.

Побърза да се върне при двадесетте четиригодишни малчугана, които играеха на двора.

Игрите спряха, пържените пилета и лимонадата бяха изчезнали и Чад стоеше пред голямата торта, която Елена бе направила във формата на любимата му маймунка. Внимателно държеше ножа, както го бе научила Елена.

— Тате, чакаме те! — извиси глас той над шумната детска глъч, когато Ник влезе в кухнята. — Елена ми каза, че като духна свещичките, мога да отрежа първото парче торта.

— Давай! — Ник грабна камерата и я нагласи. — Всичко е готово. Кой ще пее „Честит рожден ден“?

Докато Елена и Мануел раздаваха на децата парчета от тортата, Ник движеше камерата по личицата им. Засне удоволствието, с което слагаха парченцата в неуморно движещите им се устица.

— Мога ли да получа още малко торта? — попита едно от тях.

— Разбира се, още много. — Ник се протегна към масата, където Елена бе оставила допълнителните парчета в картонени чинийки. — Пазиш ли си още виличката?

— Нямам нужда от нея.

— Разбира се, че нямаш — засмя се Ник. — Защо ли ще ти трябва виличка?

— Как така Чад живее през цялото време с теб, а не с майка си? — попита едно от момченцата.

Ник бе хванат неподготвен.

— Тя живее във Вашингтон.

— Да, знам. Чад ми е казвал. А защо и той не живее във Вашингтон? Баща ми живее във Финикс и ние му ходим на гости.

— Има много и различни начини да се направи нещо…

— Но вие не го правите както трябва!

— Кой казва така?

— Аз. И всички в училище.

Ник се намръщи.

— Всички? — Чад никога не му беше казвал. Той обичаше училището. Бърбореше за него с удоволствие. Дори не позволяваше на баща си да го нарича забавачка.

— То е пред детска градина — възмутен казваше той. — Истинско училище!

Колко ли тревоги е имал? Питаше се Ник. Колко ли много сили са му трябвали, за да защитава начина, по който живее, защото е различен от останалите?

— И Чад ли казва, че не е правилно? — попита той момчето.

Момчето поклати глава.

— Казва ми да си затварям устата.

— А ти правиш ли го?

— Разбира се. Чад знае да се бие.

— Чад знае да се бие? — повтори Ник. Никога не бе виждал Чад да удря някого.

— Защо той живее с теб? — отново попита момчето.

— Защото така решихме — отговори Ник, съзнавайки, че това е много слаб отговор за едно любопитно четиригодишно момче. — Майката на Чад работи такава работа, която отнема много голяма част от времето й и тя смята, че няма да може да отделя достатъчно внимание на Чад.

— И моята майка работи, а аз живея с нея — упорито продължи момчето. Ник изпита непреодолимо желание да му запуши устата с останалото парче от тортата.

Вместо това се изправи и каза:

— Мисля, че е време за магьосника.

Двадесет малки телца замряха в очакване.

— Магьосник? Истински магьосник?

— Чад не ни каза!

— Не знаех! — оправда се Чад. — Татко само ми каза, че ще има изненада!

Ник ги въведе в къщата и те насядаха в полукръг в голямата стая. Пред тях висок мъж с бял костюм, с червени обувки, с червена папийонка, с червена перука под червената шапка с перо, започна да приготвя масичката с принадлежностите. Не обръщаше никакво внимание на децата. И изведнъж, без никакво предупреждение, започнаха да изчезват разни неща, после да се появяваха някъде другаде в стаята. Шоуто на магията бе започнало.

Застанал настрана, Ник наблюдаваше Чад и останалите. Слушаше бърборенето на сладките им нестройни гласове и дълбоко в себе си чувстваше красотата на тяхното малко съвършенство. Те се смееха от удоволствие и изненада. По лицата им нямаше и най-лека сянка на отегчение или неверие, на презрение или омраза или някаква арогантност. Страхотни деца, мислеше си Ник. Надявам се един ден да преценят нещата около себе си много по-добре, отколкото са го направили техните родители.

До късно вечерта Чад не спираше да говори за своето парти. А когато се мушна в леглото, спомена и за прекрасния обяд.

— Какво е това? — попита Ник като седна до него. В ръката си държеше парче торта, завито в салфетка, което извади под възглавницата на Чад.

— Ами… Предполагам, че е парче от моята торта.

— Но ти изяде три парчета. Мислех, че сме се споразумели, че е достатъчно.

Чад се намръщи.

— Да. Не знам откъде се е взело тук.

Ник вдигна вежди.

— Добре, татко, тази ръчичка беше — и той вдигна едната си ръка — тя понякога прави неща, за които дори не знам.

Ник избухна в смях.

— Наистина ли го искаш? — попита Ник.

— Предполагам, че мога да почакам до утре сутрин.

— Тогава ще го върна в кухнята.

— Може ли да почетем малко от някоя от новите ми книжки?

— Разбира се. Но преди това искам малко да си поговорим.

— За какво?

— Защо майка ти не можа да дойде на твоя празник.

Лицето на Чад се затвори. Ник го наблюдаваше и осъзна, че винаги, когато говореха за Сибил, изразът на лицето на Чад ставаше такъв.

— Зная, че ти е трудно да говориш за това — започна той, — но мисля, че трябва да го направим.

— Защо?

— Може би дори заради това, че приятелите ти в училище говорят за това.

— И какво от това?

— Помислих си, че може би имаш нужда от някои отговори.

Той ядосано поклати глава.

— Чад — нежно каза Ник, — ние с теб тук живеем по-различно от останалите. Твоята майка също. Трябваше да се досетя, че малкото ни разговори не са достатъчни. Все си мислех, че трябва да почакаме да пораснеш още малко. Но съм сбъркал.

— Не си! Всичко е какво трябва! Разваляш рождения ми ден!

Ник се поколеба. На четири години човек е ужасно малък. Може да почака още известно време.

Но точно това си бе повтарял вече две години.

— Извинявай, ако развалям рождения ти ден, но това е важно и може би не е така ужасно, както си мислиш. Важно е, защото понякога хората, като приятелите ти в училище например, си мислят, че в твоя живот нещо не е както трябва. — Чад го погледна изненадан. — А това не е така. Фактът, че майка ти живее някъде другаде няма нищо общо с теб. Причината не е в теб, Чад. Ти си най-страхотното момче, което познавам…

— Ти си ми баща! Винаги ще кажеш така!

— Аз обикновено съм прав, нали? Спомни си колко често си ми го казвал. Но трябва да ти кажа, че и други хора мислят като мен. — И Ник изреди своите приятели, особено омъжените двойки, които ги канеха на неделни тържества и барбекю в двора. Опъна краката си на леглото, облегна се на стената и прегърна Чад.

— Не си събу обувките — каза Чад.

— Вярно, трябваше да го направя. — Остави обувките си на пода и отново прегърна Чад, като не обръщаше внимание на явното му нежелание. — Виж, това не е така просто, но ще се опитам да ти го кажа толкова разбираемо, колкото мога. Има хора, които искат да са сами и не се чувстват удобно, когато живеят с други хора. Майка ти е от тези хора. Не че тя…

— Тя живее с Куентин.

— Да. Но имам чувството, че не прекарват много време заедно. Ние почти не го видяхме последния път като бяхме в Ню Йорк, нали? Мисля, че са се оженили, защото се харесват, но и защото обичат всеки сам да се занимава със своите неща и за тях това е начинът, по който трябва да живее човек. Не е защото майка ти не те обича, Чад. Тя не живее с теб, защото за нея е много важно да живее живота си така, както тя го разбира — да се отдаде изцяло на работата си и мисля, че в сърцето й не остава много място, за каквото и да е друго.

Настъпи тишина. Ник чувстваше в прегръдката си напрегнатото телце на Чад.

— Тя не ме иска. — Ник наведе глава, за да може да чуе. — Тя не ме обича!

Сълзите започнаха да се стичат по бузите му. Чад се задави от ридание. Опита се да се стегне, но рухна в ръцете на Ник, здраво стискайки ризата му. Телцето му се тресеше.

— Тя не ме обича!

Дяволите да те вземат, ругаеше Ник мълчаливо Сибил. Затвори очите му и избърса сълзите. Взе го в скута си и здраво го притисна към себе си.

— Слушай — решително му каза той. — Слушаш ли ме? Тя те обича по свой начин. Тя не може да го покаже така, както аз ти го показвам, но тя много си мисли за теб. Нали знаеш колко много подаръци ти е пратила. Кой мислиш, че ги купува… кметът на Ню Йорк? — тих смях се прокрадна през хълцанията на Чад. — А след няколко седмици ще дойде да те види… Не, знаеш ли какво? Защо не я изненадаме и не отидем ние във Вашингтон?

Чад се надигна. Очите му се бяха разширили, а бузите му блестяха от сълзите.

— Можем ли? — Но после поклати глава. — Но тя не ни иска.

— Разбира се, че ни иска. Може и да не мисли така, защото е много заета, но утре ще й се обадим и ще й кажем, че отиваме. Вие двамата ще отидете заедно на вечеря, или може би до зоологическата градина… Ще си прекараш чудесно. Ще бъде като продължение на рождения ти ден. Чад, слушаш ли ме?

Чад го гледаше много внимателно.

— Какво?

— Майка ти няма да бъде като другите майки, независимо колко силно го искаш. Независимо дали ние ще отидем във Вашингтон или тя ще дойде тук. Това няма да я промени. Понякога тя има много проблеми как да успее в този живот. Мисля, че прави най-доброто, за да се справи. Но ние не можем да искаме от нея да се промени или да очакваме да бъде различна. Просто трябва да я приемем такава, каквато е и да я обичаме, ако…

— Ти не я обичаш!

— Не я обичам така, както съм я обичал преди, но това няма нищо общо с теб. Ти можеш да я обичаш толкова много, колкото искаш и да не се срамуваш от това, нито да си мислиш, че правиш нещо лошо. Кажи на приятелите си в училище, че ние си имаме свой живот и свой начин да го живеем. За нас това е добрият начин. Можеш да им кажеш, че имаш голямо семейство… твоята майка, твоят баща, Елена и Мануел и Тед и още много хора, които те обичат и които мислят, че си страхотен, въпреки че не всички живеят с теб. Зная, че е трудно да имаш само баща…

Чад се хвърли в прегръдките му. Здраво се притисна към него и потърка буза в неговата. Отново бе започнал шумно да плаче.

— Обичам те, татко, не е трудно, обичам те…

Ник не можеше да стигне до джоба си, за да извади носната си кърпа и затова изтри сълзите му с крайчеца на ръкава си.

— И аз те обичам, приятелю! — каза нежно той. Гласът му бе дрезгав от собствените му сълзи. Целуна Чад по затворените клепачи и здраво го притисна до себе си.

— Скъпият ми Чад. Скъпото ми синче, моят приятел, моята компания, моят шампион по ядене на торти с ръчичка, която прави неща, за които той дори не знае…

Нов смях изду бузите на Чад и като малка експлозия гръмна във въздуха. Стояха притихнали и Ник чувстваше, че държи в ръцете си целия си живот: смисъла и съдържанието на живота си, красотата и радостта му. Обичаше сина си с такава страст, за която мислеше, че може да бъде предизвикана само от жена. Бе щастлив и убеден, че Чад е всичко, от което има нужда. Тази любов, толкова различна и толкова важна за него му бе достатъчна, мислеше си той. Щеше да направи всичко, което е по силите му да притъпи болката. Винаги щеше да знае, че е обичан, желан и скъп. Ник щеше да му даде най-добрия шанс, който можеше да се даде, за да стане мъж способен да обича, готов да даде и сподели приятелството.

— Тате, — каза Чад. Очите му внезапно се бяха разширили. — Ще се ожениш ли някога за жена, която няма да ме харесва?

Сърцето на Ник се сви. Няма нужда от тези страхове.

— По никакъв начин — твърдо отговори той. — Няма да се оженя за никоя преди двамата да сте станали приятели. Но скоро няма изгледи за подобно нещо. Изглежда още доста време ще си бъдем само двамата. Това ми се вижда много хубаво. А на теб?

— И на мен. Може ли да почетем малко от някоя от новите ми книжки?

Чад измъкна една книжка изпод възглавницата и отново се нагласи удобно, като се облегна на гърдите на Ник. Държеше книгата от едната страна, а от другата я държеше баща му. Загледа се в картинките и потъна в дълбокия кадифен глас на баща си, който се издигаше и снижаваше. Не след дълго бе като морето — гладко, сякаш отдалеч се чуваше някакво бучене, отдалеч, отдалеч… После отиде някъде и Чад заспа.

Секретарката на Сибил бе приела съобщението, че Ник и Чад идват във Вашингтон.

— Не — каза тя на глас. „Защо го прави винаги, когато съм най-заета?“ Опитваше се да научи как да ръководи кабелната мрежа. Освен това следеше и работата по ремонта на двата апартамента, които бяха свързали в един. Свикваше с Вашингтон. Бе планирала да купи билети за Бала на операта, за премиерите на симфоничния оркестър, за благотворителни балове. Бе направила дарения от сто хиляди долара за „Кенеди Сентър Ендоувент Комити“ и десет хиляди за „Сенаториал Комити Тръст“. Това също щеше да бъде забелязано от когото трябва. Научи местата, където да пазарува, да обядва, да пие чай. Бе намерила кой да я предложи за член на клуба „Еф Стрийт“. Имаше още толкова много неща, които трябваше да свърши. Нямаше време за гости. „Ще му се обадя, помисли си тя, ще трябва да си промени плановете.“ После прочете следващото съобщение. Валери Шорхем се бе обаждала от Хаваите. — „По дяволите, помисли си тя, трябва да са се обадили един след друг.“

— Колко е часът сега в Хаваите? — попита тя Ендърби.

— С шест часа по-рано оттук — отговори той, останал скрит зад вестника си. — А по какъв повод бе това „Не“?

— Ник иска да доведе Чад във Вашингтон. — Погледна часовника си. — Шест часа. Значи сега там е обяд. — Вдигна телефонната слушалка и набра номера. Когато Валери се обади, се чуваше толкова добре, все едно че се обаждаше от града.

— Сибил. Толкова се радвам, че успя да ме хванеш. Точно излизах да поплувам. Как си? Когато ти се обадих, секретарката ти ми даде телефонния ти номер във Вашингтон. Кога се преместихте?

— През януари. Купихме една телевизионна мрежа, кабелна, и се преместихме тук, за да я ръководя.

Валери се засмя.

— Дотук бе моят съвет да си осигуриш време за забавления. Звучи интересно. Какво направи с онова финансово предаване?

Настъпи пауза.

— Забравих, че ти през цялото това време бе извън страната. Намерихме нов водещ. Искаха да остана и да продължа, но Куентин има нужда от мен тук във Вашингтон. Ако ми остане време ще направя друго предаване. Но този път ще трябва да помисля повече. Когато веднъж си бил в ефира, вече не съществува друго предизвикателство.

— Така ли мислиш? На мен пък започна да ми харесва повече отпреди. Разбира се, аз не го правя много често. Може би затова ми харесва.

— Снимала си се в телевизията, докато си пътувала?

— Да, малко. Беше страхотно забавно. Работих с хора, които правят нещата толкова по-различно от нас.

— Но какво прави?

— Най-вече интервюта. В няколко италиански и френски телевизионни…

— На английски?

— Не, аз говоря италиански и…

— Защо, те интервюираха?

— А, беше съвсем неочаквано. Бях при един американски експерт по коне. Помислих, че е някаква шега, но те бяха много сериозни. А когато хората ме възприемат насериозно, аз никога не се опитвам да ги убедя в противното. Но както и да е, наистина бе забавно. Бях на гости у приятели във Франция и Италия, които отглеждат и дресират коне, а те познават разни хора в телевизията. И всъщност така стана. Разказах им за някои американски техники на дресиране. Даже направихме малко повече от това. Заснехме и показно филмче. Ще си помислиш, че в този живот разбирам най-много от коне.

— За какво още говори?

След секунда Валери искрено се засмя.

— Е, това е добър намек, Сибил. За какво ли още бих могла наистина да говоря?

Сибил не отговори.

— В Югославия говорих за американската мода… на английски. Всичко, което знам на сърбохърватски е „здрасти“, „довиждане“ и „благодаря“. Използвах скици, които сама бях направила. Това предаване бе най-доброто от всички. Разкажи ми за теб. Къде живееш във Вашингтон?

— Уотъргейт.

— О-о, това е една от любимите ми сгради.

— Какво искаш да кажеш?

— Толкова е любопитно, не мислиш ли? Всички тези зъби на акули по балконите.

— Зъби на акули? — Почти крадешком Сибил хвърли поглед зад себе си към балкона, който гледаше към центъра. Назъбени декоративни бетонни редици очертаваха покрива, както и покривите на съседните четири сгради в целия този комплекс: дълги, заострени, с тънки върхове. Като зъби на акули. „Тази кучка, ядоса се тя, може да се забавлява с всичко, което не притежава.“ Но после мисълта й отново се върна към зъбите на акулите. „Какво лошо имаше в акулите? Те са умни, бързи и почти винаги печелят битките. Аз понякога се справям по-лошо“, помисли си тя.

— Харесва ли ти? — попита Валери.

— Хубаво е.

— Продаде ли апартамента в Ню Йорк?

— Не. Ще го използваме, когато идваме в Ню Йорк.

— А Чад? Идва ли вече при теб?

— Още не. — Ето защо се е обадила. Иска да чуе нещо за Ник. Ще има да почака. Но какво я е грижа?

Настъпи продължителна пауза.

— О-о, Сибил — въздъхна Валери. В гласа й се чувстваше весела нотка, но също и укор. — Мислех си, че можеш да ми кажеш нещо за Ник. Днес видях „Нюзуик“ и „Таймс“. Снимката му бе на първите страници. А ти си единственият човек, за когото знам, че го познава. Сигурно се чувства чудесно.

— Разбира се. Много се вълнува. Имахме дълъг разговор по телефона оня ден. Чад имаше рожден ден и бяха организирали голямо парти, но аз не можех да отида и му се обадих. Разбира се, поговорих и с Ник. Каза, че се чувствал отмъстен. Толкова много хора не вярваха, че може да го постигне.

— Отмъстен? Странна дума за Ник. Никога не съм мислила, че би могъл да я употреби.

— Защо не? — остро попита Сибил.

— Защото никога не чувства… не е чувствал… необходимост да доказва себе си пред някого. Това е дума, която би употребил човек, който не е сигурен в себе си, който се чувства неразбран или който смята, че към него се отнасят зле.

— Аз съм била омъжена за него — излязла от кожата си каза Сибил и усети как Ендърби се намръщи. — Зная що за човек е.

— Разбира се — каза Валери. — Предполагам… — в гласа й се долови нотка на колебание, — че хората се променят.

— Не. Не много. — Пръстите на Сибил здраво стискаха телефонната слушалка. „Аз просто извадих тази дума, помисли си тя, за да има какво да кажа. Тя не би могла да знае дали Ник би я употребил или не. Опита се да ми направи впечатление. Откъде би могла да знае толкова много за него? Били са заедно само няколко месеца преди шест години.“

— Учудващо е — подхвърли небрежно тя — колко много неща се случват, когато съм извън страната. Имам чувството, че съм отсъствала с години, а не само няколко месеца. Надявам се да имаш голям успех във Вашингтон. Обади ми се, когато дойдеш в Ню Йорк. Да се видим.

— Връщаш ли се вече?

— Вероятно още не. Напоследък не мога да си намеря място. Просто не знам какво ще правя. Уморих се да пътувам, но е по-добре, отколкото да си стоя вкъщи, а и не съм успяла да видя всички места, които бях решила. Миналата седмица се срещнах с едни хора, които смятат да се преселят в Непал. Помниш ли, веднъж ти разказвах. Но като дойдеш в Ню Йорк ми се обади. Секретарката ми винаги знае къде съм и какви планове имам, когато ги имам.

— И ти ми се обади, ако минеш през Вашингтон.

— Не мога да си представя какво би ме накарало да отида там, но ще го имам предвид. Успех, Сибил. Надявам се, че работите ти ще вървят така, както ти искаш.

Както ти искаш, помисли си Сибил, като затвори телефона. Ендърби се бе скрил зад вестника. Диванът, на който седеше, бе от солидно дърво. От едната страна на апартамента им бе тъмната ивица на Потомак и светлините на Вирджиния. От другата страна бе Вашингтон с широките булеварди и бели мраморни сгради. За един нюйоркчанин той бе невероятно чист град, с чист въздух и модерен трафик и добро управление. Както ти искаш.

Аз вече не знам какво точно искам.

Усвояваше нов бизнес. Бе напориста както винаги, когато решеше да научи нещо ново. Но го мразеше. Мразеше Ендърби, че я доведе във Вашингтон и я набута в една телевизия, която изглежда няма нищо общо с телевизията, която тя бе правила с години. Бе я нарекъл свой помощник-директор на мрежата. Бе прекръстил мрежата на EBN — „Ендърби Брод кастинг Нетуърк“.

— Ти ще бъдеш директор до края на годината, така че внимавай — беше я предупредил той.

EBN беше малка мрежа и лесно можеше да бъде погълната от по-големите.

— Ще станем по-голяма мрежа — каза Ендърби на Сибил по време на вечеря, докато седяха пред камината в „Ла Шомиер“ в Джорджтаун. Едва се бяха преместили във Вашингтон и Сибил вече си мислеше, че може би бе направила грешка. В Ню Йорк поне разбираше от работата си и имаха влиятелна и доходна телевизионна станция. Тук притежаваха нещо, за което още не се знаеше дали ще оживее.

— Кабелната телевизия тепърва ще направи бум — продължи Ендърби като отпрати сервитьора. Не бързаше да поръчва. — Ще бъде едно красиво, голямо бебе, една богата мина. Каналите, които ще я направят най-голямата кабелна мрежа, трябва да бъдат такива… умни, забавни, може би и порнографски…

— Не можеш да направиш това — каза Сибил. — Знаеш, че не е позволено за ефира.

— Но е позволено за кабелната телевизия. Никой не може да каже какво ще върви по нея. Една стотна процент няма да бъде регулирана. Харесва ли ти това? На мен ми харесва. — Хвърли поглед наоколо. — Имаме нужда от малко алкохол.

— Ти каза на келнера да си тръгва.

Вдигна ръка с императорски жест и поръча бутилка скъпо вино.

— Виж какво може да стане. Мрежа като EBN може да купи предавания от независими продуценти или да направим наши предавания в нашите собствени студиа. Ще купуваме или произвеждаме програми, ще продаваме рекламно време и ще пускаме толкова реклами, колкото можем да си позволим във всяко предаване. После ще обединим няколко програми в целодневно програмиране… Следиш ли ми мисълта?

Сибил гледаше как келнерът напълва чашата й. Кимна.

— Значи всичко, което трябва да направиш, е да събереш няколко предавания и тогава операторите ще почукат на вратата ти и ще ги купят.

Той й хвърли остър поглед.

— Не се шегувай с това, бебчо. То ще те направи дяволски богата, много по-богата отколкото си сега.

— Как?

— По дяволите. Ти не си слушала като ти говорих. Казах ти. Това е голям бизнес. Искаш ли да чуеш прогнозата ми? Ето я. Ако си толкова добра, колкото бе в Ню Йорк, можем да имаме от двадесет и пет до тридесет милиона домове, които ще купят от операторите нашия пакет програми в най-гледаното време. А може и повече… Като извадим дребните разходи можем да получим скромния приход от десет до петнадесет процента.

Сибил присви очи. Седеше неподвижно. Той говореше за приход минимум от единадесет милиона долара на година.

— Колко солидни са тези цифри?

— Достатъчно солидни за мен, за да ме накарат да купя това пеленаче от Дюрхайм.

Пръстите й си играеха с чашата.

— Какво искаш да кажеш с това „ако съм толкова добра, колкото бях в Ню Йорк“?

— Дяволски добре знаеш какво имам предвид. Ти ще бъдеш директор. Или президент, или ръководител, каквото искаш да се казва. Аз ще те наглеждам, ще разговарям с тези, с които трябва, но на моята възраст не можеш да очакваш от мен по цял ден да съм на педал.

Погледът й мина покрай него и спря върху рамката на камината. Всичките тези пари! Огромна национална аудитория, съпругът й ще я остави сама да се справя… и много по-често отколкото напоследък, ще я оставя сама и нощем. Защо да не се чувства по-щастлива?

Защото унижението, което изпита в Ню Йорк, бе надвиснало над нея като облак, помрачаваше всичко. Изминалите месеци само го направиха по-тежко. Сякаш колкото повече време минаваше, толкова повече оживяваше в паметта й.

— Сиб? Къде си?

Тя се стегна.

— Разбира се, че няма да си на педал. Аз ще се погрижа за това. Какво се иска? Само да се подберат подходящите програми?

— Това е най-важното. После ще трябва да подпишем договор за най-добрите канали. Операторите на кабелната мрежа са ужасни, ограничени, самомнителни Наполеони…, но те решават кой канал към коя мрежа отива. Досега нашият винаги е бил закован в тридесети канал. Никой не желае да бъде на този канал. Зрителите сядат в удобните си фотьойли и започват да натискат бутоните.

— Значи трябва да купим от първите канали?

Той се захили.

— Малката Сибил. Винаги улучва право в целта. Официалната версия е, че те не са за продажба. Но аз ще видя какво може да се направи. Ще опитаме. Кое число ти харесва?

— Дванадесет.

— Защо?

— Защото хората не обичат да се отказват още в самото начало… мислят си, че може да пропуснат нещо. Но ако са търсили от втори до дванадесети канал, вероятно ще спрат.

— Изглежда убедително. Хайде да поръчаме нещо, за бога, умрях от глад.

От тази нощ Сибил се захвана с кабелната мрежа. Още веднъж извади тетрадките си със записки от предишните телевизионни станции с впечатления и идеи, които й бяха хрумвали. Работеше от ранни зори до късно пред нощта, често заедно с Ендърби в неговия или нейния офис. Вечер се хранеха в някой ресторант. Той се прибираше у дома, а Сибил се връщаше на работа. Обикновено беше заспал, когато тя се връщаше у дома. Ако видеше светлина в стаята му, разбираше, че я чака и се отбиваше да го види. Но бе прекалено уморена за друго, освен за целувка по челото и изчезваше в спалнята си.

Но на работа се разбираха много по-добре от всякога. Ендърби никога не проумя яростта, която бе станала част от всяка нейна фибра. Тя я прикриваше под студена амбиция. Колкото повече бяха заедно, толкова повече Ендърби си мислеше, че тя е доволна.

— Трябва да наречем някак това, което правим — каза Сибил, когато започнаха да купуват програми. — Някакво послание, което ни прави различни от другите мрежи.

Той се намръщи.

— Посланията са за рекламите.

— Разбира се. Ние се рекламираме. „Ню Йорк Таймс“ например пише: „Всички новини, подходящи да бъдат публикувани!“. „Чикаго Трибюн“ казва: „Дом на звездите“. Ние какво ще кажем за себе си? Трябва да е нещо просто, да се запомня.

Той още повече смръщи лице.

— „Телевизия за всеки“. Какво ще кажеш за това?

— Не. Не е впечатляващо. „Телевизия за теб“. Май е по-добре.

— Това е впечатляващо? Не ми харесва. Какво ще кажеш за „Телевизия за кучета, дебютанти и изкуфели татковци“?

— Куентин! Аз говоря сериозно.

— Добре. Какво ще кажеш тогава за нещо, което ще ги накара да изключат каналите, които ги карат да се натъжават и напрягат? „Щастлива телевизия“.

Погледът на Сибил стана съсредоточен.

— Идеята не е лоша.

— Какво? Но аз се пошегувах.

— Знам. Но си мисля за идеята. Да се концентрираме върху специфично програмиране и да станем известни с него. Както MTV. Хората предварително ще знаят какви програми могат да очакват по нашия канал. Няма да има трагедии, нито проблеми, нито ужасни предсказания за озоновия слой или ядрените заводи. Това те могат да видят по всички канали и вероятно до гуша им е дошло някой да им го напомня непрекъснато. Ние ще бъдем ненадминати, оптимистични и пълни със забавни програми… всичко ще бъде забавно, дори и новините!

Спогледаха се.

— Тази малка Сибил — каза накрая Ендърби. — Бях сигурен, че мога да заложа на теб.

— Ще я наречем „Телевизия на радостта“. Или „Надежда“. Или „Телевизия на Светлата страна“. Нещо такова. И ще имаме нужда от водещ в новините. Мисля, че мога да повикам Мортан Кейс.

— Кой е този?

— Беше водещ в една от първите ми програми в Сан Хосе. Гледал си запис, преди да ме наемеш на работа.

— Не си спомням. Кое предаване?

— „Горещ стол“.

— Това предаване? Този водещ? Та той е гърмяща змия. Дяволски добър, но гърмяща змия. Какво общо, по дяволите, може да има той с радост или надежда, или каквото и да е там?

— Имаме нужда от змия, за да може лошите новини да изглеждат като щастливи. Той е много умен, Куентин. Имай ми доверие.

Той кимна. Внезапно се почувства изтощен.

— В моя офис има много работа. По-добре съм там. Ще се видим по-късно.

— Имаш ли нужда от помощ, за да отидеш до там?

— Не! Да отида къде?

— До твоя офис. Ти каза, че имаш още много работа.

— Знам какво съм казал, по дяволите! — тръгна леко наклонен на една страна към вратата. — Ще се видим на… на…

— На вечеря — каза Сибил. Не се бе помръднала от стола си. Никога не забравяше нещо, или някоя дума, когато си бе починал. Правеше го само, когато бе много уморен. Трябва да работи повече, помисли си тя. Той е президентът. Той трябва да се оправя. Знаеше, че отива в офиса си, за да си подремне два часа на канапето. Обади се на секретарката му.

— След половин час напомни на господин Ендърби за срещата в четири и половина. И после му дай писмата, които ти диктувах тази сутрин. Искам да ги прегледа, преди да ги изпратим.

Така преминаваше обикновеният им работен ден. Работеха през цялата сутрин. Хапваха набързо на бюрото на Сибил или на Ендърби, или пък с останалите в заседателната зала. После Ендърби отиваше да дремне. Когато решеше да избяга, си отиваше в къщи и си взимаше работата с него. Сибил оставаше в кабинета си.

Минаха сивите зимни месеци. Мина и март с рождения ден на Чад и обаждането на Валери от Хаваите. Изнизаха се и април, и май, преди Ник да доведе Чад във Вашингтон за четири дни. През тези месеци тя успя да създаде това, което вече рекламираха във вестниците и списанията като „Телевизия на радостта“ на EBN. И когато всичко бе готово за премиерата, всички знаеха, че тя изцяло е нейна рожба.

В този ден седеше в контролната зала и наблюдаваше как телевизионният екип монтира новините, десет минутните спортни емисии и прогнозата за времето. Между предаванията на живо имаше филми и записи на шоупрограми, кулинарни, детски и забавни предавания, филми за хора и животни по цял свят. След като свърши, заваляха поздравленията в контролната зала, телеграми и обаждания от целия щат. Имаше и критика, че програмите били плитки и повърхностни, и цялостният ефект не е добър. Но тя се интересуваше повече от хвалбите.

Вечерта Ендърби даде вечеря за двадесет души от персонала на EBN в „Ла Павийон“. Почувствал се отпочинал след дрямката, с черна папийонка, Ендърби придружи Сибил от Уотъргейт до лимузината им.

— Заслужаваш едно парти — произнесе той величествено като император. — Най-добрата малка продуцентка в…

Спазъм от силна болка изкриви лицето му.

— В…

Преви се и се строполи на пътеката. Някой изкрещя. Сибил отстъпи крачка назад и замръзна на мястото си. Портиерът изтича и приклекна до него.

— Господин Ендърби! — повдигна главата на Ендърби и с ужас огледа хората, които започнаха да се събират наоколо.

— Повикайте лекар! — каза някой. — Полицията! Бърза помощ! Сам ли е или има някой с него?

Сибил приклекна до Ендърби. На лицето му не бе останал и капка цвят. Той й изглеждаше нереален и някак много далечен, непознат, все едно че гледаше филм за някой, който умира. Вдигна поглед към непознатите лица, които се бяха скупчили около тях.

— Повикайте бърза помощ! — нареди тя. — Във фоайето има диван. Аз ще доведа линейка…

— Не трябва да го движите — чу дълбок глас зад себе си. Той се разля върху тълпата като гръмотевица. Сибил погледна към продълговатото лице с хлътнали бузи и сиви и спокойни като повърхността на езеро очи. Мъжът се приближи до нея.

— Мога ли да ви предложа помощта си? — попита той. — Казвам се Руди Доминус. Проповедник съм. А това е моята асистентка. — Той избута напред млада жена с бяло руса коса, деликатни черти и дребна, стройна фигура. Изглеждаше съвсем обикновена, но Сибил не можеше да откъсне поглед от нея. Очите, сигурно заради тях, или може би заради печално извитите й устни… Всички погледи бяха втренчени в нея. Сибил чувстваше, че и другите не могат да откъснат очи от нея.

— Моята асистентка — повтори Доминус. — Лилит Грейс.

Глава 13

Бе дребна и слаба, със сиви очи под бледите вежди и копринено бяло руса коса. И точно това деликатно, крехко личице бе първото нещо, което Ендърби видя, когато дойде на себе си в болницата. Нямаше ни най-малка идея коя бе тази жена. Но нещо в нея го накара да се почувства щастлив, въпреки объркването, което цареше в мислите му.

— Добре дошли — каза нежно тя и му се усмихна. — Чакахме ви. Толкова се радвам, че се завърнахте при нас.

Изглежда през цялото време, докато бе в болницата, стоеше при него. Сибил идваше инцидентно. Руди Доминус бе там през повечето време, но Лилит Грейс винаги бе при него. Когато се събудеше, когато заспиваше и дори когато с линейката го откараха обратно у дома.

— Имаме медицински сестри през цялото време — каза Сибил — нямаме нужда от други.

— Но господин Ендърби иска да сме край него — отговори Руди Доминус. — Неговият лекар го попита за това в болницата и той твърдо заяви, че иска да сме с него. Може би трябва да го оставите да реши сам.

— Тук аз взимам решенията — каза Сибил. — Какво преследвате?

— Просто искаме да се погрижим за болния човек. Моето вътрешно аз ми казва, че това е най-малкото, което мога да направя! Лилит и аз пътувахме за Ню Йорк и за нас не представлява никакъв проблем да отложим малко пътуването си. Това е нашата мисия. — Изпъкналите му безизразни очи срещнаха нейните. Сибил с раздразнение откри, че те я плашеха. Лицето му бе сухо и мрачно, дълбоко набраздено, заобиколено от черна коса. Вероятно боядисана, помисли си тя. И веждите му също. Не й харесваше. Ексцентричността винаги я дразнеше и я изнервяше. Освен това бе много подозрителна, заради странния начин, по който той се бе появил точно по време на пристъпа на Куентин, сякаш бе душил наоколо в очакване да се случи нещо подобно. А като капак — трудно успяваше да агитира за нещо Куентин, когато той бе наблизо. „Той харесва, когато момичето е край него, помисли си тя, и вероятно тя не може да ми навреди. Но все пак връзката й с Доминус е странна.“ Сибил никога не бе проявявала любопитство към другите. Бе глуха за странната дарба на Лилит Грейс да привлича хората към себе си. Всичко, което Сибил виждаше в това момиче бе, че е бледа и много млада, странно пасивна, често търсеше думите и много често изглеждаше притеснена, даже изплашена. Не може да навреди на никого. Вероятно и двамата не можеха да й навредят.

— Правете каквото искате — каза тя най-сетне на Доминус — само недейте да досаждате на никого.

От този момент те бяха винаги там, двамата или единият от тях. Седяха до Ендърби, четяха му или просто си говореха. Молеха се с него. Или ако Лили беше сама, му пееше, докато заспи. Излизаха от стаята в момента, в който Сибил влезеше, но щом си тръгнеше, веднага се връщаха обратно. Движеха се безшумно по дебелия килим и разговаряха тихо. Всяка нощ се връщаха за по няколко часа в отделните си стаи в мотела в покрайнините на Вашингтон. Останалото време, особено задушните юнски дни, прекарваха в засенчената спалня на Ендърби в студения и прохладен въздух. После Лили се приготви да си тръгва.

Доминус му съобщи за това късно следобед, когато един слънчев лъч се прокрадваше през процепа на завесите до затворените очи на Ендърби и го караше да се мръщи.

— Ако сте буден — каза Доминус, — искам да кажете сбогом на Лилит.

— Къде отива? — Ендърби все още държеше очите си затворени. Думите му едва се разбираха. Едната страна на устата му не се движеше.

— Връща се в училище. Мислех, че ви е казала. Съмнявам се, че ще се видите отново преди Коледа.

Дясното око на Ендърби се отвори. Другото остана затворено.

— Отново ли съм задрямал? — Доминус кимна. — Дълго ли?

— Три часа.

— Три часа? Нали съм ви казвал да ме будите като мине един час. И вие обещахте!

— Бяхте заспал много дълбоко, Куентин. Имате нужда от този сън.

— Не, не, имам нужда… къде е Сиб?

— Предполагам в офиса си. Знаете, че говори много малко с мен.

— Знам. Проклета глупачка. Попитайте я защо мълчи. Не ме оставяйте да спя, Руди. Старите хора спят по цял ден, но аз не искам. Ще ме будиш… разчитам на теб. Обещай ми! Разчитам на теб!

Доминус се наведе и избърса слюнката от устата на Ендърби.

— Трябва да разчитате, че ще правя това, което е най-добро за вас. Моето вътрешно аз ми казва, че това е най-малкото, което мога да направя. Тялото и душата ви ще изковат нови окови на целостта и ще придобият силата на спасението и прераждането само ако следвате словото ми. Тук съм, за да ви изведа от празнотата на гордостта и фалша, в които сте затънал. Ударът ви е дошъл, за да ви покаже колко дълбоко сте затънал. Вие сте бил обречен, но аз дойдох, за да ви дам нов шанс. Духът ви ще се извиси и ще придобие силата да ви предпази от празнотата. Дойдох, за да ви донеса тази сила, да ви донеса знанието, прераждането и спасението. А сега ще извикам Лилит.

— Тя е добро момиче — рече унесено Ендърби.

Дълбокият монотонен глас на Руди Доминус винаги го успокояваше и приспиваше. Той всъщност не вярваше, че има някакви грехове и се присмиваше на мисълта, че би треперил страхливо пред някого или нещо. Но когато Руди говореше, нямаше значение какво казва, а колко сигурно звучи: Аз съм тук заради теб… Никой друг не се беше интересувал само от него, си помисли Ендърби. Той се беше опитвал да отдалечи старостта толкова време, а сега беше намерил някой, който би го направил за него. Това бе повече от всичко, което имаше.

Доминус отвори вратата и я задържа, докато Лилит Грейс мина покрай него и спря до леглото. Дългата й коса беше стегната отзад на конска опашка, която сякаш опъваше деликатната й кожа. Беше облечена в бяла памучна блуза с дълъг ръкав и безформена синя памучна пола до глезените. Краката й бяха обути в бели чорапи и спортни обувки. Тя протегна хладна ръка към челото на Ендърби.

— Съжалявам, че трябва да си тръгна. Бях много щастлива, че можех да се грижа за вас. Много исках да видя, че вече сте по-добре.

— Никакви изгледи — изсумтя Ендърби и отвореното му око се напълни със сълзи. — Никога вече. Можех да танцувам като буря… трябваше да ме видите. Бих искал да мога да танцувам с вас, Лили. Краката ви нямаше да докосват пода. Никога вече.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Но вие си имате вашия стол на колела, а това е по-добре от стоенето на легло цял ден. А и все още имате една напълно здрава страна. Колко хора могат да завидят на това?

— Никой — каза той, но я дари с лека усмивка. — Съжалявам, че се разплаках. Тези дни плача за най-малкото нещо, като бебетата.

— Няма нищо лошо да плаче човек — леко се намръщи тя. — Бих искала да мога да намеря подходящите думи… Руди казва, че думите сами ще идват като стана малко по-възрастна. Но сега имам проблем… да плаче човек е хубаво, както и да се смее. Това е част от теб. Това е като хубавата ти страна и парализираната ти страна. Ти все пак си цял човек. Просто едната страна може да прави повече от другата. Вярваш ли в това?

— Не. — Той се взря в нея. — Хайде да вечеряш с нас тази вечер — с Руди и мен… не със Сибил. Тя работи.

— Трябва да се върна в училище, Куентин. Забрави ли?

Той изглеждаше объркан.

— Не е ли лято?

— Да, юли е. Но ние имаме лятно училище.

— Къде?

— В Академията Редуик. В Масачузетс. И трябва да тръгвам. — Тя отново го целуна. — Ще мисля за теб, ще се моля за теб. Вярвам в теб, Куентин.

— Почакай… — Опита се със здравата си ръка да се надигне, но се свлече обратно. — Не си отивай. Има училища и във Вашингтон… много училища. Защо трябва да ходиш… къде беше?

— Масачузетс. И отивам там, защото Руди ми каза, че трябва да направя това. Довиждане, скъпи Куентин. Ще се моля за теб. Ще се видим скоро.

— Кога? — попита той. — Кога?

— За Коледа — отговори Доминус. Гласът му напомняше кадифе след високия студен глас на Лилит. Постави за малко ръката си върху главата й. Можеше да бъде кратка милувка, но можеше да бъде и леко отпращане от стаята и тя излезе. Той седна до Ендърби.

— Тя е само на петнадесет години и аз се грижа за нея. Правя това, което е най-добре за нея. Моето вътрешно аз ми казва, че това е най-малкото, което мога да направя.

— Ух — изръмжа Ендърби.

Доминус натисна малко ръчката на болничното легло, което Сибил бе взела преди Ендърби да се върне в апартамента им в Уотъргейт и го изправи до седнало положение.

— Скоро ще вечеряме. Искаш ли нещо преди това?

— Питие.

Наля малко скоч в голяма чаша, добави вода и го подаде на Ендърби.

— Какво искаш с него?

— По-малко вода и повече скоч. Моля те, Руди, искаш да ме умориш ли?

Доминус се засмя и помогна на Ендърби да задържи чашата, докато му наля още малко от бутилката.

— Достатъчно, Куентин, моето вътрешно аз ми казва, че това е най-малкото, което мога да направя за теб.

— Разкажи ми за Лили — каза Куентин.

— А, да, Лили. Един ден тя ще стане отличен проповедник. Тя се учи от мен, но в нея има нещо специално, което аз не притежавам. Това, което ти каза за плача и смеха… беше добро, знаеш ли. Има нужда от малко излъскване, но в него се таи нещо дълбоко. В Лили има дълбочина. Тя все още не го съзнава и разбира се, няма да й го кажа, докато не е готова за това. Но с времето ще стане страхотна.

— Петнадесетгодишна — повтори глухо Ендърби. — Няма ли родители?

Доминус вдигна нагоре ръце.

— Колкото назад в спомените си може да се върне, си спомня само за домовете на осиновители. Тя е била едно диво, малко същество, което непрекъснато са местили от едно място на друго, когато е ставала неконтролируема. Когато я срещнах…

— Къде?

— В Кентъки. Бях проповедник там, но моите енориаши бяха прекалено слаби, за да ме поддържат. Започнах работа в един магазин, подавах на хората фишове и листа — за мен, разбира се, това бе трагедия. Пред мен стояха много по-важни дела. Продължавах обаче да говоря на хората за душите им, докато им подавах листата. Лилит бе една от тях. Беше толкова малка и уплашена, че веднага избяга. Носеше протрити дънки и работна риза и косата й стърчеше на всички посоки. Хвана ме за ръка, когато отивах на обяд и ми каза, че е гладна и че няма дом. Каза, че е двадесет и една годишна и че е чула проповедите ми и иска да се учи за проповедник при мен. Бе толкова патетична и, разбира се, ме обожаваше… Преча ли ви?

Сестрата бе влязла с подноса с храна.

— Ще го оставя тук — резервирано каза тя.

Не бе успяла да свикне с присъствието на Доминус. Радваше се, когато може да бъде сама с неспокойния си и вечно искащ нещо пациент. Наведе се и избърса устата на Ендърби, преди Доминус да успее да я спре и излезе от стаята.

За пръв път, откак се бе върнал вкъщи, Ендърби не се залови веднага с храната си като прегладняло дете. Окото му продължаваше да фиксира Доминус.

— Няма двадесет и една — каза той.

— Исусе, не. Нямаше даже четиринадесет. Но така горчиво заплака, когато й казах, че трябва да се върне в дома на осиновителите си, че реших, че мога да й бъда по-добър настойник от тях. Които и да бяха те. И когато чух за малкия амвон в Ню Джърси, тя дойде с мен. Знам, знам — каза той, макар че Ендърби не го бе прекъснал — не е правилно да се взима дете в друг щат, но никой друг, освен мен не се бе грижил за това дете. А за мен действително това дете означава много. Тя бе така признателна, че ме накара да се почувствам наистина добър, въпреки че аз съм само един слаб човек, както всеки друг. Тя се държеше много добре, ходеше на училище като добро момиче, наричаше ме татко, чистеше и готвеше и за двама ни. Никога не е била…

— Наложница — каза Ендърби с пламъче в окото. — Любовница. Съпруга. Дъщеря. Готвачка. Камериерка. Късметлийка.

Доминус се изправи.

— Тя никога не е била и в най-малка опасност от мен или от който и да е друг. Тя избра аз да се грижа за нея. Моето вътрешно аз ми казва, че това е най-малкото, което мога да направя за нея, освен да я защитя. За теб няма да има избавление за душата ти, ако си изпълнен с мисли на злото, Куентин. Съмняваш ли се, че е девствена?

Ендърби сви рамене.

— Не мога да кажа. Никога не бих могъл. Случвало ми се е няколко пъти, когато бях млад да ме изиграят — избухна в кикот. — Аз също измамих едно момиче, когато бях на четиринадесет… как бързо научих всичко. Господи, тя бе страхотна. Никога не казваше „не“ и аз бързо се учех. Девственици. Трудно е да ги откриеш.

— Тя е дете — произнесе Доминус с равен глас. — А аз съм проповедник.

— Звучи доста възпламеняващо — каза Ендърби, като отново се изкикоти.

Доминус продължаваше да стои изправен до леглото. Обърна се.

— Ще ви оставя с вечерята ви. Може би по-късно, когато можете за говорите за Лилит и мен разумно, можем…

— Почакай! За Бога, почакай! — Ендърби извиси глас, изпълнен с паника. — Не исках да кажа това! Беше просто шега… глупава шега… няма да си тръгнеш само защото… Руди, не ме оставяй!

Доминус се обърна отново.

— Шегата ти бе израз на най-лошия възможен вкус.

— Знам. Съжалявам! Няма да се повтори! Руди, седни. Хапни с мен. За бога, знаеш, че не мога да стоя сам, не мога да издържам…

— Нали имаш медицинска сестра…

— Не е същото! Аз искам теб! Винаги съм харесвал проповедниците. Винаги съм имал слабост към тях. Виждат греха ти и те очистват от него. Руди, разчитам на теб!

Доминус много бавно седна. Много бавно взе една от салфетките на подноса и я прикрепи към врата на Ендърби. Ендърби дълбоко въздъхна и взе вилицата. Ръката му трепереше.

Храниха се мълчаливо. Доминус спираше от време на време, за да избърше лицето на Ендърби. Да почисти храната, която разливаше. А Ендърби издаваше хриптящи звуци, когато искаше още, но не казаха нито дума, докато не изпразниха чиниите си.

— Искам да направя нещо за теб, Руди — каза Ендърби като привършиха с вечерята. Затвори окото си. — Уморих се. Трудна работа е да ядеш. Никога преди не съм се уморявал от това. Искам да направя нещо за теб.

— По-късно — каза Доминус. Премести таблата и нави дръжката на леглото, за да може Ендърби отново да е в легнало положение. — Сега имаш нужда от сън.

— Телевизията. Електронната църква — промърмори Ендърби, заспивайки. — Така се казва. Чувал ли си някога за това? Новини, спорт, времето, токшоу, филми, религиозни предавания. Можеш да правиш проповедите си по телевизията. Харесва ли ти? Аудиторията ти ще бъде много по-голяма от тази в Кентъки или Ню Джърси. Няма да подаваш повече листчета в магазина на… къде беше?

— В Кентъки — каза Доминус. Гласът му бе дрезгав.

— Точно така. Повече няма да ти се налага да правиш това. Харесва ли ти идеята? Искам да го направя за теб. Ще трябва да се уточниш със Сиб. Харесва ли ти?

— Да — каза Доминус и въздъхна. — Много ми харесва.

— Добре. Разбери се със Сиб.

— Искаш аз…

— Не, не за Бога. Ти ще останеш настрана. Аз ще говоря с нея. Утре. Напомни ми… понякога забравям… — Главата му се килна на една страна. — Ще се разбера… със Сиб… — и захърка.

Но на другия ден не се видя със Сибил. Тя излезе рано сутринта, преди някой в къщата да се е събудил. Бе неделя. И въздухът бе кристално свеж. Натисна педала на колата до дупка и подкара покрай моста на Вирджиния. Мина покрай Феърфакс, после покрай офисите и студиата на „Ендърби Броудкастинг Нетуърк“ и продължи за Лийсбърг като непрекъснато увеличаваше скоростта по магистралата. Слънцето простираше златистата си мъглявина върху полята и се разливаше върху големия град. Вятърът бе студен и свиреше покрай колата й.

Когато отмина Лийсбърг намали скоростта, за да завие към Карауей Фармс. Кара още половин миля до конюшните. Часовникът удари точно осем часа, когато излезе от колата. Елегантна и кокетна в костюма си за езда, тя кимна на Уинк Карауей, който я чакаше и държеше поводите на коня й. Тя бе известна навсякъде с точността си, но особено тук никога не закъсняваше. Имаше прекалено много да учи и бързаше.

Стъпка по стъпка се превръщаше в човека, който бе решила да бъде. Бе отлична биатлонка, добър ловец, който можеше да улучи птици, лисици и сърни със завидна точност. А сега бе на път да стане и добра ездачка. Бе богата. Обличаше се безукорно. Купуваше си разкошни бижута и накити. Можеше да прави каквото си иска. Притежаваше властта и влиянието, които й даваше нейната кабелна мрежа. Не се налагаше повече да се съобразява с Ендърби. По-добре щеше да е, ако бе мъртъв. Тогава животът й наистина щеше да започне. Но засега поне се бе отстранил от пътя й. И за пръв път Сибил Ендърби, не съпругът й, си създаваше име в света на телевизията.

Тя сама бе открила тази местност — Лаудон Каунти, Вирджиния, където богатите живееха необезпокоявани зад каменни стени и огради, в замъци сякаш от друг век, със стаи с високи тавани и обширни галерии с колони. Когато за пръв път мина през това място разбра, че точно това бе търсила, че точно тук може да направи своя дом сред природата. Един ден някой от тези замъци щеше да й принадлежи заедно с конюшните и конете и стотиците акри земя, които щяха да й гарантират вниманието на другите от околността. Особено на хората от Мидълбърг — градът, в който бе решила да живее.

През първата част от урока двамата с Уинк яздеха в кръг. Това бе единственият път, когато Сибил мълчаливо бе приела критиката. Държеше зъбите си здраво стиснати, докато се опитваше да се движи върху коня, да го направлява, без да го насилва, да се държи свободно на седлото, когато започне да язди в тръст, да държи здраво бедрата си и изправен кръста си. Нетърпението я изяждаше отвътре. Мразеше упражненията. Искаше й се да подкара в галоп. Да се движи през полето със същата скорост, с която караше колата си. Но нищо не каза. Правеше това, което й казваше Уинк. Защото тя не бе от хората, които се бяха родили с конюшни, тенис игрища, пътешествия около света… Тя започваше да се учи на всичко това много по-късно — на двадесет и шест години от миналия януари… и трябваше да ги настигне.

Втората част от урока бе прескачане на препятствия. Едва след това бе урокът по езда. Смени коня и чак тогава за нея животът наистина започна. Колкото по-бързо яздеше, толкова по-близо се чувстваше до опасността, толкова по-прекрасен бе денят. Не усещаше как минава времето, почти бе забравила и за присъствието на Уинк. Съществуваше само скоростта и тези великолепни моменти, когато пресичаше границата между сигурността и хазарта. Тогава се чувстваше ужасена, развълнувана и жива.

Ядоса се, когато Уинк заобиколи пред нея и я спря.

— Какво правиш?

— Десет часа е — каза той. — Днес бяхте добра.

— Наистина ли? Къде сбърках?

— Направихте обичайната грешка. Трябваше да внимавате за ръцете си. Движенията ви бяха прекалено широки. Трябва да има много малко движение в кръста, нали? Имате едно чувствително животно, не искате да го разкъсате на парчета като правите такива резки движения през цялото време.

Прибраха конете и Уинк я изпрати до колата.

— Ще се справите. Вие сте като бик. Не се обиждайте. Но сте твърдо решена да постигнете това, което искате. Просто трябва да успеете да намерите контакт с коня, както е при хората. То е някакъв вид обич, нали? Ако успеете да го постигнете, ще бъдете страхотна.

— Както с камерата — промърмори Сибил.

— Какво?

— Нищо.

— Чуйте — каза той и спря да върви. — Ще се справите. Вие наистина имате хъс за нещата. Никой не може да ви спре. Не трябва да се разстройвате, ако ви казвам къде грешите. Нали затова ми плащате.

— Трябваше да се науча досега. Досега трябваше да съм идеална.

— Уоу! — възкликна под носа си Уинк и продължи да върви.

Сибил стигна до колата преди него.

— До следващата седмица — кимна тя и седна зад кормилото. Но мислите й бяха заети с урока. По-нежно да държи поводите. Да установи контакт с животното. Да го обича, за бога. Тя го бе избрала. Той бе най-доброто в Лаудон Каунти.

По пътя на връщане бе принудена да кара по-бавно. Шосето бе изпълнено с много повече коли от ранните утринни часове. Тя барабанеше с пръсти по волана. Пусна си радиото. Рязко натискаше спирачката, когато плътно се приближеше до някоя кола. Когато стигна до апартамента си вълнението от сутринта отдавна се бе изпарило. Всичко, което си спомняше, бе критиката на Уинк за начина, по който държеше ръцете си и задръстеното движение по пътя. Пресече фоайето и пусна зад себе си сакото.

— Госпожо Ендърби.

Сибил подскочи. Руди Доминус стоеше в хола на пътя към спалнята й. Сенките по лицето му сякаш бяха малко отражение на черния костюм и черната му жилетка. Чудеше се как ли Куентин може да понася печалното му изражение.

— Куентин иска да ви види — каза Доминус и протегна ръка към стаята на Ендърби, все едно че бе специален пратеник, който настоява за нейното появяване.

— Ще отида по-късно — каза студено Сибил. — След като се преоблека.

Погледите им се кръстосала като шпаги и Доминус кимна.

— Моля ви. Колкото е възможно по-бързо. Той е много нетърпелив.

— Умира ли? — остро попита Сибил.

Лека усмивка побягна по тънките му устни.

— Не. Не трябва да се страхувате от това. Мисля, че има още живот в него.

Сибил се обърна и се отправи към дневната като тръшна вратата след себе си. Докато камериерката й помагаше да свали костюма си за езда и приготвяше ваната й, мислите й бяха заети с Доминус. Време беше да си тръгва оттук. Куентин дяволски добре може да мине и без него. Нямат нужда от някакъв проповедник с кошмарен поглед, боядисана коса и мръсотия под ноктите. Независимо колко добър беше в изкуството да кара Куентин да е тих. Валери не би го толерирала нито ден, а камо ли седем седмици.

Два часа по-късно влезе в стаята на Ендърби облечена в ярка копринена домашна роба. Черната й коса само леко бе прихваната от златна шнола. Леглото му бе леко повдигнато и Куентин се бе облегнал в полуседнало положение. В ръката си държеше чаша и се усмихваше на Доминус.

— Държи ме буден — каза той на Сибил. — Каза ми, че ще дойдеш и аз не исках да заспя.

— Разбира се, че можеше да заспиш. Щях да дойда по-късно.

— Седнете — каза Доминус като й предложи стола, от който бе станал, когато тя влезе в стаята. — Мога ли да ви предложа чай. Поддържахме го топъл.

— Не. Ще поговоря с Куентин насаме.

Доминус хвърли един поглед към Ендърби, но Ендърби не го видя. Той бе вторачил око в робата на Сибил.

— Много е красива. Прилича на паун… папагал… е, нещо от този сорт. Руди, защо не си вземеш такъв костюм. Има толкова много цветове в него. Прекалено много черно има в тази стая.

Доминус се наведе и избърса устата на Ендърби.

— Госпожа Ендърби иска да изляза от стаята — каза той.

— Каквото и да поиска, ме кара да се чувствам млад. Както и ти, Руди. И двамата ми влияете. Ще живея вечно.

— Ще почакам в дневната — каза с неохота Доминус и излезе от стаята, като остави вратата леко открехната.

Сибил я затвори.

— Не го искам повече тук — каза тя, като придърпа стола към леглото на Куентин. — Присъствието му ме изнервя. А и той се държи така, все едно че апартаментът е негова собственост. Не го харесвам, нямаме нужда от него.

— Аз се нуждая от него.

— Но ти се разбираш добре с медицинските сестри. Виж колко си добре вече. Искам да си ходи, Куентин.

— Аз му обещах електронна църква.

— Какво?

— Електронна църква. Нямаме религиозен канал. Нали? Ти ще направиш такъв канал докато съм болен.

— Не. Нямаме нужда…

— По дяволите, имаме. Ще имаме голяма аудитория, ако го направиш добре. Много хора биха желали да имат проповедник в стаята си. Няма да има нужда да излиза човек в дъжда, за да отиде на църква. Няма да има нужда да се бръсне или да се преоблича. Може да го гледа и от леглото си. Руди е добър. Ще грабне аудиторията. — Затвори си окото. — Исусе, толкова съм уморен. Сиб, дай му тази програма.

— Какво ще получим от това?

— Аудитория…

— Това не е достатъчно. Не можем да продаваме реклами в религиозен канал.

— Дарения. Девиации… деди… дрифт… дяволски… — сълзите започнаха да се стичат от затворените му очи. — Не мога да го правя вече. Беше толкова забавно да навързвам думите и да изненадвам хората край мен. Вече не мога да го правя. Свърши се.

Сибил бутна стола си назад.

— Поспи малко. И после кажи на приятеля си, че довечера трябва да се махне оттук. Ако успееш да ме убедиш, че имаме нужда от религиозно предаване, аз ще намеря някой, чийто стил е по-добър.

Ендърби отвори здравото си око и я фиксира с поглед.

— Дарения. Ще взимаме част от тях.

Спря.

— Колко?

Ендърби сви едното си рамо.

— Оръл Робъртс взема милиони.

— А колко е взимал твоят приятел?

— Досега не е имал телевизионно предаване.

— А в църквата?

— За Бога, Сиб, остави го на мира! Искам го. Дай му възможност! Половин час на седмица, или един, какво ти пука? Трудно можем да запълним всички часове, особено ако се разраснем…, а ти точно това правиш сега, нали? Повече часове? Това правиш, нали? Помни, че аз ти казах да…

— Аз ръководя — избухна Сибил. — Аз върша цялата работа. Аз вземам решенията!

— По дяволите… — Ендърби се бореше да говори. Брадичката му бе мокра от слюнки. — Кой притежава шибаното…

— Ти. — Тя пое дълбоко въздух. Той може би щеше да живее още дълго. Нали това бе казал Руди. Докторите казваха, че и двете възможности са вероятни. — Съжалявам, Куентин. Разбира се, че се опитваме да увеличим часовете до петнадесет, може и шестнадесет. Не съм забравила, че точно това искаше. Щях да съм все още доникъде, ако не бе планирал всичко предварително. Просто се опитвам да направя най-доброто, на което съм способна докато се върнеш. И тогава ще се разраснем още повече. Когато се почувстваш достатъчно силен, ще ти донеса всичко, което съм направила. Просто ми кажи, когато поискаш да видиш.

— Не сега — въздъхна той. — Ти си добро момиче. Ще дадеш на Руди неговото религиозно предаване, нали?

— Ами онова момиче? Лили. И тя ли е част от това?

— Тя си отиде. Върна се в някакво училище, някъде. Не мога да си спомня. Какво ще кажеш за Руди? Ще му дадеш ли да направи предаване?

Тя помисли за момент. Това ще запълни времето му и ще може по-малко да се навърта около Куентин. А тя ще се отърве от него, когато Куентин умре.

— Сиб? Ще му го дадеш, нали?

— Да — каза тя.

— По кое време?

— Неделя, предполагам. Мога да му дам единадесет и половина сутринта, или шест и половина вечерта, веднага след новините.

Той отново въздъхна.

— Не ме питай мен. Говори с него. — Затвори окото си и започна да движи глава наляво-надясно, като издаваше тихи звуци, които наподобяваха смях.

— Малката ми Сибил. Ще става религиозна. Не й прилича. Ще се изтърколя от леглото.

Сибил се обърна и помогна на Ендърби да легне отново по гръб. После се наведе и допря бузата си до челото му.

— Тази вечер ще излизам. Иска ми се да можеше да бъдеш с мен. Липсваш ми. Ще се видим утре.

— Кажи на Руди да дойде.

„Имаше време, когато искаше да знае къде отивам и какво правя всяка минута през деня. Сега иска само Доминус. Но това няма да продължава вечно. Той няма да остане тук още дълго“, помисли си Сибил, като влезе в дневната и се отправи към Доминус.

— Неделя сутрин или вечер — каза рязко тя. — Кажи ми кое предпочиташ, веднага след като си събереш аудитория…

— Паство — каза той с усмивка.

— … група хора, които ще седят пред теб, за да ти придават легитимен вид. Ще поговорим за договора. Не карай Куентин да те чака.

Мина покрай него и се отправи към спалнята си. Няма да е тук още дълго. В деня, в който Куентин умре, Руди Доминус ще си отиде.

Ник чу за Руди Доминус за пръв път през март, осем месеца след телевизионната му премиера, когато Сибил дойде в Калифорния за петия рожден ден на Чад. Седеше на дивана. Чад бе седнал до нея, а тя небрежно бе поставила ръката си на рамото му. Той седеше много тихо, като едва се докосваше до майка си и внимаваше да не се притиска много силно към нея. Знаеше, че това ще я ядоса и много внимаваше да следва нейните правила, защото това означаваше, че ще дойде отново.

— Ник, защо не вечеряш с нас — предложи Сибил. Чад знаеше, че ще го каже. Винаги го правеше. — Рожденият ден на Чад трябва да е семеен празник.

Ник погледна към Чад.

— Ти какво би искал?

— Добре ще е да сме всички заедно — каза Чад. Знаеше какво иска Сибил, а и тя му го напомни като го стисна леко за рамото.

— Имам подаръци за теб — каза тя. — Сега ли искаш да ги видиш или след вечеря?

— Сега, моля — Чад скочи от дивана. — Мога ли да ги взема?

— Те са в големия ми куфар. Можеш да го отвориш. Но не пипай нищо друго, освен пакетите.

— Няма — обидено прошепна Чад и избяга.

— Толкова много е пораснал — каза Сибил. — Винаги си знаел как да се грижиш за него и как да се държиш с него. И той е просто твое копие.

— Има твоята коса.

— Но твоите очи. Твоята уста. И пръстите му са дълги като твоите. Толкова е красив. Не мога да повярвам, че е мое дете. Харесва ли му новата ви къща?

— Тук сме повече от година. Да, харесва му. Харесва му и училището, и приятелите му от съседните къщи.

— Учудващо е колко невероятно добре си се справил с всичко. Не мога да свикна. — Огледа просторната дневна, обзаведена с кожена мебел, с два огромни килима, с картини и скулптури, които Ник бе колекционирал. Къщата бе луксозна, но с простота и финес, които още повече подчертаваха лукса. Всичко това и икономка, която да помага на Елена, и слуга и градинари… можеше ли да допуснеш всичко това? Можеше ли някой преди да допусне, че двеста милиона долара…

— Разкажи ми за твоята телевизионна мрежа. Каза ми на Коледа, че работиш по някакви нови предавания. И че искаш да увеличиш часовете на излъчване.

— Но това е много — каза Чад като влезе с пет лъскаво обвити пакета.

— По един за всяка година — отговори Сибил.

— Можеш ли да се справиш сам? — попита Ник — Или имаш нужда от помощта на някой експерт?

Чад се засмя.

— Ти просто обичаш да отваряш подаръци.

Ник също се засмя.

— Прав си. Добре. Рожденият ден е твой. Отвори ги всичките. Ние ще гледаме.

— Добре — щастливо се съгласи Чад и се наведе над първия пакет. Сибил се опита да продължи прекъснатия им разговор, но Ник й направи жест с ръка да запази тишина и просто да погледат как Чад разопакова подаръците.

„Семейство в своя дом“, с горчивина си помисли Ник и от тази мисъл го заболя. Чад разви хартията и отвори голяма кутия. Смутен и объркан, той погледна към сферите и връзките, количките и странните части, подредени в различни отделения.

— Капсела — прочете той. — Как работи?

— Ще го направим заедно — каза Ник. Погледна за момент как трябва да бъдат използвани различните части и се присъедини към Чад на пода. — Тук ще направим нещо много специално. Мисля, че ще бъдем просто изумени. — После вдигна поглед към Сибил. — Добър избор.

— Благодаря — бързо каза Чад. Отиде до Сибил, протегна ръце и тя се наведе към него, за да може да я целуне. — Много ти благодаря. Много ще се забавлявам.

— Може би си още малък за това — каза Сибил, — но си помислих, че двамата с Ник няма да имате проблеми.

— Ще се оправим — усмихна се Ник, като съединяваше две сфери, в една от които имаше малко моторче.

— Тате — с укор в гласа възкликна Чад.

Ник със смях остави частите на земята.

— Извинявай, приятел. Не можах да устоя. Ще почакам, докато си готов.

Седна обратно на дивана и продължи да наблюдава как Чад отваря останалите подаръци: комплект от сто пастела, дървено влакче с дузина вагони, три книжки за доктор Ох Боли, комплект пижами и анцуг с усмихнати динозаври.

— Фантастично! — извика Чад като гледаше към съкровищата си. — Това е най-фантастичният рожден ден! — Още веднъж отиде към Сибил и протегна към нея ръце, много внимателно, да не би тя да си помисли, че ще скочи върху нея. — Много ти благодаря! Толкова много подаръци!

— Подходящи ли са? — обърна се Сибил към Ник. — Не разбирам много от тези неща.

Той отново седна в стола си.

— Кой ти помогна?

— Един от мениджърите във F. A. O. Суоц. Обадих се и казах, че петгодишно момче… — гласът й пресекна. — Какво друго можех да сторя? Не зная какво го интересува. Не зная от какво може да се интересува едно петгодишно момче. А той толкова бързо се променя между срещите ни, че аз просто не можех да си представя.

— Чудесни са — високо каза Чад, като погледна към Ник с поглед, изпълнен с гореща молба. — Сибил се е справила чудесно. Купила е всичко, което исках. Наистина, подаръците ми харесват.

Ник не каза нищо. Отново бе неприятно шокиран, както обикновено, когато чуваше Чад да нарича майка си по име, както тя настояваше.

— Тате, чудесни са — отново каза Чад. В очите му прочете тревога. — И ти мислиш така, нали? Не мислиш ли, че Сибил се е справила страхотно?

— Да, вярно е — тихо се съгласи Ник. — Страхотна камара подаръци.

— А кога Чад ще получи твоя подарък?

— Утре. На рождения си ден. А сега — каза той като се изправи — трябва да се приготвим за вечеря. Чад иска да отидем в китайски ресторант и това ще направим. Сибил, имаш ли нужда от нещо в стаята си?

— Не, благодаря — каза Сибил. — Предугаждаш всичко, от което имам нужда.

Ник не отговори. Никога не бе сигурен колко добре пресметнати са коментарите й и затова обикновено не отговаряше. Напоследък му се струваше, че бяха повече от обикновено, особено след удара на Ендърби, но предпочиташе да не мисли за това. Всъщност, много рядко си мислеше за нея и то винаги във връзка с Чад. Когато говореха за нея, Чад казваше, че я обича и че му липсва. Ник никога не го питаше какво обича в нея и какво му липсва. Отдавна бе разбрал, че за Чад бе по-добре да има майка от разстояние, отколкото изобщо да няма майка. И защото разбираше сина си и знаеше колко бърз и жив е умът му, Ник си мислеше, че независимо че е само на пет години, вероятно Чад си бе измислил една приказка, в която някъде в далечното бъдеще и той ще има една Сибил; една Сибил, която го обича и която иска да бъде негова майка.

След вечеря, когато Чад си легна, Ник и Сибил седнаха в библиотеката на бутилка коняк и бисквити.

— Разкажи ми за Куентин — каза Ник.

Тя погледна надолу и бавно поклати глава.

— Това, което се случи с него, е ужасно. — Тя вдигна поглед, и Ник видя в светлите й сини очи смущение. — Той бе толкова жизнен, Ник. Беше толкова забавно човек да е с него. Бяхме толкова въодушевени за нещата, които се готвехме да направим във Вашингтон. А сега седи в стола си и се взира през прозореца. Изглежда вече нищо не го интересува.

— Дори и мрежата? Ти я ръководиш сама?

— Изцяло. Нямам към кого да се обърна за помощ или съвет. Куентин винаги, когато имах нужда от нещо бе до мен, а сега е все едно… — устната й затрепери и тя я прехапа с белите си зъби… — все едно че вече е умрял. Направих сама всичко, което Куентин искаше да направи. Но той е прекалено болен, за да се интересува от това, дори само за да ми обръща внимание. — Преглътна, сякаш за да задържи сълзите си. — Това намалява радостта ми от постигнатото. Наистина имам нужда от някой, с когото да споделям за нещата, които правя, иначе се чувствам… изгубена.

Ник размишляваше върху чутото.

— Има ли надежда да се оправи?

— Не. — Тя подаде чашата си. — Може ли да ми налееш още малко? Чудесен е. — Гледаше Ник как сипва в чашата й. — Има един проповедник, който се е залепил за него и той говори за спонтанно излекуване, но аз не вярвам в чудеса. Никога не съм вярвала. Той хипнотизира Куентин. Дори го накара да му даде предаване в нашата мрежа.

В гласа й почувства горчивина и разбра, че Ендърби все пак не е безразличен към всичко.

— Какво предаване? — попита той.

— Електронна църква. Така ги наричат. Чете проповеди и между тях се включва, искайки пари. Една минута говори за греха, вината и низшия дух и после за пари. Гласът му не се променя, звучи като побъркан и изведнъж ти казва колко пари струва да прибере грешниците под всеопрощаващото си крило. Или нещо от този род. Не го гледам. Куентин го прави.

— А други?

— Ако се съди по парите, които постъпват, не са много. Можем да пуснем друга програма по това време и да продадем рекламно време, но Куентин отказва. Твърди, че не го интересуват парите.

— Но този… как му беше името?

— Руди Доминус^[2].

— Какво?

— Така се представя.

— Колоритно. Изглежда има добро въображение. Той не ти струва нищо, нали? Освен това, че не можеш да продадеш това време?

— Досега ни струва единадесет милиона долара. — Тя леко се усмихна на повдигнатата вежда на Ник. — Куентин поиска той да си има собствено студио. То си е като една малка църква с двеста места. Освен това всяка неделя ги храним със сандвичи, за да сме сигурни, че ще дойдат. Когато момичето е тук е по-добре. Той й е настойник, така е казал на Куентин. Той е много горд, че е девственица, но аз не бих повярвала на нито една негова дума. Тя е съвсем млада, боязлива, плаха и хрисима. Вероятно той си прави каквото иска с нея. Но има нещо в нея, което кара аудиторията да се разбуди, когато тя участва в предаването. Тогава имаме и повече приходи. Може би ще отстраня Руди и ще дам часа на Лили.

— Защо участва в предаването?

— Иска да стане проповедник. Предполагам, че за нея това е вид практикуване.

— Какво е фамилното й име?

— Грейс.^[3]

Ник се усмихна.

— Мисля, че трябва да подпишеш договора с нея. Какво по-добро име за проповедник?

Сибил се загледа в него.

— Не се бях сетила за това.

— Колко е годишна?

— Не знам. Шестнадесет, седемнадесет. Все още ходи на училище. Предполагам, че той е законният й настойник, в противен случай хората от социални грижи щяха да си имат работа с него. Куентин вероятно знае, но той не говори много нито за нея, нито за него. Или може би защото забравя.

Ник отново напълни чашите.

— Кажи ми с какво още се занимаваш.

С изненада осъзна, че се наслаждава на разговора. Никога преди не се бе интересувал от телевизия. А сега откри, че е много интригуващо. Това бе част от характера му — щом научи малко за някакъв обект, да става все по-любопитен и да иска да научи повече.

— Какви програми правиш сега? — попита той Сибил.

Тя се върна назад във времето, когато Ендърби бе купил мрежата и описа първите програми, които купи, за да направи десетчасово излъчване.

— През последните месеци разширих програмата със стари и нови филми: криминалета, романси, порнография. Освен това купих една група нови програми на Холивуд и на Европейското кралство — щрихи от кухнята на богати и известни хора, странни хора, вършещи странни неща, хералдика, спорт, все от този вид.

— Нещо като списание — каза Ник.

Тя го изгледа доволно.

— Точно. Разни неща, които биха заинтригували хората. Къси материали — вече никой не иска да отделя много време за каквото и да е. И много и бързо сменящи се изображения. Хората не искат на екрана нещо повече от две секунди. Единственият начин да приковеш вниманието им е да не им оставиш време да мислят.

— И това е целта на вашата телевизионна мрежа? — попита Ник.

— О-о, Ник, целта е да правим пари и ти го знаеш. И да се разрастваме. В този бизнес не можеш да стоиш на едно място. Досега това ми е струвало около седемдесет и пет милиона: нови студиа, ново оборудване, премебелировка на офисите, увеличаване на персонала… Скъпо е, но всичко това ще се възвърне. Вложенията са огромни, Ник, дори не можеш да си представиш потенциала им. Чувството да движиш всичко това е просто невероятно. Никога не бих могла да се чувствам така, ако бях просто една репортерка или говорителка.

— Какви програми правиш? — отново попита той.

— Точно сега само новини. Мисля за телевизионни игри, интервюта, сапунени опери — всичко, което си струва парите. Понякога ни излиза по-евтино да си купим някои програми. Но ние опитваме различни неща с новите ни предавания. Искаш ли да видиш някои от тях?

Ник леко се усмихна.

— Как бих могъл да ти откажа?

Отвори една от вратите в покритата с квадратни плотове от палисандрово дърво стена на библиотеката и пред погледа им се показаха стереоуредба, телевизор и видеокасетофон. Когато започна записът, Ник се върна в стола си и внимателно загледа предаването. На екрана се изписа с едри букви — „Победителите“. Приличаше на заглавие във вестник.

— Странно име на новинарска емисия — забеляза той.

— Ще видиш — отговори Сибил.

На екрана се появи кръглото лице на Мортан Кейс, когото Ник за последен път бе гледал да измъчва госта в „Горещия стол“. Той съобщи за потъването на лодка до брега на Мексико. Но зрителите не видяха нищо от тази трагедия. Вместо това се появи филмов материал с коментар от Кейс, в който едно красиво младо момиче плуваше към брега, като се бореше с високите вълни и приближаващите се акули. Когато се показа над водата се видя, че е гола. Тя бе уморена и плуваше все по-бавно, страхът изпълваше погледа й. И точно тогава зад нея се появи лодка, която все повече ускоряваше ход, за да стигне при нея преди акулите. И точно навреме младият мъж спря мотора, наведе се и изтегли момичето на сигурно място в лодката. Зави я с пъстро одеяло, наля й чаша коняк, и силно я прегърна с едната си ръка. Погледнаха се с поглед, който показваше, че това е началото на тяхната любов.

Ник с почуда наблюдаваше записа. Спомни си за този случай. Бяха се удавили повече от двеста души. А Сибил бе превърнала трагедията в един банален романс. Нямаше нищо, за което да скърби човек, точно обратното, всичко те караше да се чувстваш весел. Любовта триумфираше, смъртта бе невидима.

— Ти ли го постави — попита Ник.

— Разбира се — отговори Сибил. — Заснехме филмовия материал на следващия ден. Действително е имало едно момиче, което е плувало и дори е разкъсало дрехите си, преди да скочи. Блузката си. И е била прибрана от една лодка. Казаха ни, че е била рибарска лодка. Отзивът за този материал беше много добър.

Бе започнал друг фрагмент от програмата. За наводнение в Индия.

Наблюдаваха записа мълчаливо. Отначало на Ник му се струваше забавно, но към края на първия час вече бе безкрайно отегчен и отблъснат. Не беше толкова лошо като „Горещия стол“, въпреки че показваше същото презрение към зрителите. Сега не се разстрои така, както тогава, когато за пръв път бяха седнали заедно да гледат предаването. Сега той не бе женен за Сибил и това, което правеше тя, вече не можеше да рефлектира върху него, нито върху собствената му присъда за брака му с нея. Въпреки всичко, когато записът свърши и той пренавиваше лентата, не можа да измисли какво да каже.

— Не ти хареса — каза с укор Сибил.

— Не е типът новини, който бих харесал — отговори той. — Знаеше го още преди да ми го покажеш. Предполагам, че има хора, на които им харесва.

— Много хора. Рейтингът му е най-високият в сравнение с този на останалите ни предавания.

— Колко време вече върви това предаване?

— Три месеца. Аз знам какво харесват хората, Ник.

— Така изглежда. — Подаде й видеокасетата. — Желая ти успех!

Думите сякаш бяха ехо от миналото, когато си излезе от стаята, след като бе гледал „Горещия стол“. Но сега всичко бе различно: работата му, отношенията със сина му, приятелите, жените, които познаваше. Единственото нещо, което не се бе променило откак бе напуснал Сибил, бе споменът за Валери. Не бе открил друга, която може да заеме мястото й. Валери. Това кратко, вълшебно време. Тя ме накара да повярвам в магията.

— Виждала ли си Валери, откак завърши колежа? — попита той. Думите се изплъзнаха от устата му, преди да помисли за тях.

Лицето на Сибил замръзна, но почти веднага стана отново любезно.

— Не, а ти? От години не съм си спомняла за нея. Знаеш ли къде е сега?

— Не. — Краткият й леден поглед го потресе. — Трябва да ти кажа лека нощ…

— Разбира се, тя винаги хвърчеше насам-натам, че на човек му е трудно да я следва. Държеше се като дете. Никога не взимаше нищо на сериозно. Чудя се дали е успяла да порасне? Никога ли не си й писал или звънял по телефона?

— Не. Трябва да ти кажа лека нощ, Сибил.

— Но още е рано! Колко е часът? Полунощ! Кога стана? Но това не е късно, Ник, постой да си поговорим още.

— Утре рано сутринта имам среща. Кога ти е самолетът? Може би ще успея да те закарам до летището.

— В десет часа. Ти тогава ще бъдеш на срещата. Ако наистина имаш такава.

— Ще почнем в седем часа. Ако не успея да се върна навреме, ще ти се обадя.

— О-о, Ник — въздъхна тя и се приближи към него. — Беше чудесно. Нямам с кого да си поговоря във Вашингтон. Нито пък някъде другаде. Толкова съм самотна. Имам само работата си и нищо друго. И Куентин, който умира. Бях прекалено млада, когато бяхме заедно, Ник. Бях глупава и егоистична. Сега съм се променила. Научих толкова много и какво ще правя с всичко това, когато Куентин умре? Той ще умре, Ник, и всичко ще си отиде с него — и любовта, и компанията му и аз… и аз няма да има с кого да споделя самотата си.

„Научила се е да изглежда затрогваща, помисли си Ник. Сега е много по-добра в това, отколкото навремето в колежа.“

— Съжалявам — каза той. Разбира се, че ще бъде много глупаво да й каже, че приятелите й ще й помогнат. Тя нямаше приятели в Сан Хосе.

— Мога ли да се кача горе и да целуна Чад за лека нощ? — попита тя. — Бих искала да целуна и баща му за лека нощ, ако той няма нищо против.

— Чад е достатъчен — каза небрежно Ник, като едва успя да прикрие неприязънта, която се надигна в него. — Разбира се, че можеш да се качиш горе. Ще те чакам тук.

Гневният й поглед срещна неговия. Не й оставаше нищо друго, освен да се качи горе. Върна се след няколко минути.

— Изглеждаше заспал — каза тя. — Помниш ли колко е хубаво да си легнеш вечер и да заспиш, без да имаш никакви проблеми?

— И Чад си има своите проблеми — отговори Ник. — Сигурно не си спомняш колко важни са ти изглеждали те, когато си била на пет.

Тя му хвърли гневен поглед.

— Мразя, когато се правиш на умен. — Думите й му прозвучаха познато. Спомни си ги от годините на брака им.

— Ще се видим утре — каза той и я проследи с поглед, докато стъпките й заглъхнаха. Представи си я да влиза в стаята, приготвена за нея, в другия край на коридора. Той остана в библиотеката. Мислите му все още бяха заети с промяната, настъпила у него откак се бяха разделили. Сега не можеше да си представи, че може да желае Сибил, да я съжалява, да живее с нея. Опита се да си спомни какъв е бил, когато се ожени за нея, как е могъл да го направи. Трябваше да го направи с Валери. Бе убеден в това. Може би това имаше нещо общо с младостта му. Тогава бе сигурен, че ще успее да промени Сибил и да я превърне в жената, която искаше да бъде. Бе прекалено сигурен, че може да постигне всичко, което поиска, стига да се концентрира и да положи максимални усилия. Сега знаеше и разбираше повече. Знаеше, че има цели, които никога не може да достигне, че има мечти, които може би никога нямаше да се превърнат в реалност.

Чу вратата на стаята на Сибил да се затваря. Мина през стаите на долния етаж и изключи светлините. Имаше време, когато мислеше, че е открил човека, който можеше да превърне този копнеж в реалност и дори обещаваше много повече от това. Валери. С Валери копнежът му можеше да се превърне в действителност. Но никога след това. Бе опитвал. Поне вярваше, че се е опитал. Но понякога му се струваше, че през цялото време, докато е бил с друга жена не е искал да се откаже от спомена за Валери. Струваше му се, че може да загуби нещо несравнимо, ако изправи тези жени до Валери.

Имаше Чад, имаше огромен успех, богатство, престиж, приятели, които го обичаха. Животът му бе хубав. Но копнежите бяха винаги с него. Знаеше, че никога няма да може да ги удовлетвори, докато не приеме миналото като сън, който е приключил и да се събуди в прегръдката на някой нов човек.

Знаеше, че това е само мечта. Понякога много дълго не го спохождаха мислите за Валери. Тя не бе част от живота, който си бе изградил. Но ненадейно нещо предизвикваше спомена за нея и той болезнено чувстваше загубата й, сякаш вчера са се разделили. Тогава започваше да мечтае: за нея, за тях двамата, за някоя случайна среща — на улицата, или в театъра, или на някоя вечеря, където домакинята, без да подозира нищо ги е сложила един до друг на масата…

И после какво? Защо си мислеше, че сега биха се разбирали по-добре от преди? Може би по някакъв начин се бе променил, но все още бе сериозен, дисциплиниран и обзет от работата си както преди. А точно тези негови черти тя не харесваше. И Валери — богата, обичаща забавленията, безгрижна, водена само от удоволствията си, със сигурност не се бе променила. Защо трябва да се е променила повече, отколкото той самият? Това, което се бе случило между тях преди, щеше да се случи отново. А в живота на Ник нямаше място за още една загуба, за втори разрив с една и съща жена.

Трябваше да изтрие образа й. Бе на тридесет и две години и бе крайно време да престане да изпълва мислите си с една мечта, с един сън, който с годините сигурно бе разкрасил. Трябва да се променя. Трябва да престана да желая това, което е само спомен. Трябва да продължавам да търся. Може би има вероятност да открия друга Валери.

Тръгна по стълбите. Не си въобразяваше, че след всичките тези години ще престане да иска жената, която дълбоко бе обичал и спомена за която бе още жив. Нито пък че би открил и обикнал друга Валери. „И все пак, помисли си той като се отби да види Чад, преди да си легне, трябва да опитам, дължа го и на двама ни.“

Глава 14

Куентин Ендърби умря три години след първия удар на осемдесет и три годишна възраст. Лили Грейс и Руди Доминус бяха от двете му страни. Разговаряха за ниския рейтинг на „Часът на Доминус“, когато Куентин получи нов удар, четвъртия, и свърши за няколко минути. Доминус бе човекът, който съобщи новината на Сибил.

В последната година Ендърби не се виждаше почти с никой друг, освен с Доминус, медицинските сестри и Лили, когато се върнеше от училище. Сибил се отбиваше в стаята му веднъж на ден, но не се задържаше повече от няколко минути. Излизаше веднага, щом започнеха да се карат. Бе нетърпелива и много раздразнена от упорития му отказ да умре. Яростта й се възпламеняваше винаги, когато проявеше внезапен интерес към кабелната мрежа и я караше да му разкаже последните новости. Повечето време изглежда не се интересуваше от нея, всъщност той просто забравяше съществуването й. Но внезапно мозъкът му се проясняваше, той се надигаше, разбуждаше, оживяваше. Изпращаше някой за хартия и писалка. Със замах даваше нови идеи. Преглеждаше счетоводните книги и правеше коментари за огромните суми, които пръскаше. Предизвикваше я. И когато тя заставаше в отбранителна позиция и обясняваше, че трябва време, за да може една кабелна мрежа да стане печеливша, той я сразяваше като й казваше, че е имала на разположение година, две, три и няма нищо налице, освен един стабилен поток на изтичане на пари. Сибил отказваше да го дискутира.

— Ще я направя най-голямата тук — бе всичко, което казваше. — Имам нужда от нови хора и нови програми и ще я направя, каквото и да ми струва, след това ще…

— Нямаш нужда от още пари, а от още мозъци! — изкрещяваше той и при разразяването на бурята Сибил обикновено с трясък затваряше врата на стаята му зад гърба си.

Обикновено тази му активност не продължаваше повече от седмица. И после замираше. Отново дните му потичаха един след друг, изпълнени с обикновените му дейности — гледане на телевизия с онзи втренчен поглед на човек, който нито вижда, нито чува нещо от това, което показват на екрана. Или пък седеше на стола до прозореца и гледаше към Потомак, или полуседнал в леглото слушаше Доминус да му чете от библията. А Сибил се завръщаше към работата си, която считаше по право за своя.

Ендърби почина. Умря в един студен декемврийски следобед. Два дни по-късно Сибил, облечена в черен костюм и черна шапка, отиде на погребението. Бе решила да има само църковна служба, изпълнена от Руди Доминус, който я бе молил за това, а и освен това бе единственият проповедник, когото познаваше. Бе изпратила съобщение в пресата и до всички, които работеха в телевизионната мрежа, в което посочваше деня и часа на погребението и посещението в апартамента й за изказване на съболезнования. Щеше да направи всичко, както трябва и никой нямаше да може да я обвини след това, че не е била добра съпруга или вдовица.

На гробището беше много студено. Голите дървета стърчаха към надвисналото мрачно небе. Но на погребението бе дошла цяла тълпа, а това бе единственото нещо, което имаше значение за Сибил. Всички те работеха в EBN, но репортерите щяха да си помислят, че двамата с Куентин имат дузини приятели. И изведнъж видя в края на тълпата Валери, с кожено палто, да пристига точно когато Доминус започна службата.

Сибил не обръщаше внимание на думите му. Откъслечни фрази стигаха до съзнанието й. Както винаги, тя се отегчаваше от това, което не може да види или да купи. Душата на Куентин бе нещо, което бе само негово и на Доминус. Тя нямаше нищо общо с нея. Леко отвърна поглед от него, за да огледа тълпата, докато външно създаваше впечатление, че скръбно гледа към ковчега, поставен до отворения гроб. Но под притворените клепачи внимателно изучаваше лицата на присъстващите. Забеляза, че никой не обръща внимание на Доминус. Ето защо рейтингът му бе нисък от самото начало. Никога не е могъл да накара някой да поиска да бъде спасен от него. Всъщност, помисли си Сибил, той има същите проблеми, които Ендърби се опитваше да й внуши, че има и тя, когато дяволски се мъчеше да докаже, че може да бъде пред камерата. Не можеше да установи контакт с аудиторията. Но Ендърби не бе видял това в Руди Доминус и предаването му, а й бе отнел нейното предаване.

Погледът й стигна до Валери. От всички присъстващи тя единствена слушаше думите на Доминус. На лицето й бе изписано любопитство. „Преструва се, помисли си Сибил, опитва се да изглежда набожна. Защо си прави този труд? И защо изобщо е дошла? Защото няколко пъти бе танцувала с Куентин?“

— Той най-сетна постигна покоя, за който всички ние копнеем в греховния си живот — говореше Доминус. — Мислейки само за прошка в последните мигове на живота си, той ни показа как да открием пътя си.

Замълча. Наведе глава. Зад Сибил останалите се огледаха и също сведоха глави.

— Куентин бе наш приятел — наруши тишината Лили Грейс. Високият й студен глас накара всички да вдигнат очи. — Той ни обичаше с любовта на добрия човек, открил, че може да ни даде много повече от това, за което всеки би го помолил. Много повече от това, което си бе мислил, че може да даде. Куентин разбра това много късно в живота си, когато бе смъртно болен, но го откри в момент, когато можеше да го съхрани заедно с откриването на своето аз. Куентин откри щастието да повярва в себе си, да се довери на доброто в себе си, да хареса своето аз. Какво повече може да поиска човек за себе си? Куентин затвори очи за последен път с покоя на преродения човек, който най-после бе повярвал, че е наистина добър.

Гласът й, не много силен, но верен, се извиси във фолклорна френска песен. Когато отново погледна към хората зад себе си, Сибил с учудване видя, че някои от тях бършеха крайчеца на очите си и спонтанно свеждаха глави. Валери гледаше Лили с възхищение. Сибил присви очи и отново обърна поглед към Лили. Изучаваше я, докато пееше своята песен и се чудеше какво не бе уловила до този момент в нея. Момичето бе облечено в черно вълнено палто, което стигаше до глезените. Носеше тежки обувки и черни памучни ръкавици. Фините й черти изглеждаха много бледи в студения въздух. Косата й падаше надолу и покриваше раменете й като бял воал. „Съвсем обикновена, помисли си Сибил, много млада, невероятно лошо облечена, простичко като селско момиче.“ Но Валери бе открила нещо, на което да се възхити. Познатата ярост започна да се надига в гърдите на Сибил. Какво бе успяла да види Валери в Лили Грейс, което бе невидимо за Сибил? Нещо, нещо, нещо — сякаш звучеше в ушите й. Тя го видя. Аз не. Тя го вида. Аз не.

Така за пръв път Сибил започна да мисли за Лили като за човек, без да я свързва с Руди Доминус. Доминус разбира се, нямаше да бъде повече в EBN. Сибил бе изхвърлила програмата му в деня след смъртта на Ендърби. Това означаваше, че няма да има повече религиозно предаване. По-рано не би мислила повече по този въпрос, но щатът доста се бе изменил, след като Ендърби купи кабелната мрежа. Господ се бе превърнал в добър бизнес. И хората като Оръл Робъртс, Джими Свогард, Джери Фолуел, които бяха разбрали това по-рано, вече бяха заели територията. Лили Грейс не можеше да бъде конкуренция на тези имена. Но може би, ако бе помощник на някого от тях, би могла да направи нещо различно…

„Ще помисля за това по-късно, реши тя. Няма защо да бързам. Тя ще се държи за полите на Руди, докато някой не я откъсне. А аз мога да го направя, когато поискам.“ Бавно спуснаха ковчега в гроба. Сибил го гледаше, но мислите й бяха далеч оттук, при телевизионната мрежа и това, което може да направи с нея. Не бе сигурна, че иска да я задържи. Тя бе една бездънна яма и не й доставяше удоволствие. Дори не й бе донесла престиж, защото в сравнение с останалите бе малка, особено като се има предвид CNN. Но онези цифри, които бе хвърлил пред нея Куентин в „Ла Шамие“, всички тези долари, влияние и власт, за които говореше като разкриваше блестящото бъдеще за кабелната телевизия и я убеждаваше да вложи всичко от себе си в нея я смущаваха.

Това бе вълнуващо време, времето, когато за нейната „Телевизия на радостта“, предшествана от огромна рекламна кампания, пишеха по вестниците и списанията. Аудиторията й се увеличаваше. Никога до този момент Сибил не е била толкова заета. Името й стана известно. Снимката й, направена от най-известния фотограф на модели и светски дами, се появи в статии в местните и националните вестници, както и на страниците на „Таун енд кънтри“, „Вашингтон Досие“ и „Вог“. Често се появяваше и снимката на Ендърби, седнал зад бюрото си, въпреки че когато я питаха, Сибил не виждаше защо трябва да лъже и казваше, че той вече не се занимава с бизнеса и тя единствена и съвсем сама ръководи EBN и „Телевизията на радостта“. Бе сама и когато се появи в светските салони. Това я караше най-после да се чувства част от върховете, към които винаги се бе стремяла.

И изведнъж всичко свърши. Рейтингите започнаха да спадат, отначало бавно, после все по-стремително. Зрителите се отказваха от нейния начин на предаване на събитията, за да се върнат към обичайната телевизия. Смутена, Сибил започна да прави промени. Пререди схемата, назначи на работа нови водещи, купи серия сапунени опери, взе нова серия филми, увеличи рекламите, но нищо не помогна. Игралните филми, особено уестърните и порнографията, поддържаха рейтинга си, но останалите предавания скоро останаха без аудитория. Все по-рядко излизаха статии за нея, а и тези, които се появяваха бяха критични. И заедно с това започна да замира и светският й живот. Телевизионната мрежа вече нищо не можеше да й донесе.

Защо да я задържа, мислеше си тя, докато водеше траурната процесия в гробището. Мислеше за това и в лимузината по време на краткия път към апартамента й. Гледаше с невиждащ поглед улиците на Джорджтаун. Какво я беше грижа за мрежата, която Ендърби бе купил? Сега притежаваше всичките му пари. Нямаше повече нужда да работи. А и за EBN можеше да получи цяло състояние. Ще намери купувач и ще се махне от Вашингтон — ужасно място. Винаги е знаела, че е ужасно. Всички са затворени в себе си, мислят само за собствената си значимост… Ще отиде някъде…

И какво? Какво ще прави?

Лимузината спря пред входа на къщата й в Уотъргейт. Ще мисля за това утре. Ще измисля нещо. Мога да си позволя да правя всичко, което пожелая.

Всички дойдоха в апартамента й. Пиеха кафе, уиски и мартини. Групички хора, които виждаше всеки ден на работа, стояха наоколо, тълпяха се в стаите, в които никога не бяха влизали, докато Ендърби бе жив. Разговаряха за рейтинги, политика, спорт, цените на жилищата. Никой не говореше за Ендърби.

Валери стоеше на една страна, пиеше шери и гледаше как Доминус се движи из стаите, сякаш печелеше избиратели. Когато спря при нея, го попита за Лили Грейс.

— Изпратих я вкъщи — каза той. — Тя бе премръзнала и емоционално изтощена от погребението. Извиних се от нейно име на Сибил. — Изпъкналите му очи я фиксираха. — Вие сте необикновено красива жена. Надявам се, че внимавате това да не съсипе живота ви.

Валери вдигна вежди. После избухна в смях.

— Благодаря ви. Това е най-галантният комплимент, който съм получавала някога.

— Не беше комплимент, а предупреждение.

Тя продължи да се усмихва.

— Но половината от него звучеше като похвала. Винаги ли вадите нож, когато казвате нещо любезно?

Той се намръщи.

— Какво имате предвид?

— Нещата, които казахте за Куентин на гробището. Казахте, че е бил страхотен предприемач, който е създал независима станция в най-жестокия град на света, а после казахте, че арогантността му го е довела до това да измами самия себе си и затова е познал само нещастието и ниския рейтинг.

Доминус впери поглед в нея.

— Точно това бяха думите ми.

Валери кимна.

— И вие го повтаряхте и повтаряхте отново. Всеки път, когато го възхвалявахте спирахте, поемахте си дъх и му забивахте ножа. Лили ли е единствената, която казва нещо мило, без да му противоречи в следващия миг?

— Така ли правя? Спирам и си поемам дъх?

— Всеки път. Все едно че се приготвяте да нападнете.

— Грешно е да се говори по този начин. Вие сте красива и интелигентна — пое си дъх, — но сте прекалено горда. Ще страдате от самота и ужас.

Валери мълчаливо го погледна. Лека усмивка заигра на устните й в момента, в който той си бе поел дълбоко дъх.

— Светът не е красиво място. Трябва да сте доволна, че намерих нещо, което да похваля във вас. Има толкова много хора, в които не мога да открия нищо, въпреки че много се старая. Има хора, в които даже Бог не може да види доброто, въпреки че Той няма време за това. Той направлява онези от нас на земята, които да го правим вместо Него.

Валери отново се засмя.

— Дори Бог има смесени представи. Трябва да сте много самотен да съдите един свят, в който всеки е грешен, без да можете да се обърнете към Бога.

— Аз не съдя, само наблюдавам и коментирам, нищо повече. И разбира се, че се обръщам към Бога. Двамата носим заедно бремето на този грешен свят. Той не би могъл да го прави без мен и аз бих имал много по-тежки времена без Него.

Валери започна да се смее. Но Доминус не откликна с усмивка на смеха й. Остана абсолютно сериозен.

— Кажете ми за Лили — каза Валери. — Дъщеря ли ви е?

— Само по душа. Грижа се за нея от години. Още откак бе малко момиче. Лили е толкова непорочна и вижда чистотата в другите.

— И вярва в това, което каза за Куентин?

— Разбира се. Лили не може да лъже.

— Права ли е? Той повярва ли преди да умре, че е добър?

— Не. Но Лили вярва, че го е направил. Лили винаги вярва в най-доброто за всеки. Чарът й… вероятно нейният гений… е, че успява да убеди другите, че е права по отношение на тях и това ги прави добри. И после, разбира се, дават повече пари, което пък ни позволява да продължим работата си. — Видя любопитния поглед на Валери. — Как бихме могли да донесем посланието си на нисшите, ако на пътя ни стоят нашите нужди? Ние ги удовлетворяваме, за да можем да удовлетворим и другите. Скоро ще организираме църква в Ню Джърси, в една къща, която купих с помощта на Куентин. Ще позволявам на Лили да проповядва от време на време там. Когато всичко е готово, ще дойдете ли да чуете проповедите ни… да? Сигурен съм, че и вие ще ни дадете пари, защото ще поискате да продължим. Но вие нищо не ми разказахте за себе си. — Погледна към сватбения й пръстен с диамант, който хвърляше ярки отблясъци. — Във Вашингтон ли живеете със съпруга си?

— Не, в Мидълбърг.

— Значи имате коне. А деца?

Тя се усмихна.

— Само коне.

— А съпругът ви… Моля да ме извините, но не запомних името ви. Имаше толкова много хора, на които ни представи Сибил на гробището…

— Валери Стърлинг.

— Стърлинг? — повтори Сибил като се приближи към тях. — Не знаех, че отново си се омъжила.

— Преди няколко месеца. Защо не дойдеш за няколко дни, Сибил? Сигурно ще ти е трудно да останеш тук сама.

— Ужасно е. Непрекъснато си мисля, че Куентин е тук и искам да му кажа нещо за офиса, или да видим заедно някоя програма… — Сибил бе с гръб към Доминус и само Валери видя презрението в погледа му. — Къде да дойда?

— Мидълбърг. Фермата на Стърлинг. Това е едно чудесно място. Бащата на Карл го е създал. Имаме достатъчно стаи и можеш да останеш колкото дълго поискаш. — Хвана Сибил за ръката. — Сибил, толкова съжалявам за Куентин. Спомням си, че когато се оженихте ми каза, че е забавно да си с него и че се грижи за теб. Мисля си, че и ти сигурно си била толкова добра с него, колкото той с теб. Ела ни на гости. Ще ни бъде приятно с Карл да дойдеш. Обади ми се, когато решиш. — Остави чашата си. — Трябва да се връщам. Утре рано сутринта ще летим за Адирондак. На Карл внезапно му се прииска да покара ски.

— Ще летите? Имате самолет?

— Да. Ще…

— И къща там? В планината?

— Да. Ще се върнем след седмица. Ще ти се обадя. Може би ще дойдеш за Коледа. Къщата ще бъде пълна… приятели на Карл, майка ми… ще ни бъде приятно, ако дойдеш и ти. — Погледът й мина покрай Сибил и се спря на Доминус, който Сибил полека бе избутала и той стоеше с гръб до една ориенталска маса. — Желая ви успех с новата църква. Моля ви, предайте на Лили, че днес бе много добра.

— Ще ти помогна да откриеш палтото си — каза Сибил и се отправи с Валери към фоайето. Въздухът бе тежък от аромата на огромните купчини цветя, грижливо аранжирани и повечето поръчани от Сибил при Бил Доув. Малък букет от нежни, грациозно приведени бледи орхидеи привлече погледа на Валери.

— Който е изпратил тези цветя познава скръбта — каза тя.

— Той познава мен — отговори Сибил и спря до цветята. Валери нямаше друг избор, освен по-отблизо да ги погледне и видя картичката: „Нашите съболезнования. Надяваме се скоро да се видим. С любов, Ник и Чад“.

Остана за момент неподвижно, леко докосна с пръст деликатното цветче, после се обърна и продължи. Сибил я последва. Чакаше, но Валери не каза нищо. Във фоайето, докато прислужничката открие коженото палто на Валери, двете жени се погледнаха. На Сибил й се стори, че видя сянка на презрение в очите на Валери и вътрешно настръхна. За коя се мислеше тя? Идва тук и се държи като господар с една вдовица. Завира й в очите богатия си съпруг, къщата му в Адирондак, конете, огромната ферма в Мидълбърг… Мидълбърг! Градът, който Сибил бе избрала за себе си.

Накъдето и да се обърнеше, Валери бе там, няколко крачки преди нея. Има ли някое място в света, където тя може да бъде първа, където Валери ще трябва да й завижда, където Валери ще страда заради нея, както тя страда заради Валери?

— Кажи ми, ако мога да направя нещо за теб — каза Валери.

Сибил леко кимна.

— Благодаря ти, че дойде.

След като Валери си тръгна, Сибил затвори вратата след нея и се облегна. Трябва да направя нещо. Нещо ново. Нищо не съм постигнала. Куентин не направи нищо за мен. Всичко, което направи, бе да ми натресе този второстепенен телевизионен канал и глупавите си идеи за програми на радостта, които никой не иска да гледа. Ще се отърва от него. Ще го продам колкото се може по-скоро. Тогава ще се почувствам свободна и животът ми действително ще започне.

Келнерът се приближи с табла питиета и тя си взе един коняк. Направи едно нещо за мен. Остави ми милионите си. Чудеше се колко ли точно бяха те. Беше потаен за това.

Адвокатът бе в дневната и тя тръгна да го намери.

— Колко имаме, Сам? — попита тя веднага, след като влязоха в библиотеката. — Не зная точно.

Самуел Бриф й хвърли един бърз поглед.

— Защо не почакаме до утре, когато ще прочетем завещанието?

— Защото искам да знам сега. За бога, Сам, от теб се искаше да работиш, иначе не виждам защо те е държал Куентин. Искам да знам колко е бил богат и ти ще ми го кажеш веднага, или това ще е последният ден, в който работиш за мен или за моята телевизионна мрежа.

Бриф остави чинията, която носеше, преди Сибил да го притисне в ъгъла.

— Куентин ви остави един милион долара — произнесе ясно той, почти с удоволствие. — Също така апартамента ви тук и в Ню Йорк, както и „Ендърби Броудкастинг Нетуърк“. Междувременно вие доста пресушихте парите му и имате тежки дългове като президент на телевизионната мрежа, но той бе сигурен, че ще се справите. Каза, че сте се оправяли много добре и с малко пари, преди да го срещнете. Остави пет милиона долара на Руди Доминус.

— Пет милиона — тя се втренчи в него. — Ти си луд. Това е лъжа.

Той поклати отрицателно глава.

— Не може да ми направи такова нещо. — Разкъсвана от ярост, тя се втренчи в малката му разкривена уста. — Никога не би постъпил така с мен! Той ме обичаше!

Бриф сви рамене.

— Не зная нищо за това. Не ми е споменавал нищо. Имам завещанието му написано преди четири месеца, на осемдесет и третия му рожден ден. Лили му бе изпекла кейк. Вие бяхте на някаква среща в Ню Йорк.

Пръстите на Сибил се извиха като орлови нокти.

— Ти, шибано… — Високите разговори, които долитаха от хола я върнаха към действителността и тя млъкна. Олюля се. Бе изпълнена с ярост и мислеше, че ще се пръсне. — Махай се — дрезгаво каза тя. — Махай се оттук. Вън.

Той се измъкна от стаята. Щом затвори вратата след себе си, Сибил се свлече на земята и заудря с юмрук по ориенталския килим.

— Копеле — прошепна тя. — След всичко, което направих за теб, след като ти позволих да лежиш на моя успех, да ме притежаваш нощ след нощ, въпреки че го мразех, да ме използваш… копеле, копеле, копеле…

Остана да лежи там, докато се смрачи, зад затворената врата. Гостите й се огледаха сконфузено за нея, но като не я откриха, си тръгнаха. Изправи се вдървено в тъмната стая. Огледа се наоколо, докато съзря телефона. Ник никога не би постъпил така с мен. Той щеше да иска да ми помогне. Той винаги е бил единственият човек, който ме е разбирал. Не трябваше да се омъжвам за Куентин. Можеше досега да сме се събрали отново с Ник, ако не се бях омъжила за Куентин.

Седна на бюрото на Куентин. Запали лампата и набра по памет телефонния номер на Ник у дома.

— Мама се обажда — каза Чад, когато Ник се прибра късно следобед. Седяха на коженото канапе в кабинета на Ник, където дневната поща бе натрупана на огромна купчина върху бюрото му. — Искаше да говори с теб. Говореше през плач.

— Днес бе погребението на Куентин. Вероятно е искала да чуе приятелски глас. Ще й се обадим след вечеря. Какво още се случи днес?

— Каза, че той й е откраднал всичко.

— Кой?

— Куентин. Каза, че е копеле и че не е трябвало да се омъжва за него и че тя… — спря.

— Тя какво?

— Че е трябвало да остане с теб.

Ник поклати глава.

— Изглежда ти е казала прекалено много неща наведнъж. — Той изпитателно погледна Чад. — Какво мислиш за това, което ти е казала?

Настъпи пауза.

— Нищо.

— Мисля си, че вероятно нещо си си помислил. Но няма да говорим, ако не искаш.

Чад пусна краката си на килима и сконфузено загледа към върховете на обувките си.

— Мисля, че в това нямаше да има нищо лошо. Знаеш ли, тогава щяхме да бъдем като останалите хора и да си имаме нормално семейство.

Ник кимна.

— И какво още?

— И си помислих… е добре…, че все още можем да го направим. Ако майка го иска…, но предполагам, че ти не искаш.

— Не — каза тихо Ник. — Не искам. И не мисля, че и майка ти го иска. Мисля, че се е чувствала самотна и тъжна, защото Куентин е умрял, но тя знае, че ние не можем да живеем заедно.

— Но веднъж сте опитали и е било наред… казвал си ми, че сте се обичали… бихте могли да се престорите, че е както преди и да имате още едно бебе и тогава аз бих могъл да имам брат или сестра и истинска майка. И тогава ще бъдем всички заедно.

Ник сложи ръката си на облегалката на дивана зад Чад.

— Може би щяхме да се опитаме да направим подобно нещо, ако бяхме други хора. — Силеше се гласът му да звучи спокойно. Досега Чад никога не го бе молил да се съберат отново със Сибил. Може би заради Куентин? Може би, защото се бе страхувал от отказа му, който би разрушил мечтите му. Време бе да разруши тази мечта, помисли си Ник, но веднага след това се поправи, както винаги, когато знаеше, че това ще донесе болка на Чад, че може да го отложи. Защо точно сега? Нека му запази тази мечта. Ако тя прави живота му по-лек, защо да я разрушава?

Защото дори на седем години синът ми трябва да живее с истината, а не с букет от красиви лъжи. Майка му живее с лъжи, той няма.

Качи краката си на масичката за кафе, облегна се назад и ръката му с привичен жест прегърна Чад.

— Ние с майка ти сме прекалено различни в разбиранията си за любовта, семейството и работата, както и по отношение на теб. Винаги сме били различни. Още от момента, когато за пръв път се срещнахме. Но тогава смятахме, че това няма значение. А може би всеки един от нас се е надявал, че може да накара другия да мисли и да живее по начина, по който той разбира този живот. Което е доста глупаво. Ние сякаш през цялото време се опитвахме да съединим частици от различни игри. Нищо не можеше да се получи, защото те просто не са направени, за да бъдат сглобени едни с други. Те са чудесни, когато са разделени, когато всеки си е на мястото.

— Можеш да използваш малко жица — каза Чад след малко — за да притегнеш частите.

Стомахът на Ник се сви от упоритостта и молбата в гласа на сина му.

— Няма да се получи — отговори той. — Понякога двама души не могат да живеят заедно, независимо какво се случва. Те може да се опитват отново и отново да споделят живота си, да бъдат мили един към друг, да бъдат щастливи и все пак да не се получава. Двамата с майка ти сме така. И ако не можем да живеем заедно добър и щастлив живот, и за трима ни ще е по-добре да живеем разделени.

Чад се сви в прегръдката на Ник, сякаш върху раменете му се бе стоварил огромен товар. Главата му клюмна, а ръката му ритмично потупваше крачето.

— Но веднъж сте опитали — упорито продължи той.

— Веднъж опитахме. И видяхме, че не се получава. Не можем да постигнем всичко, което искаме, Чад, дори и да се опитаме.

Пръстите на Чад продължаваха да потупват по крака му.

— Значи не мислиш, че можете да го направите отново?

— Сигурен съм, че няма да се получи, Чад.

Вдигна поглед към него. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Никога?

— Никога.

Чад погледна настрани. Преглътна сълзите си и настъпи продължително мълчание. Седяха един до друг, съвсем близко, и много далечни. Ник не можеше да проникне в мислите на Чад. Остави го да се пребори сам с болката си. Надяваше се, че синът му ще се върне отново при него, ако болката станеше прекалено голяма, за да може да я понесе сам.

— Тогава защо не се ожениш за някоя друга — изтърва се Чад.

Ник бе така изненадан, че не можа да каже нищо. Погледът му обходи стаята — кабинета, който бе наредил за себе си, кожена мебел, бял персийски килим и черно бюро от орехово дърво. Стените бяха покрити с етажерки от дъбово дърво, претъпкани с книги. На масичка близо до прозореца бе поставена малка скулптура от Джакомети, а срещу бюрото му висяха ранни картини на Джаспър Джонс. Стаята бе топла и комфортна и без никаква следа от чуждо присъствие. Домът му, просторен, светъл и красив бе на двамата с Чад. Двама души в дванадесет стаи, достатъчно пространство за още един човек.

— Все още не съм намерил човека, който бих довел в нашия дом и в живота на двама ни — отвърна най-накрая той. — Когато го намеря…

— Но ти доста излизаш — прошепна Чад. — Елена ми каза.

— Аз също ти казвам — зае отбранителна позиция Ник. — Нямам тайни от теб.

— Не ми казваш за всички тях — произнесе замислено Чад. — Знам. Понякога излизаш, след като си легна и се връщаш много късно. Чувам те понякога. Тогава ли ги чукаш?

Веждите на Ник се вдигнаха високо.

— Какво означава това?

— Не знам — високо каза Чад. — Момчетата в училище казват, че ще правим това, когато пораснем.

— Кои момчета?

— Момчетата от осми клас. Веднъж вървяха до нас и ни разказваха разни неща, които ще правим, когато пораснем. Казваха, че е много забавно.

— Кое?

— Чукането. Не е ли?

— Може да бъде. — Ник се изчерви. Нямаше и ни най-малка представа как да започне и колко да му разкаже.

— Е, аз няма да го направя, докато не ми се прииска — решително каза Чад. — Тези момчета казаха, че трябва да опитам. Но те не могат да ме накарат. Мога да правя каквото си искам.

Ник почака още малко, но Чад не каза нищо повече. Все още не го интересува твърде много, помисли си той. Все още. Значи ще имам малко време да си помисля какво точно да му кажа.

— Чад, помниш ли, че ти казах веднъж, че няма да се оженя преди двамата да се опознаете? — Чад кимна. — Това не се е променило. Когато открия жената, с която искам да споделя живота си, ще я доведа в къщи, за да се запознаете. И ако всичко е както трябва, едва тогава ще се оженя отново. Прав си, излизал съм с доста жени и бих искал отново да се оженя. Но това не е нещо, което мога да си поръчам както хамбургер в ресторант.

— Медиумите са рядкост — засмя се Чад, доволен от шегата си. — Можеш да си поръчаш съпруга, която е блондинка, със зеленикави очи, висока, но не колкото теб, богата и красива и те ще ти я сервират.

Думите му като ехо отекнаха в съзнанието на Ник. Те почти точно описваха Валери. Погледна към Чад.

— Защо точно блондинка със зеленикави очи и така нататък?

— Не знам. Звучи красиво. И различно.

Различно от Сибил, помисли си Ник. Възможно най-различното нещо, което можеше да измисли човек.

— Чад — започна Ник. — Намислил съм да направя една голяма промяна. И ми се иска да поговорим за това.

Чад се намръщи.

— Нали току-що каза, че няма да се жениш.

— Не става въпрос за брак. А за работа. Не може ли да поговорим и за това?

Чад се изправи и лицето му доби много сериозно изражение.

— Добре.

— Мисля да продам „Омега“ и да се заловя с нещо различно. Говорих с Тед…

— Не можеш да продадеш „Омега“! Ти я създаде и тя е най-добрата в света. Ако дойде някой друг, може да обърка всичко.

Ник се усмихна.

— Този, който дойде, може да промени част от нея. Напоследък ми се обаждат много хора, които биха искали да я купят, защото мислят, че е страхотна.

— Тогава защо ще я продаваш? Не ти ли харесва вече?

— Харесва ми. Харесва ми мисълта, че сме я създали двамата с Тед. Харесват ми и хората, с които работя. Може би има и други неща, които мога да правя. Нещо, за което дори не ми е хрумвало. Всичко, което съм правил досега е било свързано с „Омега“. Правя го вече почти десет години, откакто дойдох в Сан Хосе.

Чад бързо погледна към баща си.

— Ще отидем ли да живеем другаде?

— Може би. Мисля, че би ми харесало. Какво мислиш за това?

— И да оставя моите приятели? И моето училище?

— Ще си намериш други приятели в другото училище. Никога не съм имал проблем с намирането на нови приятели.

Чад упорито поклати глава.

— Това не ми харесва.

— Добре, пак ще поговорим за това. Може да е добра идея.

— Защо? Тук е мястото, където живеем.

Прекалено много е за един път, помисли си Ник. Започнахме със Сибил и свършихме с напускането на Сан Хосе. Как си представям, че може да се справи с всичко това?

— Няма да отидем веднага — каза той. — Все още работя в „Омега“. Всичко по реда си.

Още веднъж Чад решително поклати глава.

— Мога да се обзаложа, че вече си го решил. Искаш да се преместим. Но не и аз. Аз ще остана тук. Ще остана с Елена и Мануел. Те знаят как да се грижат за мен. — Избухна в сълзи. — Аз живея тук! Няма да се преместя другаде.

Като се ругаеше мислено, Ник привлече Чад към себе си. Обещанието, че ще останат трепереше на устните му, но той не го изрече. Няма да даде това обещание, няма да го направи дори и заради Чад. Време бе да напусне Сан Хосе. Трябваше да си намери място. Бе почти на тридесет и пет, пред него все още имаше много продуктивни години, за да остане на една работа, която бе престанала да бъде предизвикателство за него и да продължи да живее в град, който вече не можеше да го заинтригува. Светът бе твърде голям и изпълнен с приключения. Щеше да изчака момента и да направи своя избор и Чад щеше да го приеме като приключение, защото и двамата щяха да го споделят.

— Не се обади на майка — каза Чад и Ник разбра, че целият разговор за промяна и несигурност бе накарал Чад да си помисли за Сибил.

— Добре — кимна той. — Искаш ли да отидеш при Елена и да провериш кога ще бъде готова вечерята?

— Ще излизаш ли после?

— Не. Двамата ще прекараме заедно вечерта. Какво искаш да правим? Ще четем, ще гледаме някой филм или ще играем на нещо?

— Филм, после „Монополи“ и след това ще четем в леглото.

— Значи ще седим до три часа през нощта. Ще трябва малко да го модифицираме. Хей, приятелю — викна той, когато Чад бе стигнал до вратата.

— Какво?

— Обичам те. Ти си най-добрият син на света, най-добрият съквартирант и най-специалният приятел, който мога да имам. Няма да те насиля да направиш нещо, от което ще се почувстваш нещастен. Добре?

— А какво ще стане, ако има нещо, което те прави щастлив, а аз го мразя?

— Тогава ще имаме конфликт и ще намерим изход от него.

— Да, но ти си по-голям — започна Чад, — ти купуваш всичко и се грижиш за къщата и семейството ни.

— Искаш да кажеш, че съм човекът, който притежава силата и властта тук. Прав си в някои отношения. Но нещата се балансират, защото те обичам и никога няма да те накарам да страдаш, ако това зависи от мен. Така че това намалява властта ми тук. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Не съвсем.

— Е добре, властта е сложно нещо. Ще поговорим за това някой път. Искам просто да разбереш, че за мен ти си най-важният човек на света и каквото и да решим да правим, ще го правим заедно. Ясно ли е?

Чад бавно кимна.

— Предполагам.

— Предполагаш?

Чад се спусна към баща си и обви ръце около врата му.

— Ясно е — каза той и думите му се разляха по гърдите на Ник. После избяга от стаята. Ник не бе сигурен какво му бе станало ясно. Иска ми се до мен да има човек, с когото да споделям. Проблемът не е само в това, че Чад има нужда от майка. Аз имам нужда от жена, която да ми помага да се оправя с тази сложна работа… и която да споделя живота ми.

Поръчай си една в ресторанта, помисли си насмешливо той. Образът на Валери отново изпълни съзнанието му и изчезна, когато се отправи към бюрото, за да се обади на Сибил.

— Събудих ли те? — попита той.

— О-о, Ник! Чудех се дали Чад ти е предал. Преглеждах документите в другата стая. Случи се нещо ужасно, Ник. Имах нужда от приятел, имах нужда от човек, който да ми помогне.

Никога не я бе чувал толкова смутена.

— Куентин ли имаш предвид? Знаем, че е умрял, Сибил, ти ми се обади преди три дни, за да ми кажеш.

— Не, не, не е това… разбира се, ужасно е, че е мъртъв. Не мога да го понеса, да стоя тук сама без него. Но има нещо друго, Ник… току-що открих… какво ми е направил. Не знам как е могъл. Толкова го обичах. Правех всичко за него, а той ме направи на глупачка, глупачка…

— Сибил, какво има?

— Той ме е лишил от наследство и е оставил парите си на шибания проповедник!

Ник седна, сякаш ухапан от зловещия й писък.

— Съжалявам — дрезгаво продължи тя. — Аз не… Имам проблеми… Той е оставил повечето от парите си на този Доминус… разказах ти за него, нали?… Онзи откачен проповедник, който дори не може да покачи рейтинга си. На мен е оставил телевизионната мрежа, но аз не я искам. Тя ми е дошла до гуша.

— Почакай малко. Куентин ти е оставил мрежата?

— И един милион долара. Трохи.

Ник се усмихна в себе си. Имаше време, когато за Сибил това щеше да бъде цяло състояние. И все още е състояние за много хора.

— А колко е оставил на Доминус?

— Пет милиона.

— Пет? Мислех си, че са повече.

— Да, имаше повече. Но той вложи много в телевизионната мрежа. Той бе побъркан, Ник, начинът, по който харчеше парите си за нея… мислеше, че всеки проблем може да бъде решен като харчеше, харчеше, харчеше…

— Но ако парите са вложени в мрежата, а ти не искаш да я задържиш, защо не я продадеш?

— Мислих за това. Но… — Сибил се изправи в стола си и се загледа през прозореца в светлините на Вашингтон. — Но Куентин остави някои дългове — произнесе бавно тя. — Не са много, но дълговете правят продажбата по-трудна.

— Зависи от вида и размера на дълга. И какви са потенциалните възможности след покриване на дълговете за печалба. Сибил, трябва да поговориш със счетоводители и адвокати, те могат да направят много повече за теб, отколкото аз.

— Ще го направя веднага след като се почувствам във форма. — Все още се взираше през прозореца. Но това, което виждаше, бе къщата на Ник със своите дванадесет стаи, луксозно обзавеждане, мерцедеса и поршето в гаража, Елена и Мануел, камериерките, градинарите… и статиите на първа страница на „Таймс“ и „Нюзуик“. Двеста милиона долара.

— Ник — каза тя. — Знам, че си изцяло ангажиран със своята компания и че тя е всичко, което те интересува, но не мислиш ли, че би могъл да се заинтересуваш от купуването на една телевизионна мрежа… на една добра цена?

Глава 15

Определи цената на телевизионната мрежа на триста милиона долара. Бе много повече от тази, която експертите й казаха, че може да получи. Но след като Ник отказа, тя вдигна цената. Тя го бе питала и питала в поредица телефонни обаждания.

— Помисли върху това. Помисли известно време и ми кажи.

В началото настояваше, че не разбира нищо от телевизия и няма интерес да притежава никаква част от нея. В последните разговори обаче й се стори, че улови промяна в гласа му. Сигурна беше, че е започнал да мисли сериозно върху това. Но той бе пропуснал шанса да се възползва от връзките им и да получи телевизионната мрежа на невероятно ниска цена. За него, както и за останалите, цената се бе вдигнала. Тя искаше своите триста милиона и щеше да ги получи. Експертите грешаха. Сигурна беше, че грешат. Имаше студиа и апаратура, за които бе хвърлила цяло състояние. Програмите имаха нужда само от малко по-добро настройване и щяха да са на върха на класациите. Освен това бе успяла да пробие в цялата западна част на щата, която само чакаше появата на EBN, за да доведе със себе си рекламодателите. И в края на краищата щеше да получи парите, които искаше. Не се съмняваше в това.

В началото на новата година назначи на работа един мениджър. Не му каза, че EBN е за продажба.

— Нямам време сама да ръководя мрежата. Нито пък да я направя толкова мощна, колкото може да бъде — каза му тя. — Основах една продуцентска компания. Тя отнема по-голямата част от времето ми. Ще ми звъниш винаги, когато имаш някакви въпроси. А аз ще се отбивам, когато мога, за да видя, че всичко е наред.

— Някой със сигурност е объркал нещата тук — каза той, като изучаваше кривата на голямата диаграма, която показваше високия рейтинг на „Телевизията на радостта“ в самото й начало и след това постепенния й спад.

Сибил сведе поглед към сключените си ръце.

— Вината е моя. Бях прекалено заета да се грижа за съпруга си, който умираше дълго. И освен това съпругът ми бе невероятен инат…, но беше и болен, как можеше да разбере?… Не искаше аз да се занимавам сама без него с телевизионната мрежа и да я ръководя така, както аз смятам. Не би ми позволил даже да назнача човек като теб. Виждаш ли, телевизионната мрежа беше негова. Той я купи и искаше да я чувства своя, докато умре. Не можех да го пренебрегна все едно че вече е мъртъв…

Мениджърът, който би дал всичко, за да има съпруга като тази жена, се изчерви като си помисли колко надменно се бе държал. Хвана Сибил за ръката.

— Аз ще се погрижа вместо вас за телевизионната мрежа — заяви тържествено той. — И в памет на починалия ви съпруг.

Пръстите на Сибил трепнаха в неговите като изплашено птиче.

— Благодаря — въздъхна тя и остави EBN на неговите грижи.

Продуцентската компания бе наречена „Сибил Морган Продакшън“. Основа я съвсем сама. Не искаше никой да я критикува, нито да й казва какво да прави и как да го прави. Отсега нататък властта и силата ще бъдат нейни. Тя щеше да има власт над живота и състоянието на тези, които се появяваха в нейните предавания. Тя щеше да притежава властта да прониква в милиони домове и да оформя мнението на хората, да направлява мислите им, да насочва разговорите им, да се загнездва в паметта им. „Щом успея да продам телевизионната мрежа и получа парите си, мислеше си тя, ще имам всичко и тогава животът ми наистина ще започне.“

Повтаряше си, че не трябва да игнорира телевизионната мрежа, че тя все още й принадлежи и трябва да я държи под око, както и новия мениджър, за да е сигурна, че ще успее да я продаде. Но всъщност я интересуваше само оформянето на новата й компания, единствената, която бе започнала като изцяло нейна.

През пролетта и лятото, които последваха смъртта на Ендърби, чакайки добри оферти за EBN тя работеше върху постановката на две нови телевизионни игри и една порнографска сапунена опера. Бе прекалено заета, за да е част от светския живот на Вашингтон. Знаеше, че може всеки момент, когато реши да се върне към този живот.

Никога не си признаваше, че е самотна или че обезумява от самотата. Дори умиращият Куентин и натрапващият се Доминус бяха по-добри, отколкото никой. Когато се прибереше всичко, което имаше бяха празните стаи и тя не можеше да ги понася. Не й оставаше нищо друго, освен да работи. Спеше у дома, но останалото време прекарваше в офиса си или в студиото. Трябваше да направи едно сутрешно гимнастическо предаване, две или три детски предавания, някакво шоу за домашни любимци, няколко предавания за мода… Ако успееше да постави всички тези предавания, да ги продаде, никой нямаше да може да си позволи да я игнорира. Ще има всичко, което желае.

Освен религиозно предаване.

Не можеше да мине без такова. Телевизионните канали търсеха такива предавания. Господ носеше пари и добър рейтинг. Освен това и рекламодатели. Спонсорите пускат реклами преди и след предаването, насочени към специфична аудитория. Това, от което се нуждаеше Сибил, бе проповедник, но не какъв да е, а нещо значително. Освен това все още да не притежава своя телевизионна мрежа, да не е подписал договори с други канали или студиа. За съжаление, не можеше да измисли някой, който да е на разположение. А не искаше неизвестен.

Така Сибил се озова в Ню Джърси, за да доведе със себе си Лилит Грейс.

Стана по-лесно, отколкото бе мислила. Руди Доминус бе й пратил името на църквата им и тя се озова там в една облачна неделна утрин през април. Бе една неизографисана сграда близо до Хакенсак, с не повече от дузина хора, които изпълваха студената зала. Сибил се прокрадна вътре и седна в сянката в края на църквата, за да послуша проповедта на Лили.

— Разбира се, че всеки ден от седмицата трябва да имате вяра в себе си. Но днес, в неделната утрин, това е особено важно, защото сме заедно, за да си помогнем, за да повярваме един в друг, за да се обичаме… Човекът, който искате да бъдете, е вътре във вас, в сърцата ви и само чака да бъде пуснат на свобода. Нямате нужда от нищо друго. Повярвайте в доброто! Повярвайте на думите ми, защото вие сте направени по подобие на Бога и във вас не може да съществува злото или низостта, а само неоткритата мъдрост, доброта, величие…

Сибил изучаваше лицата. Двама плачеха. Няколко ритмично кимаха с глави. Всички изглеждаха като хипнотизирани.

Странна тръпка мина по тялото на Сибил. Не, не бяха думите на Лили, те не успяха да я докоснат. Това, което я впечатли бе абсолютната тишина в църквата, съсредоточеността на хората, и самата Лили: малка, много по-красива, отколкото я помнеше, без грим, озарена от вярата в себе си. Бе облечена в детска светлосиня рокля с буфани, което изобщо не й подхождаше. Изглеждаше като десетгодишно момиченце, което се опитва да прилича на пораснала девойка. Би трябвало да се облича в бяло: символът на космоса, девствеността, недосегаемостта. „Бих могла да се справя с нея“ помисли си Сибил. Остана на стола си, както всички останали. „Мога да я направя най-добрата от всички.“ Изчака докато хората бавно напуснаха църквата. Минаваха покрай Лили и я докосваха. Спираха да й кажат нещо. Тя ги слушаше сериозно и кимаше, преди да се обърне към следващия. Тогава се приближи Сибил.

— Много си добра.

— Благодаря — каза Лили. Не показа никаква изненада от появата на Сибил. — Колко мило да те видя отново. Надявам се, че вече си по-добре.

— По-добре?

— Беше толкова разстроена от смъртта на Куентин, а и това завещание… бе време на изпитание. Двамата с Руди се чувствахме безпомощни. Ти бе така враждебна… разбирахме те. Но това не ни позволяваше да ти помогнем.

— Къде е Руди?

— Малко е настинал. Иначе той щеше да изнесе проповедта тази сутрин.

— Само при такива случаи ли проповядваш ти? Когато е болен? Ти трябва да проповядваш тук през цялото време. Ти си много по-добра, отколкото той някога е бил.

Очите на Лили грейнаха, но бързо успя да потуши блясъка в тях.

— Не по-добра. Просто различна — мило я поправи тя.

— Но ти искаш да проповядваш. Искаш да имаш своя църква и своя аудитория…

— Енориаши — отново мило я поправи Лили.

— Разбира се. И никой да не стои над теб, да те поучава какво да казваш и как да го казваш.

— Руди никога не ми казва какво да говоря. Той ми има доверие. И аз му имам доверие. Копнея за свой амвон и той го знае. Каза ми, че ще ми каже, когато съм готова за това.

— Споменавал ли го е напоследък?

Лили леко се смръщи.

— Не мисля… не и от известно време, но…

— Искаш ли да обядваме заедно? — попита направо Сибил. — Не е много лесно да разговаряме тук, а и ти сигурно замръзна.

— Да. Студено е. А и аз също съм гладна. Не съм закусвала. Останаха още няколко минути.

— Е, къде ти е палтото? — нетърпеливо попита Сибил.

— Не нося палто. Мислех си, че като е април ще бъде топло. А и слънцето грееше, когато излизах от къщи.

— Да вървим — Сибил бързо вървеше към колата, която бе взела под наем. Лили плътно я следваше. — Кой се грижи за теб? — попита тя като подкара колата.

— Аз. Аз съм на осемнадесет години. След няколко месеца ще навърша деветнадесет.

— Но не си достатъчно възрастна, за да прецениш кога е топло.

Лили се усмихна с плаха, притеснена усмивка.

— Звучиш като майка.

— Не искам да… — Сибил спря. Не се обърквай, помисли си тя. Точно е узряла да бъде избавена. — Не искам да ти бъда просто майка, Исус знае, че имаш нужда от нея — започна тя. — Искам да ти бъда приятел.

Лили я погледна и въздъхна.

— Мога ли да получа един хамбургер за обяд?

— Къде?

— В „Хамбургер Хевън“. Ако завиеш надясно…

Сибил зави надясно.

— Колко надалеч е?

— Около миля. Руди никога не ме води там.

— Защо?

— Не харесва хората, които го посещават и освен това мрази хамбургери.

Изглеждаше много млада. Само за няколко минути младият проповедник, който бе успял да хипнотизира аудиторията се бе превърнал в едно студено, изгладняло момиче, копнеещо за майка, или поне за някой… определено жена…, която да я напътства и да е близо до нея, когато се превръща от момиче в жена. Не й бе напълно ясно, че точно от това има нужда, но това нямаше значение. Важното бе, че на Сибил й беше ясно.

„И ето — аз съм насреща“, помисли си тя.

— Какво още не ти позволява Руди? Срещаш ли се с момчета?

Лили поклати глава.

— Не още. Понякога излизаме заедно с Руди с хора, които той познава. Ходим на ресторант или на кино. Понякога готвя за приятелите му в неговия апартамент.

— Не живееш ли с него?

— О-о, не. Никога не съм живяла с него. Руди казва, че това ще е израз на неблагоприличие, който може ужасно да ми навреди.

— Тогава защо ти готвиш за неговите партита? Няма ли жени около него?

— Не зная.

— И не си го питала? Не се ли чудиш дали не го прави понякога?

— Не. Руди прави, каквото си иска.

— Но ти не.

Настъпи пауза.

— Аз съм много млада — каза Лили, но в гласа й се долови колебание. Наведе се напред. — В следващия блок е.

Сибил намери място за паркиране близо до ниска тухлена постройка. На прозореца бе нарисуван огромен хамбургер, заобиколен от облаци чесън и червени репички ангели. Вратата също представляваше един хамбургер от пластмаса. Сибил последва Лили в заведението. Вътре се разнасяше музика от автомат, а тийнейджъри в джинси и тениски стояха облегнати или седяха до тезгяха. Тук-там се виждаха групички в сепаретата.

— Насам — каза Лили и я поведе към едно сепаре в дъното на заведението. Махна на едно момиче, което я повика по име.

Не е непозната тук, помисли си Сибил. Обзалагам се, че не само тук.

— Мястото е страхотно — каза тя на Лили, когато седнаха. Хвърли поглед към розовата покривка на масата и се опита да не гледа повече към нея. — Колко пъти си идвала тук?

Лили сияеше.

— Наистина ли ти харесва? Само няколко пъти. Руди ме доведе тук на рождения ми ден. Но не му хареса. После дойдох веднъж сама, само за… да постоя. Не мисля, че в това има нещо лошо.

— Не, няма — каза твърдо Сибил. — Какво не му харесва на Руди тук?

Лили леко сви рамене.

— Мисли, че ако си намеря приятели тук, те ще се възползват от мен. Не иска да излизам с момчета. Иска да остана невинна.

— Специално за някого? — Лили се изчерви и Сибил мислено се наруга. — Съжалявам. Не беше много мило от моя страна. Но ти си идвала тук и преди? Предполагам, че Руди не е познавал това място.

— Не. — Отново се изчерви. — Аз не го лъжа, но не му казвам всичко. Бих искала да го попитам… за някои неща, но той ми забрани да идвам тук, така че не мога да го попитам…

— Предполагам, че нямаше да има отговори за твоите въпроси. Искаш ли да ги зададеш на мен?

Сибил притаи дъх, но точно тогава дойде младо момче с престилка и Лили му даде поръчката.

— Същото и за мен — каза Сибил, без да се интересува какво е.

— Бира? — попита той.

— Кафе — отговори тя. — Пиеш ли бира? — попита тя Лили.

— Не съвсем. Няма да мине надолу, докато се опитам да я преглътна. Взимам си, защото всички го правят и Руди…

— … не ти позволява.

Лили се изкикоти. После извърна поглед настрани и започна да изучава тълпата.

— Търсиш ли някого? — меко попита Сибил.

— Не! — Червенината отново се надигна по бледите бузи на Лили. — Е… един приятел.

— Излизала ли си с него?

— О-о, не. Не мога. Руди е толкова строг за това. Просто седим тук и си приказваме.

— Не можеш да ходиш по срещи, но можеш да пиеш бира.

— Аз не я пия. Само я поръчвам. Не е същото — оправдателно каза тя. — Бира и хамбургери… това са дребни неща. Срещата… може да промени целия ми живот.

— Имаш предвид, че можеш да загубиш девствеността си.

Неочаквано очите на Лили се изпълниха със сълзи.

— Толкова съм уплашена… — каза тя, гласът й едва се чуваше.

Сибил почувства внезапен прилив на екзалтация. Узряла да бъде избавена. Какъв късмет! Да пристигне точно в този момент. Никога в живота си досега не бе имала действителен контрол над друг човек. Понякога дори не бе сигурна дали може да контролира и самата себе си, особено когато яростта се промъкнеше в нея и блокираше мислите й, караше я да си мисли, че не знае каква ще бъде следващата й стъпка. Сега обаче не можеше да разбере защо бе чакала толкова дълго. Защо бе мечтала да има власт над дистанцираната аудитория, над хората, които работят за нея, когато поне за известно време пълното доминиране над един човек можеше да й донесе огромно удовлетворение.

Сервираха им огромни хамбургери.

— Не е ли красив? — въздъхна Лили. Взе хамбургера с двете си ръце и със задоволство отхапа от него, като напъха учудващо голямо парче в малката си уста.

Сибил се вторачи в своя хамбургер. Не можеше да го направи. Просто нямаше как да отхапе от него. Дори и тук, където никой не я познаваше, нямаше да изглежда като някакъв лаком тийнейджър, който никога не е виждал нож и вилица. Валери щеше да го направи. Сякаш прозвуча в главата й. Щеше да си помисли, че е забавно, че е нещо различно. Щеше да го превърне в игра и да се надсмее над всеки, който би се осмелил да й каже как изглежда.

По дяволите, помисли си отчаяно Сибил. Защо никога не мога да го направя?

Взе хамбургера си и стисна двата му края един към друг. Отхапа един малък залък. После друг, по-голям, внезапно осъзнала колко е гладна.

— Нали е вкусно? — попита Лили. Хамбургерът й почти бе изчезнал.

— Превъзходно — отговори Сибил. И за нейна най-голяма изненада, действително беше превъзходен. — Искаш ли още един?

— О-о, не. Не бива. Руди казва, че не трябва да ставам дебела.

— Прав е. Но това не изглежда да е проблем за теб. Можеш ли да изядеш още един?

Лили сведе глава и кимна. Сибил поръча още един и невярващо я гледаше, докато го изяде.

— Благодаря — въздъхна накрая Лили. — Ужасно ми бяха омръзнали рибата, пилетата и здравословните супи. Руди иска само от тях. Това бе раят. — Бирата й бе останала недокосната.

— Искаш ли кафе? — попита Сибил.

— Не пия кафе. Един газиран джинджифил ще ми дойде добре.

Когато питието пристигна, Сибил бутна настрани празната си чиния.

— Лили, искам да се върнеш с мен във Вашингтон.

Настъпи кратко мълчание. Лили остави чашата си.

— Знам — каза тя.

— Какво знаеш?

— Знам, че искаш да се грижиш за мен. Не знам защо. По-рано, когато бях при Куентин, не ме харесваше. Може би мислиш, че си се отнесла лошо с мен и сега искаш да се докараш? Или може би нямаш деца, и искаш да се престориш, че съм ти дъщеря? Или просто ме харесваш и искаш да се грижиш за мен и това би било толкова хубаво, но не зная защо би го направила и то толкова внезапно…

Думите на Лили замряха и Сибил нарочно остави мълчанието да продължи по-дълго. Искаше Лили да почака.

— Аз те харесвам — каза най-после тя. — Повече отколкото можеш да си представиш. Права си. Нямам дъщеря. Винаги съм искала да имам, но не можах. Вече съм на тридесет години. Не мога да си представя, че отново ще се омъжа, след брака ми с Куентин. А това означава, че вероятно никога няма да мога да имам дъщеря или пък някой друг, за когото да се грижа. Животът ми е толкова празен, Лили. Никога не съм мислила за това преди. Винаги съм приемала нещата такива, каквито са. Но внезапно осъзнах, че ми липсва присъствието ти. Че ми липсва гласът ти, който изпълваше стаята. Знам, че не бях много мила с теб, когато бе при нас. Бях позволила на страданието да ме обзема цялата и не мислех как се държа с хората около мен. Извинявай за това. Знам, че това те е правело нещастна. Но аз не те моля да живееш с мен, защото се чувствам виновна, Лили. Искам да се върнеш при мен, защото дори в онези ужасни месеци ти бе донесла топлота и любов в дома ми. И те сега така ми липсват… — Очите й се изпълниха със сълзи и на устните й заигра плачевна усмивка. — Не е ли абсурдно? Възрастна жена да плаче в заведение за хамбургери… в рая, нали така се казваше? Чакай малко. — Извади носната си кърпичка и избърса очите си. — Мислех си, че съм изплакала всичките си сълзи за Куентин. Предполагам, че винаги остават още, нали? Нека да бъда честна с теб, Лили. Надявам се, че винаги ще се отнасяме така една с друга — без лъжи, без тайни помежду ни. Искам повече от това, да споделяш дома ми с мен. Основах нова телевизионна продуцентска компания и искам да направя една програма за теб. Можеш да правиш каквото искаш: да проповядваш в църквата… ще ти намерим църква… или да говориш на малка група хора в студиото, или каквото друго можеш да измислиш; всичко, което поискаш. Имаш нужда от малко помощ по отношение на гласа, на някои фрази. Да говориш пред камерата е все едно че флиртуваш с нея. Аз ще ти помогна. Ще ти дам аудиторията. Тя те чака, Лили. Ще станеш известна. Ще бъдеш обожавана от милиони хора, които имат нужда от това, което само ти можеш да им дадеш. Искам да ти дам дом, любовта си и закрилата си. Но също така искам да ти дам възможност да използваш уменията си, за да достигнеш до тези милиони, които те чакат.

Тя спря. Разбра, че бе отишла твърде далеч. Но Лили бе млада, вероятно не бе отишла толкова далеч, колкото си мислеше.

Лили седеше неподвижно, със сведени очи. Бе скръстила ръце върху масата. Много бавно вдигна поглед и дари Сибил с широка усмивка.

— Прекалено много е. Сякаш не може да бъде истина. Никога не съм се осмелявала да се моля за всичко това. Никога не съм мислила, че някога ще мога да го имам… Свой амвон, майка… О-о, Сибил, дори не мога да си представя всичко това! — от устните й излетя доволен смях. — Прилича на приказка! — Тя протегна ръка и когато Сибил сложи ръката си върху нейната, Лили здраво стисна пръстите си около нея. — Не зная дали някога ще мога да ти се отплатя за всичко, което правиш за мен. Ще се моля за теб всеки ден. Но това не е всичко… Ще трябва да ми позволиш да правя някои неща за теб — някоя домакинска работа, някои поръчки, от каквото имаш нужда, нали? Нека да правя нещо за теб, Сибил. Аз вече те обичам. Обичам те толкова много!

— Добре. Нека първо да отидем във Вашингтон. Колко време ще ти трябва да си събереш багажа?

— Не много. Нямам много неща, но Руди… Трябва да поговоря с Руди.

— Обади му се.

— О-о, не, не искаш да кажеш това. Той бе толкова добър с мен. Толкова добър, колкото можеше да бъде. Ще отида при него сега. Ще му приготвя вечеря и после ще поговорим. Той ми мисли доброто. Ще се радва с мен.

— Може да бъде ревнив.

Очите на Лили се разшириха от учудване.

— Как можеш да си помислиш такова нещо? Ще се радва.

— Ще дойдеш ли с мен, дори ако това го направи нещастен?

Настъпи продължително мълчание. Лили дръпна ръката си.

— Ще се помолим заедно и той ще се почувства щастлив.

— Но ако все пак остане нещастен — настоя Сибил.

— Сибил, — каза тихо Лили — Руди ще се радва за мен. И аз ще дойда с теб. Трябва да ми повярваш.

Очите й задържаха погледа на Сибил и за пръв път Сибил усети колебание. Малкото момиче, което се радваше на хамбургера и бе поръчало бира, която не искаше, бе изчезнало. На нейно място се бе появила младата жена, която така убедително бе проповядвала и държала аудиторията в ръцете си само преди половин час. И точно тогава в паметта й прозвуча треперещият глас на Лили — „Толкова съм уплашена…“ и тя позволи на лекия трепет на колебанието да си отиде. Лили беше дете. Чудесна актриса пред амвона, но малко дете през останалото време. Бе гладна за човек, който да се грижи за нея. Нека остане млада, колкото дълго искаше. Този път Сибил бе тази, която щеше да я води за ръка. Лили бе поставила ръката си в нейната.

— Вярвам ти — каза Сибил. — Двете с теб ще живеем чудесно. Знаеш ли какво? Това е истинското начало на нашия живот.

Тед Макилвън бе организирал прощално парти за Ник в последния му ден като президент на „Омега“. Чад също бе там, облечен в ново спортно сако и вратовръзка. Бе юни и училището бе приключило. Сега имаше повече време да помисли върху това, което правеше и мислеше баща му. Бе много притеснен, защото баща му се шегуваше, че трябва да търси нов гараж, за да основе в него нова компания. И Чад знаеше, че тази компания няма да е в Сан Хосе. Никога повече.

Не знаеше още колко може да спори с него. Баща му бе най-големият инат в света. Но беше и нещо като вълшебник. Всеки път, когато Чад си мислеше, че се е отказал, се случваше нещо и ставаше така, както той бе решил.

Имаше и други странни неща. Например всички тези книги и списания за телевизията, които баща му напоследък четеше. Всички тези изрезки от вестници, доклади, които получаваше по пощата от експертите, адвокатите и счетоводителите. Когато веднъж Чад го попита за какво му е всичко това, той му бе казал, че просто е любопитен, в случай че един ден реши да купи някой телевизионен канал, или няколко, или ако реши да създаде свой собствен. Дори го попита какво е мнението му за такова начинание? Чад мислеше, че е страхотно, че тогава може да се появява на екрана, когато си поиска и да се среща с всички хора, с които поиска. Но баща му не купи нищо. Просто продължи да чете, да гледа повече от обикновено телевизия и вероятно да мисли повече по това.

Никой не знаеше какво предстои. Това бе проблемът. Елена и Мануел не знаеха. Чад не знаеше. Баща му не знаеше. Не изглежда добре тази работа, мислеше си Чад. Вероятно всичко щеше да свърши с това, че щяха да се занимават с нещо необикновено в някое глупаво място с много инвеститори, с които баща му ще трябва да разговаря, но Чад нямаше да има приятели. И никога повече нямаше да види майка си, защото тя нямаше да иска да дойде на такова място.

— Какво ще кажеш за това, Чад?

Чад се изправи виновно. Те бяха устроили това фантастично парти за него и баща му, а той дори не ги слушаше.

— За кое?

— Не искаш ли да вдигнеш тост за Ник? — попита го Тед. — Преди вечерята каза, че искаш.

— О-о, да. Искам. — Баща му седеше до него и Чад улови погледа му, изпълнен с изненада, когато го видя да рови в джоба си за малкото листче, на което бе написал тоста си. Седяха около кръглата маса в един частен ресторант, с още много кръгли маси, където хората, работили с години в „Омега“ вечеряха, пиеха вино и разправяха случки от историята на компанията. Чад се изправи. Познаваше ги почти всички. Бяха му като чичовци, като семейство, помисли си тъжно Чад, и вече нямаше да ги има.

Разгърна листчето. Тед му бе обяснил какво означава тост и той бе решил, че е длъжен да го направи повече от всеки друг. Някой от семейството на баща му трябваше да го произнесе. Ако имаше съпруга, тя щеше да вдигне тост за него. Но такава нямаше. Майката на Чад не присъстваше. Мислеше си, че някой трябваше да я покани, но вероятно никой не се бе сетил. Така че оставаше само той.

— Баща ми е страхотен — започна да чете високо Чад, за да прикрие треперенето на гласа си. — Той е добър във всичко. Слуша те, когато искаш да му кажеш нещо. Не ти крещи, когато си направил нещо глупаво. Не ти се и присмива, ако допуснеш грешка. Правим всичко заедно и се забавляваме, защото харесваме едни и същи неща. Щеше да е чудесно, ако останехме тук, където има толкова много приятели, но вероятно няма да го направим. Беше много хубаво, че всички ни харесваха и че помагаха на татко да изгради „Омега“, защото това бе любимото му нещо за доста дълго време, освен мен. Предполагам, че трябва да пожелая късмет и на двама ни, както го направиха всички други и да кажа на моя татко, че е страхотен, както му го казват и останалите. Разликата е, че той е мой, искам да кажа — мой баща и мой приятел. Не точно като момчетата в училище и може би най-добрият… предполагам, че това е най-хубавото от всичко.

Когато Чад седна, в стаята цареше тишина, като че ли всеки бе затаил дъх. После някой започна да ръкопляска и след минута всички бяха станали на крака. Баща му също стана, привлече го към себе си и го прегърна толкова силно, че Чад си помисли, че ще го счупи. Не го болеше. Наистина се чувстваше страхотно. Наистина това бе най-страхотното нещо на света. Каквото и да направеха, където и да отидеха, докато баща му се държеше така, докато го обичаше толкова много, щяха да бъдат добре. Не трябваше да се притеснява, не трябваше да се тревожи, че някога ще остане сам. Никога.

Сибил ги покани за Коледа. Чад бе абсолютно сигурен, че не иска да отиде сам и двамата заминаха за Вашингтон веднага след започването на коледната ваканция. Преди срещата със Сибил за вечеря, те първо отидоха, както винаги преди това, в Музея на космоса. Чад видя совалката, влезе в модела на „Аполо“, постоя под растенията, които се спускаха от тавана. С учудване сочеше парченцата скали, донесени от луната, въпреки че двамата с Ник знаеха, че те изглеждат точно както земните скали.

Прекараха четири спокойни вечери със Сибил в началото на тяхната визита.

— Трябва да замина три дни след Коледа — беше казала тя, когато с Ник планираха пътуването им. — Поканена съм на едно парти във Вирджиния. С удоволствие ще прекарам новогодишния ден с Чад и теб, но няма начин да се измъкна от това. По-добре е да сме заедно на Коледа, нали?

Размениха си подаръците в дневната на Сибил и Ник, както обикновено, се почувства неудобно, притеснено, прелистваше списания и вестници и се опитваше да седи спокойно. Не бе успял да намери начин да се измъква от тези семейни тържества. Ако бе по-силен, мислеше си той, щеше да изпрати Чад сам при майка си. Или поне щеше да се вижда със Сибил само в ресторантите или на други неутрални места. И да сложи край на целия този фарс, който продължаваше, откакто се бяха развели. Дори бе купил подарък на Сибил, защото преди години Чад бе избухнал в плач, когато бе разбрал, че Ник е очаквал размяната на подаръци да бъде само между Чад и майка му. Тази година Ник подари на Сибил малка карфица за ревер, във формата на дебнещ златен леопард с диаманти вместо очи. Нейният подарък бе много по-претенциозен: куфарче от змийска кожа пълно със златни писалки и моливи, сребърен нож за отваряне на писма, класьор и други канцеларски материали. На всички бе гравирано името му. А върху куфарчето бяха изписани в златисто инициалите му.

Бе толкова ядосан, че едва успя да благодари. Но Чад го наблюдаваше с широко отворени очи и той още веднъж се престори. После отидоха на вечеря в „Олимпия“, където Сибил бе резервирала едно от тъмновиолетовите сепарета в дъното. Когато пиеха кафето си, а Чад смучеше през сламка третата лимонада, Ник вече се бе успокоил. Сибил бе говорила през цялото време. Сякаш знаеше колко е сърдит. Бе се впуснала в едни от най-приятните и забавни за нея разговори за телевизията, за продуцентската й компания, за актьорите и актрисите, с които работеше.

— Тати знае всичко за тези неща — каза накрая Чад. — Всичко, с което се занимава напоследък е да чете за телевизията. Книги, списания. — Очите му се разшириха от удоволствие, когато видя огромното парче шоколадова торта, което поставиха пред него. — Уоу! — прошепна той и взе вилицата.

Сибил погледна към Ник.

— Наистина ли?

— Малко преувеличава — отговори Ник. — Чета за много неща. И телевизията е едно от тях.

— И я гледаш — каза Чад с пълна уста. — Много повече, отколкото по-рано. Ти си експерт.

— Може би трябва да си купи телевизионна мрежа — обърна се Сибил към Чад.

Чад усърдно кимна с глава.

— Каза, че може да го направи. Или един телевизионен канал. А може и сами да си изградим наша телевизионна станция. Голяма. Голяма колкото NBC или ABC, или някоя друга. Сега имаме много време, защото татко вече не е президент на „Омега“. Каза, че търси гараж, за да основе нова компания. Но не е така. Той се шегува.

— Вече не си президент на „Омега“? — повтори Сибил.

— Засега — не — каза Ник.

— Не си ми казвал!

Той я погледна мълчаливо, докато тя се изчерви и погледна настрани.

— Разбира се, не си длъжен да ми казваш какво правиш, но знаеш, че се интересувам от теб… и Чад…

— Пишеше го във вестниците — каза заядливо Ник.

— Но аз чета само новините, свързани с телевизията. Нещо толкова голямо, Ник… Мислех си, че сам ще ми кажеш.

Чад се мръщеше, като поглеждаше ту към единия, ту към другия.

— Следващия път — каза Ник, като се опитваше да изглежда спокоен — ти ще си първата, която ще научи.

Сибил стисна устни и Ник си спомни да казва „Мразя, когато се правиш на умен“. Беше го чувал толкова пъти по време на брака им и след това. Насочи разговора далеч от телевизията — към филмите, които бе гледал, книгите, които четеше, събитията в Калифорния. Чад ядеше тортата си, слушаше гласовете на своите родители в един приятелски разговор.

Държаха се приятелски и през следващите два дни, докато разглеждаха околностите на Вашингтон. Последната вечер на тяхното посещение след вечеря Сибил помоли да дойде с тях до апартамента им в „Медисън хотел“. Искаше да целуне Чад за лека нощ и да си вземат довиждане, защото нямаше да могат да се видят сутринта. Рано на другия ден щеше да замине с приятели за Вирджиния. Ник, без да крие неприязънта си и безпокойството си, накрая се съгласи. Така Чад целуна майка си, преди да си легне, притисна се към нея и вдъхна парфюма й, преди да затвори очи.

— Весела Коледа и щастлива Нова Година — каза й той. Искаше му се да й каже, че я обича, но винаги когато си помислеше да го каже, стомахът му се свиваше. Изглежда на нея не й бе харесало, когато го бе направил. А освен това не знаеше и как ще се почувства татко му, ако знае, че Чад й го е казал. Затова реши да каже само „Щастлива Нова година“ и Сибил веднага се дръпна.

— Щастлива Нова година, Чад. Надявам се, че ще помогнеш на баща си да реши какво ще прави… — Спря и замислено го погледна. — Бих искала да живееш във Вашингтон. Тогава ще можем да се виждаме, когато поискаме.

Очите на Чад се разшириха. Никога преди не бе казвала такова нещо.

— И аз също бих искал — прошепна той.

— Добре, ще трябва да измислим нещо. Може би баща ти ще купи тук телевизионен канал или пък ще стартира собствен. Може би това ще му хареса? А и тук е добро място за теб да ходиш на училище. Но вероятно ти не искаш да напускаш Сан Хосе.

— Е, не, искам да кажа не бих искал, но татко иска. Той ми обеща, че няма да го направи, докато и аз не поискам. Но аз казах, че не искам, но… не знам… може би.

Сибил се наведе и докосна с устни челото му.

— Ще трябва да помислим за това, нали? А сега трябва да спиш. Може би двамата с баща ти ще поговорим малко за това.

Чад се мушна в леглото. Мислите му се блъскаха.

— Ако решите нещо, събудете ме да ми кажете.

Но Сибил вече бе излязла и бе в коридора, който съединяваше стаята на Чад с дневната.

— Толкова е пораснал — каза тя, като седна във фотьойла. — Ще ми налееш ли едно питие, Ник? Бих искала малко да си поговорим. Един господ знае кога пак ще се видим.

— Когато поискаш — каза той. — Пътят със самолет от Вашингтон до Сан Хосе е много лесен. Коняк?

— Да. Трябваше ли да напуснеш „Омега“?

— Никой не ме караше. Просто реших, че ми е време да потърся нещо друго. — Подаде й питието и седна в близкия стол. — Какво ще кажеш за себе си. Продаде ли телевизионната мрежа?

— Не. Щях да ти кажа, ако бях го направила. — Спря за момент. — Много е странно. Имам някои нови програми, рейтингът ми започна да се качва. Дори намерих един репортер, който започна да пише за мен. Предизвиках доста интерес. Обаждаха ми се по телефона, идваха счетоводители да погледнат документите ми. Знаеш ги тези работи. Но никой не дойде с парите. Те са такива малки, уплашени момчета. Сред тях няма мъже. Адвокатът ми казва, че не искат да рискуват с кабелна телевизия. Но това е лудост. Виж какво направи CNN. Виж какви възможности има! Разбира се, че телевизията крие рискове. Никой не може да започне да се занимава с телевизия, преди да е готов да отдаде цялата си енергия и всичките си способности… и дяволски много пари. Е, предполагам, че ще намеря някой. Проблемът е, че няма много мъже, които да вярват в себе си и да имат достатъчно пари зад гърба си. А аз бързам да го продам…

Ник се засмя.

— Това е добре. Звучи, сякаш имаш някой предвид, който ще я купи.

— По дяволите, Ник, не си играй. Знаеш, че имам. Искам ти да я купиш. И защо не? Искаш нещо ново и никога не те е интересувало дали ще е трудно или не. Защо тогава да не го направиш? — Спря и се загледа в тъмната течност в чашата си. — Чад каза, че това ще му хареса.

— Какво искаш да кажеш?

— Каза, че ще му е приятно да живее тук, защото тогава ще можем да се виждаме, когато поиска.

— Чад ли каза това?

— Да, сега, като си казвахме лека нощ.

— Какво си му казала, по дяволите?

— Не много. Когато каза това, на мен ми стана толкова мъчно за него… изглеждаше толкова нещастен, защото заминавате утре… Каза, че може би ще купиш някоя телевизионна станция във Вашингтон, или ще стартираш своя собствена. Не съм казала нищо, което ти вече да не си му казвал! Лицето му така сияеше, беше невероятен.

Ник се намръщи.

— Не трябваше да му казваш нищо.

— Защо не? Той е мой син! Защо да не живее близо до мен, ако го искаме и двамата?

— Това ли искаш?

— Винаги съм го искала! Но непрекъснато се случваха много други неща. Не успявах да уредя живота си и да направя това, което бе най-доброто за мен… Винаги се налагаше да мисля първо за други хора, Ник… — Стана и се отправи към него, за да седне на облегалката на стола му. — Можем да направим толкова много неща заедно! През цялото време мисля за теб. Какъв идиот бях, като те оставих да ме отпратиш, без да се боря. Каква глупачка бях, като се омъжих за Куентин, когато през цялото време съм обичала само теб. Никога не престанах да те желая…

Ник стана от стола и прекоси стаята.

— Мисля, че вече сме приключили с това. — Гласът му бе твърд и решителен. — Между нас не е останало нищо, Сибил. От години помежду ни не е имало нищо и ти го знаеш толкова добре, колкото и аз. Ти не ме обичаш вече, както и аз не те обичам. Ние дори не сме приятели. Не си приличаме, за да бъдем приятели. — Съзря надигащия се гняв на лицето й. — За бога, не се опитвай да се държиш така, все едно че съм те обидил. Само ти казах това, което и двамата отлично знаем. Сега можем да продължим с нещо друго. Тази вечер направи два намека. Единият се провали, но ако все още те интересува другия, можем да поговорим.

Думите му бавно потънаха в тишината на стаята. Сибил стана от облегалката на стола.

— Имаш предвид телевизионната мрежа?

— Точно това имам предвид. Защо не си сипеш още едно питие, имам няколко въпроса, на които искам да ми дадеш отговори.

Фермата на Стърлинг покриваше около шестстотин акра във Вирджиния — пасища, които граничеха с хълмове. Снегът все още покриваше поляните и клоните на дърветата, както и каменните огради, които следваха извивките на хълмовете и се простираха до хоризонта. В центъра на това огромно пространство се виждаше боядисана желязна ограда, която ограждаше около шест акра, в които бе къщата на Карлтън Стърлинг. На два етажа бяха разположени двадесет и пет стаи. Върху стръмния покрив, покрит със сиви шпиндели^[4] имаше осем комина и няколко заострени тавански прозорчета. Дървета криеха къщата от погледа на всеки любопитен, попаднал на главния път на миля от входната врата. Зад къщата, където не минаваше никакъв път, се гушеха постройките на две къщи за гости, тенис корт и басейн. Стаята на Сибил гледаше към терасата и поляните, които се разстилаха под нея. В далечината се очертаваха склоновете на Блу Ридж Маунтинс. Много внимателно бе огледала къщата, когато Валери я разходи из нея. Мебелите бяха от дъб и от бор, имаше прекалено много дивани, антични килими върху подовете, покрити с дърво, лампи, които пръскаха бледа светлина и загадъчни сенки. Всичко това можеше да изглежда хаотично, но вместо това цареше хармония, топлина, задушевност и човешко присъствие. Имаше вид на нещо много старинно и много скъпо.

— Обедът е в малката трапезария в един часа — каза Валери, докато проверяваше има ли кърпи в банята. — Ще бъдем само петима. Останалите ще се върнат за вечеря. Мисля, че има всичко, което ще ти е нужно, но ако имаш някаква неотложна молба, позвъни на Сали. Тя живее тук още откакто Карл е бил бебе и мисията й е да ни направи щастливи. Чудесно се справя. Искаш ли нещо?

— Не. Благодаря. Всичко е чудесно. Колко хора ще има за вечеря?

— Двадесет и пет. Карл е на лов с приятели и ще отсъства няколко дни. Всички ще ти харесат. Говорят малко повече, отколкото на мен ми харесва, за коне, но всеки човек си има своята страст, а конете са тяхната. Искаш ли да се поразходим преди обяд? Ще ти покажа конете. — Избухна в смях, а очите й сякаш танцуваха. — Виж кой се оплаква от хората, които говорели само за коне. Имаме и други забележителности: зимните градини са невероятни. Обичам и изгледа при езерото по това време на годината. Дърветата са още голи, със скреж по върховете. На фона на заснежените хълмове приличат на черно-бяла снимка. И разбира се, конете. Носиш ли си костюма за езда?

— Да. Ще ми се да видя конете ти.

— Добре. Да вървим. А след обяда, ако искаш, ще пояздим. Ако имаш други желания, Сибил, просто кажи. Ще правим каквото си искаме през тези три дни.

Сибил кимна. Тя не можеше да си представи един свободен час, камо ли три дни. Но това бе Мидълбърг и обществото на Мидълбърг. Имаше още много да учи, за да стане част от тях. За втори път Валери Стърлинг я въвеждаше в нов начин на живот.

Валери обу високи ботуши и облече пурпурното си сако за езда.

— Става много кално — каза тя. — Ако не си носиш високи ботуши, може да намерим някакви.

— Нося само ботуши за езда — отговори Сибил.

— Е — Валери започна да рови в една кожена кутия. — Пробвай тези. Може да са ти малко големи, но това е по-добре, отколкото да ти стискат.

— Твои ли са? — попита Сибил, като седна и започна да събува обувките си. — Изглеждат съвсем нови.

— Нови са. Купих си ги, но никога не съм ги слагала. Стават ли ти?

Сибил се изправи.

— Добре са. — Загледа се в кожата и в гумените подметки и се усмихна на себе си. Винаги бе искала да бъде на мястото на Валери.^[5] — Къде ще отидем най-напред?

— Мястото за езда, оборите, езерото, зимната градина. Така харесва ли ти? На мен ми е все едно. Аз просто искам да изляза малко. Имам чувството, че цялата седмица не съм си показвала носа от къщи.

— Какво прави?

Вървяха по пътеката, която минаваше покрай градина със зеленчуци, поляни с цветя, оформени в красиви кръгове и лехи свързани с пътеки, покрити с червени тухли. Откъм кухнята, долепена до къщата, бе зимната градина.

— Досадни срещи — отговори Валери.

Минаха през просторна поляна и Валери поведе Сибил към мястото за езда.

— Направих и един телевизионен филм за изложба в Музея на децата във Вашингтон. Всъщност аз го поставих. За пръв път правя нещо от този род. Това е повече в твоето поле на дейност, отколкото в моето.

— Може би ще направиш още — каза Сибил.

Валери бързо се извърна и Сибил си помисли, че вероятно гласът й я е издал и Валери е доловила обзелата я ярост.

— Исках да кажа — започна с по-мил глас тя — може би по-добре е да се занимаваш с това, отколкото да се явяваш само пред камерата.

— Не знам. — Валери отново се обърна и продължиха пътя си. — Господ ми е свидетел, че искам да направя нещо повече, но още не знам какво. — Печално се усмихна. — Толкова е трудно, когато изглежда, че имаш всичко, а искаш повече.

— Повече какво? — попита Сибил. — Няма нещо, което да не притежаваш.

— Искаш да кажеш, че имам пари. Е, добре, и ти имаш пари. Всичко ли имаш?

— Не е достатъчно. И аз искам повече от парите.

Валери отново се засмя.

— Ето, и ти стигна до това. Винаги има едно „още“. Напоследък имам чувството, че нещо съм пропуснала. Не зная какво. Но се чувствам на ръба. Все едно че очаквам нещо да се случи, нещо, което да ме накара да се размърдам, да стана нещо по-различно от това, което винаги съм била… Малко е изнервящо. Да очакваш нещо, за което нямаш и най-малка представа какво може да бъде. Никога преди не съм се чувствала така. Струва ми се, че е нещо неотложно, и ако не го направя сега, никога повече няма да имам шанса да го направя… — Спря и се облегна с ръце на желязната ограда, която обикаляше мястото за езда, сякаш наблюдаваше някой кон да прескача препятствия. — Напоследък доста си мисля за деца. Не мисля, че точно това чакам, а може би е точно това. Трябва обаче много скоро да реша, макар че винаги съм си слагала стоп, когато трябва да решавам. Ти какво ще кажеш, Сибил? Искаш ли още деца?

— Не. — Сибил усети колко грубо прозвуча и се опита да смекчи малко тона си, въпреки че никога не бе мислили да има други деца. — Мислила съм за това. Бих искала, но не виждам как бих могла. Не бих се омъжила, само за да имам дете. А освен това знаеш, че трябва да си изкарвам прехраната. А това отнема почти цялото ми време. — Наведе се към оградата и скри лицето си от Валери. — Толкова много сбърках с Чад, като оставих Ник да ми го вземе, като го оставих да ме уговори, че не трябва да го виждам често, защото това го разстройва, като го оставих да се радва сам на растежа му… не трябваше да допускам всичко това. Трябваше да настоявам да си взема сина и тогава нямаше да съм толкова самотна…

Валери се опита да види лицето й, но тя продължаваше да гледа настрани.

— Не знаех, че Ник ти създава трудности да виждаш сина си — каза объркана тя. — Не съм допускала, че би го направил.

— Не знаеш какво може да направи Ник! Не си го виждала осем години и никога не си била омъжена за него… — хапливо каза Сибил. — Извинявай — продължи след малко тя с плачевен глас. — Толкова се разстройвам, когато говоря за Чад. А и след смъртта на Куентин имам толкова много неща, които трябва да свърша в работата. Край мен няма никой, с когото мога да се посъветвам, да поговоря… Съжалявам, че бях толкова груба.

— Не беше груба. Няма значение. — Валери се взираше с невиждащ поглед напред. Спомняше си за времето, когато с Ник си говореха за деца.

— Ами Карлтън? — попита Сибил. Гласът й трепереше, сякаш се опитваше да преглътне сълзите си. — Той сигурно иска деца?

— Иска да изчакаме малко. Но той не е човек, който би се разтревожил от факта, че вече е почти на тридесет и една година. На него му харесва да бъде консултант инвеститор и е един от най-добрите. Обича да играе поло и е един от най-добрите и в това. Щастлив е, когато работи и играе, но мисълта за бащинство май не го прави много щастлив.

— А да бъде съпруг? — подло попита Сибил.

— Той не го знае.

Двете жени се погледнаха и в погледите им пролича един от редките моменти, когато се разбраха.

— Мисли си, че да бъде съпруг му харесва и понякога наистина е така. Зависи от това, колко лесен правя брака ни за него. Ако съм като неговите играчи на поло или клиентите му и не изисквам от него пълна интимност… — Спря, осъзнала, че е казала повече, отколкото би си позволила. — Но е добър приятел и аз не искам повече от това.

— Не искаш повече?

— Може би, но вземам това, което имам. Двамата с Куентин не бяхте ли добри приятели?

— Да, бизнес партньори. Но не бих се омъжила за него, ако не го обичах. — Валери кимна и Сибил не беше сигурна дали й повярва или не. — Значи не обичаш Карл? — попита тя.

Настъпи пауза.

— Да — спокойно каза Валери. — Обичам го. Е, вече видя мястото за яздене. Оборите са до него.

Тръгна и Сибил я последва към оборите, в които държаха дванадесет коне на съседи, които прекарваха повече от времето си в пътувания и осем, които принадлежаха на Валери и Карл. Повече никога през последвалите три дни Валери не говори за себе си или за Карлтън.

Но Сибил това не я интересуваше. Тя бе научила достатъчно през първия ден, а докато стоеше в тяхната къща научи още повече. Наблюдаваше, слушаше, забелязваше дрехите и бижутата, които носеха гостите. За нея те бяха обществото на Мидълбърг. Съхраняваше в паметта си начина им на говорене, фразите, които употребяваха, животът им, който бе обграден от богатство и коне. Наблюдаваше Валери, която бе най-перфектната домакиня, която бе виждала. Обръщаше внимание на гостите си винаги. Забелязваше от какво имат нужда, готова да им помогне, без да натрапва присъствието си. Сибил с неохота си призна, че й се възхищава — независимо колко глупава бе Валери, тя правеше всичко това великолепно.

И така, Сибил наблюдаваше и се учеше. И за тези два дни започна да се вижда като част от тях. Всичко, от което сега се нуждаеше, бе собствена къща и ферма и тогава наистина щеше да стане част от Мидълбърг.

Последната сутрин на годината Карлтън Стърлинг се завърна от лов. В суматохата да поздрави всичките си двадесет и четирима гости, той едва забеляза Сибил. А тя успя само да зърне, че е с дълго лице и със сенки под очите, светла коса, малко изтъняла на върха, остър бдителен поглед и момчешка усмивка, която му придаваше младежки и невинен вид.

Сибил го наблюдаваше, докато говори с приятелите си. Как се смее на шеги, които тя не разбираше. Чуваше имена, които подхвърляше и които не можеше да идентифицира с определени личности. Гледаше как се държи като човек, цял живот живял в това общество, в което са живели и родителите му, и техните родители. Когато се приближи до нея, тя нямаше и най-малката представа какво може да му каже.

— Сибил Ендърби — каза той. — Вие се познавате с Вал с години, от деца. Живели сте в Ню Йорк, но сега живеете във Вашингтон. Съпругът ви — Куентин Ендърби — е починал миналата година. Моите съболезнования. И притежавате EBN. Какво още трябва да знам за вас?

— Нямам представа — отговори студено Сибил.

— По дяволите, обидих ли ви? Така ли? Господи, имате най-невероятните очи. Като фарове. Вижте, винаги го правя, когато за пръв път се срещам с някого. Иначе не мога да запомня името. А Вал каза, че точно това е, което най-много обижда хората. Прилича на портативния ми Ролодекс. Простихте ли ми? Исках всичко да знам. Вал ми каза, че винаги правите това, което сте си наумили. Любопитен съм как го правите. Какво харесвате и какво не. Какво търсите, когато пазарувате, какви коне харесвате. Книги, филми, музика. И така нататък. Ще имате ли достатъчно време, за да ми разкажете за всичко това?

Държи се като тийнейджър, който иска да ти определи среща, помисли си Сибил. Чудеше се какво се опитва да скрие под тази поза.

— Мога да ви отделя толкова време, колкото поискате — каза тя не така студено, както първия път. — И аз бих искала да знам някои неща за вас. Валери спомена достатъчно неща, които да събудят любопитството ми.

Той й хвърли бърз поглед.

— Така ли? Ще отскоча до Вал да я попитам какво толкова ви е разказала за мен.

Сибил поклати глава.

— Казах го, за да ви се прииска да отделите повече време да си поговорим, като го узнаете от мен.

Той се засмя.

— Вие сте много пряма, нали? Е, добре, поласкан съм. Защо не седнем в кабинета? Там гори огън и би трябвало да няма никой поне още един час. Искате ли да седнем там и да си поговорим малко? Или предпочитате да пояздим. Яздите ли?

— Да. Сигурно не толкова добре, колкото вас.

— Никога не се извинявайте, преди да сте направили нещо. Времето е пред нас. Е, какво ще правим? Ще яздим или ще говорим?

— Засега ще си говорим.

— Добре.

Поведе я към кабинета. Но той не беше празен. Преди да успее да избере някое друго място, Карлтън бе увлечен в разговора на малка група, която вече бе седнала пред камината. Двамата със Сибил нямаха възможност да говорят през целия ден. За Сибил това нямаше значение. Бе доволна, че стои близо до него, че го наблюдава. Знаеше, че той усеща присъствието й и че тя го интригува. Бе се възхитил на очите й. Знаеше, че се възхищава и на погледите й. Той бе заинтригуван от нея. Той бе съпруг на Валери. Тя го наблюдаваше и стоеше близо до него. Веднъж, като отстъпи малко назад се блъсна в нея и здраво я хвана в ръцете си. Тя не каза нищо, но му даде да разбере, че с неохота се освободи от пръстите му. По-късно, когато пристигнаха и останалите гости с питиета в ръка, дойде и Валери и застана пред камината.

— Тази вечер за пръв път ще чуете тези думи, но не и за последен — каза тя като вдигна чашата си. — Щастлива Нова година, приятели!

Думите й бяха повторени и от останалите. Стаята, облицована с дърво, ехтеше от топлите им гласове и смях. От ъгъла Сибил мълчаливо погледна Карлтън и задържа погледа си върху него. Чашите им се докоснаха, пръстите им — също.

— Весела Нова година, Карл — прошепна Сибил и се усмихна.

Глава 16

През юни, още в началото на лятната ваканция, Ник и Чад се преместиха във Вашингтон. Фургонът, с който се пренасяха винаги пристигаше рано и оставаше до късно. Стаите постепенно опустяваха, докато накрая къщата заприлича на гол и студен скелет. В нея нямаше нищо близко, или поне — познато. След това Елена и Мануел заминаха на пътешествие из страната за предоставената им като подарък от Ник едномесечна ваканция. А Чад и Ник отлетяха за Вашингтон — полет, който промени завинаги всичко в техния живот.

Ник два пъти бе посещавал града сам, за да работи с адвокатите си по сделката за EBN, а при второто си пътуване купи и къща. Тя беше на улица „N“ в Джорджтаун, построена през 1819 г., четириетажна, с червени тухли и черни жалузи, големи квадратни стаи с камини, стръмни тесни стълбища и високи тавани с дърворезба. Високи дървета оформяха зелен тунел над полегатата улица и тухлената пътека пред къщата. Няколко преки по-нататък на Уисконсин и на улица „М“ имаше ресторанти, магазинчета, художествени галерии и огромна търговска алея, изградена в стила на главните улици от края на века: с газени лампи, павирани улици, високо струйни фонтани и перила от ковано желязо по стълбищата.

Джорджтаун изглеждаше като малко селце. Чад и Ник заедно изучаваха тесните му улички. Караха велосипедите си по неголямата ивица покрай залива Чесапийк и Охайо Кенъл. По пътя се смесваха с други велосипедисти и туристи, гледаха лодките, теглени от магарета и си мислеха колко приличат на картинките от учебника по история на Чад. Минаваха покрай магазини и ресторанти, строени сякаш през 17-ти или 18-ти век, а след това по улиците с резиденции, или редици къщи във федерален стил, притиснати една до друга, издигащи се направо от тротоара, с малки портали или веранди отпред и задни дворове, скрити зад високи стени. Всички къщи бяха поне на сто-двеста години, тухлите им с времето бяха добили тъмен блясък, прозорците с малки стъкла и многобройни отвесни и хоризонтални дървени рамки, отразяваха трептящите отражения на старомодното улично осветление, а вратите — с тежка дърворезба и вградени гравирани огледала. Нищо не би могло да изглежда по-далечно от кварталите в Сан Хосе, където къщите бяха нови, дворовете големи и открити — с горещо слънце, което рефлектираше върху пастелни цветове и огромни палми.

Чад беше сигурен, че ще ненавижда живота си във Вашингтон, но не му оставаше време да намрази нещо. Стаята му в Джорджтаунската къща заемаше по-голямата част от третия етаж и той прекара една невероятно вълнуваща седмица с Ник в закупуване на мебели за нея и в намиране на най-подходящото място за всичките си съкровища. Помогна на Ник в подреждането на другите стаи, свикна с високите тавани и тесните, дълги прозорци, които контрастираха с квадратните форми, към които беше привикнал в къщата им в Сан Хосе.

Втората седмица започна да посещава дневен лагер във Вирджиния — упражняваше лък, езда, плуване, тенис, футбол и поло. Рано сутрин вземаше автобуса и се връщаше малко преди вечеря. Едва му оставаше време да помисли за Калифорния, а още по-малко — да почувства липсата й. Не повече от няколко минути дневно се питаше защо майка му го беше поканила само веднъж от пристигането им; това съвсем не бяха обещаните чести посещения.

— Ще изработим график на срещите ви, след като се настаним окончателно — каза Ник на вечеря през четвъртата им седмица във Вашингтон. — Може и да не я виждаш толкова често, колкото би искал, но пък ще я посещаваш сам, без аз да се въртя наоколо. Това ще ви помогне да се опознаете по съвсем друг начин.

— Харесва ми, когато си около нас — отвърна Чад. Той се задълбочи над рибата си. — Понякога… не мога да измисля какво да кажа. Като че ли нямаме за какво да си говорим. Но тя ми е майка.

— Е, не е толкова страшно — каза Ник нехайно. — Случва се с всеки, не само с теб. Понякога разговорите се изплъзват. Неприятното е, че повечето хора се притесняват, че нещо с тях не е наред, ако не могат да измислят какво да кажат. Няма нищо такова; те просто се нуждаят от малко спокойствие, от възможността да обмислят онова, което е наистина важно да се сподели с друг човек. Бърборенето, само за да се запълни тишината, е по-лошо от самата тишина. Моят съвет е, ако не можеш да измислиш какво да кажеш, стой спокойно и гледай замислено и умно. Това впечатлява всеки. Много скоро майка ти ще изнамери какво да каже. Или ти. Просто не се тревожи от такива паузи; те в никакъв случай не означават, че двамата с майка ти няма за какво да си говорите.

— Окей — каза Чад. — Благодаря. — Той побутваше граховите зърна в чинията си. — Значи няма да идваш с нас, когато отиваме някъде?

— По-добре ще е да не идвам, Чад.

— А ще излизаш ли с други хора, когато аз съм с нея?

— Може би. Макар че сега още си търся приятели. Като теб.

— Ти се срещаш с много хора.

— Главно с хора от бизнеса. Това е част от него.

— Но много от бизнесмените са жени.

Ник се усмихна.

— Също не е лошо.

— А излизаш ли с тях?

— Понякога.

— Но и работиш нощем, след като си легна, както беше с „Омега“. Искам да кажа, че не излизаш често с хора.

— Както в „Омега“, повечето нощи работя. Започнах друга работа, която изисква много време и съсредоточаване.

— Защо?

— Защото разучавам нов бизнес. Назначих двама вицепрезиденти, учим се да работим заедно. Необходими са ни нови програми, нови идеи, изцяло нов начин на мислене за онова, което ще правим.

— Кое е погрешно в начина, по който мама е работила?

— Не съм съгласен с много от нещата, които е правила. Казал съм ти го.

— Ъ-хъ, но… Като какво?

— Като да правиш всичко да изглежда хубаво. Наричаше го „радостна телевизия“, пълна с „моменти“ — малки драматични сцени, които отвличат вниманието на хората от главния проблем и го насочват към дребните човешки интереси. Мисля, че хората са достатъчно израснали, за да знаят, че светът е пълен с тъжни, трагични или опасни неща, толкова, колкото и с щастливи, забавни и оптимистични. Мисля, че работата на телевизията е да показва всички страни на света, колкото е възможно по-точно, независимо дали са приятни или не. Затова правя толкова много промени.

Чад кимна сериозно, въпреки че от по-раншни разговори Ник знаеше, че му става скучно, щом разговорът се насочи към отговорността на телевизията.

— Много ли хора уволни? — попита той.

— Малко.

— Известни хора ли?

— Едва ли. Ние нямаме такива. Но се надявам, че много скоро ще имаме.

— Кого уволни най-напред?

— Мортън Кейс. Мисля си, че би трябвало да го уволнят още преди девет години.

— Тогава съм се родил.

— За първи път го видях, когато беше бебе. Участваше в шоуто „Горещ стол“. Никога не ми е харесвал.

— Мама харесваше ли го?

— Да, още нещо, по което сме на различно мнение.

— Тя знае ли, че си го уволнил?

— Предполагам, че вече е научила.

Чад остана мълчалив за момент, наблюдавайки келнера да поставя чиния с цукото пред него.

— Мисля, че всичко ще се оправи — каза той и Ник не го попита какво иска да каже. Чад сам си търсеше начини за приспособяване. На девет години, той притежаваше бърз, любознателен ум и огромно въображение; четеше с ненаситно желание, гледаше телевизия, когато Ник позволеше, обичаше да спортува и се сприятеляваше много лесно. Знаеше какво означава да си обичан силно и се учеше да се справя с болката. Какво повече би могъл да направи Ник за него, освен да е на разположение, когато той би поискал да сподели радост или да подири утеха.

Само едно нещо не би направил — да уреди срещите на Чад и Сибил. Намираха се на не повече от петнайсет минути разстояние един от друг — от Джорджтаун до Уотъргейт — те сами ще трябва да си изработят график за посещения. Ник смяташе за известно време да се концентрира върху себе си. Работата му изискваше голяма енергия. Искаше да се среща с много хора и да се влюби, да се ожени отново. Не би могъл да си обясни защо смята, че по-лесно би си намерил жена във Вашингтон, отколкото в Калифорния; вероятно защото всичко беше ново, а и не избуяват ли надеждите при смяна на декора?

Докато Чад беше на лагер, той започна да открива Вашингтон за себе си: части от града, които никога не беше виждал, или познати места, но за първи път с очите на местен човек. Улиците бяха широки и чисти, автомобилният трафик — зашеметяващ, сградите — ниски, симетрични, равномерно отдалечени, създаващи впечатление за хармония, но никога за монотонност. Навсякъде имаше пространство и светлина, светлината на Източното крайбрежие — по-матова, по-плътна от калифорнийската и не толкова ефирна; тя осветяваше огромни тревни площи и мраморни монументи, нямаше и следа от обвитите в мрак и подозрителност дейности на правителството. За посетителя, или за живеещия тук от скоро, Вашингтон предлагаше фасада на чистота, откритост, почтеност, усърдие, уравновесеност и надежда за бляскаво бъдеще. Той символизираше, както всяка столица, своя собствен мит, мечтите и въжделенията на жителите си.

Ник, сега част от света на медиите, усещаше как се пренастройва, разхождайки се из града. За първи път щеше да има дял, и то съвсем реален, в неговия живот. Беше преизпълнен с очаквания: нови неща предстояха и той щеше да се промени. Дори Сибил, която често звънеше, сега му се струваше различна, тъй като бяха в един и същ град и в един и същ бизнес: по-малка някак си и по-млада. В началото, когато започнаха преговорите за EBN, тя беше както винаги твърда и яростна, защото й предлагаше само двеста милиона долара за телевизионната мрежа.

— Струва повече! — възкликна тя в офиса на своя адвокат. — Триста милиона!

— Двеста — произнесе Ник спокойно. — Това е последното предложение. Нямаш нито аудитория, нито програма, нито хора, които да я правят, за да струва и цент повече. Ти го знаеш, проучила си го.

— Знам какви са потенциалните й възможности! Тя е златна мина!

— Тогава сама я разработвай. — Ник се изправи. — До утре след обед съм в Медисън, ако поискаш да ме намериш.

— Ник, не може така! Спри, не можеш да си тръгнеш! Какво става с теб? Та ние не сме непознати; ние се познаваме! Смешно, нали? Кой би помислил само преди няколко години, когато едва можехме да си позволим да отидем на кино… — Тя стисна ръце в скута си. — Съжалявам, смятах да се държа делово. Но е трудно, защото заедно сме преминали през толкова неща, а сега се нуждая… — Тя разтърси глава; устните и трепнаха при опита да се усмихне. — Няма да се повтори, обещавам. Чувствам се толкова самотна… Ник, струва триста. Знам, че е така, но наистина искам ти да я купиш. Бих размислила за двеста, ако ти поемеш половината от дълговете.

Ник видя как адвокатът й свива устни и предположи, че беше предупредил Сибил да не опитва с този номер. Но тя не можа да се въздържи и Ник знаеше причината: задълженията й към EBN бяха най-малко сто и деветдесет милиона. Когато ги изплати — от Куентин и от продажбата на EBN ще й останат около десет милиона. Това би задоволило доста хора, мислеше Ник, но не и Сибил.

— Ако си готова да разговаряме за моята оферта, бих могъл все още да проявя интерес. Въпреки че започвам да се интересувам и от други телевизионни мрежи, които се продават. Чад и аз можем да избираме навсякъде. Не е задължително да бъде Вашингтон. Самолетът ми е в три утре след обед.

— По дяволите! — изкрещя Сибил, но той вече бе затворил вратата зад себе си. Следващата сутрин адвокатът й позвъни и съобщи, че тя приема.

— Заслужавам повече от теб — му каза тя със свити устни, когато се срещнаха отново. — Винаги си бил подъл и стиснат егоист, но никога не съм предполагала, че си и злобен.

— Каня те да пийнем по нещо — предложи Ник с мисълта за Чад. Той заведе Сибил във Феърфакс пиано бар, където останаха два часа, разговаряха за езда, лов… Избягваха други теми — оставиха музиката да запълва тишината между тях. Когато я върна в Уотъргейт, бяха почти приятели.

— Радвам се, че ще се занимаваш с телевизия — каза му Сибил, когато си казаха лека нощ. — Това е нещо, което можем да споделяме, освен Чад.

След това я видя само веднъж, въпреки че се обаждаше редовно — рано една вечер, когато тя и Чад излязоха да вечерят. Тогава си помисли, че изглежда странно смалена, почти покорна. Когато прекрати шоу игрите, излъчвани от EBN, които тя продуцираше, му се обади, за да го убеди да промени решението си, но не беше много настоятелна. А когато прекрати и „Часът на божията милост“, тя каза само, че прави грешка: Лили Грейс беше сензация и скоро щеше да стане едно от най-големите имена в телевизията.

— Няма значение — заяви Сибил на Лили вечерта, след като Ник свали шоуто. — Няма и с какво да ни е полезен, не разбира нищо от телевизия. Ще фалира след шест месеца. Аз ще те покажа на цялата страна преди той да състави програмата си. Пробвай друга рокля.

Лили се обърна към купа бели дрехи на леглото. Бяха в нейната стая в апартамента на Сибил. Въпреки че бе тук от доста време, все още не можеше да свикне с копринените чаршафи, нито с пухкавите килими, чиито влакна нежно галеха пръстите на краката й, или с банята, огромната вана и отделния душ, който струеше във всички посоки. Всичко това я караше да се чувства несигурна. Стаята бе толкова изящна, че тя не обръщаше внимание, когато понякога Сибил я молеше да остане в нея, докато тя приемаше някой. Така стана и на Коледа, когато синът й и баща му дойдоха.

— Приятно ми е да си представям, че все още сме семейство — каза Сибил тъжно усмихната. Лили напълно я разбра и остана в стаята си, докато те не си отидоха.

Но това се случваше рядко. Повечето време Сибил предпочиташе да има компания в големия апартамент и когато беше там, търсеше присъствието на Лили. Освен това носеше и изненади, като този куп дрехи, натрупани сега върху леглото й.

— Пробвай ги — каза тя, като ги разстла пред нея. — Ще задържим онова, което харесва и на двете ни.

Лили се гледаше в голямото огледало, докато ги пробваше една след друга.

— Памучната — не, — каза Сибил. — Не ти подхожда. Опитай копринените.

Лили свали памучната дреха.

— Руди казваше, че трябва да нося светли цветове, за да привличам повече внимание.

— Не е бил прав. — Сибил я гледаше как нахлузва копринената рокля през главата си. — Много по-добре; в другата изглеждаш като бавачка.

Лили се засмя.

— А в тази на какво приличам?

— На девица. — И още нещо, мислеше Сибил, нещо загадъчно. Момиче, но все пак загатната жена. — Девица — повтори тя. — Ти си съвършена.

— Съвършена в какво?

Сибил не отговори.

— Сега кажи някоя от беседите си.

— Отново? Сибил, повтарям ги непрекъснато от два месеца, откакто излязох в ефир, а и от пощата, която получаваме… хората казват, че ме харесват… Мислиш ли, че не проповядвам добре?

— Разбира се, че не, ти си сензация и го знаеш. Но да развълнуваш хората, гледащи второкласния канал на Ник е едно нещо, а съвсем друго да те гледа цялата страна. Искам да направя нов запис утре и да го изпратя на познати хора. Ще те предлагам така, както предлагам другите шоута, които продуцирам.

— Не! — извика Лили инстинктивно.

— Ти си съвсем различна, разбира се — каза Сибил внимателно. — Имаш собствен стил. Но трябва да накараме телевизионните продуценти да го разберат, а повечето от тях не са в състояние. Не е лесно да ги накараш да изгледат записа, Лили, още по-малко — да купят програма. Не очаквам от тях да пръскат пари за „Часът на божията милост“, но поне да ни дадат постоянно време. Ако не греша в теб, бих могла да накарам различни телевизионни канали да ми дават един час седмично, или може би два. Ако не сега, след година. Въпросът е да ги накарам да те харесат до такава степен, че да ми дадат часа преди да те заведа на прослушване. Но трябва да съм сигурна, че си съвършена; иначе ще хвърлят един поглед върху записа и ще го изхвърлят. Започвай.

— Ако мислиш, че е толкова важно… — Вглъбена в себе си, Лили започна да проповядва сред разхвърляните дрехи и обувки. Но само след минута вглъбеността й изчезна — беше загубила убедеността в посланието си. — Във всеки от нас съществува и друга личност, каза тя — можете да я откриете…

— Спри. Повтори това.

— Да повторя какво? — Лили премигна, като че ли събудена от сън.

— „Друга личност във всеки от нас“. Кажи го два пъти, за да го подчертаеш. Или още по-добре, кажи го по няколко начина. Не искам някой да го пропусне. Това е главната идея, нали?

— Да… една от тях.

— Опитай отново.

Лили затвори очи.

— … друга личност във всеки от нас, личността, която всеки би желал да бъде…

— Не може ли — „сте мечтали да бъдете“?

— О! Да. Харесва ми. Друга личност вътре във вас, личността, която искате да сте… не, личност, която винаги сте искали да бъдете, личност, която сте мечтали да станете. Може да сте мислили, че е невъзможно да бъдете тази личност; добра, сърдечна, обичаща личност, личност, която може да направи всичко; личност, която е уверена в себе си, която ви се възхищава и вярва във вас. Ние винаги искаме другите да вярват в нас, но…

— Не „ние“ — прекъсна я Сибил. — Ти не си една от тях; ти си над тях…

— О, не, Сибил, аз не съм над никого.

— Тогава, различна. Ти си тази, която говори; ти ги караш да мислят по нов начин за себе си. Не трябва да звучи, като че ли ти също си толкова объркана и нуждаеща се като самите тях. Казвала съм ти и преди това, Лили. Не знам защо не можеш да го разбереш.

— Защото искам да съм една от тях.

— Не, ти не си. Ако беше, щеше да седиш пред телевизора и да гледаш „Часът на божията милост“. Не можеш да кажеш, че въобще не искаш да си Лили Грейс, проповедницата.

Лили бавно кимна.

— Да, но не се чувствам над тях, по-добра от…

— Различна — повтори Сибил, овладявайки нетърпението си.

Лили помисли върху казаното, след това въздъхна и продължи проповедта.

— Винаги сте искали другите да ви се възхищават и да ви вярват, но по-важното е вие…

— „По-важното, най-важното, най-важното от всичко“ — каза Сибил. — Ритъм, Лили, интонация: това беше единственото, за което Руди го биваше.

— Да. Спомням си. Добре… По-важното, най-важното, най-важното от всичко е да вярвате в себе си. Вие можете, вие можете, защото сте добри, вие сте нещо по-специално, повярвайте, че можете да станете онова, за което сте мечтали…

— Любов — намеси се Сибил. — Вмъкни любов. Трябва преди това да споменеш и Господ.

— Трябва ли наистина да правя всичко това? — запита Лили тревожно. — Нали знаеш, че говоря така, както чувствам.

— Да, разбира се. Не се опитвам да променям онова, което казваш. Толкова ме вълнуваш, Лили. Но трябва да съм сигурна, че хората се вълнуват колкото мен; искам да са възбудени, хипнотизирани, крещящи от радост, като онези в църквата в Хакенсак. Телевизията е нещо различно, Лили — колко пъти съм ти казвала — трябва да натъртваш думите, за да изпъкнат; трябва да си остра и ясна, иначе никога не ще изглеждаш достоверно. Гледат в екрана и виждат скучен малък образ, а не човек от плът и кръв. Милиони хора биха ни повярвали, ако ти им помогнеш.

— Милиони — прошепна Лили. Тя погледна към отпуснато скръстените си ръце. — Да правиш едновременно толкова много добро… — Очите й се затвориха и високият й, нежен глас продължи в по-ускорен ритъм. — Любовта е във вас, толкова много любов, любовта, която давате на Бога и любовта, която давате на онези, чийто живот се докосва до вашия. Може би се страхувате, че никога не бихте могли да обичате толкова, колкото сте искали да обичате, колкото сте мечтали да обичате, защото болката и изпитанията на живота ви пречат, но вие можете, вие можете да обичате, можете да обичате възвишено… А щом като даваш любов, ти ще я получиш. Другите са готови да ви обикнат, да ви помогнат, да ви издигнат толкова високо, че никога да не се почувствате самотни отново. Веднъж разкъсали веригите, които държат затворена добрата, любеща личност във вас, други ще се съберат около вас.

— Добре — каза Сибил.

Очите на Лили се отвориха.

— Забравих, че си тук.

Сибил не й повярва, но това нямаше значение. Ако Лили си вярва, проповедта й ще бъде по-добра.

— Само едно нещо — продължи тя. — Говори от свое име колкото можеш по-често. Слушайте ме; Тук съм, за да ви помогна; Повярвайте ми, когато ви казвам… Нещо от този род. Тези милиони хора не трябва да си мислят, че могат и сами да го правят без теб. И освен това — за парите. — Лили се намръщи. — Слушай внимателно. Знаеш, че не можем да направим нищо без поддръжката на аудиторията ти…

— Богомолци — каза Лили нежно. — Аз ви помолих…

— Точно така, богомолците ще искат да ти помогнат. Те знаят, че ти нямаш възможност да финансираш шоупрограми…

— Религиозни часове.

— Нямаш възможност да финансираш религиозни часове без пари; всеки го знае. Те знаят, че трябва да живееш от нещо, освен от любовта; ще искат и да ти дадат пари да си построиш своя катедрала.

Лили вдигна глава.

— Катедрала?

— Катедрала на радостта. Да не мислиш, че ще те оставя дълго да проповядваш в телевизионно студио със сгъваеми столове на твоята ауди… богомолци, нали? Не можеш да останеш на място, построено за Руди Доминус; необходимо ти е много повече. Необходимо ти е величие, Лили; имаш какво да кажеш, знаеш как да го кажеш, притежаваш образ, който може да вълнува цялата страна. Искам да ти построя катедрала, където хиляда души едновременно могат да те чуят, а милиони повече да те видят по телевизията.

Зашеметена, Лили приседна на възглавницата.

— Хиляда… Кога… Откога мислиш за това?

— Откакто започнахме „Часът на божията милост“. Ти си права: писмата са фантастични. И в повечето има пари. Малки суми, но ти не си искала нищо. Отсега нататък, като част от всяка проповед, ще говориш на богомолците за Катедралата на радостта, за…

— Къде ще бъде тя?

— Търся земя близо до планините, около Кълпепър.

— Кълпепър?

— Вирджиния. Искам да е близо до фермата за коне, която току-що купих в Лийсбърг, но там наоколо няма достатъчно земя. А имам и други идеи. Кълпепър е на по-малко от петдесет мили на юг, земята е много повече.

— Какви други идеи? — попита Лили. — Не можем да се разрастваме твърде много, Сибил; мисля, че катедрала е твърде много. Всичко, от което се нуждая, е нещо обикновено, малка семпла църква…

— Не търсим нищо малко и семпло — заяви Сибил категорично. — Не ме интересува и не би трябвало да те интересува.

— Защо? Това, което казвам не е много сложно.

— Мислех, че ти харесва идеята да достигнеш до милиони хора.

— Да — съгласи се Лили като че ли притеснена от собствената си амбиция. — Да, харесва ми.

— Тогава ни е необходима катедрала. И около десет милиона долара, за да я построим.

Лили я погледна.

— Това е невъзможно. Не можем да съберем толкова!

— Ще ги съберем. Това е само началото. Толкова много добро можеш да направиш, Лили, на толкова много хора можеш да помогнеш. Досега никога не бях се чувствала толкова въодушевена: ще направим хората щастливи, ще направим света по-добър. Но за всичко това трябват пари.

— Не разбирам почти нищо от пари — каза тъжно Лили.

— Няма значение; аз разбирам — успокои я Сибил. — Това е една от причините, за да се разбираме. Сега — ще задържим тези пет рокли и тази, с която си в момента. Другите шест ще върнем. И Лили, давам ти ключ от апартамента; не трябва да зависиш толкова много от мен. В края на краищата всеки си има собствен живот.

Лили се сконфузи.

— Заминаваш ли? Или не искаш да ти се пречкам? Нещо сбърках ли?

— Не, разбира се, че не, никъде не заминавам, и ти не ме притесняваш. Но ако аз работя до късно или ти искаш да отидеш някъде сама, би трябвало да можеш. Ние ще продължим да живеем заедно, надявам се да ми казваш какво правиш в свободното си време, с кого се срещаш, но имам нужда… всяка от нас се нуждае от известно пространство. И като проповедник разбираш по-добре от всеки друг значението на пространството: личното ти време за уединение и размисъл…

Лицето на Лили светна.

— Да, знам. — Тя коленичи до Сибил и постави глава на коленете й. — Ти си чудесна, така ме разбираш. И колко си безкористна. Руди беше мил и добър към мен и аз го обичах, но не ме разбираше много добре, не разбираше нищо от дрехи и мисля, че в действителност не му се искаше да проповядвам. А ти искаш, ти знаеш колко важно е за мен; толкова работиш, за да ми дадеш възможност да проповядвам и то в катедрала, всичко е като че ли сън… — Тя повдигна глава и погледна Сибил с блеснали очи. — Толкова те обичам, Сибил. Благодаря ти за любовта.

Сибил постави ръка върху меките русо бели коси на Лили.

— Ти ми помогна да открия добротата в себе си.

Лицето на Лили засия.

— Аз ли? Но ти винаги си била добра; аз го знаех. Но ако съм ти помогнала, това е чудесно…

Сибил постепенно се отдръпна и се изправи.

— Ще вечеряме след двайсет минути, оправи се.

— Да — каза Лили. Тя все още седеше на пода, очите й бяха на нивото на белите дрехи, колани, шарфове, дантелени маншети и обувки, разпилени на леглото. Тя въздъхна и също стана. Отиде до Сибил и леко я целуна — знаеше, че Сибил не обича да я докосват — и след това с мила усмивка излезе от стаята.

Месеци наред, от посрещането на Нова Година до първите мразовити неделни дни през октомври, Сибил не бе виждала Карлтън Стърлинг сам, дори след като купи фермата Кросхач близо Лийсбърг. Тя беше смешно малка — 40 акра и твърде отдалечена от Мидълбърг, но тя бързаше да купи нещо, за да стане част от Лаудон Каунти — нещо, което считаше за първа стъпка към придобиването на много по-грамадно имение, каквото тя заслужава.

През август тя покани на вечеря хората, които бе срещнала на новогодишното парти на Валери, в своята двуетажна бяла къща, но Карлтън не дойде; бил в Канада на риболов, каза Валери. През октомври се състоя лов на лисици в полето близо до Пърсълвил и на обилната закуска, с която започваше лова, Сибил откри останалия за момент сам Карлтън на една маса до верандата.

— Мога ли…? Попита тя, държейки в ръка чиния, която бе напълнила на бюфета. — Или очаквате някой?

— Една ведра усмивка — каза той, като издърпа стола до себе си. — Рано сутрин се нуждая най-вече от това.

Сибил се засмя.

— Как беше риболовът? — попита тя, седна и посегна към каничката с кафе в средата на масата.

— Риболов?

— В Канада.

— О, миналия месец. Добре. Щуки и костури; ходите ли на риболов?

— Не. По-скоро — да: от време на време за комплименти и винаги за публика.

Погледна я изненадано, след това започна да се смее.

— Спомням си: толкова неподправено искрена сте. Харесва ми. Вал е същата; трябваше ми известно време, за да свикна. Каква публика? На вас самата ли?

— На програмите ми. Никога не съм се интересувала от публика за себе си, да бъда на екрана или нещо подобно. Изглежда толкова… фалшиво… да говориш с камерата като че ли ще я вкараш в леглото си…

Карлтън се усмихна нервно.

— Звучи вулгарно.

— Да, веднъж някой ми каза, че за да изглеждаш добре по телевизията, трябва да се държиш като че ли правиш любов с камерата. Не знам точно какво значи, но като че ли е нещо, от което бих се засрамила.

— Знаете, че Вал се явява по телевизията — каза той рязко.

— Така ли? Все още? Съжалявам. Не съм и помисляла, че още продължава, мислех, че вече го е надживяла… ох, по дяволите, защо не мога да си държа устата затворена? Карл, толкова съжалявам; никога не бих казала нещо против Валери; тя е прекрасна. Възхищавала съм й се през целия си живот.

— Наистина? Тя мисли, че не я обичате!

Сибил го загледа.

— Мисли, че не я…

Към масата им се приближи една двойка с пълни чинии в ръце.

— Да не би да заговорничите двамата — попита един от тях весело.

— Чак такъв късмет — отвърна Карл с усмивка. — Хайде, седнете с нас. Говорим за риболов.

Сибил хапваше едва-едва от пушения фазан и суфлето със сирене, полуслушайки разговорите около нея и от време на време поглеждаше към Карлтън. Очите им се срещнаха само веднъж и тя изчервена бързо погледна настрана. Когато накрая двойката стана и заяви, че малко ще се поразходят, преди да е започнал лова, тя продължи да гледа надолу.

— Слава богу — весело каза Карлтън. — Най-скучната двойка! Жалко, че седнаха при нас. Изглеждахте като че ли скучаете до смърт.

— Държах се невъзпитано — каза Сибил тихо. — Надявам се, че не ви притесних; през цялото време се питах кога ще си тръгнат.

— Е добре, тръгнаха си, а вие не ме притеснихте. А и защо?

— Защото са ваши приятели.

— Не са — нито на мен, нито на Вал. Приятели на домакините, предполагам, въпреки че Господ знае защо?

— Защо Валери мисли, че не я обичам?

— За това ли размишлявате? Не трябваше да ви го казвам, глупаво беше от моя страна. Просто нещо, което Вал каза преди известно време, предполагам след Нова година; нищо съществено; вероятно не съм я разбрал добре.

— Но какво каза тя? Не е вярно; че не я обичам! Тя го знае! Обичам я и винаги съм я обичала. Тя ми е като по-голяма сестра, мисля, че е най-възхитителната… Какво каза тя за мен?

Той въздъхна.

— Като че ли нещо, което не сте успяла да превъзмогнете в Станфорд. Тя не спомена какво, но има ли значение? Стара, детинска история, ако ме питате; аз не й вярвам. Всъщност, сигурно съм чул погрешно и се извинявам за бъбривостта си. Кажете, че ми прощавате.

Бледосините очи на Сибил гледаха право в неговите.

— Разбира се, че сте простен. Не мога да ви се сърдя. Още когато се запознахме почувствах нещо… глупаво е да го казвам, не ми се смейте… като че ли ви познавам отдавна и съм уверена, че не бихте ме наранили.

— Господи. — Той се изправи на стола, отдалечавайки се от нея. — Какво значи това?

— Нищо. — Тя се дръпна назад заедно със стола си. — Съжалявам, че го казах, знаех, че ще прозвучи глупаво. Обикновено не изпадам в мистични настроения, дори съм много практична. Но имаше нещо в нашата среща, за което не бих могла да разсъждавам трезво. Би трябвало да си замълча, но вие казахте, че харесвате искреността ми…

— Чакайте, аз наистина харесвам искреността ви. Харесвам ви. Но какво искате да кажете?

Тя направи малък, безпомощен жест с ръка.

— Исках да кажа, че е трудно да намериш човек, на когото да вярваш. Не мислите ли така? Има толкова много неизвестности, клопки…

— От това не разбирам какво искате да ми кажете?

— Ох… не ме бива с мъжете. В това отношение нещо не ми върви. Не мога да бъда упорита, внимателна и пресметлива; просто се втурвам, готова да обичам и най-вече да бъда обичана… Тя се извърна. — Но от това никога нищо не излезе; винаги оставах наранена. — Тя се обърна към него и се засмя късо и горчиво. — Изморих се вече да казвам истината. Повечето жени намират някой да споделя живота им; защо аз не можах? Не мисля, че давам много, или че искам много, мисля, че съм съвсем нормална; изглежда, че не избирам подходящите. Или аз не съм подходяща за тях. Може би грешката ми е, че не обръщам достатъчно внимание и не предугаждам нуждите им, за да ги задоволя след това. Толкова искам да намеря човек, с когото да съм, а и не мога винаги да се заравям в работа, за да забравя, че съм сама… — Тя докосна ъгълчето на окото си. — Извинявайте, Карл, нямах намерение да развалям закуската ви с хленчене. От всички неща, които не ви се слушат, това стои може би на първо място. Тя погледна зад гърба си. — Всички са тръгнали! Какво направих? Карл, ако заради мен сте пропуснал лова… — Тя придърпа стола си обратно и се изправи. — Доста се потрудих, за да разруша нещо, което би било едно добро приятелство, нали? Срамувам се. Бих искала да се върна и да започна разговора отначало…

— Седнете — каза Карлтън, гледайки я замислено. — Вал каза, че сте изглеждали щастлива с Ендърби.

— Бях! Толкова бях щастлива. Но само в началото. След известно време той не се застояваше вкъщи. Тогава не знаех, но се оказа, че има друга жена. Мисля, че е било важно за Куентин да доказва мъжествеността си на неговата възраст. Обичах го заради това, което беше, но изглежда не го задоволяваше, така че той продължи да търси млади жени. Чувствах се… неадекватно. За онази, другата, разбрах малко преди да умре. След това остави повечето от парите си на нея, а друга част на проповедник, с когото се бе запознал; предполагам, че когато се разболя се е измъчвал за душата си или нещо друго.

— Нищо ли не ви остави?

Сибил поклати глава отрицателно.

— Мислех, че ви е оставил телевизионен канал.

— О! Да. Но с огромни дългове. А и дори да ги нямаше, всичко там е толкова студено и безчувствено — техническо оборудване — нищо лично, нищо, от което да личи, че сме се обичали.

Мина му през ума, че нещо не е наред в цялата тази история. Защо парите да изглеждат по-лични и по-любещи, отколкото бизнеса, който са имали двамата? Все пак тя бе докоснала нещо дълбоко в него, когато каза, че се чувства неадекватно. Често се беше чувствал по същия начин с Вал. Тя вършеше всичко толкова добре — езда, партита, малките й появявания на телевизионния екран, набиране пари за някаква благотворителна цел, съпруга. Всички я ценяха, той — също. Добре, че никога не пожела да върши нещо наистина сериозно. В обратен случай би го оставила някъде назад в прахоляка зад себе си.

— Не трябва да се чувствате неадекватна — каза той на Сибил. — Той вероятно не е знаел как да ви оцени и освен това си е имал собствени проблеми — с болестта. Било ви е тежко.

Сибил не каза нищо. Бавно прокарваше камшика за езда през пръстите си, като че ли дълбоко замислена.

— Защо мислите, че аз няма да ви нараня? — попита Карлтън.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Мисля, че не бихте наранил никого, ако зависи от вас. Още първия път, когато говорихме на Нова година, почувствах нещо особено. Като че ли се познавахме много отдавна, смели сме се заедно, може би сме се обичали? Не страстно, но с… привързаност. Близост. Доверие. Знаете толкова повече от мен. Имах чувството, че мога да дойда при вас за съвет или подкрепа, когато нещо не върви, че бихме могли дори да извършим някоя лудория…, че сме имали, или че бихме могли да преживеем такава любов, при която животът да изглежда поносим.

Карлтън не можа да отдели погледа си от нея.

— Вие сте невероятна жена.

Бавно, все още с очи впити в неговите, тя поклати глава.

— Радвам се, че мислите така. Струва ми се, обаче, че се дължи само на глупавата ми искреност; не мога да ви лъжа, Карл… мога само да обичам… или желая…

Той я притегли към себе си, покри устните й със своите, разтвори устата й и езикът му яростно се вплете в нейния. Като че ли я покоряваше насила, въпреки че тя не се бореше. С малко дълбоко изхълцване, Сибил го обви с ръцете си и се отдаде на целувката му с покорността на дете и страстта на жена.

Карлтън я понесе на ръце през верандата към къщата.

— Не — прошепна Сибил. — Приятелите ти… лова…

— Нямат нужда от мен.

— Но тази къща…

— … има много легла и всичките празни. — Той се разсмя весело и възбудено. — Господи, Сибил, имаме цял ден. Мъничка си, знаеш ли колко си мъничка? В ръцете ми си като малко момиченце. — Той изкачи стъпалата, все още държейки я в ръце, а тя се сгуши и притисна към него, за да я усеща още по-малка. Той зави към първата спалня след площадката — стая за гости, с цветни покривки и пердета. Сложи я върху цветната завивка на леглото, погледна към нея и се засмя отново. — Проклетите дрехи за езда… почакай минутка.

Той изчезна в коридора и се върна с приспособлението за издърпване на ботуши. Сибил не беше помръднала, лежеше с широко отворени очи и го чакаше.

— Сега — каза той и се освободи от ботушите и дрехите си. Сибил все още лежеше и гледаше. Чувстваше огъня на очите й върху себе си и си помисли, че никога не е бил толкова възбуден.

— Господи, ти си чародейка — и се наведе над нея, за да изтегли ботушите и дрехите й. Изхвърли ги грубо от леглото. Сибил усети пръстите му да пробягват по кожата й, докато той сваляше сутиена и копринените пликчета, тогава тя простена продължително и го привлече над себе си. Разтвори краката си и почувства как се намества, усети допира на окосмените му гърди върху своите. Тя повдигна бедрата си, шепнейки името му и той проникна в нея. В стаята се чуваше единствено острото им и учестено дишане. Сибил захапа врата на Карлтън, засмуквайки кожата между зъбите си, а езикът й попиваше потта му. Усещаше потреперването му при всяко близване. Бедрата й се движеха по отработения още от колежа начин; дишането й стана по-учестено и се изравни с това на Карлтън, тогава той навлезе дълбоко в нея и извика. В същия момент извика и Сибил. След това двамата стихнаха.

— Невероятно — промърмори Карлтън. — Невероятна малка магьосница. — Цялата му тежест се отпусна върху малкото й тяло. Беше го накарала да се почувства силен. След няколко минути Сибил задвижи плавно бедрата си под него и той се понадигна и погледна надолу към нея, към проницателно гледащите го очи.

— Малката ми магьосница — каза той и се наведе отново към устата й. Сибил въздъхна — продължителна, дълбока и страстна въздишка. А може би на удовлетвореност? Карлтън не се запита кое по-точно, защото не мислеше за това. Мислеше за тялото й, усещаше я като малко момиченце в прегръдките и под себе си, ниския й глас, с който казваше, че знае, че няма да я нарани.

Карлтън бе твърде ленив, за да излъчи цялата енергия, необходима за постигане на истинска интимност. Мислеше, че доста се е приближил до Валери. Но сега изпитваше нещо ново. Нещо го привличаше в Сибил Ендърби. Нещо различно, мислеше си той, когато тя въздъхна отново. Страст. Или удовлетвореност. Във всеки случай, беше сигурен, че е заради него, само заради него. Тя му вярваше и бе намекнала, че го обича. И тази въздишка, и това движение на бедрата и ръцете й го възбуждаха, като че ли беше момче на шестнайсет години. Сибил, мислеше той радостно, ти си моя.

Дните и нощите на Ник бяха като при започването на „Омега“: само работата и Чад, въодушевлението да създадеш нещо ново, да се учиш и едновременно да действаш, да намериш клиенти, които да помогнат в налагането на известността ти. Първата му работа беше да ангажира двама вицепрезиденти и тримата заедно в продължение на три месеца да подготвят съвършено нова програмна схема, която да замести тази на Сибил. Вече имаха и ново име: E & N.

— Предполагам, че „Н“-то е от Ник, каза Лес Брадън, вицепрезидентът на новините. — Но чие е „Е“-то?

— Забава^[6] и новини — отговори Ник с усмивка. — Ясно и просто. Реших, че не е необходимо да налагам името си на публиката.

Лес се изкиска.

— Харесва ми — човек, който не държи да покаже на света колко е важен. Това ли е всичко? Забава и новини?

— Какво друго може да има?

— О, тежката артилерия. Документалните предавания за храната на атлетите и строежа на окопите през Първата световна война. Неща от този род.

Ник се засмя.

— Ще имаме и такива предавания, но не мисля, че храната за атлети би отговаряла на изискванията, освен ако намериш начин да я свържеш със състезания по плуване или скокове във вода.

— Не е в моя бранш. Аз съм в новините. Ще поговоря с Моника, толкова е добра, че сигурно ще се справи. Какво мислиш за Трейси Мур като водеща за новините в шест и в десет часа?

— Харесва ми. Упорита и сърдечна. Но ще ни трябва мъж. Или — не? Те като че ли винаги вървят по двойки, като съпрузи. Някой е решил, че зрителите трябва да виждат света пълен с щастливи двойки, усмихващи се един на друг и подхвърлящи си шегички; иначе новините не биха се изконсумирали.

— Напомня ми мисленето на телевизионните администратори — каза Лес. — Кони Чънг води сама неделните новини и е без грешка. Мисля, че може да тръгнем само с Трейси. Ще имаме достатъчно мъже репортери.

— Съгласен. Подпишете договор с нея.

Подготовката на новата схема продължи през целия септември: през деня в офисите на E & N, а нощем в къщата на Ник.

Повечето от телевизионните босове купиха идеите му и се съгласиха да останат в E & N поне за една година. Ник и двамата му заместници един по един си признаваха, че заседанията им по планирането стават по-оптимистични. Началото бе поставено.

— Имам идея — каза Ник една ранна сутрин през октомври. Три седмици преди да превключат от програмната схема на Сибил на собствена схема.

Лес се облегна назад и протегна крака. Седяха в някогашния кабинет на Сибил, сега почти празен, защото тя бе изнесла мебелите си.

— Каква идея? — попита Лес. Той наля две чаши кафе и подаде едната на Ник. Двамата се бяха сприятелили още в мига на запознаването. На пръв поглед силно се различаваха. Лес беше с двайсет години по-възрастен, самопровъзгласил се за несполучил радиоговорител, загубил на два пъти работата си при продажбата на радиостанциите, а третия път напуснал сам, защото му бяха наредили да съобщи изборни резултати и предвиждания в полза на някои кандидати, преди да са приключили самите избори. Беше щастливо женен за гимназиалната си любов и се мъчеше да осигури колежи за двете си деца. Сравнен с брилянтния успех на Ник, неговият изглеждаше незначителен. Но двамата мъже имаха сходни разбирания за телевизията, за новините и за света, в който живееха. Чувстваха се непринудено и работеха заедно в същата хармония, с която Ник бе работил с Тед в „Омега“.

— Какво би си помислил за програма, наречена „Новините от другата им страна“ — попита Ник. — С подзаглавие „Какво не казват? Какво не показват?“.

Лес помисли малко.

— Харесва ми. Показваме например президента, някой сенатор, някой от ООН…

— Или човек от бизнеса. Не само политици.

— А след това друг допълва речта, или поне части от нея, с онова, което е било премълчано.

— Или което е останало извън полезрението.

— Лъжите — каза Лес. — Хората лъжат, а политиците лъжат доста по-добре.

— Ще трябва да помислим за всички възможни начини за казване на „лъжа“, без да я назоваваме. — Ник се засмя. — Без свещени крави, недосегаеми няма да има.

— Добро заглавие — измърмори Лес. Той си записа нещо. — И така, кой ще продуцира това шоу?

— Ще трябва да вземем някой външен. Ако имаш предвид имена, бих ги подкрепил.

— Вероятно. Ще отида да видя в кабинета си. Някакви други идеи?

— Да, но те са за Моника.

— Забавленията. Като например?

— Щанд за книги. „Ревю на новите книги“.

— Никой няма да го гледа.

— Никой?

— Неколцина.

— Тогава ще го правим за неколцина.

— Добре — каза бързо Лес.

— Готов съм и с над десет други, но ще говорим за тях по-късно. А ти имаш ли нещо ново?

— Цял списък. Искате ли да дойдете с Чад на вечеря?

— Разбира се, ако Чад не ти досади с приказките си за новото училище.

— Все още? Та той говори само за него от септември!

— Не е преставал. Никога не съм го виждал толкова щастлив.

— А ти? — попита Лес. — Щастлив ли си?

Ник се разсмя.

— Щом ме пита женен мъж, това означава дали съм срещнал някоя. Не, не още. Но се забавлявам и ти знаеш, Лес. Ще се запозная с жени — а и не е възможно да не се запозная в такъв град! Но не бързам. Не е толкова важно, щом като ми се предлагат толкова забавления. — Той спря. Думите бяха като ехо от някакъв далечен спомен. Някой друг беше казал това. Защо трябва да бързам, когато толкова забавления ми се предлагат?

Валери, седнала в тревата в Станфорд, слънчевите лъчи проблясват в светлокестенявата й коса. Валери му се смее, че е толкова сериозен. Сцената се възстанови така живо, че Ник чуваше смеха й, усещаше топлината на слънцето, припомни си дори заглавията на книгите, които си бе купила от книжарницата.

— Ник? Чуваш ли ме?

— Извинявай — отвърна Ник. — Просто си спомних нещо.

— Трябва да е била невероятна жена, която и да е. — Лес закачи писалката в джоба на ризата си и тръгна към вратата. — Ще потърся продуценти. И ще запиша идеите си за „Новините от другата им страна“.

— Ако обичаш, кажи на Моника да дойде. А ние тримата ще се съберем утре.

— Правилно. Шибана работа е да се задвижат нещата, нали?

През третата седмица на октомври, същата, през която Сибил позвъни от новия си дом близо до Лийсбърг, за да му каже, че е била на лов за лисици и е срещнала един интересен човек, E & N прекъсна в полунощ и се появи в ефира шест часа по-късно с напълно нова програмна схема. Нямаше нищо общо с възбудата на онова търговско шоу в Калифорния. Тогава Ник знаеше, че успехът ще дойде в момента, в който новите компютри на „Омега“ започнат да се продават. При телевизията трябваше да чакат писма и телефонни обаждания на зрителите, за да следят увеличава ли се или спада числото на абонатите. Все пак, докато наблюдаваха как преминава първия ден, ритмичността на закупените програми и новините, които продуцираха, Ник усети полъх на възбуда в студиата на E & N, която не би заменил с нищо.

Малко повече от година, след като Ник и Чад се преместиха във Вашингтон, телевизионният канал предаваше осемнайсет часа дневно за двайсет милиона семейства.

— Дреболии — казваше Лес, за да обясни възбудата си. — Но е дяволски трудно да преживееш завъртането на колелото.

E & N продуцираха някои от програмите си, но по-голямата част купуваха. Моника избираше американски и чужди филми, но основната част от програмите се избираше от Програмен комитет, който Ник бе създал.

Отпечатаха програмен указател и различни извадки от него — за училищата, със списъци на книги и филми, които биха могли да се използват заедно с програмите за училищни дискусии. Ангажираха репортери, откриха новинарски бюра отначало в няколко близки града, по-късно — в главните градове по целия свят. През август една от програмите — „Новините от другата им страна“ спечели наградата „Еми Хауърд“ в новинарския раздел. „Дяволска работа!“ — извика Лес ликуващо, а на другия ден се обади Сибил, за да поздрави Ник.

— Изумително! Как се справи с положението? — попита тя. — Когато купи E & N ти не разбираше нищо от телевизия, а сега печелиш награди.

— Прочетох доста литература — отвърна Ник сухо.

— Добре. — Сибил пое дъх и Ник разбра, че има намерение да насочи разговора към себе си. — Може да се изненадаш от нещата, които правя. Не си ме питал, но…

— Не си се появявала напоследък.

Настъпи пауза.

— Така е. Позвъних на Чад, не ти ли каза?

— Да. Веднъж през последните пет седмици.

— И той ми се обади. Казал ли ти е това?

— Не — отговори Ник изненадано. — Макар че не ми казва всичко, което прави. Радвам се, че се е обадил. Надявам се, че често се обажда.

Сибил очакваше да я попита какво я е задържало толкова далеч.

— Е, добре — подзе тя отново — заета бях с катедралата, която строя за Лили Грейс.

— Катедрала?

— Ник, не би могъл да си представиш какво Лили може да направи от една аудитория. Ти винаги си я подценявал. Както и мен. Казах ти, че грешиш, нали си спомняш? Много сгреши, Ник. Направих невероятни неща с нея, научих я какво да казва, как да говори, какви фрази да употребява, какво да облича… сега е много по-шлифована, по-вдъхваща доверие. Тя е способна да разплаче слушателите си; не можеш да си представиш израза в очите им. Не си ли я виждал напоследък? Не гледаш ли конкурентните канали?

— Не всички и не през цялото време. Кой я излъчва?

— Двайсети канал в Балтимор в седем, неделя вечер, осемнайсети канал във Филаделфия в седем и половина, вторник вечер. Можеш да хванеш и двата. Бих искала да я гледаш, Ник.

— Ще се опитам. Повечето нощи работя.

— Още ли продължаваш така? Нямаш ли светски живот? Ник, ще дойдеш ли да видиш катедралата? Не е далеч, малко извън Кълпепър. Строя я с парите, които хората ни изпращат — не е ли фантастично — толкова много хора, които искат Лили да има собствено място, откъдето да проповядва. Ела този уикенд, Ник, наистина искам да ти я покажа. На Чад също; той ще я хареса. След това можем да отидем до фермата ми, за да поязди. Последния път показа голям напредък.

— Съжалявам, не разполагам със свободно време. Но ще доведа Чад до твоята ферма. Добре би било да поязди и да прекара деня с теб.

— Ник, искам да видиш катедралата. Гледах твоето шоу, онова, което спечели наградата; гледах повечето от сериите. Искам само да се освободиш за няколко часа и да видиш какво правя. Не си единственият, който преуспява, нали?

Ник усети гневни нотки в гласа й.

— Добре — каза той след малко. — И Чад ще поязди няколко часа.

— Разбира се. Събота сутрин, десет и половина, в моята ферма. Оттам ще тръгнем заедно.

Когато пристигнаха в събота, тя ги очакваше. Седна на предната седалка в колата на Ник, Чад — отзад, и тръгнаха за Кълпепър. Блестящо обагрените есенни листа хвърляха златни и червеникави откоси върху хълмистите поля; потъмнелите огради изглеждаха като тъмни силуети на фона на пожълтелите пасища; няколко облака протягаха дълги пръсти по наситеносиньото небе. Пътуваха мълчаливо, освен когато Сибил посочваше фермите, покрай които минаваха, имената на техните собственици и произхода им. Ник почувства дълбока меланхолия. Пейзажът беше толкова красив, че той копнееше да го сподели с някой, когото обича: жена, чието сърце би се вълнувало като неговото от вечния покой на тези поля и гори, прегръдката на златното слънце и небесносинята аркада. Толкова много пропуснах, мислеше си той, докато караше по почти пустия път. Всички тези години — добри години, посветени на работа, Чад и приятели — някога мислех, че ми е достатъчно. Или си казвах, че ме задоволява, че не се нуждая от повече. Би трябвало да съм благодарен и за това, което имам. Той леко се усмихна. Лъжите, с които се самозалъгваме, каза си той.

— Какво? — попита Сибил, като видя усмивката му.

— Разсеях се. Кажи нещо за църквата си.

— Катедрала. Ще бъдем там след няколко минути. Ще има места за хиляда души, ще могат да седят, на два акра площ е… парите идват отвсякъде…, откакто Лили е в ефир.

— Колко станции ви предават?

— Двайсет и две, но непрекъснато се увеличават. Като снежна топка, нали разбираш, колкото повече зрители имам, толкова повече нови станции искат да се включат.

— Колко пари постъпват? — попита Ник заинтересовано.

— Достатъчно, за да се постои „Катедралата на радостта“ и фонд „Часът на божията милост“. Е, и малко повече.

Уклончивостта й беше първото указание, че сумите трябва да са далеч по-големи.

— Тук — каза Сибил. — Тръгни по отклонението в дясно. Пътят продължава около четвърт миля.

— Гледай! — възкликна Ник. — Тя е огромна.

Всъщност църквата не бе толкова голяма, колкото Ник си представяше, но разположена всред полята близо до гъста гора, тя изглеждаше като кула, извисяваща се над тях. Ник паркира близо до десетината коли и фургони на работниците в разровена, прашна алея близо до страничния вход.

— Мястото за паркинг — отбеляза Сибил. — Ще имам още два, един отзад и един от другата страна.

— Можем ли да влезем вътре? — попита Чад.

— Нали за това сме тук — отвърна Сибил. — Исках да я видите.

Докато заобикаляха постройката, за да стигнат до богато резбованата двойна врата на фасадата, Ник я погледна, търсейки някогашното възбуждение, което бе видял на лицето й онази вечер, когато гледаха първото излъчване на „Горещ стол“ и след това, когато с Чад седяха в апаратната по време на едно от новинарските й предавания. Но вместо възбуда видя студена пресметливост: острия поглед на жена, която мислеше не само за този момент, но далеч в бъдещето, към очакваните много по-големи постижения. Какви по-големи постижения? Ник се питаше. Винаги толкова ревностно търсеше да бъде забелязана и все пак винаги е оставала на заден план… Какво ли преследва сега? Не беше за вярване, че се стреми да обърне внимание върху Лили Грейс.

Може би — парите, ако действително бяха толкова много, колкото намекваше престорено свенливият й отговор.

Или — власт, може би. Но не бе ясно накъде би насочила властта си.

— Какво, по дяволите…! — извика Сибил и Ник погледна към олтара, проследявайки погледа й. Намираха се в централната част на църквата. Слаба синкава светлина падаше от тъмносиния сводест таван, на който блестяха звезди. Прозорците бяха с тъмносиньо боядисани стъкла, между които като че светеха ярко оцветени абстрактни форми. Като малки експлозии от светлина. Все още нямаше пейки, но олтарът бе завършен: голямо пространство от розов мрамор с вградени вази за цветя и амвон от същия мрамор, мраморни свещници от всяка страна. Близо до амвона се бе изправил висок мъж, с глава отметната назад, който разглеждаше сводестия таван. Лицето му беше тясно, а русата, въздълга коса, падаше на гърба му.

— Какво има? — попита Чад. Беше изтичал напред и сега се връщаше при Сибил и Ник.

— Достатъчно видяхме — каза Сибил. — Вътре е задушно.

— Там има няколко стъпала — каза Чад. — Не може ли да видим накъде водят? Щеше да е върховно, ако имаше и кула, както е било едно време.

— Не! — отказа рязко Сибил, но Чад се бе обърнал и отново тичаше към олтара. — Чад! — извика тя, при което човекът пред олтара се обърна.

— Сибил — повика я той. — Той слезе надолу по широките мраморни стъпала и тръгна към тях. Когато ги приближи, забеляза Ник и намали хода си. — Не знаех, че си довела някой. — Той протегна ръка. — Карл Стърлинг.

— Ник Филдинг. — Те си стигнаха ръцете.

— Тъкмо си тръгвахме — каза Сибил. — Обещала съм на Чад, че ще поязди следобед.

Карлтън погледна зад себе си, към олтара.

— Чад. Синът ви? — обърна се към Ник. — Не направих връзката. Мисля, че Вал не ми е споменавала фамилното име на Чад, когато казваше, че Сибил има син.

— Карл, ние си тръгваме — каза Сибил с нотка на нетърпение в гласа. — Позвъни ми утре, ако искаш да говорим за катедралата.

— Името на жена ви е Валери? — попита Ник. — И е приятелка на Сибил?

— Да, познавате ли я? О, разбира се, би трябвало да я познавате. Срещнали сте Сибил в Станфорд, нали? Трябва да се съберем някой ден, да поговорим за миналото…

— Защо не сега? — попита Ник. Сърцето му биеше, обзет бе от налудничаво предчувствие. Не беше и помислял, че може да се срещнат ей така, случайно, след толкова много години. Никога не би му минало през ума, че тя и Сибил са поддържали връзки.

— Какво? — попита Карлтън.

— Защо да не обядваме заедно? — запита Ник настойчиво. — Наблизо ли живеете? Можем да вземем Валери… — гласът му се заплете при произнасянето на името й — и да отидем някъде наблизо.

— Не е много добра…

— Не — сухо заяви Сибил. — Имам планове за по-късно. Ник, ако искаш Чад да язди, ще дойдеш сега. Не съм планирала съботата си в скитане по тукашните заведения.

— Сибил е права, разбирате ли? — Карлтън допълни бързо. — Нашите уикенди са натоварени и ние не организираме срещи през деня. Ако искате, елате с Чад някой път. Не е необходимо да водите Сибил. Дори и от мен няма да се нуждаете, просто позвънете на Вал и й кажете, че идвате. Сигурен съм, че ще й бъде приятно да ви види.

— Хайде тогава да го направим сега — предложи Ник. Учуди се на невъзпитаността и упоритостта си, но изведнъж разбра, че не би могъл да чака нито ден повече. Не искаше да отложи за някакво неопределено бъдеще време, нито да се появи сам на вратата на Валери. Искаше да я види и то сега. Искаше да я види сред други хора, така че да изглежда като нормална среща, а и той би овладял младежката възбуда към жена, която не бе виждал от дванайсет години, и с която се бяха разделили скарани.

— Каня ви на обяд — заяви той твърдо. — В името на миналите дни. Бих желал да видя Валери отново. Не съм я виждал много отдавна. Няма да отнеме повече от два часа, Сибил. Мисля, че за ездата на Чад ще остане достатъчно време.

Сибил го погледна. Светлосините й очи изглеждаха като две късчета лед. Премести погледа си към Карлтън, очаквайки да откаже още веднъж — имаше достатъчно основания. Но той мълчеше и гледаше безпомощно ту нея, ту Ник. Джентълмен, помисли си Сибил презрително. Слаб. Безполезен.

— Щом настояваш — каза тя и тръгна към изхода на църквата. Докато Чад тичаше, Ник и Карлтън се гледаха един друг.

— Само това — каза момчето тъжно. — Няма кули, нито място, където да погребат някоя принцеса. Само че в църквата ще има принцеса, нали? — Той погледна въпросително към Карлтън и Ник ги запозна.

— Ще обядваме с Карл и жена му; оказа се, че тя ми е стара позната, от колежа.

Лицето на Чад помръкна.

— Няма ли да яздя?

— Разбира се, след като обядваме. Обещах ти. Надявам се, че няма да скучаеш много на обеда. Ще се опитаме да не се проточи много.

— Благодаря — каза сериозно Чад. — И вие ли притежавате коне? — обърна се той към Карлтън.

— Няколко — кимна Карлтън. — Ще ти ги покажа, ако искаш.

— Великолепно. Далеч ли е?

— Не много. Стърлинг Фармс в Мидълбърг. — Той извади визитна картичка от джоба си. — Ще ви начертая пътя — каза той на Ник и набързо скицира маршрута. — Около половин час. Ще се видим там.

Сибил стоеше до колата на Ник, загледана в далечината. Когато потеглиха, тя каза без да го поглежда:

— Очаквах, че ще разполагаме с целия ден — само ние тримата.

— Разполагаме с по-голямата част — отвърна Ник. Той се чувстваше въодушевен, опиянен и подкара бързо по спокойните пътища. Когато зави покрай каменната ограда с бронзов надпис „Стърлинг Фармс“ изпита странно усещане като че ли отстрани наблюдаваше, че върши нещо, което ще промени живота му. В края на виещата се алея спря колата до тази на Карлтън. Доби смътна представа за чудесна къща — стара и уредена — преди входната врата да се отвори и да се появи Валери, с ръка заслонила слънцето от очите си.

Ник скочи от колата и тръгна към нея.

— Радвам се, че те виждам — каза той и ръката му намери нейната.

Глава 17

До ресторанта пътуваха в различни коли. По време на краткото пътуване Ник продължаваше да чува ниския глас на Валери — като че ли седеше до него.

— Толкова странно — бе прошепнала тя, докато той държеше ръката й на входната врата. — Винаги съм си представяла, че си в Калифорния. За дълго ли си тук?

— Дойдохме само за днес. Сега живея във Вашингтон.

Очите й се разшириха.

— Целият ти живот трябва да се е променил.

— На няколко пъти — каза той и те размениха дълъг, нетрепващ поглед. Станала е много по-очарователна, мислеше Ник, в сравнение с момичето от колежа. Фигурата й бе все така нежна, маниерите — все така царствени, но светлокестенявата й коса беше по-златиста и по-подредена, отколкото в спомените му. Дванайсетте години бяха увеличили красотата й. На Ник му се стори, че изглежда по-спокойна, по-завършена, като че ли център на някаква картина.

— Вал, Ник иска да ни покани на обяд — обади се Карлтън. — Имаме ли време да отидем до града?

— Да. — Тя все още гледаше Ник. — Ще ми е приятно. — После отмести погледа си и видя Чад.

— Синът ми — каза Ник. — Чад Филдинг, Валери Стърлинг.

— Много отдавна искам да се запозная с теб — каза Валери усмихната и му подаде ръка.

— Ако ще тръгваме… — започна рязко Сибил, след което всички се разбързаха. Ник взе Сибил и Чад в колата си, а Валери тръгна с Карлтън. След няколко минути вече седяха около една кръгла маса в задното сепаре на ресторант „Уиндзор“, което гледаше към градината.

Сепарето беше уютно малко, облицовано с тъмно дърво и високи прозорци с масивни дървени рамки и пердета. От тавана висеше полюлей, над вратите имаше полици за книги, тапицирани столове около добре поддържани дървени маси. Място за влюбени, мислеше Ник. Ресторант „Уиндзор“, разположен сред модерни сгради на главната улица на Мидълбърг, беше запазил атмосферата и ленивия ход на отминали времена. Място за влюбени, които не бързат да приключат с вечерята, говорят ниско и се вглеждат в танцуващите пламъци на камината, преди да се изкачат по стълбите до стаите на горния етаж.

Вместо това Ник стоеше до кръгла маса близо до огъня със Сибил и Карлтън Стърлинг от дясната си страна, Чад — отляво, до Чад — Валери. Когато и да я погледнеше Ник, очите им се срещаха над главата на Чад. По-красива, помисли отново Ник, но едно нещо не се бе променило: все още често се местеше и жестикулираше, когато говореше. Питаше се дали е безпокойството, което си спомняше, или нова изнервеност.

Питаше се дали е щастлива.

— Сибил ми разказа за нейната църква по време на закуската на лова за лисици — говореше Карлтън. — Денят, когато не се чувствах добре и въобще не излязох на лов. От месеци съм с намерение да я разгледам, но досега не успявах. Невероятна е, Вал, като че ли някой просто я е поставил всред полето.

— Звучи невероятно. — Валери остави настрана менюто. — Какво още ще има там, Сибил?

— Какво още? — остро повтори Сибил.

— Сигурно имаш нещо на ум? Не мога да си представя, че ще направиш църква насред полето и ще я оставиш там, без да построиш още нещо. Изглежда ми като начало на град. Не се ли е правило така през колониалния период? Първо църквата, след това училището, накрая — общината.

Сибил поклати глава.

— Построих църква, защото вярвам в Лили; не съм мислила за нещо повече.

За момент всички млъкнаха. Карлтън се почувства неудобно.

— Как е построена? — попита той. — Само от дарения ли? Ако твоята Лили е успяла да ги събере за толкова кратко време, тя трябва да е забележителна. Искам да я видя някой път.

— Всичко е от дарения — каза Сибил. — Седем милиона долара дотук, а останалото ще получим скоро. Разбира се, че е забележителна, въпреки че Ник не мисли така. Той се отказа от предаването й.

— Не е във вашия стил? — Карлтън се обърна към Ник.

— Не е онова, което съм имал предвид за нашия канал — накратко отговори Ник.

— Какво си имал предвид? — попита Валери.

— Нещо по-жизнено и по-интересно. Ние не искаме да се харесваме на всеки, правим това, което мислим, че можем най-добре, а това, което не правим добре са програми с лековато съдържание. Имаме много забавни предавания, много история, малко наука, предавания за книги и различни видове новинарски програми, които се надявам, притежават по-голям интегритет от тези на нашите конкуренти.

— Но не и религиозни — каза Валери.

— Само собствената ни религия. — Той се засмя. — Ние ще се молим за успеха на програмите си, въпреки конкуренцията. Но това е всичко. Твърде много канали предлагат проповедници за всяка вяра, която можете да си представите и според мен това е чудесно. Сибил прави своето много добре, но то просто не е за нас.

— Дори ако привлекат голяма аудитория?

— Нашата задача е да се опитаме да открием нашата аудитория.

— Мислех, че телевизионните компании се стремят да обхванат най-широка аудитория.

Той се усмихна отново.

— Опитваме се да променим и това. Ние излагаме себе си и идеите си и ако има хора, които ни възприемат, значи сме прави. Ако не — може би ще си потърся друга работа.

— Искаш да кажеш, че няма да промениш идеите си, или да се съгласиш с нещо, в което не си убеден — каза Валери.

Погледите им се срещнаха.

— Мисля, че този спор сме водили и по-рано.

— Трябва да поръчаме — прекъсна ги Сибил. Наблюдаваше ги, докато си говореха. Не е възможно да подновят връзката си след толкова време. Тя не би допуснала. — Ако Чад иска да язди днес следобед, трябва да побързаме.

— Съгласен съм — каза Карлтън и направи знак на келнерката. — Аз също не бих искал да се бавим.

Ник се обърна към Чад.

— Реши ли какво ще си поръчаш за обяд?

Чад кимна.

— Печени чушки с козе сирене, моля, и пиле пане.

Карлтън го погледна. Очите на Валери заиграха весело.

— Ще взема същото. Харесвам вкуса ти.

— Татко ме научи — каза Чад. — Често се храним навън. — От мига, в който я видя, той не отделяше очарования си поглед от Валери; толкова беше красива, че му се искаше да я гледа постоянно, а гласът й беше чуден, нисък и мек — като целувка, помисли си Чад, опитвайки се да намери думи, за да го опише, — или както, ако обвие ръце около теб и силно те притисне.

— Но баща ти не готви ли? — попита Валери, докато другите поръчваха. — Готвеше, когато бяхме в колежа. Той е най-добрият готвач, когото познавам.

— Понякога, защото много е зает. От колежа ли сте приятели?

— Да. Добри приятели. Доста сме се забавлявали двамата.

— А защо сега не сте?

— Продължихме в различни посоки; баща ти остана в Калифорния, а аз се преместих в Ню Йорк.

— Но можехте да си пишете?

Тя кимна.

— Бихме могли. Съжалявам, че не сме си писали.

— Аз също — каза Чад подчертано. Опита се да измисли какво да каже още, за да не я остави да говори с някой друг. Тя коленичи и го целуна, когато се запознаха, след това го тупна по гърба и каза, че много отдавна е искала да го види; колко е хубав и колко много прилича на баща си, а Чад си помисли, че тя беше точно такава, за каквато би искал баща му да се ожени; жена с приятна усмивка и позволяваща да я докосват. Макар че вече беше омъжена. Но може да се разведе, много хора се развеждат. А и съпругът на Валери не говореше много. Сигурно е скучно да се живее с него. — Татко приготвял ли ти е обяд?

— Разбира се — каза усмихнато Валери. — Аз не знаех как се готви… и все още не знам…, така че той трябваше сам да готви.

— Би трябвало да знаеш. Всички майки знаят да готвят.

— Но аз не съм майка.

— Не си ли? — Той погледна още веднъж към Карлтън.

— Не още. Разкажи ми за ресторантите. Кой ти харесва най-много?

— Китайските, италианските и френските, както и рибните, за хамбургери и пици. Ходим навсякъде.

Валери се разсмя.

— И двамата имате железни стомаси, значи. Какво друго правите заедно?

— О, много неща. Фризби^[7], софтбол^[8] и ходене, четем заедно, ходим на кино и театър, понякога на концерти в… — нали знаеш онова място, „Кенеди Център“, с огромната черна глава, висока сто фута, на президента Кенеди?

— Главата е бронзова и съвсем не е сто фута, но има ли значение?

— Точно така. Ние ходим там; харесва ми бронзовата глава. И многото светлини.

— Много неща вършите заедно — каза Валери и в гласа й се промъкна нотка на завист.

— Да, татко измисля. Макар че той излиза и сам. Трябва да извежда насам-натам разни жени и тогава аз стоя с Елена и Мануел. Те са добри, разбира се, но не толкова колкото татко.

Валери кимна замислено.

— Яздя и коне — каза Чад, опитвайки се да задържи вниманието й. — Нямаме място за коне, където живеем, но мама ме кани понякога. Колко коне имате?

— Осем. И се грижим за още дванайсет на наши съседи. Обичаш ли да яздиш?

— Да, много. И всичките осем ли яздиш?

— Един по един — каза Валери с усмивка.

Чад отвърна на усмивката.

— Различни ли са всичките?

— Всички.

— Кой ти е любимият?

— О, една нахалница на име Кейт. Нарекла съм я на героинята от една пиеса на Шекспир. Много е упорита, но е горда, красива и сигурна. Наистина нея обичам най-много.

Валери видя, че Ник я гледа и разбра, че беше чул.

— Може би ще ви е приятно да пояздите в Стърлинг Фармс някой ден — каза тя едновременно към Чад и него.

— О, да — извика Чад.

— Не яздя много — поклати глава Ник. — Но ако можем да го вместим в плановете по някакъв начин, разбира се, че Чад може да язди.

— Баща ми работи много — каза Чад на Валери, като си мислеше, че баща му не прояви особена любезност по отношение на поканата. — Нали знаеш, той е собственик на телевизионна компания — най-важният човек, и трябва да прекарва там много време. Също и нощем, понякога.

Валери кимна сериозно.

— Да се ръководи телевизионна компания е тежка работа.

— Той се връща все пак за вечеря и ние четем, говорим или правим нещо. След това много често той се връща обратно. Същото беше и с „Омега“. Около нас винаги става нещо.

Валери се усмихна.

— Но това не ти ли харесва? Около моята къща почти никога не се случва нищо. Постоянно търся нещо ново, различно, вълнуващо.

— Опитай да се преместиш от единия край на страната в другия. Това е различно и вълнуващо.

— Различно и хубаво?

— Да. Мислех, че няма да е… така, не исках да се местим от Сан Хосе…, но сега съм добре. Върховно е. Училището е върховно. И къщата ни е върховна; трябва да я видиш. И Джорджтаун е върховен.

— В Джорджтаун ли живеете?

Той кимна отново.

— Улица „N“. Елате да ни посетите някой път.

Валери погледна към Ник.

— Не ходя във Вашингтон толкова често, колкото бих искала.

— Това ще бъде нещо ново и различно — каза Чад подчертано. — Като онова, което винаги търсиш.

— Бедата с новото и различното — каза Ник — е, че нищо не остава за дълго ново и различно. Щом нещата станат стари и познати, трябва да бъдат заменени.

— Това е почти присъда, не мислиш ли? — каза Валери. Гласът й беше небрежен, но Ник видя насмешка в очите й и разбра, че си е помислила, че той не се е променил: все още ограничен, старомоден и привързан към работата си, какъвто си го представяше и по-рано. Но защо трябва да се променям? — попита се той сам. Тя не се е променила; все още очаква нещо да се случи, нещо, което да премахне скуката и безпокойството.

В никакъв случай не трябва да се опитваме да върнем миналото, размишляваше той. Бихме могли да открием, че то е точно такова, каквото си го спомняме.

Чудеше се защо толкова настояваше да се срещне с Валери отново. Изненадата, си каза. Неочакваността от откритието, че животът ги бе срещнал отново. Въпреки всичко, те можаха да се срещнат още веднъж и да се разделят още веднъж. Този път съвсем просто, като обикновени познати и нищо повече.

Глупости, каза си той. Исках да я видя, защото никога не съм я забравял.

Но сега вече приключвам! Тази среща приключи разпилените краища на младежките му фантазии. Веднага щом излязат оттук, Чад ще поязди и след това ще си вървят вкъщи. Ще четат неделните вестници, ще седят заедно, докато Чад изяде вечерята си, а след това Ник ще излезе с хубавичката, духовита и упорита издателка на списание, чийто живот беше твърде ангажиран, за да си позволи да скучае.

Обзе го тъга. Можеше да е различно, неволно си помисли той. Знаеше, че мечтите му са били много повече от обикновени младежки фантазии и че каквото и да се случи в живота, който му предстоеше, той не би могъл лесно да ги заличи. Погледна към Валери. Тя слушаше Чад да разказва за училището. Вниманието й бе изцяло погълнато от него в историите за петото място, футбола и компютърните програми. Би могло да бъде различно, помисли си той отново. След това се откъсна от мислите си и се обърна към Сибил.

— Кажи ни нещо повече за твоята църква — предложи той.

В пет часа следобед, след като Чад и Ник си тръгнаха от фермата й, Сибил седеше във всекидневната на къщата си, декорирана от предишния собственик в черно-бели шахматни карета, които ненавиждаше, но не възнамеряваше да махне, защото очакваше скоро да купи много по-голям имот. Беше се опитала да задържи Чад и Ник, за да не остане сама вечерта. Лили лежеше изстинала и Сибил нямаше с кого да поговори, но Ник бе настоял да си вървят. Среща, вероятно, злобно си каза Сибил. Това е всичко, което го интересува. Жени.

Тя се замисли отново за обяда. Нищо няма да излезе от това. Валери беше омъжена, а и Ник се беше излекувал от чувствата си. Но признаците бяха противоречиви и тя не се чувстваше сигурна. А би трябвало, разсъждаваше тя; в края на краищата и двамата ги разбирам отлично.

След десетина минути размишления и представяйки си двамата заедно, а тя — напълно изоставена, тя се почувства толкова възбудена, вбесена и обезумяла от тишината, че телефонира на Флойд Басингтън и му каза да намине.

Той пристигна половин час по-късно и прие разредената напитка, която тя му предложи.

— Вие никога не забравяте — каза той, приседнал на софата. — Твърде много хора изобщо не се сещат за слабото сърце на някой си; не обичат да мислят за болести.

— Вие не сте болен, за мен не сте болен — тихо каза Сибил. — Вие сте един от най-силните, най-преданите мъже, които познавам.

Той се усмихна и вдигна чашата си към нея. Беше нисък, квадратен и седеше с изправен гръб в ъгъла на софата, за да изглежда по-висок, вероятно. С кривия си нос, счупен на състезания по борба в гимназията, дебели устни под гъсти, сиви като косата му мустаци и очила с дебели стъкла в черна рамка, той имаше вид на човек, който е бил предмет на внимание — актьор или политик. В действителност — бивш проповедник в известна църква в Чикаго. До петдесет и седма година, когато бе открит в леглото с Евелайн Маси, диригентка на хора му, от съпруга й и президент на борда на директорите на църквата — Олаф Маси, с яростна настойчивост проучи Флойд и откри факти за много други жени и злоупотреби: банкова сметка с почти двеста хиляди долара, търпеливо и методично натрупвани в над трийсет години проповедническа дейност.

Флойд Басингтън се оттегли от амвона. Разведе се и си купи малка къща в Александрия, щата Вирджиния, където живееше семейството на сина му. На новите си съседи той разказа добре нагласена история за масирана сърдечна атака и за предписанието на лекаря да се оттегли и заживее спокойно, без стресове. Затова и започнал да се занимава с градинарство. Със Сибил се запозна на парти в Лийсбърг. Там беше и Лили Грейс и Флойд бе привлечен и от двете: едната — силна и изтънчена; другата — цялата доброта и невинност.

— Казахте, че сте затруднена — започна Флойд. Той отпи от разреденото питие, като се питаше дали може да довери на Сибил, че сърцето му е съвсем здраво и да пийне едно свястно уиски със сода. Облегнат в нишата на хлад, благодарение на климатичната инсталация, която предпазваше от юлската горещина, той се любуваше на шахматно декорираната стая. Елегантно и отчетливо; като самата Сибил. Идвал беше два пъти по-рано на вечерни партита, но този път беше различно: само двамата, спокойно, приятелски. Единият — нуждаещ се от помощ, другият — разположен да я даде. — От какво сте разтревожена и как бих могъл да ви помогна?

— Имам много големи планове — каза Сибил. Наклони се съсредоточено към него. — Страхувам се, че може би са твърде големи. Страхувам се, че може да изглеждам амбициозна, а всъщност онова, което наистина искам, е да разнеса щастие и спокойствие на милиони хора.

Флойд я загледа внимателно.

— Милиони хора. За църквата на Кълпепър ли говорите?

— Катедралата. Катедралата на радостта. Да, но много повече, несравнимо повече. Никой няма идея… — гласът й секна, след това тя продължи — никой не знае какво съм замислила… нямам достатъчно близък човек… става въпрос за много пари, разбирате ли, а това ме плаши, не смея да говоря за това, дори с вас. — Тя млъкна, като че ли да набере кураж. — Флойд, искам да построя град около катедралата. Истински град, място за посещение на хиляди, стотици хиляди. Могат да идват за час, за ден, за седмица, за колкото им е необходимо — със семействата си — да слушат проповедите на Лили, да медитират, да се разведрят със спорт и игри, да си купят каквото пожелаят в десетки магазини, да прекарат времето си близо до природата, далеч от напрежението и изкушенията на всекидневния живот.

Настъпи тишина.

— Мила моя — каза накрая Флойд. Остави чашата си и Сибил я напълни отново от гарафата на масичката до нея. Този път питието бе по-силно. — Мила моя. Наистина амбициозно.

— Много амбициозно — Сибил въздъхна. Погледът й изразяваше опасения. — Много пари, много усилия… изглежда ли повече амбициозно, отколкото добронамерено?

— Не, не, не исках да кажа това. Как бих могъл, когато ми казахте, че единствената причина за построяването на този град е да се разнесе щастие и спокойствие…

Сибил кимна.

— Вие наистина разбирате. Но сте толкова добър, Флойд; не знаете колко много хора ми завиждат и желаят да ме възпрат. И може да успеят. Не мога да го направя сама. Знаете, че ме бива в бизнеса, обикновено постигам онова, което искам, дори ако трябва да бъда твърда и жестока, понякога и с измама…

— Глупости, защо говорите за себе си по този начин? Вярвам, че сте добра в бизнеса, вярвам, че сте силна, когато е необходимо. Наистина ви вярвам. Но нищо повече.

Сълзи изпълниха очите на Сибил. Само две преляха и блеснаха като скъпоценни камъни върху матовото й лице. Тя ги докосна с носната си кърпичка.

— Никога не плача — каза тя с извинителна усмивка. — Силните бизнес дами не си го позволяват, нали? Но пък и не е често да срещнеш толкова благороден човек. Благодаря ви, Флойд. Имам нужда да разговарям от време на време с човек като вас, за да не губя перспектива.

— Когато пожелаете. Не преставаме да сме проповедници само защото сме се оттеглили от амвона, мила. Винаги сме там, където се нуждаят от нас.

— Нуждая се от теб — прошепна Сибил, но се чу почти само въздишка.

— Какво беше това? — Флойд се наведе по-близо.

Тя поклати глава.

— Нищо. Не бих могла да го кажа… не си позволявам слабости. С течение на времето се научих, че трябва да върша онова, което ми е възложено. Ти виждаш само доброто в хората, Флойд, но няма начин да постигна целите си, без да извърша неща, които не са ми присъщи. Хората казват, че съм груба, дори безмилостна, и струва ми се, че може да са прави. Не вътрешно, но на повърхността, разбираш ли? Мога да се състезавам с всеки. Но по-късно винаги ме боли, ако съм наранила някой… не мога да понеса, когато успея за сметка на някой друг. Не че съм замисляла предварително капани, но понякога нещата така се развиват…

— Сибил — Флойд постави долу питието си и се плъзна по дивана, докато хвана ръката й. Грубите му пръсти бяха запазили студенината на чашата. — Можем да говорим за града, който искаш да построиш, можем да говорим за огромните суми, за които изглежда се тревожиш; но трябва да спреш да се самобичуваш. Усещам хората инстинктивно и знам, че никога не би била безмилостна. Намеренията са от значение, а твоите намерения са благородни. Не клати глава, глупаво момиче. Познавам те по-добре, отколкото ти сама се познаваш. Сега, кажи ми името на града, който искаш да построиш.

— Ох — тя се позасмя. — Почти бях забравила. Искам да го нарека Грейсвил^[9].

— О… Добро наименование. Лили трябва да е доволна.

— Да, но и затруднена. И уплашена. Както и аз всеки път, когато се замисля за това. Твърде много е за сам човек, Флойд. Ти си прав — притеснена съм за парите; тези, които сме употребили и огромните суми, които ще пристигнат. Някой трябва да ми помага, да ме съветва, да застане зад мен, когато ме обвинят… — Тя започна да трепери — … в съревнование… с… Бога…

— Боже Господи! Кой би посмял да го каже?

— Някои проповедници… няма да кажа имената им, не ме питай… и някои финансови консултанти…, когато споменах идеята за града. Нищо конкретно, дори не посочих мястото, казах само колко чудесно би било, ако на хората се даде възможност да получат мир, спокойствие и време за размисъл, но и шанса да се срещнат с други, изпитващи подобна потребност.

— И ти се изсмяха!

Тя кимна с наведена глава.

Флойд я хвана за брадичката и повдигна главата й, за да я накара да го гледа в очите. Бледосините очи светеха с твърда непоколебимост и той си каза, че никога не е виждал толкова неподправена почтеност и копнеж за разбиране. Силна, преуспяваща бизнес дама, проправяща пътя си в един мъжки свят и въпреки това жадна за любов и подкрепа. И толкова невинна, нямаше представа дори колко пари могат да се съберат чрез този неин град.

Флойд почувства силата си. С малката, трептяща брадичка на Сибил между пръстите, той изпита опияняващо чувство на превъзходство, мощ, интелигентност.

— Ще ти помогна, Сибил — каза той с дълбок и вибриращ от вълнение глас. — Ако си ме поканила тази вечер да ме помолиш, отговорът ми е да. За мен ще бъде чест да ти помогна, и никой не би могъл да ни обвини в самонадеяност или амбиция, защото онова, което ще правим, е за доброто на други хора, не за наше лично удовлетворение или за да си напълним джобовете.

— О, не. Не това. Никога. — Тя въздъхна дълбоко. — Не знам какво бих направила, ако бе отказал да дойдеш тази вечер и да ме подкрепиш.

Сила закипя във Флойд. Повече не можеше да се въздържа.

— Никога не бих могъл да ти откажа — прогърмя гласът му. — Аз съм тук! Винаги ще бъда тук. — Ръцете му я обгърнаха, притиснаха до задушаване върху сакото от туид.

— Не — извика задъхано Сибил, отблъсквайки се от него, за да си поеме въздух. — Не, не мога, Флойд.

— Не можеш? Няма нещо, което да не можем да направим, Сибил, стига да сме заедно. Повярвай ми, аз те разбирам.

— Не, не знаеш… ох, по дяволите… — Тя скри лице в ръцете си.

— Какво? Какво? Какво по дяволите…

— Флойд. — Тя повдигна набразденото си от сълзи лице. — Аз не мога да се наслаждавам на секса. Никога не съм могла. Опитвала съм се, искала съм. Знам, че нещо не е в ред с мен, но…

— Не! — избухна той. — Виновни са мъжете, с които си била! Бедното ми малко момиченце, трябва да си се любила с най-големите леваци в тази част на земното кълбо. Нужен ти е мъж, който знае какво прави, познава жените, познава и теб. — Той я привлече към себе си отново и започна да разкопчава блузата й. — Поемам грижата за теб, дете. Сладко дете, малко бедно дете, много, много е трябвало да чакаш за Флойд.

Сибил потрепери и се облегна на ръката му, докато късите му пръсти разтвориха блузата й и се вмъкнаха под копринената материя, покриваща гърдите й, за да ги погали. Слаба усмивка трепна по устните й.

Тя лежеше безучастно, докато Флойд се освобождаваше от нейните и собствените си дрехи, а след това я пренесе върху дебелия килим пред софата. Тя продължи да лежи спокойно и когато ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й и я пронизаха, тогава бавно раздвижи бедрата си.

— Флойд — прошепна тя и вдигна глава към него. Устните й — все още затворени — се разтвориха под неговия натиск и едва тогава, като че ли внезапно открила страстта, тя вплете езика си в неговия. Той се отдръпна.

— Видя ли? — извика той дрезгаво. — Видя ли на какво си способна? — постави крак върху тялото й. — Сибил — извика той ликуващо, — ти си моя!

Бялата рокля на Лили блестеше като маяк пред олтара в Катедралата на радостта. Малкото й личице бе бледно, ръцете й пърхаха като птичета, когато жестикулираше, за да подчертае нещо важно. Стоеше права в кабина зад мраморния амвон. Сибил й беше казала да стои така, че всеки присъстващ да я вижда добре.

„Те трябва да почувстват силата ти“, беше казала тя и й показа как да се навежда напред към аудиторията. Сега в бялата си дреха тя светеше като слънце над тях.

— Какво търсим сега — запита Лили риторично, и гласът й прозвуча високо, младежки чисто в глухата, все още незавършена църква — себе си, скритото аз, заровено вътре в нас — заровено, невидимо, непостижимо за момента — но в очакване да бъде открито.

Църквата беше пълна: около хиляда мъже, жени и деца, дошли чак от Мериленд, Пенсилвания и Западна Вирджиния, за да чуят проповедта на Лили. Онези, които не бяха успели да дойдат, наблюдаваха службата по телевизията; други щяха да я гледат на запис през седмицата. Лили знаеше, че я гледат: изпращаха писма, пощенски картички, малки подаръци и пари.

Телевизионните оператори насочваха камерите си към Лили и нейното паство от четири дискретни стратегически точки. В студиото във Феърфакс режисьорът избираше кой от четирите образа трябва да се излъчва във всеки момент от „Часът на божията милост“. Повечето време на екрана се виждаше Лили, вглъбена и девствена, гримирана така, че да подчертае чистия, сладостно мил вид на лицето й.

— Какво можете да направите? — попита Лили. — В този объркан свят на противоречиви послания — противоречиви и много често опасни, ако не се разчетат правилно. Послания от работодатели, приятели, управляващи, дори роднини… какво можете да направите, за да осмислите света?

Да осмислите. Изглежда толкова просто, но е толкова трудно да намерите достатъчно време за дома, семейството и работата, за някоя вечер с приятели, за четене на вестници или за гледане на новини по телевизията, да намерите ключа към света, в който живеете. Толкова сте натоварени… толкова неща се изискват от вас…

Започвате да си мислите, че не можете.

Това не е вярно! Вие сте точно толкова способни, колкото и всички експерти! Господ ви е надарил със също толкова ум; с толкова мъдрост, колкото всяко друго същество в света! Слушайте ме! Аз ви познавам! Била съм при вас в домовете ви, говорила съм с вас; държала съм децата ви в скута си; хранила съм се на масата ви. Вие сте силни и добри!

Страхувате се да го осъзнаете.

Защо се страхувате? Какво ви пречи да навлезете в себе си, да откриете и да отключите онова друго, скрито аз, което знам, че съществува, защото съм го видяла.

Страхувате се от неизвестното. Страхувате се, че онова, което откриете, може да промени живота ви, а изглежда, че е по-удобно да си останеш при познатото и известното. Или се страхувате, че личността, скрита във вас не е мъдрото същество, за което копнеете, а някакъв невежа, или може би зло и долно същество. Вие не вярвате в себе си, в аз-а, с който още не сте се срещали.

Лили протегна ръце към молещите се. Със затаен дъх, без да трепнат, те чакаха.

— Доверете се на себе си! Повярвайте в себе си, в мъдростта и добротата, която Господ влага във всяко свое същество! И ако не можете да повярвате, ако не можете да се доверите на себе си, доверете се на мен! Повярвайте в мен! Аз знам на какво сте способни! Аз знам, че няма нищо, което не можете да направите, да разберете или споделите с другите! Доверете ми се, повярвайте в мен, помогнете ми да ви помогна!

Млад човек от аудиторията се изправи и залитна към олтара.

— Преподобна! — хълцаше той. — Преподобна Лили, аз ти се доверявам, аз вярвам в теб, аз те обичам! — Той падна на колене в подножието на мраморните стъпала, протягайки ръце към Лили, така както нейните бяха протегнати към него и останалите молещи се.

В студиото във Феърфакс режисьорът превключи камерите и на екрана се появиха нови картини: Лили, протегнала ръце, усмихната със сълзи в очите, младият човек, политнал към нея с набраздено от сълзи лице, други, станали от пейките, си проправяха път към олтара, или коленичеха на мраморния под.

— Ще ти помогна! — извика възрастна жена. Тя се заизкачва по мраморните стъпала, но в същия миг двама младежи в тъмни костюми, избръснати и красиви, пристъпиха напред, решително я хванаха за ръцете и я издърпаха назад при останалите. — О, съжалявам! — извика тя. — Увлякох се… — Тя отвори портмонето си. — Исках да дам на преподобната Лили пари, да й помогна да завърши катедралата, да посещава хората и да върши добро! Това не е лошо, нали, преподобна Лили? Няма да кажеш не! Искам да помогна!

Лили пламна. Това беше най-омразният момент.

— Благословена бъди — каза тя. Гласът й проеча почти тъжно в църквата. Тя посочи с ръка една колона с дърворезба, висока около три фута с отвор отгоре. — За тези, които желаят да помогнат… — прошепна тя.

— Благодаря ти! — възкликна жената. — Господ да те благослови. Тя пусна парите в колоната. Другите я последваха. Лили се обърна и заговори към една от камерите; гласът й беше малко по-висок от обикновено, а думите — малко по-механично изречени.

— Всичко, което давате, е като милувка за сърцето ми. То ми помага да разнеса до всеки радостта от себеоткритието, за което всички копнеем, молим се, мечтаем и обичаме… така, както аз ви обичам. Лека нощ, любими приятели; изпращам ви благословията си, Божията благословия, до дните, когато отново ще се срещнем.

Прозвучаха звуци на орган и Лили запя; гласът й бе тих и неуверен. Зад нея запя и хорът. Камерата се върна и я показа над застаналата долу пред мраморните стъпала тълпа. Огромни, красиво подредени букети цветя покриваха почти целия олтар, а блещукащи светлини като че ли обливаха със златни искри Катедралата на радостта. Друга камера се насочи към седящите по пейките хора, които пееха. На екрана се появи адрес и звучен мъжки глас го прочете високо, призовавайки аудиторията да изпрати пари, или да пише на преподобната Лили Грейс. След това се появи кратък списък на градовете, които същият глас прочете, като добави, че преподобната Грейс ще бъде там следващите две седмици.

Лили тръгна към задната част на олтара и изчезна зад малка вратичка, където Сибил я чакаше. Тя отпусна глава на рамото й.

— Толкова се уморих — прошепна тя.

— Такова вдъхновение — каза Сибил. — Може би трябваше да споменеш Бог още няколко пъти, но всичко останало беше най-доброто от всичко, което досега си правила.

— Видя ли ги? — попита Лили, като повдигна глава с блеснали очи. — Те бяха щастливи! Те ме обичаха, обичаха казаното от мен; Сибил, те се нуждаят от мен.

— Разбира се, че се нуждаят — потвърди Сибил гальовно. — Без теб животът им би бил окаян. А има още милиони, Лили, те те чакат. Сега можеш да спреш, почакай докато построим Грейсвил. Ще осъществим всичките си мечти. Обещавам ти.

Лили кимна.

— Вярвам ти. Бих искала само да не трябва…

— Но трябва. И трябва да го казваш по-силно. Не можем да строим без пари. Без пари не можем да правим добро. Нали знаеш?

— Да. Благодаря ти, Сибил. Не съм много практична. Ако не беше ти, бих могла да помагам само на няколко души едновременно. Ще правя, каквото ми казваш. И ще гледам да не се оплаквам.

Излязоха от църквата от задната врата и се качиха в лимузината на Сибил. Тя прегърна Лили през рамо и я остави да дремне на рамото й, а тя пийна няколко глътки мартини, докато шофьорът ги откарваше обратно във Вашингтон. Толкова просто, кога ли нещо е било толкова просто? Тя гледаше разсеяно малките градове и ферми, покрай които минаваха. Точно този следобед беше получила сметката за всичко, което Лили бе получила за първите три тримесечия от годината. Ако четвъртото тримесечие е същото — сборът от годишните постъпления ще бъде кръгло двайсет и пет милиона долара.

Достатъчно, за да се направят много добрини на хората, които най-много заслужават. В тъмнината на колата тя погали рамото на Лили.

— Ти си съкровище — каза тя, а Лили задрямала се сгуши обичливо към нея.

Вторниците и повечето от петъците принадлежаха на Карлтън. Той бе наел котеджа за гости във фермата за коне на свои приятели и там двамата със Сибил прекарваха от ранен следобед до късно през нощта. От време на време отлитаха със самолета му до неговата къща в Адирондак за целия уикенд, но само през месеците, когато Карлтън и Валери не ходеха на планина. По този начин той държеше съвършено разделени двата живота.

През тези уикенди Валери мислеше, че е в Ню Йорк, а във вторниците и петъците — на срещи с приятели, съветници по инвестиране и клиенти, чиито ценни книжа управляваше. В действителност Карлтън се бе отказал от повечето си клиенти. Достатъчно бе да управлява парите на Валери, на майка й и собствените си. Останалото време разпределяше между конете и Сибил. Тя владееше изцяло мислите и чувствата му. А той не знаеше нито как да се справи, нито отделяше време, за да обмисли път за отстъпление. Когато не бяха заедно копнежът му по нея бе толкова силен, че се чувстваше болен. Копнееше по безпомощността й, която странно контрастираше с деловите й качества; по нежното обожание към него, на фона на което още по-обаятелно звучаха хапливите анекдоти за хора от телевизионната индустрия; по невъздържаната й сексуалност, след като се увери, че той няма да й причини болка.

Валери беше зашеметяващо красива, отлична домакиня, превъзходна съпруга. Обича я колкото може да се обича жена, казваше си той; но в края на краищата съзнаваше, че е егоистично говедо, и че му е трудно да изпитва дълбоки чувства към когото и да било… всички жени му го бяха казвали. Но Сибил го беше завладяла напълно.

Нещата помежду им вървяха толкова добре, че Сибил ги смяташе за решени. Внезапно, обаче, един вторник сутринта през последната седмица от единайсетия месец на връзката им, когато тя пристигна, него го нямаше в котеджа за гости. Нито се обади по телефона, нито дойде по-късно през деня. Не беше го чула и след това. — И сега, на път към котеджа в петък следобед я обхвана ярост и страх. Но щом видя паркираната на обичайното дискретно място кола, тя изпита такова облекчение, че почти се втурна в къщичката.

— Помислих, че си ме изоставил без да ми кажеш — прошепна тя. — И че оставам отново сама.

Той седеше тежко отпуснат в голямото кресло.

— Знаеш, че не бих го направил.

Сибил спря рязко в средата на стаята.

— Какво се е случило? — Обикновено трийсет секунди след пристигането те тръгваха към леглото. Този път той дори не я погледна. — Е? — попита тя. — Няма ли да ми кажеш?

Той вдигна глава и я погледна.

— Знам, че не обичаш да слушаш за неприятностите на другите — отвърна той, потръпвайки.

— Не, но за твоите искам да чуя. Може би мога да помогна. Карл, какво се е случило?

След като потрепери отново, той с усилие проговори.

— Загубих известна сума пари. На борсата. Станал съм невнимателен, не обърнах внимание, мислех за теб… — Той я видя да застива и бързо продължи. — Вината не е твоя, не те обвинявам. Никой не мога да обвиня, единствено себе си. Това е най-лошото, разбираш ли — няма кого да обвиниш; само себе си. Направих няколко тъпи операции, не улучих момента. Мислех, че залагам на сигурно, но информацията е била фалшива… акциите спаднаха главоломно…

— Кога?

— Понеделник следобед. Там бях и във вторник — в Ню Йорк, гледах как парите ми изчезват по дяволите.

— Колко?

— Не само моите. Господи, и това би било лошо. Но отидоха и на Валери, и на майка й. Всичките им шибани ценни книжа отидоха по дяволите.

Сибил почувства, че трепери от възбуда.

— На Валери? Всичките пари на Валери? Пропаднали?

— Не прекалявай — отвърна й грубо той.

— Колко всъщност?

— Всичко — нейните, на майка й и моите — почти петнайсет милиона.

В котеджа настъпи продължително мълчание. Сибил закрачи напред-назад в малката стая. Всичките й пари. Пропаднали. Тя няма нищо.

— Няма ли да седнеш? — попита Карлтън.

Тя поклати глава и продължи да крачи, още и още, не можеше да се спре, толкова бе развълнувана.

— Мисля си какво можем да направим ние?

— За бога, ние да намерим за мен петнайсет милиона, за да възстановя загубеното. — Гласът му изтъня, очите му горяха. — Нищо не можеш да направиш. Единственото, което мога да направя, е да започна да продавам всичко, което притежавам. И да кажа на Вал. Как, по дяволите, да й кажа? — Той се отпусна още повече във фотьойла. — Баща й ми вярваше, аз управлявах парите му. И страхотно ме биваше. Всички ми се доверяваха. Всички ме мислеха за златоносна кокошка. Когато станеше въпрос за пари никога нищо не съм пропускал. Господи! Как по дяволите…, как по дяволите… го направих? Изгубил съм си нюха. Изгубих парите, задник! Ще трябва да продам конете, фермата, самолета… и да кажа на Вал. Апартаментът в Ню Йорк, картините, Господи, огромното богатство от картини… Имах всичко… разбираш ли всичко! — а сега то отива по дяволите. И трябва да кажа на Вал.

Сибил крачеше. Беше й горещо и студено, чувстваше се възбудена и възхитена. Очите й обхождаха всичко, като че ли виждаше света за първи път. Спря се пред прозореца. Не избързвай. Помисли предварително. Тя е във властта ми; аз ще решавам бъдещето й. Загледа се през прозореца. Навън се виждаха ливадите и полята на Вирджиния, златнозелени на утринната светлина. Декари земя, достигащи до хоризонта. Достигащи до Кълпепър, където освен Катедралата на радостта, ще има и град, наречен Грейсвил.

— Карл — меко каза Сибил. Някаква идея се зараждаше в главата й и разпростираше клони като дърво. Дървото можеше да се разраства безкрайно.

Тя придърпа друго голямо кресло близо до Карлтън и седна, краката й почти докосваха неговите.

— Карл, ти не си ме загубил. Аз съм тук. Ще ти помогна.

Той поклати глава.

— Карл, изслушай ме. Погледни ме. Имам идея.

Той я погледна изпод почервенелите си клепачи. Не беше бръснат и вероятно не е лягал изобщо, мина й през ума.

— Слушаш ли ме?

Той кимна.

— Ти знаеш за катедралата ми, беше там. — Тя почака. — Нали?

— За Бога, разбира се, че знам.

— Не съм ти говорила за Грейсвил.

Той я погледна.

— Никога не съм чувал за него.

— Той още не съществува. Слушай сега. Знаеш ли как беше построена катедралата?

— С дарения. Ти каза седем милиона… очакваш още три.

— Добре. Успя да си спомниш. Парите се внасяха във Фондация „Часът на божията милост“. Данъчно облекчени дарения за непечеливша религиозна институция, управлявана от борд на директори, начело с пенсиониран проповедник, много почтен човек на име Флойд Басингтън.

— За бога, Сибил, нямам никакво време…

— По дяволите, изслушай ме, кога изобщо съм ти губила времето? Касиерът на борда е Монти Джеймс, президент на „Джеймс кредити и спестявания“, вицепрезидент и секретар е Арч Уорман, президент на „Уорман строители и предприемачи“. Бордът ми плаща да продуцирам „Часът на божията милост“. Бордът получава всички дарения за „Часът на божията милост“ и ги изразходва. Бордът планира да построи град, наречен Грейсвил, на земя, която ще закупи в съседство с двата акра, купени за Катедралата на радостта.

Карлтън се понамръщи.

— Изразходват парите както си искат ли? Без ограничения? Без надзорен комитет?

Сибил кимна одобрително. Понякога Карл бързо схващаше.

— Да — каза тя.

— И имате банков президент и строител.

— Той е и предприемач.

Погледите им се срещнаха.

— Какво си намислила? — попита Карл.

— Мисля, че бордът ще те покани да станеш акционер в строителната компания, която ще закупи необходимата ни земя за Грейсвил. Пазарната цена на тази земя е около десет хиляди долара на акър. Ако ти я купиш — хиляда и триста акра за тринайсет милиона — мисля, че бордът ще купи земята от теб на цената, която ти посочиш без пазарлъци. Да речем — трийсет милиона.

Карлтън не откъсваше поглед от нея. Печалбата от седемнайсет милиона…

— И къде ще намеря тринайсет милиона, за да купя земята?

— Не можеш ли да ги събереш? Продай остатъка от ценните си книжа, заложи имотите, за които говориш — апартамента в Ню Йорк, Стърлинг Фармс, картините…

Той отговори бавно.

— Ще се съберат горе-долу. — Кимна два пъти. — И ще получа трийсет милиона, когато продам земята?

Сибил се засмя тихо.

— Само двайсет и шест. Ще стане за около три месеца. Флойд, Монти и Арч — всеки ще вземе по един, както и аз, за преданите ни усилия в твоя полза. Това ти оставя тринайсет милиона за ценните книжа на Валери, майка й и твоите, и още тринайсет, за да изплатиш полиците и ипотеките, с които си събрал парите.

— Ще се върна там, откъдето почнах.

— Но никой няма да узнае.

Лицето му помръкна.

— Не съм сигурен… Не ми харесва много.

— Нито аз — извика бързо тя. — Предпочитам да правя всичко открито, честно, не харесвам някои от нещата, които ми се налага да правя. Заради тях нощем не мога да спя, защото знам, че това не съм истинската аз. Но Карл, толкова добро мога да направя с Грейсвил. Какво значение има как сме спечелили парите, когато от това ще произлезе добро? Добро и за теб.

— Откъде ще вземете трийсетте милиона, за да купите земята от мен?

— От даренията. Набираме сто и петдесет милиона, за да покрием началните разходи за Грейсвил. Миналата година Лили донесе над двайсет и пет милиона. Тази година ще са близо трийсет, а следващата ще стигнем седемдесет и пет. Но ще се нуждаем от всеки цент.

Той я изгледа.

— И ги събирате само с едно шоу?

— Тя се явява два пъти седмично.

— И хората изпращат…

— Това е само началото. Все още сме далеч от Суагарт или Джим и Тами Бакър. Но ще ги задминем, въобще не могат да се сравняват с Лили.

— Колко… Той се покашля. — Каза сто и петдесет милиона за града.

— Да, но ние ще съберем много повече, преди да е завършен. Необходим ни е резервен фонд за продуцирането на „Часът на божията милост“, което включва моята заплата като продуцент и разходите ми, заплатите на борда, наем за офиси, коли, самолет на корпорацията… не е евтино да се поддържа развиваща се организация, Карл.

Той замълча.

— Бордът — каза накрая. — Вярваш ли им?

— Поели са сериозен ангажимент да построят Грейсвил, за да създадат радост на последователите на Лили. Флойд, президентът на борда, е проповедник, казва, че имал слабо сърце. Направих справка и разбрах, че е бил отстранен заради други слабости, но е отличен за фондацията „Часът на божията милост“ — предан и енергичен. Монти Джеймс ще изготви заемите за плановете на Фондацията, така че бордът да плати на Арч Уорман за строежа на града. И двамата са толкова ангажирани, колкото и Флойд.

— А ти?

— Разбира се.

— Не, искам да кажа, какво е твоето положение в борда?

— Никакво — отвърна Сибил моментално. — Аз работя зад кулисите. Толкова отдавна го върша, че там ми е най-добре.

— Не ти вярвам.

— О, Карл, каква е разликата? Не заемам никакво място в борда, името ми не е свързано с него или Фондацията. Ще говорим ли за строителната компания, в която ти ще инвестираш?

— Не съм казал още, че приемам.

— А какво чакаш? Къде другаде би спечелил толкова бързо тринайсет милиона, Карл, без никой да разбере? — Тя скочи на крака и тръгна към вратата. — Отивам си вкъщи. Ако искаш да ми се обадиш…

— Чакай! По дяволите, Сибил, не съм казал… — Той се изправи и започна да крачи, както Сибил преди малко. — Кога ще са ти необходими парите?

— В началото на декември. След два месеца. Това време ще ти е необходимо, за да ги събереш. Три месеца в краен случай. Монти преговаря със собствениците на земята. Може да проточи, но не бих искала да стане след началото на годината.

— Три месеца. Бих могъл да се справя. — Направи още няколко крачки, след това я погледна. — Защо правиш това за мен?

— О, Карл, поради толкова много причини. Обичам те, ти го знаеш. Бих направила всичко, което е по силите ми, за да те измъкна.

— И?

— Сделката е хубава. Ти си получаваш тринайсет милиона печалба, а ние винаги можем да употребим извънредните четири милиона.

Той я загледа втренчено.

— И?

След малко тя въздъхна.

— Никога няма да оставиш Валери без средства. Ако получи обратно парите си, тя ще може да се грижи сама за себе си — за това я бива. А ти можеш да дойдеш при мен с чиста съвест.

— Да дойда при теб. С чиста съвест.

— Защо не? — Гласът й звучеше спокойно, но вътрешно трепереше от възбуда. Сибил Стърлинг. Мисис Карлтън Стърлинг. Сибил Стърлинг от Стърлинг Фармс. — Съвсем почтена сделка — каза тя, а след това снижи гласа си до страстен шепот. — Злоупотребите ти премахнати без следа, Лили и Грейсвил носят приличен доход и ние двамата — заедно. О, Карл, има ли нещо по-хубаво? Да бъдем заедно след толкова месеци очакване! Но чудесни месеци — добави тя бързо. — Най-прекрасните месеци от живота ми, когато разбрах, че наистина мога да обичам, да бъда обичана и да не се плаша. През които ти ми помогна да порасна. През които започнах да живея. — Тя спря и за известно време замълча. — Знам, че не трябва да съм ненаситна, че трябва да се задоволявам с каквато и да е попаднала ми радост. Но ние сме говорили да се съберем, Карл, говорихме за това и сме чакали… толкова много…

Той мълчеше. Думите се запечатаха в главата му като издялани с длето. В устата си усещаше сладко-кисел вкус. Да, бяха говорили за това. Беше мечтал. Беше фантазирал за това, обикаляйки стопанството си. Мислеше за нея, когато яздеше, когато се обличаше и събличаше, когато се любеше с Валери.

— Карл — произнесе тя нежно. — Позволи ми да ти дам онази радост, която ти ми даде… нов живот… — Гласът й го обви така, както се обвиваха краката й около бедрата му. Всичко останало изчезна и той я изгледа, като че ли току-що бяха пристигнали в котеджа след няколкодневна раздяла.

— Сибил, за бога, мина цяла седмица. — Той пресече стаята и я вдигна на ръце. — Господи, как ми липсваше!

Около Коледа, всред партита и гости, Карлтън и Валери си разменяха едва-едва по някоя дума. Карлтън, напрегнат и разсеян, спеше лошо, ядеше, когато свари и се самоубеждаваше, че бясното темпо на живот няма да позволи на Валери да забележи нещо. Но Валери забеляза достатъчно, за да го закачи няколко пъти за лошото настроение, преди да се отдръпне. Прекалено бе заета с приемите в Стърлинг Фармс, за да се задълбочава повече. Сигурно има връзка с някоя — на няколко пъти се държа невнимателно, говорейки за пътуванията си в Манхатън, а имаше и други признаци — но не знаеше коя е тя и не желаеше да узнава. Имаха твърде много други проблеми, като се започнеше с женитбата им.

Карлтън я наблюдаваше, отдадена на собствените си мисли, и изпадна в паника. Ако заради нещо я беше ядосал, би могла да го изхвърли или да поиска развод, което би предизвикало разкриване на всичко по финансите им. Дори да не поискаше развод, а само защото не се чувства вече близка с него, би могла да реши сама да управлява парите си. Вцепеняваше се от ужас, че с всеки изминат ден двамата все повече се отдалечаваха един от друг. Когато майка й пристигна на гости, той си представяше как двете тайно си говорят и го гледат с подозрение. Някой от близките дни ще го накарат да седне и да им даде сметка за финансите. Представяше си целия разговор.

Паниката му беше толкова голяма, че когато Валери му каза един ден преди Коледа, че иска двамата да отидат някъде за малко, той не можа да я разбере.

— Не искаш ли да си тук за празниците? Защо не? Какво лошо има, ако си тук?

— Нищо, ако бяхме сами. Уморена съм да се мъча да отнема от тълпите гости малко време, за да останем заедно, Карл. Мисля, че ни е необходима почивка от фермата и от всичко останало.

— Не можем да тръгнем; не можем да кажем на всеки…

— Знам; засега сме вързани тук. Искам обаче да отидем някъде след първи януари. Само двамата.

Той помисли за предложението.

— Може да успея за тогава. Ако не веднага след първи, поне към средата на януари.

— Не — каза тя твърдо. — Не съм съгласна. Не искам да чакам. Знаеш, че това ни е необходимо, Карл.

Той се замисли. Не можеше да отсъства. Трябваше да държи Сибил под око, за да знае какво става.

— Можем да отидем в Ню Йорк, ако искаш. Ще мога да се обаждам от време на време в офиса, а в останалото време ще ходим на вечери, театри…

— Карл, казах сами. Доникъде няма да стигнем, ако продължаваш да организираш партита навсякъде, където отидеш. Мисля, че нашият брак заслужава да поговорим. Или не? Нямам намерение да чакам дълго, за да разбера.

Точно от тези думи се страхуваше най-много.

— За бога, разбира се! Какво точно искаш, Вал? Ще направя всичко, което искаш, само не ме заплашвай.

Веждите й се вдигнаха.

— Не те заплашвам. Казах само, че не мога да чакам месеци за разговора. Казах ти и какво искам: да отидем на спокойно място, където няма да ядем, заобиколени от тълпи хора. Да се сближим отново, да се любим и да забравим целия останал свят. Не мисля, че искам твърде много. Наречи го новогодишен подарък.

Карлтън я прегърна, така че да не вижда лицето му.

— Звучи страхотно. Къде искаш да отидем?

— На планина. Не ти ли харесва?

— Да — отвърна той с едва забележимо колебание. — Особено, ако ще се почувстваш щастлива. Ще тръгнем веднага след първи. — Ръцете му я притиснаха по-силно. — Една седмица в Адирондак, далеч от останалия свят.

Глава 18

Къщата бе на няколко мили от Лейк Плесид: с малко езерце пред нея, с гръб към боровата гора, отпред с голяма тераса, гледаща към тясна ивица от брега. Построена от дървени трупи, с висок, остър покрив и голяма каменна камина, къщата имаше три спални и Карлтън се погрижи да запълни две от тях с групата, която събра за пътуването.

— Алекс и Бетси Тарънт — помолиха да дойдат с нас, не можех да им откажа, — каза на Валери, когато тръгваха към летището. — Те няма да ни се пречкат, а и ти винаги си ги харесвала.

Валери никога не бе харесвала Бетси, но остави думите му без коментар.

— Нали щяхме да бъдем само двамата — каза тя тихо.

— Знам, Вал, и съжалявам. Просто така стана. Няма да им обръщаме внимание. Могат да си се разхождат сами.

Валери не отговори. По време на полета до Лейк Плесид тя каза на Алекс да седне отпред с Карлтън, а тя се настани отзад с Бетси и я остави да говори за себе си. Би трябвало да се досети, че ще стане така. Карлтън не обичаше спокойните пътувания, ако зависеше от него. Винаги се заобикаляше с група, дори и само за уикенд във Вашингтон или Ню Йорк. Това си му беше привичка и нямаше причина да мисли, че нарочно е поканил Тарънтови; въпреки че изглеждаше по-разсеян и изплашен от всякога.

Приземиха се на летището на Лейк Плесид и продължиха с джипа, който държаха на гараж там. Когато пристигнаха, Валери се зае да уточни менюто с домакинята. Тарънтови се настаниха в широката спалня отзад на горния етаж; Валери и Карлтън разопаковаха багажа си в своята спалня долу. Карлтън изчезна веднага в кабинета си — една малка стая до спалнята им.

И на следващия ден той се затвори там, за да работи. Увещаваше Валери и другите да излязат на разходка по снега, да покарат ски и да обиколят езерото.

— Ще се включа и аз веднага щом мога — каза той в петък сутринта, седнал на бюрото с опряна на ръцете глава. — Съжалявам, Вал, щом приключа ще се отделим в някой ъгъл. Може би по-късно този следобед.

— Ще останеш сам тук? — заяви тя студено. — Ще заведа Тарънтови за цял ден в града и ще се върнем чак за вечеря. Затрудняваш ме много в скърпването на остатъците от брака ни, Карл. Ако ти…

— Скърпване на остатъци? Не се нуждаем от кърпежи, бракът ни върви идеално. Бях зает, не ти обръщах достатъчно внимание — знам, но това не означава нищо. Господи, Валери, всеки път ли когато съм претоварен, си мислиш такива щуротии? Ако всяка двойка, която не прекарва цялото време заедно…

— О, млъкни — извика тя нетърпеливо. Той сви рамене, все още облегнал глава на ръката си и в този момент Валери се наведе и го целуна по бузата. — Извинявай, и аз съм изнервена като теб тези дни. Ако ми кажеш какво те тревожи, може би бих могла да ти помогна, или поне да споделя грижите ти. Освен ако става въпрос за жената, с която се срещаш. Не си представям как бих могла да ти помогна по този въпрос.

— Жена? Каква жена? За какво говориш?

— Редовните ти пътувания до Манхатън, Карл. Да не мислиш, че всички останали са слепци? — тя вдигна кожуха си и тръгна към вратата. — Ще бъда в града до около шест часа. Ако искаш да говорим след вечеря, може би ще започнем да се чувстваме женени отново.

— Ние сме женени, за бога. Не мога да говоря с теб, ако си обзета от налудничави идеи. Няма никаква друга жена.

— Добре — каза Валери небрежно. — Тогава ще говорим за едно нещо по-малко, нали? До довечера.

Чу я да затваря вратата, но не помръдна. Чувстваше се изтощен, въпреки че още бе сутрин. Чудеше се как се е издал и е възбудил подозренията й. Повечето нощи си беше вкъщи, заедно ходеха на партита, прелитаха за ден-два до Ню Йорк и Вашингтон, канеха гости, яздеха заедно във фермата. Какво още й бе необходимо, за да се чувства омъжена?

Той поклати глава и се обърна към книжата върху бюрото си. Всичко беше готово. За три месеца, като сключваше по две-три сделки едновременно, бе ипотекирал всички недвижими имоти, заложи конете, колекцията от антични мебели и сбирката картини от XX век и превърна остатъците от ценни книжа и бонове в три полици за изплащане. След това закупи тринайсет милиона долара в бонове на приносителя от брокера си — бонове, обменяеми и за сигурност нерегистрирани — и изпрати боновете в една панамска банка. Банката ги осребри и откри сметка на компания, създадена от Монти Джеймс и управлявана от местен президент. Оттам парите щяха да бъдат трансферирани в друга сметка на името на строителна компания, в която Карлтън Стърлинг беше главният акционер. Целият път беше невидим, защото боновете на приносителя нямаха регистрация и следователно след закупуването им ставаха непроследими.

Карлтън никога не попита Сибил за пътя, който щяха да изминат парите по-нататък — тринайсетте милиона щяха да се използват за закупуване на хиляда и триста акра земя близо до Кълпепър, Вирджиния. После земята ще бъде препродадена на Фондацията „Часът на божията милост“ за трийсет милиона долара.

Огромна измама. Тази мисъл внезапно се оформи в съзнанието му в момента, в който изпрати боновете на приносител извън страната. Оттогава тя се промъкваше постоянно в мислите му — ден и нощ — непрестанно. А имаше и още нещо. Сибил. Не само че се беше заплел в измама, беше се обвързал и със Сибил. Обвързан — безвъзвратно и завинаги.

Такива мисли никога не му минаваха, когато бе с нея. Но щом той, Валери и другите се качиха на самолета за Лейк Плесид, той с учудване установи, че се чувства леко и свободно и колкото по-високо се издигаше машината, толкова по-ясно му ставаше, че усещането за свобода се дължи на липсата на Сибил.

Изсумтя раздразнено, бутна назад стола, облече едно яке и излезе навън. Слънцето и искрящият сняг заслепяваха и той си сложи тъмните очила, тръгвайки към брега на езерото. Вдъхна дълбоко хапещият от студ въздух и ускори хода си. Накрая почти затича, оставяйки дълбоки следи в снега. Когато по-късно, тежко дишащ и запотен се върна в къщата беше наясно, че не може да го направи.

В края на краищата всичко се свеждаше до това, че той дяволски малко знае за машинациите на Сибил с Грейсвил или други подобни. Дори не бе сигурен, че знае достатъчно за самата Сибил. Но със сигурност знаеше, че иска да се откаже.

Върна се в кабинета си, позвъни й и каза, че променя решението си.

— Не сте купили земята — каза той. Тя мълчеше. — Парите са все още в сметката на строителната компания. Ще наредя да се изтеглят идващия четвъртък, когато се върнем. — Тя продължаваше да мълчи. — Съжалявам, Сибил, знам, че искаше да ми помогнеш и това значи много за мен, не съм неблагодарен, просто… промених решението си.

— А ти самият? — попита тя накрая.

— Не знам. Не знам какво ще правя. Ще трябва да размисля още. Трябва да говоря с Вал. Не биваше да я държа настрана. Това са и нейни пари.

— Карл, знаеш, че не можеш…

— По дяволите, не искам да говоря за това! Извинявай, нямах намерение да крещя. Този път ще трябва да се откажеш Сибил; правя онова, което съм длъжен да направя и взех решение. Знам, че ще ме разбереш, винаги си ме разбирала и си била там, където си била необходима. Искам да те видя следващата седмица… съгласна? Веднага щом се прибера.

Беше тихо.

— Разбира се — каза тя меко. — Ти знаеш, че аз също искам, Карл.

Но Сибил нямаше намерение да чака. Същата вечер тя позвъни на Валери и се самопокани в Адирондак.

— Само за едно преспиване — каза тя. — Толкова бях натоварена и в такова напрежение, че просто ми е необходимо да се отдалеча и да подишам по-различен въздух. Твоята икономка ми каза, че сте отишли на планина и ми се стори, че това е мястото, от което се нуждая. Нямаш нищо против, нали?

— Има една празна спалня и разбира се, че можеш да дойдеш — каза Валери, мислейки, че й е безразлично с колко гости е пълна къщата. Тя и Карл биха могли да говорят навсякъде, ако и двамата искаха. — Напоследък не сме те виждали, ще се радваме да ни гостуваш. Сигурно ще успееш да вземеш самолета рано сутринта.

— Ще взема самолета на Фондацията. Не се притеснявай за мен. Толкова любезно от твоя страна, Валери. Ще се видим утре сутринта.

Самолетът на „Часът на божията милост“ със Сибил и Лили на борда се приземи в Лейк Плесид в събота сутринта. Час и половина по-късно двете се разположиха в последната празна спалня с двойно легло и самостоятелна баня. Присъединиха се към останалите за обяд на кръглата маса близо до камината. Сибил похвали къщата, възхити се на изгледа, на стаите, на комфортната мебелировка.

— Досега не съм била в Адирондак — каза тя. — За мен е истинско удоволствие. Благодаря, че ми разрешихте да взема Лили. Тя се нуждае от почивка повече от мен, не можех да я изоставя.

— Радваме се, че сте тук — усмихна се Валери на Лили и започна да я разпитва за телевизионната й програма и все още незавършената църква, въпреки че тя проповядваше в нея от пет месеца. Карлтън, потресен от присъствието на Сибил, разкъсван от желания към нея, които нахлуха с чудовищна сила още щом я видя, загребваше бързо от чили супата и гълташе огромни залъци царевичен хляб. Трябва да стои настрана от нея не само заради Вал, въпреки че и това бе важно. Какво я беше прихванало да дойде тук, когато почти цяла година бяха толкова внимателни? Цялата логика на мисленето му от последните няколко дни щеше да рухне, ако само я приближи. Стой далеч, казваше си той, напрегнат и вибриращ от желание. Стой в кабинета, върви веднага там. Икономката сервира кафе. Върви веднага, не чакай десерта, никой няма да обърне внимание. Върви веднага!

— Карл — каза Сибил — мога ли да се посъветвам с теб за сделка, по която работя?

— Не сега — отказа той нервно. — Имам много работа. По-късно, може би утре или друг ден…

— Моля те — каза тя. — Утре си тръгвам и наистина се нуждая от съвет. — Тя протегна ръце умолително. — Малко са хората, на които мога да се доверя изцяло, Карл. Не можеш ли да ми отделиш малко от времето си? Искам да ти покажа нещо, което донесох.

Чертите на Карлтън се изопнаха. Парите, помисли си той. Тя сама е изтеглила парите, не е искала да го кара да чака, или да се тревожи. По дяволите, подценяваше я.

— За мен е удоволствие да помогна — каза той и я поведе към спалнята и през нея към кабинета си.

Затвори вратата.

— Карл — прошепна Сибил и се хвърли в прегръдките му, езикът й се вплете в неговия, а ръцете й го притискаха здраво. Карлтън погали гърдите й, след това ръцете му се спуснаха надолу между краката й. Искаше му се да я смачка, да я хвърли на пода, да я прониже и да я обладае. Но играта се водеше от нея; тя се плъзна надолу по тялото му, докато коленичи пред него. Бързите, сръчни ръце смъкнаха ципа на панталона му и той почувства стегнатата хватка на устата. Карлтън тихо простена и експлозивно се освободи от напрегнатото желание.

Дишайки тежко, той я отблъсна и се облегна на стената. С утоляването на страстта страховете му се връщаха.

— Донесе ли парите?

— О, Карл — отвърна Сибил тъжно. — Как можеш да говориш за пари? Ти ми липсваше; трябваше да бъда с теб. Мислех, че можем да поговорим и малко за бъдещето.

Следващия следобед, неделя, Сибил се върна във Вашингтон. Лили остана.

— Ако имаш някакви въпроси за Грейсвил, попитай я — каза Сибил на Карлтън, когато я откарваше до летището на Лейк Плесид. — Започнал си да се притесняваш, защото нямаш с кого да поговориш.

— Затова ли я оставяш при нас? — попита той дрезгаво. — Да не би да се отметна?

Сибил въздъхна дълбоко.

— Тя е преуморена, а Валери много мило й предложи да остане и да се върне с вас. — Гласът й потрепери. — Караш ме да се чувствам непочтено, Карл.

— Ужасно пресметлива — каза той равнодушно. — Винаги подготвена. Отлична.

Разтревожена, тя го изгледа продължително. След това клепачите й се сведоха.

— Ще върна парите ти — каза тя ледено. — Не искам да имам нищо общо с някой, който ме мисли за пресметлива. Всичко, което съм искала е да ти намеря тринайсет милиона долара, да разчистя бакиите ти, да ти дам сърцето и душата си до края на живота си и да се опитам да бъда всичко, което някога си пожелавал. Съжалявам, че това не ти е достатъчно. — Тя гледаше право напред. — Щом се върнеш във Вашингтон ще получиш парите си. Няма нужда да се виждаме. Моят помощник ще ти ги даде. Въобще няма да се виждаме. Няма смисъл.

Карлтън рязко изви кормилото и спря колата встрани от пътя. Той я притегли към себе си, пръстите му се впиха в раменете й, устата му срещна нейната.

— Не ми прави номера, твърде много ми се насъбра. Казах ти, че ще продължа. Ще го направим и когато приключи ще кажа на Вал, че я напускам. Тя няма да се сърди. И без това нямаме вече много общо — тя сама го каза — и става нетърпелива. Знам, че предпочита да бъде свободна и да си намери друг. И повече никакви подмятания, че няма да ме виждаш, ясно ли е? Ще ме виждаш постоянно, направихме го заедно и ще бъдем заедно.

Сибил кимна.

— Завинаги — прошепна тя и впи устни в неговите.

В останалата част от пътя за летището не говориха. Когато пристигнаха, Карлтън каза:

— Ще изпием чаша кафе с теб преди да тръгнеш.

— Не — Тя отвори вратата от нейната страна и се плъзна навън. Пилотът ми е тук от един час, искам да тръгна веднага. — Тя се огледа наоколо. — Къде е самолетът ти, Карл? Не го виждам.

— Там, в края, близо до хангара.

Тя се втренчи, за да го различи на намаляващата светлина.

— Съвсем в края? О, ето го. Преживяхме няколко приятни пътувания с него, нали? По-специално тук, когато къщата беше само наша.

Той извади малката пътна чанта от колата.

— Ще ти позвъня тази вечер.

Тя го целуна, устните й като че ли с колебание се откъснаха от неговите.

— Ще чакам да се обадиш. И ще се видим скоро.

— Следващият четвъртък.

Той я гледаше как върви към работните помещения, за да намери пилота, а след това пое обратно към къщи, към Валери, към Лили, която го чакаше, за да го убеди за Грейсвил, към грижите, които го налегнаха отново, щом Сибил изчезна от погледа му.

Още усещаше впитите в него устни. Завинаги. Той и Сибил. Провинени в измама. Направихме го заедно. Ще бъдем заедно. Завинаги.

Избягваше Лили, чийто загрижен поглед следеше крачките му от камината до отворената врата на кухнята в голямата стая. Прекара вечерта в кабинета си. Когато се обади на Сибил, звукът на гласа й го влудяваше от желание и отвращение и той рязко прекрати разговора. Остана там цялата нощ, ядосан на себе си заради колебанието си, ядосан на Сибил, че го е забъркала в кашата, ядосан на Валери, че не проявява достатъчно настойчивост, за да й каже истината, да сподели в какво се е замесил и да я накара да открие начин за измъкване и на двамата.

На разсъмване погледна към календара на бюрото си. Понеделник. Ден твърде близък до сделката за покупката на земята.

— Не, не бива — възропта той в ледената стая. Изхвърли всички книжа от бюрото си — паметни бележки, документи за ипотеки, акции и трансакционни бонове, финансови проекти и ги натъпка в една папка. Проклет да съм, ако се оставя да падна в клопката. Да падна в нейната клопка. Вал каза, че можем да споделим грижите си. Вярвам на Вал.

Каза си това и разбра, че не вярва на Сибил и никога не й е вярвал. Само силно я желаеше. Но този път не беше така.

— Връщам се — каза той и решителността му се усилваше при звука на думите. — Няма да успее да грабне земята. Няма да я оставя.

— Връщам се — каза той на Валери, която намери будна в леглото. — Веднага. Имам работа, която не мога да отлагам повече.

Тя седна в леглото.

— Всички тръгваме.

— Не. Ти остани, не искам да…

— Всички тръгваме. — Тя отстрани завивките, отиде до шкафа и заизважда панталони, риза и яке.

Карлтън разгледа голото й слабо тяло като че ли я нямаше.

— Не искам да идваш. Не искам да провалям почивката ти.

— Това не е почивка. Не можеш да я провалиш, беше фарс от самото начало и нямам никакво желание да стоя повече тук. — Тя навлече дрехите си. — Събуди другите, Карл. Ще се приготвим до един час.

— Не мога да чакам толкова.

Тя погледна часовника си.

— След един час ще бъде осем. Вкъщи ще бъдем около десет и половина. Време, достатъчно за цял ден работа. Карл, тръгваме с теб.

— Виж, обещах на Бетси и Алекс девет дни…

— Въобще не ми пука за Бетси и Алекс. Все още ми пука за теб и затова тръгвам с теб.

Карлтън въздъхна дълбоко. Тя поемаше грижата за всичко. Благодарен й беше. Искаше я до себе си. Не обичаше да се връща в празна къща. Не обичаше да се тревожи сам за проблемите си. А не искаше да е със Сибил. Искаше Вал. Тя бе чиста, лоялна — точно от това се нуждаеше. Обичам я, помисли си той и почувства, че изстива от ужас, спомняйки си злините, които й е нанесъл. Ще трябва да посветя годините, които ни предстоят в доказване съжалението и разкаянието ми. Трябва да възстановя имотите и парите й и ще я накарам да повярва колко много я обичам.

— Карл, готова съм — каза Валери. Тя докосна ръката му. — Заедно ще разгледаме затрудненията ти и след това ще направим нещо за нас двамата.

Гласът й звучеше успокояващо като че ли знаеше всичко и му бе простила. Карлтън се поотпусна. Не трябва да се тормози за Вал, тя ще остане до него, ще му помогне, ще се държи чудесно.

— Повикай другите — каза той. — Аз ще затворя къщата.

Около час по-късно бяха на летището, потрепервайки от хапещия сутрешен въздух.

— Лили, Бетси, Алекс — почти излая заповедно той и те заеха местата зад предните две и закопчаха предпазните колани. Лили изглеждаше като замаяна, не промълви и дума по време на пътуването от къщата до летището. Бетси горчиво се оплака — беше отказала четири партита, за да дойде в Адирондак — докато Алекс не й нареди да млъкне. Карл не би тръгнал така набързо, освен ако имаше сериозна причина.

Карлтън хвърли бегъл поглед към предполетните проверки за безопасност, след това ги отстрани. Нямаше време за цялостна проверка, пък и бяха тук само от няколко дни, за да е станало нещо. На пилотската седалка вече той включи моторите и провери изправността на апаратите, докато Валери затвори вратата и се изкачи на мястото до него.

— Всички ли са с колани? — попита той радостно. Чувстваше се по-добре — поемаше пътя си, ще почне да действа, отново разполагаше с живота си. — Добре тогава, излитаме. Вкъщи — след два часа!

И малкият самолет се издигна в сивото януарско небе.

Втора част

Глава 19

Всички казваха, че трябва да се омъжи отново за някой с много пари и то веднага. Идваха на посещение в апартамента на майка й на Парк Авеню, където се бе настанила след изписването от болницата, за да започне продължителното възстановяване от катастрофата. Приятелките седяха с нея и разискваха бъдещето й.

— Трябва да се омъжиш — повтаряха те. — Без никакви пари… как иначе можеш да се справиш? Какво ще правиш?

— Ще чистя конюшни — отвръщаше Валери с хаплив хумор. — Твърде дълго съм била от другата страна, време е да науча нещо.

— Не се шегувай, Вал — казваха те. — Мисли за бъдещето.

— Ще помисля — обещаваше тя тържествено като че ли не мислеше за него всеки час, всеки ден, сънуваше го нощем. Нараняванията зарастваха, краката оздравяваха, но мислите й все още бяха в безпорядък. Не можеше да оплаква загубата на Карл, без да изпада в ярост или почуда.

— Пълна безсмислица — каза тя на Дий Уайли, която я посещаваше почти ежедневно. — Ако е имал затруднения, защо не ми е казал?

— Не играеше комар — кимна Дий Уайли замислено. — Не много, във всеки случай, не му харесваше, нали?

— Казваше, че не му харесва. Дори и това не съм сигурна вече. — Валери отхапа от шоколада, донесен от Дий. Бяха близки приятелки. Дий беше от малкото жени, с който Валери си позволяваше да разговаря свободно. Руса, атрактивна и спокойна, Дий беше единствената, която навремето беше запитала Валери дали не прави грешка като се омъжва за Карлтън. След катастрофата тя не спомена това, но и двете помнеха.

— Може някой да го е измамил — каза тя, поглеждайки встрани от Валери към фотографията на Карлтън, поставена на ниска масичка. — Понякога се държеше като малко момче, не мислиш ли? От време на време ми се струваше, че изглежда като изгубен. — Тя продължи да гледа снимката. — Не мислиш ли, че някой може да го е изнудвал?

— Не беше дете, а преуспяващ съветник по инвестиране, — отвърна Валери сухо. — Можем ли да твърдим, че е бил наивен? Все пак защо не ми е казал? Бихме се справили заедно. — Тя поспря. — Разбира се, тук стои въпросът и за другата жена. Може да е искал да избяга с нея.

— Не вярвам да е имало друга. Никога не съм го виждала с някоя, нито пък съм чула нещо. Тези неща се разчуват, нали знаеш?

— Единственото, което трябваше да направи, беше да ме помоли за развод — продължи Валери. Но той не ми каза нито дума, нито дори че мисли за развод. — Тя протегна ръце. — Той ме обичаше — сигурна съм — и как можа да ме унищожи?

— Той те обичаше, казвам ти. — Дий бавно поклати глава. — Бедната Валери, ти дори не можеш да го мразиш, защото в същото време го оплакваш. Умря толкова млад и вие сте имали заедно щастливи мигове… Каква бъркотия. Да имаше нещо, с което да ти помогна.

— Но ти точно това правиш — усмихна се Валери. — Ти си чудесна, Дий; цял месец ме слушаш как се опитвам да си обясня всичко.

— Може би трябват още няколко месеца — каза Дий весело. Тя се изправи. — Трябва да вървя, ще водя Емили на пазар. Бих искала и ти да дойдеш, Емили обича да пазарува с двете ни. Вика ни „двете ми елегантни майки“.

— Ще дойда веднага, щом краката ме удържат до Бергдорф. — Изразът й се промени. — Всъщност предполагам, че няма да дойда.

Погледите им се срещнаха, защото и двете се замислиха върху различията във финансовото им положение.

— Ще даваш съвети на Емили — каза Дий, мъчейки се да звучи закачливо. — Вкусът ти няма нищо общо с чековата книжка. — Тя целуна Валери. — До утре.

Веднага щом тя тръгна, Валери потъна във водовъртеж от гняв и мъка, страх от бъдещето и самосъжаление. Не заслужавам всичко това, мислеше тя в паника. Как бих могла да мисля за Бергдорф? Не съм сигурна дали парите ще ми стигнат за бакалията.

Всички останали приятели, не толкова близки колкото Дий, й казваха по възможно най-деликатен начин, че не притежава образование, умения или темперамент, за да изкарва сама хляба си: „Можеш ли да се справиш въобще със сметките си?“ — питаха те. Тя не знаеше. Не беше й се налагало да прави сметки. Освен тези посетители идваха и следователи да разпитват за самолетната катастрофа и загубата на парите й. Всеки техен въпрос я хвърляше отново в смут и ярост, обхващащи я всеки път, щом само помислеше за Карлтън.

— Просто не мога да повярвам, че се е отнесъл така с теб — възкликна Сибил. След самолетната катастрофа това беше третото й идване в Ню Йорк, а при двете от тях се отби при Валери, в апартамента на майка й. — Винаги е изглеждал толкова почтен и стабилен. Съвсем не типа…

— Сибил, вече сме говорили за това — прекъсна я Валери. В скута си държеше ръкоделие, започнато миналия месец. Заниманието й създаваше някакво ново удоволствие — успокояваше гнева й, изпита чувство за постижение, когато сложната персийска рисунка започна да се очертава върху плата. Но Сибил я изнервяше така, че не можеше да направи и бод и затова го бе оставила. — Не желая да разговарям колко почтен е бил Карл, очевидно не е бил.

— Но ти трябва да говориш, иначе ще продължиш да се самоизмъчваш. Сигурно е казал нещо, направил е намек за предприети действия или за намеренията си… ти живееше с него; трябва да си видяла някакви признаци.

— За парите — не — кратко отговори Валери.

Сибил се хвана за думите й.

— За какво тогава? Значи е имало признаци? За какво?

— Не — отвърна Валери след едва забележима пауза. — Нищо.

— Валери, кажи ми. Можеш да говориш с мен, за теб е добре да говориш, а аз искам да ти помогна.

Валери я изгледа. Носеше кашмирен костюм поръбен с кожа, голям диамант искреше на един пръст, смарагд — на друг, златните обици бяха от Булгари — всеки познавач би открил, парфюмът — Шехеразада, а палтото й — от самурени кожи. Твърде официално облечена за следобедно посещение, си помисли Валери. Банковата й сметка е изписана на челото. Паниката я обхвана отново — аз нямам банкова сметка. Всичко, на което разчитах без изобщо да разсъждавам… пропадна, пропадна. Сега Сибил има всичко. А аз я съжалявах. Завладя я неудържимо желание да се изсмее — диво, но и изплашено — и тя го потисна.

— Кажи ми — настояваше Сибил. — Кажи ми за Карлтън, нещо, което е казал или намекнал… може да успеем да разберем какво се е случило.

Валери поклати глава. Защо Сибил се интересува толкова от Карлтън? Срещали са се два или три пъти. Знам, обаче, отговора. Винаги е било така: Сибил обикаля около мен, задава въпроси, за да имитира всичко, което правя. Ски, стрелба, езда, лов, дори ферма във Вирджиния…

Сигурно е безобидна, продължи да мисли Валери, но не ми харесвам ровичкането й. Още пет минути и ще я отпратя.

— Трябва да обмисля нещата сама — каза тя — преди да говоря с когото и да било. Разкажи ми за работата си. Колко шоута произвеждаш сега?

Сибил се поколеба. Тя изпи чашата вино и я постави на масата до Валери, за да я напълни.

— Продадох четири и работя по три нови: телевизионен сериал и две комични поредици. Миналото лято продадох две шоу игри. И разбира се, продавам „Часът на божията милост“. Това е най-голямото ми постижение, но трябва да се грижа и за Лили, тези дни се е отдала изцяло на Грейсвил.

— Грейсвил?

— Не си ли чувала за него?

— Не, а трябваше ли? Появявало ли се е във вестниците?

— Не още. Но Карл бе идвал в катедралата.

— Да, спомням си. Говорихте за това в деня, в който обядвахме заедно. И аз попитах дали ще има град наоколо.

— Не бях се замисляла за град, докато ти не спомена — каза Сибил. — Но тогава осъзнах, че трябва да се направи. А Лили изпадна в екстаз от идеята.

— Значи строиш град. Грейсвил. Истински град?

— Разбира се. Магазини, театри, къщи, градски къщи, апартаменти, хотели, болница… всичко.

— А църкви?

— Катедралата.

Валери се усмихна леко.

— Истински град, но само с една религия.

— Всеки, който идва в Грейсвил иска да е близо до Лили Грейс. Хората, които не вярват в нея, няма да идват. Аз не ги искам.

Розмари Ашбрук почука тихо на отворената врата.

— Цял ден си разговаряла с посетители — каза тя на Валери и се обърна със светска усмивка към Сибил. — Много съжалявам, но наистина трябва да пазя дъщеря си. Тя въобще не мисли за себе си.

Лицето на Сибил изрази недоверие, но тя бързо се изправи и посегна към чантата си. Валери я последва, потрепвайки от болката в краката, обаждаща се все още след два месеца.

— Радвам се, че дойде — каза тя, накуцвайки след Сибил. — И благодаря за многото цветя.

Те пристигаха всяка седмица, придружени от картичка, на която пишеше: „С обич. Сибил“ — огромни, пищни букети, които напомняха на Валери пирамидите цветя, съпровождащи траурните процесии на диктаторите или на доновете от мафията. Винаги изхвърляше най-едрите цветове, които изглеждаха като чудовища, готови всеки момент да я разкъсат и от остатъка правеше пет-шест малки букети.

— И още веднъж ти благодаря, че дойде на погребението на Карл. Много учтиво от твоя страна.

— Не можех да не дойда — каза Сибил. — Ще дойда да те видя веднага щом мога. Трудно ми е да отсъствам, толкова много работим… Но ако ти се разговаря, телефонирай ми по всяко време. Знаеш, че искам да помогна.

Във фоайето двете жени допряха бузи и майката на Валери затвори вратата.

— Толкова е привързана — каза Розмари. — Чудно е, че идва толкова често, след като живее Във Вашингтон. Валери, Дан Литигейт е в библиотеката с оня детектив, забравих как му беше името. Казах им, че си заета, но те казаха, че ще почакат. Би ли искала да говориш с тях? Мога да им кажа, че не се чувстваш добре.

— Не, ще се видя с тях, мамо. Трябва да разбера какво са открили. — Валери вече се бе обърнала и тръгна, доколкото можеше бързо към библиотеката.

Когато влезе, мъжете се изправиха, а Литигейт й помогна да седне. Валери прекъсна безличния общ разговор, с който той като ритуал започваше всяка среща.

— Дан, разтревожена съм. Би ли ми казал какво открихте?

— Ъ… Разбира се. Разбира се, че се тревожиш. Веднага ще ти кажа, Валери, но нещата са зле. Както за теб, така и за майка ти, бих добавил. Отново трябва да ти кажа, че съм абсолютно възмутен от поведението на Карлтън. Не мога да проумея какво е ставало в главата му…

— Ще започнем ли? — попита Валери остро.

— Да. Добре, нека огледаме първо цялостната картина. Миналият септември Карлтън е направил няколко несполучливи инвестиции. Много лошо. Загубил е около петнайсет милиона долара. Следващите три месеца преди края на годината, той събира близо тринайсет милиона долара. През декември закупува от брокера си бонове за тринайсет милиона долара на приносител. И дотук всичко свършва. Боновете на приносител не се регистрират и с тях можеш да се разплащаш като с пари в брой. От тях няма следа и най-вероятно никога не ще се намери. Разбира се, ние знаем, че Карлтън отчаяно е бързал да се прибере от Адирондак в първите дни на януари и изглежда възможно това да има някаква връзка с боновете на приносител, но дори в това не можем да сме сигурни.

Валери го гледаше съсредоточено, по израза й не личеше, че слуша разказа за собственото си нещастие.

Литигейт посочи човека до себе си.

— Фред ще ти каже какво е открил.

Фред Бърстин беше наетият от Литигейт детектив след смъртта на Карлтън. Неговото разследване започна едновременно с воденото от Националната транспортна служба за сигурност. НТСС разследваше всяка катастрофа, в която има смъртен случай, но едва след година и повече съобщаваше разкритията си. Валери не ги бе чувала от времето на първоначалния разпит. Знаеше, че са изпратили екип да разследва катастрофата на място и да съберат остатъците от самолета за изследване. Други следователи бяха прегледали документацията по поддръжка на самолета и разпитали Тарънтови, Лили и техническия персонал на летището в Лейк Плесид. Към техните разследвания щеше да се приложи медицинския доклад. Аутопсията показа, че Карлтън не е бил под влияние на наркотици или алкохол. Смъртта е била причинена от тежко нараняване на главата.

Валери получи медицинските резултати в деня, в който със санитарен самолет прелетя до Вирджиния за погребението на Карлтън във фамилния гроб. След завръщането си в Ню Йорк се изправи пред многобройните въпроси, задавани от застрахователните агенти, Фред Бърстин и Нюйоркската полиция. Всички се интересуваха дали Карлтън не е жертва на измама или въвлечен в незаконни дейности. Всеки от следователите споделяше част от информацията си, но и задържаше по нещо за себе си. От всичко, което бе успял да събере от тях и да открие сам, Бърстин бе съставил своя доклад.

— Ще изложа всичко — каза той, както бе направил и Литигейт. — За да се получи цялостна картина. От моя гледна точка е съвсем ясно, че вашият съпруг не е извършил предполетна проверка. Казахте ни, че сте помагала на другите пътници да се настанят и не сте обърнала внимание, но все някой щеше да забележи, ако той бе извършил проверките. А хората не са били малко. Никой от вас не е забелязал да използва уреда, с който да провери за вода в горивните резервоари.

Когато спря, Валери каза:

— Предполагам, че не. Не съм забелязала.

— Казахте, че сте му вярвала.

— Да. Това ви казах. Нямах причина да не му вярвам.

Бърстин въздъхна.

— Загубил е двайсет и осем милиона долара и по-голямата част ваши и на майка ви, а вие сте му вярвали. Добре, продължавам. Не е играл много на хазарт, казвате, а и не можах да открия следи в казината на Лас Вегас или Атлантик сити за последните две години. Може да е излизал извън страната, но казахте, че обикновено сте пътували заедно. Добре, нататък. Казахте, че не е притежавал никакви презокеански компании и доколкото знаете, не е бил и партньор в такива. Прегледах служебните и личните му документи, банковите и брокерските му книжа, календара за срещите му и не открих никакво доказателство, че е притежавал чуждестранни компании. Разпитах секретарката му, бизнес партньорите му, приятелите и пътувалите в самолета с вас и те също не можаха да помогнат. Няма данни за чужди компании или партньорство, за незаконни сделки тук, или отвъд океана. Няма данни и за друга жена. Проверих по хотелите, говорих с портиера в сградата ви в Ню Йорк и икономката ви в Адирондак — всичко е нормално. Претърсих банковия му сейф, личния му шкаф в клуба и мястото на катастрофата — НТСС ми помогна много — вашия апартамент, къщата в Адирондак, Стърлинг Фармс и нищо не открих, включително боновете на приносител. Помислих, че може да е умрял преди да успее да се възползва от тях и че те все още са някъде там. Но не би.

Така че ето какво мисля — предполагам, че се е опитвал да възстанови загубите си на пазара с комар. Не можахме да го открием в казината на страната, но има толкова други места — Англия, Испания, Африка — със собствени игрални заведения, може тях да е предпочел. Далеч от къщи. Значи може да е загубил дори много повече и да е трябвало да плаща загубите. Тези момчета не се шегуват, знаете. Той е трябвало да се върне, да събере бързо парите: тринайсет милиона за по-малко от три месеца е наистина бързичко. Тъй като въобще не открихме боновете на приносител, не сте чула някой да търси парите си, предполагам, че се е разплатил за дълговете си, преди да умре. Не открих никакви доказателства, че е имал намерение да изчезне и не прилича на човек, който би го направил. Полицията не откри нищо, което да сочи някаква измама. Разбира се, това не е окончателно, поне докато не пристигне докладът на НТСС.

Той спря. Валери не помръдна по време на дългия му монолог.

— Той ми каза, че не е случайност — каза накрая тя.

— Взех предвид това. НТСС — също. Но от това, което досега съм разбрал, вие сте единствената, която го е чула, но сте била в шоково състояние. А той е имал смъртоносни наранявания и може би е бил в делириум. Не разчитам много на изявления, направени при такива обстоятелства.

— Той съзнаваше какво казва — настоя Валери — а аз съм уверена в чутото.

— Добре тогава, кой го е направил? Кой е искал смъртта му? Кой е имал възможност да се ровичка из самолета му, за да е сигурен, че ще катастрофира? Кой го е мразил толкова, че не се е интересувал дали ще убие четирима души, за да ликвидира съпруга ви?

Още веднъж настъпи тишина.

— Не знам — каза Валери. Гласът й едва се долавяше. След това погледна към Бърстин. — Нищо не сте намерили, — продължи Валери. — Всичко, което чух бе, че нищо не сте открили.

— И това са открития, мисис Стърлинг. Трябва да се изключи излишното. Доста неща изключихме за вашия съпруг. Аз ви давам заключенията си. Мисля, че всяко по-нататъшно разследване ще бъде напразно. Не остана нищо неразкрито. Парите са изчезнали и се обзалагам, че никога няма да се появят. А смъртта на съпруга ви е била трагичен инцидент, но нищо повече.

— Нищо повече — повтори студено Валери. — Това е вече твърде много.

— Валери — каза Литигейт, — има нещо, което се налага да разискваме. Фред ще ни остави писмения си доклад.

Валери пое големия плик, който Бърстин й подаде преди да си тръгне.

— Нищо не е открил. Направи само няколко догадки.

— Но разумни — вметна Литигейт. — Не би трябвало да ги отхвърляш. Понякога очевидният отговор е верният отговор.

Тя го загледа.

— Не мисля, че е имало нещо очевидно в онова, което се случи в последните няколко месеца. За какво искаш да говорим?

— За положението ти. Много е лошо, Валери. Няма да ти помогна, ако го скрия от теб. Сега разполагаме с цялата информация и трябва заедно да я осмислим.

Валери се усмихна зиморничаво.

— Майка ми и аз сме тези, които трябва да я осмислим, Дан. Карай нататък.

— Когато Карлтън е набирал тринайсетте милиона долара, той е получил четири милиона от продажбата на остатъка от ценните ти книжа, седем милиона от ипотекирането на различни ваши имоти и два милиона от лични заеми. Дължимите вноски за ипотеките и заемите възлизат малко над милион годишно. Както знаеш, имаше осигуровка за живот за петстотин хиляди долара, на която ти си единствен наследник. Завещанието му остава два милиона долара на няколко роднини и за благотворителни институти, а всичко останало на теб.

Розмари, която дотук не бе казала дума, учудено протегна напред ръка.

— Можем ли да осигурим един милион долара годишно за плащанията на вноските?

— Не — каза Валери. — Нали е така, Дан?

— Страхувам се, че си права. Ценни книжа нямате, а всичките ви имоти са ипотекирани или продадени. Като попечител на имуществото на Карлтън, ще трябва… — Гласът му заглъхна. — Съжалявам, но ми е много трудно. Ако продадеш Стърлинг Фармс и апартамента в Ню Йорк, ще имаш около милион долара след изплащането на ипотеките. А след продажбата на конете, картините и скулптурите и изплащането на парите, които Карлтън е получил като ги е заложил, ще получиш още близо милион. По този начин ще имаш общо около два милиона долара.

— Добре тогава — каза Розмари с просветнало лице.

Валери поклати глава.

— Карл е оставил два милиона и на роднините си. Нямам представа по каква причина. Той почти никога не се срещаше с тях…

— Но това не е справедливо! — извика майка й. — Валери, обстоятелствата са други! Никой не би взел тези пари, когато се разбере, че нямаш нищо! Те ще разберат…!

— Нямам избор. Това е правилното, нали Дан? Ако парите могат да се намерят, условията на завещанието трябва да се изпълнят?

Той кимна.

Валери разпери пръстите на ръцете си и се взря в тях.

— Което означава, че не ми остава нищо.

В стаята беше тихо. По дяволите, Карл, върви по дяволите, задето ме докара дотук.

Защо го е направил? Защо ме остави така?

Какво ще правя?

Литигейт си тръгна. Розмари седна до Валери. Ръцете й потреперваха в скута, дишаше на дълги, пресекващи интервали и гледаше Валери в очакване на решение на всички проблеми.

— Не знам — каза накрая Валери, колкото на себе си, толкова и на Розмари. — Не знам.

Приятелите й знаеха. Казваха й го откакто се чу, че финансите на Карлтън не са в ред. „Трябва да се омъжиш — казваха те. — За някой богаташ. Веднага.“

Всички го казваха, въпреки че знаеха, че я харесват в телевизията, че разбира от коне, и от… Добре, съгласи се Валери, това беше проблемът — нямаше никакви други умения. Отлична клиентка, образована пътешественичка, добра приятелка, известна домакиня, очарователна компаньонка на вечеря. Но никой не плаща за това, мислеше си тя, освен съпругът.

Трийсет и три годишна и привлекателна. Нищо повече.

Това бе най-отчайващото от всичко.

Отчайващо, но финансите й бяха направо ужасяващи. И въпреки това, колкото повече си повтаряше фактите, посочени от Дан Литигейт, толкова по-нереални й изглеждаха, не можеше да повярва, че касаят точно нея.

Стърлинг Фармс беше дадена на посредник, но всичко останало си отиде. Къщата в Адирондак и нюйоркският апартамент се продадоха бързо, защото не можеше да си позволи да иска висока цена и да чака подходящ купувач. Конете и колекцията от картини — също. Всички разпоредби на завещанието бяха изпълнени. Валери живееше в наетия от майка й апартамент на Парк Авеню, който беше единственото оцеляло нещо от разгрома. Не притежаваше вече никаква собственост.

Тя постоянно си го повтаряше, с Розмари безкрайно говореха за същото и се опитваха да проумеят, че наистина им се е случило. Нито една от двете някога се бе притеснявала за пари — как щяха да почнат тепърва?

— Така не може да продължава — каза Валери един ден през април, както всеки ден напоследък. Двете с Розмари закусваха и гледаха към Парк Авеню. Беше студено и слънчево, нови листа покарваха по дърветата долу под тях, във въздуха се носеше свежест, като че ли всичко започваше отначало. Полицаят, ръководещ задръстеното движение, приличаше на балетист, правещ пируети, сочеше с едната ръка напред, с другата назад и от време на време с подскок заемаше ново положение на улицата. Валери го гледаше с усмивка.

— Разбира се, че не може да продължава. Дан може да бърка… боновете на приносител могат да се появят… или парите да изскочат… или ще срещна някой, в когото да се влюбя… Нещо ще се случи и ние ще продължим живота, който водехме. Животът не се променя така — тотално, изведнъж. Хората преживяват страдания, но след това животът им се нормализира.

— Разбира се — съгласи се Розмари. Тя разбърка сока от портокал и отпи замислено.

— В края на краищата — продължи Валери, все още загледана в полицая, — никой не би могъл да заличи следите от такава голяма сума пари и толкова бързо. Тази история за комарджийството на Карл е смешна. Казвал ми е, че му липсва кураж за комар. Ненавиждаше всичко неизвестно. Каквото и да е направил, било е нещо друго. Просто не търсим в правилна посока. Ще настъпи обрат, трябва.

— Разбира се — повтори Розмари. Подобни разговори бяха водили и преди.

— Но всичко това изисква време — въздъхна Валери накрая. — И докато чакаме, ще трябва, изглежда, да си потърся някаква работа.

— Да, предполагам, че и аз — съгласи се Розмари. Отново настъпи тишина. И двете изпитваха неприятни чувства, когато разговаряха за работа, толкова чужда им беше темата. Казваха си, че трябва да се обадят на приятелите си — банкери, президенти на големи корпорации, директори на болници, собственици на вестници — но не се обадиха. Всеки път, когато посягаха към телефона, се отказваха, защото мразеха да искат услуга, която не са в състояние да върнат и малко засрамени, като че ли гибелта на Карл бе по тяхна вина. Но и приятелите им се чувстваха неудобно. Съжаляваха Валери и Розмари, но малко се притесняваха, защото те едва ли не трябваше да се извиняват, че на тях продължава да им върви и не ги е сполетяла същата трагедия. Би било по-лесно, ако потърсят в обявите за работа, помисли си Валери.

Но когато прегледаха вестниците и помислиха, че трябва да се уреди среща, им се стори невъзможно и унизително. А дори и да уредяха срещите, какво биха казали за себе си? Не пишеха на машина, нито знаеха стенография, нямаха квалификация за медицински сестри или болногледачки, за учители или възпитатели. Никога не бяха писали рекламни съобщения или вестникарски материали, нито разбираха онези малки, смешни знаци, които слагаха коректорите върху ръкописа, не знаеха нищо за счетоводство, нямаха представа как се включва компютър, никога не бяха готвили, сервирали или почиствали къщата си.

— Информатор в музей — каза Валери. — Или гид на туристи. Познавам галериите.

Розмари светна.

— Ще бъдеш идеална. И аз бих могла да правя това. — Лицето й се помрачи. — Но изглежда, че не се търси много този тип работа.

— Не. — Валери се прозя. — Ех, ако не е това, ще бъде друго нещо, нещо за запълване на времето. Нали знаеш, че не търся някаква кариера. — Тя си играеше с молива. — Странното е, че освен музейна работа не мога да измисля нищо друго. Може и да съм била права за чистенето на конюшни в края на краищата.

— Съвсем не — възмутено заяви Розмари. — С това не бива дори да се шегуваш. — Устните й потрепериха. — Безсрамният Карлтън! Какво ли го е било прихванало, та да ни докара до този хал? Обичаше ни, нали? След смъртта на татко ти каза, че ще се грижи за нас! А не да ни остави на улицата… на моите години… да мисля за работа…

Валери мълчеше. Какво можеше да каже?

И точно през същата седмица, когато неприятният въпрос за работата не можеше вече да се отлага, се обади Едгар Уимпър.

Богат син на богати родители, чиято просторна ферма в Мериленд граничеше с Ашбрук Фарм. Валери го познаваше, откакто се помнеше и го намираше забавен, особено във втори гимназиален клас, когато й каза, че смята да се ожени за нея след като завършат. Не беше се отказал от тази си цел, въпреки че не бяха се виждали, откакто баща й продаде Ашбрук Фарм. Не беше се женил. На светски събития в големите столици на света се явяваше придружен от различни жени, но изпращаше цветя на Валери за рождения й ден и чакаше.

Когато й се обади по телефона й бе необходимо известно време, за да си го представи: кръгло лице — спомни си тя, малък орлов нос, малка брадичка, близо поставени топли кафяви очи, щастлива усмивка, закръглена фигура, облечен в най-скъпи костюми. Току-що се бе върнал от Европа.

— Искам да те видя и да направя каквото мога, за да помогна — каза той с мекия си глас. — Кога ще ти бъде удобно?

— Напоследък не излизам много — каза Валери. — Ела днес следобед, ако обичаш.

Той пристигна в четири и остана до шест часа. Като за една благоприлична визита. Щом Валери свикна с брадата, която скриваше малката му брадичка и му придаваше почти екстравагантен вид, тя го намери такъв, какъвто го помнеше — весел, любезен, проявяващ интерес към всичко свързано с нея, но с несъзнателната арогантност на онези, на които никога не се налага да пресмятат цената на нещо. Едва ли би ми минало през ума преди. Предполагам, че съм била същата като Едгар, всичките тези години.

Беше облечена в дълга копринена роба на широки ленти в различни цветове, а косата й падаше на вълни върху раменете.

— Удивително красива си, по-привлекателна от всякога — каза Едгар с блеснали кестеняви очи. — Не съм си представял, че е възможно. Много съжалявам за Карл, харесвах го. Но осъждам постъпката му. Да се отнесеш към която и да е жена по този начин! Особено пък съпругата, която си се заклел да закриляш! Оставил те е в ужасно положение. Подла постъпка.

О, Едгар, помисли си Валери. Припомни си в гимназията, че му натякваше, че обяснява най-обикновени и очевидни неща с такава важност, като че ли бе първият открил гравитацията.

— Наистина е ужасно — каза тя с тържественост, отговаряща на неговата. — Майка ми и аз се опитваме да решим какво ще правим.

— Никакви пари ли нямате?

— Няколко хиляди долара в банковите ни сметки. Мама разполага с бижутата си. Ако ги продаде и ги харчим разумно, може би ще изкараме годината.

— Господи, възможно ли е да се предположи, че ще дойде ден, в който ще говориш така! Жена от най-изисканите и най-красивите, с най-изтънчен вкус, с най-фино мислене. Как е възможно да си принудена да натоварваш ума си с толкова груби неща като пари и начин за преживяване.

Валери избухна в смях, но съзирайки напрегнатост в погледа му, млъкна. Беше забравила, че Едгар обича прекалено много драмата. Някога в гимназията заедно бяха участвали в пиеса и оттогава той вмъкваше драматично звучащи фрази в ежедневната си реч, правеше широки, театрални жестове и се превземаше като актьор. — Никой, обаче, не го подиграваше, защото въпреки добродушния си вид, всички знаеха, че Едгар може да бъде отмъстителен и трудно забравя.

— Разбира се, че не обичам да мисля за пари — каза тя с наведени очи. — Но майка ми съвсем не може да мисли за това, така че се налага аз да мисля. Поне започнах да се уча да мисля, Едгар. Да се чудиш колко бързо се научава човек!

— Но това е съвсем нередно. Не бива да си натоварваш мозъка. Ти знаеш как да живееш. Нищо повече не ти е необходимо.

Валери се усмихна.

— Онова, от което се нуждаех, си отиде безвъзвратно след промените. — Тя погледна към Розмари, която влезе в стаята. — Поканих мама да пие чай с нас.

— Чудесно — каза Едгар искрено. Всичко в държанието му като че ли казваше, че иска да стане интимна част от малкото, жертва на трагични обстоятелства, семейство. Но не бе тактичен: очакваше, че Валери ще разбере още с появяването му, че е дошъл като спасител на нея и на майка й. Да ги закриля до края на живота им.

От този ден нататък Валери постоянно усещаше присъствието му. Всяка сутрин й изпращаше цветя — нежни стръкове орхидеи, подредени с много вкус рози, камелии, перуники и лалета, или кошница с натежали от цвят азалии. Звънеше по телефона два-три пъти дневно, вечер я водеше на ресторант, театър, концерт, барове, балове и партита, сред хора, познаващи и двамата от години.

Начин на живот, познат на Валери почти колкото тапетите в спалнята й. Започна да й се струва, че нищо не се е променило чак толкова. Карл бе мъртъв, разбира се, и парите й се бяха стопили, но когато беше с Едгар, всичко това изгубваше реалност. Единствено реална беше социалната схема, в която тя се движеше инстинктивно, без да прави погрешна стъпка.

Отново се носеше през суматохата на нюйоркските улици в спокойната тишина на лимузината. Посещаваше същите бални зали, планираше деня си за същите партита, вечери и благотворителни сбирки, в същата позлатена обстановка, в същите банкетни зали с копринени пердета и ресни, които познаваше от дете. Никога не си каза „аз съм бедна“, защото вече не се чувстваше бедна. Със солидната фигура на Едгар до себе си в успокояващо действащата атмосфера на свят, в който парите могат да оправят почти всичко, Валери се отпусна като в пухено легло. Знаех си, че всичко ще се оправи, повтаряше си.

Скръбта й се превърна в тъга по всичко, което се бе провалило с Карл, както женитбата им. Ядът и страхът потънаха под повърхността на светската суетня, която Едгар й създаваше. Двамата станаха известна двойка в Ню Йорк: Едгар пригладен, с черна връзка и спретната брада, Валери шест инча по-висока, облечена в миналогодишна копринена рокля, с блестяща светлокестенява коса, с често пъти вглъбен в себе си поглед, когато помръкваше по време на танц. Приятелите й забелязаха тази странна, нова умисленост. Но не и необичайна — казваха си те един на друг — в края на краищата преживя толкова много. Когато се омъжи за Едгар, отново ще бъде жизнерадостната, безгрижна, усмихната светска пеперуда, на която винаги са разчитали да поддържа настроението на партитата.

Всички очакваха обявяването на годежа на Валери Стърлинг и Едгар Уимпър. На всяко парти приятелите им ги оглеждаха в търсене на някакъв знак: пръстен на ръката на Валери, който да замести празнотата, оставена по тях, след като свали пръстените, подарени от Карлтън; някаква възбуда върху кръглото лице на Едгар. Но седмиците минаваха и настъпи средата на юни. Всички се готвеха да напуснат Ню Йорк, да се отправят към по-хладни места. Розмари започна да се тревожи.

— Какво ще правиш, ако той не ти предложи? — попита тя Валери, приготвяща се за последното за сезона парти. Даваха го бащата и майката на Едгар в балната зала на Плаца.

— Ще ми предложи — отвърна Валери, обличайки роклята си. — Надявам се, че ще се ожени за мен.

— И ти, разбира се, ще кажеш „да“.

— Предполагам. — Седнала пред тоалетната си масичка, Валери погледна към отражението на майка си. Розмари, вече готова, подреждаше гривните си — изглеждаше достолепно елегантна в черна и бяла дантела. — Едгар, или някой друг. Друга алтернатива нямам. А ти?

— Да, но скъпа, ти го харесваш. Обичаш го, с него е приятно, чувствате се добре заедно…, нали?

Валери се усмихна мрачно.

— Точно тези думи употребявах за Кент и Карл. Харесвах ги, обичах ги, приятно ми беше с тях и обикновено се чувствахме добре заедно.

— И ги обичаше.

Валери разреса косата си, питайки се дали да я прихване от едната страна със златен клипс, след което реши да я остави свободно.

— Валери, ти беше влюбена в Карл!

Очите им се срещнаха в огледалото. Погледът на Валери беше мрачен.

— Понякога съм мислила, че съм влюбена. Понякога съм мислила, че би трябвало да го обичам много повече, ако се бяхме опитали. Но най-вече изпитвах съжаление към него и не знам дали не бърках любовта със съжалението. Винаги изглеждаше объркан. Понякога ме караше да чувствам, че трябва да се отнасям майчински, друг път се държеше енергично и самоуверено, аз се отпусках и всичко се оправяше. Не, струва ми се, че не го обичах истински. Харесваше ми. През повечето време си мислех, че сме добри приятели. Мисля…, страхувам се…, че не знам как да обичам. Аз нямам…

— Не говори такива неща! Не е вярно!

— Надявам се — отвърна Валери спокойно. — Но беше много отдавна, когато чувствах, че съм влюбена по онзи прекрасен, приказен начин, за който пишат поетите. — Тя продължи да се разресва.

— А Едгар? — попита Розмари.

— Харесвам Едгар. Привързана съм към него, приятен ми е, с него е забавно. Развлича ме и обича да се грижи за мен. — Тя се изправи и огледа отражението си. — Едгар живее в свят, в който никой не се грижи за прехраната си. Влюбен е в мен и ще се грижи за нас. Не ти ли се струва идеалният мъж?

Розмари не обърна внимание на иронията в гласа на Валери.

— Ще се научиш да го обичаш — каза тя твърдо, сигурна за себе си, че е колкото добре, толкова и необходимо за Валери да се омъжи за него. — Може да не е идеален, но е най-подходящият за теб.

Триста души бяха дошли на партито на Уимпър в Плаца, на вечеря и танци и да се сбогуват, преди да са се разпръснали за лятната ваканция. Валери беше облечена в червена, опъната по тялото рокля без презрамки, която контрастираше с белотата на раменете й и придаваше на лицето й почти щастлив отблясък. Майката на Едгар й бе дала за празненството бижута, тъй като знаеше, че Валери бе продала повечето от своите. На ушите и врата на Валери блестяха диаманти и рубини. Всички казваха, че е ослепителна: истинската Валери, върнала се отново при тях. В единайсет часа вечерта, когато гостите бяха седнали около кръглите маси, довършвайки кафето и крем фламбе, Едгар се изправи до масата на родителите си, а оркестърът изсвири туш, за да прекъсне шума в залата.

— Ще ви съобщя нещо — каза той.

В знак на протест Валери постави ръка на рамото му. За това не бяха разговаряли. Решението би трябвало да се вземе от двамата.

Едгар не обърна внимание. За първи път от шест месеца не обърна внимание на протеста й.

— Всъщност не е съобщение — продължи той. Гласът му достигаше до трийсетте маси. В тона му се чувстваше трепет, но и оттенък от помпозната драматичност, който така му се удаваше. — Всъщност е молба. Реших да я отправя тук, защото приятелите ни и семействата ни са тук, защото е краят на сезона, когато се правят планове за бъдещето. — Погледна надолу към Валери. — Скъпа Валери, реших да говоря тук, без да те питам и това може да те затрудни, но ти обещавам още сега, че това ще бъде последното решение, което вземам без да те питам. Още шестнайсетгодишен съм мислил за тези думи — дълго продължила преданост, както знаеш. Думите ми са толкова важни, изискват достойна и подходяща обстановка. Бих могъл да ги изрека по всяко време в последните шест месеца!

Стоеше изправен и оглеждаше внимателно лицата на присъстващите. В балната зала се разнесоха тих смях и шепот на одобрение. Валери, вбесена, но и готова да избухне в смях, видя, че Розмари я наблюдава. Трябва да спра това. Това е цирк, мислеше тя. Още веднъж сложи ръка на рамото на Едгар. Но след това я отдръпна. Не можеше. Не можеше да го засрами пред семейството и приятелите му. Но какво пък значение има? Така или иначе ще се омъжи за него. Ако иска да прави предложение в балната зала на Плаца пред триста свидетели, защо да се засяга?

Гласът на Едгар, висок и добре модулиран, се издигна отново, все още с лек трепет.

— Валери, обичам те. Обичал съм те, обожавал съм те през повече от половината си живот. От момента, в който те видях за първи път, поисках да се грижа за теб. Исках да ти се посветя, да те направя щастлива. Твоите желания ще бъдат мои желания, твоят свят ще бъде мой свят. Сърцето ми винаги ще бъде твое. Валери, любов моя, моя най-скъпа, най-прекрасна Валери, моля те да се омъжиш за мен.

Ехото от драматичния глас на Едгар проеча в балната зала, мина през вратите и стигна до кухнята, откъдето персоналът мълчаливо слушаше. В залата някой започна да ръкопляска. Други поеха, гостите се изправиха на крака и цялата зала гръмна в аплодисменти и поздравления, весели подвиквания, пожелания за щастие и радост.

Едгар протегна ръка, Валери я пое и се изправи до него. Тя изгледа мазно усмихнатите лица, които я заобикаляха. Нейният свят — познат, удобен, предсказуем, приемлив. В него щеше да се чувства сигурна.

Като украшение.

Е, и какво? Мислеше. Ако за това съм се подготвяла трийсет и три години, ще трябва да продължа да го правя. Това върша най-добре.

Звукът на аплодисментите наподобяваше свистене на вятър и за миг тя си припомни снежната виелица, воя на вятъра при езерото, когато Карлтън катастрофира, мъчителното придвижване през ледения вятър към гората на отсрещния бряг.

Тогава бях повече от украшение. Спасих живота на хората. Спасих собствения си живот.

Напомнянето като шокова вълна възвърна всички чувства и преживявания от онази дълга нощ: студа, страха, изтощението — но също така, че е необходима, че от нея зависят, че върши нещо мъчително и страшно и накрая триумфът над опасността, съзнанието, че върши нещо по-значимо от преходните моментни желания.

Искам да го преживея отново. Веднага след избистрянето на тази мисъл тя осъзна, че от момента на оздравяването я е носила в себе си. Ужасяваше се, че никога отново няма да изпита чувството на победа.

Но може би съм способна да извърша подобно нещо само веднъж? Може би при следваща криза ще бъда сломена? Всички очакват това.

Или пък съм много по-добра от онова, за което ме мислят. Може би притежавам много повече качества, отколкото някой си представя. Не изключвам и себе си.

Гостите се тълпяха около тях и Едгар я прегърна през рамо, привличайки я по-близо, като че ли да я предпази от блъсканицата. Винаги щеше да се държи така с нея: ще я закриля от всичко, което я засяга. Няма да постъпи като Карл. Никога не би я оставил сама да се справя със света.

Тя се облегна на здравото му тяло, усещайки топлина и сила. Едгар не би допуснал и сянка от опасност да застраши живота й.

Но ако няма опасност, няма и победа?

Е, добре, без победи, мислеше си тя. Най-малкото — не така драматични, както през онази нощ. На кого ли пък са необходими, в края на краищата? Хората се нуждаят единствено от сигурност и удоволствия.

— Толкова хубава двойка сте! — казваше някой.

— Не е ли малко дръзко да се прави предложение по този начин! — възкликна едно младо момиче. — Такъв смелчага — вашият Едгар! Същински герой!

Валери я изгледа презрително. Герой! Че направил предложение в бална зала.

— И щастливи оттук нататък — каза една жена наблизо. — В такава бъркотия беше изпаднала, но успя да се справиш, Вал. Страхотна си.

Валери я погледна. Страхотна съм, защото успях да се изправя на крака. Благодарение на богат съпруг, искаш да кажеш.

Тълпата от хилещи се лица се притискаше около нея. С разтегнати уста — огромни и ненаситни, в тътен от смях и бърборене — те предчувстваха как есенният светски сезон се завърта около Едгар и Валери Уимпър. Валери си наложи да остане спокойна. Сигурност, напомняше си тя. Удоволствие.

А какво ще стане с нещата, които никога не съм и помисляла, че мога да върша? Че съм по-добра, отколкото всеки тук ме мисли?

Взря се в ухилените физиономии. Толкова сигурни, че я познават. Какво знаеха? Спасявали ли бяха живота на някого?

Мислите й бяха отнели само няколко секунди. Мислят си, че ме бива само за съпруга на Едгар. Кои са те да решават за какво ме бива? Ще им покажа аз на какво съм способна…

Обзе я страх. Нямаше и най-малка представа какво би могла да върши сама. Може би нищо? Но не вярваше. Така мислеха всички останали. Можеше да направи много. Колко ли трудно ще бъде, обаче? Млада е, умна и познава хората от върховете на големите световни компании. Ще открие нещо наистина трудно и тогава ще изпита отново познатото чувство за победа, ще им докаже, че има нещо по-важно от спечелването на обществено положение и изгода.

Забрави за страха. Ще се справя, мислеше тя. Само да открия какво наистина мога да върша.

Тя отстрани ръката на Едгар от кръста си и направи крачка настрана, след това още една. Той я изгледа изненадано и това веднага се отрази на лицата на най-близко стоящите. Застанала сама, дълбокият й ясен глас се издигна над говора на поканените.

— Не — каза тя.

Глава 20

— Имам работа точно за теб — каза Сибил любезно. Дошла в Ню Йорк по работа за един ден и бе поканила Валери на чай в Карлайл. — Можеш да започнеш веднага. Ще трябва да се преместиш отново във Вирджиния, но ще ти хареса, а и моята компания е най-доброто място за теб в момента.

— Предлагаш ми работа, която само мен чака? — попита Валери.

— Наистина имам такава работа, но дори и да нямах, щях да измисля. Измъчвам се за теб, Валери. И дори се чувствам донякъде отговорна за случилото се.

Валери повдигна вежди.

— Отговорна?

— Е, в известен смисъл. Няколко пъти се сблъсках случайно с Карлтън в Ню Йорк, миналата есен в много странна компания. Изглеждаха ми съмнителни, не като хора, които човек очаква да види около него. Имаха вид на мошеници… ох, не би трябвало сега да ти го казвам, каква ли полза може да има? Но наистина съжалявам, че тогава не ти казах нищо. Двете бихме могли да го спрем, преди да затъне дотам, че да не може да се измъкне.

— Да затъне в какво? — остро попита Валери.

Сибил помръдна рамене.

— Откъде да знам? Но ако те бях предупредила…

— За нищо не си отговорна, Сибил — гласът на Валери беше студен. — Няма смисъл да вземаш участие в проблемите ми. Мога и сама да се справя.

Лицето на Сибил замръзна.

Валери въздъхна.

— Извини ме, бях груба. Знам, че искаш да помогнеш и аз го ценя. Разкажи за работата, която ми предлагаш. Странно, как се промениха обстоятелствата: ти притежаваш продуцентска компания, а аз се снимах на времето в разни дреболии в телевизията.

Сибил седеше облегната назад и въртеше чашата в чинийката.

— Поразително е. Спомняш ли си веднъж, много отдавна, ти ме попита дали бих ти дала работа? Кой би помислил?… Добре, не бих могла да ти кажа нещо повече за работата сега. Трябва да я изясня с режисьорите. Но ти съвсем сигурно ще получиш мястото и ще станеш една от нашите. Повярвай ми, Валери, знам какво е най-доброто за теб. Ела в офиса ми след ден-два и тогава ще разговаряме за подробностите.

Валери разглеждаше чашката за кафе. Чудеше се какво да прави. В четирите дни, последвали скъсването с Едгар, тя преодоля предишните си колебания и позвъни на няколко приятели; всеки й каза, че в момента няма работа за нея, но ще й се обади веднага щом нещо се появи. Опита се да търси по обявите за работа, но и с тях не бе по-лесно. Почувства се безпомощна и обезкуражена. Краткият проблясък на увереност на партито като че ли затихна, не проумяваше как да постъпи по-нататък. Думите в обявленията се смесваха, сякаш бяха на чужд език, всичко в тях й изглеждаше мрачно. Думата работа й звучеше грубо, изговаряше я с охкане. И това бе почти достатъчно да я върне към Едгар. Но Сибил е тук и й предлага работа. Тя извади бележник и златна писалка от чантата си.

— Офисът ти е във Феърфакс? — попита тя.

И така, следващата седмица в края на юни, един слънчев понеделник, когато лодки се носеха по водите на Потомак, а ездачи галопираха по полята на Вирджиния, Валери влезе в офисите на Сибил Морган Продакшън. Яви се на работа облечена в бледосив костюм и блестящо бяла блуза.

Дадоха й бюро, представиха я на Гъс Емери и Ал Слейвин — двамата режисьори, чиито бюра бяха до нейното и й връчиха голяма купчина писма. Тя остана изправена до бюрото, колебаеща се дали да седне и да ги разгледа. Всички бяха адресирани до Преподобната Лили Грейс.

— Какво се очаква да направя с това? — обърна се тя към Гъс Емери.

Той бе висок колкото нея — приятен, мек, почти красив, с дълги ресници, светла кожа и поразително груб глас.

— Сортирай ги. За обич и обожание — на една страна, с въпроси — на друга.

Валери сви вежди.

— Не би ли трябвало да ми се каже какво означава това?

— Просто изпълнявай, ще ти хареса. Няма да натовари прекалено мозъчето ти.

— Момент — каза студено Валери. — Занесете това на някой друг. Не съм тук да върша такава работа.

— Ами? — Бавно я изгледа от глава до пети. — На мен ли тия? Мис Морган каза, че си новата асистентка.

— Не би могла да каже това. Тя ме доведе тук, за да се снимам. Очаквах да пиша и мои сценарии. Това съм правила и тя знае. Ще поговоря с нея, трябва да има някаква грешка.

— Бъркаш. Мис Морган не прави грешки. Добре, Вал, имаме работа за…

— Мисис Стърлинг.

— Също грешка. Ще те наричам както искам. Вал — помага ми на храносмилането. Добре, стига глупости. Назначена си при мен и Ал, принадлежиш ни, това е мястото на асистента, това е папката на асистента за сортиране на пощата на Преподобната Лили — в дъжд и сняг. Тук има голямо движение — хора идват и си отиват. Повечето от тях не могат да се разберат с първата дама — за теб мис Морган — но ние с Ал сме тук от самото начало и ще останем. Което значи, че ние си вършим работата и никой не ни се меси, но с помощта на асистент. В случая — ти. Има ли нещо неясно още?

Валери се обърна на токовете и закрачи към кабинета на Сибил.

— Трябва да се видя с нея — каза тя на секретарката и продължи към вътрешната врата.

Сибил погледна строго. Когато видя Валери, лицето й се смекчи.

— Не мога да разговарям, Валери. Имам среща…

— Искам просто да изясня нещо. Гъс Емери ми каза, че си ме назначила като негов асистент.

— На него и Ал. Казах ти вече.

— Не. Не си. Каза ми, че ще работя като говорител или интервюиращ, и че ще пиша текстовете си.

— Казах ти, ако си спомняш — наистина, Валери, сигурна съм, че казах ясно — че ще те използвам, колкото е възможно пред камерата, но че ще трябва да работиш най-напред в производството, докато открия начин да използвам способностите ти. Не ти ли казах това?

— Да. Но не каза, че ще бъда асистент на някого.

— Може да съм пропуснала да кажа. Наистина ли толкова държиш на званието? Искам да научиш колкото е възможно повече — ти знаеш, че имам специално отношение към теб, Валери. Искам да станеш основен елемент от компанията, а Гъс и Ал са много добри в работата си. Могат да те научат повече от всеки друг. Не е ли разумно?

— Какво си мислиш…

— Моля, добре ли чух?

Валери застина. Ехото от закачливия, толерантен глас на Сибил и детинския тон на нейните оплаквания увисна във въздуха. Като разтърсена от земетресение, тя почувства смяната в ролите им. Валери потрепери. Аз работя за тази жена и заплатата ми зависи от нея. Някога тя се въртеше около мен като паленце. Но тя е научила много след колежа за всичките години, през крито аз си играех.

— Не — каза тя вече спокойно. — Не е неразумно. Ако ти трябвам, ще бъда на бюрото си.

Накрая бавно седна зад бюрото и по този начин призна, че това е мястото й. Ще имам място за теб, казваше Сибил, ще се почувстваш приобщена. Валери преглътна горчивината и седна с изправен гръб, с високо вдигната глава, опитвайки се да повярва, че наистина е част от заобикалящото я.

Помещението беше голямо, с нисък таван, синкаво от флуоресцентното осветление, разделено с ниски прегради на квадратни стаички за продуцентите и директорите. Секретарите и асистентите сядаха извън тях. Помещението беше застлано с килим, бюрата бяха почти нови, обзавеждането на офисите, студията и кабинетите на ръководството бяха от най-добрите, които могат да се купят, но въпреки това всичко изглеждаше сиво. Но се различаваше от всяко друго студио, което Валери бе виждала. Всъщност, това я порази с ограничеността и затвореността си, сравнено с всички други.

Защото работя тук. Сега не се втурвам като гостуваща звезда да запиша блестящо деветдесетсекунден клип и да отлетя обратно при конете, свободата и любимата ми Стърлинг Фармс.

Тя затвори очи, за да не потекат сълзи. Твърде много промени за твърде кратко време, мислеше тя. Така и не успя да се приспособи към никоя от тях.

В деня след отказа на предложението на Едгар, когато спря да се преструва, че животът й е същото добре познато, обвито в лукс и пари гнездо, тя почувства цялата тежест на онова, което Карлтън бе извършил. След това се появи Сибил с предложение за работа и два дни по-късно Валери се премести обратно във Вирджиния, но не в просторната ферма в Мидълбърг, а в малко апартаментче във Феърфакс, с две тесни стаички и миниатюрна кухня, едва-едва мебелиран с простички мебели, с легло наклонено на една страна и няколко алуминиеви тенджери и тави. Сутрин и вечер си казваше, че е временно. Като в лош хотел. Не живея в него, просто съм отседнала за малко, докато събера пари, за да си взема прилично собствено жилище.

Но нямаше никаква представа кога ще стане това.

Засега майка й беше добре. Щом си намери по-малък апартамент и се премести от Парк Авеню, тя би могла да живее от парите от сметка, пропусната от Карлтън и от продажбата на бижутата си, поне докато Валери намери начин да й помогне.

Което означаваше, че трябва да печели повече от компанията на Сибил, да си намери друга работа или… Друго нямаше. А и не можеше да понесе мисълта да си търси друга работа. Първият път не беше се справила добре. Сега имаше някаква сигурност: работа, заплата. Но толкова мизерна, че никой не би се опитал да живее с нея — сигурна беше, че и тя не би могла за много дълго време — но поне я получаваше редовно. Сибил й я беше, тъй да се каже, подарила.

Но тя я мразеше. Мразеше всичко, свързано с работата. Мразеше да се събужда в определено време, да се облича и закусва за броени минути, да кара до студиото сред поток коли като една от тълпата и да върви из офисите на Сибил Морган Продакшън, където все още бе никоя.

Къде беше триумфът на победата, който изпита в Адирондак? Къде останаха възбудата и задоволството от съзнанието, че хората зависят от теб? Къде е чувството, че е по-добра от онова, което мислят хората за нея?

Но не на тази работа. Компанията на Сибил не е място за героизъм. Сигурно има обаче нещо, което тя може да върши. Нещо, което да я накара да се почувства отговорна за живота си отново.

Едно от нещата, което сигурно нямаше да направи, бе да се върне при Едгар. Неведнъж бе мислила за това, но знаеше какво би станало, ако се върнеше: щеше великодушно да й прости и да демонстрира благородство като се ожени за нея. Бракът им щеше да е провал от самото начало. Не, не Едгар. Друг мъж, може би някой, който би повярвал във възможностите й. Или пък парите й, поне част от парите й, ще се върнат. Или… нещо друго. Нещо, за което още не се бе сетила.

Промяната може да стане всеки момент, казваше си Валери. Но единственото нещо, което се промени в двете седмици след преместването й във Вирджиния, беше продажбата на Стърлинг Фармс.

Дан Литигейт й бе казал в деня, преди да започне работа при Сибил, че някой е предложил добра оферта, но не знаеше кой, защото преговорите са се водили с адвоката на купувача, но цената била превъзходна, а финансовото състояние на купувача изглеждало солидно. Валери скоро щеше да разполага с голяма сума пари, с които да си помогне при уреждане дълговете на Карл. След една седмица продажбата бе потвърдена.

Свършено е. Някой друг ще я притежава сега. Никога отново няма да мина през стаите, няма да яздя по полята, или да бера цветя от градината или оранжерията, за да украся масата за вечеря.

— Всичко ли е сортирано? — Гъс Емери стоеше до бюрото на Валери и посегна към кошницата с пощата.

— Не — отвърна тя. — Сега ще ги сортирам.

Той погледна към стенния часовник на стената зад гърба й.

— Преподобната Лили ги очаква в единайсет часа.

— Не сте ми казали това.

— Аз ти заповядвам. А това значи сега, а не когато ти решиш.

Валери го изгледа студено.

— Нужно ли е да сте груб, за да демонстрирате важността си?

От свитите му устни се разнесе продължително подсвиркване.

— Я виж ти, много сме смели тази сутрин, като се има предвид, че сме съвсем нови в работата и можем да изхвърчим на момента. Остави аз да се грижа за важността си, а ти си гледай работата. Ясно ли е?

— Не. Ако трябва да работим заедно, защо не се държите като джентълмен, което ще е по-приятно и за двама ни?

— Джентълмен — повтори той. — В работата няма джентълмени, Валери. Ако беше работила поне един ден през живота си, щеше да го знаеш. Донеси ми тази поща, щом свършиш. Чакат те цял куп други неща.

— Откъде знаете, че не съм работила през целия си живот?

— О, хайде, де. Вестниците, телевизията, поведението ти, както и първата дама. До скоро.

— И това ви безпокои? Че никога не ми се е налагало да работя?

Той я изгледа, извръщайки глава.

— Безпокоят ме само хора, които не изпълняват заповеди. Така че това е урокът, който ти преподадох: аз заповядвам, ти козируваш. Трябва да научиш това, както и всичко останало.

И той продължи към клетката си, намираща се на пет метра.

Валери го проследи с поглед. Ти долен, завистлив, раболепен малък червей, помисли тя. Мразиш хората с пари. Мразиш ме, защото съм имала пари, а ти никога не си и може би никога не ще имаш. И Сибил ме пробута на теб, а на теб не ти харесва. Е, не е ли прекалено лошо? Това ми е работата и никой не може да ме изтръгне от нея.

Тя обърна кошницата с пощата върху бюрото си и започна да изважда писмата от пликовете, прочиташе ги набързо и ги разделяше на купчини. „Скъпа, Преподобна Грейс, благодарение на вас животът ми сега е прекрасен…“ се поставяха от едната страна на бюрото. „Скъпа Преподобна Лили, не знам какво да правя с моя син, взема някакви наркотици…“ се слагаха на другата страна.

Но ръцете й бързо забавиха темпото си, защото започна да изчита писмата от начало до край. Бяха интимни, страстни, дори боготворящи. Пишеха на Лили Грейс, като че ли тя беше майка, сестра, боготворен учител, стар приятел или любим. Чувствата бяха искрени. Валери ги прочете с учудване. Младата жена, пасажер в самолета на Карлтън в онова последно, ужасно пътуване, изглеждаше съвсем обикновена. Дори малката реч, която произнесе на погребението на Куентин Ендърби, макар и вълнуваща, не бе с нищо забележителна. Какво се бе случило? Някой ден, може би, ако имам време, реши тя, ще отида в нейната църква.

— Изглежда имате нужда от помощ — произнесе лек, приятен глас над рамото й и една дълга ръка се протегна, за да грабне купче писма.

— Не, нямам — гневно каза Валери и обръщайки се видя вдигнатите вежди и откритата усмивка на Ал Слейвин, другият режисьор, за когото работеше.

— Хайде да ги свършим — кимна той и си придърпа стол.

Брадата и косата му бяха огненочервени и когато се наведе над писмата, Валери забеляза малко плешиво петно на върха на главата му. Той хвърляше бегъл поглед на всяко писмо, поставяше го в съответната купчина и вземаше следващото. — Не мога да ги изтрая за дълго. След като прочетеш няколко, всички си заприличват.

— Винаги ли са толкова много? — попита Валери, като преглеждаше писмата колкото може по-бързо.

— Пристигат всеки ден. Получаваме осемстотин-деветстотин седмично, понякога повече. Обожаващите я фенове получават прочувствена благодарност. Хората в затруднение получават писмен отговор или им се отговаря по телевизията.

Валери погледна нагоре.

— Как?

Той поклати обвинително пръст.

— Сама се издавате. Не признавайте никога публично, че не гледате всеки епизод от всяко продуцирано от Сибил Морган Продакшън шоу. Би означавало подписване на смъртна присъда. Само между нас — Лили се явява по телевизията всяка сряда вечер в десет часа. Предаването се нарича „Вкъщи с Преподобната Грейс“: тя седи до уютна камина с лилии и свещи на масата и отговаря на някои писма. Прочита ги високо, разбира се без имена, дава съвети, пръска мъдрост и вдъхва кураж, усмихва се към камерата с любов и нежност…

— Вие не я харесвате.

— Напротив. Обичам я. Никой не може да не обича Лили. Просто не бих желал тя да направлява живота ми или страната ми. Безпокоя се, когато хората се влюбват в образ от екрана и мислят, че така биха могли да преобразят политическите си или морални качества.

Валери кимна, без в действителност да обръща голямо внимание. Не я интересуваше толкова много. В друго време би била заинтригувана да научи повече за Лили Грейс, но сега, с толкова неща на главата, просто й липсваше необходимата енергия, за да се опита да разбере една млада проповедница, която не заема място в живота й.

— Готово — каза тя. — Ще пием ли кафе?

— Аз ще взема. А вие ще попитате Гъс какво иска да се свърши след това.

— Имах намерение да отидем до кафенето долу.

— Знам. Но ние нямаме почивки. В кухнята има кафемашина. Ще ви я покажа по-късно.

Валери го загледа продължително.

— Това пиеса за двама ли е? Той играе лошия, а вие — добрия? Той кара хората да се чувстват нещастни, а вие след това ходите да заглаждате настръхналата перушина?

Той се усмихна в червената си брада.

— Вие сте умна лейди. Не е пиеса, улеснение. Той изстисква повече работа от хората, но аз ги задържам да не напускат. Поне за известно време.

— Харесвате ли го?

Той размърда рамене.

— Ние сме екип, свикнали сме един с друг. Сега побързайте да откриете какво друго трябва да свършите, а аз ще взема кафе.

Изглеждаха като две половини на една личност, си мислеше Валери, но благодарение на Ал Слейвин тя не се отчая най-малко десетина пъти през следващите три седмици. Имаше някаква жилка на жестокост у Гъс Емери, която я озадачаваше. Беше толкова добър в работата си, че според нея би трябвало да си позволи отпускане. Но никога не се отпускаше. Гонеше себе си и тези около себе си. Изглеждаше ожесточен срещу всеки — с острия си език и студен цинизъм. Не се интересуваше от ничие мнение.

Освен Сибил и Лили. Със Сибил се държеше спокойно, енергично, студено и с уважение, никога почтително, но и никога грубо. С Лили беше предпазлив — като че ли стъпваше на пръсти около нея, внимаваше за речника си, говореше меко, бащински, когато даваше напътствия или се усмихваше, когато снимаха проповед или „Вкъщи с Преподобната Грейс“. Беше се превърнал в неделима част от Сибил Морган Продакшън, но никой, освен Сибил и Лили не го харесваше.

Всички обичаха Ал Слейвин. Много скоро стана и най-близкият приятел на Валери. Във всеки свободен миг той й обясняваше елементите на продуцирането: как суровият сценарий се превръща в завършена, заснета програма. Научи я да прави надписите и други дейности в апаратната. Обясни й сателитните връзки и транслации, операторските и осветителните техники. Често я викаше да му помага в студиото.

Мелодрамата „Изкуството на любовта“ се записваше всеки ден, след репетиция сутрин.

Ал бе в апаратната, а Валери — в студиото. Стоеше настрана, със слушалки на ушите, с бележник и молив, готова да изпълни нарежданията.

— Шарфът на Лола е изкривен — каза Ал на Валери по слушалките и тя отиде, за да оправи шарфа на Лола Монталда.

— И й кажи да си закопчее третото копче на блузата. Какво й става? Попитай я колко ще пийне на обед?

Валери се усмихна на Лола.

— Ал би искал да си закопчееш блузата. И каза, че си много красива днес.

— Разбира се — каза Лола. — Винаги съм хубава. Копчето ми? — тя погледна надолу. — Чудно. Трябва да се е разкопчало само.

— Валери — извика Ал — всички чакаме.

— Лола — предаде й тя, — всички чакат.

— Разбира се — отвърна Лола. — Нека чакат. — Закопча блузата си и се разположи на софата, държейки рисувана керамична ваза.

— Добре — каза Ал. — Ще започнем от „Отнасяш се с мен като с робиня“.

„Преместих се в къщата ти, когато ме помоли, така че да съм наблизо, когато ти потрябвам! За да правя каквото искаш! Всичко, което поискаш! А сега си мислиш, че можеш да ми кажеш, че си намерил друга по-добра? Няма да си постоянно тук? Щото ще се виждаш и с нея? Добре, аз няма да остана тук! Ако си мислиш, че ще кисна тук, ти си луд! Ти си…“ — Тя се огледа наоколо като че търсеше още нещо за хвърляне и в този момент Том Халприн скочи, хвана я здраво за раменете и я притисна надолу към софата.

С едната ръка я задържаше долу, а с другата разкопчаваше блузата й. Тя нямаше нищо под нея, но тялото на Том и снимачния ъгъл на камерата позволиха да се видят само за миг пълните й гърди.

— Не! — изкрещя Лола. — Не искам… не можеш…! — Тя се бореше, но той задържа ръцете й над главата. — Спри! — викаше тя, докато викът й премина в скимтене. Устата на Том беше върху гърдите й. Ръцете му — под полата. Камерата се плъзна бавно към софата, където ръката на Лола сега висеше отпусната, а пръстите й леко галеха килима. — Том — мълвеше тя. — Всичко, което поискаш…

Валери стоеше встрани, занемяла от гняв. Никога не бе гледала „Изкуството на любовта“. Никой не й беше казвал, че това е полуприкрита порнография. Защо Сибил го прави?

Защото има аудитория. Валери знаеше, че сериалът „Изкуството на любовта“ е купен от трийсет и пет телевизионни станции и биеше всички телевизионни мелодрами в следобедните часове. Сибил угаждаше на аудиторията, без да се интересува от качеството на програмата. Така печелеше парите си.

Чудя се какво ли не би направила за пари, мислеше Валери.

Но след това се учуди на останалите: Ал Слейвин, Лола, Том и целия състав, помощник-режисьора, операторите… и Валери Стърлинг. Всички ние работим за порнографските филмчета на Сибил. И с нищо не сме по-добри от нея.

Не, продължи да мисли тя. Не е съвсем вярно. Коя съм аз да съдя хората: че било по-добре да напуснат, отколкото да работят в порнографски пиеси? Реалният избор е на Сибил. За нас — останалите, е по-комплицирано.

След като бе построена следващата сцена, гласът на Ал прозвуча в слушалките.

— Валери, би ли приближила телефонната масичка по-близо до леглото? И да провериш дали килимът е прибран, защото камерата трябва да влезе в банята? Не дай Боже да се види задника на Том под душа.

Свърши всичко, което й наредиха, но мислите й бяха другаде. Никога по-рано не беше се замисляла за хората, принудени да работят, независимо дали харесват работата си или не, дали трябва да правят компромиси с убежденията си, за да задържат работата си, защото нямат друг избор. Но сега тя бе част от този свят и бе поразена от факта, че трябва твърде много да се приспособява. Защо никой не се оплаква?

Може би, защото бяха добре заплатени. Би трябвало и на мен да плащат повече, мислеше Валери към края на деня. В студиото бе тихо, а персоналът подреждаше сцената за репетицията на следващия ден. Тя също изпълняваше работата, за която бе назначена, дразнеше се и се отегчаваше, защото задачите бяха прости: да поръчва по телефона пиците, които ще се раздадат на двата отбора от шоу играта, да провери реквизита за „Изкуството на любовта“, да направи кафе, да донесе сандвичи за обяд, да отбележи поправките в сценария, да получи разрешение за ползване на авторските права на песни…

— Той иска да се проваля — казваше Валери на Ал в края на третата седмица. — Само защото някога съм имала пари.

Ал поклати глава. Седнал на бюрото си, той записваше набързо промените в осветлението за „Часът на божията милост“.

— Има нещо повече от това. Нещо, свързано с мисис Морган. Мисля, че ревнува.

— Ревнува?

— Тя ти обръща голямо внимание. Често минава оттук, като че ли случайно, но наблюдава теб. Сякаш винаги те наблюдава каквото и да правиш. Дори когато е в кабинета си. Трябва да си го забелязала. Всички останали го знаят. Мисля, че може би Гъс е загрижен за мястото си — не режисурата, но да не го изместиш от ролята му на съветник.

Валери се изсмя.

— Кажи на Гъс, че няма опасност. Не сме близки със Сибил.

— Но си я познавала, преди да те назначи?

— Да. — Не й се говореше за това, дори с Ал. Тя остави страниците, които подреждаше. — Толкова ми е противно това, всеки осмокласник може да го свърши. Трябва да ми дадете друга работа, Ал, в която ще се чувствам полезна, ще ми е приятно да я върша.

— Почти целият свят иска това — любезно й отговори Ал. — Дай ни възможност, Вал. Няма и месец откак си тук. Ще намерим нещо интересно за теб.

Валери се усмихна на сериозността в кафявите очи. Беше добър приятел, щастливо женен, с голямо семейство, което я улесняваше да мисли за него като за някой, на когото може да разчита и да обича.

— Благодаря, Ал. Мисля, че Сибил не иска да правя нещо по-сложно още отсега.

Гъс Емери влезе и махна към Ал.

— Трябваш ми за неделя за снимките на Лили.

— Няма проблеми — каза с готовност Ал. — Нещо по-специално?

Гъс поклати отрицателно глава.

— Както обикновено. Ти ще ръководиш от апаратната предаването на шибаното й послание към вярващите. Сладкишът им.

— А ти? На почивка ли отиваш тази седмица?

— Избран съм да помогна на първата дама. Закупила е ферма за коне в Мидълбърг. Ще й помагам там.

— Тя вече има ферма за коне. В Лийсбърг, нали?

— Купила е много по-голяма. Стърлинг Фармс. — Гъс се обърна към Валери. — Някаква връзка?

Тя стоеше като вкаменена.

— Не. — И двамата гледаха към нея. — Имам работа — каза тя сковано и се изправи. Огледа се наоколо като че ли се питаше къде се намира, след това тръгна към бюрото си.

Някой друг ще я притежава сега. Никога отново няма да мина през стаите, да яздя по полята, да бера от градината или оранжерията цветя, за да украся масата за вечеря…

Тя продължи да върви, отмина бюрото си, всички други бюра и по коридора стигна до голямото студио. То беше ледено, тъмно и празно до следващата сутрин, когато камерите ще го съживят отново. Тя не може да притежава фермата. Никой не може. Тя е моя.

И не само защото някой бе купил Стърлинг Фармс. Зашемети я фактът, че това е Сибил.

Все пак какво значение има кой я е купил? Вчера не знаеше кой е купувачът. Днес знаеше. Какво значение, когато най-важното беше, че за нея тя е загубена.

Има значение. По необясним начин чувстваше, че Сибил от години дебнеше, следеше — в бутиците, в магазините за козметика; стрелбата, ездата, лова — дори Ник, помисли си с горчивина — и сега Стърлинг Фармс. В началото Валери мислеше, че Сибил иска да копира начина й на живот, сега обаче, изглежда, че иска да вземе всичко, всичко, което е притежавала.

Като че ли иска да ме накаже. Но какво съм й направила? Мислех, че й помагам. Тя дойде при мен в Ню Йорк и аз…

Не, досети се тя изведнъж. Не Ню Йорк. Преди това. И тогава си спомни.

Станфорд.

Нещо бе направила… не, казала нещо, с което предизвика неприятности на Сибил. Дребно нещо, но в резултат Сибил бе изключена. Заради това. Заради това се бе отнесла към нея приятелски в Ню Йорк — чувстваше се виновна. И й се извини.

Все още стоеше в центъра на студиото, замаяна от нахлулите мисли.

Преди тринайсет години.

Закрачи напред-назад близо до софата, където Том Халприн бе изнасилил Лола Монталда и поток от секссцени вървеше ден след ден, освен когато софата се използваше като част от декора за „Вкъщи с Преподобната Грейс“. Направих глупост, но след тринайсет години тя не е забравила и иска да ме накаже. Боже мой, ако през цялото това време е чакала сгоден случай…

Почти бе забравила болката от загубата на Стърлинг Фармс. Какво още иска? Ако имах съпруг, предполагам, че би го поискала. Но нямам, нямам нищо още, което е възможно да пожелае. Питам се дали това означава, че най-после е удовлетворена.

Тя потрепери. Представяше си мислено една неумолима, неудовлетворена Сибил, която ще я преследва вечно.

Но това е лудост. Сибил не й е вече приятелка — вероятно никога не е била — а сигурно се мисли за неприятелка на Валери, тя не е чудовище, би могла да бъде разубедена.

Добре, нека не изпадаме в крайности, помисли Валери поуспокоена. Няма да се опитам да я убеждавам. Няма да се ровя в миналото въобще. Но има неща, които искам от нея и по дяволите, ако тя не ми ги даде.

Искам повече пари за работата, която върша тук.

И работата, която ми обеща.

Познавам възможностите си. Показах й, че съм добър работник. Не се оплаквам, справям се с всичко. Сега искам в замяна няколко неща.

Тласната от справедливите си разсъждения, тя се върна по коридора и влезе в стаята, свързана с вътрешна врата с кабинета на Сибил.

— Трябва да я видя — каза тя, както преди три седмици, и отвори вратата.

Сибил говореше по телефона.

— Казах ти да насрочиш заседание на борда за вдругиден. Позвъни на Арч и Монти веднага, ние трябва… — Тя погледна към нея. — Ще поговорим по-късно. — Тя тръшна слушалката. — Секретарката ми би трябвало да позвъни, когато някой иска да ме види.

— Извинявай. Трябваше да почакам — каза Валери, влизайки в кабинета. — Искам да говоря с теб.

— Добре.

— Нуждая се от по-висока заплата, Сибил.

Сибил почти падна върху стола си.

— Защо?

— Защото получавам унизително малко, а заслужавам повече.

Едно мускулче затрепери в ъгъла на устата на Сибил.

— Аз съм секретарка и асистентка на Гъс и Ал. Това са две отделни длъжности. Трябва да ми дават две заплати.

— Две заплати — повтори Сибил.

— Не искам чак толкова, но очаквам да бъда прилично възнаградена за труда си. И има още нещо. Вчера Ал работеше върху ново шоу интервю. Искам да го водя. Тук съм от три седмици, изчаквах такова нещо, знаеш, че съм подходяща. И колкото по-скоро ме одобриш, толкова по-скоро ще мога да започна с Ал да го разработвам.

Сибил я изгледа за момент.

— Звучи ми като че ли вече седиш на моя стол.

Валери се усмихна, забравяйки, че Сибил никога не се шегува.

— Не засега.

Лицето на Сибил потъмня.

— Можех да откажа да те видя. Никой не си позволява да нахълтва тук по този начин. Започва да ми омръзва, ти злоупотребяваш със старото ни приятелство. — Тя се изправи. — След шест месеца ще имаме конкурс за нови сътрудници, както всяка година. Това ти е известно.

— Гъс ми каза, че няма да получа повишение до края на годината. Не злоупотребявам с нищо… няма да се унижа до там… мисля, че правя…

— Правиш онова, което искаш. Винаги е било така. Но не стигна много далеч, нали? Досега би трябвало да се научиш как да се държиш.

— Искаш да кажеш как да угоднича — ледено отвърна Валери. — Аз не угоднича, Сибил, нито пред теб, нито пред никого. — Тя спря. Работя при нея, работя при нея, работя при нея. Пое дълбоко дъх. — Исках да разискваме работата ми, заплатата, шоу интервюто.

— Искаш! За коя се мислиш, че да ми казваш, какво искаш да правиш? Ти работиш за мен, това е моята компания, получаваш моите пари за незначителната си работа. Винаги си си мислила, че си по-добра от мен, но сега знаеш…

— Не е вярно. Никога не съм мислила, че съм по-добра от теб. Аз имах повече…

— По дяволите…

— Изслушай ме! Имах повече пари от теб, но в тях не се включва и таланта. Аз бях родена в богатство. Но то не е нещо, заради което бих се чувствала по-добра от някого. Фактически аз ти завиждах! Ти винаги знаеше накъде вървиш и къде искаш да стигнеш… Помниш толкова много от миналото, би трябвало да си спомняш и това!

— Не ми казвай какво да си спомням! Винаги си ме гледала отвисоко, отнасяла си се като с глупава братовчедка от село и ненавиждам всяка минута от спомените си. Много време ми отне…

— Единствената истина, която каза, е, че мразиш спомените си с мен. И че ме мразиш.

— Никога не съм мразила… — Сибил спря, защото автоматично бе започнала да отрича, както винаги, когато някой я обвинеше в нещо. Тя седеше неподвижно в стола, втренчена в рисунката малко вдясно от главата на Валери. Не можеше да я гледа в очите. — Защо не? — попита тя и в дрезгавия й глас се изля години омраза. — Защо да те обичам? Никога не те е било грижа за мен. Винаги съм се чувствала по-нисша категория. Ти ми се перчеше с Ник, но когато той започна да ме харесва, ти ме изхвърли от училище, за да го запазиш за себе си. Добра работа свърши, нали? Аз се омъжих за него, не ти. След това ме влачеше по скъпоценните си бутици, за да покажеш колко си благородна, отделяше време, за да запознаеш бедната, малка Сибил с превзетите идиоти, които ти правеха обувките, палтата, гримовете… Покани ме в къщата си за посрещането на Нова година, за да се почувствам не на място, защото бях единствената неомъжена… Какво изобщо си направила за мен, та да трябва да те обичам?

Вцепенена от яростното нападение на Сибил, Валери отстъпи назад, но като я слушаше, очите й се присвиха и тя загледа Сибил с презрение.

— Предложих ти приятелство. Мислех, че търсиш това. Но ти нямаш и най-малката представа какво е приятелството. Ако наистина искаш да знаеш какво мисля за теб, ще ти кажа. Мислех те за измамница. Винаги беше толкова сладка, невинна и благодарна, толкова наивна, изпълнена с прекрасни чувства към всички… Господи, Сибил, нима си мислила, че ти вярваме? Ти ми…

— Млъкни — изкрещя Сибил.

— Ти ми казваше колко много обичаш Куентин, Ник, Чад, дори мен. Колко ти е необходима помощ, защото си безпомощна и загубена в този голям, лош свят.

— Млъкни! Не можеш…

— За известно време мислех, че ти наистина си вярваш или че си внушаваш, че е истина, но след това промених мнението си. И по-специално за Чад, защото ти никога не разказваше за него. Родителите обикновено са пълни с прелестни малки анекдоти за децата си, но ти никога…

— Ти не знаеш нищо за децата, никога не си имала! Нямаш нищо! Аз имам всичко. Мислиш, че ще ме накараш да се почувствам злобна, но аз съм по-добра от теб. Аз имам всичко.

— Всичко ли имаш? Питам се колко наистина имаш? Има нещо не в ред в теб, Сибил, нещо извратено, като че ли виждаш всичко отразено в онези криви огледала по панаирите. Мисля, че си ме взела тук…

— Пачавра, не можеш да ми говориш така! — Сибил бе скочила на крака, наведена през бюрото. — Вън! Вън! Вън!

— Остави ме да свърша! Взе ме тук, за да ме унижиш, нали? Да се държиш господарски. Точно в твоя стил, точно за каквато съм те мислила: ти си подла, отмъстителна, знаеш да мразиш, но не знаеш да обичаш…

— Шибана пачавра! — Сибил заблъска яростно копчето на бюрото си. — Ела вътре! — извика тя, когато секретарката й отговори. При появата на секретарката на вратата, тя каза със сподавен глас. — Тази жена напуска. Напиши й чек за каквото й дължим и провери да не се измъкне с някои наши вещи.

— Да отмъкна! — възкликна Валери. — Ти си луда. Нищо не бих взела от теб. Не искам нищо от теб.

— Искаш работа. Искаш някой да се грижи за теб. — Очите на Сибил избягваха погледа на Валери. — Всичките ти защитни прегради изчезнаха, нали? Съпруг, банкови сметки, позлатен живот… Изчезна. И ти дойде да просиш. Аз се помъчих да ти намеря работа, но това не ти е достатъчно. Аз поех грижа за теб, дадох ти повече, отколкото заслужаваш и три седмици по-късно ти нахълтваш и ми казваш, че съм нарушила обещанието си, че не ти харесва полученото и че очакваш да ти дам всичко, което поискаш…

— Сибил, спри! Не си измисляй неща и не се преструвай, че са верни!

— Не ме наричай лъжкиня! Не можеш да понесеш, че трябваше да дойдеш при мен и да просиш! Ти си лъжкиня, ти си нелоялна и разглезена. Не си вършиш свястно работата и си евтина курва, въртиш се около Ал Слейвин, който има жена и четири деца. Та той да ме изработи да ти дам страхотното интервю шоу. Никой не желае да те вижда по телевизията. Никой не желае да те вижда въобще! Ти се провали. Нямаш нищо никъде и никой не иска да има шибано вземане-даване с теб!

Валери се отдръпна от злобата на Сибил. Стомахът й се разбърка и тя помисли, че ще повърне от отвращение.

— Вън оттук — грубо извика Сибил. Тя седна, взе напосоки лист хартия и се обърна на въртящия се стол. — Вън, по дяволите! Имам работа.

Валери излезе, почти препъваща се от бързина. Трябваше да се отдалечи, колкото е възможно повече. Каквото и да я очакваше навън, по-добре да го изпита още днес, отколкото да остане още миг в орбитата на Сибил. Тя сграбчи дръжката на вратата, за да я затвори след себе си. Но точно преди това, чу гласът на Сибил — нисък, но силен, да отеква в стаята.

— Това е всичко. Всичко. Край! Сега започва моят живот!

Глава 21

— Имам нужда от работа — високо вдигнала глава каза Валери, седнала в коженото кресло срещу бюрото на Ник. Белият ленен костюм се бе поизмачкал от шофирането до офиса му и юлската горещина и влага. — Нямам пари. След смъртта на Карл открих, че всичко е пропиляно, а ми остави и дългове… Историята е дълга, но основното е, че се нуждая от работа и си помислих, че би могъл да ми помогнеш.

Застанала срещу стената от прозорци зад гърба му, лицето й изглеждаше като озарено от сутрешното слънце. Беше изминала година, откакто Ник я видя на обеда в Мидълбърг, но отново бе поразен от съвършенството на овалното й лице, спокойния поглед на лешниковите очи под правата линия на веждите, фината, като че ли прозираща кожа и светлокестенявата коса, падаща на свободни, тежки къдрици на раменете й и заоблените устни. Красотата й като че ли караше другите да се приближат, за да измолят усмивка. Може би, защото вярваха, че голямата красота се съпътства от душевно величие. И тъй, хората се приближаваха, мислейки, че човек, красив като Валери Стърлинг, притежава толкова доброта, искрена сърдечност и великодушие, че би им предала част от съвършенството си.

Ник, който знаеше, че не е съвършена — поне до преди тринайсет години — откри, докато я гледаше, че все още вярва във възможността това да е вярно. Припомни си онзи обяд в Мидълбърг, когато се убеди, че въобще не се е променила, но дори и това не го освободи от чувството на възбуда и очакване. Чувстваше се щастлив, макар и по много особен начин и разбра, че би могъл да я обича отново.

А може би съм я обичал винаги, продължи мисълта си той. Не би могло да е истина — не вярваше, че каквато и да е любов би могла да издържи тринайсет години без контакти и надежди — но самото предположение го интригуваше: харесваше му да си представя колко постоянна е била любовта му. А и защо иначе би го обзело такова щастие?

Очите на Валери бяха помрачнели и той неочаквано осъзна, че е притеснена от мълчанието му.

— Карлтън почина миналия януари — каза той. — Какво си правила от тогава?

— Нищо. Нищо съществено. — Тя срещна погледа му и въздъхна малко раздразнено. — Работих.

— Къде?

Главата й се вдигна по-високо.

— В продуцентската компания на Сибил. Предложи ми да работя с двама режисьори и аз започнах, но имахме различия по това какво мога да правя, така че аз… напуснах.

Той кимна спокойно. От обяснението изглеждаше, че Сибил я бе изхвърлила. Каква безумна ситуация, си каза. Сибил винаги й е завиждала и да й се удаде случай да я унизи…

— Колко време работи за нея? — попита.

Тя помълча.

— Три седмици.

Той кимна отново, спокойно, както преди малко.

— А преди това?

— Живяхме с майка ми в Ню Йорк. Опитвахме се да намерим по-малък апартамент за нея, не можеше да си позволи да остане там, където беше. Аз… мислех си да се омъжа отново, но не поисках. — Тя се наведе напред. — Искам да правя нещо интересно, Ник, нещо значимо. Трябва да работя нещо, което ми харесва, нещо, за което ме бива. Искам да правя шоу интервюта, или журналистическо разследване или новини, и сама да си пиша текстовете. Знаеш, че отдавна се занимавам с това. Добре се справях. — Тя спря, мислейки за времето, с което бе разполагала: часове, дни, години, само за да върши онова, което й е приятно. Толкова много свободно време, време — лично нейно. То беше също форма на благосъстояние, както и значителното й богатство, а тя досега не беше го осъзнала. — Знам, че продуцираш някои собствени програми. Искам да създадеш една за мен…

Ник се облегна назад, развеселен от нахалството й. За момент си помисли, че тя може би прикрива несигурност, дори страх, но по-продължителен поглед го убеди в друго: беше съвсем сериозна и арогантна, както винаги. Изоставена, почти сама, жертва на съпруга си, без средства, с които да се издържа, тя се държеше далеч повече от смело, направо дръзко.

— Бива ме за това, Ник, мога да се справя — повтори тя. Едва тогава неочаквано добави. — Почти единственото нещо, което мога да върша — изрече го с малка, обезсърчителна усмивка, от която го заболя сърцето.

Помисли върху казаното. Пред камерата би била чудесна, не се съмняваше. Колко обаче би издържала пред камерата — половин час? Дали може да пише? Нямаше и доказателства дали се отнася към света днес по-сериозно от вчера, въпреки че вече не разчиташе на богатството си. Тя не търси кариера, мислеше си той. По-скоро очаква мъжа, който ще я спаси, или онзи, който ще открие парите й, или някое друго чудо да се случи, за да се оттегли.

Но макар и сигурен в тези разсъждения, не можеше да я отпрати. Дори само заради странното усещане за щастие и очакващите отговора му вперени в него лешникови очи.

— Все още ли живееш в Мидълбърг? — попита той.

— Не, трябваше да продам фермата. — Тя продължи по-спокойно. — Живея в апартамент във Феърфакс. Смятам скоро да се преместя на по-добро място, но няма да се отдалечавам. Не искам да напускам Вирджиния.

— Добре. — Той вдигна слушалката на телефона. — Сюзън, какво незаето имаме в момента? — Играейки си с писалката, без да поглежда към внезапно намръщилата се Валери, той почака. — При Ърл — продължи той. — Това изглежда чудесно. Тук е моя близка, Валери Стърлинг, може би ще поиска да говори с теб за мястото. Мисля, че ще е много добра.

Той се обърна към Валери.

— Имаме свободно място. — Гласът му звучеше безразлично, почти рязко. — Увеличаваме персонала за една нова програма — „Експлозия“ и ни трябва още един човек в отдела за проучване.

Валери се начумери и го погледна учудено.

— Проучване?

Ник кимна.

— В момента не разполагаме с нищо друго. — Звучеше като извинение, но той продължи по-рязко. — Като начало мястото е много добро за теб. Ще се запознаеш с всички и ще се научиш как работим. Отделяме доста време, за да се учим сами. Всичко все още изглежда ново тук и всички вършим по пет-шест дейности, когато се наложи, за да преодолеем поредната криза, независимо от естеството й. Но ние ги преодоляваме и никога не повтаряме грешките си. — Гласът му стана по-топъл, защото обясненията го ентусиазираха. — Така че тук може да изглежда хаотично, но никога — скучно. Нашите хора не напускат. Петимата, които привлякох на ръководни длъжности преди две години са все още тук и така е с всички, които назначихме след това. Ти можеш да помогнеш в популяризирането на канала.

Валери се усмихна колебливо.

— Не разбирам нищо от проучвания.

— Ще се научиш за нула време — гласът на Ник все още бе топъл и преливащ от енергичност. — Ърл Дешан ръководи отдела. Той ще ти окаже необходимото съдействие.

— Но това не е моето… Тя не довърши.

В кабинета на Ник настана тишина. Валери се изправи, обхваната от паника и пресече голямото помещение. Не проумяваше случилото се. И през ум не й бе минало, че той може да не й помогне. Поспря се пред ескимоска скулптура — изправена на задните си крака танцуваща мечка. Произведението беше първокласно. Познаваше подобни от частни колекции и знаеше колко са редки и скъпи. Не знаеше, че Ник харесва ескимоска скулптура. Всъщност тя нищо не знаеше за него. Някога беше убедена в безпроблемната яснота на характера му, така лесен за разбиране. Но това беше, когато той имаше две увлечения — работата и нея.

Кабинетът му изглеждаше семпъл, но тя можеше да оцени колко е струвал — облицован с махагон, с мебели от кожа и палисандрово дърво и изящен килим в индиански стил. Кабинетът на преуспял, амбициозен мъж, мъж с превъзходен вкус и пари, с които да го задоволява. По-рано размишленията й биха спрели до тук. Но сега виждаше и други неща — че това е кабинет на един суров мъж, който макар и да звучеше момчешки ентусиазирано, в действителност беше все така лишен от въображение, какъвто някога го познаваше, особено когато бъдеше помолен да направи нещо различно, като например да й даде възможност за работа. Той ми дава възможност. В обзелата я паника тя отхвърли мисълта. Не е подходящата възможност. След като работи за Сибил, тя се нуждаеше от нещо, което знаеше, че може да работи. Необходимо й беше да почувства увереност в себе си.

Приближи се до камината, няколко пъти вдигна и постави обратно гипсови скулптурки — тюлени, закачени на въдицата на рибар. В кабинета бе съвсем тихо. Когато тя се обърна, Ник я наблюдаваше в очакване да се успокои. Един от най-атрактивните мъже, които съм познавала, си каза. И то сега много повече, отколкото в колежа. По лицето му имаше нови линии, които го правеха по-интересен, косата му сивееше на слепоочията, усмивката му, макар и не толкова отзивчива, както тогава, разведряваше лицето му повече, отколкото си спомняше, а дълбоко поставените очи гледаха по-загадъчно. Яката на ризата му бе отворена небрежно, но леко вълнено яке прилягаше отлично на широките му рамене и Валери бе сигурна, без дори да погледне, че и чорапите му са в тон с облеклото.

Преди години, когато бяха заедно, дрехите му бяха износени, притежаваше само една вратовръзка, косата му бе вечно рошава, а чорапите никога не подхождаха. След скъсването той се бе оженил за Сибил… как е могъл? Как е могъл да я обича, да я желае, да изпитва нужда от нея?… да се разведе със Сибил, да стане баща, да създаде две компании, да се пресели и според Чад да се забавлява с доста жени. Въобще не го познавам, отново си помисли Валери. Всичко свързано с него я връщаше към спомените, но все още й се струваше, че говори с чужд човек.

Но той не ми е чужд и аз разчитам на него. Как можа да се отнесе така с мен?

— Полезно беше да науча колко много мога да се излъжа в някого — каза тя, с нотка на отчаяние. — Сигурна бях, че ще ми помогнеш.

Ник повдигна учудено вежди.

— Искаш да кажеш да ти предложа онова, което искаш.

— Исках да кажа да ми предложиш нещо, за което ме бива. Всеки би могъл да ми предложи да правя журналистически разследвания.

— Всеки би могъл, но се съмнявам дали би го направил. Ти самата каза, Валери, че не разбираш нищо от разследвания.

— Хората могат да предлагат всичко — изрече тя заядливо, — ако не знаят какво съм правила и за какво съм подходяща. Но ти знаеш. Сигурна съм. Бях убедена, че ще ме разбереш.

— Нека перифразирам това, което каза — рече Ник ледено. — Дошла си при мен, защото те познавам и заради това не бих могъл да ти откажа каквото и да е.

Валери се изчерви.

— Казваш го много грубо.

— Покажи ми как.

— Приятелите се търсят, когато имаме нужда от тях. Мислех, че приятелството означава това. Иначе светът би бил прекалено мрачен: всеки сам, откъснат от останалите…

Той кимна.

— Права си. Ти се обади, аз ти предложих работа и казах, че искам да бъдеш част от онова, което създаваме тук. Това значи, че няма да си сама. Какво още ти е необходимо, за да стане светът по-малко мрачен?

Валери се усмихна неволно. Отдавна не й се бе случвало да разговаря с духовит човек. Очите й срещнаха погледа на Ник и той отвърна на усмивката — спокоен и уверен; нейната, обаче, угасна. Запита се колко време ще й е необходимо, за да разбере, че е загубила статуса, който цял живот е смятала, че й принадлежи.

— Мисля, че тук ти харесва — каза Ник небрежно. — Разследванията могат и да ти дойдат, въпреки че предполагам, че ще се намери друго нещо, след като поработиш малко.

Валери повдигна леко глава като че ли чу предупредителен сигнал.

— Искаш да кажеш, след като се установя? Тест, нали? Да разбереш дали пасвам и изпълнявам задачи. Така направи и Сибил…

— Не, не е — веднага отговори Ник. — А и ти сигурно не вярваш в казаното. — Отново гласът му бе станал безцеремонен. — Искам да ти помогна да намериш собственото си място — нещо, на което можеш винаги да разчиташ, ако наистина търсиш това. Ако е така, ще направя всичко, което мога, за да те подпомогна. Но докато желаеш да работиш в моя телевизионен канал трябва да ми се довериш за начина, който намирам подходящ.

Валери замълча. Срамуваше се, че го обвини, че се държи като Сибил. Но го каза от безсилие. И той е като всички останали. Не й вярва, че може да свърши нещо. Ще отида някъде другаде, каза си тя, имам приятели.

Но не й се ходеше никъде вече. Разбира се, че вярваше, че приятелите са за това, да помагат, но мразеше да се моли. Малкото приятели, на които се бе обадила, преди да започне работа при Сибил, нищо не бяха предложили. Дори Дий Уайли не можа да й предложи помощ, макар че се обаждаше редовно — единствената, която, след като Валери се премести във Вирджиния, продължи да поддържа връзка. Не й беше лесно да позвъни на Ник и да помоли за среща, още по-малко да го моли за работа.

Добре тогава. Ще остана тук. Повече никакви молби за благосклонност. Застанала до камината, с вдигната високо глава, тя погледна към Ник и се усмихна. Ти, тъп, тесногръд, стиснат задник, бизнесмен… как за Бога съм могла да си помисля, че те обичам? Ще ти покажа на какво съм способна, ще ти покажа колко грешиш за мен. Нищо не знаеш за мен.

— Чудесно — каза тя почти весело. — Журналистически разследвания. — Почти прехапа езика си, докато произнасяше последните две думи. — Доколкото си спомням бях много добра по това в колежа. Сигурна съм, че скоро ще си припомня. — Тя се усмихна отново и тръгна към бюрото му. — Ако бях знаела какво ме очаква, щях да работя много по-сериозно върху него. — Тя протегна ръка. — Благодаря ти.

Той се изправи и я изгледа внимателно.

— Много се радвам, че идваш при нас.

Ръцете им се докоснаха и Валери почувства шока от познатото й ръкостискане на дългите, тънки пръсти. Тя бързо отмести поглед. Спря го върху снимката на Чад, поставена на бюрото му.

— Не попитах за Чад — каза тя като оттегли ръката си. — Как е той?

— Чудесно — очите на Ник се оживиха. — Това е последният му шедьовър. — Повдигна рисунката, която беше опряна на шкафа зад бюрото. — Търся място, на което да я закача.

Валери разгледа рисунката. Момче и мъж караха велосипеди покрай канал — сети се, че е каналът в Джорджтаун — а отстрани весело подскачаше куче. В далечината от горния прозорец на една къща ги гледаше жена. Каналът и тротоарът бяха изрисувани на слънчеви и сенчести петна, но мъжът и момчето бяха на открито между дърветата, позлатени от слънчевата светлина. Жената на прозореца изглеждаше като тъмен силует.

Спокойна сцена, приличаща на рисунките на Писаро, но с подчертано изразен собствен почерк, който накара Валери да поклати почудено глава.

Той е чудесен. Удивително е за малко момче… на колко години е?

— Единайсет.

Тя поклати отново глава, но този път с чувство на меланхолия. Единайсет години. Ник направи толкова много, живя толкова много, докато аз просто гледах как годините минават…

— Той ми хареса, когато се срещнахме на обяд миналата година — каза тя. — Но сега изглежда, че ще става художник.

— И аз така предполагам — каза Ник. — Надявам се, че ти… — Вътрешният телефон на бюрото му иззвъня и секретарката обяви следващата му среща. Той остави рисунката на пода и изпрати Валери до вратата на кабинета си. — Надявам се, че ще се разберете с Ърл — каза той, прекъсвайки започнатото. — Иди в канцеларията като излезеш от тук, последната врата вляво и попитай за Сюзън. Тя ще оправи документите и ще те представи на Ърл. Можеш да започнеш веднага, нали?

— Да. Благодаря ти отново.

Стиснаха си ръцете още веднъж набързо и тя тръгна надолу по коридора.

Започвам, помисли си тя, учудена от себе си. При Ник.

E & N, телевизионният канал за забавления и новини, който Ник създаде на мястото на „Ендърби Броудкастинг Нетуърк“, току-що бе започнал да излъчва двайсет и четири часа в денонощието. Аудиторията му бе нараснала на двайсет милиона семейства.

— Все още имаме много път за изминаване — каза Лес Брадън. — E & N има едва трийсет и пет милиона зрители. — Но казвайки го, се усмихваше, и както всички останали от E & N ликуваше.

„Новините от другата им страна“ не само им бе донесла първата „Еми“, но и първото им шоу, регистрирало два милиона зрители и накарало ръководствата на националните канали да ги забележат.

Наградената програма бе започнала с Джед Бейлис, забързан към Конгреса, да казва яростно „Моят опонент иска да отреже социалните ви осигуровки с четирийсет и шест и половина процента“. На екрана се появи опонентът на Бейлис, датата на речта му под името. „Социалното осигуряване не бива да се орязва — произнесе той монотонно. — Четирийсет и шест и половина процента от хората не биха преживели без тях.“

Появи се ироничното лице на водещия. „Защо Джед Бейлис използва погрешно тези проценти? Не е разбрал, когато ги е чул за първи път? Ако искате да отговори, ще се радваме да ви го покажем в следващото предаване.“ Политици, издатели, бизнес — ръководители, чуждестранни лидери, репортери и общински дейци, всички се мъчеха да изглеждат почтени.

Вестниците постоянно пишеха за „Другата страна“, както започна да се нарича предаването. Зрителите с нетърпение очакваха неделната вечер, за да видят коя ще бъде следващата жертва.

— Улучихме десетка — обяви Лес. — Не е ли късмет? Постигнахме успех с нещо действително ново, и то още през първата година. И това е само началото. Чакайте и ще видите.

— Нашият призов дует: новините и цирковете — каза Ърл Дешан на Валери, когато се отправиха към отдел „Проучвания“ през първия й работен ден в E & N. — Освен тях имаме шоупрограми за мода, които не се отличават с нищо особено, но така намираме спонсори и печелим. Вземаме чужди филми, както и мили, остарели наши филми. Двете новинарски предавания се следват от дебати — истински дебати, без никакви ограничения — веднъж трябваше да прекъснем юмручен бой. — Той спря. — Докъде бях стигнал?

— Шоупрограмите за мода — подсказа Валери.

Той я погледна.

— Точно така. Имаме друго харесвано „Зад кулисите“, което показва как се правят филми, пиеси, Бродуейски мюзикъл. Репетиции, изпробване на костюми, построяване на декори, гримиране на актьори… никак не е лошо. Ник и Моника много го харесват — тя е вицепрезидент по забавните програми, Лес е вицепрезидент за новините — и Лес го харесва, всъщност всички ние, както и няколкото стотици хиляди интелигентни хора, които го гледат. Би трябвало да са милион, не можем да разберем защо не се увеличават.

— На мен ми харесва — каза Валери. Тя често го бе гледала, когато Карл отсъстваше и тя оставаше сама в Стърлинг Фармс. — Не съм го гледала само през последните месеци, когато живях в Ню Йорк.

— Ню Йорк е костелив орех за нас — той се усмихна, за да схване шегата му. — Там сме продали само „Другата страна“. — Той спря пред една отворена врата и я изчака да влезе. — Ник каза, че ще работите главно върху „Експлозия“. Каза ли ви нещо за него?

Валери поклати глава. Тя разглеждаше светлата, без прозорци стая със стени, покрити с рафтове, пълни с книги и вестници. От тавана висяха цяла редица осветителни тела, насочени към рафтовете и четирите бюра в центъра на стаята. Трите бяха отрупани с материали, едното — празно, но всяко с персонален компютър. Не съм писала на машина от колежа, помисли си Валери, не знам дали си спомням дори. Нищо не разбирам от компютри. Не знам много и за техниките за проучване. Може би единственото, с което бих се справила са обикновените скучни факти.

— Вашето бюро — посочи Ърл и издърпа стола.

Валери седна на стола и скръсти ръце.

Той я изгледа закачливо.

— Нещо ви тревожи?

— Не знам как се работи с компютър — изстреля тя направо. — От години не съм писала на машина. Не разбирам много от разследвания, в колежа съм правила няколко и това е всичко. Предполагам, че бих могла да ви излъжа и да се опитам да се оправя някак си, но това не е в стила ми. Ще мине време преди да ви бъда полезна.

— Не се тревожете. Ник каза, че сте добра, а той много рядко греши. Хайде сега да опитаме бюрото!

Валери се поколеба за момент, след това се обърна и придърпа стола към бюрото. В средата на празното бюро лежеше бележник с бележка, написана с едрия, ъгловат почерк, който никога не бе забравяла. Добре дошла от всички ни. Надявам се, да ти е приятно да работиш с нас.

Валери се усмихна и докосна леко бележника.

— Столът изглежда е подходящ — каза небрежно Ърл. — Това е първото изискване. Сигурно ще се справите добре с работата. А ето и останалите от екипа. Ще ви представя.

Все още усмихната, Валери сгъна бележката и я пъхна в джоба си, докато Ърл ги представяше.

— Софи Лазар и Барни Абът — Валери Стърлинг. Отивам да приготвя ямайски чай, а вие се опознайте. След това двамата с Валери започваме с основните принципи и правила, а вие продължавате по задачите си. Ръководя доста изкъсо и никой не трябва да го забравя.

— Не бихме могли — усмихна се Софи. — Толкова често ни го казваш, че ми се повдига. Здравей — обърна се тя към Валери. — Радвам се, че си тук — затрупани сме от работа, но не ни насърчават много. Трябваше ни нов човек. Ще те разведа наоколо, за да се запознаеш с това, което на подбив наричаме „нашата библиотека“.

— Аз ще говоря с теб по-късно — каза Барни Абът. — Когато се научиш да ползваш микрофишовете. На разположение съм, ако ти е необходима помощ. — Той погледна непроницаемото лице на Валери. — Аха-а, ще се нуждаеш от помощ. Аз съм готов.

— Не идваш ли от проучвателен отдел?

Валери поклати глава.

— Не.

Софи изчака.

— Добре. Тогава откъде идваш?

— Занимавала съм се с коне.

Настъпи тишина, след това Софи избухна в смях.

— Звучи страхотно като подготовка за телевизия. Хайде да обядваме заедно, искаш ли? Тогава ще поговорим.

— Да — съгласи се Валери. Харесваше й. Тя бе висока, слаба, с широк ханш, късо подстригана черна коса, блестящи черни очи и голяма уста, която винаги се движеше: дъвчеше дъвка, разговаряше, мърмореше на себе си работейки, смееше се. Тя носеше — Валери щеше да открие, че се облича така постоянно — костюм тайор и копринена блуза, вързана на фльонга на врата и огърлица или от аметисти, или от лапис лазури.

— Дванайсет и половина? Има едно място надолу по улицата, където ме познават, ще ни сервират на самостоятелна маса и ще можем да поговорим. Сега, за нашата библиотека, защото нямаме истинска система…

Софи, Барни и Ърл Дешан ангажираха изцяло както първия ден на Валери в E & N, така и цялата първа седмица.

— Омъжена на осемнайсет, разведена на двайсет — заяви Софи още на първия им обяд. — Не беше много травматизиращо — нямахме деца. Въпреки че бих искала да имам, а трийсет години е време, когато трябва да се помисли за това. А ти? Разведена? Деца? На колко си години?

— Съпругът ми почина. На трийсет и три съм, нямам деца, аз също бих искала да имам. Къде се научи на тази работа?

— Работих в библиотека, след като завърших гимназия. Винаги съм искала да уча в колеж, но след това реших, че не е важно и се омъжих. Неразумно решение, но бях само на осемнайсет, а когато се разведох нямах никакви пари, така че продължих да работя. Няма нищо трудно в разследванията, разбираш ли, ако имаш наистина нюх и не бързаш да се откажеш. Просто продължаваш да ровиш и изкарваш цялата история. Ще работиш за „Експлозия“, нали?

— Да, но не знам какво е. Автомобилни спирачки? Слънчеви петна? Краят на света? Любовни скандали?

Софи се разсмя.

— Нищо подобно. То е като светкавицата при фотографията. Ние заснемаме нещо — например спускане на кораб във вода, най-често присъстват много известни личности — след това увеличаваме снимката, за да покажем малък брой, но известни хора, след това я увеличаваме отново и я насочваме към някой, да кажем човек, седящ невинно настрана, увеличаваме снимката му и тя става все по-голяма и голяма, докато изпълни целия екран и вече с него започваме нашата история.

— Кой е той?

Софи разпери ръце.

— Отгатни. Може би инженерът, който е раздухал историята за някакви спекулации в морските сили с предишен кораб. Или Вашингтонски лобист, които е убедил Конгреса да се сключи договор за построяването на кораба с една компания, вместо с друга. Или човекът, обвинен, че е взел пари от прекомерните разходи за дизайн и конструкция на кораба.

— Много интересно, но ако не се намери нищо от това, което изброи?

— Намираме някой, който е свързан. Или не работим по този случай. Никога не ни липсват далавераджийски истории, разбираш ли? Но ние не търсим това. Всяка седмица измъкваме трима души — по шестнайсет минути на човек — и разказваме неговата история — добра или лоша, но за бога, никога скучна.

— Всеки има своята история — замислено каза Валери.

— Точно така. Но ние трябва да открием драматичните случаи, които аудиторията обича да слуша. Ти ли си онази Стърлинг, която спаси няколко души, когато самолетът им катастрофира? Щата Ню Йорк? Миналата зима?

— Януари.

— Ти си била?

— Да.

— Добра история. Можем да я направим в „Експлозия“.

— Не.

— Е, да, мога да кажа, че те обвинявам. Все пак е любопитно: когато започнеш да правиш разследвания, в които се включва и интервюиране на хора, които биха могли да вземат участие в шоуто, ще откриеш, че повечето от тях умират от желание да разкажат историята си на екрана. Освен ако са мошеници, тогава вече наистина трябва да се рови дълбоко за фактите. Когато прочетох твоята история, се запитах как бих се държала аз, ако се беше случило с мен. Предполагам, че бих била в състояние да направя същото, но как мога да съм сигурна? Правила ли си нещо подобно по-рано?

— Не.

— Не е ли чудно? Ние дори не познаваме самите себе си. Но защо трябва да работиш? Обикновено хора, които имат собствени самолети не работят за прехраната си.

Валери я погледна изненадано. В нейната среда никой не задаваше въпроси за доходите на другите.

— Искам да кажа, неща, за които хората мечтаят — продължи Софи. — Частен самолет и всичко останало: голяма къща, апартамент в Париж и може би на друго място, пътешествия, дрехи по поръчка, яхта… изобщо. Притежаваш ли всичко това?

Валери се усмихна.

— Не е за чудене, че те бива да разследваш.

Софи се изчерви.

— Искаш да кажеш, че си пъхам носа, извинявай.

— Не, аз се извинявам — бързо уточни Валери. — Не исках да кажа това. Исках да кажа, че добре задаваш въпроси. — Тя се усмихна отново, този път по-топло. Трудно бе да се устои на простодушния чар на Софи. Пък и на какво да устоява? Софи Лазар й предлагаше приятелството си в момент, в който тя се нуждаеше от него. Беше се обадила на няколко приятели в Мидълбърг, но се чувстваха почти толкова неудобно, колкото и онези, при които бе отишла да търси работа.

А Софи я приемаше такава, каквато беше. Тя любопитстваше за доходите й, но не за да я съди или от неудобство.

— Имах пари някога — отвърна Валери. — Вече нямам. Ще разкажа за това някой път.

— Много ще ми е интересно — отвърна Софи. — Много обичам да чета за богати хора, но никога не ми се е случвало да говоря с тях. Имаш ли желание да говориш за нещо? Например за мъжа ти?

— Не този път. А ти би ли разказала за твоя?

— О, това беше толкова отдавна. По-добре да ти разкажа за сегашния ми приятел. Той иска да се оженим. Но по-добре да изчакаме — нали — докато се опознаем по-добре.

Валери се усмихна.

— Обикновено да се слуша за интимния живот е толкова трудно, колкото и да се разказва за него.

Софи я изгледа сепнато.

— Права си. Къде живееш?

— Във Феърфакс.

— Хубаво и близо. Аз съм във Фолс Чърч. — Тя свърши супата си и се облегна назад с широка усмивка. — Знаеш ли какво ще ти кажа? Ще те науча на всичко, което знам за разследванията, а обедите ще продължим заедно. Преди да усетим, ще станем стари приятелки и ще говорим за всичко. Поне ми изглежда приятно.

— Да, — съгласи се Валери. — И на мен. Много ми харесва.

Веднъж на връщане от E & N, където работеше вече почти три седмици, Валери завари майка си пред вратата.

— Трябваше да ти се обадя предварително наистина — каза Розмари, когато Валери отключи вратата и влязоха вътре. — Но не можех да чакам. Взех влака. Знаеш ли, че има чуден влак от Ню Йорк до Вашингтон? Много бърз — седемдесет и пет мили в час, кондукторът ми каза — съвършено чист, макар че храната не беше нещо особено… сандвичи, нали разбираш, не истинско ядене и трябва сам да си я носиш.

— Седни, мамо — каза Валери, прекъсвайки неспирния поток от думи. — Ще ти направя чай. Кажи какво се е случило?

— Тук ли живееш? — попита Розмари. Тя се огледа в тясната стаичка. — Тук живееш?

— Валери пълнеше чайника.

— Не те чувам.

— Казах — Розмари спря. Седеше изправена, скрила лицето си с ръце.

Валери седна до нея.

— Помислила си да останеш при мен известно време, нали?

Розмари кимна.

— Мислех, че си търсиш по-малък апартамент в Ню Йорк.

— Да. Беше най-отвратителното ми преживяване. Местих се в различни апартаменти, един от друг по-отвратителни, не можеш да си представиш какви високи наеми искат. Малки, тъмни помещения, няма къде да сложа мебелите си… — Тя хвърли бърз поглед във всекидневната на Валери и спалнята зад нея и млъкна.

Те поседяха така известно време, докато чайникът засвири и Валери се върна в кухнята.

— Къде ти е багажът? — попита Валери.

— На гарата — каза Розмари доста по-тихо.

— Колко куфара?

Розмари не отговори.

— Колко, майко?

— Девет…

— Девет куфара? Та ти си се приготвила за четири сезона?

— Не ставай саркастична, Валери. Не съм мислила за багажа. Всичко беше толкова ужасно, а аз — толкова изплашена… Не мога да поддържам този апартамент, не мога да си намеря друг, не знам въобще какво да правя и къде да отида. Сънувам кошмари. Трябваше да дойда тук. Шейсет и една годишна съм и не мога да си представя… Не знам какво да правя по-нататък.

Валери прегърна майка си.

— Извинявай. — Тя се поколеба. Затрудняваше се да изговори най-обикновените думи, че майка й може да живее с нея, колкото пожелае. — Чаят е готов — каза тя най-накрая и започна да налива от белия, със златна украса порцеланов чайник.

— От Стърлинг Фармс е — каза Розмари, галейки с пръст позлатените извивки на похлупака. — Много е красив. Къде са останалите неща от сервиза?

— Прибрани са. Нямах сърце да ги продам.

— Какво продаде?

— Повечето от порцелана, два сребърни сервиза — задържах един. Всички сребърни прибори за сервиране, всички ценни мебели, повечето кристали.

— И руския полюлей?

— Не подхожда на обстановката тук.

Розмари хвърли още един бърз поглед на стаята и потрепери.

— Как можеш да живееш тук? Как си могла да издържиш повече от една нощ? Откога си тук?

— Малко повече от шест седмици. Не е за постоянно, мамо. Място, в което ще остана само за известно време, като на хотел.

— Ужасен хотел. Ние не отсядаме в такива хотели.

Валери усети, че търпението й се изчерпва.

— Помня времето, когато казвах такива неща. Предпочитам да не ми ги напомняш. — Тя доля чай на Розмари. — Гладна ли си? За вечеря имам риба и салата.

Розмари рязко вдигна глава.

— Приготвяш си вечеря? Знаеш ли как?

— Знам. И живея в ужасна хотелска стая. Работя и получавам заплата, която е много по-добра от последната, но едва ли би стигнала за готвач. Колко време ще продължиш да говориш, като че ли нещата не са се променили, майко? Нищо вече не е същото. Опитвам се да привикна с това и си имам достатъчно неприятности, освен идването ти тук…

— Не говори така с мен! — извика Розмари. — Не ме искаш! Това се опитваш да ми кажеш, нали? Искаш да се върна в Ню Йорк и да те оставя на мира!

— Да, но няма да те оставя да се върнеш.

— Да? Ти наистина каза „да“?

— Предпочиташ да те излъжа ли? Казвам ти какво чувствам, майко. Трябва да разбера как да живея и как да мисля за себе си. Не се чувствам като съществото, което съм била през целия си досегашен живот. Трябва да мисля за Карл, да се опитам да разбера…

— Каква полза има да мислиш за него? Ти се омъжи за него, а той ни разори.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да потърся референции, преди да му отговоря с „да“. Добре, но аз не го направих и сега се опитвам да разбера какво се е случило, да свикна да живея тук, да работя… Майко, не можеш ли да разбереш, че не ми е лесно?

Розмари поклати глава.

— Ти си груба и дръзка… Не знам какво се е случило с теб!

— Да, знаеш! Много ми се случи изглежда, и то само за една нощ, но ти си твърде заета със самосъжаления, за да обърнеш внимание.

— Казах ти, че не понасям начина, по който ми говориш! Защо да не се самосъжалявам? Аз съм на шейсет и една и не знам какво ме очаква! Хората на моята възраст, най-вече вдовиците, имат право да очакват, че децата им ще се погрижат за тях!

— Аз не ти отказвам — отговори Валери тихо. Почувства се на тясно както заради лошото си настроение, така и за оплакванията на Розмари. Цял живот бе правила каквото пожелае и сега, когато трябва да се концентрира върху изграждането на някакъв живот от руините, които Карл й бе оставил, се налагаше да се грижи и за майка си. Не е честно, дъщерите обикновено предполагат, че майките се грижат за тях.

Розмари плачеше. Сълзи се стичаха от затворените й очи и падаха надолу по лицето. Валери беше обхваната едновременно от жалост и гняв, мускулите й бяха напрегнати, главата я болеше. Възможностите й за избор се намаляваха с всеки ден. Всяка стъпка, която направеше я отдалечаваше от живота, който бе водила и който мислеше, че би могла да води отново един ден. И докъде би могла да стигне, питаше се тя, освен да печели прехраната и да организира живота на двама души?

Няма значение, нищо друго не би могла да направи. Тя сложи носна кърпичка в ръката на майка си и я прегърна.

— Не искам да се връщаш в Ню Йорк. Ще останеш тук, при мен. Ще се оправим някак.

Сълзите на Розмари спряха.

— Тук? — попита тя.

— Където аз реша да живея — каза кратко Валери, след това въздъхна. — Сега ще сготвим вечеря — каза тя весело. — Заедно. Дамите Ашбрук в кухнята, кой би повярвал? Ще ти призная — не съм никаква готвачка. По-скоро съм младши помощник. Чета рецептите, слагам всичко наведнъж и се надявам, че накрая ще излезе нещо познато.

Розмари се поусмихна.

— Звучи ми малко рисковано.

— Така е, но си има и добрите страни. Нали не би било забавно, ако знаем точно какво ще се получи накрая?

Розмари поклати глава.

— Предпочитам да знам какъв е краят. Не ходя на кино, ако знам, че завършва трагично. Винаги прочитам най-напред последната глава на книгата, за да проверя дали краят е щастлив.

— Наистина ли? Въобще не знаех. Но така проваляш четенето си, нали? Писателят има някакъв план от начало до края на…

— Не ме интересува. Не си губя времето за нещастно завършващи книги.

Валери кимна.

— Ще се постарая колкото мога — промърмори тя.

Следващия ден те се заеха да търсят по-голям апартамент.

Розмари направи списък на адреси, докато Валери бе на работа и телефонира, за да уговори срещи. Вечерта обиколиха с колата един по един всички по списъка. С критичния поглед на жени, разполагали винаги с най-хубавото, те бързо ги оценяваха. След това Валери щеше да ги оцени отново с оглед на доходите им: нейната заплата и малката банкова сметка на майка й, понараснала след продажбата на бижутата й.

Намирането на апартамент им отне две седмици: всъщност не апартамент, а къщичка, обособена от бивша конюшня на някогашно имение. Бившата конюшня щеше да бъде съборена някой ден, когато парцелът бъде продаден, но междувременно стана техен дом за толкова нисък наем, че си заслужаваше да се пренесат, въпреки че Валери не знаеше колко време ще могат да останат. Розмари бе нещастна, защото макар и да разполагаха с два етажа, мястото не бе достатъчно за нейните мебели. За Валери обаче, след като се тъпкаха с майка си в тесния й апартамент, петте стаи изглеждаха огромни и разкошни, а и през улицата насреща бе парк и стаите винаги бяха слънчеви, с изглед към дървета и храсти, вместо към сиви сгради. Къщата бе във Фолс Чърч, на няколко пресечки от Софи. Розмари пренесе мебелите си от Ню Йорк и двете подредиха част от тях както можаха в петте стаи. Останалото Валери настоя да се продаде.

— Много са хубави, за да ги продадем! — опълчи се Розмари. — Някой ден ще ти потрябват.

— Но можем да употребим парите сега, когато са ни необходими — отвърна й твърдо Валери и Розмари остави, както напоследък правеше, на Валери да реши въпроса. Този уикенд тя седя в стаята си със затворена врата, трепвайки всеки път щом чуеше чужди стъпки и приглушен разговор на купувачи. Остана там, докато в другите стаи стана тихо и когато излезе почти всичко бе продадено.

— Колко получи? — попита тя Валери.

Парите бяха подредени на различни купчини на махагоновата масичка за кафе.

— Почти пет хиляди долара.

Розмари ахна.

— Но те струват трийсет! Четирийсет!

Валери кимна. Тя гледаше към парите, разперени като ветрило пред нея. Харчех пет хиляди долара за една рокля. Сега ми изглеждат като цяло състояние.

— Ти просто си ги подарила! — обвини я Розмари.

Валери събра парите на едно място.

— Не си права. Ходих на две къщи за разпродажби и видях какво дават хората. Не исках нищо да остане. А пък и не съм продала всичко, майко. За бога, огледай се!

Заинатена, Розмари загледа втренчено през прозореца разхождащите се в парка хора. Гледайки я, Валери почувства прилив на нежност, като към нещастно дете. Бившата конюшня беше претъпкана: огромни ориенталски килими покриваха пода, излишната дължина бе подгъната покрай стените, украсени с ресни и обшити с панделки предмети бяха наблъскани един до друг, за да се намери място за нещата, с които Розмари не можеше да се раздели — лампи, фотографии в сребърни рамки и вази отрупваха всички възможни хоризонтални повърхности. Всичко изглеждаше неподходящо: мебелировката, която бе елегантна на Парк Авеню, тук изглеждаше тежка и тъмна, твърде официална за малките, прости стаички на бившата крайградска конюшня. Но предметите й бяха близки, така че въпреки всичко, къщата напомняше много повече дом, отколкото напуснатата от Валери. За първи път откакто напусна Вирджиния тя почувства, че има място, на което принадлежи.

Но това означаваше, че е за постоянно. Сякаш и последната врата от предишния й живот се бе затворила. Погледна надолу към парите на масата, след това отново към новата си всекидневна, към масивните мебели, осветени от лъчите на залязващото слънце и тялото й се напрегна от неудържимото желание да избяга. Но нямаше къде да избяга. Никъде. Само напред, където и да стигаше този път.

Тя натъпка парите в портмонето си, за да ги внесе следващата сутрин на път за работа. След това бръкна и извади малко.

— Ще отидем на вечеря — каза тя на Розмари. — Ще отпразнуваме новата си къща, невероятното ни умение да натъпчем всичко и новия ни живот във Фолс Чърч. Тя обгърна с ръка раменете на Розмари. — Сега живеем тук. — Знаеше, че говори колкото на майка си, толкова и на себе си. Ще опознаем Фолс Чърч както Ню Йорк, ще ходим до Вашингтон за разнообразие, ще си намерим приятели. И ще бъдем много щастливи.

Розмари въздъхна. Валери не обърна внимание на израза на мъчително съмнение, но по-късно през нощта, лежейки в леглото си, той се появи в мислите й. За първи път от детските си години насам тя спеше в кревата с балдахин и загледана нагоре към дантелите му, се виждаше отново девойка, в къщата на родителите си, където всички се грижеха за нея. Спомни си момчетата, които я гонеха в гимназията, едните, на които не бе обръщала внимание и другите, за които си бе мечтала.

Тя се раздвижи неспокойно в леглото, тялото й — натежало от копнеж. Липсваше й Карл. Той беше добър любовник и бяха преживели хубави моменти заедно, много по-добри, отколкото с Едгар, който беше само драматичен, изобщо лишен от чувствителност. Тя затвори очи и си представи ръцете на Карл върху гърдите си, как ги придържа и с език обикаля зърната й. Въздъхна, краката й се разтвориха леко, като че ли го почувства да се навежда към нея — с една ръка все още върху гърдите й, с устни бавно преминаващи по горещата й кожа, към кръста, по корема… „Ник“ — въздъхна дълбоко Валери.

Очите й се отвориха широко. Краката й се събраха в миг и очите се втренчиха в дантеления балдахин над нея. Чии ръце и устни си бе представяла? Не на Ник, не може да е Ник, не след толкова много време! Просто грешка на езика, нищо повече. Та тя не го беше виждала, освен от разстояние, след разговора им преди пет седмици. Част от времето той беше извън града, а в останалото — извънредно много зает — разширяваше E & N.

Грешка на езика. Сигурно си е мислила за работата и така е изскочило името, което бе изговорила високо.

Трябва да правя нещо, помисли тя. Не ми стига да размествам мебелите и полиците с книги и да поставям на мястото чинии и чаши.

— Като пубертетка, кипяща от сексуална енергия — измърмори тя кисело. — Трябва да изнамеря начин да се отърва от това.

Тя се измъкна от леглото и отиде до френското бюро, на което като младо момиче бе писала домашните си упражнения, любовните писма и поезия. Запали порцелановата настолна лампа и погледна към купищата дрехи, все още незакачени в гардероба й, а само наредени в чекмеджетата на бюрото. Работа за няколко часа, помисли си тя и разсъблечена в топлата нощ започна подреждането.

— Един от онези следователи беше тук — каза Розмари, когато Валери се върна от работа, няколко дни след като се бяха преместили. — Не мога да си представя какво още има да те питат. Минаха девет месеца от инцидента. Казах им, че ще си бъдеш вкъщи в пет и половина.

Валери отиде в кухнята, за да сложи чайника. Току-що бе влязла.

— Не си измила съдовете от закуска.

Розмари разглеждаше някакво списание.

— Нямах време.

— Ти притежаваш единствено време. Тук си била цял ден.

— Нямаше време! Помислих да ги измия, но денят просто се изплъзна. Ще ги измия утре.

— Това ми каза вчера и завчера.

Розмари захвърли списанието на земята.

— Просто трябва да свикна с тази мисъл! Трябва да ме разбереш, Валери, не е лесно да се променяш на моята възраст. На шейсет и една години съм и никога не съм мила чинии. Никога не съм и помисляла, че ще ми се наложи.

— Никога не си говорила и за възрастта си, докато ти стана извинение. — Валери усети горчивината в гласа си и ядосана на себе си се върна в кухнята. Толкова бе уморена. Цял ден седя пред компютъра и машината за микрофишове и чете тесни отпечатъци от вестникарски материали за серия от неразкрити убийства в последните пет години. Боляха я гърбът и вратът, боляха я очите и й бе скучно. В началото материалите бяха интересни, но трябваше да прочете десетки такива… След това подбираше най-важните факти от всичките и ги записваше на компютъра — бавно, с два пръста като резюме за Лес Брадън, който би могъл да ги използва при планирането на тема за „Експлозия“. Тя си наля чаша чай, чувствайки се обезкуражена и раздразнена. Погледна към чайника и наля чаша за майка си. Носеше чашите във всекидневната, когато звънецът иззвъня и Розмари отвори вратата.

— Боб Хейс от Националната транспортна служба за сигурност — представи се следователят и стисна ръката на Валери. — Изготвихме окончателния доклад. Реших да ви го донеса, вместо да го изпратя по пощата.

— Окончателен? — Валери седна, пренасочвайки мислите от себе си към Карл. — Открихте ли нещо ново?

Хейс поклати глава.

— Бих искал да бяхме открили. Включено е всичко, което е намерено — той извади плик от служебното куфарче и й го подаде — това е, до което достигнахме. Ако искате да знаете основното, което е там…

— Да — съгласи се Валери.

— Причината за катастрофата е наличието на вода в двата допълнителни резервоара за гориво и грешката на пилота, че не е извършил пълен предполетен оглед. Ако го беше направил, той щеше да открие водата. Няма начин да не я забележи. Но изглежда, че се е отказал от прегледа. Също така пилотът не се е придържал към стандартните летателни процедури. Той явно е превключил на двата допълнителни резервоара едновременно.

Валери почака.

— Това ли е всичко?

— Това е.

— В целия доклад?

— Има доста странични неща: разпити, тестове, анализи, цялото разследване. Но това е нашето заключение.

— Но то не разрешава нищо! Карл каза, че не е възможно да има вода в двата резервоара, каза, че никога не се е случвало по-рано.

— Разбираме, че го е казал. Рядко се случва да има вода в двата резервоара, но това открихме — може би от кондензацията.

— Карл каза, че е направено нарочно. Казах на полицията, както и на вашия следовател.

— Включено е в доклада. Но не можем да посочим тази причина, без да имаме доказателства. А нямаме никакви. Всичко, с което разполагаме, е, че в двата резервоара е имало вода и че пилотът не е направил предполетна проверка.

Валери се изправи и го погледна изпод вежди.

— Така ли е описано в доклада?

Той кимна.

— Че грешката е на Карлтън и няма замесен никой друг?

— На базата на доказателствата, с които разполагаме…

— Но той говореше за жена. Каза, че е трябвало да се сети, че може да направи… нещо.

— Включили сме го в доклада, но хората често се обръщат към машините си в женски род — „тя“, а и никакво доказателство за жена не намерихме. Механиците на летището в Плесид не са видели жена. Нито някой на терминала. Тези обвинения, знаете… направили сте ги, когато сте били вероятно в шок, може да не сте чули съвсем ясно. А и съпругът ви е признал, че губи контрол. Той ви се е извинил за това. Всички пътници казаха, че е бил в делириум. Вие — също.

— Казах, че е в треска и силно възбуден. Надявам се, че в доклада не съм цитирана погрешно.

— Не мисля, че сме допуснали това. Съжалявам, мисис Търлинг. Искахме да отговорим на всички ваши въпроси, но не всякога сме в състояние да го направим.

— Аз също съжалявам — каза Валери сподавено и остана така, докато той си тръгна.

Розмари й хвърли един поглед и отиде в кухнята. След малко Валери чу звука на течаща вода и тракане на съдове. Питам се колко ли ще счупи, каза си тя.

Няма да са много, реши. Майка ми обича финия порцелан. За голямо свое разочарование тя ще открие, че много добре мие съдове.

Погледна към доклада, който държеше. Сега не знам нищо повече, отколкото преди девет месеца. Предполагах, че всички тези следователи ще го свършат вместо мен, но всичко, което са направили е да обвинят Карлтън. Колко лесно, нали? Той е мъртъв.

Но защо да не го направя пък аз? Той ме унищожи, защо аз да го защитавам?

Защото му вярвам, когато каза, че някой е направил нещо на самолета. И ако това е вярно — ако има и най-малката вероятност да е вярно — това лице е убило Карлтън и едва не уби и нас останалите. Искам да зная кое е било това лице. Съвсем не е просто любопитство, а желание за справедливост.

Тя погледна към доклада още веднъж. Какво би могла да направи там, където екипи държавни следователи не са могли? Нямаше представа. Но ако е била замесена жена, тя искаше да узнае. Досега, поради някаква причина, не бе искала да проследи тази версия, защото се откриваха много отвратителни възможности. Но сега трябваше да узнае. Карл бе имал някаква връзка, за това беше сигурна. Защо да не се предположи, че това е жената, която той обвини. И освен това — парите. Никой не можа да ги намери, но може да не са търсили, където трябва. Само тези съмнителни личности, с които Сибил каза, че е видяла Карл в Ню Йорк. Може би те знаеха нещо за парите, може би имаше някаква връзка с катастрофата на самолета. Ще трябва да говоря със Сибил, помисли тя. Трябва да успея да я накарам. Сега, след като не работя вече за нея, можем да се държим възпитано, поне за кратко време.

— Валери? — извика Розмари. — Къде стои бежовата кана?

— Ще ти покажа — отвърна Валери. Внезапно се почувства пълна с енергия. Толкова неща трябваше да свърши. Веднага щом може да се освободи за малко от работата, или да организира уикендите си така, че да остави време и за себе си, тя ще започне собствено разследване. Няма да разчита повече на други хора. Сама ще се справи. И този път ще получи отговорите, които търси. И няма да спре, докато не ги получи.

Глава 22

Сибил стоеше пред страничната врата на Катедралата на радостта и наблюдаваше непрекъснатия поток от хора, влизащи в осветения и топъл храм, силно контрастиращ с мрачния дъждовен ноемврийски ден. Органовата музика се смесваше с гласовете на множеството. Сибил се втренчи в часовника си, изчислила до минута разписанието на действията на Лили в малкото апартаментче зад олтара. Най-напред щеше да застане неподвижно, докато прислужницата й я облече в една от белите рокли от дантела и коприна, къса до колената, купени по препоръка на Сибил в магазин на Пето авеню, от който самата тя поръчваше тоалетите си. След това щеше да я закопчае и да коленичи, за да сложи бели обувки без ток. После щеше да седне пред тоалетната масичка и козметикът, нает от Сибил, ще метне на раменете й кърпа и ще я гримира. В десет без една минута ще излезе и ще тръгне по коридора към тежката врата, водеща към олтара и ще изчака да й съобщят, че всички са седнали. Записът бе започнал пет минути по-рано, за да излъчи „Часът на божията милост“ в цялата страна.

Точно в десет часа, с кресчендо на органовата музика тежките врати се отвориха и Лили се появи, крехка и мъничка на фона на масивната дъбова облицовка. Лили вървеше бавно, изкачи замислено мраморните стъпала на олтара, продължи до мраморния амвон, украсен с изящни, стройни бели лилии, които като че ли я прегръщаха. С наведена глава, затворени за молитва очи, тя изчака всички да седнат отново и музиката да заглъхне.

Скрита от аудиторията и камерите, Сибил кимаше, защото всичко вървеше точно до секундата. Най-доброто, което бе продуцирала: изчистен спектакъл, в който нищо не разсейваше съсредоточеното внимание на аудиторията към Лили Грейс. Този вид спектакли въздействаха най-силно, особено на малкия екран.

— Такова мило момиче, — каза Флойд Басингтън, току-що застанал до Сибил. — Не съм виждал никой да се моли по-възвишено.

Моето творение, си каза Сибил. Погледна нагоре към купола на катедралата, към изрисуваните прозорци, осветени отвън, създаващи впечатление, че слънцето винаги осветява Лили Грейс. Тя погледна към Лили, жестикулираща пред камерите и към молещите се. Погледна зад себе си към града Грейсвил, който израстваше върху богатата земя на Вирджиния. Мои, ликуваше тя. Мои.

В този миг тя усети доволство. Всичко това съществуваше благодарение на нея. Всичко бе нейно творение зад кулисите. Някога искаше всички да знаят за нея. Сега искаше да не подозират за съществуването й, да нямат представа чия сила ги направлява, как я използва, или как ги манипулира. Никой не знаеше.

— Арч и Монти са тук — каза Басингтън. Пръстите му галеха ръката й над лакътя и Сибил се отдръпна.

— Да не ги караме да чакат. — Тя тръгна пред него през изпотъпканата трева зад църквата към двуетажната бяла сграда с голяма входна врата. Къщата съществуваше, когато бордът купи земята с тринайсетте милиона на Карлтън и вместо да я съборят, я превърнаха в седалище на фондацията „Часът на божията милост“. Басингтън бе превърнал всекидневната в луксозен офис с мебели от абаносово дърво, облечени в кожа и обковани с красиви декоративни габъри. Другите стаи се използваха от секретарки, счетоводител и други служители — общо дванайсет. Преустройството завърши през септември и дейностите, по-рано разпределени между Кълпепър и Феърфакс, сега бяха съсредоточени в Грейсвил.

Сибил завари другите да я чакат в кабинета на Басингтън. Монти Джеймс, касиерът на фондацията „Часът на божията милост“ и президент на „Джеймс кредити и спестявания“, беше висок и прегърбен, с торбички под очите, с широки ноздри над дебели устни и обемисто шкембе, разполовено от широк каубойски колан. Носеше каубойски ботуши с високи токове, независимо дали беше с официален костюм или джинси. Беше по-висок от Арч Уорман, вицепрезидент и секретар на фондацията и президент на „Уорман строителство и предприемачество“, но Арч бе по-пълен, приличаше на яйце с отпуснатите си рамене и широк ханш, с малки ръце и крака. Очите му примигваха зад квадратни очила с черни рамки, а боядисаната му черна коса сивееше само на слепоочията, защото смяташе, че това придава благородство. Двамата седяха на кожения диван с бутилка скоч, кана вода, чиния понички и термос кафе, поставени на черна ниска масичка пред тях.

— Ах, закуска — каза със задоволство Басингтън. — Сибил?

— Кафе. — Сложи чантата си на масичката до поничките, но не я отвори. — Започвай — нареди тя на Басингтън.

Той й подаде чаша кафе.

— Джим и Тами Бакър. Новинарските емисии са ги взели на мушка. Защо не заглъхва шибаната история? Повечето бързо отшумяват. Тази се раздува все повече.

— Алчност, секс и пари — намеси се Арч Уорман. — Защо да заглъхва? Това е нещо, което всеки иска да научи.

— Добре де, от нас не са се интересували — каза Монти Джеймс. — Мислих по това — много сме скучни за пресата. Нито алчност, нито секс, само почтен бизнес.

— Почтен — изсмя се Уорман.

Басингтън внимателно разглеждаше ноктите си.

— Винаги сте били внимателни — каза Сибил. — Не виждам никаква следа да води към вас, дори ако телевизионните компании насъскват репортерите си.

— Може да се освободим все пак от някои излишъци — рече замислено Уорман. — Искам да кажа, че някоя от ония добре въртящи задника си телевизионни репортерки може да се разбута в работите ни и да открие, че летим със собствен самолет, караме скъпи коли като поршето на Монти, моето BMW и мерцедеса на Флойд. Кучката може да заразпитва какъв е тоя религиозен борд, който изисква толкова висок стандарт и откъде намираме мангизи за него.

— От нищо няма да се освобождаваме — каза Сибил. — Това са законни разходи. Изобщо интересували ли са се от телевизионни проповедници?

— Предполагам, че ще се докопат до всички рано или късно — въздъхна Уорман. — За тях повечето са като тлъста мръвка за гладни псета. Но нашите неща са в ред, нали. Права си, Сиб — отлични сме. Много внимателни, много умни и почти невидими. Не сме оставяли следи като Бакър.

— Не ставай самодоволен — отвърна Сибил. — Лили ненавижда самодоволството.

Настъпи напрегната тишина. Тя настъпваше винаги щом Сибил споменеше името на Лили по този начин. Доста безцеремонно им напомняше, че без Лили не биха имали нищо, а без Сибил не би имало и Лили.

— Монти — каза Сибил и почувства задоволството, което изпитваше всеки път, когато извикваше заповеднически имената им и виждаше как подскачаха в отговор.

— Даренията през тази година ще достигнат седемдесет и пет милиона — започна бързо Монти. Облегнат назад, той говореше без бележки. Направи преглед на финансите за цялата година, която вървеше към приключване. От седемдесетте и пет милиона долара Монти, Уорман и Басингтън щяха да заплатят самолета на фондацията, колите им и пътуванията. Щяха да заделят десет процента от идващите в брой пари по пощата и щяха да я разделят между тримата и Сибил. Най-голямата част, разбира се, за Сибил…

— Грейсвил — продължи Монти с удоволствие и направи преглед на цифрите. — Началната фаза за построяването на града ще струва сто и петдесет милиона долара…

След като Монти свърши, за малко настъпи тишина.

— Арч — каза Сибил.

Черните очи на Арч Уорман примигнаха.

— Маррач Констракшън се движат съвсем по график. Магазините на дребно, ресторантите и тъй нататък ще бъдат завършени, както е по план в началото на юни. Ще бъдат отворени, когато първото крило на хотела бъде готово — към края на юли. Така е и с фитнес залите и заведенията за игри, които ще се започнат между юли и края на годината. Къщичките ще бъдат последни…

Той ги изгледа със светнало лице. Нямаше нужда да споменава за цените, по които работи с фондацията Маррач Констракшън изцяло негова собственост и създадена единствено за построяването на Грейсвил. Всички цени — за материали и труд — бяха двайсет процента по-високи от цените на предлагани от други строителни компании. Парите в повече се връщаха на Монти, Уорън, Басингтън и Сибил, която вземаше най-големия дял.

— Флойд — каза Сибил.

Басингтън остави поничката и зачете бележките си.

— Целият борд на директорите на Фондацията ще се събере този четвъртък и аз ще предложа Ларс Олсен за нов директор. Той е свещеник, преподава религия в девическата гимназия във Флетчър, женен е с четири деца, с отлична репутация. Точно каквото ни трябва.

— Ставаме седем — каза Уорман. — Струва ми се твърде много.

— Това е горната граница — отвърна Басингтън. — Но никак не ми харесва да изпуснем Олсен, дяволски почтен е.

Монти сви вежди.

— От друга страна обаче става и опасно. Сиб, ако ти би станала директор, бих се чувствал по-добре.

— Не — отвърна тя. Мускулите на лицето й се свиха, не обичаше изненадите. — Не възнамерявам да излизам начело.

— Мисля, че би трябвало — настоя Монти. — Бих се чувствал много по-добре, ако всички сме на една линия — предната.

— Предната — повтори Уорман и се засмя.

— Това ли е целият ти доклад? — попита Сибил Басингтън.

— Поставих въпрос — грубо се намеси Монти. — Искам те в борда. Цялата Фондация е твое творение, ти я беше изложила изцяло в писмен вид, преди да станем членове на борда. Ти наистина извърши чудесна работа, харесва ни направеното, но това беше преди известно време, а сега сме позакъснели за някои промени.

Сибил погледна към Басингтън.

— Защо? — попита Басингтън Монти. — Всичко върви отлично, защо да правим промени? Сибил е скромен човек, обича да стои зад сцената. Аз я уважавам за това, не бих искал нещо друго от нея. И не бих гласувал да я насилваме.

— Е, не съм сигурен за скромността — каза Арч Уорман. — Но не това е истинският проблем. Проблемът са парите. Сибил взема най-голямата част от всеки долар, който ние печелим и аз не се чувствам удовлетворен.

Басингтън хвърли поглед към Сибил, след това поклати глава към Уорман.

— Ти печелиш сега много повече пари с Маррач Констракшън, отколкото въобще някога ти се е случвало. Трябва да си благодарен. Аз съм благодарен, Господ ми е свидетел: никога не съм си помислял, че бих могъл да стана милионер. Служителите на бога, обикновено не са. Защо започваш да ставаш алчен?

— Арч не е човек, когото бих нарекъл алчен — сухо каза Монти.

— О, засрамете се — извика Басингтън. — Засрамете се и двамата. Сибил ни доведе Лили, тя я храни и изучи, спечели доверието й. Донесла ни е седемдесет и пет милиона тази година. И да говорите така за нея сега. Лили е много привързана към Сибил, забравяте ли?

Настъпи тишина, защото не забравяха, че Сибил държи цялата власт дотогава, докато държи Лили.

— Ще поговорим за това друг път — промърмори Уорман. — Не съм казал, че днес трябва да вземем решение.

— На следващото събрание — каза Монти. Беше почервенял от ярост. — Или на по-следващото.

Отново замълчаха. Сибил пое дъх, побесняла до степен да не може да говори. Беше привлякла двама тъпи, незначителни бизнесмени и един пропаднал проповедник и ги бе направила милионери, а те си мислеха, че могат да й диктуват. Трябва да се освободи от тях, по какъвто и да е начин.

Но от друга страна знаеше, че поне засега са й необходими. Нуждаеше се от Маррач, създаден специално от Уорман за построяването на Грейсвил, за да могат да вземат част от всеки долар, похарчен за изграждането му. Нуждаеше се от Монти за постоянните парични попълнения и допълнителния лихвен процент, който отделяха за тях. Нужен беше и Басингтън. Дразнеше се да признае, особено като помислеше за задъханото му тяло, за ръцете, мачкащи гърдите и бедрата й, като че ли месеше хляб, но беше полезен както с имиджа си на добър и почтен човек в обществото, така и за да въздържа Арч и Монти от прекалените им апетити.

Той ще остане за известно време, помисли си тя. Всички ще останат още малко. Но след това ще си вървят. Грейсвил е мой. Ако си въобразяват, че могат да вземат нещо от мен, ще видят колко се лъжат.

Тя се обърна към Басингтън.

— Имаш ли нещо друго да кажеш?

— Да. — Той порови из книжата в ръцете си. — Сериозно мислих по въпроса за Джим и Тами Бакър и за всички обвинения отправени към тях от Джери Фолуел и някои други. Какви злощастни дни!

— Говори по същество — изръмжа Монти.

— Точно това правя. Същественото е, че ако шумотевицата около тях не заглъхне много скоро хората ще започнат да се интересуват от всички телевизионни проповедници — не от Лили специално, но просто заради идеята — и могат да спрат пращането на пари, поне за известно време. Струва ми се…

— Шибани алчни копелета, — избухна Монти, гневът му се отнасяше за Бакърови. — Не им е стигало проповядването, та е трябвало да прибират всеки шибан долар…

— Алчни — изсмя се подигравателно Уорман.

— Струва ми се — продължи Басингтън, — че Лили може да окаже известен натиск, когато умолява за помощи. Да каже, че например няма да успее да открие Грейсвил в срок, заради допълнителни разходи, инфлацията и тъй нататък, ако хората не изпращат допълнително няколко долара седмично.

— Идеята не е лоша — съгласи се Уорман неохотно. — Нека вярващите се чувстват виновни, ако изоставят Лили.

Монти кимна.

— Съгласен съм, но искам да го казва и сряда вечер, когато отговаря на писмата и дава съвети.

— Говори с нея — Монти се обърна към Сибил. — Това би ни донесло допълнително двайсет процента.

— Знам — отвърна Сибил студено. — Лили знае, че аз искам това от нея. Ще го направи, би се съгласила до някаква степен. Но има някои неща — допълни тя подчертано, — за които не може да бъде насилена.

— Добре — каза Басингтън в настъпилата тишина, — има ли още нещо?

Сибил подаде на всеки лист хартия.

— Това е планът, който възнамерявам да представя на целия състав на борда в четвъртък.

— Членство — каза Уорман, след като хвърли поглед на листа. — Пожизнено членство в Грейсвил? Интересно…

— О, много интересно — кимаше Басингтън, четейки. — Членство срещу петстотин долара, което дава право на петдневен престой годишно в Хотел Грейс, доживотно. Прекрасна идея. Какво благодеяние за хора, които не могат да си позволят ваканция!

Монти се подсмихна.

— Благодеяние — повтори той. — Нали за това сме тук: да раздаваме благодеяния. Цифрите ми харесват — каза той на Сибил. — Въпреки че вероятно е прекалено оптимистично да се предполага петдесет хиляди члена.

— Не го намирам оптимистично, нито пък ти — отвърна тя студено.

— Добре, ще трябва да помислим. Петдесет хиляди по петстотин на глава… двеста и петдесет милиона… А помислила ли си какво можем да предложим на цели семейства?

— Не. Това оставям на борда и на твоя финансов комитет.

Той кимна.

— Ще се опитам да приготвя нещо за събранието в четвъртък.

Изражението му се промени. Той й хвърли остър, неприязнен поглед.

— Да, мама. Ще го направя със сигурност.

— Е, сега — каза ведро Басингтън, — защо да не пийнем кафе, да хапнем понички и да поговорим за Ларс Олсен. Наистина ще ми е приятно да го представя като нов член на борда в четвъртък.

Арч и Монти размениха бърз поглед. Алчността на Сибил ставаше неуправляема — дори Басингтън показваше признаци на загриженост, — но те трябваше да продължат така, докато намереха начин да измъкнат Лили от ръцете й.

Когато се върнаха отново в църквата през влажната отъпкана трева на поляната, проповедта на Лили бе приключила. Церемонията се повтаряше всяка неделя и продължаваше почти цял час, но Лили винаги се справяше чудесно: с усмивка и горещо ръкостискане тя изпращаше и последния почитател, без да забравя да не застава с гръб към камерата, дори след като видеше, че е изключена. Така се упражняваш, напомняше й Сибил, да не забравяш нито за секунда за камерата, дори когато не те снимат.

В началото Лили се бе възпротивила.

— Не искам да „изпълнявам“ пред камерата, Сибил. Интересуват ме хората, а не камерите.

— Разбира се, че те интересуват хората, нали за това рейтингът ни е толкова висок. Но ти трябва винаги да усещаш камерата. Необходимо е, Лили, как иначе би достигнала до милиони хора, които се нуждаят от теб, но не могат да дойдат в катедралата, за да те чуят?

— Ох — въздъхна Лили.

Сибил се бе изправила в ъгъла на църквата и наблюдаваше сбогуването на Лили с последните почитатели. Беше спряло да ръми и никой не бързаше. Арч и Монти тръгнаха към колите си, Басингтън се навърташе наоколо, очаквайки да отведе Сибил на обяд. Започва да става непоносимо досаден, помисли си тя и веднага си припомни, че току-що бе решила, че все още й е необходим. Добре тогава, още няколко месеца внимание. Не беше чак толкова трудно — само губене на време и нерви.

Тръгна към Лили, за да й каже, че ще чака в колата, за да я откара в Кълпепър, в малката къщичка, която Сибил й бе купила преди няколко месеца. Последните от поклонниците разговаряха с Лили, две жени с гръб към Сибил. Едната беше висока с късо подстригана черна коса, другата — с гъста светлокестенява коса, падаща малко под раменете. Лицето на Лили светеше от оживление, като че ли умората от последния час бе изчезнала. Дали ги познава, помисли си Сибил и в същия момент една от жените се извърна леко. Тя позна Валери.

Замръзна на мястото си. Не можеше да повярва. Беше я изличила от паметта си. Всичко бе взела от нея и след това я запрати някъде в подсъзнанието си. Дори не бе помисляла за нея, откакто я уволни през юли, преди четири месеца. Е, наистина, мислеше за нея от време на време, не би могла изобщо да не мисли, защото живееше в къщата, принадлежала на нея и Карлтън, държеше конете си в конюшните, където стояха нейните. Пребоядиса и премебелира техните стаи, гледаше през прозорци градината, за която се е грижила Валери. Всичко, някога принадлежало на Валери, сега бе нейно. Валери бе смазана. И за това Сибил си мислеше за нея от време на време, особено защото все още очакваше да изпита удовлетворението и наслаждението, които трябваше да получи от победата над Валери. Но не го почувства. Все още бе тласкана от незадоволеност и разяждащ гняв като че ли не тя бе победила.

Но сега тя бе тук: Валери Стърлинг, изправена съвсем спокойно срещу катедралата на Сибил, облечена в дебел пуловер с висока яка и спортен вълнен костюм с панталон. Изглеждаше съвсем на място в тази част от Вирджиния, а с Лили говореше като че ли бяха стари приятелки. Сибил тръгна към тях.

— Сибил — извика Лили. — Валери е дошла да чуе проповедта ми! Нали е чудно?

— Да — Сибил погледна към другата жена.

— Софи Лазар — представи се жената и протегна ръка. — Работим заедно с Валери и когато ми каза, че познава Преподобната Лили, аз й казах, че трябва да се срещна с нея.

— Защо? — попита Сибил.

— Гледала съм я по телевизията. Говори неща, които ми харесват. Отскоро проучвам проповедниците и не знам много за тях, но се обзалагам на каквото и да е, че Преподобната Грейс се различава от всички останали.

— Тя се различава от всички — каза Сибил студено. — Защо проучвате проповедниците?

— За да разбера що за хора са и дали трябва да ги слушам. Интересувам се от всяка помощ, която мога да получа.

— Можем да поговорим някога, ако желаете — каза Лили. В средите съм във Феърфакс, за видеозаписа на вечерната ми програма. Бихме могли да се срещнем тогава, само двете.

— Ще ми е приятно — отвърна Софи.

— Къде работите? — попита Сибил.

— E & N. Това е канал на кабелна…

— Знам какво е. — Със застинало като маска лице, Сибил се обърна към Валери. — Ти също работиш там, нали?

— Да. Лили каза, че ще ни разведе в Грейсвил, Сибил. Ще дойдеш ли с нас? Бих искала да поговорим по един въпрос.

— О, да, Сибил, моля те ела — намеси се Лили. — Ти знаеш много повече за града от мен.

— Ти ли отговаряш за него?

— Не, аз нямам нищо общо с него. Той се ръководи от борд на директорите, който ме е наел да продуцирам предаванията на Лили. Не знам толкова много за града, колкото Лили си мисли, но мога да ви разкажа каквото знам. — Тя обърна гръб на църквата, където Басингтън я чакаше. — Имам само няколко минути.

Тръгнаха към центъра по разкаляния път, който щеше да бъде Главната улица. От двете страни се виждаха скелетата от желязо и дърво на дълги, ниски сгради. По-нататък се издигаше висок строеж, който единствен щеше да е най-високата сграда на града.

— Това е хотелът — каза Лили, наслаждавайки се на ролята си на гид. — Главната улица върви право към него, до раздвояването тук по средата, за да обхване градския площад. От двете страни на Главната улица и около площада ще има магазини и ресторанти, два киносалона, няколко зали за развлечения и отмора, площади със скамейки и фонтани и разбира се градини…

— Какъв по-точно вид зали за развлечения? — попита Софи.

— О… за боулинг, бинго, салони за видео игри, само два…

— Видео игри? — попита Софи. — Но нали това е религиозен град? Един вид уединение?

Лили се изчерви.

— Преподобният Басингтън каза, че е много важно да задоволим както светските, така и духовните потребности, защото трябва да се конкурираме с примамките на външния свят. Аз не разбирам всъщност. Искам да кажа, не се чувствам щастлива, тези забавления ми изглеждат грешни. Когато хората имат сериозни проблеми, трябва да се концентрираме върху тях, вместо да ги насърчаваме да разпиляват трудно спечелените си пари в тези глупави игри, но… просто наистина не разбирам. Преподобният Басингтън познава света много по-добре от мен и е много добър човек. Винаги е толкова логичен…

— Кой е той?

— Президентът на Фондацията. Офисът му е в онази къща, — посочи Лили и Софи погледна към спретнатата бяла къща с широка входна врата. — Игрището за голф ще е зад нея — продължи да обяснява тя. — Игрището ще бъде миниатюрно, но ще има голямо езеро за плуване, лодки и скутери. До участъка за пикник ще има работилничка за подковаване на коне, там ще има конюшни, а от другата страна на игрището за голф, по цялото протежение ще се построят къщички, които ще се продават на хората.

— Амбициозно — каза Софи. — Направо съм потресена. Колко къщички?

— Не знам още. Мисля, че още не е решено.

— Колко легла ще има хотелът?

— Петстотин — намеси се Сибил.

— Господи, това е истински град — възкликна Софи. — Какво ли струва нещо подобно?

Лили поклати глава.

— Не знам. Зависи от това какво хората желаят да ни изпратят. Ние самите не можем да строим, нямаме пари. Сибил знае за плановете.

Софи се обърна към Сибил с вдигнати учудено вежди.

— Двеста и петдесет милиона долара за първата фаза — отвърна Сибил. — Бях ти го казала, Лили. Ти просто не обичаш да мислиш за пари.

— Вярно е. Предпочитам да мисля за хората.

— Двеста и петдесет милиона — повтори Софи. — Не можете да съберете такава сума от дарения за църквата.

— О, да; ще се изненадате — каза Лили. — Аз поне съм изненадана. Толкова много доброта има в сърцата на хората. Винаги съм знаела, че тя съществува, но все пак да виждаш ежедневно доказателството за това… чувствам се странно. Радостна, но понякога и изплашена. — Тя видя предупредителния поглед на Сибил — говореше твърде лични неща — и замълча.

— Аз дадох пари днес — малко несвързано и с неудобство каза Софи. — След вашата проповед, когато заговорихте за мечтите си за Грейсвил… Никога не давам, разбирате ли. Искам да кажа, че не се поддавам на подобни словоизлияния за пари.

Лили се усмихна.

— Дошъл е мигът да поискате да дадете, както и справедливата кауза, за която да го направите. Благодаря ви. — Двете със Софи тръгнаха надолу по главната улица и продължиха да разговарят. Валери и Сибил изостанаха.

— Искала си да говориш с мен? — попита Сибил.

— Да, за нещо, което каза преди няколко месеца, след смъртта на Карл. Каза ми, че си го видяла в Ню Йорк в компанията на няколко подозрителни мъже. Надявам се, че би могла да ми кажеш нещо повече за тях.

— Не си спомням да съм казвала подобно нещо.

Валери спря като закована.

— Не си спомняш?

— Наистина срещнах случайно два пъти Карлтън в Ню Йорк, но… подозрителни личности? Наистина Валери, звучи ми като че ли четеш евтини трилъри…

— Или като че ли ти ги пишеш — каза Валери безпристрастно.

Сибил рязко извърна глава.

— Какво значи това?

— Че съчиняваш измишльотини както ти падне. Или си си измислила първата история, или сега съчини втората. Ти ми бе казала…

— Не ме наричай лъжкиня! Правила си го по-рано и ти бях казала… — Сибил се обърна на токовете си, като че ли да си тръгне, но след това се извърна. — Никога не съм ти казвала, че съм виждала Карл с някакви хора, подозрителни или не, в Ню Йорк или някъде другаде. Защо си дошла днес?

Изненадана, Валери й отговори.

— Дойдох със Софи. Тя искаше да се срещне с Лили.

Сибил поклати глава.

— Не ти вярвам. Дошла си, защото имаш нещо на ум.

— Сибил, не всеки крои интриги като теб. Дойдох, защото приятелката ми ме покани. Не исках да идвам, но не желая да й давам обяснения. — Всъщност се страхуваше да дойде. Не искаше да се връща в горите и полята, които обичаше, но със съзнанието, че вече е само посетител. И съвсем не се чувстваше по-лесно, отколкото си го бе представяла. Всичко тук й напомняше какво бе загубила: пространството и спокойствието на хълмистата местност, големите къщи, неясни като сън в замъгления въздух, пасящите във фермите коне, чиито имена и собственици познаваше твърде добре, острият свеж мирис на мокра от дъжда трева, пътища губещи се в далечината, напомнящи й за уединеност и комфорт: думи, които сега нямаха смисъл за нея. Не исках да идвам, но сега не искам да си вървя. Няма да говоря за това.

— Наистина имам нещо на ум — каза тя с леко заядлив тон, тъй като Сибил явно беше обезпокоена от нещо. — Исках да поговоря с теб, откакто… от два месеца.

— Откакто… какво? Какво се е случило? — Сибил я наблюдаваше. — Кажи ми, знаеш, че се интересувам.

Отново бяха тръгнали, приближиха се до Лили и Софи, застанали пред хотела.

— Откакто Националната транспортна служба за сигурност ми връчи доклада — каза Валери. Всъщност не искаше сега да говори за него, но след като бе започнала, трябваше да завърши някак и след това да повика Софи, за да тръгват. — Имало е вода в горивните резервоари на самолета, а Карл не бил извършил цялостна предполетна проверка. Това е всичко, което са открили.

— Нищо друго? — Когато Валери кимна утвърдително, Сибил продължи. — Тогава защо си играеш на детектив?

— Защото не вярвам на техните обяснения. Има още твърде много въпроси. Заради това исках да говоря с теб.

— Просто не мога да повярвам, че се занимаваш с това. Защо не се откажеш? Получила си обяснение, защо не го намираш задоволително?

— Защото Карл мислеше, че някой е пипал самолета.

— Пипал? Как е могъл… Ти откъде знаеш?

— Каза ми, преди да умре.

— Искаш да кажеш, че е мислил, че някой е сипал вода в резервоарите, за да предизвика катастрофата? От НТСС знаят ли, че е казал това?

— Казах им. Изглежда, че не го взеха сериозно.

— Ако те не са го взели и ти би трябвало да се съгласиш.

— Това е мое решение, Сибил. Аз реших да го приема сериозно.

— Не мога да си представя защо. Имаш толкова неща да обмисляш, нали, сега, когато работиш под началството на Ник?

Злоба прозвуча в гласа й. Не й обръщай внимание, помисли Валери. С нея не може да се говори. Тя проследи с поглед отдалечаващата се Сибил по изровената от булдозери земя, с натрупани на купчини изкоренени дървета, готови за извозване.

— Какво безобразие, да унищожиш толкова дървета.

Сибил й хвърли вбесен поглед. Как смее да критикува? Пое дълбоко дъх и когато заговори, гласът й звучеше съвсем плавно.

— Предполагам, че ти липсват дърветата и всичко останало от местния пейзаж, нали живееш във Феърфакс — такова вулгарно предградие. Защо не заповядаш някой път в Морган Фармс? С удоволствие ще ти позволя да пояздиш някой от конете ми.

Тя спря пред пламъка в очите на Валери.

— Какъвто и да е Феърфакс, не е по-вулгарен от начина ти на мислене — отвърна Валери презрително. — Отвращаваш ме. — Тя закрачи бързо, изоставяйки Сибил застинала насред път.

— Валери, разказвам на Софи за хотела — каза Лили, когато ги настигна. — Ще бъде приказен, ще има дори бална зала…

— И четири конферентни зали — каза Сибил, която също ги настигна. Тя се засмя триумфално на Валери, защото бе успяла да я засегне. — И петдесет котеджа зад главното здание, всеки с по две спални.

— Не бях стигнала до котеджите — каза Лили. — Ще има градини, друго малко езеро и много нови дървета. Харесва ми как хотелът и катедралата стоят лице в лице, нали? Преподобният Басингтън казва, че ние ще предлагаме на гостите си удобни легла в единия край на Главната улица и удобна религия в другия.

Софи се разсмя, но видя, че Лили бе съвсем сериозна. След това погледна към Валери и изражението й я накара да попита:

— Искаш ли да тръгваме?

— Да — отвърна Валери.

— Но бихме могли да обядваме! — извика Лили. — Мога да приготвя нещо в моята къща. Имам чудна нова къща в Кълпепър — каза тя въодушевено. — Сибил искаше да остана при нея. Тя наистина бе необичайно благородна да ми предложи дома си, но аз казах, че наистина искам да съм самостоятелна и когато разбра, че…

— Не днес — прекъсна я Сибил. — Тази седмица ще говориш пред две групи. Трябва да се подготвиш.

— О, Сибил, само този…

— Съжалявам, но не. Знаеш колко тежък труд ти коства всеки разговор.

— Да. — Гласът на Лили прозвуча меланхолично.

— Ще обядваме следващия път — каза Валери с усилие. Толкова бързаше да си тръгнат, че едва се сдържаше на едно място. — Ще ти се обадим и ще се уточним за обяда.

— О, да, моля ви — отвърна Лили със светнало лице. — Толкова ми беше приятно. Не разговарям с много хора, освен със Сибил. Много съм заета, нали знаете…

Всички тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли. Валери тръгна напред. Сибил се влачеше отзад.

— Нямате ли приятели? — Софи попита Лили. — Нямате ли срещи?

— Е… разбира се, имам приятели. Всеки има приятели. Но не ходя на срещи.

— Не? Изобщо?

— Не. Не мога. Руди ми каза — с него работех по-рано, друг проповедник — той ми каза, че трябва да съм девствена, за да давам пример за чистота и съвършенство. Каза ми, че ако съм девствена, хората не биха ме мислили за съперница, само биха ме обичали. И знаете ли, веднъж Бог ме избра да оцелея, вместо да умра, а то е едно и също, не мислите ли така? Божията ръка ме спаси и Божията ръка е единствената, която би ме докоснала.

Софи се вслуша в ритмичното песнопение, което се чувстваше в гласа на Лили, докато им говореше и леко потрепери.

— Вероятно — промърмори тя, като си мислеше, че трябва да каже нещо, но те продължиха до църквата мълчаливо, където се разделиха.

Софи поклащаше глава, докато двете с Валери вървяха към паркинга.

— Много странно. — Тя погледна към Валери. — Добре ли си?

— Да. Изглеждах ли ядосана?

Софи изсумтя.

— Думата е неточна. Готова си да смачкаш с крак някого. Предполагам — Сибил. Какво се случи?

— Покани ме да пояздя, щяла да ми даде един от нейните коне.

— В собствената ти ферма?

— Не е моя.

— Знам, но е била и до неотдавна… Как е могла…

— Хайде да не говорим за нея, Софи. Какво беше започнала да казваш? Какво ти се стори много?

— О, да, Лили. Когато е в църквата си, там горе на онзи мраморен мавзолей, който наричат олтар, тя ме кара да се чувствам, като че ли се нуждая от нещо или съм в беда, — което Бог ми е свидетел, наистина ми се случва… и че тя може да ми помогне, защото изглежда, че разбира много и думите са чудесни. После изглежда като изгубена, или в някакъв транс. Тя няма приятели, или семейство, тя вярва в ролята си, защото това е всичко, което има. Изглежда толкова невинна. Уязвима. И тъй нататък. Разбираш ли какво казвам?

— Да — отвърна Валери. — Мисля, че поради тази причина тя има толкова много последователи. Винаги съм мислила, че най-популярните проповедници са мъже, защото може да се направи връзка с Исус, а хората това търсят. Но Лили някак си кара хората да искат да й помогнат и в същото време вярват, че тя им помага. Невероятно въздействащо. Питам се дали тя наистина разбира това. Безобразие е, че е толкова зависима от Сибил. Добра ли се до онова, което търсеше?

— Съвсем малко. Трябва да се порови дълбоко във финансите, за да се разбере какво наистина става. Сибил е мръсница, нали?

— Вероятно — кимна Валери замислено.

— Сигурно много й се иска да знае, за какво съм дошла. Питам се какво ли би направила, ако й бях казала, че разследвам точно телевизионните проповедници.

— Щеше да грабне Лили и да изчезне, предполагам. Тя не обича въпроси за нещо, с което се занимава. Мислиш ли, че Лес наистина иска да направи точно такова предаване?

— Кой знае? Ние разследваме четиридесетина случаи, от които той избира един, върху който работи. Защо? Искаш да работиш по него ли?

— Бих могла. Но бих искала да го напиша и да се явя като репортер в предаването, след като сме го разследвали заедно. Не мислиш ли, че сме добър тим?

— Сензационно. Лес канил ли те е да се издигнеш до автор и водещ?

— Все още не.

— Желая ти успех — каза Софи, докато се качваха в колата й. Тя излезе от паркинга. — Не знаех, че се нуждаем от допълнителен автор и водещ.

— Нито пък Лес.

Софи се разсмя.

— Но ще го осведомим. Добре, радвам се за теб. Но ще ми кажеш какво мога да направя, за да ти помогна.

— Много е рано да се говори с него — отговори й Валери. — След Нова година, когато навърша шест месеца тук, може би ще му кажа. И може би ще те помоля за помощ.

Учеше се на търпение. Научи се на много неща, но това бе едно от първите: да мисли за следващата си стъпка и да състави план за нея, а не да се хвърля както някога към всяко ново развлечение, което привлечеше вниманието й. Всъщност беше започнала да се интересува от новия живот, който създаваше за себе си. Помогна й приятелството на Софи, както и бившата конюшня, която бе започнала да й изглежда приятна и уютна, но онова, което й помогна най-вече бе нейната работа. И то поради най-удивителното разкритие: че е интелигентна.

Сега вече ползваше компютъра и библиотеката с лекота и умение, както някога бе подреждала откъснатите от оранжерията цветя. Събираше материали и пишеше доклади, които бяха далеч над резюметата, които й бе поръчано да пише. Когато решеше, че темата не става за „Експлозия“, докладът й беше кратък и отрицателен. Но откриеше ли нещо, което й се стореше интересно, пишеше доклад, представляващ напълно скицирана програма, която по нейно мнение би трябвало да се продуцира.

Беше написала десетина доклада. Изпращаше ги на Ърл, който ги предаваше на Лес, а той разискваше повечето от тях с Ник, но Валери не вземаше участие в тези дискусии и не знаеше каква е съдбата на предложенията й.

— Биха могли да ти кажат дали ги изхвърлят или не — каза Софи. — Лес и Ник не са грубияни.

— Може би се страхуват, че ще пиша още по-дълги материали, ако ми благодарят или че въобще ще спра да пиша, ако ме критикуват — отвърна Валери усмихнато.

— Но трябва да те интересува какво става с нещо, за което си загубила толкова време — продължи да настоява Софи.

Валери кимна. Тя се интересуваше. Но за нея бе много по-важно да пише докладите си, защото бе вълнуващо да открива способностите си. Досега не бе знаяла, че могат да й хрумнат толкова много идеи, че може бързо да ги свърже с други, че може добре да идентифицира и разрешава проблеми, че може бързо да си представи диалога, обстановката, цялата програма и сценария, които ще дадат живот на всичко това.

Дълго неупотребяваният й ум се бе събудил. И скоро, въпреки принудата на осемчасовото работно време, към което не можеше да привикне, тя откри, че прекарва много добре.

Не можеше да говори за това с Розмари, която се бе сприятелила със съседите и прекарваше дните си в разкази за миналата слава. Не говореше за това и с мъжете, с които излизаше, представени й от Софи или други колеги от E & N, дори с такива, които й харесваха достатъчно, за да се съгласи да излезе втори или трети път.

Бих искала да кажа на Ник, помисли си тя един ден през декември. Той би разбрал, той винаги е работил така. Досега не бях разбрала.

Но нямаше възможност да му каже, тъй като те разменяха само обичайните поздрави, когато се срещнеха по коридорите. Всички знаеха, че Ник пътува повече от всякога, и когато се прибереше, прекарваше повечето време в кабинета си с ръководния персонал.

Тези, които бяха тук от началото, когато той току-що бе купил телевизионния канал и го преименува в E & N, разказваха на Валери, колко по-различни са били тогава нещата.

— Беше страхотен — разказваше Ърл на Валери. Беше два дни преди Коледа и четиримата от отдела за проучвания на E & N вечеряха на голяма кръгла маса в Ла Бержери, в Александрия. Беше изпълнен с носталгия, както всяка Коледа. — Изкарваше ни въздуха от работа, много повече, отколкото на което и да е друго място и казваше, че трябвало да му благодарим, защото ни давал шанс да участваме. През уикендите Чад идваше при нас и го използвахме като момче за всичко — да вади ксерокопия, да събира вестниците и тъй нататък. Бяхме като щастливо семейство. Господи, две, две и половина години, а изглеждаше толкова продължително.

— Или късо — каза Барни Абът. — Най-кратките две и половина години от живота ми.

— И забавно — каза Софи. — Честита Коледа — добави тя, когато видя, че влиза Ник. — Говорим за началото на E & N.

— Без вас не би я имало тази Коледа — каза Ник усмихнато. Той вдигна пълната чаша с вино пред него. — Щастливи празници и мирна, здрава, благополучна Нова година!

Започнаха да си припомнят стари случки в E & N, а Валери ги наблюдаваше. Бяха спокойни и шеговито настроени, привързани един към друг. Един непознат не би могъл да открие кой притежава канала, кой ръководи изследователския отдел и кой работи за единия или другия.

През останалото време на вечерята, разговорът скачаше от политиката във Вирджиния до президентските избори, които щяха да се състоят през следващата година, насилията в Близкия Изток, цените на самолетните билети, скандалът с Джим и Тами Бакър и възможностите за специално предаване за телевизионните проповедници, ако отделът по проучване им посочи нова гледна точка. Софи погледна към Валери, очаквайки да каже нещо за Лили и Грейсвил, но тя не каза нищо. Мълча до края на вечерта. Наслаждаваше се на приятелската атмосфера около себе си и от чувството, че е част от този екип.

— Някой да се нуждае от кола за прибиране? — попита Ърл, след като изпи трета чаша кафе и бутна назад стола си.

Всички го последваха и започнаха да стават.

— Валери — каза Ник. — Би ли останала за минута?

— Разбира се — кимна тя и седна отново.

Ник се сбогува с останалите и след това зае отново мястото си. Те седяха един срещу друг, а между тях — голямата кръгла маса с чаши за вино и кафе, и смачкани салфетки. Ник направи знак на келнера и поръча още един коняк.

— Валери?

— Да, благодаря, ще взема.

Настъпи тишина. Ник се облегна на стола си и кръстоса дългите си крака. Играеше си със салфетката. Валери седеше строго изправена, в червена вълнена рокля, с дълги ръкави и висока яка, която на трепкащата светлина на свещите хвърляше върху лицето й розови отблясъци. Стъклените й обеци, които заместиха продадените диаманти, пречупваха светлината и хвърляха искрици към Ник. Колко невероятно е, мислеше си той, че всеки път, когато я видя, е все по-хубава.

Сега седеше срещу нея и му се струваше, че са сами. Осъзна, че се е навел жадно напред с готови въпроси, със случки за разказване, с мисли за споделяне.

Но всичко бе по-сложно — тя работеше при него. За миг дори пожела да не е така… но иначе нямаше да са тук, заедно. И тогава разбра, че е твърде рано да мисли за взаимност, каквато съществуваше между тях преди години, или да се опитва да я възстанови. Твърде много години, твърде много лични преживявания лежаха между тях.

Валери го гледаше с леко повдигнати вежди. Ник взе появилия се пред него коняк и отпи.

— Лес искаше да ти каже това — каза той, — но му се наложи да пътува извън града днес следобед и ще се върне през първите дни на януари, затова му обещах, че аз ще говоря. Искахме да научиш възможно най-бързо.

Тя държеше чашата с коняк в дланта си и чакаше с очи, вперени в неговите.

— Ние не оставяхме без внимание докладите ти, Лес пази всичките, а някои от тях се разработват за бъдещи програми. Трябваше да ти кажем по-рано. Съжалявам, че не стана така. Толкова сме заети, но се надявам, че ни разбираш. Основното е, че ги харесвам — Лес и аз харесваме работата ти, харесват ни идеите и начина, по който ги свързваш. Всичко, което си подала е добре обмислено, интелигентно и с въображение. Понякога летиш твърде високо, има неща, които не сме в състояние да правим, поради законови или финансови причини. За това ще говорим по-подробно, когато се съберем всички заедно, за да разбереш някои от ограниченията, пред които се изправяме.

Чувстваше се неудобно, но не знаеше как би говорил по друг начин. Тежестта на миналото и променените взаимоотношения на настоящето го теглеха назад и думите му звучаха дори в собствените му уши неестествено. Колко абсурдно е, мислеше си той, да бъдат разделени от тази кръгла маса с бяла ленена покривка. Изразът на увереност в очите й го привличаше, както и съвършеното спокойствие, толкова различни от спомените му. Толкова е променена, помисли си той, както когато четеше докладите й през последните няколко месеца с нарастващо изумление. Толкова силно, непредсказуемо променена.

— Искаме да направим промяна в „Експлозия“ — каза той. — Рейтингът ни е добър, но искаме да го повишим. Имам предвид — добави той с усмивка, — че искаме да увеличим числото на зрителките. Искаме да прибавим профили на известни личности, от рода на тези в списание „Пипъл“. Някой от политиката, забавната индустрия, бизнеса, спорта… Все още нямаме заглавие, нито сме уточнили характеристиките и организацията. Всичко това ще се изработи с теб, надяваме се. Искаме ти да го правиш.

Валери се наведе напред.

— Искаш да кажеш и да го коментирам на екран?

— Искам да кажа — всичко. Планиране, разследване, написване и говорене пред камерата. Ще трябва да изложиш темите си на снимачния съвет — от време на време и аз участвам в него — и нашите адвокати ще трябва да изчитат сценариите ти, но оттам нататък шоуто е твое.

Тя смръщи вежди.

— Не ми даваш екип?

— Ще имаш режисьор от екипа на „Експлозия“.

— Това не е достатъчно. Шестнайсет минути всяка седмица…

— Съжалявам, но не съм се изразил ясно. Става въпрос за четири минути. Това е всичко, което можем да отделим от предаването сега…

— Четири минути? От едночасово предаване ми отделяш четири минути?

— Опитахме се да отделим повече, но не успяхме. Ако успееш да направиш нещо силно с твоята част ще го преценим спрямо останалите три части и тогава ще решим.

— Може да го промениш още сега. Направи го десет минути, те няма да са достатъчни, но поне ще ми дадат възможност да поставям въпросите си в дълбочина.

— Валери, решението е взето. Лес и аз не възлагаме шестнайсетминутен сегмент от програмата на човек без опит в писане на сценарии и репортажи на живо. Ще говорим за това отново след няколко месеца, след като си показала на какво си способна във времето, с което разполагаш.

— Решението е взето без мен — каза тя студено.

Ник отвърна също толкова студено.

— Обмисляли сме персонален сегмент в „Експлозия“, а не дебют на холивудска звезда. И смятаме да го направим в определените четири минути, независимо дали ще бъдеш ти или някой друг.

Настъпи тишина. Валери се огледа. Никой не изглеждаше раздразнен или нетърпелив. Всички изглеждаха доволни от това, с което разполагат. О, спри! Изпадаш в самосъжаление. Той притежава компанията, той диктува правилата, как не можа да се научиш до сега? Защо да не вземеш гадните му четири минути, да му покажеш какво можеш да направиш от тях и след това да го принудиш да признае, че можеш да се справиш самостоятелно?

— Наистина ли са четири?

— Не съвсем, макар че бих искал. — Той забеляза промяната в гласа й. Нямаше темпераментното избухване, помисли си той, и слава богу. Тя очевидно си беше както винаги арогантна, но той въпреки това искаше да види какво би направила в „Експлозия“, поне ако се въздържа от гневни изблици, докато работи. — Ще трябва да си напишеш встъпление и заключение и това ще се включва в твоите четири минути. От теб зависи колко време ще им отделиш.

— По пет секунди за встъплението и за заключението, — каза тя, без да се замисля и внезапно двамата избухнаха в смях.

— Ако можеш да направиш въвеждане за пет секунди, ще трябва да се поучим от теб — каза Ник. — Приемам, че отговорът е „да“.

— Да. — Чувстваше се по-добре и започна да схваща, че би могла изобщо да загуби шанса си. Предлагат ми го само след четири месеца. Това е шанс, за който много хора биха дали всичко. Защо винаги смятам, че хората ми дължат повече, отколкото ми дават? — Благодаря ти, Ник — каза тя. — Съжалявам, че не ти благодарих веднага. Смятах да дойда да те моля да ми дадеш шоу. Много по-добре е да ти бъде предложено.

Той се усмихна.

— Не трябва да се молиш. От всичко написано се убедихме, че би могла да се справиш. Ти си го заслужи.

— Благодаря ти — повтори тя. Заслужила съм го, помисли си тя. Тази съвсем земна дума й прозвуча като поезия. Заслужила съм го сама. Без привилегии, без специално внимание.

Ник заобиколи масата и седна до нея. Вдигна чашата с коняк.

— Добре дошла в „Експлозия“ — каза той ниско, само за нея. — С нетърпение очаквам да работим заедно.

Глава 23

Неусетно бе започнала да очаква с нетърпение часовете за работа. Розмари наблюдаваше как се втурва да вземе душ, да се облече, да закуси набързо и да тръгне, колкото е възможно по-рано. Започна да става раздразнителна.

— Не мога да те разбера, ти като че ли изпитваш удоволствие да работиш — попита тя, загледана втренчено в дъщеря си. — Неестествено е. Човек не може да се чувства толкова щастлив от работата си. Ако беше мъж, разбира се, тогава би било различно, но… Загрижена съм за теб.

Валери се разсмя и я целуна.

— Всичко съм ти разказала. Работя нещо ново, нещо лично мое, получих шанс да покажа на какво съм способна и се чувствам прекрасно. Може би и ти трябва да потърсиш нещо?

— Работа? Валери, не говориш сериозно. Какво бих могла да правя? Да не искаш да кажеш, че съм ти в тежест? Знам, че е така, тревожа се, но не подозирах, че сме толкова зле, та да се налага да ми кажеш… Не ти ли повишиха възнаграждението?

— Да. Но ти не ми тежиш. Нито пък ти казвам непременно да правиш нещо. — Тя облече сакото на костюма си, грабна чантата и тръгна през претрупаната всекидневна, като нетърпеливо бутна настрана малката разтегателна масичка. — Но мисля, че има неща, които би могла да вършиш и да изпитваш удоволствие. Не би ли искала да опиташ? Не би ли искала да разбереш какво можеш да вършиш?

— Не — отговори Розмари равнодушно. — На шейсет и една години съм и вече знам какво мога, какво обичам да правя и нямам намерение да започвам отначало, като някой тийнейджър, получил работа в „Макдоналдс“.

— Ох, майко — въздъхна Валери и пак се засмя. — Не мисля, че ще се справиш в „Макдоналдс“. Мислех за художествена галерия или музей — не си ли спомняш, че говорихме като възможност за работа за мен? Ти разбираш от изкуство толкова, колкото и аз.

— Не, не разбирам.

— Е, почти толкова, колкото мен. Имаш вкус, елегантност и чар. Държиш се очарователно с хората. Ще се чувстваш отлично в някоя галерия.

— Искаш да кажеш — да стана продавачка.

Валери притвори очи.

— Предполагам, че това съм имала предвид. Няма нищо лошо в това да си продавачка, разбираш ли, но ако това наистина ти е неприятно, наречи го съветник по изкуство. Звучи ми достатъчно престижно. — Тя отвори входната врата. — До довечера.

— Валери, не се сърди, но не разбираш колко ми е трудно. Ще помисля за това, ако настояваш.

— Не настоявам. Само идея. — Тя тръгна да излиза.

— Ще се прибереш ли за вечеря? — попита Розмари.

— Да.

— Нямаш ли среща тази вечер?

— Не.

— Валери, не е хубаво да живееш като монахиня. Би трябвало да излизаш и да се забавляваш. Ти си млада и ти е нужен някой, който да се грижи за теб. Аз не бих могла.

— Не ми е нужен никой — прекъсна я Валери. — Сама мога да се грижа за себе си. Имам нова работа със страхотно бъдеще.

— Работа — презрително повтори Розмари.

— Ще се видим довечера — каза Валери и твърдо затвори зад себе си вратата.

Парцелът, в който бе разположена къщата им, от трите страни бе ограден от стълбове, опасани с оранжеви ленти. Предприемачът, който строеше здания в парцела, бе започнал от другия край на карето. Все още непродадените терени бяха обрасли с трева и глухарчета. Пред къщата им беше останала незасегната градинката, засадена от предишния наемател и туфи от лалета и зюмбюли обрамчваха площадката пред къщата. Беше началото на март. В парка през улицата дръвчетата дрян и люляковите храсти бяха покрити с белезникави пъпчици. Дебелите стъбла на смрадликата бяха още голи. Валери заобиколи къщата, за да вземе колата си и подкара по късата алея до широката улица между къщата и парка. Спомни си хленчещия, неуверен и нещастен глас на Розмари. Тя бе загубила наистина целия си свят. Не знам какво да правя, мислеше Валери, не мога да й върна загубеното. Включи радиото и затърси нещо подходящо по скалата, откри „Пролетната соната“ на Бетховен и се замисли за пролетта, за ново начало за програмата си… и се почувства по-добре. Розмари ще открие своя път, трябва. А Валери трябваше да мисли за четирите минути — четири минути, в които да прави каквото поиска.

Сегментът си бе нарекла „Задръжте погледа си върху…“ и от два месеца работеше над него. Тъй като имаше повече идеи, отколкото можеше да осъществи, тя подбра десет теми и ги предложи на снимачния съвет. За одобрените направи проучване и започна да пише сценариите. В миналото бе писала деветдесетсекундни или двеминутни обяви на обществени организации, сега трябваше да се научи как се пише интервю и в каква обстановка да разположи ограничаващата я четириминутна пролука в предаването. Пишеше, хвърляше и започваше отново, търсеше помощ от сценаристите на канала, прочете книги за писане на сценарии, наблюдаваше подобни кратки сегменти по телевизията. И накрая през първата седмица на март беше готова да запише първия сегмент за неделното вечерно издание на „Експлозия“.

Този следобед както никога досега, тя се почувства изнервена от силното осветление на прожекторите. Думите на Лес ехтяха в главата й. Аудиторията отвън си служи с дистанционното управление като с автоматично оръжие. Ако им изглеждаш скучно, ще те изключат след три секунди. Това досега не беше я впечатлявало. Но сега за първи път отговорността бе изцяло нейна. Опита се да прикрие нервността си като автоматично кръстоса крака, седна под ъгъл, който знаеше от по-рано, че й подхожда най-добре и заговори сърдечно към черния търбух на лещите на камерата, но несигурността се промъкна в гласа й и тя чу трепета в първите си думи.

— Искате ли да запишем отново началото — попита я режисьорът.

— Да — каза тя. — Благодаря. — Винаги се бе гордяла, че не й се е налагало да повтаря някоя част от записа. Това ще е за последен път, закле се тя и започна отново.

Сегментът на Валери се появи след третия репортаж на „Експлозия“, представен от един от репортерите на предаването. „Това бяха нашите репортажи за седмицата — завърши той. — А сега Валери Стърлинг ни казва да задържим поглед върху човек, чието име може би ще четем в заглавията в близко бъдеще.“

— Задръжте погледа си върху… Салваторе Скутиджера — започна Валери. Тя стоеше до един прозорец, полуобърната, за да гледа камерата. През прозореца се виждаха небостъргачите на Манхатън, река Хъдзън и малко по̀ встрани — мостът Джордж Вашингтон. — Би могъл да бъде член на правителството, когото не сте избрали.

Носеше небесносиня рокля със сребърно колие на врата и сребърни обеци. От грима лешниковите й очи изглеждаха още по-големи, устните й — по-пълни. Светлокестенявата й коса падаше на дълги, тежки вълни, през които проблясваха от време на време обеците й и кораловият лак за нокти. Тя се наведе леко напред, докато говореше, придавайки интимност на думите си.

— Той е нисък и жилав — продължи тя — почти на осемдесет, може би ги е минал и…

— Задръж — чу се гласът на режисьора от апаратната. — Валери свали колието.

Тя разбра какво искаше да каже още щом чу думите. По дяволите, помисли си вбесено. Знам много добре. Знам много добре. Тя вдигна ръце, свали колието и го пусна на земята до себе си.

— Хайде, започваме отначало — каза режисьорът.

След тази случка записът тръгна без прекъсвания и докато приключиха, нервността на Валери изчезна. Но чувството се върна, когато един час по-късно в студиото влезе Ник. Двамата с редактора бяха приключили монтажа на думите, казани в студиото и извадки от интервюто й със Скутиджера и гледаха четириминутния запис в окончателен вид. Ник им кимна и седна тихо в ъгъла на помещението.

Усещайки присъствието му точно зад себе си, Валери се наблюдаваше на екрана.

— Задръжте погледа си върху… Салваторе Скутиджера. Би могъл да бъде член на правителството, когото не сте избрали. Той е нисък и жилав, почти на осемдесет, може и на повече, лети към следващия си рожден ден: динамо, което използва света за свой офис. Официалният му офис е тук, в Ню Йорк, има друг в Рим, но рядко се свърта в тях. На вратите пише „Пътническа агенция“ — това е бизнесът му — урежда групови пътувания до всяка страна в света, но напоследък нашият близкоизточен репортер съобщи, че може би има и друг живот, зад кулисите, като агент на различни правителства, уреждащ политически и икономически срещи, които някой, или някои, желаят да запазят в тайна. Неговото име е Салваторе Скутиджера.

— Не, не — каза Скутиджера, чийто образ се появи на екрана — малък и сбръчкан като средиземноморска маслина. Седеше в кресло срещу Валери в Нюйоркския си офис, с протегнати напред ръце като че ли да покаже, че са празни. — Аз съм обикновен човек, обичам да пътувам, обичам да помагам на другите да са щастливи. От време на време правя услуга на някой приятел. Но — агент на правителства? Няма такова нещо.

Валери отново беше на екрана, този път седнала в тъмносиньо кресло близо до прозореца.

— Сал Скутиджера е роден в Рим през 1912 г. Родителите му емигрират в Америка точно преди Първата световна война и той израства в Ню Йорк. От осемгодишна възраст печели пари, като продава изхвърлени дрехи и мебели.

— Е, най-често не бяха съвсем изхвърлени — обърна се Скутиджера към Валери. — Могат да се нарекат взети на заем. Задигнати. Откраднати. Но бяхме млади и нетърпеливи — търсехме преки пътища. Различно време, различни пътища.

В креслото си до прозореца Валери каза:

— През последната си година в гимназията той открива организаторския си талант и започва да помага на съседи и познати да организират пътешествията си. Скоро го забелязват хората от този бизнес.

— Можете да ги наричате пътнически агенти — каза Скутиджера. — Те изпращаха хората на различни места, разбирате ли, това беше през двайсетте и трийсетте години. Понякога ги изпращаха в други градове, понякога изпращаха хора на дъното на реката в бетонен куфар. Това никога не съм правил. Казвах им, че не е моя работа, че ми се гади. Аз само изпращах хората извън града, когато те вече не бяха желани там. Но бяхме млади и жадни. Различни години, различни кариери.

От своето кресло Валери продължи:

— „Пътническа агенция“ е създадена през 1952 г. Създадена е от трима приятели от времето на онези пътнически агенти. Сал Скутиджера… Нашето Близкоизточно бюро ни съобщава, че състоялата се наскоро среща в Мароко на водещи правителствени фигури от САЩ и четири близкоизточни страни може да е добре подготвена комбинация от Сал Скутиджера.

— Не — каза Скутиджера. Той поклати пръст към Валери. — Харесваш ми, момиче, пряма си, приятна за гледане и здраво се трудиш, но правиш погрешни заключения и смяташ, че можеш да ме подведеш.

— Нищо общо ли нямахте с тази среща? — меко запита Валери.

— Съвсем малко. Нуждаеха се от хотелски стаи, зала за срещата и искаха да не се шуми. Това е бизнесът ми. Аз съм в туристическия бизнес и не клюкарствам. И обичам да правя хората щастливи. Това е истинският ми бизнес: да правя хората щастливи.

От креслото си до прозореца Валери запита аудиторията:

— Дали Салваторе Скутиджера е обикновен пътнически агент? Или е скитащ посланик, чиито експертни оценки се купуват? Човек, който маневрира в сянка и изпълнява поръчки на правителства, които не биха искали народите им да знаят какво се върши? Задръжте погледа си върху него.

Тя се обърна и погледна към друга камера.

— Аз съм Валери Стърлинг. Ще бъда тук следващата седмица, с поглед върху… Стенли Джуъл. Дотогава от всички нас от „Експлозия“, благодаря и лека нощ.

В малката монтажна стаичка беше тихо. Ник и Валери се изправиха едновременно.

— Много добре — каза той. — Харесва ми стила ти. На екрана изглеждаш чудесно. Това не се е променило. Колко часа го интервюира, за да измъкнеш тези отговори?

— Шест. — Тя сияеше, все още възбудена от изпълнението си пред камерата, но и защото за първи път изобщо й се случваше да даде живот на свое собствено творение. И към това се прибавяше похвалата на Ник. — Почти седем, фактически. Мисълта му скачаше.

— Но си успяла да го накараш да ти вярва.

— Той ми хареса — произнесе бавно Валери, — но има нещо съмнително при него. Вярвам в това, което ми каза, но мисля, че като цяло е лъжа, или нарочно е изкривено, защото това не е основният въпрос.

— Инстинктивно ли го казваш? Или си попаднала на нещо, докато си била в офиса му?

— Инстинктивно. Нямаше на какво да попадна от това, което можах да видя. Всичко беше толкова чисто, като че ли чистачката току-що е минала.

Той я погледна.

— Мислиш, че си заслужава да му се отдели повече време в „Експлозия“?

— Мисля, че би могло.

— Ще кажа на Лес. Има ли още какво да му кажа?

— Кажи му, че „Скутиджера“ на италиански значи „стоножка“, а понякога „паяк“.

— Ще му кажа. Благодаря ти — усмихна се той.

Те излязоха от мъждиво осветената монтажна в светлия коридор, готови да поемат в противоположни посоки — Ник в кабинета си, Валери — в своя. Ник се задържа, не му се тръгваше. Харесваше му бързото и леко разбирателство, което постигаха в разговора и му се искаше да го продължи. Спомни си, че същото беше и когато бяха в колежа. Това бе и едно от нещата, които най-много му липсваха, когато се разделиха.

Валери му се усмихна.

— Много е хубаво да те разбират без чертежи и обяснителни записки.

Спомни си и това — откровеността, с която споделяше чувствата си.

— Хубаво е — каза той. — Можем да поговорим някой път.

— Можем — съгласи се тя. — Благодаря ти, че беше тук днес. — Тя се обърна и тръгна към гримьорната.

— Валери — извика я Ник. Тя се обърна. — Кой е Стенли Джуъл?

Тя се усмихна отново.

— Укротител на лъвове при „Барнум и Бейли“. Ще трябва да гледаш програмата ми през следващата седмица, за да научиш останалото.

В деня след предаването за Скутиджера, Лес застана пред бюрото й.

— Предаването за Скутиджера беше добро — започна той. — Само няколко проблема.

— Ник каза, че е добро — каза тя, след като затвори телефона.

— Прав е. Но има няколко проблема. Първо — колието.

— Знам — каза Валери. — Съжалявам. Знам, че среброто отразява прекалено много светлина, просто не разбирам как съм могла да не го сваля. Съжалявам.

Той й подаде колието.

— Оставила си го на земята. Второ — в един момент се почувства недоверие. Трето — говореше много бързо, макар и само от време на време. Четвърто — не се хвана за последната му реплика. Когато ти призна, че им е осигурил хотелски стаи. Може би трябваше точно това да разчепкаш и да го поставиш на фокус. Пето — бих искал да покажеш няколко негови снимки като дете, и да речем, на съседи. Шесто…

— Много ли още има? — ледено попита Валери.

Лес се облегна на стола и кръстоса крака.

— Предполагам, че толкова дълго, колкото поискаш. Мога да свърша за пет минути… или един час, ако трябва да обяснявам как си гледам работата.

Двамата млъкнаха. Валери мислеше да каже, че не е имала достатъчно време, че никое предаване не може да се направи както трябва за четири минути.

— Съжалявам — произнесе тя сподавено. — Знам, че допуснах грешки и знам на какво се дължат повечето от тях. Но все още се уча на занаят.

— Знаем го — каза Лес усмихнато. — Винаги сме го очаквали. Какво става сега?

Валери си представи мислено Ник и Лес, седнали в кабинета му, с качени на масата крака, да пият кафе и да разискват грешките й. Как смеят да ме обсъждат? Но тогава си спомни, че беше поискала шестнайсет минути, а не четири. Сама си го беше докарала.

— Ще ми кажеш останалите грешки и аз ще ги поправя — изрече тя почти весело. — Следващия път, когато Ник ми каже, че съм добра, искам да е убеден в това.

— Убеден е. Ти беше добра. Ще станеш още по-добра. Има обаче още един проблем: ти не ни даде основание да предположим, че онзи приятел може да стане още по-голям или още по-важен. Научихме един малък факт за него и беше интересно, но какво би правил той по-нататък? Защо трябва да се интересуваме от него, освен факта, че има големи връзки и върши някои услуги? Долавяш ли смисъла?

— Да. Може би е най-важното, което каза. Благодаря.

— Винаги можеш да разчиташ. — След кратка пауза продължи. — Няма нужда да доказваш, че можеш да се справиш сама, разбираш ли? Ние сме тук само да помагаме.

Тя кимна разсеяно. Лес видя, че си бе водила бележки: правеше списък на грешките си.

Тя държа списъка пред себе си до края на седмицата, докато подготвяше следващото предаване. Най-напред проведе десетина телефонни разговора. Когато си изясни какво иска да научи, тя замина за Ню Йорк, където Джуъл бе отседнал за седмица и прекара цял ден с него в хотелската му стая, с режисьора и двама оператора. Следващия ден поръча диапозитиви от снимките, които й бе дал — на него, на цирка, на новия офис и на места, в които бе живял. В същото време пишеше текста…

Това се превърна в стил на работата й. В края на всяка седмица Ник се появяваше в студиото или в апаратната, където Валери проверяваше силата на звука и застанал тихо в ъгъла наблюдаваше видеозаписа. След това разменяха набързо няколко думи в светлия коридор. Седмиците минаваха и кратките разговори започнаха да се удължават. Темата винаги беше „Експлозия“, но от време на време те се отклоняваха и към нещо по-лично — пиесата, която Ник и Чад бяха гледали, книгата, която Валери четеше, журналистически материал, от който Ник се бе възхитил. Случваше се коридорът да е празен и гласовете им да се преплитат в тишината, докато някой не минеше и не ги поздравеше. Едва тогава те усещаха интимността на момента. Но не си признаваха. Продължаваха да говорят още минута-две, небрежно докосваха ръцете си и тръгваха в противоположни посоки.

Като че ли отново се запознаваха, но много по-предпазливо, отколкото първия път. Валери откри, че мисли за Ник през целия ден и много повече вечер, когато стоеше вкъщи с Розмари и четеше или прескачаше от канал на канал, за да види какво прави конкуренцията. Най-много мислеше за него нощем, когато лежеше в леглото в малката си стая, претрупана с мебели от детинството й и се бореше с желанията на тялото си.

Питаше се дали се чувства привлечена от Ник заради богатството му или за да се почувства отново млада? Защото е самотна или защото искрено я привличаше отново, поради едни и същи причини?

Няма да разбера, освен ако не прекарам известно време с него, размишляваше тя. И изглежда няма да се случи, ако самата аз не предприема нещо.

Добре, защо не? Аз го отпратих някога. Може би аз трябва да съм тази, която да го помоли да се върне?

Ако това искам наистина.

Вземаше по десетина решения седмично за предаването си, но не можеше да вземе нито едно за личния си живот. Вече не настояваше Розмари да потърси нещо за работа, защото създаваше напрежение между тях и Валери се чувстваше виновна. Не намираше интересни мъжете, с които се запознаваше и затова не излизаше вечер. Купи си няколко нови рокли и костюми, заради предаването, но пазаруването вече не й доставяше по-раншното удоволствие и тя продължаваше да носи дрехите, донесени от Ню Йорк и Мидълбърг, остарели вече с две години. Харесвам си работата, казваше си тя и там намираше изцяло удовлетворение през тези дни.

Тогава най-неочаквано замина за Италия и всичко в живота й се промени.

Разбира се, беше ходила в Италия много пъти през вече миналия си живот. Но сега беше различно. Този път беше с Ник.

Тя знаеше, че той отива в Италия през юни, каза й го в края на май. За първи път й казваше, че заминава, въпреки че правеше по две-три, а може би и повече, кратки пътувания всеки месец.

— Ще пропусна две предавания — каза той. — Съжалявам.

— Аз също — отговори Валери. — Свикнах с присъствието ти зад светлините на прожекторите. Питам се дали няма да се държа по-различно като не си там.

— Мислиш ли, че може да има промяна?

Тя кимна.

— Убедена съм, че всичко, което правим се влияе от това кой ни наблюдава.

Той повдигна въпросително вежди.

— Искаш да кажеш, че хората действат винаги заради аудиторията.

Валери в момента мислеше за Сибил.

— Някои хора се държат винаги като на сцена — каза тя замислено, — независимо кой е около тях. Но аз имах друго предвид. Ние променяме поведението си в зависимост от гледащия ни и от това какво мислим, че очаква той от нас. Ние сме хамелеони в една или друга степен.

— Но ти не си сигурна, че те гледам, не можеш да ме видиш в ъгъла или в апаратната. Какво би станало, ако изляза по средата на предаването ти?

— Бих си помислила, че някъде е възникнала критична ситуация, защото си твърде възпитан, за да напуснеш поради някаква друга причина.

Той се разсмя.

— Но това не е отговор на въпроса ми.

— Няма никакво значение дали си там или си излязъл. В случая важното е, че аз вярвам, че ме гледаш. Заради това някои хора не могат да търпят да са сами.

Ник се загледа в нея. Мислеше за Сибил.

— Интересна идея — каза той. — Ще очаквам с нетърпение да видя записите от предаването ти, когато се върна.

— Аз пък с нетърпение очаквам да ги видя веднага след записа — каза тя и те се разделиха със смях.

Ник замина за Италия в първите дни на юни. Никога не беше ходил там и при полета над Атлантика той често вдигаше глава от книгата си в слабо осветения пътнически салон — пътниците около него четяха, спяха, играеха карти. Пожела си да пътува с някой, с когото да сподели новите неща, които щеше да види. Смяташе да вземе Чад, но точно преди седмица един съученик го покани в лятната им къща във Върмонт, където щяха да плуват, яздят и да се разхождат из гората.

— Иска ми се да бъда и на двете места — бе казал Чад разстроен същата вечер. — Как става така, че нещата се случват по едно и също време? Животът не е честен.

— Вероятно не, — бе отвърнал Ник сериозно. — И за мен е толкова тежко, разбираш ли, защото и аз бих искал да можеш и двете.

— Добре, но защо да не отидем в Италия през юли?

— Защото имам срещи в три града и не мога да отложа нито една. Бих искал да можех. Имам няколко други срещи по-късно през годината, какво ще кажеш за Лондон през септември?

— Училището — отвърна мрачно Чад. — Както върви, няма да ми стигне животът, за да свърша една стотна от нещата, които искам.

Ник се засмя.

— Е, тъй като скоро стана на дванайсет, мисля, че ще имаш време да направиш значително повече. Как мислиш, че се чувствам в моята напреднала възраст?

Чад го изгледа внимателно.

— Стар, струва ми се. Не излизаш толкова, колкото по-рано и вече не говориш, че ще се ожениш отново. Ще трябва да раста без майка. — Те замълчаха и двамата мислейки за майката, която Чад имаше. — Искам да кажа майка, която е тук. Която да ми казва да си почистя стаята и в колко часа да се прибера вкъщи и нещата, които не трябва да правя.

— Тези неща и аз ти ги казвам — каза Ник тихо. — Както и Елена и Мануел.

— Така е. — Чад бе изцяло погълнат от пирамидата, която се опитваше да построи от грахови зърна в чинията си. — Всичко е наред, татко — каза той след малко, гледайки го със закачлива усмивка. — Не те насилвам да правиш нещо, защото сигурно ще извършиш огромна грешка. Изчакай още единайсет години, за да си сигурен.

Ник избухна в смях.

— Много ти благодаря. Сигурно ще направя точно така.

— От това се страхувах.

— А може би не. — Ник погледна сина си. — Спомняш ли си Валери Стърлинг? Обядвахме с нея…

— В Мидълбърг. Денят, в който отидохме до църквата. Разбира се, че си спомням. Тя беше страхотна.

— Тя работи в E & N — каза Ник.

— Така ли? Ама е омъжена.

— Мъжът й почина.

Лицето на Чад светна.

— Страхотно! Е, искам да кажа, че е много лошо, но… не мога дори да си го спомня, разбираш ли, искам да кажа, че той не изглеждаше нищо специално… Не искам да кажа, че това е добре… — Той спря, за да оправи бъркотията в мислите си. — Значи затова работи при теб? Защото е умрял?

— Това е една от причините.

— А ти извеждаш ли я някъде?

— Не още. Мисля за това.

— Добре, можеш да почакаш още единайсет години.

— Не мисля, че мога да чакам толкова дълго. — Елена сервира десерта и Ник смени темата с облекчение, защото откри, че му е приятно да говори за Валери, но се чувстваше неудобно от прямотата, бързата реакция и унищожителната логика на своя син.

Сега, в самолета, Ник си пожела Чад да беше с него. Когато пътуваха заедно, Ник изпитваше истинско наслаждение, защото разглеждаше хората и градовете през невинните, жадни очи на Чад. Дори познати места му изглеждаха нови, когато Чад беше до него. Следващия път няма да го оставя така, реши в себе си Ник. Ще намеря начин да променя графика на срещите.

На разсъмване те летяха над италианските Алпи. Пухкави облаци, обагрени в розово и оранжево от изгряващото слънце се гушеха в падините, между покритите със сняг върхове, небето светеше. Когато се приземиха в Рим, италианските пасажери изръкопляскаха възторжено, защото слънцето вече грееше и червеникавокафявите сгради изглеждаха златисточервени. Вече беше горещо.

Стаята на Ник в хотел „Хаслер“, кацнал на хълма над Испанските стъпала, гледаше над червените керемидени покриви и кубетата на десетки църкви с разпръснати помежду петна тъмна зеленина на кипариси, борове и платани. Калдъръмът на Плаца да Спаня, в подножието на Испанските стъпала, беше като калейдоскоп от семейства, бизнесмени, туристи и деца, катерещи се по делфините във фонтана Баркачия. Самите стъпала, широки и стръмни, по края с колички ярки цветя, заслонени от слънцето с чадъри, бяха пълни с хора от всички възрасти, които се препичаха на слънце, четяха, приказваха, качваха се или слизаха, фотографираха панорамния изглед на Рим в далечината. Ник щеше да открие, че стъпалата никога не остават празни. Хората намаляваха на разсъмване, но в късния следобед изглеждаха като мравуняк. Всички бяха част от декора.

Той фотографира сцената за Чад и след това се обърна, за да заснеме другите три страни на площада, ограден от стари, с олющени мазилки сгради, разделени от тесни улички, които водеха към площада.

Искам да видя всичко, помисли си той, изправен до цветопродавачката на площада. И се засмя. Съвсем като сина си.

Но следобедът премина в срещи, както и следващия ден. Най-после бяха изработени последните детайли, водещи до подписване на споразумение, което позволяваше на E & N да основе италианско новинарско бюро, включващо сателитни връзки, студио и офис за репортер, оператор, техник и секретар.

Беше четири часа следобед. Намираше се в Рим, горд от постигнатия успех, горящ от желание да празнува, а единствените му планове бяха да вечеря след няколко часа с италианските си бизнес колеги. Нещо като разочарование, си каза той обезсърчено и завърнал се в хотелската стая, вдигна телефона да позвъни на Чад. Но във Върмонт беше сутрин и Чад бе на езда. Тогава Ник се обади в компанията си.

— Buon giorno — обади се Лес. — Успя ли?

— Всичко до запетайката, както го искахме — отвърна Ник. — Чудесен акцент. Тук ще се чувстваш много добре.

— Ти чу целия ми италиански речник. Имаше ли време за забавления?

— Забравяш, че пътувам по работа. Има ли нещо при теб, за което би трябвало да зная?

— Какво може да се случи за два дни? Чакай да видим. Моника има идея за серия автентични драми. Тя пише вече. О, ето нещо, за което можеш да помислиш, докато си там. Нали си спомняш оня малкия — на Валери. За когото правихме проучвания.

— Скутиджера. Открихте ли нещо за него?

— Нищо повече. Спомням си, че вестниците поеха темата след предаването, но не разбраха много повече от Валери. Все пак добра реклама за нея. Както и да е, открихме яхта, която той е наел за парти около Канарските острови, но кой знае? Беше обявено като коктейл парти и може и да е било такова. Кучият му син е непроницаем като черна дупка. Или работата му е чиста. Искаме да го попитаме за яхтата и за някои други неща. Затруднението е, че вероятно не е тук. Търсихме го за ново интервю, но ни отговориха, че е болен и че отива вкъщи, за да умре.

— Колко болен? Изглеждаше много добре преди три месеца, когато Валери разговаря с него.

— Не ми казаха нищо повече.

Ник помисли.

— Отвратително съвпадение. Но ако се доберем до нещо, можем да направим предаването без него.

— Сигурно, но дали ще е интересно? Виж за какво става дума. Отишъл вкъщи да умре. Къде мислиш, е домът на човек на име Салваторе Скутиджера?

Ник се усмихна.

— Бих казал, някъде тук наоколо. Къде е той?

— В Сиена. Малко градче, не много далеч от…

— Флоренция.

— Която пък мисля, че не е много далеч от Рим.

— Четири часа. Има бърз влак. Мога да отида утре сутринта. Не, по дяволите, утре след обед заминавам за Париж.

— Не можеш ли да отложиш?

— Не. Колко още му остава да живее?

— Никой не ми е дал разписанието. Би ли могъл да отидеш при него след Париж?

— Не, но мога да отида след Мюнхен. След пет дена. Ще взема човек, за да го интервюира и… — Той спря, припомняйки си наученото в „Омега“. — Ти ще ги осигуриш, Лес. Имаме вече римски офис, те ще работят за теб. И ми изпрати въпросите, които трябва да се зададат.

Започваше да го обзема възбуда. Защо винаги за него оставаше работата на бюро, задаваше си той въпроса, когато винаги е по-забавно да си сред ставането на нещата, да вършиш самата работа?

— Какво още можем да направим за теб? — попита Лес.

— Ще ми трябва адреса му — отвърна Ник.

— Добра идея. Ще помоля Валери да го вземе. Всъщност, би могла да му се обади и да уреди интервюто. Той я харесва.

— Чудесно. Освен ако не би било по-добре да го изненадаме. Попитай я какво мисли — тя го познава, а ние — не.

— Веднага ще говоря с нея — каза Лес и в момента, в който затвори телефона, отиде в централното помещение и откри Валери на бюрото си, заета в писане на нов сценарий.

— Мога ли да те прекъсна? Току-що говорих с Ник.

Тя вдигна глава.

— Подписаха ли споразумението?

— Всичко е уредено, Ник обикновено постига онова, което иска. Слушай, нуждаем се от помощта ти. Искаме да вземем интервю от Скутиджера, докато все още не е хвърлил топа. Ще трябва да намеря репортер и оператор от Рим, а Ник ще отиде с тях в Сиена. Как мислиш, дали да го изненадаме или да се обадим предварително? И ако позвъним, можеш ли ти да се заемеш с това? Той ти вярва, нали?

— Почакай за момент. — Валери отмести погледа си и се загледа през прозореца. По небето се движеха бавно тъмни облаци. Цял ден ръмеше. И Ник й липсваше. Не беше осъзнала колко важно бе станало присъствието му. Стигаше й само увереността, че е някъде наблизо, докато тя се опитваше да си изясни дали да го завладее отново или не.

Решението бе взето.

— Би трябвало аз да съм там — каза тя на Лес. — Няма никакъв смисъл да се използва италиански репортер, който никога не се е срещал със Сал, докато аз съм се срещала. Човек трудно може да го предразположи, защо да започваме отначало? Той ме познава, вярва ми, вероятно няма да се изненада да ме види отново. — Гласът й стана по-настойчив. — Лес, искам аз да го направя. Няма причина да проправям пътя на някого с позвъняване по телефона.

Лес се усмихна.

— Истинска журналистка. Винаги с чувство за собственост към свой материал. Разбирам го и ти се възхищавам. Но Ник предложи така, Вал. Не мога да му кажа, че изпращам теб да направиш интервюто.

— Тогава аз ще се обадя. — Тя изведнъж осъзна колко много иска да го направи. Независимо дали Ник ще е там, или не. И със смайваща яснота видя колко далеч е отишла от дните, в които те с майка си разискваха женитбата с Едгар, защото не виждаха друга алтернатива. Ще прелети над океана и ще бъде с Ник няколко дни, далеч от службата. Не по-малко я подтикваше журналистическата треска. От всичко това тя се почувства щастлива. — Ще му се обадя и ще му кажа, че ще се срещнем в Сиена. В… — тя посегна към календара си — четвъртък. Не, не мога. Записвам предаването си в четвъртък. Трябва да стане за петък. Той ще разбере. — Тя погледна към Лес. — Извинявай, много избързвам, нали? Съгласен ли си, Лес? Мога ли да отида?

Той се поколеба, но не за дълго. Знаеше, че е права.

— Да. Но искам да вземеш оператора и режисьора, с които работиш. Ще го направим както трябва. И аз ще се обадя на Ник, това е промяна в плана, която трябва да излиза от мен.

— Но това наистина е така — каза Валери.

— Телефонният разговор трябва да проведа аз — каза той твърдо.

Тя кимна колебливо.

— Искам да говоря с него за някои уточнения, след като свършиш.

— Съгласен съм. Ще те повикам, след като свършим.

Той отиде в своята канцелария. Валери бе застанала неподвижно, загледана през стичащите се струйки по стъклата в тежките облаци. В Италия ще бъде слънчево, каза си тя. Ще бъде топло, красиво и чудесно в Италия.

Глава 24

Слънце грееше във Флоренция. Времето беше топло и тихо. Валери отвори широко тесния прозорец и жалузите на стаята си в хотел „Мона Лиза“, гледащ към вътрешна градина и започна да разопакова и закача дрехите си в старинния гардероб. Не беше питала къде е отседнал Ник. Тъй като E & N щяха да платят сметката, тя направи резервация в хотел, в който никога преди това не бе стъпвала: на най-ниската цена от всичко, което би избрала в предишния си живот, но по-скъп, отколкото би могла сама да си позволи.

Пет века по-рано „Мона Лиза“ е бил притежание на принц от рода на Медичите и все още изглеждаше такъв: с много високи тавани, тесни прозорци, полиран каменен под и виещо се каменно стълбище, което водеше към втория етаж. В нишите на стените бяха поставени старинни статуи и вази. Дворът изобилстваше от рози и дръвчета — нар, лимон и маслини. Хотелът беше малък, уединен, нито луксозен, нито импозантен, но за Валери, за която това беше първата ваканция след смъртта на Карлтън преди година и половина, беше едно от най-красивите места на света.

Веднага щом подреди багажа си, тя телефонира на Салваторе Скутиджера.

— Не, не. Много е болен — възпря я дъщеря му Романна. Гласът й не звучеше приятелски. — Той говори единствено с мен и то доста рядко. Само чете и гледа в градината.

— Много е важно да говоря отново с него — каза Валери. — Само заради това съм дошла в Италия.

— Заради какво?

— За някои периоди от живота му, за които нямахме време при първото интервю. За толкова много неща не успяхме да поговорим.

— Е, и сега няма да можете. Не разбрахте ли, той не говори. А когато говори, говори само на италиански. Като че ли е забравил, че е бил американец през по-голямата част от живота си.

— Може да говори с мен, ние станахме приятели — произнесе Валери на италиански.

— Ах! — извика Розалина. — Но още… Не, съжалявам, не мога да ви разреша.

— Розанна — каза Валери настойчиво. Опитваше се да налучка подходящите думи. Историята на Скутиджера си беше нейно лично завоевание и нямаше да позволи да й се изплъзне. — Мисля, че баща ви може би би пожелал да запише за историята какво е постигнал през живота си. Ние трябва да му дадем тази възможност. Толкова много е направил за световните лидери, които ще останат безсмъртни върху филмовите и телевизионни ленти, защо Сал да не направи същото? Ще го попитате ли?

Мълчание.

— Винаги е мислил, че е много по-хитър от тъй наречените лидери — каза накрая Розанна.

Валери мълчеше. Моментът не беше подходящ за натиск.

— И аз ще присъствам, нали? — попита Розанна. — За да го предпазя от неподходящи въпроси — обясни тя припряно.

Валери се усмихна. Причината съвсем не беше в грижата за баща й. Розанна също искаше да се появи по телевизията.

— Разбира се, че ще присъствате — каза тя.

— Добре тогава. Мисля, че мога да го попитам. Не знам какво ще ми отговори, разбира се, но… в случай че каже да, можете ли да дойдете, да кажем, в десет часа, вдругиден.

— Да, съгласна съм.

— Но какво ще правя, ако той откаже да пусне камера вкъщи? — попита Розанна, внезапно изплашена. — Той не обича камерите.

— Кажете му, че ще се откажем от интервюто — каза твърдо Валери, защото се почувства сигурна: Розанна беше на нейна страна. — Кажете му, че не си представям телевизионно интервю без камера.

Розанна се разсмя.

— Ще му кажа, това ще го развесели. До другиден тогава…

Валери постави слушалката и се завъртя в малката си стая.

Щеше да направи интервюто. А ако беше права, ако е открила тайните страни на Скутиджера, щеше да сглоби шестнайсетминутен репортаж за него и никой не би й отказал да го използва.

Но когато Ник позвъни същата вечер от стаята си в хотел „Екселсиор“, тя не му разказа плановете си. Съобщи му само, че има уговорен час и че операторът и режисьорът пристигат на другия ден.

— Бързо действаш — похвали я той. — Права беше, никой друг не би го направил. Вечеряла ли си?

— Не. Но съм резервирала маса, в случай че пристигнеш навреме.

— Същото направих и аз. Да хвърляме ли ези-тура?

— Нали каза, че не си бил тук по-рано?

— Не съм. Надявам се да ми покажеш някои забележителности. Запазих масата по телефона от Мюнхен. Там един приятел ми препоръча „Сабатини“.

— Много е хубав — каза тя. — В колко часа?

— Осем. Удобно ли е? Имаш по-малко от час.

— Ще се справя. Ще се видим там. Знаеш ли къде е ресторантът?

— Ще го намеря. За колко време мога да отида пеш до там?

— Петнайсет минути.

— Ще те чакам.

Едва когато затвори телефона, Валери с учудване установи лекотата, с която разговаряха. Не я порази дори фактът, че е странно да прави планове за вечеря с Ник след четиринайсет години, да си го представя на две мили разстояние в хотел, в който е отсядала десетки пъти.

„Екселсиор“, помисли си тя, излегнала се във ваната. Кой би предположил преди толкова години, че Ник ще отсяда един ден в „Екселсиор“?

Или че Валери Стърлинг ще изпитва толкова голямо удоволствие при мисълта, че ще вечеря с него, след като тя беше, която скъса, защото имаше други неща, които искаше да направи през живота си?

Облече копринен костюм и обувки с ниски токове, защото само така можеше да не нарани ходилата и глезените си от италианските калдъръмени улици. Ник я чакаше във фоайето. Официалният костюм и винената връзка в първия момент изненадаха Валери. На работа носеше разкопчани ризи, понякога спортно яке и тя се питаше дали тази вечер официалността му не е параван, зад който ще се скрие, както бе правил няколко пъти преди това. Но когато ръцете им се срещнаха, тя промени мнението си и помисли колко бе приятно, че се е облякъл изискано заради нея.

И изведнъж я обзе желание. Почувства замайване, след това се изплаши, че желанието се чете в очите й или че Ник може да го усети при ръкостискането. Тя се дръпна назад и се обърна към метрдотела, който ги поведе към маса в далечния ъгъл на голямото помещение. Валери седна на тапицираното канапе, с гръб към стената градина, с подредени като в шпалир дървета, храсти, висящи растения, зад които се издигаше преграда от стъкло. Ник се разположи срещу нея.

— Чудесно изглежда — каза той с одобрение, гледайки към градината.

Тя кимна.

— Идвах в Италия поне веднъж годишно. Тя влиза в кръвта ти и след това трудно устояваш на желанието да я посещаваш по-често.

Ник я загледа, търсейки следи на съжаление.

— Сигурно това ти е липсвало.

Тя разбра, че нямаше предвид само Италия.

— Да, предполагам, че винаги ще чувствам липсата. Но започва да ми се струва като сън. Вече не съм толкова сигурна доколко преувеличавах добрите страни и за удобство забравях онези, които наистина не бяха весели. — Тя се усмихна. — Човек редактира спомените си подобно на телевизионни сценарии.

— И иска да им остане верен — каза Ник. Той се обърна към келнера, за да поръча вино, оставяйки Валери да се пита на кои спомени е останал верен през годините.

— Никога не разбрах женитбата ти със Сибил — каза тя, когато той се обърна към нея.

Той бавно кимна.

— Сигурен съм, че не си могла.

Тя преглътна готовия си остър отговор. Не бе очаквала Ник да я постави така на мястото й.

— Или защо се премести във Вашингтон след толкова години? — каза тя, като се мъчеше да се въздържи.

— Време беше. Бях готов да напусна Калифорния. — Сега вече тонът му бе отпуснат, защото желаеше да разискват въпроса. — Направих онова, което мечтаех да направя и за известно време имах всичко, което исках — или почти всичко — и тогава настъпи промяната. Предполагам, че така е с всички мечти. Вероятно започват да се променят в момента, в който ги доближиш, защото означава, че са достижими и следователно стават нещо друго.

— Цели — тихо подсказа Валери. — Вече не са мечти.

Той се усмихна.

— Да. Добре казано. Целите следват схеми, рутинност, долари и други хора с техните мечти или цели… — Той наблюдаваше келнера, който пълнеше чашите им с вино, след това вдигна чашата си и изчака Валери да вдигне своята. — Да пием за мечтите.

Чашите им звъннаха.

— Но ти никога не си мечтал да притежаваш телевизионен канал — каза Валери.

— Не. Но възможността дойде в подходящо време. Аз търсех нещо ново.

— Искал си нещо да се случи — каза тя със слаба усмивка и двамата си спомниха как той я бе критикувал за същото преди много време.

Валери се извърна леко, за да погледне градината зад себе си. Чувстваше се неловко — нямаше навик да мълчи, когато не вечеряше сама, но не знаеше как да наруши тишината. Трудността идваше от невъзможността да определи отношенията им. Как би трябвало да се държи с бивш любовник, с когото някога бе скъсала, който сега бе неин работодател, много по-богат от нея, с далеч по-големи успехи в област, в която тя едва започваше… и който някога намираше за много привлекателен? Едно нещо бе сигурна, че няма да направи — да започне да припомня миналото; би изглеждало, че бърза да изрови романтичната им история, преди да са се опитали да заложат основите на… нещо, което биха могли да построят заедно сега.

Ник прелистваше менюто и съвсем не се тревожеше от настъпилата тишина.

— Имаш ли някакви предпочитания? — попита той.

— Бих започнала с прошуто и пъпеш — каза тя, прелиствайки менюто в ръцете си. — И ако главният готвач е все още същият — нещо с телешко — много е добър.

Келнерът пристигна и Валери поръча на италиански. Не беше преднамерено, защото добре знаеше, че келнерите в „Сабатини“ говорят добре английски — но неочаквано започна да задава въпроси за познати ястия, питаше за промените на превъзходния си италиански. И почти веднага установи защо се държи така: за да си помогне във формулирането на отношенията с Ник. Той можеше да й е работодател, но в Италия беше турист, а тя — тази, която познаваше страната.

— Поръчах за двама ни — каза тя, когато келнерът се оттегли. — Надявам се, че не се сърдиш.

Той я наблюдаваше развеселено.

— Не се сърдя, благодаря ти. На италиански ли мислиш да интервюираш Скутиджера?

— Ако се наложи. Надявам се да се съгласи на английски. Иначе ще трябва да запиша и превода на лентата, не искаме надписи, нали?

— Не, наистина не искаме надписи. — Изглеждаш сигурна, че ще направиш материала?

— Сигурна съм. Материал има, стига да се доберем до него.

Той кимна и двамата отново млъкнаха. Валери си повтаряше наум думата „ние“, както бяха я употребявали. Всеки път това й бе доставяло радостно вълнение.

Ник я гледаше замислено.

— Работила ли си като омъжена? — попита той.

— Не — отвърна тя. Учуди се, защото никога нищо не бе я питал за браковете й. — Работила съм на доброволни начала — добави тя — телевизионните клипове, които правя отдавна.

Той се усмихна.

— Преди време би казала, че това е истинска работа.

— Така е — каза тя рязко. — Много са местата — болници, музеи и десетки други — които не биха могли да функционират без доброволци. Тяхната работа е тежка, понякога по четирийсет и повече часа седмично, но не получават голямо признание, а понякога и благодарност.

— Не съм искал да се заяждам — каза той невинно.

— Така ли? Тогава защо говорим за доброволния труд, като че ли не е истинска работа?

— Защото ти говореше така. Ти казваше, че няма да работиш, когато се омъжиш, а сега казваш, че си работила на доброволни начала.

Тя избухна в смях.

— Прав си. Не трябваше да се сърдя. — Изгледа го замислено.

— Разликата е в заплатата. Силата, стояща зад нея. Някой има силата да плаща, а работникът — слабостта да се нуждае от пари. Когато богатството не е от значение, няма различие между силите и тогава такава дейност не се мисли като труд.

— Искаш да кажеш — нещо като съвместно усилие. Или приятелство?

— Или женитба.

Той се усмихна.

— Човек винаги се надява на това, нали? Но богатството не е всичко. Какво да кажем за авторитета? Учителите имат власт над учениците, генералите — над войниците…

— Прав си, но принципът е същият. Това е силата да даваш и вземаш от някой, който се нуждае и поради това е слаб. Когато върша доброволна работа, аз съм равна на всеки, защото от мен не може да се вземе нищо. Аз наистина не бих се страхувала да загубя доброволната си работа, ако не се харесвам някому.

— А не би ли могла да я загубиш поради некомпетентност?

Тя поспря.

— Предполагам. Но най-вероятно няма да бъда уволнена, ще бъда прехвърлена на друга работа.

— Заради това, което си?

— Защото фондациите с нестопанска цел страдат постоянно от липса на помощници.

Те се засмяха. Ордьоврите вече стояха пред тях и Ник опита прошутото. Той я погледна учудено и взе още една хапка.

— Чудесно.

— Не, онова, което наричат в Америка прошуто, не струва. Предпочитам да изчакам, за да го ям в Италия.

— Но ако не ходиш често в Италия?

— Тогава ям друга храна. Не си ли струва да се изчака за най-доброто?

— Има хора, които никога не са ходили в Италия.

— Тогава няма да ядат прошуто. Нека ядат американска шунка, нея я правим отлично. Няма смисъл да се правят компромиси.

— Не си ли правила компромиси след смъртта на мъжа си?

— Разбира се, че съм, но само когато нямах избор.

— Например.

— Апартаментът ми. Къщата, в която съм сега. За същата сума мога да си купя шунка, приблизително толкова добра, колкото прошуто, но не мога да взема парите, които съм отделила за наем и да си намеря друга къща, дори близо до фермата ми в Мидълбърг.

Той кимна.

— За какво още си правила компромис, освен къщата?

— Нищо. Не си купувам дрехи, защото не мога да си позволя такива, каквито харесвам, а и имам достатъчно и за дълго време. Те не са модерни — предполагам, че това също е компромис — но все още са онова, което разбирам под дрехи.

Той кимна отново с помрачен поглед.

— Подобен разговор би бил неразбираем за някой, който винаги е бил беден.

Тя го погледна с леко събрани вежди.

— Мислиш, че съм безчувствена.

— Мисля, че не си разбрала какво означава да нямаш пари. Предполагам, че възприемаш случилото се с теб като нещо нереално. Може да чувстваш, че миналото е като сън, но сън или не, по някакъв начин очакваш то да се върне, дори и да не знаеш как ще стане това. Ако трябва да определиш някакъв срок, представям си, че би казала „преди да си износя дрехите“.

Валери пламна.

— Не помня да си бил груб. Или защото съм била толкова наивна в онези дни, че дори ти се възхищавах.

— Заслужавах си го — каза Ник рязко. — Извинявам се. — Наблюдавайки блясъка в очите й, гордо вдигнатата глава, той внезапно я пожела и осъзна, че я е желаел откакто седнаха на масата. Това е причината за напрежението, помисли си той и се запита дали същото изпитва и Валери. Погледна я и си припомни тялото й, устните й под неговите. Всичко в помещението му изглеждаше неясно и отдалечено, виждаше само устните на Валери, чувстваше тялото й така близко и познато, като че ли до вчера бяха лежали заедно.

С усилие се принуди да изгони спомените си. Още веднъж се отказа от тях. Рано беше. Не беше готов да каже, че я желае отново, нито на нея, нито на себе си.

— Извинявам се — повтори той и в гласа му се почувства съвсем леко потреперване. — Маниерите ми обикновено са по-добри, дори ако оценките ми не са. Мисля, че се затруднявам, защото не се чувстваме насаме.

Валери повдигна веждите си.

Ник посочи към празната маса до тях.

— Там са Ник и Валери, по-млади с четиринайсет години. Опитват се да преодолеят различията помежду си.

— Не са на онази маса — каза Валери. — Те са в нас, ние сме все същите хора.

— Не мисля така. Знам колко много съм се променил и виждам…

— Въобще не си се променил.

— … че ти също си се променила. Мисля, че съм се променил и можем да поговорим за това някой път, ако искаш. Преди малко си мислех, че не си се променила. Но съм сгрешил. Видях как работиш и знам колко по-различна си сега.

Тя поклати глава.

— Не мисля, че хората се променят много. Предполагам, че ние искаме да се променят, защото светът би бил подреден и предсказуем, но не вярвам, че някой от нас наистина е станал друг. — Тя се замисли за момент. — Това, което може да се случи, особено ако човек преживее някакъв шок, е да открие част от себе си, за която не е подозирал. Каквато и да съм сега, тази Валери е съществувала в мен, просто хората не са я виждали.

— Или ти не си се възползвала от нея.

— Или не съм се възползвала от нея — повтори тя спокойно. — Благодаря за напомнянето.

Келнерът сервира вечерята, допълни чашите им с вино и дискретно се оттегли. През това време двамата се гледаха предизвикателно. Ник мълчаливо си каза: желая я може би повече от всякога.

— Би ли ми повярвала — попита я той, — ако кажа, че се радвам много, че сме тук заедно?

— Да — отвърна Валери. — Много ми е приятно.

Те избухнаха в смях и в същия момент напрежението помежду им изчезна.

— Разполагам с два дни във Флоренция — започна Ник, когато пиеха кафето. Беше късно. Двамата бяха останали сами в ресторанта. Едва сега той установи, че помещението, макар елегантно и красиво, беше прекалено осветено. — Бих искал да ги планирам с теб, но не тук. Не познаваш ли някое по-приятно място, където да отидем?

— А защо просто не се поразходим? Флоренция няма богат нощен живот, но е чудесна за разходки.

Ник разбра, че трябва да се откаже от идеята за полутъмно интимно ъгълче, тих разговор и питие, с което да завършат вечерта.

— Идеята не е лоша — съгласи се той.

Когато накрая се върнаха в „Екселсиор“, нямаше представа колко време се бяха разхождали, но беше сигурен, че никога не е виждал толкова много църкви, площади и затворени магазини и си помисли, че това няма да се повтори. Улиците не бяха толкова многолюдни както през деня, но въпреки това трябваше постоянно да се отклоняват вляво или вдясно, за да не се сблъскат с местните граждани.

— Генът ми е различен — разсмя се Валери, когато още веднъж не успя да види идваща насреща им двойка и трябваше да отстъпи рязко, за да не я блъснат. — Може би ако живеех тук, бих могла да го проумея.

Харесваше му да крачи до нея, да се докосва до ръката й от време на време, да усеща ритъма на изравнения им ход. Осъзнаваше, че никога не е бил толкова привлечен от нея, както сега, когато съвсем не бе сигурен какво им предстои. Отдаде се изцяло на топлината в гласа й, на удоволствието от бързите й реакции и на сексуалния ток, който течеше между тях — в ритъма на вървежа, в шепота на думите им, в начина, по който главите им се доближаваха, краткотрайното чувство за взаимност, когато ръцете им се срещаха. Беше сигурен, че и тя изпитва същото.

Вървяха покрай Арно и я пресякоха по Понте Векио, покритият мост с магазинчета, които затворени през нощта изглеждаха като дървени кутийки за скъпоценности. Градът приличаше на приказен декор за някаква старинна история. Трудно можеше да се повярва, че тук хората водят най-обикновен живот.

— Ще те изпратя до… как беше? — попита той.

— „Мона Лиза“.

Вратата беше заключена. Валери позвъни и нощният портиер й отвори.

— Лека нощ — каза тя и подаде ръка. — Благодаря ти. Вечерта беше чудесна.

Ник задържа ръката й и изведнъж ръцете му я обгърнаха, телата им се вплетоха в силна прегръдка. В огромното фоайе с камина и софа в левия край и с портиера на бюрото от дясно, те мълчаливо продължиха да се прегръщат. Портиерът задълбочено пишеше със сведена глава. Сигурно се чуди защо не се качим горе, си помисли Валери и смях трепна по устните й. Тя вдигна ръка и докосна лицето на Ник.

— Лека нощ — повтори тя. Трепереше от желание. Затова бързо изтича и продължи по каменното стълбище.

Ник избегна погледа на портиера. Мисли ме за побъркан. Американец, ама не е наясно с любовта. Имаха време. Имаха толкова неща да изяснят, защото онова, което щяха заедно да открият, беше да разберат какво искат, за да му останат верни.

Почувства се щастлив. Не можа да си спомни кога се бе чувствал за последен път така. Крачките му се забавиха. Чувстваше се силен и безсмъртен. Като влюбен хлапак, каза си, смеейки се над себе си. Нещо ново, над което трябва да помисли. Но не тази нощ. Когато най-накрая се добра до стаята си, беше почти три часа сутринта и вече не мислеше за нищо. Легна и заспа.

Първото, за което помисли, когато се събуди, беше да позвъни на Валери. Посегна към телефона, преди да си е отворил напълно очите.

Тя отговори веднага.

— Направих план за деня. Готов ли си за повече ходене?

— Каквото кажеш, само ако започна със закуска.

— Защо тогава да не закусим тук, при мен? Сервират в трапезарията и смятам, че ще приемат и гостенина ми. Ще те чакам долу след един час.

Така започна денят, който Ник никога нямаше да забрави: интензивен, оживен, възбудителен, изморителен. На обяд, хапвайки равиоли със сос от сметана в малко ресторантче близо до двореца Пити, той се запита дали това би бил животът му с Валери. Но разбира се, помисли си той. Знаеше го още в Станфорд. Тогава най-много харесваше в нея заразителния интерес към всичко, което животът можеше да предложи и решимостта й да го постигне. Да предизвикаш нещата да се случват…

Вечеряха в девет часа. Валери чувстваше, че не може да направи повече нито крачка.

— Изумена съм — каза тя, когато седнаха в двора на Енотека Пинкиори. — Мнозина хора не биха издържали такова темпо.

— Много хора не са те имали за гид. Денят беше изключителен. Остана ли нещо, което да видя, ако дойда отново?

— Днес беше само ордьовър. Следващия път те очаква банкет.

— Тогава ще намеря начин да дойда отново. Ако и ти си с мен.

— Много се радвам.

Той се усмихна, защото осъзна колко много започваше да разчита на откровеността й и липсата на претенциозност.

— Разкажи ми за другите си посещения тук — предложи той и през цялата вечер тя с лекота му разказваше за първите си пътувания до Европа. Завърши с последното, което бяха предприели двамата с Карлтън до Швейцария, на гости при приятели.

— Беше само два месеца преди да умре — каза тя и леко се намръщи. — Не бях се сещала за това — питам се дали няма банкова сметка там. Питам се дали парите не са там.

— Никога не си ми разказвала тази история — каза Ник. — Знам само части от нея и то от вестниците. Бих искал да я чуя.

— Ще ти я кажа някой път. Не сега, ако не възразяваш, чувствам се толкова далеч от всичко онова. Чуждите страни винаги създават това усещане, поне за мен. Понякога не мога дори да си представя дома и всекидневните задължения. Това придава на местата, които посещавам, където и да са, романтичен ореол.

— Както и миналото — каза Ник усмихнато.

Валери го изгледа замислено.

— Искаш да кажеш, че мислим за миналото като за чужда страна: далечно място, което съдържа нещо магическо, нещо, което искаме да открием отново.

— Каза го далеч по-хубаво от мен.

— Трябва да помисля за това. — Тя се облегна назад с въздишка. Кафените чаши и малките чаши с грапа бяха празни, остатъците от десерта — отнесени от келнера. Лекият бриз полюшваше цветята в градината и пламъка на свещите. — След такава вечеря с удоволствие бих се разходила, но е невъзможно.

Той се разсмя.

— Трябваше да помислим преди това.

Те помълчаха. След това едновременно вдигнаха поглед и очите им се срещнаха.

— Иска ми се да дойдеш при мен тази вечер — каза Ник тихо. — Бих дошъл с теб, но не си представям как ще погледна отново онзи портиер.

— Съжалил ни е най-вече. — След малко продължи. — Да, надявах се да ме поканиш.

Те се изправиха едновременно и се прегърнаха там, на премигващата светлина в градината, както предишната нощ в хотела. Всичко от този дълъг, прекаран заедно ден се изля в този миг, когато прегърнати, устните им се сляха, в началото леко, след това с нарастваща интензивност, от която дъхът им спря.

— Дотук — каза Валери. — И така ще ми е трудно да стигна до „Екселсиор“.

— Такси — твърдо каза Ник. — Трябва да има наоколо.

— Разбира се, че има.

— Ако ти си гид, човек не би разбрал, че съществуват таксита. Да се обадим ли?

— Оберкелнерът ще го направи.

— Веднага. Както върви, нощта ще бъде твърде кратка.

Те се разсмяха и радостното изражение на лицата им остана, докато пътуваха до „Екселсиор“. Стаята на Ник гледаше към Арно. Беше голяма и просторна, но Валери не забеляза. Още щом се затвори зад гърба им, те се озоваха в прегръдките си.

— Мислих си за това през деня — прошепна тя, с устни почти долепени до устните на Ник, — между картините.

— Между кои картини?

— Всичките.

Ръцете му се задвижиха по тялото й, докато се целуваха. Притискаха я, преоткривайки линията на гърба й, елегантната извивка на ханша, съвършенството на гърдите й, напрегнати под копринената блуза. Между плата и върха на пръстите на Ник проблесна малка искра и той се разсмя и прекъсна целувката им.

— Наелектризирана си.

— Надявам се — каза Валери. — Но по-скоро бих… — Бързо разкопча блузата и Ник я плъзна надолу по раменете й. Ръцете му бяха горещи и със загрубяла кожа. Ръце на човек, който работи с инструменти в градината, в къщата. Тя почувства, че сваля една по една дрехите, докато остана гола, покрита само от твърдата сигурност на ръцете му. Докосваше я леко и бавно, като далечен спомен. Усещаше дланите и пръстите му по цялото си тяло, като че ли чувствата му я обвиваха цялата.

В същото време, бързо и сигурно като него, тя го освободи от дрехите и те застанаха в мълчалива прегръдка в полутъмната стая. Една-единствена лампа хвърляше позлатен кръг светлина върху щампите на килима и края на леглото. Ник обърна Валери, тръгнаха към светлината и се отпуснаха върху копринената материя. Тя го привлече върху себе си, леко се изви, когато почувства тежестта на тялото му да я притиска към леглото.

— О, обичам това — прошепна тя. — Да се срещнем по средата на разстоянието…

И тогава, така естествено, както споделяха всички чудни неща, които видяха през деня, той проникна в нея, и се присъедини към ритъма на тялото й. Изправи се, опрян на ръце и я погледна усмихнато.

— Спомням си това. Спомням си как ме гледаш и какво изпитвам, когато съм в теб.

— Спомням си, че трябваше да се научиш да говориш, когато се любиш — изсмя се Валери. — Спомням си — каза тя меко. — О, да, спомням си, да, да… — Тя привлече Ник към себе си, за да почувства цялата му тежест отново. Раздвижи се под него, като че ли се опитваше да получи повече, целия. Толкова съм жадна за него, помисли си тя, че сигурно никога няма да се наситя. Движенията им бяха ритмични, устните — вплетени — горещи и сладки. Телата им заучаваха отново онова, което знаеха отдавна — да се извиват и притискат, да се отдалечават и приближават, докато станат едно цяло.

Облегната на ръката на Ник, Валери се унасяше в дрямка, когато изведнъж седна.

— Не искам да заспивам — каза тя и се наведе, за да докосне с връхчето на езика си трапчинката в основата на врата му. После бавно придвижи устните си надолу към тъмно окосмените му гърди. — Толкова е хубаво — каза тя, шепнейки думите срещу стегнатите мускули на кръста му. — По-хубаво от всеки друг.

— Може и да не е вярно — измърмори той. С ръка под главата той гледаше светлокестенявата коса на Валери, обгърнала го като облак, криеща лицето й и устните й, които се движеха като пламък по тялото му.

Тя вдигна лицето си.

— Може и да не е вярно? — Тя му се подигра. — Колко други жени са били толкова добри? Колко би могъл да помниш от четиринайсет години?

— Не мога да си спомня — каза той усмихнат. — Когато мине време, ние забравяме.

— Но не и истинските неща. С никой не ми е било толкова добре.

— Не е необходимо — каза Ник тихо. — Не изпитвам нужда да чуя това.

— Не го казвам, за да се чувстваш добре. Харесва ми да го кажа, харесва ми да знам, че е вярно. Не лъжа, Ник, ти знаеш.

— Да. Обичам това в теб.

На слабата, златиста светлина, очите им се срещнаха леко засенчени, почти тъжни. Тогава Валери наведе отново глава и започна да докосва с устни горещата кожа на Ник. Чувстваше трепета на мускулите от допира на устните й, които се плъзгаха надолу по гладката, стегната кожа на корема. Тя повдигна малко глава, за да види израза на лицето му, докато езикът й го галеше. Наведе се отново, за да го поеме в уста. Дълбоко в гърлото, тя просто го изпиваше — неговата гладка, твърда, гореща влажност и начините, по които я изпълваше. Гърдите й се притискаха силно към бедрата му, ръцете й бяха под него и тя почувства, че се разтопява — топла и отворена, разпростряна като слънчеви лъчи, но и изпълнена от силата му и все така силно притисната към него…

— Валери — каза той.

Тя го остави да се отстрани малко и го погледна.

— Исках…

— Знам. Но имаме време. Ела тук.

— Да. — Тя легна върху гърдите му и впи устни в неговите. — Никога не е било така хубаво с никой друг, защото мислите ми не се реят другаде, когато съм с теб. Мисля само за теб, виждам само теб.

Пръстите на Ник се вплетоха в изгорялата от слънцето коса, той повдигна главата й и езиците им се вплетоха. Искаше да каже колко я обича, но нещо го задържа и вместо това, понеже радостта, която го преизпълваше, трябваше да бъде изразена в думи, той прошепна срещу устните й.

— Права си. Никой друг. Ти си великолепна…

— Не е необходимо да го казваш. — В гласа й се усещаше спотаен смях, подобен на дълбоката радост, която изпитваше той самият. — Чувствам се превъзходно и без това.

— … защото през цялото време съзнавам, че това си ти. Защото усещането с теб не може да бъде изпитано с някоя друга, начинът, по който се допълваме и подхождаме. Гласът ти е като целувка… Никога няма да се запитам коя си или да забравя името ти.

Шокирана, Валери се отдръпна.

— Наистина ли си правил така? Колко депресиращо. Може да ме накара да се откажа от секса. Защо е било така? Разбираш ли?

— Разбирам сега, тогава — не. — Той задържа лицето й между ръцете си. — Не осъзнавах, че си в кръвта ми. Не знаех, че колкото по-усилено търсех любов, толкова повече ти се настаняваше в ума и сърцето ми и дори не можех да се залъгвам, че се задоволявам с някоя друга. Мислех, че съм изгонил миналото, но то бе толкова упорито, че винаги оставаше в по-добрата част от моето аз.

Валери се позасмя.

— Колко остроумно. Никак не е лесно да се овладее по-добрата ти страна… — Тя се наведе над него и с устни разтвори устата му. — Никога не съм искала да забравя миналото. Искам отново да стане част от нас.

— Тази нощ. И всички нощи — каза Ник, повдигна я от себе си и я постави в леглото. Устните му засмукаха гръдта й, а езикът му милваше зърното. Валери лежеше тихо и кръвта й пееше. Стаята се изпълваше със засилващи се и отслабващи звуци, като вълни на прибой. Златистата светлина, простряла се над тях и част от помещението, изглеждаше като изгряващо слънце.

Устните на Ник заслизаха надолу по мраморно копринената белота на кожата й и той разтвори краката й, а езикът му навлезе в нейната топла, влажна чувственост. Валери прошепна името му. Пръстите й бяха вплетени в тъмната му коса. Ник провря ръцете си под нея, повдигна я и продължи, докато тя извика, а тялото й се изви като дъга пред устните му. Тогава той бързо легна върху нея, взе я в прегръдките си и я прониза. Така съединени, те останаха за момент неподвижни, като че ли изчаквайки телата им да се раздвижат едновременно. Това откриваха и преоткриваха тази нощ, точно както го бяха открили в съответствието на крачките си през деня. Валери каза това много по-късно, когато истинското зазоряване започваше да просветва в стаята. Те лежаха на една страна, целуваха се, и двамата сънливи и бавни, но движенията им пулсираха със здравия ритъм на сърцето.

— Дори няма за какво да мислим — прошепна тя, — ние си пасваме отлично.

Салваторе Скутиджера живееше в готически дворец в Сиена. Откъм тъмната тясна уличка се виждаше само гола стена, долепена до други каменни постройки, които изглеждаха като наклонени навътре и като че ли ограничаваха и без това малкото парче синьо небе отгоре. Но между каменните стени на двореца на Скутиджера имаше малък двор, където растяха няколко маслинени дръвчета и заплетени храсти рози с дебели и вдървени от годините стебла. Скутиджера седеше между тях в инвалидна количка, изложен на горещото утринно слънце, увит в халат и с одеяло върху краката си. Розанна стоеше изправена до него, с ръка на рамото му и с твърдо изражение на лицето.

— Те трябва да останат тук, не по-близо — каза тя, когато операторът и режисьорът влязоха след Валери и Ник. — А вие ще седнете тук. Изнесла съм стол. Не очаквах, че ще бъдете двама.

— Тя ги беше огледала набързо, докато се разпореждаше, но сега ги погледна втренчено през присвитите си очи и Валери разбра, че Розанна е открила сексуалното излъчване, което витаеше около тях. След нощ каквато тя и Ник бяха прекарали, то не би могло просто да бъде изтрито, само защото бе станало време за работа.

— Това е Никълъс Филдинг, президентът на E & N — каза тя на Розанна и Скутиджера. — В Рим е по работа и помоли да присъства на интервюто.

— Надявам се, че ще ми разрешите — каза Ник, стискайки ръката на Розанна. Той се наведе към Скутиджера и протегна ръка. — Много бях впечатлен от първото ви интервю и се радвам, че ще ни дадете още едно.

— То беше шоу — закиска се Скутиджера. — Разказах няколко хитри историйки.

— Но те бяха верни — каза сепнато Валери.

— Истински. Наистина бяха истински. Само че не са всичко.

— Той се изкашля и задиша с мъка. — Използвах такива, които знаех, че ще ви харесат.

— А днес какви ще използвате? — запита шеговито Валери.

Един прислужник донесе още един стол и след като Валери седна, Ник се настани малко зад нея. Операторът започна да снима веднага щом му посочиха къде да застане. Скутиджера протегна напред ръка и Розанна постави в нея чаша. И тогава започна да говори.

Трийсет минути той говори за почти всичко и не каза почти нищо. Ник наблюдаваше как Валери го застъпва с нови въпроси, пробваше, обикаляше, подхвърляше, понякога млъкваше и след това подхващаше нова линия. Дори без предупреждение мина на много бърз италиански, което запали огънчета в очите на Скутиджера. Тя беше интелигентна, остроумна, добре осведомена, отличен репортер. Ник бе преизпълнен от възхищение, но заедно с това усещаше безсилието й, защото Скутиджера беше по-хитър от нея и с нищо не се издаде.

В края на трийсетте минути Розанна вдигна ръка.

— Това е времето, което ви обещах. Изключете камерата.

Валери можеше да признае кога е победена. Без колебание, тя се наведе напред и стисна ръката на Скутиджера.

— Надявам се, че скоро ще се почувствате по-добре.

— Скоро ще съм в гроба. — Той повдигна набръчканото си лице към нея, докато тя се изправяше. — Харесваш ми, момиче. Ако реша да говоря пред някого, бих избрал теб. — Той се загледа втренчено през двора, видя, че операторът свали камерата и се обърна към нея. — Мислила си, че ще се разбъбря, защото умирам. Но аз имам семейство, пръснато по целия свят, те си имат бизнес, грижат се за техните семейства. Няма да взема да им преча, като се разбъбря пред теб. Ние не работим така.

Валери притихна.

— С какво би могъл да им попречиш?

— Хайде де, момиче, имаш достатъчно мозък, за да задаваш глупави въпроси. Защо си тук, ако не знаеш отговора на въпроса си?

— Нищо не знам — отвърна Валери студено. — Имам някои предположения.

Скутиджера се засмя.

— Не се тревожа от предположения. Ние ставаме нервни само когато такива като вас намерят факти. Сбогом, момиче. Надявам се скоро да се чувстваш по-добре.

При тази последна подигравка Валери се обърна и без да каже дума излезе от двора.

— Не трябваше да му позволявам да разбере колко съм вбесена — каза тя на Ник, когато той я настигна на входната врата на двореца. — Но, по дяволите, наистина ме вбеси. Надявал се, че скоро ще се чувствам по-добре! — Тя излезе на хладната, сенчеста улица. Две коли, които бе взела под наем, бяха качени на половина на тротоара, за да не пречат на движението на улицата и тя се отправи към едната. Застанала на вратата, тя се обърна към Ник. — Ще имаш ли нещо против, ако карам аз?

— Разбира се, че не. Дори ще ми е приятно. Ще разглеждам околностите.

Операторът, режисьорът и тонтехникът излязоха след тях.

— Вал — каза техникът. — Звукът не беше изключен.

Тя се обърна рязко назад.

— След като изключихме камерата?

Той кимна.

— Радвам се, че ми каза — отвърна тя. — Ще ми дадеш ли копие, когато се приберем вкъщи?

— Разбира се.

— Благодаря. — Тя погледна към Ник. — Тръгваме ли?

— Да. Ще трябва да хванем самолета.

Когато излязоха извън Сиена, тя натисна педала на газта. Ник бе забравил бързото й каране и известно време бе раздразнен. Ръцете й не държаха стегнато волана, тялото й беше отпуснато, а той много добре знаеше, че не е спала повече от час през нощта. Но след малко и той се отпусна. Тя шофираше уверено и добре. Не беше безразсъдна. Отклоняваше вниманието си от пътя само за да хвърли поглед на някоя къща или замък по билата на зелените хълмове. Двамата мълчаха, но не чувстваха неудобство от тишината, защото бяха потънали в собствените си мисли.

— Ник — каза Валери, когато наближиха Флоренция. — Искам да продължа тази история.

— Коя история? — попита той.

— Скутиджера, разбира се.

— Но каква е историята, която ще продължиш?

— Това, за което той намекна. Там има нещо, което не иска да се знае. Ти го чу да го казва.

— Чух, че направи няколко намека. Но го и видях как си игра с теб половин час. Може би това е била последната му шега?

— Не вярвам — каза тя бавно. — Сигурна съм, че намерението му беше да ме накара да разбера, че не греша. Искам да разбера за какво говореше, какво криеше. Искам да науча остатъка от историята.

— Нямаш за какво да се захванеш.

— Засега. Не съм работила по това.

— Но имаш проучванията.

— Искам нещо повече, отколкото могат да дадат проучванията. — Тя помълча. — Ник, това е мое разследване. Искам да го завърша.

Той погледна профила й.

— Искаш да го използваш за „Експлозия“.

— Разбира се.

— И да станеш равноправен репортер.

— Разбира се.

— Но има други теми и истории. Няма да те спрем, ако не успееш с тази.

— Ще започна с тази.

— За тази нямаш нищо. Ние не пилеем време за истории, които не изглеждат обещаващи.

— Тази е обещаваща.

— Откога? Човъркаш я от четири месеца и не си открила нищо ново.

— Нямах възможност да й отделя повече време.

— Отдели й достатъчно време и разбра, че не си заслужава. Разполагаме с повече идеи за такива предавания, отколкото можем да направим, а и не се занимаваме с гонене на вятъра.

— Да не би да ми казваш, че не мога да работя по нея?

— Не мога да ти забраня. Тези решения се вземат от Лес.

— Но ти ще му кажеш, че не трябва да продължавам.

— Няма да му казвам какво да каже — каза Ник студено. — Но ти можеш да поразмислиш как той взема решения. Той трябва да разпредели времето и таланта на хората, които работят за него.

— Не ме интересува какво е длъжен да прави. Искам да завърша историята.

— Ти искаш — каза Ник презрително. — Това е най-важното, нали? Не ти ли омръзна да се повтаряш? Трябваше да повярвам, когато каза, че не си се променила.

— Доколкото си спомням — ледено отвърна Валери, — една от безусловните присъди, които си изказвал за мен беше, че нямам амбиции. Сега, когато искам да направя нещо, което може да е наистина значимо, ти се отнасяш с мен като с дете, което плаче за играчката си. Няма начин, по който да ти се харесам, нали? Ти си убеден, че не мога да направя нищо, което да си заслужава труда.

— Това е смешно и ти го знаеш.

Валери не отговори. С неподвижно лице тя се съсредоточи върху шофирането. Трафикът в предградията на града беше натоварен и хаотичен. Шофьорите се засичаха един друг с малките си коли като че ли бяха в парк за забавления, но тя не падаше по-долу, защото промъкваше фиата в невъзможно тесни пространства. За последен път се карам с нея, когато шофира, помисли си Ник мрачно.

Мълчанието им продължи и през целия след обед. Събраха багажа си, всеки в своя хотел и се срещнаха отново, когато лимузината, която Ник беше наел, ги откара до летището в Пиза. Все още мълчаливи, те се качиха на самолета и заеха резервираните от секретарката на Ник едно до друго места.

Валери разглеждаше списание. Тя усещаше присъствието на Ник, така както предишните ден и нощ, но не можеше да заговори. Измъчваха я разочарование и безсилие. За първи път от години знаеше много добре какво иска и беше убедена, че е по силите й. Но в двора на Скутиджера усети, че нещата й се изплъзват и без да мисли се беше вкопчила в него. А Ник въобще нищо не разбираше, държеше се като работодател — непреклонен, тесногръд и назидателен, за какъвто винаги го е мислила. По дяволите, беснееше тя, чувствайки празнина в себе си, как можа да ни се случи това?

— Buonasera — каза стюардесата. — Мадам, желаете ли коктейл?

Валери поръча вино, след това се загледа през прозореца. Ник също поиска питие и отвори книга. Думите се замъглиха пред очите му. Колко различни вида тишина имало, мислеше той удивено и колко глупаво могат да се държат двама възрастни. След вчерашната близост през деня и нощта, струваше му се невероятно сега да се чувстват до такава степен отдалечени. Валери се държа като дете, а той беше груб. И какво научиха през последните трийсет и шест часа?

Дори няма за какво да мислим, ние си пасваме отлично.

Той почувства празнина като от загуба, защото моментът, в който бяха изречени тези думи, бе отминал. Онзи приказен момент, онази приказна нощ. Научихме само, че не си пасваме отлично. И може би никога няма да си подхождаме. Може би има нещо в самите нас, което ни разделя…

За Бога, но това беше само една кавга.

Изглежда, че ще има доста кавги. Какво кара някои хора да се държат мило и приятно заедно, докато други започват веднага да се зъбят, както ние на вечерята в Сабатини и по пътя от Сиена?

Изглежда, че не можем да се възприемем такива каквито сме и се опитваме да се коригираме един друг. Но аз я харесвам такава, каквато беше вчера и снощи и не бих я помолил да се променя нито сантим.

Само една кавга всъщност. Ако искаме, можем да я отминем.

Стюардът постави напитките им на табличката, вградена в ръчката на седалката между тях. Ник отпи от своята и срещна погледа на Валери, когато тя се обърна от прозореца и взе своята чаша вино.

— Трябва да присъстваш на събранието на „Експлозия“ — подхвърли той небрежно, като че ли просто продължаваха разговора си, — за да избереш проект за себе си.

— Аз не съм репортер в „Експлозия“.

— Лес мисли, че би могла да бъдеш. Разговаряхме, че трябва да има още един. Разбира се, трябва да решат двамата с продуцента, но ако ти си избереш нещо, ще трябва да си го гониш.

Валери се загледа замислено в чашата с вино.

— Благодаря — каза тя тихо. — За какви проекти мислят?

— Много повече, отколкото имаме възможност да осъществим. — Ник се отпусна. Може би и тя търсеше помирение като него и ако е така, нека да го споделят, както толкова много неща във Флоренция. Ще избягват внимателно темата Скутиджера — тя ще трябва да я разреши с Лес. Той се почувства изведнъж безкрайно щастлив. В края на краищата всичко може да е на добро.

— Кои проекти? — попита тя отново и той забеляза, че за момент мислите му бяха отлетели другаде.

Той започна да говори за идеите на екипа на „Експлозия“, на Лес и на продуцента, които събират в дебело досие всяка седмица и го изпращат на отдела за проучване и оценка.

— Бих искала да направя някои — каза Валери, докато стюардът напълни отново чашите им с кафе. — А имам и друга идея, в която съм заинтересована лично. Бих искала да направя предаване за Лили Грейс.

— Лили — повтори Ник замислено. — Можем ли да намерим нещо, което да кажем за нея, нещо, което не е казано вече?

— Мисля, че тя е по-различна. Тя ме привлича, защото не се вписва в нито една категория. Всъщност не знам нищо за нея, но не вярвам, че тя съзнателно може да участва в измама или нещо криминално. В Лили има нещо повече и аз бих искала да го открия.

— Срещала ли си се с нея?

— Два пъти. Тя е необикновено млада и искрена и… чиста.

Може би чрез нея ще научим нещо за телевизионните проповедници, което не можем да научим от другите.

— Но каква ще бъде историята? — Ник очакваше да заеме отбранителна позиция, както преди това, когато я предизвика със Скутиджера.

— Не знам — каза Валери, но този път в гласа й не се чувстваха отбранителни нотки, само обезсърчен смях. — Все още се уча да замислям цялостно предаване, а не просто страхотна идея. Но преди известно време бях в Грейсвил и видях огромен бизнес. Бих искала да науча повече за това и по-специално как се оползотворяват парите. Не мога да си представя, че Лили прилича по нещо на онези Бакърс. Случаят сигурно е различен.

— Ти каза, че не вярваш тя съзнателно да участва в онова, което се върши. Предполагаш, че я използват?

Валери помисли.

— Не знам. Изглежда ми съвсем самостоятелна. Но ако тя…

— Може би Сибил е свързана — каза той, когато тя се поколеба да продължи. — В такъв случай Сибил трябва да е замесена в Грейсвил.

— Тя казва, че не е.

— Знам. Често пъти съществува пропаст между истината и казаното от Сибил. Ако тя участва в Грейсвил, тогава историята излиза далеч извън рамките на религията. Сибил никога не я е било грижа за човешките души.

— Но Лили се грижи.

— Вероятно. Сигурна ли си, че наистина искаш да направиш такова предаване? От Сибил няма да получиш помощ, ще те помисли за враг.

— Само ако използва Грейсвил за собствени интереси, а аз нямам доказателства за това или причина да мисля, че тя има такива. Интересува ме много повече Лили. Струва ми се, че тя е нещо като символ на онова, което е телевизията, или може би най-доброто, което би била. — Тя се усмихна. — Не знам какво да мисля за нея все още. Но съм сигурна, че би могло да стане страхотно предаване.

— А какво ще стане, ако Лили пострада заради това?

Валери поклати глава.

— Това са твои предположения. Казах ти, че според мен тя не е корумпирана.

— Това не е отговор на въпроса ми.

Валери се поколеба.

— Ако съм съвършено убедена, че това ще стане значително предаване, ще го направя.

— А ако откриеш, че Сибил е корумпирана? Че използва Грейсвил, както каза, за собствени интереси?

Тя го погледна твърдо в очите.

— Ако стане въпрос за нещо важно и значимо, ще го направя. Не за да нараня Сибил — това би било нечестно — а защото проблемът е твърде важен. Както и да е, аз мисля, че действителният интерес на Сибил е Лили. Струва ми се, че й харесва някой млад и впечатлителен човек да се чувства зависим от нея. — Тя се поколеба отново. — Не знам накъде ще тръгне тази история, Ник, но ми се ще да я проследя. Тя подхожда на много от заглавията в последните дни, а и Лили е невероятна. Не само аз съм омаяна от нея.

— Звучи ми добре. Ще говорим с Лес. — Ник взе ръката й с лекота и непринуденост, защото му стана приятно от приятелския тон на разговора им. Забравяше, че бе решил да се държи внимателно, докато бурното им пътуване от Сиена остане в миналото. В първия миг ръката на Валери остана неподвижна, но след това пръстите й се вплетоха в неговите и той се почувства отново щастлив. Все още съществуваше напрежение помежду им, с лекота се възползваха от случая да заемат враждебни позиции по дребни спорове. Той не знаеше как щяха да се справят с тези си привички, дори биха ли изобщо могли да се справят, но засега въздухът беше чист. И ако откриеха начин да споделят взаимно важните неща в живота…

— Още нещо — поде той. — Ако Лес го одобри и направиш цялостно разследване по случая Лили Грейс и Грейсвил, бих желал да работя заедно с теб.

Трета част

Глава 25

Тържественото откриване на хотел „Грейс“ беше планирано за юли и работниците приключваха довършителните работи, когато Софи и Валери пристигнаха в Грейсвил за втори път. Магазините по Главната улица бяха почти готови, стъклените им врати отразяваха лятното слънце, а през тях от време на време можеше да се съзрат и работещите вътре. Те боядисваха, окачваха стелажи, поставяха мокети и касови апарати. По улиците се издигаха старинни осветителни стълбове и старомодни коневръзи. Градинари оформяха тревните площи, засаждаха цветя и храсти. Работници поставяха табели с имената на улиците. На известно разстояние по-нататък следваха в редици градските къщи в различен стадий на строеж. Един от редовете беше почти готов.

— „Маррач Констракшън“ — прочете Софи на първия фургон, покрай който минаха. — Питам се кой ли е собственикът. — Тя се огледа и видя по другите фургони същото име. — Това си е направо златна мина — да построиш цял град. Който и да е този мистър Маррач, той наистина е извадил късмет.

Валери записа името в бележника си. След това продължиха по Главната улица и влязоха в хотела. Работниците не обръщаха внимание на двете жени. Те минаха през фоайето, влязоха в трапезарията и се качиха по стълбището на мецанина, където боядисваха помещенията за конференции и офисите.

— И какво по-точно търся? — попита Софи.

— Не знам — Валери наблюдаваше работниците и гледката навън — групичките дървета сред спокойните зелени поля. Всичко изглеждаше до такава степен мирно и обикновено, че тя за миг се почувства глупаво. Сигурно си въобразява, че се вършат мошеничества. — Просто си мислех, че би трябвало да видя мястото отново, преди да започна да ровя, за да установя какъв е механизмът.

Те се обърнаха и тръгнаха обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Ник не каза ли, че иска да работи по това предаване? — попита Софи.

— Ако намери време, предполагам.

Софи поклати глава.

— Предавам се. Вече седмица откак се върна, а аз все още очаквам един разказ за равиоли и страсти, а досега съм чула само лекция за църквите, музеите и дворците на Сиена.

Валери й хвърли бърз поглед.

— Защо мислиш, че е имало и нещо друго?

— Защото се стремеше към това от месеци. Интимните ви разговори в коридорите, склонените ви един към друг глави като вплетени едно в друго дървета… Интелигентният персонал на E & N забелязва подобни неща.

Валери се засмя.

— Съвсем не изглеждаме като вплетени едно в друго дървета.

— Е, да кажем хора, които не могат да стоят далеч един от друг. Както и да е, когато замина за Италия, ние си помислихме, че ще се случат хубави неща.

— Хубави неща станаха — каза Валери приглушено. — Прекарахме чудесно. Имахме невероятен ден и невероятна нощ.

— И след това?

Стигнаха до колата на Валери и тя мълча, докато излязоха на аутобана.

— Различаваме се в разбиранията си по много въпроси. Спречкваме се за нещо, след това се смеем и се чувстваме прекрасно и веднага отново започваме да се зъбим един друг. Половината от времето въобще не можех да го понасям, а другата половина мислех, че може би съм влюбена. Така и не разбрах какво ще мисля в следващия момент.

— Защо ще мислиш? Ник е страхотен мъж. Мечтала съм си за него. Ако имахме връзка щях да си наложа да не мисля за нещата, които не ми харесват.

— О, не знаеш какво би направила — каза Валери малко троснато. Тя караше спокойно, дори намаляваше, за да даде път на по-нетърпеливите шофьори. — Като че ли се опитвахме всеки да вземе връх над другия, да си докажем, че неговият или моят път е правилният и винаги е бил правилен. Познавам се с Ник отдавна, от колежа. Тогава не виждахме нещата по един и същ начин и като че ли продължаваме и сега. Бих искала да изтрием спомените си и да мислим само за днес. Въпреки че не съм уверена, че нещо се е променило. И двамата сме много упорити…

— Упорити, но затова пък не скучаете.

Валери се усмихна.

— Малко еднообразие и скука точно сега биха ни подействали успокоително.

— Въобще не мислиш така. Скуката убива всичко: приятелство, брак, работа, почивка, хоби… дори войната. Когато на генералите им доскучае — те подписват споразумения. Ако от вас с Ник изскачат искри, трябва да сте благодарни. Господи, да можех да хвърля няколко искри на Джо. Ние сме толкова предсказуеми, че можеш да ни вземеш за женени. Не разбирам защо се дразниш от глупости. Вие не скучаете, а се мъчите да се впечатлите един друг.

— Това ли са единствените алтернативи? — попита Валери отново с усмивка.

— Можеш ли да си представиш въобще да не ти пука за нищо или ако един от двама ви си тръгне, другият едва да е забелязал някаква промяна в начина си на живот?

Валери помисли за Карлтън. Когато той умря, животът й се промени, защото загуби богатството си, а не защото него го нямаше. Това бе едно от откритията, които я натъжаваха най-много: че въобще не й липсваше, че чувстваше единствено тъга за ненавременната му смърт.

Тя кимна повече на себе си, отколкото на Софи.

— Ще трябва да помисля за това.

Мислите на Софи, обаче, продължиха.

— Двамата заедно изглеждате страхотно, знаеш ли? И двамата сте красиви и когато вървите заедно като че ли танцувате. Трябва да е необикновено хубаво двама души да изглеждат така. Ако не си забелязала това, рискуваш да опропастиш целия си живот.

Валери се разсмя.

— Софи, ти си истинска романтичка. Толкова просто звучи, че чак не ми се вярва. Нека да поговорим за Грейсвил и Лили. Бихме ли могли да използваме проучванията, които си правила за Бакърс и други като тях?

— Все още не знам. Всичко се свежда до пари. Те или почтено ги изразходват, или не. Ще започна от началото, със земята за църквата и града — кой я е купил, колко са платили, откъде са взети парите — и ще се поразровя около Лили и сегашния й живот. Същото ще направя за членовете на Фондацията „Часът на божията милост“. Намерих имената им вчера в един от списъците ми.

Върнаха се в сградата на E & N и отидоха направо в отдела за проучвания. Валери придърпа стол до бюрото на Софи. Прекараха там два дни, Софи търсеше подробности за членовете на борда, а Валери провеждаше телефонни разговори с посредници на недвижими имоти в района на Кълпепър и банковите офиси на щата, за да разбере дали продажбата на земята е била отбелязана някъде.

— Е, какво да кажем за това — обади се накрая Софи. Ядяха сандвичи на бюрото й, а тя четеше откъс от вестникарска статия на екрана на компютъра. — Флойд Басингтън е проповедник в Чикаго — голяма църква, голямо паство — докато някакъв приятел на име Олаф Маси го открил в леглото с госпожа Маси — Евелайн. Пяла е в хора. Не, била е диригентка на хора. Олаф тръгнал на кръстоносен поход, за да изобличи светия проповедник и открил, че той не само е преспал в доста легла — казах ли, че е женен и с няколко деца, — а и е присвоявал дълги години — малко оттук, малко оттам. Имал е около двеста хиляди долара в банковата си сметка. Как ти изглежда като резюме за президента на Лили?

— Бил ли е в затвора? — попита Валери.

Софи продължи да чете нататък и поклати глава.

— Възстановил е парите и е бил отстранен от църквата. Жена му е поискала развод. Той се е преместил във Вирджиния и е намерил божията милост.

Очите им се срещнаха и те се разсмяха.

— Искам копие от тази статия — каза Валери.

— Разбира се. Сега за другите. Нищо нередно, за съжаление. Вицепрезидент — Арч Уорман, президент на „Уорман строители и предприемачи“. Касиер — Монти Джеймс, президент на „Джеймс спестявания и осигуровки“. Всички са членове на Източноморския борд със седалище в Балтимор.

— Джеймс — повтори Валери и го записа до името на Уорман. — Софи, можем ли да открием кой държи ипотеката на земята, върху която се строи Грейсвил?

— Може би. Обикновено е трудно. Ще проверя. Откри ли кой я е купил?

— Да, много странно. Продадена е два пъти. Първия път, когато всичко е било на малки ферми, фермерите са продавани на Панамска корпорация на име „Борегард Девелопмънт Къмпани“.

— Как?

— Да, името е странно. Борегард я е купил за тринайсет милиона долара — научих го от посредника, който е извършил продажбата — но е задържал земята само три месеца. След това земята отново е продадена, този път без посредник, на „Часът на божията милост“. Носят се слухове, че Фондацията е платила трийсет милиона за нея.

— Трийсет милиона?

— Само слух, сигурно е грешка. Никой не би платил толкова за земя, която е струвала тринайсет милиона само три месеца по-рано.

— О, не знам. Какво разбират религиозните бордове от бизнес?

— Този религиозен борд има за ковчежник президент на банка, президент на строителна компания — за вицепрезидент и проповедник мошеник за президент.

Софи кимна.

— Не е типична религиозна група. Добре, ако не са наивни или глупави, какви са тогава?

— Не знам — Валери разсеяно драскаше върху бележника пред нея. — Какъв е номерът на „Джеймс спестявания и осигуровки“ в Балтимор? — попита тя изведнъж.

Софи го намери и й го даде.

— Какво търсиш?

— Мина ми през ум, че те могат да държат ипотеката. По този начин можем да научим истинската цена на покупката.

— Не е задължително. И дори да имат ипотеката, няма да искат да ти я кажат.

— Отдел ипотеки, моля — каза Валери по телефона и когато чиновникът по заемите отговори, каза: — Добър ден, тук е Валери Стърлинг. Правя проучвания за телевизионен репортаж за институти, занимаващи се с отпускане на заеми и връзката им с организации с нестопанска цел; по-специално в селските райони. — Тя видя широко отворените очи на Софи и се подсмихна игриво.

— Научих, че вие сте дали необходимите финанси на Фондацията „Часът на божията милост“, за да закупят земята близо до Кълпепър — Вирджиния. Може ли да ми кажете нещо за това?

— Това беше стандартна ипотека — каза служителят. — Тя не влиза в категорията благотворителни дейности или нещо подобно. Земята граничеше с тяхната, тяхната първоначално закупена земя. Ние не поехме никакви рискове.

— А цената на земята? — попита Валери.

— Такава информация не даваме.

Валери прекъсна веднага и започна отново да драска разсеяно. — Ковчежникът на борда е направил ипотеката — промърмори тя. — Но какво от това? Не е незаконно. — Тя се загледа в драскулките си. — Софи, погледни това.

Софи протегна врат, за да прочете какво бе написала Валери.

— Арч. Вицепрезидент. Уорман. И какво?

— Маррач. Последните три букви са анаграма на Арч.

Софи грабна бележника.

— А първите три са на Уорман. — Те се загледаха в очите. — Това не е съвпадение — каза Софи.

— Но защо са го направили? — попита Валери. — Освен ако са искали съвършено друга компания да построи Грейсвил. Не знам защо е направено, но изглежда е така. Значи ковчежникът финансира, вицепрезидентът построява града и Басингтън прави… нещо. Голямо, щастливо семейство. Интересно, но не незаконно.

Софи събра листовете по бюрото си.

— Добре, нека да оставим Арч и Монти настрана засега и да помислим за…

— Почакай — Валери я погледна намръщено. — Какво каза?

— Казах да оставим настрана Арч и Монти…

— Монти чий?

— Джеймс. Не ти ли казах?

— Може да си ми казала, но вероятно не съм чула. Арч и Монти. Софи, чувала съм по-рано двете имена. Някъде. Спомням си, че помислих, че ми звучат като от водевил.

— Така е. Но не си ги чула от мен.

Валери се загледа с невиждащ поглед в лавиците на стената, със струпани хаотично вестници, списания и годишници.

— Беше в някакъв кабинет — измърмори тя. — Стоях изправена и някой седеше на бюрото, казваше нещо… по телефона, тя говореше по телефона… говореше нещо за среща. — Тя се съсредоточи върху спомена и успя. Успя да възстанови всичко: част от деня, който никога нямаше да забрави — деня, в който Сибил я изхвърли. Беше нахлула в кабинета й, за да иска друга работа и Сибил говореше по телефона. Казах ти да планираш среща на борда вдругиден. Веднага се обади на Арч и Монти, ние трябва да… И затвори при влизането на Валери.

Сибил искаше среща на борда с Арч и Монти? Но миналия ноември в Грейсвил тя бе казала, че само работи за Фондацията, продуцира предаванията на Лили.

Ник не беше ли казал, че често пъти пропаст разделя истината от казаното от Сибил? Не беше ли казал също, че ако има корупция в „Часът на божията милост“, Сибил би могла да е замесена.

— Какво има? — попита Софи.

Валери й каза.

— Няма нищо незаконно. Въпреки че е странно, че тя свиква среща на борда, а самата не е негов член. Не знам какво означава това, но мисля, че е по-добре да запозная Ник.

Той беше в Ню Йорк, но щом се върна, Валери отиде в кабинета му и разказа какво са научили със Софи. Виждаха се за първи път след завръщането си от Италия и не бяха имали време да обмислят как ще се държат помежду си. Служебната обстановка ги караше да се държат официално, много по-неловко, отколкото преди пътуването. Ник слушаше Валери внимателно, кимайки с разбиране, че сигурно има нещо повече, отколкото предполагаха, въпреки че през цялото време изчакваше възможност да каже за престоя си в Ню Йорк. И веднага щом тя разказа всичко, което бе научила, той я покани на вечеря на следващия ден.

— Чад ще бъде — каза той рязко. Гласът му звучеше винаги така, когато се чувстваше напрегнат и нервен. — Не за вечеря, а преди това. Така че ако дойдеш по-рано, да кажем около пет, ние двамата ще сме много доволни.

— Кой ще готви? — попита Валери. — Ти или Чад?

— Елена — отговори той. — Напоследък не се занимавам често с готвене. Но ще приготвя вечерята, ако дойдеш.

— Благодаря — отвърна тя непринудено. — Ще ми бъде много приятно.

Във влажната събота следващия следобед Джорджтаун беше доста по-прохладен от останалите части на Вашингтон, когато Валери пристигна в къщата на Ник. Изглеждаше по-голяма, отколкото си я представяше, добре поддържана, с красиви прозорци, с тежка входна врата, дървени капаци на боядисаните в черно прозорци, които контрастираха с мекия червено-кафяв цвят на сградата. Клоните на дърветата, образуващи зелена аркада над наклонената улица, редицата елегантни къщи и старомодни улични фенери, създаваха атмосфера на спокойствие и сигурност, излъчвана от старинността и богатството. Валери почувства силна болка. Всичко й напомняше за онова, което бе загубила не толкова отдавна, та да не си спомня лукса, малките удоволствия, невидимия комфорт на този охолен живот. Не си бе представяла Ник в такава обстановка.

Чад отвори вратата, преди да бе позвънила и Валери, готова да го поздрави, внезапно трепна. Често си спомняше Ник като студент и сега като че ли той се изправи пред нея. Разбира се, Чад бе много по-млад — дванайсет? Тринайсет? Въпреки това изпитваше усещането, че спомените й бяха оживели: висок почти колкото Ник, със същите очи, със същата рошава коса, със същата прекрасна уста. Кожата на лицето му бе по-тъмна от тази на Ник, а скулите по остро очертани, но всичко останало беше Ник, красивият, небрежният, жадният Ник, когото бе обичала шест опияняващи месеца.

— Здрасти — каза Чад, протегнал ръка. — Радвам се, че те виждам отново.

Ръкостискането беше здраво и погледът — прям, но Валери почувства, че я разглеждат много по-напрегнато, отколкото би било нормално.

— Радвам се, че съм тук — каза тя и последва Чад в прохладата на къщата, постигната благодарение на климатичната инсталация. Вътре всичко беше както бе очаквала: благородството на отминала епоха, със заоблените тавани, с корнизите със сложни плетеници, стаите с пропорционални размери, с достатъчно пространство за роял и свободно разположени групи мебели върху скъпи персийски килими.

— Татко е в кухнята — каза Чад и добави поверително, — което е наистина невероятно, защото не е готвил, откакто се преместихме тук. Мислех, че е забравил да готви, но миризмата не е лоша, няма да ни отрови.

Валери се усмихна на любовта, която се долавяше в гласа му, примесена с нотка на критичност и закачливост. Още се усмихваше, когато Чад я заведе в кухнята. Ник я видя и тръгна насреща й. Като че ли тялото му се устреми към нея да я прегърне.

— Здравей, Ник — каза Валери. Носеше спортна пола и бяла блуза, изрязана по врата. Косата й бе прибрана назад с панделка. Чистите линии на лицето й напомняха ренесансов портрет.

— Добре дошла. С ръце на раменете, той я целуна леко по бузата. Валери почувства как тялото й се накланя към неговото и внезапно се сети за Софи — … като две дървета, вплели клоните си — и съзнателно се въздържа. Огледа се наоколо и се опита да каже нещо.

— Каква чудесна кухня — каза тя. Ник я бе превърнал в чудо на най-модерната техника. Погледът й се спря върху няколко от най-новите домакински уреди, които никога не бе ползвала и се наслади на мистериозния им, елегантен дизайн.

— Някога си мечтаех за такава кухня — каза Ник, — но в действителност Елена се разпорежда в нея. Тя помогна и за обзавеждането й. Аз съм почти готов, но Чад е упълномощен да те забавлява, докато свърша. Напитките са в градината, стига да не е много горещо. Ти прецени.

— Искам да видя градината.

— Ела — каза Чад. — Ще ти разкажа всичко, защото помагам на Мануел в поддръжката.

— Кой е Мануел? — попита Валери.

— Мъжът на Елена.

— А Елена е готвачката.

— Тя е по малко от всичко. Готви, чисти къщата, пазарува и шие копчета… като майка, разбираш ли, само че не е. Не е моята майка, във всеки случай. Макар че е майка, защото си има Анджелина, нейната дъщеря. Тя е на осем години. Това е градината.

Той отвори вратата и Валери потъна във феерия от цветове. Високата тухлена стена беше заобиколена от сенчеста каменна тераса с подплатени тръстикови мебели и вградена в скални отломъци камина. Оттам надолу течеше вода, която се вливаше в блеснало като око езерце. Тук-там растяха миниатюрни черешови и ябълкови дръвчета, бонзаи борчета. Чад редеше бързо имената на цветята и храстите.

— Не е съвсем занемарено — каза той, загледан в градината. — Какво мислиш?

— Фантастична е — въздъхна Валери. — Най-съвършената градина, която съм виждала. — Тя коленичи пред стъпаловидния участък с розови, натежали от цвят храсти и докосна нежно един от цветовете. — Обичам розите. Имах много рози. Те ми липсват най-много. — Тя се изправи. — Вие с Мануел сте професионалисти.

— Той се грижи за оформлението — призна си честно Чад. — Аз най-вече копая. Това е добро упражнение за китките ми, заради ударните инструменти, нали разбираш. Предполагам, че си виждала много градини.

— Да, наистина, но тази е най-хубавата. В състав ли свириш с ударните?

— Състав и оркестър.

— Упражняваш ли се вкъщи?

— Разбира се, в стаята си. На татко не му пречи. Само, когато си донесе работа вкъщи не мога да свиря. Понякога свирим заедно. Много е добър в джаза.

Валери замълча, развеселена от идеята за Ник като барабанист.

Той поклати глава.

— Вероятно ще стана учен. Сега ми е приятно да се занимавам, но най-приятно ще ми е, когато вляза в колежа.

Валери го погледна изненадано.

— На колко си години.

— Навърших дванайсет през март.

— Но ти още не си влязъл в гимназията, а вече се тревожиш за колеж?

— Не точно тревожа, просто, разбираш ли, мисля за него. С баща ми сме се разбрали по въпроса. Казва, че колежът е като работата и че е добре да си подготвен предварително, но до тогава има време, нали?

— Звучи ми твърде разумно — каза Валери. Толкова е сериозен, помисли тя, твърде сериозен за възрастта си. Но много приятен за разговор. — Последния път, когато говорихме на онзи обяд, ти каза, че обичаш училището. Все още ли го обичаш?

— Да, много. Всъщност, затрупват ни с домашни упражнения, но все пак е страхотно. И това лято беше страхотно. Ходих на курсове по изкуство в Коркоран. Имат класове по скулптура, фотография, рисуване — всичко.

— Видях една от рисунките ти. Велосипедисти по алеята покрай канала. Стори ми се чудесна.

— Така ли? Наистина? Татко също я хареса, но той не е обективен. Нали разбираш — бащите…

Валери се разсмя.

— Добре, аз съм обективна и я намирам чудесна. Учиш ли рисуване в училище?

— Сега не. Занимавам се с много други неща. Разбираш ли, харесвам всичко. Учителите ми казват, че трябва да бъда, ъъ… избирателен, но татко казва да правя онова, което ми харесва и аз правя точно така. И ако успехът ми е висок, ще мога да се занимавам и с други неща.

— Обзалагам се, че бележките ти са страхотни.

— Да, повечето са шестици.

— Аз нямах отлични бележки в гимназията — каза Валери замислено. — Твърде много си пилеех времето.

— Пиляла си си времето? Искаш да кажеш, че не ти се е учело?

— И едното, и другото.

— Страхотно — каза Чад с възхищение. — А как успя да влезеш в колежа?

— Не знам. Да ти кажа истината, и аз бях много учудена. Може би защото се занимавах с предмети извън класните занимания, като теб, а и развих сериозно зададената тема. Може би това е решило въпроса. В колежа вече имах наистина добри оценки. Предполагам, че по това време вече съм била поумняла.

— Темата? Тя ли е най-важната?

— Не знам. Все пак помага.

— Би ли прочела моята, когато се подготвя? Ще ми кажеш какво мислиш, нали?

— С удоволствие. Но мисля, че баща ти ще иска да я прочете.

— И него ще помоля. А ти може би ще се сетиш за неща, които той не би забелязал. Като жена би я видяла по различен начин, би помислила по различен начин…

Валери кимна съвсем сериозно.

— Сигурно си прав. Но това е още доста далеч, нали?

— След няколко години — каза Чад и добави небрежно — дотогава ти сигурно ще бъдеш отдавна при нас.

Валери вдигна вежди, но точно в този момент влезе Ник през страничната врата.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той Валери.

— Чай с лед — отвърна Валери. — Струва ми се най-подходящо.

— Ако ти е много горещо, можем да влезем вътре — предложи Ник.

— Не, чувствам се прекрасно. Единственото, което искам, е чай с лед.

Чад отиде до бара на терасата, опрян на тухлената стена на къщата, а Валери и Ник седнаха на тапицираните столове.

— Чад разказа ли ти за градината?

— Да. Направо е възхитителна. И аз си имам мъничка градинка там, където живея, но тази е великолепна.

— Къде живееш? — попита Чад.

— В една бивша конюшня във Фолс Чърч.

— Конюшня, нещо като гараж, нали?

— Нещо подобно. — Тя пое питието, което й подаде и тримата се разположиха удобно около кръглата стъклена маса. Тя бе поставена под сянката на червено кленово дърво. Със залязването на слънцето се появи лек бриз. Валери се почувства оживена и щастлива. — Някога е била сграда за карета и коли, теглени от коне — конете са били в конюшнята, а на горния етаж е имало жилища за прислугата. Сега е двуетажна къща, мъничка, но много хубава.

— А там сама ли живееш?

— Не, с майка ми.

Чад я изгледа и Валери разбра, че я намира малко старичка, за да живее с майка си.

— Да не би да е болна, стара или нещо друго?

Валери се усмихна.

— Не, здрава е. Има затруднения — загуби състоянието си и затова дойде да живее с мен.

— И какво прави?

— Чад — обади се Ник предупредително.

— Извинявай — лицето на Чад почервеня. — Нямах намерение да бъда нахален.

— Няма нищо. Ако не исках да отговоря, щях да ти кажа — отвърна мило Валери. — Майка ми не прави почти нищо. Мисля, че много скоро ще потърси нещо, все пак. Напоследък доста скучае. Преди месец започна да подрежда и прочиства документи и архиви, събирани години от семейството ни. — Тя се усмихна вътрешно. — Казах й, че ако работи в художествена галерия, ще й бъде по-леко и по-забавно.

— Какво отговори тя?

— Каза, че вероятно съм права, но че е много трудно да търсиш работа, когато никога не си работил.

— Сигурно й е било много тежко — каза Ник, гледайки Валери. — А пък и да успееш още с първата си работа. Не всеки би се справил.

— Втора работа — каза слабо усмихната Валери. — Бях уволнена от първата. — И тогава си спомни, че въобще не му е казала за уволнението.

— Уволнена? — попита Чад. — Какво си направила?

— Забравих, че работя за друг човек и не се държах по правилата. Може ли още малко чай с лед?

Чад скочи и напълни трите чаши.

— И ти ли си загуби парите като майка ти? — попита той през рамо.

— Чад — отново каза Ник.

— Извинявай — каза Чад високо.

— Да — каза Валери. — Загубих всичките си пари и заради това живея в бивша конюшня и работя при баща ти. Но ще ти кажа нещо, Чад. Мъчно ми е, че загубих парите си — и продължавам да мразя тази загуба, защото не мога да се занимавам с много неща, които обичах. Загубих и фермата, в която ти ме видя за първи път, помниш ли? Но сега — всички неща, които върша, работата, която имам и приятелствата, които създадох — аз се чувствам чудесно.

— О, — той сложи чашите пред нея и Ник. — Така че ти…

— Е, вече не е честно — Валери се усмихна закачливо. — Има толкова неща, които искам да знам за теб. Разкажи ми с какво се занимаваш, освен с градината, рисуването и барабаните.

Чад се впусна да описва училището, приятелите си, книгите, които четеше, и колоезденето.

— Татко ми разрешава да се разхождам из целия Джорджтаун. Аз наистина познавам всичко тук. Много по-добре ще е обаче, когато ще карам кола.

— Защо?

— Ох, разбираш ли, понякога вали дъжд, сняг, много е неприятно. Наистина бих искал да мога да карам кола. Татко ще ме научи.

— Не ви ли учат в училище?

— Да. Но много тъпо. Повечето време караме симулатор, съвсем рядко ни пускат до кола. Само на него се упражняваме, въпреки че не е съвсем идиотско. Брата на мой приятел…

— Чад — прекъсна го Ник, — в колко часа трябваше да се приготвиш, за да излезеш?

— О, не — изпъшка Чад. — Забравих. Не може ли да се обадя и да кажа, че не мога да отида?

— Не, знаеш, че не бива. Минали са почти два месеца от последния път. Трябва да отидеш. В колко часа трябваше да чакаш пред къщата?

— Шест и половина. Има още време.

— Шест часа е и не си облечен.

— Ще успея само за пет минути. Не мога ли поне да завърша разговора за шофьорското обучение?

Ник погледна светналото лице на сина си и помисли, че през изминалия час той бе говорил с Валери много по-откровено, отколкото изобщо някога е говорил с майка си.

— Разбира се — съгласи се той. — Само не протакай много.

Чад завърши разказа си, но ентусиазмът му бе изчезнал и лицето му бе изгубило оживлението.

— Предполагам, че трябва да отида да се облека — изправи се той колебливо. — Или, почакай, първо искам да поднеса на Валери подарък. Искам да кажа — продължи той към нея, — че може да не си тук, когато се върна. Е, може и да успея, няма да се бавя много, но както и да е, искам да ти го дам сега, съгласна ли си? Не се тревожи, татко, ще ми отнеме минута. — Той отиде до малката, почти скрита зад храстите барачка за инструменти и извади градински ножици. — Каза, че обичаш рози и че все още би искала да имаш.

— Да — кимна Валери. Почти щеше да се разплаче.

Чад клекна пред групата рози, на които Валери се бе възхищавала по-рано и огледа всеки цвят, търсейки най-красивия. Валери и Ник се спогледаха и той покри ръката й със своята.

— Благодаря ти — произнесе той много тихо. — Ти разговаря с него като с възрастен. Той много обича такова отношение. Както и аз някога.

— Той е много мило момче — отвърна меко Валери. — Трябва да си наистина горд. — Слабо издрънкване привлече вниманието й. — Дали това…

— Невероятно горд — каза Ник. Той също бе чул звънеца, но почти не му обърна внимание. Мислеше за ръката на Валери, обхваната от неговата, вдъхваше аромата й, искаше му се да я целуне.

Елена също чу звънеца от пералнята и отиде да отвори.

— Добър вечер, мисис Ендърби — поздрави тя. — Чад е в двора.

— Трябваше да ме чака пред вратата — каза Сибил. Така се бяха разбрали с Чад, защото тя мразеше да влиза в къщата. Знаеше, че когато тя идва, Ник винаги отсъства.

— Дошла сте десет минути по-рано — отбеляза Елена. — А и те имат гостенка. Чад не е усетил как е минало времето.

— Искаш да кажеш, че е забравил — Сибил тръгна през празното фоайе към кухнята и от там към трапезарията. През стъклото на страничната врата тя погледна навън и рязко спря. На терасата, под шарената сянка, хвърляна от клена, до стъклената маса, гърбом към нея стоеше Ник. И Валери — Валери! — седеше до него.

Изправена в полутъмната стая, Сибил видя как Ник освободи ръката на Валери, когато Чад тръгна към тях от лехата с рози. Видя, че Ник е твърде близо до Валери, че нейният син върви към тях и поставя в ръцете на Валери пет разкошни бледожълти рози. Видя усмивката на Ник, Валери да се навежда и да целува Чад по бузата, да го погалва леко по косата. Видя, че Ник отново поставя ръката си върху ръката на Валери, когато Чад обгърна врата й с ръце и я целуна по страната.

Сибил стоеше в полусянката и ги гледаше — тримата заедно — изведнъж се обърна, грубо се блъсна в Елена на минаване. Почти тичайки, тя стигна до вратата и излезе навън, където я чакаше лимузината. Седна отзад. Задушаваше се, въздухът й излизаше с хриптене. Когато шофьорът излезе на „N“ улица и след това напусна Джорджтаун, дълбоко в себе си, толкова дълбоко, че почти не можа да го осъзнае, тя усети, че нещо се пропука.

Седнала във всекидневната, до трите шкафа, натъпкани в ъгъла, Розмари усети мириса на петте рози в стаята. Когато се върна късно снощи, преди да си легне, Валери ги бе поставила в една от скъпите вази на майка си. На следващата сутрин те бяха първото нещо, за което заговори Розмари.

— Много са красиви — каза тя, когато Валери слезе долу за закуска. — В колко часа се прибра?

— Около три. — Валери се отказа от кафето — беше много горещо. Боса, по шорти и тениска, тя сложи лед в чашата с портокалов сок и отиде при Розмари във всекидневната. В бившата конюшня нямаше климатична инсталация.

— Нищо не си ми казвала за него — обади се Розмари.

— Знам. — Тя замълча. — Спомняш ли си Ник Филдинг?

— Не. Кой е той?

— Някой, когото познавах в колежа. Разправяла съм ти за него и сте се срещали — когато ти и татко бяхте дошли в Станфорд.

— Не си спомням. Било е преди четиринайсет години. Как да си спомням?

Валери се усмихна — вътрешно.

— Няма значение. Аз си спомням.

— Не е зле, щом живее в Джорджтаун — каза Розмари. Беше седнала на ниско столче до шкафовете, заобиколена от купища кореспонденция и документи, които очакваха Валери да се произнесе какво да се задържи и какво да се изхвърли. Занимаваше се с това от почти седмица, като че ли изведнъж подреждането им се бе оказало наложително. Валери разбираше тази наложителност. Работата по тях изпълваше часовете на Розмари, създаваше й работа, нещо, което можеше да се види и оцени. — Много ли е богат? — попита Розмари.

Застанала до нея, Валери сънливо прелистваше някои от хартиите, струпани накрая на масата.

— Много — каза тя. — И всичко е постигнал сам. Започнал е от нищо.

— Наистина забележително. И предполагам, че не е женен.

— Разведен — поясни Валери. — Има чудесно дванайсетгодишно момче, което е отгледал сам. Толкова са привързани един към друг — като добри приятели. Обичам да ги гледам, да съм с тях, да съм част от малкото им семейство.

— Влюбена си в него — каза Розмари.

Ръцете на Валери се отпуснаха върху купчина документи и тя се загледа през отворения прозорец към парка от другата страна на улицата.

— Понякога — въздъхна тя след известно време.

— Какво значи това?

— Означава, че не съм съвсем сигурна. Всеки път, когато си помисля за Ник, започвам да се тревожа за утре, или за следващата седмица или следващия месец… колко по-различни сме станали от времето, когато се срещнахме за първи път. Приятно ми е да съм с него — прекарах чудесно с него и Чад — но непрекъснато се страхувам, че ще направя грешка, или че той ще сгреши, и че няма да сме в състояние да се справим. Имам чувството, че сме толкова… чупливи. Като че ли трябва да вървим на пръсти и да шепнем, за да не се разделим.

— Въобще не те разбирам — каза Розмари. — Ако го обичаш и той те обича… Обича ли те?

— Да. Мисля, че ме обича. Но той е предпазлив. Бил е женен веднъж. Аз бях два пъти. Мисля, че трябва да не бързаме и може би наистина да повървим на пръсти, нали? — Тя се усмихна слабо. — Знам, че не съм от предпазливите. Втурвах се през глава и си въобразявах, че мога да се справя с всеки възникнал проблем. Никога не съм се страхувала от нещо.

— Ти не си страхлива. Притежаваш огромна смелост. И го знаеш. След катастрофата на Карлтън ти направи чудеса.

— То беше веднъж — каза бавно Валери, — едно-единствено невероятно време в моя живот, когато бях повече от онова, което винаги си бях мислила, че мога да бъда. Но не виждам признаци, че бих могла да направя нещо подобно отново.

— Но ти направи толкова много оттогава! Ти работиш, грижиш се за мен… Наистина, Валери, трябва да си по-уверена в себе си. Както и за Ник и теб. Предполагам, че и двамата сте научили достатъчно, за да сте наистина наясно какво искате.

Валери се усмихна.

— Звучи толкова просто. Може би някой ден ще надвием онова, от което се страхуваме…

— Но аз казах точно това — не трябва да се страхуваш от нищо! След всичко станало, от какво би могла да се страхуваш?

Валери се изсмя късо. Наведе се напред и целуна Розмари по бузата.

— От поражение — каза тя тихо. — Да бъда наранена. Предполагам, че се страхувам най-много от това.

Розмари се поколеба.

— Значи ти искаш да го обичаш. И той да те обича.

Валери въздъхна.

— Да — каза тя. Извърна се с желание да промени темата и седна на стол до майка си. Тя вдигна купчината документи. — Тези откъде се появиха?

— От дъбовия шкаф.

— На Карл — каза Валери. — Бяха в кабинета му във фермата. Вероятно ще трябва да запазим всичко, поне за известно време. Ако изобщо нещо се появи… — Тя вдигна една от папките, след това друга. — Изглежда, че никога нищо не е изхвърлял. Тези разписки са отпреди десет години. Още не сме се познавали. — Тя ги прелисти. — Тук е последната година… разписки за фермата, бележки за отоплението на къщата в Адирондак… поддръжка на самолета му… гориво… пътуванията до там, не съм мислила, че са били толкова много. — Тя остави бележките на масата със замислено лице. След това сви вежди. — Доста странно.

— Какво? — попита Розмари.

— Стори ми се, че видях… Тя прелисти разписките отново и спря някъде по средата. — Сметки за гориво от летището на Лейк Плесид за април, май, юни, пролетта преди катастрофата и след това по-късно същата година — октомври и ноември. Не може да е вярно. — Април, — измърмори тя — май, юни… Дори да съм забравила веднъж, не бих забравила всички. По това време ние не сме пътували.

— Вероятно е ходил сам — обади се Розмари.

— Не. Единственото място, където ходеше сам беше Ню Йорк. Имаше много бизнес пътувания през онази година… Тя погледна към документите в ръката си, след това към Розмари. — Господи, не може да съм била толкова сляпа.

— Искаш да кажеш, че е лъгал, когато ти е казвал, че отива в Ню Йорк?

— Не е лъгал. Казваше, че отива в Ню Йорк. И аз предполагах, че говори за града Ню Йорк.

— Но защо ще ходи в Плесид? Не е място, в което се ходи сам. О! — Тя погледна Валери. — Не е бил сам.

Валери кимна.

— Обзалагам се, че не е бил сам.

— Знаеш ли коя е тя?

— Не. Сигурна бях, че има някоя, но той отричаше и аз не го насилвах. Мислех, че или ще изясним нещата, или няма. Другата жена не би била причина за нищо. Тя просто беше знак, че нещата между нас не вървят. Но сега бих искала да знам.

— Защо? Минало е година и половина. Защо да се тормозиш? Остави го.

Валери прибра сметките за гориво в един плик.

— Не мога. Твърде много мисля за това. Не бях в състояние да направя много по въпроса, но то стои винаги тук, в ума ми. Твърде много неща не знам.

— За какво?

— За всичко. Връзката на Карл… или връзките. Не знам колко афери е имал… какво е направил с нашите пари, какво искаше да каже, преди да умре. Въпросите нямат може би връзка помежду си, но и това ме безпокои. Твърде много са мистериите. Дори и да не мога да открия всички отговори, това не е причина да се откажа да открия поне някои от тях. — Тя тръгна към телефона. — Отивам в Плесид. Ако Карл е бил там с някой, Мае ще знае.

— Мае? О, икономката. Но детективите вече са говорили с нея.

— Разбира се. Очевидно не им е казала, че Карл е бил там през пролетта и есента без мен. И затова ще трябва да я попитам.

Тя позвъни на летището, за да направи резервация, обади се на Софи, че няма да бъде на работа следващия ден, потърси и Ник вкъщи и му остави съобщение чрез Елена. „Ще се върна във вторник. Имам належаща работа.“ И рано сутринта в понеделник вече летеше към Лейк Плесид.

Мае Уилямсън още живееше в града, в къщата, в която бе живяла цял живот. След като й се обади по телефона, за да е сигурна, че ще я завари вкъщи, Валери нае кола и тръгна към нея.

— О, колко се радвам да ви видя — извика Мае, прегръщайки Валери. Тя беше висока и слаба, с тясно лице и дълъг нос, остър поглед и сърдечна усмивка за малкото спечелили одобрението й.

— Не знаете колко ми липсвахте. Плаках, когато мистър Стърлинг се уби. Бедната мисис Стърлинг, си казах, сега остава сама. — Тя седна на пейката пред вратата и с жест я покани да седне. — Ще обядваме след малко, аз приготвих нещо, след като се обадихте, но първо ми кажете как сте и какво правите?

— С удоволствие ще хапна — излъга Валери, знаейки, че не може да откаже на Мае възможността да я нахрани още веднъж.

— Но след това ще трябва да вървя. Сега работя.

— Вие? О, Господи, чухме, че сте загубили парите си. Не знаехме по какъв начин, но си казах, че нещата стават лоши за мисис Стърлинг, знаех си, че ще станат.

— Не е толкова лошо — каза Валери. — Успявам да се справя, Мае, опитвам се да открия някои неща за мистър Стърлинг. Знам, че мина много време, но ти винаги си имала изключителна памет и ако ми помогнеш, ще го оценя високо.

Мае я изгледа меланхолично.

— Паметта ми не е онова, което беше, тя подскача насам-натам като коза, има петна, които липсват, но ще ви кажа каквото си спомням, ако наистина искате да знаете.

Валери се усмихна.

— Това ми звучи като предупреждение. Мае, нали е водил жени там горе?

— Една жена. Това беше.

— Не си казала на детективите.

— Защо да им казвам? Нали мистър Стърлинг щеше да изглежда като мръсник, а вие като глупачка? За детектива това беше без значение, той само душеше наоколо, за да изрови нещо и хич нямаше да го е грижа дали ще го научите от него или от глашатая на селото, но мен ме болеше и си помислих, че ако някога поискате да научите, аз ще ви кажа. Тогава няма да е така тежко, защото аз ще съм ви го казала. Аз нямам тайни от вас, нали знаете?

— Коя беше тя, Мае?

— Това не знам. Не успях да науча името й. В началото си мислех, че сте вие. Искам да кажа, мистър Стърлинг ми казваше да не идвам в дните, в които той е там — винаги казваше „той“, никога „ние“ — и затова аз не ходех. Отивах, когато той си беше отишъл, но всичко, което разбрах, беше, че някой е бил там, и защо да не си помисля за вас, след като халата ви беше изваден… — Валери трепна и Мае запуши с ръка устата си. — О, проклета да съм, нараних ви.

— Не, не, всичко е наред. Искам да зная всичко.

— Е добре, щом съм започнала, трябва да свърша. Тя е използвала халатите ви — и двата, върху тоалетната ви масичка имаше разпиляна от вашата пудра и едно от червилата ви не бе върнато на мястото си, неща от този род. В началото не мислех много за това, но по-късно през нея пролет започна да ми се струва, че нещо намирисва. Да не ме повикате изобщо, както обикновено… Така следващия път, когато се обади, че пристигат, аз останах в къщата, като че ли не бях успяла да свърша с почистването. Направих се на страшно изненадана, когато те влязоха, но не чак толкова, колкото той беше, нека да ви го кажа, но след това и аз наистина се изненадах, защото не бяхте вие. Сигурна съм, че я виждах още няколко пъти след това, но не разбрах коя е. Но почакайте, нали все изпущам нещо, забравих най-важното. Вие я познавате. Това беше втората причина, поради която не казах на детективите, не исках да разберете, че съпругът ви ви мами с една от приятелките ви. Не знам колко добра приятелка, но достатъчно близка, за да ви гостува, защото я бяхте поканили тук, нея и онази малка руса проповедница, онзи последен уикенд, точно преди да се убие мистър Стърлинг.

Глава 26

Лили първа забеляза промяната. Сибил изглеждаше разсеяна, не можеше да се съсредоточи върху нищо по-продължително и непрекъснато беше ядосана. Лили би я заговорила за това, би я попитала дали не би могла да си почине малко, дори да замине за известно време, но не го направи. Точно в този момент самата тя беше объркана. Беше влюбена.

Три месеца преди това, на двайсет и третия й рожден ден, Гъс Емери я покани на обяд. Тя се изненада толкова от поканата, че отиде право при Сибил да я попита какво мисли.

— Вероятно ще иска увеличение на заплатата — предположи Сибил. — Приеми, разбери какво иска. Гъс никога не прави нищо безпричинно.

Когато и където да я поканеше Гъс след това, Лили го пазеше в тайна. Топлият глас, внимателното държане, начинът, по който се самоконтролираше, за да й е приятен, всичко й харесваше в него. Понякога й напомняше за Руди Доминус и бащинското му държане. Харесваше външността му: представителен, почти красив, блед, с дълги ресници и красиво оформена уста. Гласът му беше груб, но с нея говореше винаги тихо.

Лили знаеше, че никой не харесва Гъс. Дори Валери, която работи при тях, не се разбираше с него. И това я объркваше. Но Лили често не разбираше какво кара хората да се държат по даден начин. Понякога лежеше в леглото будна и тревожно мислеше. Тя наистина не разбираше много хората, а как да им дава съвети? След като не разбира добре другите, тя вероятно не познава и себе си, така че дали бе нейна работа да съветва хората какво да правят.

Това бяха най-потискащите моменти, когато се съмняваше в себе си. Но те отминаваха. Сибил винаги внушаваше колко много значи за другите. Преподобният Басингтън я прегръщаше през рамото — което не й харесваше — и възхваляваше чудотворното й разбиране на човешките сърца. След всяка проповед молещите се докосваха ръката й и казваха, че я обичат. Тогава Лили забравяше часовете на съмнение.

Непопулярността на Гъс не я безпокоеше много. Тя го харесваше и виждаше доброто в него. Безпокоеше я, че Валери не го понасяше, но Валери бе напуснала отдавна, а Гъс беше постоянно тук. В началото само работеха заедно. Приятно й беше, защото даваше полезни съвети и й се възхищаваше, но след време започна да я следва навсякъде. По някакъв тайнствен начин той научаваше къде ще ходи и се появяваше там първи, или само след няколко минути заставаше до нея, обсебваше я изцяло и постоянно повтаряше колко е забележителна. Често й даваше дребни съвети, като намека да употребява по-често малките имена на хората, когато отговаря на писмата им, за да ги накара да почувстват, че се обръща точно към тях.

Гъс познаваше добре света и изглеждаше абсолютно независим. Това възбуждаше любопитството на Лили: възможно ли бе човек да няма нужда от никое друго същество? Тя му зададе въпроса още първия път, когато отидоха да вечерят в малко градче близо до Кълпепър.

— Човек трябва да се научи да не разчита на помощта на другите — каза той. — Трудно е, но когато веднъж го разбереш, никой не би могъл да те нарани.

— За да разсъждаваш по този начин, някой трябва да те е наранил много силно — прошепна Лили. — Какво ти се е случило?

Той поклати глава.

— Не би искала да ме изслушаш.

— Разбира се, че искам! Аз те харесвам и искам да знам всичко за теб.

Лили видя, че това му достави удоволствие… или може би удовлетворение, появило се за миг на лицето му? Не беше сигурна. Толкова малко го познаваше. Разбира се, че му е доставило удоволствие, каза си тя. Приятно му е, че се интересувам от него.

— Може би някой ден ще ти разкажа миналото си — каза той. — Въпреки че разказът няма да е дълъг. По-голямата част съм забравил.

— Това не е вярно — възпротиви се Лили меко.

— Вярно е. Поне за тази вечер е вярно.

Сибил я беше попитала за обеда и Лили й даде пълен отчет: разговаряха за Грейсвил, за предаването и за времето.

— Мисля, че е искал да обядва с някого — обобщи Лили. — Нищо не поиска в края на краищата.

По-късно, когато Сибил попита Лили дали Гъс е предлагал отново да обядват заедно, Лили каза „не“, което беше истината, защото по това време Гъс вече я канеше на вечеря. Излизаха веднъж седмично, винаги в сряда, когато Сибил отиваше на заседание. Напоследък заседаваха толкова много, че тя отделяше все по-малко внимание на Лили. Гъс предполагаше, че е във връзка с разрастващия се скандал около Джим и Тами Бакър. Всеки, свързан по някакъв начин с телевизионния евангелизъм следеше внимателно развитието на скандала, за да е подготвен при нови разкрития. Всички, освен Лили. Тя беше абсолютно убедена, че няма нищо общо с подобни неща и изпитваше само съжаление и мъка към такива хора.

И сега се появи Гъс, който всяка сряда я канеше на вечеря в малки, слабо посещавани ресторантчета, където стояха по три-четири часа, разговаряха за себе си, ръцете им почти се докосваха върху покривката на масата. Гъс й разказа миналото си — от време на време по някоя малка история. Повечето тъжни, а някои направо трагични. Понякога Лили си мислеше, че ги измисля, но пък не можеше да разбере защо го прави. Причината вероятно беше в спокойствието, с което ги разказваше, както и че нито веднъж очите му не се навлажниха, най-вече замълчаванията, когато я поглеждаше, за да види ефекта от разказаното. Но всичко това би могло да бъде обяснено и с неговата престорена грубост. Лили бе убедена, че той е много по-чувствителен от онова, което показва, както и че позира, когато се държи така самонадеяно. И така, тя се отказа от съмненията си. Искаше й се да вярва, че той се държи почтено с нея и повярва.

За първи път завързваше приятелство с мъж, който не беше на възраст да й бъде баща или дядо и това я изпълваше с топло, трептящо чувство. Въобще не си зададе въпрос какво означава това чувство. Съзнаваше само, че очаква с някакво неясно вълнение и нетърпение вечерите в сряда, когато Гъс се появяваше на вратата. Чувстваше се щастлива.

Криеше дълбоко в себе си, че има приятел. Сибил държеше настрана от нея хората — мъже и жени. Казваше й, че трябва да запази силата си и съхрани енергията за вярващите. Самата Лили не бе мислила по това много, докато приятелката на Валери, Софи, не я беше попитала дали има приятели и дали ходи на срещи. Няколко месеца след този разговор Гъс я покани на обед и те станаха приятели.

Но дори Лили съзнаваше, че това е повече от приятелство. Една неделна вечер Гъс й изпрати гардения, придружена с бележка, в която пишеше, че сутрешната й проповед е била най-доброто, което въобще е чувал. Тя пое дълбоко тежкия, омайващ дъх на восъчно бялото цвете, но не я прониза религиозен трепет. Точно обратното, мислеше за ръката на Гъс, почти докосваща я на покривката на масата преди няколко вечери и виждаше движението на меките му устни, произнасящи името й. Следващата седмица той изпрати две гардении и Лили ги изнесе навън, защото от силния аромат чувстваше неразположение, но през цялата нощ си представяше чистите, бели като полирани, цветове на фона на тънката зелена хартия, в която бяха обвити. Представи си как Гъс ги забожда на роклята й преди следващата проповед, как ръцете му я докосват. Почувства приятна отпадналост и топлина.

Спомни си как преди години в интерната момичетата говореха за възбудата си, но тя никога не бе ходила на срещи с момчета и никога не бе изпитвала подобни усещания. Сега тя осъзна какво се е случило — тялото й си казваше думата и проявяваше собствените си чувства към Гъс, съвършено независимо от съзнанието й. Мисълта й твърдеше, че той е само приятел. Тялото й настояваше, че той е и нещо друго. И щом се замисли върху раздвоението си, тя почувства вина и макар сама в спалнята, се изчерви.

Цяла седмица отбягваше Гъс и не отговаряше на телефона. Но той й липсваше и от това се чувстваше още по-нещастна. Избухваше в сълзи безпричинно и загуби апетит. Трябва да говоря със Сибил, си каза. Това е ужасно. Но Сибил не се появи в неделя в църквата. Поради това следващия ден Лили отиде до офиса й и откри промяната в Сибил. Изглежда никой друг не бе забелязал, но Лили бе толкова близка с нея, че почувства яростта й щом влезе в кабинета. Външно тя се държеше почти като обикновено, но Лили почувства, че бе заета с нещо дълбоко лично: мислеше, планираше, разсъждаваше как да се справи с нещо, което я вбесяваше до самоизяждане. Лили нямаше с кого да поговори. Тя стоеше в коридора пред кабинета на Сибил, несигурна и самотна, почти изплашена. Знаеше, че трябва да отиде в собствения си кабинет, да прочете пощата и да се подготви за записа в сряда.

Само минута след това мина Гъс. И тогава разбра, че точно него е очаквала.

Той хвърли поглед към затворената врата на Сибил.

— За мен ли говорихте?

— Не — отвърна тя сепнато. — Защо мислиш така?

Лицето му се отпусна.

— Мисля, че тя може да не харесва приятелството ни. — Той се вгледа внимателно в нея. — Добре ли си? Искаш да говориш с някого?

— Да — потвърди Лили, — от това се нуждая най-много.

Той взе ръката й, държейки я здраво, за да предотврати инстинктивното й отдръпване, докато почувства, че тя се отпуска.

— Ще отидем някъде. Да излезем ли с колата? В планината?

— О, да, отлично. — Лили почувства топлината на ръката му, стиснала здраво нейната. Обичам те, помисли си тя неволно. Искаше й се да я обгърне с ръце, да я притисне, за да се почувства сигурна, така както Сибил й вдъхваше увереност, когато живееха заедно в Уотъргейт. Обичам те, помисли тя отново и потрепери. Беше на двайсет и три години и през целия си живот бе казвала тези думи само на трима души: Руди Доминус, Куентин Ендърби и Сибил.

В колата, на път за планината, Гъс говори за себе си, но Лили не беше така внимателна както друг път и той замълча по време на изкачването по Скайлайт Драйв към билото. От време на време спираше, за да погледнат към панорамната гледка, която се откриваше от едната страна, към Шенъндоуа Вали и към ловните полета на Вирджиния — от другата. По-нагоре той паркира колата и те слязоха да се разходят. Гората миришеше свежо и приятно. Смрадлики, клен и други дървета, които Лили не познаваше, образуваха нещо като покрив над черния път и над главите им. Лили се почувства изведнъж свободна.

— Не е ли прекрасно? — извика тя.

Заради нея Гъс наподоби усмивка. Ненавиждаше горите и разходките, ненавиждаше планините. Обичаше ресторантите, мотелските стаи, телевизионните студиа и интериора на луксозните автомобили. Ако не беше убеден, че е готова да падне в ръцете му, не би се изкачил до шибаните Блу Ридж Маунтинс.

— Страхотно е — съгласи се той. — Ти говори за планините в една от проповедите си.

— О, спомняш си? Благодаря ти, че ми каза, Гъс. Обичам, когато хората запомнят какво съм казала.

Те продължиха разходката. Гъс гледаше с неприязън праха по обувките си. Лили откъсна малко цвете, държеше го внимателно, за да не повреди листенцата. Лек вятър повдигна кичури от косата й и тя вдигна нагоре лицето си, вдишвайки аромата на листа и влажна почва.

— Толкова много красота съществува в света — каза тя и погледна към Гъс срамежливо. — Ти също я чувстваш, сигурна съм. Красотата означава толкова много за мен, понякога си мисля, че тя е всичко за мен. Има толкова неща, които не познавам — страхувам се от това колко много не знам и може би греша за много неща, заради това непознаване — но ако съм с някой, който ме обича и чувства нещата по същия начин, не би било толкова страшно. Понякога ме боли от желание да съм с някой, който разбира какво чувствам и изпитва същото.

Гъс пое дълбоко дъх.

— Лили! — извика той. Грабна ръцете й и коленичи на прашната пътека. Панталоните бяха скъпи, но по дяволите, този жест щеше да я развълнува. — Ти си красивото в този свят, от теб имам нужда. Искам същите неща като теб. Необходима си ми, за да направя света красив и да създам място, в което да живея.

Лили смътно осъзна, че това не е поезия, но нямаше значение. Била е права: той беше искрен и чувствителен, разбираше я, не се страхуваше да й каже, че му е необходима.

— Разполагаш с приятелството ми — прошепна тя и гласът й трепна. — Ти си моят единствен приятел. Когато имаш нужда от мен, аз ще бъда винаги до теб.

Странният израз на задоволство проблесна отново по лицето на Гъс, но той веднага отпусна глава на гърдите на Лили. Тя едва успя да осъзнае какво прави, когато изведнъж го почувства още по-близко, силно притискайки я към себе си, обгърнал с ръце кръста й. Тя почувства дишането му — горещо и влажно — през ленената си блуза.

— Обичам те, Лили — каза той приглушено, но достатъчно ясно, за да го разбере Лили. — Скъпа, Лили… — Той отдръпна за миг главата си, за да види лицето й, след това отново се наклони към гърдите й. — Мило, сладко момиче… любов…

Зърната й бяха твърди, а гърдите тежки, тя почувства болка, която слизаше надолу по тялото й. Ужаси се, че някой може да ги види. Ужаси я и тялото й. Сърцето й заби лудо и тя затвори очи. Под затворените клепачи лумнаха снопове разноцветни светлини, които се завъртяха лудо.

Лили побягна.

Тя тичаше неистово, опитваше се да надхвърли възможностите на тялото си, но й липсваше опит, упражнения и не след дълго тя намали и спря. Приближи олюлявайки се до едно дърво и се облегна. Разплака се. Гъс я намери така — с глава, опряна на дървото, и лице, обляно в сълзи.

— Не плачи — каза той. — Нямах намерение да се държа така. Разбира се, исках да кажа, че те обичам — ти разбра, че те обичам — но не съм искал да те разплача. Забравих, разбираш ли, че нямам никакво право да ти говоря такива неща. Наоколо е такава красота, нали разбираш как ми действа това? Затова забравих, че не би трябвало дори да ти говоря, още по-малко да те докосвам. Ти си толкова над мен, нямам никакво право…

— Имаш право! — изплака Лили, като преглъщаше сълзите си. — Имаш право да кажеш всичко, което искаш. Аз с нищо не съм по-висша от теб, какво искаше да кажеш? Ние сме двама души, които… изпитват чувства… един към друг… Плачът й премина в тихо хленчене. — Да тръгваме ли към колата?

— Разбира се. Разстоянието не е малко, искаш ли…? — Той протегна ръка. Лили се поколеба, след това я пое и те тръгнаха ръка за ръка през гората. Като Хензел и Гретел, помисли си тя. Тя се изкиска нервно и с усилие се възпря, след което продължи тихо с Гъс до завоя, където той бе оставил колата.

— Да те закарам ли до вкъщи? — попита той.

— Да. Моля.

Той подкара обратно по пътя, по който бяха дошли, надолу по планинските склонове, докато стигнаха шосето за Кълпепър. Изразът на лицето му беше твърд, веждите смръщени. Не проговори през целия път. Лили беше уверена, че е вбесен, страхуваше се от гнева му, както и от самата себе си. Какво търсеше тя там горе, в планината? Ръцете му около нея — да, но и устните му върху нейните, тялото му притиснато в нейното. Тя е искала да я люби.

Девствената Лилит Грейс, избрана от Господ да оживее, за да върши добро, защото е нещо по-възвишено, беше пожелала любовта на мъж.

Сигурно не е толкова възвишена, щом изпитва влечение към секса, както всеки друг. Ако Господ е знаел, че е такава, той не би й помогнал да се спаси невредима от онази ужасна самолетна катастрофа.

Руди й бе казал да остане девствена. Сибил й каза, че е избрана, за да извърши велики дела: да проповядва, да ръководи огромно паство, да осъществи мечтата за Грейсвил.

Както седеше в колата на Гъс, Лили започна да плаче отново. Ако беше съвсем обикновено същество, какво щеше да прави с живота си? Та тя знаеше само едно — да проповядва.

— Всичко е наред — каза той ядосано. — Ще го забравим.

Думите му я хвърлиха в ужас отново. Скъпа Лили… мило, сладко момиче… любов… Ще умра, помисли си тя, ако не чуя Гъс да казва това отново. Тя се сви в ъгъла на седалката, объркана и загубена. Искаше й се Сибил да е тук. Но тя не може да говори със Сибил, как би могла?

— Лили — произнесе Гъс дрезгаво, когато спря колата пред жилището й. — Няма да ти се обаждам известно време, съгласна ли си? Трябва да обмислим нещата. Аз те обичам и наистина те уважавам. Искам да си щастлива и да проповядваш, защото хората се нуждаят от теб. — Той повдигна брадичката й и видя обляното в сълзи лице и широко отворените безпомощни очи. — Ще измислим нещо, за да можем да сме щастливи. Помни планината и цялата красота. Ще поговорим в сряда. Нали?

След малко Лили кимна.

— Благодаря ти — прошепна тя и изхвърча от колата.

В сряда, обаче, не отиде в студиото. За първи път откакто бе почнала да проповядва, тя телефонира на секретарката, че е болна и няма да може да запише „Вкъщи с преподобната Грейс“. Гъс излъчи стар запис с обявление, че Преподобната Грейс е била повикана на помощ от църква, изпаднала в затруднение и ще се завърне следващата седмица. Това разтревожи Сибил, изтръгна я от обзелия я гняв. В четвъртък сутринта тя позвъни на Лили вкъщи.

— От какво се оплакваш? Ходи ли на лекар?

— Не. — Гласът на Лили бе слаб. — Просто не се чувствам добре. Като че ли ме боли навсякъде. Съжалявам, Сибил. Съжалявам, че те разочаровах.

— Ти разочарова няколко милиона души. Ти носиш отговорност за тях, Лили.

— Знам. Просто… чувствах се толкова зле със стомаха и имах такова главоболие, че ми се струваше, че ще повърна, ако се опитам да говоря. Имах желание само да спя.

— Изпращам ти доктор. Името му е…

— Не! Не искам доктор! Сибил, остави ме само на мира!

Главата на Сибил се люшна, като че ли я удариха.

— На кого си мислиш, че говориш?

— Ох, съжалявам, съжалявам. — Лили подсмърчаше. Не исках да кажа… само исках да ме оставят на мира. Така ще е най-добре. Нужно ми е да поспя. Не искам някой да ме опипва. Искам да кажа… — Тя избухна в ридания.

Сибил стисна здраво слушалката на телефона. Твърде много неща се бяха объркали. Тя трябваше да се справи. Скандалът с Бакър, вместо да затихва, се разрастваше — медиите бяха като вълци, виещи пред вратата на всеки евангелист. Флойд Басингтън й ходеше по нервите, но все още не можеше да се освободи от него. Но всичко това бледнееше пред ужасната гледка на терасата на Ник, която изгаряше мислите й. Беше като рана, която боли непрекъснато. И сега Лили. Какво, по дяволите, не беше в ред при нея, та трябваше точно тази седмица да обърква живота на Сибил още повече? Мълчанието се проточи.

— Написа ли си проповедта за неделя? — попита тя накрая.

— Не. Не съм… Не знам дали ще отида дотам.

— Ще бъдеш там! — кресна Сибил. Тя скочи на крака. — Ще бъдеш там, ако ще да те завлека за косата! Трябва да си свършиш работата, шибаната си работа, ясно ли ти е, или ще трябва да повторя?

Лили затвори телефона.

Сибил отстрани слушалката и се загледа в нея, след това я захвърли на пода. Тя повлече със себе си и апарата и от трясъка потрепери целия офис. Никой не дойде, дори асистентката или секретарката. Бяха свикнали с подобни трясъци в кабинета й.

Тя вдигна апарата на бюрото си, провери дали работи и повика Гъс. Когато той влезе, тя стоеше изправена зад бюрото си.

— Какво не е в ред с Лили?

Лицето му изразяваше учудване.

— Мислех, че знаеш. Тя се обади вчера, каза, че не е добре и не може да запише предаването.

Тя седна на стола, посочи стол на Гъс и седна.

— Тя не ми се обади. Как беше проповедта й последната неделя?

— Страхотна. Както винаги. Чудех се защо те няма.

— Случи се нещо. Знам, че ти можеш да се справиш с предаването. Говорил ли си с нея след това?

Учудването му се усили.

— Мислех, че ти трябва да говориш.

— Не ми трябват коментарите ти. Просто отговори на въпроса ми.

— Правилно. Разбира се. Ъъ… не, не съм, ъъ, говорил с нея.

Сибил го погледна с присвити очи.

— Какво значи това?

— Ъъ… нищо.

Яростта й кипна.

— По дяволите, ти нещо извърташ! Умираш от желание да ми кажеш нещо, нали? Хайде, кажи шибаното си нещо! — Тя го наблюдаваше как хапе ноктите си. — Чакам! — повтори тя.

Той поклати рамене.

— Ако искаш да знаеш… виждал съм се с нея няколко пъти. Вечери, разходки в гората, разбираш ли, романтична история. Тя ме харесва. Толкова, че се разболя.

— Копеле мръсно!

— За бога, та аз просто й правих компания. Някой трябва да има около нея.

— Шиба ли я?

— Шегуваш ли се? Причината, поради която тя е не на себе си е, че й се иска, но го смята за лошо, грешно, опасно и тъй нататък. Нищо не сме правили. Просто я държах за ръка.

— Говорихте ли за мен?

— Малко. Разбира се. Говорихме за много неща.

Сибил си ги представи как говорят за нея, присмиват й се, заговорничат. Не бе чудно, че Лили й се тросна така и й затвори телефона! Мислеше си, че Сибил не й е необходима. Имаше си мъж.

А Валери имаше Ник. А Валери имаше Чад. А Валери имаше всичко.

Стори й се, че ще експлодира. Толкова много й се струпа. Защо всички не си отидат, не я оставят сама да организира отново живота си по свой начин?

Лили. Лили ще си отиде, ще те изостави, ако не направиш нещо. Това глупаво копеле ще я отведе, защото си мисли, че може да я притежава заради пишката си, след като толкова години се трудих, за да направя от нея това, което е сега.

Тя си наля чаша вода от каната на бюрото, разля малко, докато успее да овладее треперенето на ръката си и я изпи. Накара Гъс да чака, докато се съсредоточи върху стратегията си за действие. Сигурно е прав: Лили се бе разболяла, защото искаше секс, но се страхуваше смъртно от него. Но имаше още нещо, което Гъс не знаеше, защото се занимаваше твърде много със себе си. Истинската причина, поради която Лили се бе разболяла беше, че обича Сибил повече от всеки друг и не можеше да понесе да има тайни от нея. Гъс я беше накарал да има тайни и тя се бе разболяла.

Добре, тогава Гъс ще трябва да я нарани още повече. Защото колкото повече я нарани Гъс, толкова по-бързо тя ще се върне при Сибил. При кого другиго би отишла? На някои може да изглежда, че Лили е направила първа стъпка към отхвърляне зависимостта си, но Сибил не можеше да бъде излъгана. Лили търсеше причина, за да се прибере при нея. Точно това Сибил трябва да уреди. Лили трябва да се върне в прегръдките й.

— Мисля, че трябва да я видиш отново — каза тя спокойно на Гъс. — Ти си абсолютно прав. Тя се е чувствала самотна и аз не й обръщах достатъчно внимание. Време е тя да има мъж. Прекалено невинна е и за да борави с половината от въпросите, които получава по пощата.

Гъс я погледна.

— Не говориш сериозно.

— Винаги съм сериозна, когато говоря за Лили. Иди в къщата й. Накарай я да те пусне вътре. Може да изглежда разстроена, но това няма да продължи, ако, разбира се, се представиш добре. Познавам Лили по-добре от самата себе си. Обича да отстъпва на по-силния. Ще прекараш чудесно. След това ела при мен и ако си заслужил, ще имам нещо за теб.

Той я гледаше втренчено.

— Какво например?

— Имам предвид мениджър в KQYO-TV в Лос Анджелис.

— И как ще стане това? — попита той намръщено. — Защо ще вземат да ме назначават?

— Аз ще те назнача. Купих я преди няколко месеца.

По лицето на Гъс бавно пропълзя усмивка. Той се изправи, разкърши рамене и се отпусна.

— Ако ми дадеш един ден отпуска, мога да се поразходя извън града. Около Кълпепър е доста романтично и красиво, нали разбираш?

Когато Гъс пристигна, Лили лежеше на стол в дворчето зад къщата. Беше ранен следобед и вълни от топлина като че ли я обгръщаха. Имаше чувството, че се разтопява от слънцето. Когато върху лицето й падна сянка, тя отвори очи объркана, защото мислеше, че облак е засенчил слънцето. Не можеше да види лицето, а само силуетът, но разбра кой е.

— Нали каза, че няма да се обаждаш? — каза тя, съзнавайки колко глупав е въпросът й.

— Не съм звънял. — Той коленичи до нея. — Не ми се сърди. Трябва да говоря с теб, да ти кажа, че съжалявам. Полудях, когато те видях да плачеш в колата. Мислех само за това и не можех да мигна.

Лили затвори очи и не отговори нищо. Дишаше задъхано и й беше толкова горещо, че сигурно щеше да припадне.

— Лили, отговори ми — помоли се Гъс. — Не ме отхвърляй. Ще си помисля, че въобще не ме харесваш. Имам нужда от приятелството ти. — Той спря за момент. — Разбираш ли, мислех си, че никой не ми е необходим, но ти ме накара да разсъждавам другояче. Нужна си ми, Лили! Ти да се грижиш за мен и аз да се грижа за теб. Искам да съм добър с теб, разбираш ли, защото мисля, че хората не те обичат така, както аз. Искам да кажа, че те те обичат в писмата си и в църквата, но тях не ги е грижа за теб — дали имаш хубави дрехи, добра храна и дали имаш някой, който да те топли нощем.

— Не! — Лили отвори очи и откри, че лицето му се намира само на няколко инча от нейното. — Моля те, престани! Не мога да разговарям с теб!

— Добре, не говори. Аз ще говоря.

— Не, толкова съм объркана… — Тя се опита да се изправи, но Гъс се наведе внезапно напред и я целуна. Устните му нежно докоснаха нейните, като цвете, и тя толкова се изненада, че остана да лежи неподвижно и дори когато натискът им се увеличи, не помръдна, защото в затворените му устни все още имаше нежност, точно каквато си я представяше, когато лежеше и се въртеше разгорещено в леглото, опитвайки се да не мисли за него. Те останаха дълго време така, притиснали устните си. Лили не отваряше очи. Тогава Гъс вдигна глава и тя почувства, че измръзва, въпреки горещото слънце.

— Толкова си красива — каза Гъс. — Красива, чудесна и обичлива… като ангел…

Лили протегна ръцете си. Те като че ли сами се вдигнаха. Гъс се наведе отново и ръцете й го прегърнаха. Той плъзна ръка под главата й и я целуна, но този път разтвори устните й със своите и много бавно езикът му превзе устата й.

Лили се напрегна, но Гъс държеше главата й, а и езикът му беше сладък, той се движеше нежно в устата й, като нов вид целувка, не настоятелна, не насилствена, само мека и сигурна. И докато тя се отпускаше на неговия хипнотичен ритъм, ръката на Гъс случайно премина по гръдта й, после колебливо се върна отново и остана там. Той я обви с пръсти и леко стисна, погали я и разтри върха на гърдата й, докато зърното се втвърди между пръстите му. И тогава ръката му се премести на другата гърда.

Лили носеше памучна блуза, но се чувстваше гола. Ръцете му я изгаряха, огънят обхващаше цялото й тяло, тя стисна бедрата си, за да задържи огъня в себе си, но всъщност беше отворена и чакаше.

Ръката на Гъс хвана по-здраво главата й и продължи надолу, сега не толкова бавно, покрай полата и после под нея. Той вдигна полата и краката й блеснаха на слънчевата светлина, а пръстите му тръгнаха нагоре, докато стигнаха болезнения център и без да се спират проникнаха в нея.

Лили разтвори очи.

— Не! — извика тя в устата на Гъс. Като че ли парче тел бе влязло в нея, движеше се и я нараняваше. — Не, спри, не искам… — тя завъртя главата си, за да се освободи от устните му, но той я притисна по-силно и продължи да държи главата й. Тя се изпъна и започна да се мята от едната на другата страна, като кон, който се опитва да хвърли ездача си. — Спри! — Думата прозвуча като заглушен вик под натиска на устата му. — Остави ме!

Това беше моментът, в който би могъл да спре, но веднага си припомни думите на Сибил. Тя винаги е готова да отстъпи на някой по-силен. И той поклати глава. Още малко, мислеше си той, и тя ще се предаде. Тя наистина го иска. Това е имала предвид и Сибил.

— Всичко е наред — измънка той срещу устните й — … наред…, наред… Той разкопча панталоните си, свали ги долу, като не преставаше да държи главата на Лили и устните си, впити в нейните. Тя все още продължаваше да се бори с него, а той проникваше с пръста си все по-надълбоко в нея. Не знаеше ли, че той е по-силен от нея?

Лили захапа устната му и усети вкус на кръв.

— Остави ме!

— Проклета кучка…! — избухна той и я хвана здраво за врата, така че да не може да мърда. Зави й се свят. Зад затворените й очи се завъртяха ослепителни кръгове. Тя се бореше мълчаливо и яростно. Гъс също мълчаливо я натискаше надолу. И в този кратък миг, в който очакваше тя да отстъпи, той изпусна момента, когато би могъл да спре. Подлуден от въртенето на изпънатото, стройно тяло, влагата, която усещаха пръстите му и горещите лъчи на слънцето върху мократа му от пот риза и голите задни части, той легна върху нея, разтвори краката й и вкара възбудения си, пулсиращ член в нея.

В лятната следобедна тишина Лили извика.

Глава 27

Сибил спеше, когато се чу звънецът на вратата. Беше звънял няколко пъти, преди да се събуди. Икономът и другата прислуга бяха в отпуск и тя бе останала сама в къщата. Тя продължи да се излежава, почти решена да не отговаря. Сигурно е Басингтън. Беше нахлул така веднъж, посред нощ за бързо чукане, защото не можел да заспи. Тя поклати глава. Нека си звъни, не можеше да понася дори мисълта за него.

Но звънецът продължи да звъни, отчаян звън, който стържеше по нервите на Сибил и накрая тя навлече един халат и слезе долу. Погледна през пердетата на библиотеката, за да разбере кой стои пред вратата.

Лили. Увита в дълъг шлифер, в ясна, гореща юлска нощ.

— Влез — каза Сибил, отваряйки широко вратата. Лили влезе вдървено в антрето, като че ли в транс. Очите й бяха червени и подути, устните — изранени. — Господи, какво се е случило? — извика Сибил — Лили! Какво се е случило?

— Гъс — прошепна Лили и избухна в сълзи.

— Гъс? Гъс Емери? Той те е изнасилил?

Лили кимна веднъж, след това грохна на пода.

— Ох, за бога — извика Сибил. Защо хората не вършат нещата по нормален начин? За Лили можеше да се предположи, че ще отстъпи — разгорещена и жадна. От своя страна Гъс би трябвало да възбуди страстта й, а не да я бие и изнасили. Най-обикновено прелъстяване, което щеше да върне Лили при Сибил за утеха и съвет. Особено, след като Гъс напусне, за да се премести в Лос Анджелис и я изостави. Не бе предположила, че ще бъде мръсно изнасилване, наситено с емоции, сълзи и накрая припадък, с които Сибил не бе подготвена да се справи. Човек би си помислил, че гледа ням филм от двайсетте години.

— Лили — Сибил коленичи до нея. — Не мога да те нося. Ще трябва да вървиш сама.

След малко Лили се раздвижи. Отвори очи.

— Какво? — попита тя.

Сибил й помогна да стане, поведе я — отпусната и залитаща — към тъмната всекидневна.

— Съблечи си шлифера — каза тя. Лили поклати глава. Сибил сви рамене и я сложи да седне на едно от канапетата. След това обиколи стаята и запали всички лампи.

— Много е светло — прошепна Лили.

Сибил загаси половината и седна на облегалката на канапето.

— Какво се случи?

— Той… — Не можеше да изговори думата. — Насили ме. Аз се борих с него, наистина, Сибил… Просто не бях достатъчно силна. Но най-лошото нещо е, че… точно преди това… и онзи ден също… аз исках той да ме люби. Не исках, когато започна…, когато пъхна ръката си…, когато знаеше… — Зъбите й тракаха. Тя ги стисна за момент здраво и прибра ръцете си в скута. — Но това няма значение, няма значение, важното е, че преди това аз исках той да ме люби.

— Но всъщност не си искала — прекъсна я Сибил.

Лили поклати глава.

— Той дори не ме целуна. Не тогава.

— Тогава защо се тревожиш сега за това?

Устата на Лили се отвори и затвори. Тя изгледа Сибил като непозната.

— Ти не разбираш.

— Опитвам се… — Сибил осъзна остротата на тона си. — Бих искала — каза тя гальовно. — Лили, аз искам да ти помогна. Добре направи, че дойде. Мястото ти е тук. Ще останеш тази вечер. Ще останеш толкова, колкото искаш. Не трябва да се безпокоиш за нищо вече. Аз ще се грижа за теб.

Треперенето на Лили постепенно стихна с успокоителните думи на Сибил.

— Би ли ми дала чаша чай? — помоли тя.

— О! Разбира се. Ела в кухнята, ще седнем там. И ти ще ми кажеш какво мислиш. Можеш да ми кажеш, Лили. Можеш всичко да ми кажеш. Аз ще разбера. Ще ти дам всичко, което ти е необходимо. Никой друг не ти е необходим. Никога не ти е трябвал. Само аз съм ти необходима.

— Да — съгласи се Лили. Така й се спеше. Болеше я навсякъде и въпреки че беше взела вряла вана, от която цялата й кожа почервеня, въпреки че намаза с крем наранената си кожа, все още изпитваше ужасно парене между краката — като рана. Струваше й се, че още усеща течността, която остави след себе си той и струйката кръв протекла от нея. Чувстваше се мръсна и чужда, като стока, от която продавачът е смъкнал обвивката и я е сложил на рафта, за да я гледа всеки.

— Кажи ми какво се случи — подзе Сибил. Те седяха една срещу друга на дългата кухненска маса и чакаха водата да заври.

— Той дойде при теб вкъщи?

Лили затвори очи.

— Не мога… още не.

— Кажи ми — произнесе Сибил настойчиво. Тя се наклони и се приближи към нея. — Искам да чуя всичко.

— Не! Съжалявам, Сибил, не мога. Не тази вечер. Искам само да спя.

— Не искаш ли чай?

— Ох. Сигурно искам. След това ще мога ли да си легна?

— Разбира се. Всичко, което пожелаеш. Нищо няма да правиш до неделя сутрин. Ще намерим някоя стара проповед, която ще кажеш. Никой няма да разбере…

— Неделя? Сибил, не мога да проповядвам в неделя. Не ме карай.

Сибил сви устни. Очите й останаха безизразни. Имаше си достатъчно ядове и без кризата на Лили. Чайникът запищя. Тя скочи и отиде до печката. — Няма да говорим за това тази вечер. Донесе на Лили чаша чай. — Колко време беше той при теб?

Лили гледаше парата, която се издигаше от чашата.

— Той си отиде веднага след това…

— По кое време?

— Не знам. Слънцето светеше.

— Следобед? И ти си чакала до среднощ да дойдеш при мен? Сигурна ли си, че той си е тръгнал веднага? Или остана, докато свикнеш с него, може би да започнеш да го харесваш и след това си дошла при мен, защото той си е отишъл?

Лили изпусна чашата. Тя се счупи на парчета и вдигащият пара чай се разля по масата като червена локва, след това се стече върху шлифера й и остави тъмно петно. Тя не забеляза нищо. Трепереше. Започна да удря с юмрук по масата, безпомощно блъскайки все по-силно. Ръката й достигна разлятата течност, а счупените парчета подскачаха от ударите по масата.

— Нямаш право да казваш това, нямаш право, нямаш право! Ти обеща да се грижиш за мен, да ме разбереш, да бъдеш всичко, от което имам нужда. — Тя удряше по масата, отново и отново. Не можеше да се спре. — Ти ме излъга!

— Аз никога не лъжа! — Сибил закрачи с големи крачки към дъното на кухнята. Усещаше някаква тромавост в тялото си, като че ли не можеше напълно да го контролира. — Престани да се държиш като бебе! Овладей се! Не мога да се занимавам с теб, докато не спреш да се държиш истерично!

— Мислиш, че ми е било приятно? Как можеш да си помислиш дори? Ти въобще не ме разбираш.

— Много добре те разбирам! Може и да не ти е харесало, има ли някаква разлика? Когато се успокоиш, ще забравиш — и тогава ще можеш да се съсредоточиш върху проповедите. — Тя се приближи към Лили отзад и постави ръце върху раменете й. Послушай ме — каза тя внимателно. — Казах, че ще се грижа за теб и ти знаеш, че не лъжа. Толкова години го правих. Ти беше щастлива и правеше щастливи други хора. Всичко вървеше според моя план. Не би искала да разрушиш всичко, нали? Беше ти добре, нали, Лили? Обещавам ти, че всичко ще се оправи, но само се дръж за мен. Ще трябва да забравиш мисълта, че можеш да си правиш експерименти със секса. От една страна да си поиграеш малко, след това да се върнеш при мен, защото…

— Не говори така! — Лили скочи от стола и заобиколи тичешком масата, така че тя остана между тях. Все още бе с шлифера, силно стегнат около тънкия й кръст. Изглеждаше мъничка и изгубена в него. Тънко вратле и пребледняло измъчено личице, с широко отворени, изплашени очи, които надничаха от широката му яка. — Не си правя експерименти, нито се заигравам, дори не съм сигурна какво значи това. Исках някой да ме обича. Мислех, че ти ме обичаш, но съм се лъгала… Знаеш ли на кого приличат думите ти? На него! Когато беше коленичил и говореше, хванал ме за ръцете… о, Господи, о Господи… — тя изпъшка, като че ли се задушаваше. — Мразя това, което той направи с мен! Мразя го, мразя и теб!

— Млъкни! Ти не ме мразиш, не можеш да ме мразиш, аз съм всичко, което имаш на света. Преживяла си шок, но не трябва да стигаш до крайности. Тези неща не оставят дори следи. Ще забравиш много скоро. Мислиш, че никога няма да бъдеш същата, но ще се възстановиш. Всичко, както си беше. Ще правиш всичко, което кажа. Ще спреш да се държиш като тийнейджър, дръж се като проповедник, който има милионна…

Лили простена високо, обърна се, отвори вратата и изхвърча навън.

— По дяволите! — избухна Сибил и хукна подир нея. — Лили, върни се! — Фигурата й се очертаваше в светлия правоъгълник на кухненската врата — Казах, върни се обратно! Не можеш да си тръгнеш така. Къде ще отидеш? Имаш само мен! — Тя стоеше, все още ослушваща се. Чуваше се само шумоленето на листа, раздвижвани от лекия бриз. — Лили, заповядвам ти да се върнеш! — Остана там, задъхана от ярост. Сянката, която хвърляше пред себе си изглеждаше като дълъг тънък пръст, сочещ към Лили.

Скрита зад люляков храст, Лили се сви. Имаш само мен. Истина е. Не можеше да отиде никъде. Би могла да седне в малката кола, която Сибил й бе подарила за рождения ден и да кара хиляди километри и пак не би намерила човек, който да я обича. Милиони хора я гледаха всяка седмица. Хиляди идваха в Катедралата на радостта, за да я чуят, но за тях тя бе проповедницата — далечна, чиста, цялата в бяло. Тя бе отговорът на въпросите им. Те не биха искали да узнаят какво тъжно, опетнено същество се бе оказала Лилит Грейс. Не биха поискали да я утешат, да я обичат. Това те очакваха от нея.

Тя преглътна сълзите, готови да рукнат отново. Като че ли бяха непресъхващ извор. Как ли досега не се е превърнала в суха обвивка? След всички пролети сълзи от нея не бе останало нищо.

Нищо не бе останало. Имаш само мен: Сянката на Сибил сочеше към нея.

— По дяволите! Заповядвам ти! — Викът процепи тишината. — Върни се в къщата! — След това последва тишина. Когато започна отново, гласът й звучеше напрегнато и по-тихо. — Когато се наспиш хубаво, ще се почувстваш по-добре. Ела тук. Ще те сложа да спиш. — Отново настъпи тишина. — Ела тук!

Лили потрепери. Не мога да се върна. Ще умра. Бавно, пристъпвайки внимателно крачка по крачка, тя се отдалечи от къщата. Заобиколи отдалеч, за да стигне до алеята за коли, свършваща пред входа. Отвори внимателно вратата и седна вътре. Клепачите й се спуснаха. Само да можеше да поспи…

— Отговори ми! Къде си?

Очите й мигновено се отвориха. Ключовете висяха на таблото, намери ги пипнешком в тъмното. Запали и в същия момент затръшна вратата. Колата подскочи напред и поднесе, когато рязко завъртя кормилото, за да следва извивката на алеята. Ще намеря място, където да отида. Някъде…

Сълзи замъглиха погледа й. Тя намали и тръгна съвсем бавно. Гледаше двата снопа светлина от фаровете, които се бореха с непрогледния мрак и я водеха. Не ме водят към някого или към нещо, мислеше си тя. За мен няма бъдеше. Аз съм само един обикновен човек. Не съм непорочна девица, не съм чиста, не съм предопределена от Бога и нямам къде да отида.

Но аз имам мисия. Сибил винаги го е твърдяла. Казваше, че съм избрана. Спасих се от онази самолетна катастрофа без дори драскотина. Карлтън беше убит, всички други — ранени. Единствена аз останах недокосната, в прегръдките на Бог.

Но… Сибил. Не съм сигурна в нищо, което Сибил ми е казвала. Вече не. А и не си спомням как съм излязла от самолета. Помня само, че вървях. И ако наистина не съм предопределена от Бог, не съм различна… ами ако бъркам и за катастрофата?

В този момент тя разбра какво ще направи. Натисна газта, повиши скоростта и продължи след светлините на фаровете.

Трябва да открие какво се е случило след катастрофата. Трябва да говори с Валери.

— Ще ти кажа всичко, което знам — усмихна й се Валери, — но не тази вечер. Ти почти заспиваш, аз също спях, така че ще почакаме до сутринта.

— Не се нуждая от сън — каза Лили упорито, седнала на крайчеца на един стол. — Просто трябва да разбера…

— Хайде — каза Валери кротко. — Часът е два сутринта. И ти и аз ще спим.

Лили се остави да й помогнат да се изправи на крака.

— Къде?

— В моето легло. Има достатъчно място за двете ни.

— О, — въздъхна Лили. Тръгна по тясното стълбище, влезе в спалнята й и се отпусна, докато Валери й помагаше да свали шлифера, панталоните и широката риза. След това пропълзя във все още топлото легло. Сви се колкото можа в единия край, за да не заема много място. Усети, че Валери ляга от другата страна и се разтрепери. Не знаеше защо, не й беше студено, но цялото й тяло се тресеше.

— Лили, — произнесе Валери меко, приближи се към нея и пъхна ръка под раменете й. Тя привлече Лили към себе си и леко я залюля. — Всичко е наред, Лили, всичко е наред. — Гласът й звучеше успокоително като нежна милувка. — Не се страхувай, Лили, тук си в безопасност, ние ще се погрижим за теб. — Лили притисна тялото си към Валери, сгуши се в обгърналите я ръце, усети топлината от близостта на телата им — като майка и дете. След малко се успокои напълно.

— Обичам те, Валери — прошепна тя и заспа.

Когато се събуди, стаята бе обляна от слънчева светлина, а леглото — празно.

— Валери? — прошепна Лили. След минута повиши глас. — Валери?

— Долу съм — извика Валери. — Ще закусиш, когато пожелаеш. В банята има чист комплект кърпи.

Лили взе душ. Облече панталоните и широката риза и слезе долу.

— Добро утро — поздрави Валери. Това е майка ми. — Розмари Ашбрук. Лили Грейс.

Седяха около масата за ядене.

— Добро утро — кимна Розмари. — Искате ли препечен млин? Кафе?

— Да, благодаря. — Лили избягваше погледа на Валери, притеснена от спомена за детинското си държане снощи.

— Ще ходя на работа по-късно — каза Валери така небрежно като че ли нищо необикновено не се бе случило. — Така че ако искаш да говориш, сега е моментът.

Лили отхапа хапка от препечения хляб, след това втора. Внезапно се почувства зверски гладна.

— Съжалявам, че те събудих посред нощ. — Устата й беше пълна и тя изчака, докато преглътне и последния залък. — Не знаех къде другаде да отида. — Започна да маже конфитюр по друга филийка. — Случи се нещо, нещо ужасно, отидох при един човек за помощ, но там също беше ужасно. Трябваше да замина някъде. Затова дойдох тук.

Валери кимна като че ли й беше съвсем ясно.

— Защо не ни кажеш какво се случи?

И Лили заразказва. Мислеше, че никога не би могла да говори за това, но в тази претъпкана с мебели слънчева стая, споменът за успокояващата прегръдка на Валери през остатъка на нощта и същата Валери сега, седнала до нея, толкова красива, загледана в нея с такова внимание и заинтересованост — Лили почувства като че ли се бе прибрала вкъщи.

Когато свърши, Розмари я гледаше просълзена.

— Бедно дете. Но защо не съобщихте в полицията? Трябваше веднага да ги повикате. Колкото повече време мине, толкова по-трудно ще бъде.

— Не — извика Лили и бурно заклати глава. — Не мога да говоря за това с никой друг. Не пред непознати! Толкова ме е срам…

— Но как ще накажат…

— Майко, това трябва да реши Лили — каза Валери спокойно. Тя сложи ръка върху нейната. — Ужасно е, че си го преживяла и че сега трябва да решиш как да се справиш. Ще направим каквото можем да ти помогнем, но в края на краищата, освен теб, никой не може да се справи.

Лили я погледна с широко отворени очи. Сибил винаги й бе казвала, че поема грижата за всичко. Но аз съм на двайсет и три години, каза си Лили. Не мога винаги да се гуша в къщата на някой или в леглото му.

— И още нещо — продължи Валери. — Бих искала да се опиташ да не се чувстваш засрамена, Лили. Направили са ти нещо ужасно, но това с нищо не е променило личността ти. Ти не си окаляна, Лили. Той е омърсеният. Ти си все така добра, скромна и вярваща. За това можем да разговаряме, когато пожелаеш. Или за друго. Само ми кажи.

Лили продължаваше да я гледа с широко отворени, малко изплашени очи. Валери забеляза, че в тях просветва обожание. — Искаше да ме питаш нещо снощи — каза тя. — Какво беше?

— О, да. За катастрофата, когато Карлтън загина. Искам да знам какво се случи с мен. Не бях ранена. Нямах нито драскотина, нито рана, нищо, но не мога да си спомня. Как съм излязла от самолета?

— Не си излязла — каза Валери. — Алекс и аз те изнесохме.

— Не може да бъде — Лили поклати глава. — Аз излязох от самолета и след това трябва да съм изгубила съзнание, защото дойдох на себе си настрана от самолета, той гореше и аз побягнах. Въздухът около самолета беше толкова горещ, че трепереше, а снегът наоколо се топеше… и тогава видях Карлтън, лежеше на земята и аз седнах до него, когато вие се върнахте. Но през цялото време вървях, излязох от самолета и вървях докато ви намеря, а на мен нищо ми нямаше. Въобще не бях наранена.

Валери се загледа през прозореца, припомняйки си сцената, която Лили описваше.

— Трябва да си била около самолета, когато с Алекс те търсехме. Но ти не си излязла от самолета, когато стана катастрофата, Лили. Ти беше в безсъзнание и ние с Алекс те измъкнахме най-напред, защото беше най-близо до вратата.

Лили я погледна.

— Била съм в безсъзнание?

— Лили, ти каза, че не си спомняш да си излязла от самолета.

— Не, но зная, че съм излязла. Не сама. Господ ми е помагал. Той ме запази незасегната, а всички останали бяха ранени и Карлтън умря. Той ми даде сили да тръгна и да вървя. Сибил ми каза, че е било така. Тя винаги го повтаряше преди започването на всяка проповед, особено когато бях по-нервна. Казваше, че никога не трябва да се съмнявам, че имам предопределение и че тя ще ми помогне да изпълня мисията си… — Гласът й заглъхна. — Но не знам вече какво да вярвам за Сибил. — Тя наведе глава, след това я изправи и погледна към Валери. — Била съм в безсъзнание в самолета? Сигурна ли си?

— Съвсем — каза предпазливо Валери. — Двамата с Алекс те измъкнахме на известно разстояние от самолета и се върнахме за другите.

Стана тихо. Лили прехапа устни.

— Значи не съм различна, нито предопределена, нито избрана. Всичко, в което вярвах… лъгала съм се във всичко. Всички тези хора, вярващи в мен, намиращи упование в мен… Аз нямам никакво право да им казвам нищо. Всичко свързано с мен е лъжа.

— Не е лъжа, че обичаш хората — каза Валери спокойно.

Лили я погледна.

— Не, но…

— Имай поне малко доверие в себе си. Може би си права, че не си нито различна, нито предопределена, но аз все пак се съмнявам. Може да откриеш, че предопределението ти е твърде необикновено. Не се самоосъждай веднага, Лили. След това ще е много трудно да си възвърнеш самочувствието.

Лили бе смръщила вежди. Беше свикнала да чува от Сибил, че е предопределена за чудеса. Руди казваше същото, както и Куентин. Нито един от тях не й бе казвал сама да прецени… и може би да открие, че въобще не е необикновена.

— Просто не знам — каза тя безпомощно. — Ако си права за катастрофата… да, трябва да си, защото знаеш какво си правила тогава. Ти си спасила живота ми. А през цялото това време, аз съм си мислила… Сибил знае ли, че ти си ме спасила? — неочаквано попита тя.

— Не знам — отвърна Валери. — Може и да съм й казала, когато дойде да ме види в болницата, но не си спомням.

— Бих се обзаложила, че е разбрала от теб. — Гласът на Лили звучеше по детински рязко. — Мисля, че тя се мъчи да узнае всичко и след това го използва както намери за добре.

Замълчаха отново. Розмари започна да раздига масата. Валери мълчаливо се питаше доколко Лили бе запозната с финансите на Грейсвил и за Сибил и Карл. Разкритието за тях двамата тя пазеше за себе си, докато реши какво да прави. Нямаше никакъв смисъл да се среща със Сибил. Нямаха какво да си кажат една на друга. Освен, ако Сибил знае какво е направил Карл с парите.

Карл и Сибил. Все още умът й трудно го побираше. Наистина искаше да разбере повече за тях. Лили, помисли си тя. Може да попита Лили по някакъв заобиколен начин. И, разбира се, ще я попита за Грейсвил. Две съвършено различни истории, но съществуваше вероятност Лили да знае нещо за Карл и сигурно доста за Грейсвил. Но точно сега самата Лили трябваше да се справя с твърде много неща.

— Валери — подзе изведнъж Лили. — Би ли имала нещо против… Би ли било добре… — Тя гледаше надолу към скръстените си ръце, след това вдигна очи към Валери с отчаяно изражение.

— Може ли да поживея при вас, съвсем за малко, докато обмисля какво ще правя със себе си?

Този следобед, като остави Лили и Розмари, Валери отиде на работа и влезе направо в кабинета на Ник. Беше го виждала много рядко след съботната вечер, от която бе минала седмица. Той бе звънял няколко пъти късно вечер, след лягането на Чад. Ник се чувстваше като колежанин, който звъни на гаджето си. Самото чувство не беше лошо, а просто необичайно. На Валери пък й се струваше, че не се държи както трябва. Искаше й се да се бяха срещнали за първи път тази година. Тогава сигурно щяха да се чувстват вълшебно, без да се страхуват, че имат да преодоляват образи и надежди от миналото.

Но и сега се чувстваме вълшебно, мислеше тя. Поне понякога. Но сама не знаеше колко често би се повторило чудото на миналата съботна вечер — без кавги, без напрежение. Една дълга вечер, изпълнена с нещо, което лесно би минало за любов.

Този петък следобед, оставила настрана конфликтите помежду им, тя отиде в офиса на Ник, за да му разкаже за Лили.

— Силно уязвена и наранена. Известно време ще поживее при мен. Мисля в някакъв момент да я попитам за Грейсвил. Може би ще вземеш участие?

— Благодаря ти, ще участвам — каза той. — Бих искал да я опозная. Гледал съм я няколко пъти. Тя притежава забележителна вяра!

— Загубила е вярата в себе си, поне засега. Но ти трябва да се срещнеш с нея. Ела на вечеря. И доведи Чад. Нека изглежда непринудено. Не искам Лили да мисли, че я излагам на показ. Във всеки случай, чувствам се неудобно да я разпитвам, когато ми е гостенка и е в беда.

— Забележка на истински журналист — каза Ник развеселено.

— Никога не пропускай възможността.

— Искаш да кажеш, че я използвам.

— Искам да кажа, че се възползваш от това, че живее в къщата ти. Но ако тя иска да говори за Грейсвил, не виждам проблем. Освен, ако това я наранява. И по-рано съм те питал, нали, какво ще правим, ако открием нещо за Грейсвил, което ще я нарани?

— Не знам. Трябва да открия какво чувства към Грейсвил. Тя се е отдръпнала от Сибил, но може би и от църквата. Каза, че не иска да проповядва тази неделя.

— Това не е отговор на въпроса ми — поклати глава Ник. — Онова, което ще научим може да я нарани, независимо дали е замесена.

Валери кимна.

— Прилича ми на история, която не завършва щастливо, независимо кой път ще изберем. Трябва да те попитам същото за Чад.

Ник взе един молив и го затъркаля между пръстите си.

— Да, мислих за това. Ако всичко сочи към Сибил, би било много лошо. — Той захвърли молива на бюрото си. — Ние все още не знаем посоката. Защо да не оставим за разискване моралните проблеми, след като разберем какво е истина и какво не? — Той се изправи. — Закъснявам за среща. Ще се радвам много да дойда на вечеря и ако мога да се изкажа от името на Чад — той ще бъде очарован. В колко часа?

— Седем и половина.

— Ще бъдем точни. Какво вино харесваш?

Очите им се срещнаха и спомените нахлуха стремително. Виното изглежда е слабото ти място. Единственото, което съм открила. Досега. Някога тя бе купила виното и бяха отишли в апартамента му. Сготвиха заедно, макар че тя едва се справи с приготвянето на салатата. И след това се любиха. Ще говорим за това какво ще правим утре. И всеки ден след него.

— Прочел съм някои специализирани книги — каза Ник с усмивка. Искаше да удължи момента, в който спомените ги обединяваха, вместо да ги разделят. И ти също, очевидно, ако ще приготвиш вечерята?

Валери се разсмя.

— Няма да научиш, докато не опиташ. Но мисля, че можем да си вярваме. Бяло вино, ако обичаш. Очаквам ви довечера.

Тя все още работеше нейните четириминутни сегменти за „Експлозия“, но проучваше Грейсвил за цялостно предаване. Скутиджера беше паднал най-долу в списъка й на възможните обекти. Никой не говореше за него. Всички искаха историята да отмре, за да не я притесняват. Но Валери все още се чувстваше разстроена и наскърбена от неуспеха си: нейната идея, нейното интервю, нейният сценарий… и нищо да не излезе от това. С Грейсвил ще бъде различно, мислеше тя. Ще направя нещо от Грейсвил. И Лили. Лили. Грейсвил. Сибил. Каква комбинация! Заета с работата си след разговора с Ник, тя отново се запита какво общо имаше между Сибил и борда на Фондацията „Часът на божията милост“ — как би могла да свиква съвещание, когато според нея единствената й връзка с борда беше продуцирането на двете програми на Лили.

Но дори и това не е нейна работа, мислеше Валери. Тя вдигна молива и го завъртя между пръстите си. Самата Сибил не работеше по нито едно от шоутата, които продуцираше нейната компания. Вършеха го Ал Слейвин и Гъс Емери.

Тя протегна ръка към телефона и набра Сибил Морган Продакшънс. Не бе забравила номера. Но когато попита за Ал Слейвин, телефонистката й каза, че не работи там.

— Той е в CNN в Атланта — обясни й тя.

Валери го потърси там.

— Ей, Валери — извика той, — радвам се да те чуя. Всичко наред ли е? Какво мога да направя за теб?

— Мисля, че можеш да ми кажеш нещо за продуцирането на шоутата на Лили.

— Каквото мога. Как е тя? Ние тук я гледаме. Изглежда добре.

— Да — съгласи се Валери. — Ал, Сибил има ли нещо общо с Грейсвил?

— Не, доколкото знам. Не вярвам да имат желание, заради начина, по който тя ги изстисква за производствените си разходи.

— Какво значи това?

— Иска им три пъти повече от истинската себестойност. Ние не сме казвали нищо — не е наша работа — но за мен беше много грозно. Мошеничество и то с религиозен борд.

— Колко е обикновената печалба? — попита Валери.

— Не става така. Фондацията „Часът на божията милост“ е единственият клиент, който ни наема, за да произведем техни програми.

След приключване на разговора Валери си записа някои неща. Нищо незаконно, помисли си тя, както винаги, когато разследваше Фондацията. Сибил може да начисли каквото си иска и ако те са толкова глупави, че да плащат… Тя се залови отново за работа, но трудно се концентрираше и накрая, един час по-рано, тръгна за вкъщи. Трябваше да подготви вечерята.

Беше се научила да готви обикновени ястия, а Ник — да купува скъпи вина и на десерта, седнали на красивата маса на Розмари в претрупаната стая — комбинация между всекидневна и трапезария — те вдигнаха чаши за наздравица.

— За напредъка — усмихна се Ник. — Вечерята беше чудесна.

— С великолепно вино. — Чашата на Валери докосна неговата.

Лили видя как се гледаха, как се наведоха един към друг, без да си дават сметка и извърна глава. Никога няма да й се случи това. Никой няма да я обича така, както очевидно Ник обича Валери.

Чад видя тъжната извивка на устата й и се опита да измисли нещо, с което да я развесели. Хубава е, помисли си той, не чак толкова като Валери. Липсваше й усмивката на Валери или начина, по който Валери те кара да се смяташ за най-важния човек на света, но Лили беше хубавичка и добра, само дето беше ужасно тиха. Дрехите изглеждаха грамадни за нея, сигурно затова е толкова тъжна. Той затърси усилено нещо да каже и избра яденето.

— Харесва ли ти пъстървата? — попита той.

Лили се обърна към него. Такова мило момче и хубаво — почти колкото баща си. Като че ли съм на семейна вечеря, помисли си тя. Розмари беше бабата, Ник и Валери — родителите, а тя и Чад — децата. Всички се отнасяха толкова сърдечно с нея. Валери й предостави дрехите, с които бе облечена, Розмари й подари гребен и четка за коса, а Ник й бе донесъл книга, която смяташе, че ще й хареса. Семейство, помисли тя отново. Мисълта й действаше успокоително, но я настройваше и тъжно, защото не отговаряше на истината.

— Пъстървата — повтори Чад.

— Да — сепна се тя. — Много ми хареса. Особено бадемите.

— Нарича се пъстърва амандин^[10] — каза дълбокомислено Чад. — Едно от любимите ми яденета.

— Пъстърва амандин — повтори Лили. — Не знаех. Какви други любими ястия имаш?

— Десетки. Виждал съм те по телевизията. Ти работиш при майка ми.

— Майка ти? Не знам коя е тя, но не бих могла да работя при нея. Не работя за никого. Само за Бог. — Тя прехапа устни. — Но и в това не съм сигурна вече.

— Сигурен съм, че работиш при нея. Тя ми каза. Сибил Ендърби.

Лили вдигна глава. Обърна се и погледна Ник, който разговаряше с Розмари и Валери. Не можеше да е истина. Съвсем мъгляво започна да съзира взаимоотношенията, които не можеше да проумее. Не познавам изобщо света, помисли си тя. И по-рано бе мислила върху това, но винаги като за нещо неопределено. Сега разбираше колко невежа е била. В училищния интернат беше затворена в себе си, остана затворена в себе си с Руди и след това със Сибил. Нито един от тях не я бе научил какво й е нужно на нея самата. А това тя трябва да разбере самостоятелно.

— Сибил продуцираше моите програми — каза тя на Чад. — Винаги съм мислила, че работим заедно за по-висша цел.

— Продуцираше. Какво искаш да кажеш? — попита Чад. — Вече не ги ли продуцира?

— Предполагам, че не — Лили се опита да се усмихне. — Знам, че звучи глупаво, но толкова много неща ми се случиха, че съм пообъркана. Но в едно съм сигурна — не искам повече да ми бъде продуцент. Трябва да взема много решения.

— За какво?

— За… — Лили се огледа около себе си, с надежда да се спаси от любопитството на Чад и Валери я забеляза. Тя я включи в общия разговор и петимата приказваха дълго време около масата за незначителни неща, а навън падаше мракът на лятната вечер. В притъмнялата стая Розмари запали свещи. Лили се загледа като хипнотизирана в пламъка им. Главата й клюмна.

— Извинявайте — прошепна тя след малко. — Направо заспивам.

— О, мила — каза Розмари, — още не сме приготвили дивана. А и не би могла да спиш тук, докато ние си говорим.

— Легни в моето легло — предложи Валери. — Ще те събудя по-късно, когато се освободи тук и приготвим дивана. Не ни затрудняваш — добави тя, като видя колебанието на Лили. — Хайде, иди да си легнеш.

Лили кимна сънливо и изкачи стълбите до спалните, Розмари събра водните чаши.

— Аз ще помогна — скочи Чад. Той струпа на куп чиниите от десерта и я последва в кухнята.

Валери погледна Ник.

— Винаги ли помага?

— Предпочита да се измъква.

Тя се засмя.

— Благодаря. Мама мие чиниите за нас двете, но мисля, че сега е ужасена от количеството. Ще се зарадва на помощта. И на компанията.

Стояха мълчаливо, близо един до друг, без да се докосват. Работеха заедно, споделяха, мислеха за нещо извън самите тях. Чудесно е, помисли си развеселено Валери, наблюдавайки Ник да разлива остатъка от виното в двете чаши.

— Открих нещо днес следобед — каза тя. Говореше тихо, за да не я чуят в кухнята. — Сибил утроява разноските, когато изготвя сметките на Фондацията за продуцирането на програмите на Лили.

— Прекалено е, дори за Сибил — с невярващ глас произнесе Ник. — А и не е за вярване, че бордът плаща. Могат да потърсят оферти от други продуценти.

— Може би не могат. Ако Сибил наистина е замесена с тях, те може да й се отплащат по този начин.

— В замяна на какво? Не е голяма реклама да продуцираш двете предавания на Лили. Какво друго би могла да им предложи тя?

— Не знам.

— Не могат да са до там ненормални — Ник упорстваше. — Трийсет милиона за земята, утроени разноски за продуцирането… Единственият начин, по който това би имало смисъл е…

— … ако част от парите се връщат при тях — довърши Валери тихо. — Членовете на борда, а не Фондацията.

Те се гледаха.

— Предполагам, че това са правели и двамата Баракар — каза Ник. — Приемали са пожертвованията на вярващите и са прибирали по-голямата част за себе си.

— Но за Фондацията не сме сигурни. Единственото, което можем да кажем, е, че имат желание да плащат по-високо… Софи мисли, че трябва да са невероятно глупави.

— Не знам с какво разполагаме. Би ли ми донесла хартия?

Валери му подаде бележник и той извади молив от вътрешния джоб на сакото си.

— Чула си Сибил да насрочва среща на борда на Фондацията. Тя е споменала двама от членовете по име. Единият от тях притежава банка, която изглежда финансира Грейсвил. Другият притежава строителна компания, която вероятно строи града. Строителната компания може да е била създадена за построяването на града. Открихме датата на регистрирането й — тя съвпада — и изглежда, че се занимава само с това. Което пък означава, че всички пари за строежите минават през една корпорация. Ние вероятно никога няма да узнаем с какви сметки Фондацията товари Маррач, но ако сметките на Сибил за продуцирането са някакви индикации, сметките за строежа вероятно са надути като балон. Грейсвил ще се окаже много скъпо струващ град.

— Не мога да спя. — Лили беше застанала в подножието на стълбището, със зачервено лице и премигващи от светлината очи. — Нали няма да преча, ако поседя с вас?

Валери и Ник размениха бърз поглед.

— О — каза Лили объркано. — Съжалявам. Би трябвало да се сетя… разбира се, че ви е по-добре да сте сами… разбира се, че не ви трябвам. Съжалявам. — Тя се обърна и тръгна към стълбите.

— Можеш да останеш при нас — бързо се намеси Валери. Тя тръгна към Лили и я прегърна. — Не че не те искаме. Страхуваме се да не те разстроим, ако разбереш, че говорим за Грейсвил.

Лили въздъхна.

— Разбрах, че говорехте за това. Чух, като каза, че струва твърде скъпо. Мислите, че има нещо не в ред?

— Може би — каза Ник. — Но не знаем много.

— Би трябвало да знаете. — Лили погледна Валери. — Ти би трябвало да знаеш всичко. Участвала си още от началото. Мислех, че заради това тогава дойдохте със Софи, за да видите как изглежда града, защото и ти имаш участие в него.

— Участие в него? Лили, никога не съм имала нещо общо с града.

— Имала си, разбира се — настояваше Лили. — Може би не директно, но това бяха и вашите пари, нали? Грейсвил не би започнал да се строи — не би имало… не би имало нищо изобщо…, ако не беше Карлтън. Той ни даде парите да купим земята.

Около масата се възцари гробна тишина. Валери гледаше втренчено Лили.

— Ти знаеше, нали? — каза Лили несигурно.

Ник хвана здраво ръката на Валери и преплете пръсти в нейните. Тя въздъхна — дълга, пресекната въздишка. Тринайсет милиона долара за земята! И тринайсет милиона долара, които Карлтън беше събрал, ипотекирайки всичко, което притежаваха и след това… похарчил. Сега знаеше за какво.

— Не разбирам — прошепна Лили. — Защо Карлтън не ти е казал? Та това беше толкова хубаво нещо — закупуването на тази земя. А хубавите неща хората правят заедно.

Валери погледна към Ник.

— Не ти казах по-рано, но Карл и Сибил са имали връзка.

— О, не! — извика Лили.

Ник сложи ръка на устните й.

— Чад не трябва да чуе нищо.

— О, да, разбира се. Но как са могли те…

— Тя го е накарала да инвестира в Грейсвил — обясни Ник на Валери. — Но той не е имал парите, нали? Имал е големи загуби на борсата.

Валери кимна.

— Почти петнайсет милиона долара. Ние не знаехме нищо за това преди смъртта му. Карл никога не споделяше, когато нещата не вървяха добре. Понякога по-късно ми казваше, когато успееше да се измъкне… да си възвърне загубеното или каквото е направил…, но почти винаги се държеше като че ли всичко върви идеално и аз приемах, че е така.

— Възвръщал си е загубеното — повтори Ник бавно.

Загледана в него, Валери чу собствените си думи. Когато се измъкнеше…

— Сибил — каза тя.

Ник стисна по-силно ръката й.

— Ако тя му е казала, че той може да си възвърне парите, които е загубил на борсата като инвестира…

— … в земя — продължи мисълта му Валери. Досега това беше загадка: почти безлична и много по-лека за размисъл. — Те са я купили с неговите тринайсет милиона и са я продали за трийсет…

— … и той е щял да спечели… е, не знам колко би могъл да спечели, защото не знаем колко хора са щели да получат част от трийсетте милиона. Но да предположим, че получи двайсет и пет или нещо подобно — удвоил е това, което е вложил — достатъчно, за да възстанови повечето от загубеното на борсата и да заплати ипотеките и заемите. Ти нямаше да разбереш нищо за това, а той щеше да се опита да оправи всичко — милион, два милиона, колкото и да са били — на борсата.

— Но Карл не е купил земята — възрази Валери. — Нито Сибил. Купена е от „Борегард Девелопмънт“.

— Точно така. Панамска корпорация, което означава, че не е необходимо да се разкриват имената на акционерите и проверка не може да бъде извършена. Но ако се помъчиш да отгатнеш кои са, кои биха могли да са те?

— Какво би казал за Сибил?

— Или за Фондацията — продължи Ник. — Ръководена от онези членове на борда, които имат и фирми. Всеки от тях би бил точно попадение.

— Но това е безсмислено — обади се Лили. Тя бе слушала с дълбока бръчка между веждите и с брадичка, подпряна на ръцете. — Казвате, че бордът е купил земята и след това я е купил отново за себе си. Но това просто е безсмислено. Ако Сибил и Фондацията вече са я притежавали, защо ще вземат трийсет милиона от Фондацията — това са пари, които хората изпращат, всеки по няколко долара, защото вярват в това, което правим! Защо ще използват тези пари, за да купят земя, която вече притежават?

— За да спечелят — обясни й Валери. — Изглежда, че това е единствената причина за построяването на Грейсвил.

— Не е вярно! — извика Лили болезнено. — Ужасно е да се твърди подобно нещо!

— Знам — съгласи се Валери меко. — Не сме съвсем сигурни, за повечето от нещата само се досещаме. Може би отивам твърде далеч. Не сме сигурни в нищо — каза тя, поглеждайки към Ник. — Нямаме доказателства. Всичко, с което разполагаме, са теории.

Ник записваше последователността на събитията.

— Точно така — каза той разсеяно. — Ние не разполагаме с нищо, докато някой не проговори или ни даде възможност да погледнем в сметководните книги на Фондацията. Можем да говорим с членовете на борда, все пак. Да ги интервюираме за „Експлозия“. Някой от тях би могъл да ни насочи към отговорите. Трябва да започнем, колкото може по-скоро. Тази седмица.

Валери кимна.

— Все пак… — Тя се поколеба. — Това би ги разтревожило.

— Не можем да го избегнем. Все някога ще се усетят. Но ние ще се стремим да отговаряме мъгляво, когато ни питат от какво се интересуваме. И знаеш ли какво ни липсва? Дати. Кога „Борегард Девелопмънт“ е закупила земята и кога е продадена на Фондацията?

— Не знам кога Борегард я е купил. Фондацията я купи три месеца по-късно.

— Знам, но кога е станало това? Знаеш ли?

— Не. Софи би могла да знае.

— Би ли й позвънила? Щом сме почнали да събираме фактите, нека се опитаме да съберем всичко известно.

— Единайсет часа — измърмори Валери. — Но тя не си ляга преди полунощ.

Софи отговори още при първото позвъняване на телефона.

— Разбира се, че съм будна. Взела съм си работа вкъщи, на бюрото съм. Какво ти е необходимо? — Валери й обясни. — Така по памет не мога да ти кажа, но съм донесла тази папка вкъщи. Почакай да проверя. — Върна се след минута. — Намерих. Продадена на „Борегард“ на втори декември. Сделката е била приключена и оформена на пети януари.

Сърцето на Валери изстина. Пети януари. Денят, в който умря Карлтън.

Мислите й я върнаха назад. Спомни си всичко за катастрофата. Виждаше я така ясно, както в деня, в който се случи. Карл бе прекарал нощта в кабинета си. Спомни си, че бе отварял и затварял чекмеджета на бюрото. Бе влязъл в спалнята в седем сутринта с папка документи. „Връщам се. Веднага. Трябва да свърша нещо. Повече не мога да отлагам.“

Три дни по-рано от планираната дата на завръщането им.

— … още ли си на телефона? — попита Софи.

— Да — отвърна Валери. — Какво каза?

— Казах ти и другата дата, която искаше. Фондацията е купила земята от „Борегард Девелопмънт“ на осми април. Това ли е всичко, което те интересува?

— Да. Благодаря ти. — Валери затвори и погледна към Ник. — Борегард е сключил договор за закупуване на земята на втори декември. Приключването на сделката е станало на пети януари.

— Денят на катастрофата! — извика Лили.

— Карл бързаше да се върне — обясни Валери на Ник. — Каза ми, че има сделки, за които се безпокои.

— Или е решил, че трябва да присъства, или е искал да спре сделката — едно от двете.

— Мисля, че е искал да я спре — каза Валери. — Ужасно беше разтревожен и толкова бързаше, че дори не направи цялата предполетна проверка, преди да отлетим.

— Променил е решението си — каза замислено Ник. — Страхувал се е да не загуби парите и никога да не успее да си ги върне…

— Или не е искал да се обвързва завинаги със Сибил.

Очите им още веднъж се срещнаха. Възбудени от подреждането на мислите и фактите, те изпитаха и особен вид вълнение — че работят заедно, мислят заедно, прескачат заедно между откъслечната информация, с която разполагаха. Може би прибързваха, може би грешаха, но — заедно, в ритъм, който чувстваха почти като сексуален.

— Предполагам, че никога няма да разберем — каза Ник. — Но вероятно причината е била една от тези. Може би и всичките.

Валери все още се мъчеше да си спомни. Оня ден, целият, преминаваше като филмова лента, пусната на бързи обороти. „Съжалявам, Вал… Мъчих се да удържа. Сега ще разбереш. Шибана работа, губя контрол… загубих контрол! Помислих, че съм се закрепил… започнах отново. Много късно. Съжалявам Вал, съжалявам… Изглежда като вода в резервоарите! Шибана работа, трябваше да се сетя, че тя би могла…“ Валери затвори очи. Гадеше й се.

— Слушай, Ник. — Тя повтори думите на Карлтън.

— „Тя?“ — повтори като ехо Ник.

— Следователите помислиха, че е имал предвид самолета. Затова е казал „тя“. Но ако е имал предвид жена…

— Не говори така — Лили проплака. Беше запушила с ръце ушите си и здраво стискаше очи.

— Тя беше там — обясни Валери на Ник. — Двете с Лили бяха на гости в къщата ни, тя замина един ден по-рано, преди ние да отлетим обратно.

Те дълго се гледаха над свитата на кълбо фигура на Лили. Денят преди приключването на сделката. Денят преди Сибил да изразходи тринайсетте милиона на Карл, за да купи земята за Грейсвил. Денят преди Карл да реши внезапно да се завърне, може би, за да спре сделката, може би, за да промени нещо свързано с нея, или може би просто, за да вземе по-активно участие в нея. Денят преди катастрофата на неговия самолет.

— Никой не би направил такова нещо! — извика високо и с треперещ глас Лили. Беше по-скоро въпрос и молба, отколкото увереност. — Никой не би предизвикал самолетна катастрофа! Пет души… пет души биха могли да загинат! Недейте да мислите, че някой би могъл да направи това! Не… не Сибил… нито някой друг!

— Ние не знаем какво се е случило — каза Ник мрачно, — но трябва да открием.

Валери, взела молива на Ник, драскаше линии по бележника.

— Дори и да има нещо общо с катастрофата, тя не би могла да го направи сама, нали?

— Вероятно, не. Но това означава, че е наела някой, а такъв риск едва ли би поела.

— Нейният пилот — предположи Валери. — Тя отлетя оттам със самолета на Фондацията.

Ник сложи ръка върху нейната, за да й попречи да драска повече, защото листът бе заприличал на парцал.

— Трябва да говорим с него. Нищо друго не ни остава. Ще трябва да открием какво се е случило онази нощ.

Глава 28

— Молете се за Преподобната Лили! — проеча мощно гласът на Флойд Басингтън в Катедралата на радостта и по телевизията, която го отнесе на хиляди мили до вярващите. — Тя е болна и лежи в тясното си легло, отчаяна, че не е тук при вас. Тя ще се върне веднага, стига да е в състояние, тя знае колко се нуждаете от нея, тя знае колко копнеете да е сред вас отново. Тя ще се върне много скоро! Тя ни гледа сега, чуй ни, Преподобна Лили! Очакваме с копнеж завръщането ти! Изпращаме ти молитвите си, изпращаме ти любовта си!

Флойд Басингтън преживяваше върховния миг в живота си. Никога не бе проповядвал в толкова величествена обстановка, над толкова наведени пред него глави — като поле от клюмнали цветя — пред толкова невидими милиони телевизионни зрители, завладени от думите му. Никога не бяха го предавали по телевизията. Изпъчи гърди напред, изправи се почти на пръсти и погледна нагоре. Очите ми гледат в камерата, помисли си той щастливо.

— Но ние имаме неприятел! — извика той и бързо продължи, преди телевизионната аудитория да потърси друг канал. Хората в църквата вдигнаха очи и го загледаха. Полето от цветя се превърна в небе от бледи луни и слисани очи, отправени към Флойд Басингтън. — Неприятел, който иска да унищожи нашата възлюбена Преподобна Лили! Неприятел, който крои планове да я хвърли на глутница ненаситни атеисти и интриганти! Неприятел, който…

— Кучият син, той се е смахнал — изхриптя Арч Уорман на Монти Джеймс и Сибил. Бяха седнали зад малкия олтар на Лили в апартамента й и гледаха телевизия. — Опитай да го накараш да успокои топката. Никой не би взел на сериозно този задник.

— Разбира се, че ще го слушат — каза Сибил разсеяно. Беше тръгнала да излиза от стаята. — Той е като онези, които дават тон за аплодисменти или за викане по мачовете. Думите нямат никакво значение. Важни са ритъмът и виковете. Ще се върна след малко.

— Отново ли излизаш? — попита Монти Джеймс. — Какво, по дяволите, става! Важно е, по дяволите! Трябва да знаеш какво приказва оня там.

Сибил се измъкна, без да отговори. Не искаше да разберат, че мисълта за Лили направо я влудяваше. Тя просто изчезна. Сибил се бе обадила на всеки хотел и мотел, на всяка болница, на всеки от продуцентската й компания, на членовете от борда на Фондацията. Никой не знаеше нищо за Лили. Изчезнала, изчезнала, изчезнала. Думата удряше като чук в главата на Сибил. Не можеше да спи. Спря да яде. Телефонира на други проповедници, на други телевизионни евангелисти. Откри дори и Руди Доминус.

Изчезнала, изчезнала, изчезнала. Без нея нямам нищо, помисли си Сибил и след това прогони неприятния факт от главата си. Отиде до телефонния автомат в другия край на коридора и набра собствения си номер, оставен на телефонен секретар. „Сибил, аз съм отседнала при приятелка“ — чу тя тънкия и треперещ глас на Лили от записа. „Ще остана тук за известно време. Не искам да разговарям с теб. Не мога да проповядвам. Не се тревожи за мен. Аз съм добре.“ Сибил чу и звука на затварянето на телефона.

Тя остана със слушалката в ръка. Краката й се огъваха. Останала при приятелка. Лили няма приятели. Как ли се е сдобила с някого? Кой ли я обработва, настройва срещу Сибил, отмъква…?

— Сибил — извика настойчиво Арч Уорман. — Искаме да чуеш това.

За първи път тя не го постави на мястото му. Тихо го последва обратно в апартамента на Лили.

— Телевизията! Благословената технология, която разнася Преподобната Лили до милионите души, жадни за нейния глас, тази благословена технология се използва за зли намерения… — Басингтън пое дълбоко въздух и по микрофона се чу дълго пъшкане — E & N. Кабелната телевизионна мрежа E & N е решила да преследва Преподобната Лили до смърт. На тези медийни маниаци не им бе достатъчно, че се нахвърлиха върху Джим и Тами Бакър — бедни грешници, които се нуждаят от състрадание! — и ги пометоха с лицемерните си метли. Въодушевени от победата те търсят нови жертви! Насочили са се към…

— Не трябваше да отделя толкова време на това — каза Монти Джеймс. — Защо създава на тези копелета безплатна реклама? Не трябва изобщо да споменава името на телевизионната компания.

— А как тогава ще може всеки от тях да ги атакува? — ядосано запита Сибил. Дразнеше се от всичко и от всеки — отседнала съм при приятелка, отседнала при приятелка. Дразнеха я всички, но най-вече тези двамата. Тъпи глупаци, да оставят Лили да си отиде, как можа да се остави да я яхнат такива тъпанари. — Нали не сте забравили, че планирахме тази атака?

— Ти реши, ние се съгласихме — изръмжа той. — Добре. Но Флойд не трябваше да говори за Бакър и след това за нас.

— Така ще им запари под краката! — продължаваше речитатива си Басингтън. — Ще тръгнем в поход, рамо до рамо до техните врати! Ще превземем техните бюра с милиони писма и телеграми! Ще прогоним с протестите си техните рекламодатели! Ще затворим прокълнатата E & N компания!

— Поход! — изрева той. — Поход рамо до рамо! Персоналът сега ще раздаде адресите на офисите и студията на E & N, а зрителите ще ги видят на екраните си. Да тръгнем срещу тях! Да ги обсадим! Пращайте телеграми! Кажете им да оставят на мира нашата Преподобна Лили, или ние ще ги унищожим! Кажете им…

Трябваше да си поеме дъх. Вътрешното му възбуждение бе стигнало предела си. Зави му се свят и той не можа да си спомни какво да каже по-нататък. Кажи им… Кажи им какво? Изпитваше нетърпима горещина от светлините на прожекторите. Ризата му бе мокра. Усещаше потни дори краката си. Изви ръка зад гърба си и направи жест към органиста и хора. В същия момент зазвуча музика, която спаси Басингтън от объркването. Като приливна вълна тя вдигна вярващите на крака.

На следващия ден започна кампанията срещу E & N.

Демонстрантите се появиха рано сутринта в понеделник. Те маршируваха около сградата на E & N в три групи по десет души.

— Изглеждат прекалено организирани, но им липсва хъс — каза Ник, застанал до прозореца на кабинета си заедно с Лес и Валери. — Сигурно са платени. Прилича ми на театър, какъвто Сибил би режисирала.

— Може да идва и от борда — обади се Лес. — Какво си казала на ония мошеници? — попита той Валери. — Трябва здравата да си ги изплашила.

Тя поклати глава.

— Разговарях само с трима от членовете на борда. Задавах въпроси, без никакви обвинения и доколкото знам, Ърл се е държал по същия начин. Той разговаря с Джеймс, Уорман и Басингтън. И не откри нищо.

— Но нещо ги е изплашило — каза Ник. — Или може би само факта, че сте задавали въпроси. Предполагам, че заради Лили те са се чувствали недосегаеми за каквито и да са скандали. Кой би повярвал, че тя е замесена в нещо незаконно?

— Във всеки случай аз не бих повярвал — каза Лес. — Вал, успя ли да се добереш до нещо?

— Нищо. Сигурна съм, че те въобще не знаят какво става. Един от тях, професор по религия — Ларс Олсен, е толкова добър, че според мен Сибил го е замислила като част от мизансцена.

— Искаш да кажеш, добър актьор?

— Искам да кажа добър човек. Ако нещо нередно се върши в Грейсвил, той не е в течение.

— Но ти знаеш, че някои от тях са натрупали милиони.

— Бих вложил пари в такова предаване — каза Ник, — но не без доказателства. Ние клъвнахме оттук-оттам и направихме някои разумни предположения. Но докъде можем да стигнем? В ефир не се излиза с инсинуации.

— Значи нямаш план за действие.

— В момента — не. Не виждам как ще стане.

— По дяволите. — Лес хвърли поглед към Валери. — Гадна работа.

Тя гледаше надолу към демонстрантите. Би трябвало да ги заснемем, помисли си тя, в случай че направим програма за Грейсвил. Те вече имаха доста заснет материал, готов да бъде монтиран — клипове от проповеди на Лили, стотици метри лента от Грейсвил, църквата, разрешенията за строеж на всичко в града, издадени на „Маррач Констракшън“, няколко снимки на главния отговорник на строежите, влизащ в „Уорман строители и предприемачи“, вилите на Флойд Басингтън на островите Кайман и в Северна Минесота, поршето на Фондацията, дадено на Монти Джеймс и самолета на „Часът на божията милост“.

Но това бе само върхът на огромен айсберг. И съвсем не достатъчно за самостоятелно предаване. Валери не би могла да твърди, че ще излезе нещо. Двамата с Ник бяха го обмисляли неколкократно.

— Стават вече две — каза тя на Лес. — Не е ли рекорд — да проваля две предавания преди още да съм започнала?

— Гадна работа — повтори той. — Бих искал да направя нещо.

— И аз. Разбира се, ако можем да хвърлим поглед върху книгите на строителната компания, или да открием кои са акционерите на „Борегард Дивелопмънт“… Но това вероятно няма да се случи, така че сме наникъде. Грейсвил си остава мистерия, както стана и с първата ми програма в „Експлозия“. Ще стана суеверна.

— В какъв смисъл?

— За третия път ще направя магия.

Лес се изкикоти.

— Добре казано. Но да караме поред. — Той обърна гръб на прозореца. — Защо не разкараме тази паплач долу? Не може да се каже, че ни подобряват имиджа. Да им обявим, че няма да правим предаване, те ще се разотидат.

— Не — каза Ник. — Защо да се отказваме, когато не разполагаме с нищо? Въобще не се притеснявам от няколко демонстранти, а публичността може да раздвижи нечии спомени, нечие съзнание, или нещо да се случи, което в края на краищата ще ни даде ключ за предаването.

— Суеверните станаха вече двама — каза Валери и двамата с Ник се засмяха едновременно.

Лес ги погледна одобрително. На средна възраст и щастливо женен, той изведнъж бе обзет от желание да подтикне връзката между двамата.

— Защо не дойдете на вечеря този уикенд? — попита той уж случайно. — Приятна ми е идеята четиримата да прекараме известно време заедно.

— Петък — предложи Ник. — С Валери ще имаме работа в събота.

— Ще проверя вкъщи — каза Лес и се върна в кабинета си.

— Събота? — попита Валери.

— Ако си свободна. Тогава се връща пилотът на Сибил от почивка. Става ли?

— Да. Благодаря ти. Бих искала това да бе свършило.

— Може и нищо да не научим — въздъхна Ник.

— Тогава ще трябва да търсим другаде — каза Валери, опитвайки се гласът й да не звучи отчаяно. — Знаеш ли, Карл ненавиждаше криминалните романи и филми. Въобще не допусках, че може да ми остави куп тайни за разгадаване. — Тя хвърли отново поглед към демонстрантите. Някой фотографираше тях и тълпата на отсрещния тротоар. Репортери, помисли си Валери. Скоро ще се появят и телевизионни камери. — По-добре да вървя да работя — каза тя.

— В петък вечер — започна Ник и тя се обърна отново към него, — след вечерята при Лес, би ли дошла вкъщи с мен?

— Да. Много ще се радвам. За няколко часа.

Той я изгледа продължително и след това я прегърна.

— Слушай. Ти си знаеш, но аз ще ти го кажа още веднъж. Чад мисли, че си страхотна. Непрекъснато говори за теб, няма търпение да те види отново. Също като баща си. Най-голямата му радост ще е да те завари на масата на закуска. Също като баща си.

— Може би засега. Но след това може да започне да се тревожи, ако от нас двамата не излезе нищо. Тогава ще се почувства много по-зле, защото няма да разбере и ще се страхува да попита.

— Чад никога не би се страхувал да попита. Любопитството му е ненаситно и по-голямо от това на нас двамата. Той ще пита.

— И какво ще му кажем?

Ник помълча.

— Аз бих казал, че за двама души, които се откриват отново, след като всичко в живота им се е променило от времето на първата им връзка, ние напредваме много бързо, прекарваме заедно чудесно и това е всичко, за което сме наясно засега. След това ще пита теб.

Валери се засмя.

— Харесва ми отговора ти. Но аз все пак мисля, че няма да кажа „добро утро“ на Чад на масата за закуска, поне докато нямам отговор за себе си. — Тя погали с ръка бузата на Ник и устните й нежно и леко докоснаха неговите.

Следващия ден — вторник — се проявиха първите признаци на пороя от хилядите писма и телеграми, които щяха да залеят E & N, а към дисциплинираните демонстранти се бяха присъединили по-малко дисциплинирани и далеч по-емоционални привърженици. Около обяд те вече наброяваха триста или четиристотин — викаха, пееха, издигаха плакати с надписи „ДА СПАСИМ НАШИЯ АНГЕЛ!“ и „ДА ПАЗИМ НАШАТА ПРЕПОДОБНА ЛИЛИ!“

— Погледни там — каза Лес и Ник отиде до прозореца. Бяха се появили нови плакати: „E & N = ЗЛИНА И БЕЗЧЕСТИЕ“, „ЗАКРИЙТЕ САТАНИНСКАТА ТЕЛЕВИЗИЯ“, „ОТРЕЖЕТЕ КАБЕЛИТЕ ИМ“, „ЗАЩО ГРАДЪТ НИ ДАВА ПОДСЛОН НА ЗЛОТО?“.

— Какво, по дяволите! — не се стърпя Лес. — Искат градът да ни изгони ли?

— Може да се случи първо на тях — подхвърли Ник. Беше дошла полицията.

В началото полицията се задоволяваше само да не позволява на демонстрантите да пречат на трафика. Но към средата на следобеда демонстрантите вече лежаха пред отклоненията, водещи до предната и страничните врати на сградата. Тогава полицията започна да извлича протестиращите настрани. Чуха се викове и плачове. Мъже и жени коленичиха за молитва в средата на улицата, което доведе до задръстване и блокиране на движението. Някой се изкачи на близкото дърво и подаде тон за религиозен химн. Шофьорите натискаха клаксоните.

— Двама оператори филмират всичко — каза Лес на Ник. — Един от покрива, и един от прозореца на кабинета ми. Нали нямаш нищо против?

— Съвсем не. Дори да не ги използваме, трябва да ги заснемем. Доволен съм, че си помислил за това. — Ник се върна при компютъра, където пишеше изявление.

— Нали няма да го прочетеш ти? — попита Лес.

— Да, а защо не?

— Те те мислят за самия дявол.

Изявлението бе заснето за новините в шест часа. Ник седна на стола, който ползваше Валери. През прозореца зад стола можеше да се видят редиците на преминаващите демонстранти.

— Аз съм Никълъс Филдинг, президент на E & N — започна Ник, с поглед в камерата. Чувстваше се смутен и неестествен. С удоволствие би делегирал правата си за тази работа на някой друг. Но знаеше, че не бива. Той притежава телевизионната мрежа. Той трябваше да я защити.

— Днес силно развълнувани демонстранти заплашиха, че ще затворят тази телевизионна компания, ако продължим разследването си върху една църква и нейната служителка, която има последователи от цялата страна. Не се явявам пред вас, за да критикувам демонстрантите, или подателите на писма и телеграми със същото съдържание. Аз ще чуя и ще помисля върху техните искания, но на практическо ниво ще се откажа само, ако моите убеждения съвпадат с техните. Защото, ако издам съответните заповеди, само за да им се харесам, тогава не би имало видима причина утре да не издам нови, противоположни заповеди, защото друга група демонстранти с нови лозунги се е появила. Ако ми липсват собствени твърди убеждения, аз ще бъда направляван от всеки, който вика достатъчно силно.

Но и това не е главната причина, поради която не се отказвам. Истинската причина са страстите. Демонстрантите имат своите страсти. Аз също имам.

Страстта да търсиш истината, защото лъжите и увъртанията, тайните сметки са отрова за демокрацията. И единствените хора, дали ви харесва или не, чиято работа е да изваждат на показ лъжите, увъртанията и тайните сметки, са журналистите.

Страстта да събираш информация, да изслушваш всички страни и след това да избереш своята позиция.

Страстта, която ти казва вярвай в оценката си, бъди готов да защитиш позицията, която си избрал, но с разумни доводи.

Това са страстите, от които се ръководи E & N. И ако работим така, ние сме на прав път. А ако залитнем, ще се надяваме вие да ни го покажете — със съвети и предложения за подобрение. Ние разчитаме на вас. Благодаря ви.

Той не помръдна и продължи да гледа мрачно и камерата, докато приключи записът.

— Браво — каза тихо Валери.

Той се обърна, заслони с ръка очите си от камерите и видя, че стои наблизо.

— Не знаех, че си тук.

— Ако знаеше, щеше да си по-неспокоен.

— Въпреки това бях неспокоен. Добре ли беше?

Беше й благодарен за присъствието. В това помещение тя беше професионалистът, а той — новакът.

— Ще изгледам материала, преди да го пусна — каза той. — Ела с мен. Искам да си с мен.

Изгледаха лентата мълчаливо, като се опитваха да оценят въздействието.

— Не мисля, че това ще разколебае много демонстрантите — каза Ник, след като изгледаха изявлението му. — Но някой от аудиторията може да се замисли върху казаното и да го одобри.

— Интересува ме повече бордът на Фондацията — рече Валери. — Питам се дали мислят, че говориш на тях и какво биха направили. По-специално Олсен — добави тя замислено. Имам чувството, че той е непредсказуем.

Ник се засмя.

— Ти допускаш, че той гледа нашите новини?

— О! Ти си прав, може и да не ги гледа. Добре, искам да съм сигурна, че ще гледа тези новини. Извини ме, Ник, но трябва да проведа няколко телефонни разговора.

В шест и половина вечерта, половин час след като изгледа изявлението на Ник по телевизията, Ларс Олсен му телефонира в офиса. Ник бе все още там.

— Впечатлен съм от изявленията ви — каза Олсен. Думите му бяха премерени, а гласът — добре модулиран. Глас, на който винаги се обръща внимание. — Не знаех нищо за демонстрацията, докато не я видях по вашите новини. Знам, разбира се, как беше предизвикана — от проповедта на Флойд Басингтън в неделя. Съмнявам се дали Флойд сам я е замислил. Въображението му е доста ограничено, но е твърде близък с други двама членове на борда, които са по-агресивни от него.

— Джеймс и Уорман — прекъсна го Ник. — Изглежда, че във вашия борд има разногласия.

Олсен мълчеше.

— Разбира се, те могат да не влияят върху решенията ви — продължи Ник преднамерено. — Ако всички сте единодушни по въпросите за управлението на Фондацията и стопанисването на Грейсвил, то проблеми няма.

Олсен въздъхна.

— Двама души от вашия канал бяха дошли да ни задават въпроси. Валери Стърлинг и Ърл Дешан. Предполагам, че с вашето позволение.

— Да — каза Ник.

— Разговарях с Валери Стърлинг. Въпросите й бяха доста смущаващи. Накараха ме да се вгледам по-внимателно в една организация, на която може би съм обръщал малко внимание. Струва ми се, че очарователната и талантлива млада жена Лили Грейс, като че ли ни е поприспала. Ние й вярваме и покрай нея вярваме на всичко. Но въпросите на мис Стърлинг и след това тази демонстрация… Защо някой ще задвижи такава акция, освен ако е изплашен? С две думи — много съм разтревожен, макар че нямам конкретни основания за това.

Ник бе включил спикърфона и Валери чуваше всичко. Сега тя надраска на парче хартия: финансите.

— Има начин да намерим отговор на повечето от въпросите ни — каза Ник на Олсен. — Можем да прегледаме сметководните книги на Фондацията.

Олсен въздъхна дълбоко.

— За да се види къде отиват парите?! Не мога да ви дам книгите, ако това ми предлагате.

— Но бихте могъл да помогнете на счетоводител, който да ги види.

Отговорът се забави.

— Бих могъл — произнесе Олсен бавно. — Мисля, че са в офисите в Грейсвил.

— Мога да ви предложа счетоводител — каза Ник, като се мъчеше гласът му да не издаде нарастващата възбуда. — Той е запознат с религиозните фондации. Участвал е в проверката на сметководните книги на Бакърс. Можете да му позвъните и да се уговорите.

Олсен изпита неприятно чувство. Харесваше гласа на Ник, внимателно подбраните му думи, и бе преизпълнен от възхищение, когато го гледа по телевизията. Изявлението му не бе подстрекателско — не атакува никой, не назова никой. Дори показа уважение към опитващите се да нанесат вреда на телевизионната му мрежа.

Но да се промъква в офисите на „Часът на божията милост“ и да пусне счетоводител, който да се ровичка за компрометиращи материали? — повдигаше му се. Беше дошъл във Фондацията, за да донесе любов, спокойствие и подкрепа за милиони, които се нуждаеха от това. Беше отишъл да прави добро, а не да бъде шпионин.

Но и от демонстрантите му прилошаваше. А и въпросите, поставени от Валери.

— Дайте ми името на счетоводителя — каза той.

Следващата вечер, когато персоналът си бе отишъл, Преподобният Ларс Олсен и Алвин Спиир поздравиха охраната пред вратата на малка къщичка в Грейсвил.

— Добър вечер, Преподобни — усмихна се пазачът. — Нуждаете ли се от нещо?

Олсен кимна замислено. Беше очевидно, че пазачът е свикнал да вижда членове на борда да идват нощем. Какво правят? — чудеше се той.

Той поведе Спиир към канцелариите.

— Нищо не разбирам от компютри или от сметководни книги. Няма да съм ви от полза.

— Няма проблеми — успокои го Спиир. — Аз само ще се поогледам.

Олсен седна в ъгъла, беше си донесъл книга за четене. Най-напред бе помислил за Библията, но му се стори прекалено — все още нямаше причина да започва да се моли.

Три последователни нощи до късно след полунощ той четеше книгата си, докато Алвин Спиир разгъваше компютърните разпечатки, проверяваше колоните цифри, прелистваше папките с фактури, взираше се в банкови извлечения и анулирани чекове, а пръстите му танцуваха по клавиатурата на калкулатора му. В петък през нощта, малко преди полунощ, Олсен свърши книгата си. С ръце, скръстени в скута, той наблюдаваше наведената глава на Спиир.

— Готово — каза Спиир, повдигайки главата си два часа по-късно. — Преди да започна — работата е добре изпечена. Има много материал. Мога да напиша заключенията си, мога и устно да ги направя.

— Устно, ако обичате — предложи Олсен. — Ако намеря за необходимо ще ги напишете, колкото е възможно по-бързо.

— Значи от самото начало… направих малки проучвания, между другото, ако се учудвате откъде притежавам някоя информация. От самото начало. Пристигат чекове отвсякъде — големи и малки. Имената, адресите и сумите са вкарани в компютъра, а чековете се изпращат в банката.

— „Джеймс спестявания и осигуровки“.

— Не, в банка в Кълпепър. Всички имена и суми са на тези разпечатки. Проблемът е, че сборът на разпечатката в края на всеки ден не е еднакъв със сбора от всички постъпления за деня. — Той видя, че Олсен не разбира. — Някой е програмирал компютъра да променя сборовете в края на всяка разпечатка. Ако съберете един по един чековете, получени за деня, сборът ви ще е по-голям от този, който ще ви даде компютърът.

— По-голям — повтори Олсен.

— Моето предположение е, че те депозират чековете в две сметки — една на името на Фондацията и друга — частна. Парите от частната сметка отиват при онзи, който върти цялата работа. Трикът е много стар, знаете. Много хора го правят, не само религиозните. Така че когато се заделят пари от постъпващите, хората гледат да се подсигурят — сборът на разпечатката да е равен на депозитните вноски по сметката на Фондацията. Прави се заради ревизиите и проверките или ако някой се заинтересува. Схванахте ли? Нали помните, че Фондацията получава почти милион и половина всяка седмица. Това прави пет до десет хиляди дарения всеки ден. Кой ще седне да ги събира на ръка? Повечето хора биха погледнали сборовете. Но аз си направих труда да събера едно по едно числата. Следите ли мисълта ми?

— Колко?

— Колко са взели? Предполагам, че някъде около десет процента.

Олсен затвори очи. Миналата година Фондацията беше получила седемдесет и пет милиона долара като дарения и членски внос. Някой беше прибрал седем и половина милиона от тях. Кой? Колко са?

— Разбира се, това е само началото — каза Спиир. — Искате ли да чуете останалото?

Олсен отвори очите си.

— Всичко.

— Добре. Разходи за построяването на Грейсвил. Позвъних тук-там и се разбра, че вие плащате на „Маррач Констракшън“ грубо двайсет процента повече, отколкото би трябвало. След това заемът за строителството. Вие плащате два процента повече, отколкото за заеми в други банки. Продуцентските разходи за телевизионните предавания. Те са почти три пъти по-високи от тези, които моят приятел Ник Филдинг плаща, когато продуцира подобни предавания. Това е горе-долу всичко. О, заплатите са в ред — високи, но не прекалено. Но имате някои разходи за членовете на борда, от които хората биха повдигнали вежди: коли, пътешествия, къщи и други неща от тоя сорт. Виждам, че е имало и корпоративен самолет, продаден преди две седмици… Знаете ли защо е бил продаден?

— Не знаех, че е продаден.

— Е, изглежда са започнали да разчистват терена. Малко са позакъснели, струва ми се.

Настъпи тишина.

— Ще изчакате ли заключенията ми? — попита Спиир. — Ще ги видите в писмения ми доклад.

— Моля ви. Искам всичко сега.

— Добре тогава. Измъквате десет процента от даренията, плащате завишени разходи за строителство, скъпа лихва за заема, утроени продуцентски разходи, допълнителни разходи на членовете на борда и това, което ви остава от легитимните разходи за построяването на Грейсвил и за заплащането на операторската работа за телевизионните проповеди е около петдесет и шест процента от онова, което се получава като дарения.

— Петдесет и шест процента!

— Другата страна изглежда така според мен — предполага се, че над две години ще се строи Грейсвил, грубо шейсет и пет милиона долара ще се разпределят на „Маррач Констракшън“, „Джеймс осигуровки и спестявания“, „Сибил Морган Продакшън“ и кой знае кой още.

Олсен го гледаше онемял.

— Сега аз нямам никакво доказателство, че нещо тук е незаконно — каза Спиир, — освен присвояването на десетте процента. Някой би могъл да даде интересно обяснение за това, но аз си имам съмненията. Толкова много разкрития се правят напоследък около телевизионните проповедници. Мирише ми на големи измами. Големият въпрос е дали няма по-тежки престъпления: ограбване на Фондацията, на правителството. Това са вече престъпления.

Олсен го гледаше, без да мига. Цял живот съм помагал на хората в нужда, мислеше той, целият ми живот. И сега да открия, че съм бил фасада на крадци, измамници, мошеници и всичко в името на Бога.

Спиир гледаше намръщено.

— Нали няма да ме карате да си трая, Преподобни? Не трябва, нали знаете? Искам да кажа, че когато намеря доказателства…

Олсен поклати глава.

— Не искам да мълчите. Би било против всички правила на вярата… — гласът му потрепери и заглъхна. Самият Грейсвил се изправяше срещу всичко, в което вярваше, учеше и работеше. Беше се оставил да го използват. Правеше се, че не вижда, мързеше го, станал бе ленив, самодоволен, дебелокож…

— Мисля да си вървя тогава — каза Спиир. — Вие също, Преподобни. Много е късно.

— Да. — Олсен се надигна от стола си. Беше уморен, но знаеше, че тази нощ няма да заспи. Трябва да помисли върху това, което научи. Трябва да се каже на Ник Филдинг. Той с разумния си глас бе довел до разкритията тази нощ. Без изявлението на Ник Олсен не беше сигурен, че въобще би се разровил в Грейсвил, за да види потайния живот, който вреше под него.

Ник Филдинг, припомни си Олсен, подготвяше телевизионно предаване за Грейсвил. Наистина на него трябва да се каже.

Рано в събота сутринта, докато във въздуха все още се чувстваше нощната прохлада и само скитници се мяркаха по тихите улици, Ник бе събуден от телефонно позвъняване, след което той самият позвъни. Обади се на Валери, която току-що се бе събудила и й каза, че в края на краищата ще получи програмата за Грейсвил.

Един час по-късно, Флойд Басингтън подаде оставка от борда на директорите на Фондацията „Часът на божията милост“.

Глава 29

Когато Ник се обади, Лили чу звъна на телефона. Лежеше будна от зазоряване. Лекият бриз, който нощем носеше прохлада в Джорджтаун не достигаше Фолс Чърч и Лили ту се въртеше на дивана във всекидневната, ту крачеше из стаята, като се опитваше да не обръща внимание на горещината, която я задушаваше. Но в четири и половина, както стоеше до прозореца и гледаше неподвижните дървета, осветени от първите бледи лъчи на още не изгрялото слънце, тя разбра, че не само горещината я държи будна. Този ден тя щеше да предаде Сибил.

В известен смисъл, тя вече я бе предала. Беше се обадила в офиса на Фондацията и взе от секретарката домашния адрес на Боб Таргъс, пилотът на „Часът на божията милост“, който работеше за Фондацията до преди две седмици, когато самолетът бе продаден.

Нещо става с мен, мислеше Лили. Тя стоеше до прозореца, а през главата й минаваха бавно объркани мисли. Не знаеше вече коя е тя, или какво ще прави с живота си. В едно нещо бе сигурна — че обича Валери повече от всичко друго на света. Вътре в себе си тя винаги бе носила огромна любов, но никога не бе успяла да намери някой, на когото да я отдаде по начин, от който да се чувства щастлива. Руди Доминус избледня и изчезна от живота й, Куентин Ендърби бе умрял и Сибил… ох, нищо за Сибил не изглеждаше вече както трябва. След тях идваше и… Но тя не можеше да каже името му. Никога не ще го каже. Той беше злото, сексът с него беше грозен и отвратителен и дори само от мисълта за него тя се разтреперваше от погнуса.

И все пак отделяше доста време, за да мисли какво й се бе случило. По някакъв начин той бе разбрал колко я гнети мисълта, че се е превърнала в символ за хората, но не и в личност за самата себе си. Тя не бе разбрала, че това противоречие й тежи. Искала съм да се чувствам нормална, си мислеше Лили и се питаше как ще се научи на това?

Валери би могла да й помогне. Тя я направи наистина щастлива. А сега Валери се нуждаеше от помощта й. Заради това Лили бе открила адреса на Боб Таргъс и заради това щеше да отиде с тях днес след обед: защото Боб я познаваше и винаги я бе харесвал и вероятно би бил по-откровен с нея, отколкото с Валери или Ник.

Убедена бе, че постъпва правилно, заради любовта си към Валери и защото Валери и Ник никога не биха извършили нещо лошо. И въпреки това, когато се здрависа с широко усмихнатия Боб Таргъс този следобед, тя почувства тръпка на вина, защото не можеше да бъде искрена.

— Преподобната Лили! — каза той и задържа ръцете й. — Мислех си да дойда до твоята църква, за да те видя отново! — След това забеляза Валери и Ник. — Не знаех, че водиш хора.

— Те са ми приятели — каза Лили. — Валери Стърлинг и Ник Филдинг.

Таргъс подаде ръка на Ник и след това на Валери.

— Бих ви поканил вътре, но разбирате ли, къщата е в такъв безпорядък. Току-що се връщаме от почивка и се местим. Сега работя при Набиско, би ли повярвала? От Господ слязох при бисквитите. Така казва жена ми. Така че, ако нямате нещо против ще седнем тук…

Лили долови нервността му и отново се почувства виновна.

— Тук е много хубаво — каза тя, докато той подреждаше градинските столове под сянката на див кестен. Попита го за новата работа, за града, в който щяха да живеят и за къщата, която бяха купили. Караше го съзнателно да се отпусне, за да го предразположи и непочтеността на постъпката я накара да се почувства още по-неудобно.

— Довели сте Лили само за да ме види? — Таргъс ненадейно запита Ник — или има още нещо?

— Искаме нещо да ви попитаме — отвърна Ник. — Лили ни предложи да дойде с нас и да ни запознае, тъй като сте приятели.

— Значи е нещо, за което не бих искал да говоря. — Таргъс присви очи, бавно местейки погледа си от Ник към Валери, след това към Лили. — Знаеш ли за какво става въпрос? — попита той Лили.

— Да, но наистина е само един въпрос. Ние не знаем нищо, искаме просто да открием… — Гласът й секна. — Не е хубаво да се мислят такива неща, но ние трябва да разберем… — Тя погледна безпомощно към Валери. Тя отвърна твърдо на погледа й — окуражаваше я, без да я насилва. Ако Лили не се справи, Валери или Ник ще успеят.

Лили прокара ръка по челото си. Въздухът бе тежък, дори на сянка и макар че бе с една плажна рокля на Валери, тя почувства, че й прилошава от горещината. Само още малко, помисли си тя, и ще се приберем вкъщи. Когато погледна отново към Таргъс, очите й гледаха уверено.

— Искаме да те попитаме за полета до Лейк Плесид. Ти ни откара със самолета до там — мен и Сибил преди година и половина — през януари. Сибил се върна обратно още на другия ден. Аз останах.

— Самолетът, който катастрофира — каза Таргъс. На лицето му не трепваше нито едно мускулче.

— Да, и пилотът Карлтън Стърлинг почина. Той бе съпруг на Валери.

Таргъс се извърна.

— Наистина съжалявам да го чуя. — Той преглътна, мускулите на лицето и врата му се бяха изпънали.

— Следователите откриха вода в резервоарите — продължи Лили. — В двата резервоара. Питахме се… ти си бил там, поне част от времето, защото щеше да ни връщаш обратно… питахме се дали не си видял някой на летището, който да е бърникал по самолета.

— Защо? — Въпросът беше като изстрелян. — Защо някой би направил нещо? Имало ли е хора, които са искали да го убият?

Лили потрепери и затвори очи.

— По дяволите, съжалявам, Преподобна… ох, Исусе, нямах намерение да ругая… проклет да съм, не трябваше да казвам… ох, по дяволите… — Объркан в думите, които употребяваше ежедневно, но не би си позволил пред Лили, той избухна. — Извинявай! Не мога дори прилично да говоря! Искам да кажа, да ме извиниш, Преподобна Лили…

Ник каза тихо:

— Ние не знаем дали някой е искал да го убие или не. Но след катастрофата, когато все още е бил жив, но ранен, той е казал категорично, че това не е случаен инцидент. Бил е сигурен, че някой го е направил. И е бил сигурен, че е жена.

— Коя?

— Мислехме, че вие може би знаете.

— Не. Не, сър. Нищо не знам за това. Искам да кажа, че си гледам работата, просто возя със самолет хората, нали разбирате, там, където искат. Това е всичко, което върша.

— Ти си внимателен — каза меко Лили. Очите й бяха широко отворени и изпълнени с решителност. — Ти си отличен пилот, винаги си забелязвал какво става около теб, независимо дали си във въздуха или на земята. Ти не пропускаш нищо, Боб.

Той поклати глава.

— Съжалявам.

— За мен е много важно да науча — намеси се Валери. Гласът й бе нисък и Таргъс трябваше да се наклони към нея, за да я чуе. — През цялото това време аз така и не разбрах защо катастрофира нашият самолет. Ако знаех, че грешката е на съпруга ми и че наистина е инцидент, това би ме удовлетворило. Не искам да науча нещо по-особено. Искам да знам.

— В летенето винаги има мистерии — каза Таргъс.

— Много ли?

— Не са толкова много, но има неща, които никога не разбираме. Не знам нищо за полета на вашия съпруг.

— О, Боб — въздъхна Лили, — не казваш истината.

— Съжалявам, Преподобна Лили.

— Че ме лъжеш?

Той не отговори.

— Мисля, че не съм искала повече от хората, отколкото те могат да дадат — каза Лили. Гласът й бе тих, но в ритъма и със звучността, които имаше, когато говореше от амвона. Изглеждаше някак по-възрастна, по-висока, седнала с високо изправена глава в градинския стол. — Аз моля хората само да изпълнят задачата си. Искам това от теб, скъпи Боб. Ти можеш да летиш на най-големите самолети по целия свят, но това е само част от онова, което си ти. Ти си добър човек, човек обичащ семейството си, интелигентен, наблюдателен. Ти си честен човек. Ти не би подкрепил извършването на злина. Ти не би оставил злото да триумфира, ако го видиш. Ти обичаш хората.

Таргъс клатеше глава тъжно, но упорито.

— Не съм чак дотам добър. Повечето хора не са добри, Преподобна Лили. Ти винаги си мислила най-доброто за хората, разбираш ли, ти ги мислиш за светци, но те не са. Те са дребни, егоисти, и единственото, за което ги е грижа, разбираш ли, е да спасят кожите си…

— Какво се случи на летището в Лейк Плесид? — попита Лили. — Кажи ни. Какво видя?

— Много е трудно, разбираш ли, Преподобна Лили, когато някой мисли, че си добър, искам да кажа, тежко е като преса, която те притиска надолу…

— Аз вярвам в теб — каза Лили простичко. — Ще ни кажеш ли какво си видял?

Мрачното му лице обилно се потеше от горещината.

— Тя ми каза да направя нещо, за да го задържа там — каза той и в гласа му се почувства облекчение, защото най-после беше произнесъл нещо, което бе потискал от толкова време. — Разбираш ли, така че да не може да отлети веднага. Имаше някаква среща и тя мислеше, че той може да се опита да спре нещо, което тя искаше да направи, както и да е, така че ми каза, разбираш ли, направи нещо на самолета му, за да не може да излети, когато поиска. Не беше с цел да го убие, трябва да ми повярваш за това, Преподобна. Господи, това не бих направил и след милион години. Тя — също. Тя просто искаше, разбираш ли, да го задържи там известно време. Така че аз си помислих, че най-лесното беше, ъъ… да сложа, разбираш ли, вода в резервоарите.

В дървото над тях една птица изпя дълга трела. Валери заби нокти в дланите си, прилошаваше й. Тя е убила Карл. Тя е убила Карл. Тя е убила…

Ник взе ръката й и тя автоматично му подаде дланта си. Пръстите му се вплетоха толкова здраво в нейните, че чак изпита болка, но това я накара да дойде на себе си. Изведнъж се почувства изпълнена с ярост. Седеше и наблюдаваше Таргъс.

Лили, бледа почти като дух, също го гледаше.

— Да — каза тя, почти шепнейки.

— Така че той би си помислил, че има теч, разбираш ли, нещо много сериозно — Таргъс продължи с монотонен глас. — Обикновено това е наистина сериозно, да има толкова вода. Трябва да се изпразнят резервоарите, да се направи проверка от механик, да се заредиш отново с гориво… това би отнело почти цял ден. Това беше всичко, което искаше тя.

Никой не проговори.

— Е, искам да кажа, как по дяволите бих могъл да знам, че глупавото копеле няма да направи предполетна проверка? Извинявай, Преподобна… извинявайте мисис Стърлинг… просто, защото той не би трябвало да катастрофира! Нямаше никаква причина. Когато чух за това, първото нещо, което си помислих беше, че е имало нещо друго не в ред със самолета. Отвратително съвпадение, но би трябвало да е така. Нямаше причина вината да е във водата, защото той при всяко положение би трябвало да я открие. Е, както и да е, това си представях, докато не чух целия отчет и тогава, разбирате ли, проклето да е, само защото е бил глупак, аз трябваше да се чувствам като убиец? — Той скри глава в ръцете си. — Съжалявам — каза отново той глухо. Погледна към Валери. — Какво бих могъл да кажа? Че онзи е умрял заради нещо, което съм направил, но един вид случайно? Не можех да говоря с никой. Не можех да говоря с нея. Тя се държеше като че ли никога не сме летели до там и обратно. И нямаше за какво да говоря с нея. Тя си върши нещата и си живее в своя свят. Свят, в който може, разбирате ли, да действа така, че всичко да върви по волята й. Тя ми плати много пари за тази малка работа, но можеше и да не го прави. Нямаше начин да проговоря и тя знаеше това. Помислете си само, той сам се уби, защото е излетял, без да направи предполетна проверка.

Горещ порив на вятъра завъртя прах около обувките му и той заизтърсва краката си като ученик.

— Какво ще стане сега? — попита той.

Сибил бе в кабинета си в Морган Фармс, когато Валери и Ник пристигнаха. Лили оставиха в къщата на Валери във Фолс Чърч и след това продължиха за Мидълбърг.

— Сигурно е в къщата — каза Ник, когато стигнаха до фермата. — Ако не искаш да се срещаш с нея вътре, напълно те разбирам.

Валери се взираше в познатия й пейзаж. Някога мястото беше спокойно убежище от светската врява. Сега в красотата му витаеше нещо злокобно, защото даваше подслон на Сибил и интригите й.

— По-добре би било да не влизам, но не виждам как бих могла да стоя настрана… — Гласът й все още трепереше. Беше ядосана и разтърсена от чудовищната постъпка на Сибил. Какво се беше опитала да направи, какво е искала да направи? — просто не можеше да се успокои.

— Няма нужда да влизаш — възпря я Ник. И неговите мисли бяха объркани, но знаеше, че за Валери е много по-тежко. Изкара колата на тревата до пътя и спря. — Може би е твърде скоро…

Тя поклати глава.

— Тя е убила Карл! Убийство. Не спирам да си повтарям, не спирам да се опитвам да разбера, но е толкова невероятно, толкова ужасно… Ник, но не виждам и смисъл! Хората не убиват, за да разрешат проблемите си!

— Не твоите познати, нито моите. Да благодарим на Бога, че повечето хора не са такива. Но за твърде много това е въпрос на избор. Никога не съм мислил, че Сибил може да е от тях. Ужасен съм, разбираш ли? И двамата я познавахме, а аз бях толкова близък с нея, доколкото може да бъдеш близък — и нито един от двама ни не е подозирал… — Той пое дълбоко дъх. — Валери, мисля, че е по-добре да не се намесваш, ако влезеш с мен вътре.

— Да, разбирам. Това имах предвид. Не виждам как бих могла да го избегна. Ако въобще някога успея да се примиря… О, Господи, как да се примириш с такова нещо? Тя е убила Карл. — Тя затвори очи за момент. — Да, разбира се, ще дойда с теб. Не е моментът да се правя на плашливо момиченце.

Ник се обърна към нея. Те бяха сами на правата отсечка от пътя. Нощта бе почти паднала — време, когато повечето хора си бяха вече вкъщи. Единствените признаци на живот бяха пасящите в далечината коне, които заради горещината бавно се движеха и напомняха на пълзящи сенки. Ник взе ръцете на Валери.

— Времето не е подходящо за много неща. Прекалено грозно е. Но преди да продължим нататък, искам да ти кажа колко много те обичам. Трябваше да ти го кажа веднага, но предполагам, че не съм крил съвсем чувствата си. Обичам те от мига, в който те видях за първи път. Ти бе част от мен през всичките тези години, каквото и друго да съм правил в живота. Когато те намерих отново, разбрах колко много си ми липсвала и колко много съм искал да върна всичко обратно. Мисля, че ние направихме нещо повече — открихме нещо много по-добро — и единственото, което искам сега е да му се насладим.

Валери се наведе към него и го целуна. За момент потуши яростта и отвращението към Сибил. Това беше един малък отрязък от мир и красота, който им принадлежеше. Ние ще се върнем към чувствата, помисли си тя, но след като изживеем днешния ден. Или след утре. Или когато всичко това свърши.

— Това е най-подходящото време. Каквото и да става около нас, всички лоши моменти в живота ни са минало. — Истина беше. Толкова бяха станали близки. Зад тях бяха останали всички детински пререкания и дрязги, които я караха да мисли, че никога няма да постигнат съгласие. Запита се дали всеки трябва да премине през някакъв вид детство с друг човек, преди да изградят взаимоотношения на възрастни хора. Каква загуба на време, мислеше си тя със съжаление. А може би не? Може би това означава, че те с Ник са пораснали заедно и вече бяха готови да създадат нещо много по-хубаво от онова, което всеки от тях е притежавал преди.

— Обичам те, Ник — каза тя с устни върху неговите. — Обичам Чад, обичам теб и обичам да мисля за всички неща, които можем да направим заедно, ние тримата. О, Господи.

— Какво? — Той я отдели от себе си. — Какво има?

— Ник, няма да можем да направим предаване за Грейсвил. Аз не мога да го направя, твоят канал не може. Ние не можем да сме хората, които ще изложат на показ Сибил.

— Заради Чад? — попита Ник.

— Разбира се. Защо не помислихме за това? Толкова бяхме погълнати от разследването, чудехме се как да го направим, но няма начин. Други хора ще го направят. Не трябва да бъдем ние.

— Не, не трябва — съгласи се той тихо.

Валери го изгледа внимателно.

— Ти се отпусна. Ник, защо не ми каза нищо? Мислил си за това, а не си ми казал.

— Но това е твоето предаване. Не знаех как да ти обясня.

Гледаха се дълго в очите и накрая Валери се усмихна.

— Може би това е истинската ми работа в E & N — почти-предавания за „Експлозия“. Има разлика, нали? Повечето хора продуцират и излъчват телевизионни предавания. Колко от тях получават заплата за почти-предавания.

— Благодаря ти — каза Ник. — Ненавиждах мисълта, че аз трябва да ти кажа.

— Но аз никога не бих го направила. Как бих могла да живея с Чад, ако започна по този начин? — Ник я привлече към себе си отново, но тя се дръпна. — Откога мислиш за това?

— От днес. Досега си мислех, че можем да направим предаването, без да я замесваме. Тя дори не е член на борда, нали знаеш. Можехме да покажем борда, построяването на Грейсвил, разкритията на Ал Спиир и да акцентираме главно върху Лили, която е била използвана от всички. Можехме да направим всичко това и никога да не споменем Сибил.

— Но промени намеренията си, когато видя Боб Таргъс. Защото на Чад отведнъж ще се стовари твърде много.

— Точно така. Той ще открие за Грейсвил — ти си права, разбира се, ние не можем да спрем това — и ще разбере за участието й в катастрофата на самолета, защото трябва да се каже на полицията. Но той не трябва да разбере, че неговият баща и жената, която ще стане първата истинска майка, която въобще е познавал, са двамата, разгласили историята за Грейсвил. Дали ще споменем или не Сибил, тя е толкова дълбоко замесена, че всеки телевизионен репортер ще стигне до нея още на другия ден и ще излезе, че ние двамата сме го насочили. Съжалявам, Валери. Бих искал да можехме да го направим. Казах го и преди това, нали?

— Надявам се, че няма да го казваш отново — отвърна тя леко усмихната. — Всичко е наред, Ник, свърши, изчезна. Ще намеря нещо друго. Ще потърся, само веднъж да свършим с това тук.

Той я притисна към себе си. Толкова й беше благодарен, че се попита как е живял без нея през всичките години. Държейки се един за друг, те се целунаха отново, наведени над лоста за скоростите.

— Много сме стари за кола — каза Валери. — На нас ни трябва ложе, дебел килим, или поне легло…

— Очаква ни — каза Ник. — Къща, която ни очаква, живот, който ни очаква… Те се целунаха отново, но кратко, защото думите му им напомниха, че още нещо ги чакаше преди това. — Нека да свършим. — Валери се облегна назад, а той запали колата и те се отправиха към Морган Фармс.

— Мисис Ендърби работи — каза икономът. — Можете да почакате в покритата градина, но може да отнеме часове. Препоръчвам ви да уговорите среща за друго време.

Ник написа няколко думи на визитната си карта.

— Мисля, че трябва да види това. Ние ще почакаме тук.

Икономът се поколеба, след това взе картата и излезе.

След по-малко от минута на вратата се появи Сибил.

— Колко невероятно — каза тя. Гласът й звучеше безизразно. Бледосините й очи измерваха и двамата, също без всякакъв израз. — Е, къде да отидем, за да говорим? Валери, ти предложи. Познаваш добре къщата.

— Това е твой дом — изрече високо Валери. — Ще отидем там, където ти предложиш.

Сибил замълча, обърна се и тръгна, без да погледне назад. Те я последваха по коридора към библиотеката, засенчена от спуснатите пердета и почти ледена от климатичната инсталация.

Сибил седна в кресло с висок гръб до един китайски параван. Носеше тъмен ленен панталон и бяла блуза и на Валери заприлича на остаряла черно-бяла фотография.

Ник седна на кадифено канапе. Валери понечи да седне до него, но промени намерението си и седна отсреща. Помежду им имаше ниска масичка за кафе, а столът на Сибил се намираше в другия край на масата. Валери изведнъж си спомни, че преди много години бяха преживели подобна среща в китайски ресторант в Пало Алто. Бяха пили наздравица, като че ли за това къде ще бъдат след десет години. Но никога не сме могли да предположим, че нещата ще се обърнат точно така, мислеше Валери. Ние тримата — непознати, любовници, приятели, врагове. И от всичко това Ник и аз ще трябва да изградим живот.

На вратата се появи икономът.

— Би ли желала мадам разхладителни напитки?

— Не. — Сибил гледаше единствено към Ник като че ли двамата бяха сами и чакаше.

— Този следобед ходихме да се видим с Боб Таргъс — каза Ник, — да го питаме…

— Това е лъжа — грубо го пресече Сибил. — Той се премести.

— Още не е. Събираха багажа. Отидохме да го питаме дали знае нещо за катастрофата със самолета на Карлтън Стърлинг.

Замълчаването беше съвсем кратко.

— Разбира се, че не знае. Откъде ще знае?

— Защото е бил там. И ни каза какво е направил на самолета, преди да отлетите за Вашингтон.

— Това шега ли е? — попита Сибил. — Нямам представа за какво говориш. Таргъс беше служител, на който не може да се разчита — нечестен и недостоен. Измисляше си истории, на които никой не вярваше. Ако е казал, че е правил там нещо, трябва да си луд да му повярваш. Както и да е, катастрофата беше преди година и половина, разследването приключи. Ако това е всичко, което си дошъл да ми кажеш, аз имам работа.

— Таргъс ти е бил пилот от доста време. Мисля, че ти би се освободила от него, ако е бил човек, на когото не може да се разчита. Дойдохме да ти кажем, че той призна, че е сложил вода в резервоарите на самолета на Карлтън. Каза, че си искала да забавиш Карлтън, не да го убиваш, но да го забавиш — да не се върне във Вашингтон веднага. Таргъс каза, че си му наредила да направи така, че да му се наложи някаква поправка, която да го задържи поне няколко часа. Таргъс е измислил да сложи вода в резервоарите. И разбира се, Карлтън бе убит.

— Копеле такова, искаш да кажеш, че аз съм го убила — гласът на Сибил беше леден и равен, почти като механичен. — Искаш да кажеш, че съм наредила на Таргъс да… каквото е направил…, тъй че аз съм виновната. Това ли казваш? Обвиняваш ме, че съм убила оня глупав задник, който не е знаел дори че трябва да направи предполетна проверка, преди да излети. Ти си луд. Каквото и да е казал този лъжец, аз нямам нищо общо със самолета на Карл. Защо ще имам? И не ми пука какво е направил.

— Имала си връзка с него — каза Валери тихо.

— Не беше от интересните — изсмя се Сибил с презрение, като въртеше очи из стаята, без да среща погледа на Валери. — Беше глупав, тъп и ленив в леглото. Много ниски са ти стандартите, Валери, лягаш — тя хвърли бърз поглед към Ник, — с каквото ти падне.

Ник и Валери я гледаха мълчаливо. Тя отново погледна Ник.

— Беше много отдавна и аз едва го познавах. Изобщо не ме е било грижа какво е правил и кога. Просто исках да го махна от пътя си.

Ник кимна.

— Точно това каза и Боб Таргъс.

Сибил сви устни.

— Не можеш да ме уплашиш Ник, твърде добре те познавам. — Седеше вдървено, а лицето й бе като маска. — Искаш да ме унищожиш. Не понасяш, че Чад ме обича повече от теб: държеше ни далеч един от друг, откакто се е родил. А сега искаш да ме унищожиш само защото ми върви. Опитваш се да разрушиш Грейсвил. Изпратил си тази жена да задава на членовете на моя борд въпроси, които няма право да задава, за да ги накара да ми обърнат гръб. Но сигурно си луд, щом си въобразяваш, че ще ме изоставят. С това няма да стигнеш до никъде, аз съм по-силна от теб. Много ми е минало през главата.

Ник се наведе напред.

— Сибил, изслушай ме. Би трябвало да отидем в полицията с признанията на Таргъс, но не го направихме, все още не сме. Трябва да помислим за Чад. Искаме да го предпазим, колкото е възможно и да помислим как да му кажем за всичко, което е станало. А може би ние грешим, може би Таргъс не е казал истината. Ако имаш друго обяснение, бихме искали да го чуем. И за парите, които Карлтън ти е дал. Ние открихме, че…

— Кои са тези ние? — попита Сибил, гледайки право в Ник. — Аз говоря с теб, ще изслушам теб, но няма да разговарям с никакви ние.

— Ще трябва да ме изслушаш, каквито и думи да употребявам. Не работя сам по въпроса. Двамата с Валери заедно проучвахме Грейсвил и ти знаеш. Имаме информация за сумите, които са измъквани от Фондацията, имаме…

— Нищо нямате! — отсече механично тя. — Говориш за полиция — на мен, на съпругата си! Говориш, че ще отидеш в полицията! С какво, за бога? С няколко слуха, които си изровил, подобни на клюките за онези задници Бакърс и си мислиш, че всичко ти е в кърпа вързано. О, като ме унижиш, ти ще станеш много известен нали? Аз бях твоя жена! Аз съм майката на сина ти! Но ти ще ме пожертваш, за да увеличиш аудиторията си, която иска все повече мръсотии! Ти, копеле, ти би направил всичко…

— Ние няма да направим това, Сибил — намеси се Валери спокойно. Опитваше се да не трепери в ледената стая. Голите й ръце и крака настръхнаха от студа, но тя няма да ги разтрие, няма да даде никакъв признак на Сибил, че замръзва. — Информацията ще се узнае — не може повече да се държи в тайна — но ние не искаме да сме хората, които ще я представят по телевизията. Но други ще го направят.

Сибил гледаше втренчено Ник. Чертите на лицето й се бяха опънали, а кожата й — потъмняла от гняв.

— Никой няма да го направи. — Тя не изговаряше докрай думите, за да не прозвучи някакво трепване. — Коя си мисли, че е тя? Ще ми се прави на благородна, нямало да бъде тази, която ще разправя лъжи по телевизията за мен? Тя не е благородна, тя няма нищо! Ти нищо не знаеш за мен. Карл ме подлудяваше, молеше ме да взема парите му, молеше ме да се оженя за него и да се отърве от хубавелницата, за която е женен, но аз не можех да го търпя. Доскучал ми беше до смърт. Ти си глупак Ник, да се забъркваш с нея. Тя унищожава всеки мъж, до който се докопа.

Валери се изправи вбесена, измръзнала, с едно-единствено желание — да излезе оттук, навън!

— Ти го уби. Ти взе парите му, нашите пари и го уби, за да ги присвоиш. Никога нищо не те е задоволявало, Сибил, и ти би направила всичко, за да получиш още. Не ти стигаше, че уби Карл, ти крадеш от парите, които хората изпращат на Лили. Ти я манипулираш, използваш добротата и невинността й, защото можеш да разчиташ на нея. Ти знаеш, че тя те обича и че не би слушала никой, който каже нещо против теб. Дори сега тя не може да повярва в казаното от Боб Таргъс…

— За какво говориш? Тя не знае нищо за тези работи! Тя ми се обади. Тя винаги ми се обажда, за да ми каже къде е. Тя е болна. Отседнала е при приятелка…

— Отседнала е при мен. Тя беше с нас днес следобед, когато говорихме с…

— Това е лъжа! — Сибил скочи от стола и се втурна към другия край на стаята, за да застане колкото може по-далеч от Валери. — Никога не би дошла при теб. Дяволски добре знаеш това! Искаш да ме нараниш. Цял живот си правила това, опитваше се да ме накараш да се чувствам като нищожество пред теб. Въобразяваш си, че можеш да си като мен и да вземеш всичко, което имам! Видях те в къщата на Ник да се лигавиш с Чад. Искаш сина ми, искаш мъжа ми, искаш Лили! Не искаш да признаеш, че аз съм по-добрата. Ти искаш да съм бедна, безпомощна, както когато се запознахме… по дяволите, върни се тук! Няма да ми се измъкнеш!

Валери беше на вратата. Трепереше от ужас, от болезнената ярост на Сибил, натрупаната злоба, подхранвана с години. Почувства, че отровата на Сибил я обвива като дебелостволо увивно растение и изцяло я откъсва от живота: Ник, Чад, приятели, работа. Няма да й позволя. Тя няма да унищожи красотата в света, да ни свлече в нейния свят на омраза и смърт.

— Ще ти го кажа сега, защото се надявам никога да не се видим отново — каза тя напрегнато, заради усилието да не потрепери гласът й. — Някога, много отдавна, си мислех, че можем да бъдем приятелки. Това е било всичко, което съм искала от теб. Никога не си го вярвала, но е истина. Ник, Чад и Лили са част от моя живот, защото се обичаме, не заради някаква конспирация срещу теб. Ние изобщо не мислим за теб, когато сме заедно, въпреки че знам, че ти е трудно да повярваш. Ти не разбираш значението на думи като любов, приятелство или поне привързаност. Не разбираш какво е почтеност или приличие. Използваш хората и после ги изхвърляш. Ти уби съпруга ми и единственото, което искам, е да те пратя по дяволите.

Тя отвори вратата.

— Ще те почакам навън — обърна се тя към Ник и излезе.

Сибил отвори уста, но не се чу никакъв звук. Тя се наведе към един стол задъхана. Виеше й се свят и нещо ставаше с очите й, всичко в стаята й изглеждаше неясно и разлюляно. Като че ли гледаше през вода. Тя сграбчи края на стола и се задържа да не падне. Не мога да го понеса. Всички са срещу мен. Нужна ми е закрила!

Ник стоеше прав и тя присви очи, за да фокусира погледа си.

— И ти бягаш, нали? Тези безумни обвинения… ти каза, че ще изслушаш моята страна…, а бягаш.

— Не си ми казала нищо — каза той.

— А защо? Не ти го дължа. Дадох ти най-доброто, което имах и то не бе достатъчно добро. Ти ме напусна заради нея. Няма да говоря. Ти ще го използваш срещу мен. Положението ти е безнадеждно, казвам ти. Мъчиш се, мъчиш се и въпреки това не успя да създадеш това предаване. Ти не знаеш нищо за финансите ни и никога не ще научиш! Разполагаш с измислиците на един пилот, когото сме уволнили за лъжа, но това няма нищо общо с Грейсвил. „Вода в резервоарите!“ — изкрещя тя превзето. — Кой по дяволите го знае това, и кой го е грижа? Хората се интересуват от секс и пари и ти точно за това ровиш в Грейсвил. Но не си открил нищо, нали? Не си открил нищо, което да се навърже. Наникъде си. Защо просто не се откажеш? И оная кучка, също. Ние двамата можем да се съберем заедно, нали? Този път ще работим заедно. Ще те направя член на борда на Фондацията и ще излъчваме проповедите на Лили и по твоя канал, два или три пъти седмично, ако искаш. Нямаш представа колко са доходоносни. И ти би могъл… бихме могли да се грижим един за друг. На Чад ще му хареса, знаеш, че е така. Толкова е просто. Винаги е било просто. Направихме няколко завоя, това е. Ник, изслушай ме!

— Валери ти каза, че ние няма да правим предаване — каза Ник бавно и тежко. Мъчно му беше за Чад. И за Сибил — също. — Но това не означава, че не сме научили предостатъчно и че не трябва да съобщим на други. Всичко е свързано. Всичко е свързано с Карлтън. Той е инвестирал тринайсет милиона долара в Грейсвил по времето, когато сте имали връзка. Предполагам, че това ще мине в частта — секс, а от цялата история вони на пари. Ти си завличала големи суми от всички фондове, участващи по някакъв начин в Грейсвил — пари за продажбата на земята, разходите по строежите, дарения, членство…

— С това въобще не си запознат!

— … над четирийсет процента от всичко отиват за теб и твоите партньори. Карлтън е бързал да се прибере, за да присъства на приключването на сделката за земята — може би, за да я спре, никога няма да разберем — когато е катастрофирал самолетът му, след като е бил повреден по твоя заповед. Това са връзките, които ние направихме.

— Слухове! Лъжи! Нямаш доказателства!

— Ние натоварихме счетоводител да прегледа сметководните ви книги. Предполагам…

— Лъжеш! Няма начин…

— Намерихме, Сибил. Предполагам, че ще получиш известие от данъчните служби тези дни. А Боб Тагър ще дойде при Валери тази вечер, за да запише изявление за нас. Ако имаш нещо да кажеш — ако хората са ни лъгали и ние не сме разбрали — кажи ми. Не обвинявай Боб, че е лъжец, кажи ми как се случиха всички тези неща. Ти ще трябва да се защитиш сама, или да подпомогнеш разследването, иначе никой няма да ти помогне.

— Ти, копеле мръсно. Принуждаваш ме да се унижавам. Предпочитам да загубя всичко, което притежавам.

Ник я погледна. Приличаше на тъмна статуя. Единственият признак на живот бяха бледосините й очи, които проблясваха в сянката.

— Може и така да стане — каза той. Изведнъж усети колко му е студено. По някое време бе развил навитите ръкави на ризата си, но не беше достатъчно. — Ако промениш решението си, обади ми се. Ще бъда у Валери, или вкъщи.

— Вън! — Тя го видя да затваря вратата зад себе си. Остана там, където беше, облегната на стола и задъхана.

Ще бъда при Валери или вкъщи.

Вдигна една мраморна подпорка за книги и я захвърли по дължината на стаята. Тя счупи стъклата на вратичките на шкафа за оръжие, които се разхвърчаха и паднаха на парчета върху тъмния килим. Блестяха слабо на мъждукащата светлина, която проникваше през спуснатите завеси. Когато звукът заглъхна, в стаята стана тихо. Чуваше се само слабото съскане на студения въздух и хриптящото дишане на Сибил.

Никой не влезе. Твърде често им казваше да я оставят сама. Винаги й е било достатъчно да знае, че има и други в къщата, не ги искаше близо до себе си. Остана така изправена, докато дишането й се поуспокои. По някое време по-късно икономът я попита дали ще вечеря вкъщи.

— Не — каза Сибил. Той хвърли бърз поглед към шкафа с оръжията, оправи гънките на едно от пердетата, откъдето можеше да проникне слънчева светлина и излезе. Тя не помръдна.

Ник лъжеше, че няма да има предаване по телевизията. Сигурна беше. Лъжеше и за счетоводителя. Външен човек не можеше да премине през охраната. Не беше подозирала, че Ник може да е такъв лъжец. Но има ли значение колко незначителна или невярна е информацията му, защото той щеше да направи все пак предаване от нея. Сибил винаги бе постъпвала така, а и всеки друг. Това тя не можеше да спре. Единственото, което й оставаше, беше да чака и да се бори с обвиненията.

Лъжи и предположения. Фондацията ще успее да оцелее и след тях. Все пак ще трябва да направят някои промени. Ларс Олсен ще трябва да стане президент. Необходима им е абсолютната му почтеност, за да се преборят със скандала. Флойд ще го приеме спокойно — винаги е правил каквото му се каже. Икономът й бе казал, че е звънял тази сутрин, докато е била заета. Тя ще му се обади утре и ще му каже да подаде оставка като президент.

Но истинската опасност не беше Фондацията.

Тя се отпусна бавно надолу и седна на пода, наведе се напред със здраво скръстени на гърдите ръце. Знаеше коя е истинската опасност.

Боб Таргъс. От години го държеше на заплата, даваше му премиални, поверяваше му и някои деликатни задачи… и сега това слабохарактерно, нелоялно копеле се превръщаше в истинска опасност. Толкова време си бе държал устата затворена и изведнъж, най-неочаквано, да проговори пред някого…

Трябва да го спре, да предотврати записа. Ако няма доказателства, ще остане само неговата дума срещу нейната — някакво нищожество пилот срещу Сибил Ендърби — кой би му повярвал? По-добре да го заглуши, да го няма, да е мъртъв.

Мъртъв.

Разбира се. Какво друго би могла да направи? Как иначе би била сигурна, че няма да проговори пред други? Не можеше да спре Ник да направи каквото пожелае с Грейсвил, но можеше да запуши устата на Таргъс.

Изправи се сковано и пристъпвайки между счупените парчета стъкла, тръгна към шкафа с оръжието. Отвори разбитата врата и извади една пушка. Напоследък не бе тренирала по мишена, нито бе ходила на лов, но това не я безпокоеше — никога не пропускаше целта. Наистина ми е липсвал ловът, помисли си тя, развеселена от собствената си шега. Време е да се заловя отново.

Боб Таргъс ще дойде у Валери тази вечер, за да запише изявление за нас. Какъв глупак е Ник, че й каза. Човек би помислил, че я познава по-добре. Били са женени, в края на краищата, живели са заедно, имаха син… Нищо ли не бе научил?

Аз се учих, мислеше Сибил. Само затова успях.

Взе шепа патрони и излезе от къщата през вратата, водеща към гаража. Избра най-близкостоящата кола — елегантна и бърза — Тестаросса, една от първите покупки с парите, получени от Фондацията. Но излизайки от гаража тя установи, че въобще няма представа къде живее Валери. Копелето му с копеле, защо не спомена и адреса, докато говореше за записа тази вечер? Остави пушката в колата, върна се обратно в библиотеката и потърси името на Валери в телефонния указател.

Намери името и адреса. Фолс Чърч, помисли си, странно място за човек, който се предполага, че е загубил всичките си пари. Сигурно е имала нещо скрито и никога не е казвала на Карл. Господи, каква кучка! След това се върна отново в колата и подкара към Фолс Чърч.

Колкото повече приближаваше орбитата на Вашингтон, толкова трафикът ставаше по-натоварен. Тя ловко избягваше колите и пешеходците, изведнъж почувствала неотложността на задачата си. Таргъс ще дойде тази нощ. Какво ли значеше тази нощ! Беше осем и половина. Слънцето бе залязло, но жегата не бе намаляла. Издигаше се на вълни от нагорещения паваж, а постоянно духащият вятър я разнасяше. Кога свършва вечерта и започва нощта? Осем часа, девет? Десет? Полунощ? Тя приближи адреса и след това намали скоростта, когато видя пред себе си малката къщичка, заобиколена от празни терени. От другата страна на улицата започваше парк, изправящ се като стена от кестени. Когато го забеляза, Сибил почувства тръпка на задоволство. Като по поръчка.

Колата на Ник беше паркирана близо до къщата, в края на кръга, очертан от светлината на лампата над входната врата. Не е съвсем светло, но достатъчно, зарадва се Сибил. Направо приказно. Друга кола, освен тази на Ник, не се виждаше наблизо. Таргъс все още не е дошъл. Пристигнала е точно навреме.

Паркира колкото можеше по-далеч от най-близката улична лампа и като прегърна пушката, се отправи към най-близката група дървета. Не беше чак толкова добре, колкото си представяше: вятърът бе силен и люлееше тънките клончета на смрадликата. Пречеше на зрителното й поле. Няма да е задълго, помисли си тя, ще утихне. Тя намести пушката до дънера на едно дърво и замря в очакване.

Само веднъж забеляза движение зад прозореца отсреща. Някой преминаваше през стаята. Иначе прозорците изглеждаха пусти и тайнствени. Караха я да се чувства като просяк, надзъртащ в чужди домове. Представи си как Ник се движи вътре, разположил се на облегалката на фотьойл, как отхапва ябълка и отваря вестник. Преди да се възпре, тя вече си го представяше в леглото с Валери. По дяволите. Опита се да заличи образите им от съзнанието си. Може би ще убия и него? И нея? Заслужават си го.

Наблизо спря кола и тя се напрегна, но се оказа, че е на човек от другата къща. Той извади от багажника чувал с дървени въглища и се прибра. След няколко минути вятърът довя щипещата миризма на газ, а след нея — на разгорени дървени въглища. Представи си семейство, събрано около барбекю. Самата тя не изпитваше никакъв глад.

Премина жена, която водеше куче на каишка, след малко дете на велосипед с три колела, до което крачеше баща му. Тийнейджъри пресякоха улицата, кискайки се. По-добре да не се пречкат, закани им се мислено Сибил. И тогава пристигна друга кола, паркира до тази на Ник и тя видя, че от нея излиза Таргъс.

Вдигна пушката си, целейки се в широкия му гръб, докато той затръшна вратата и се отправи към входа. Но вятърът бе още силен и клончетата пред нея непрекъснато се движеха. Вбесена, тя ги отстрани с дулото на пушката. Той вече звънеше на вратата. За нея ставаше късно. Вратата се отвори. Тя се прицели отново в гърба му. Клончетата пак й се препречиха, но вече нищо не можеше да я спре. Тя стреля.

Чу се вик и Таргъс падна. Видя го, че се опитва да се изправи. Вбесена от неточността си — проклетият вятър! — тя стреля отново. Но точно в този миг Лили се бе втурнала напред, за да помогне на Таргъс и вторият изстрел улучи нея.

— Лили! — извика Сибил. Ник и Валери пренесоха двете тела в къщата и затвориха вратата. Сибил постоя известно време като статуя. След това побягна.

Глава 30

Зазоряваше се, когато Ник се прибра вкъщи заедно с Валери и Розмари. Заведе Розмари в апартамента на третия етаж, носейки малката чанта, която тя си бе приготвила, преди да тръгнат. След стрелбата тя не можеше да спре да трепери и повтаряше непрекъснато, че трябва да отиде някъде. Ник предложи тя и Валери да дойдат в неговата къща и да останат колкото искат.

Той я разположи на третия етаж, увери се, че се чувства удобно и слезе в своята стая. Валери вече бе в леглото. Отпусна се до нея и двамата се вкопчиха мълчаливо един в друг. Искаха спокойствие и сигурност, че са заедно и че ще бъдат заедно отсега нататък. Заспаха така, прегърнати, когато един час по-късно се събудиха едновременно.

— Би трябвало да позвъним в болницата — каза Валери.

Ник вече вдигаше слушалката. Той набра интензивното отделение.

— Лили Грейс — каза той. — Преди два часа й бе направена операция, бихме искали да знаем как е. Аз съм Ник Филдинг. — Той притегли към себе си Валери. — Не съм роднина, тя няма роднини. Но живее при нас, ние сме отговорни за нея.

— Да, спомням си — отговори сестрата. — Стабилизирана е, мистър Филдинг. Повече от това не може да се каже засега. Ако се обадите след два или три часа…

— Благодаря — каза Ник. До тогава ще бъдем там. — Той се облегна на една страна и привлече Валери към себе си. Краката й бяха между неговите, гърдите — притиснати в неговите, устните й — меки и отворени под неговите.

— Обичам те — прошепна той, целувайки я бавно и нежно. — Мечтал съм си да се събудим заедно. Това, разбира се, не е сутринта, за която съм мечтал, но пак е хубава, защото си тук. Искам да се оженим, не ти ли казах вчера?

Тя се усмихна.

— Допусках подобно нещо. Може би, защото същото искам и аз. — Те се раздвижиха, желанието бързо заличи спомена от предишната нощ. Валери бавно освободи краката си и обгърна с тях Ник. Съвсем леко, почти като продължение на разговора, той проникна в нея — плавно, дълбоко, почувства как тя се отваря към него. Легнали на една страна, прегърнати, те се усмихваха, а очите им изразяваха смесица от тъга и радост, обещание, че така ще бъде винаги. Любов и радост, които да ги подкрепят и в трагични моменти, топлота и близост да ги поддържат в мрак.

Вкъщи, помисли си Валери. Където и да сме, но заедно. Тя се усмихна на себе си, мислейки за страстта към удоволствията, която някога бе ръководила живота й и как тази страст се бе развила и променила. Любовта й към удоволствията не бе намаляла ни най-малко, но сега страстта й бе насочена към истински живот. Не бе открила всички неща, на които е способна: че умее да работи и работи добре, че умее да обича и обича добре, че умее да раздава себе си и го прави добре. Трябва да кажа на Лили, тя би разбрала. Всичките й проповеди бяха посветени на вярата в себе си, в това, което можем да бъдем…

При мисълта за Лили и за всички незавършени проблеми, които седяха пред Ник и нея, тя се раздвижи.

— Обичам те — прошепна тя, сложила устни върху сърцето му — и бих могла да остана тук цял ден, но ние наистина трябва да ставаме.

Той се усмихна.

— Някой ден, много скоро, ще останем така колкото време искаме. Прислугата ще внася непрекъснато храна и питиета, а в съседната стая ще свири тиха музика.

— И ще отговарят на всички телефонни позвънявания — засмя се Валери. — Харесват ми фантазиите ти.

— Имам и други. Но точно сега трябва да помислим за Чад, както и за Лили, и Боб.

— Трябва да му занесем нещо — предложи Валери колебливо и се изправи. — Книги? Ядене? Списания? Какво мислиш?

— Може би всичко, което изреди. Не мога да измисля нищо, което би го направило щастлив в момента, нали?

— Не. Не го очакват хубави неща — тя бавно поклати глава. — Толкова е тежко. Трудно е за възприемане, ужасно… Ще се върна след няколко минути. — И излезе да вземе душ.

Полицията претърси целия квартал. Полицаите пристигнаха три минути след позвъняването на Ник, но беше вече късно да се обкръжи парка или която и да е улица, но обиколиха навсякъде, а трима от тях отидоха в къщата на Валери. Ник ги отпрати:

— Ще бъдем в болницата, трябва да разберем за Лили. Там ще можем да разговаряме. — Тримата — той, Валери и Розмари — тръгнаха след линейката, отнасяща Лили и Таргъс в болницата.

Докторите и сестрите бързо се справиха. Таргъс, с раната от куршум в рамото, не беше в критично състояние. Лили веднага бе отведена в операционната.

Чакаха в една ниша встрани от главния коридор, с кресла от изкуствена кожа, с метални лампи по стените и разкъсани списания, разхвърляни на една масичка. Заглавните страници на списанията липсваха, рекламите и рецептите бяха откъснати, а кръстословиците — наполовина решени. Розмари постоя замислено, след това взе две списания и седна на едно от креслата.

— Трябва да се занимавам с нещо — каза тя почти с извинение. — Не мога повече да мисля за Лили или за всичко случило се… Никога нищо подобно… — Гласът й заглъхна…

Ник и Валери седяха на тясна кушетка, хванати за ръце.

— Полицията ще бъде тук — каза Валери. — Трябва да им кажем, че сме познали гласа на Сибил, нали?

Той кимна.

— Няма как да избегнем това. Ще говорим с Чад, преди някой репортер да надуши историята. Господи, какво можем да му кажем? Има твърде много…

— Сигурен ли си, че беше нейният глас, Ник? Аз помислих, че е така, но…

— Чувал съм я да вика доста пъти — отвърна той сухо. — А и тя има причина да се опита да попречи на Боб да се види с нас. Би трябвало да се сетя за това. — Той се раздвижи неспокойно и стана. — Ще й позвъня отново.

От автомата в ъгъла на помещението той набра номера на Сибил и изчака да позвъни няколко пъти.

— Не отговаря. — Той седна до Валери и отново взе ръката й. — Все още не се е върнала от екшъна по стрелба във Фолс Чърч.

Седяха тихо, погълнати от собствените си мисли.

— Чудя се какво ли ще стане с Лили? — попита Валери. — Тя ще трябва да започне сама да се справя с живота. Мисля, че никога досега не е била самостоятелна.

Ник кимна.

— В някои отношения тя разсъждава на нивото на Чад.

Валери се замисли.

— Не съм много сигурна. Лили знае много повече неща, отколкото показва.

— Каквото и да стане, ти сигурно ще бъдеш в течение. Бедничката ми, ти вече имаш грижи с Чад и Лили преди изобщо да сме родили собствени деца.

Валери се усмихна.

— Ще се справим някак си.

— По-добре е да побързаме с децата. Не ми се чака, нали?

— Не, как бихме могли? Аз съм на трийсет и четири и от години искам да имам деца.

— Някога не беше сигурна.

— Някога бях много млада и не знаех какво би означавало за мен да живеем като семейство.

Те се целунаха нежно. И тогава пристигна полицията.

Въпросът им беше един: кой е имал причина да стреля срещу Боб Таргъс и Преподобната Грейс? От казаното от Валери и Ник, те бяха разбрали, че снайперистът е стрелял най-напред в Таргъс, който е бил сам, когато са го улучили. Но веднага щом се е появила Преподобната Грейс, тя също е била улучена. Питаха кой има зъб на двамата.

— Имаме няколко свидетели — каза един от полицаите. — Няколко тийнейджъри са чули вик в гората. Вие също трябва да сте го чули. Звучало им нещо като „Лии“, но достатъчно близко до Лили, за да се усъмнят. Децата са се огледали и са видели жена да влиза в кола. Италианска — Тестаросса. В района вероятно няма и половин дузина такива коли, но можеш да се обзаложиш, че всеки хлапак на тая възраст знае много добре как изглежда всяка марка коли. Така че ние ще бъдем в състояние да проследим колата, няма да ни затрудни. Познавате ли някой, който кара Тестаросса?

— Да. — Ник почувства, че Валери стисна по-силно ръката му. — Името й е Сибил Ендърби.

— Ендърби? Чухте ли вика й?

— Да. Ние познахме гласа й.

— Коя е тя?

Ник почувства безпомощността си. Коя е тя? Телевизионен продуцент. Бивша съпруга. Съмнителна майка. Може би движещата задкулисна сила на Грейсвил. Жена, чиято водеща страст бе завистта. Злощастна жена.

— Тя е телевизионен продуцент на „Часът на божията милост“. Боб Таргъс беше пилот на корпорацията „Часът на божията милост“, докато преди няколко седмици самолетът не бе продаден. Той щеше да дойде в къщата на мисис Стърлинг, за да говори за вероятното участие на Сибил… мисис Ендърби… в самолетната катастрофа преди година и половина.

Полицаят се намръщи.

— Не схващам връзката. Преподобната Грейс и самолетна катастрофа?

— И ние все още се мъчим да го проумеем — каза Ник. — Има много неща, които не знаем. Не можем да ви кажем нещо за Сибил Ендърби, в което не сме сигурни.

— Защо не? Всички други казват. Кажете си предположенията.

— Не. Питайте нея.

— Ще го направим, не се грижете за това. Знаете ли къде живее?

— В Морган Фармс, в Мидълбърг.

Когато си тръгнаха, Валери и Ник останаха притиснати един до друг, а Розмари пак запрелиства списанията, мърморейки за Сибил. Спомни си времето, когато майката на Сибил й бе шивачка. Сибил, тогава — дете, винаги се въртеше около тях — мълчалива и наблюдателна, тя си играеше с парчетата плат, заслушана във всичко, което се казваше — напрегната, наблюдателна, сериозна — като че ли складираше всичко в паметта си. Когато Розмари й даваше роклите, омръзнали на Валери, тя ги вземаше, без да отрони дума за благодарност. Само я гледаше втренчено с онези странни бледи очи.

Докторът дойде след три часа. Лили бе преместена от интензивното отделение. Операцията е минала успешно. Тя е млада, силна и е имала късмет.

— Би трябвало да си отидете вкъщи — посъветва ги докторът. — Нищо повече не мога да ви кажа, а и вие не можете да я видите сега. Утре — може би.

Ник подкара колата по просветлелите, пусти улици на Джорджтаун. Вкъщи, помисли си, с Валери.

Сега, седнал в леглото, докато Валери вземаше душ, цялата нощ изглеждаше много по-ясна на Ник. Там той беше погълнат от събитията и не можеше да мисли за детайлите. Колата й, разсъждаваше той. Тестаросса. Винаги си е падала по неща, от които да личи колко е богата. И вероятно никога не й е минавало през ума, че това е все едно да вървиш с развят червен байрак.

— Татко? Буден ли си? — Гласът на Чад, зареден със сутрешна енергия, проникна през затворената врата.

— Почти. — Ник си метна халат и отвори вратата.

Чад погледна зад гърба му към разхвърляното легло, видя панталоните и ризата на Валери, хвърлени на стола.

— Не те чух, кога си се върнал.

— Ние много закъсняхме. Нещо се случи снощи. Искаме да говорим с теб за това. Ще слезем долу за закуска след петнайсет минути. Бих искал да ни почакаш.

— Разбира се. Звучи като нещо лошо.

— Ще говорим след няколко минути.

— Не е свързано с теб и Валери, нали? Искам да кажа, че с вас всичко е наред?

— Ние сме съвсем наред.

Чад хвърли още един поглед към леглото.

— Мисля, че вече знам. — Той се засмя. — Направо е върховно. Чакам ви долу.

Ник го гледаше как подскача по стълбите, кипящ от жизненост и предчувствия за новия ден, който го очаква, че дори перспективата за нещо лошо не можеше да го сломи. Сърцето на Ник трепна. Какво ще му кажа?

— Ти можеш да помогнеш — каза той на Валери, когато тя излезе от банята, с кърпа увита като тюрбан около главата. — Господи, толкова си хубава, как бих могъл да мисля за нещо друго, освен за теб?

— Мисли за сина си — каза тя усмихнато. — С какво мога да помогна?

— За разговора с Чад. — Той я гледаше как изважда дрехи от куфара си. — Искам да бъдем заедно.

Валери спря. След това бавно поклати глава.

— Мислех, че би искал да поговориш насаме с него. Нищо не мога да направя, за да помогна, Ник. Не мога да кажа на Чад какво да чувства за майка си и не мога да ти кажа как да говориш с него за нея. Каквото и да кажа, ще бъде неуместно.

— Твоето присъствие никога не е неуместно. Но ти си права. — Привлече я за момент към себе си, за да почувства хладината на тялото й до горещината на своето. След това се отдръпна. — Ще си хвърля един душ и слизам долу. Искаш ли да почакаш тук?

— Ще се кача горе да видя как е мама. Ще слезем при вас по-късно.

Десет минути по-късно Ник слезе сам в кухнята. Лицето на Чад помръкна.

— Къде е Валери?

— Скоро ще дойде. Добро утро, Елена — каза Ник на Елена, която му подаде чаша сок. Той седна до Чад на тапицираната пейка до кленовата маса, където закусваха. — Майка й дойде тук снощи и е на третия етаж. Валери искаше да се види с нея, преди да я доведе долу за закуска, за да не се чувства неудобно.

— Майка й? За какво е тук?

— Нещо се случи в тяхната къща снощи. Аз бях с тях. — Той се огледа разсеяно, докато Елена поставяше чиния с палачинки и термос с кафе пред него и напълни отново чинията на Чад.

— Отивам в килера — съобщи тя. — Ако ви трябвам, извикайте ме.

— Какво всъщност има? — попита Чад, с уста пълна с палачинка.

— Свързано е с Грейсвил — започна бавно Ник. Той видя, че Чад се вкамени, спря да яде, след това продължи, дъвчейки усилено. Ник знаеше, че го слуша. — Гледал си всички репортажи за телевизионни проповедници, знаеш какво става. Има доказателства, че Фондацията, която ръководи Грейсвил, може би върши същия вид измами, а може би и някои други. Ние не знаем…

— Засяга ли това и майка ми?

— Не сме съвсем сигурни. Мислим, че я засяга.

— Тя не прави като Тами Бакър… разбираш ли, тя има огромна къща с климатична инсталация, грамаден кабинет, по-голям от стаята ми и в него виси страхотен полилей… Мама няма такива неща.

— Сигурно няма. Не знам как харчи парите си, Чад, но изглежда има доказателства, че тя и някои други са замесени в някаква машинация за измъкване на пари от Грейсвил и от Фондацията. Но много хора ще се заемат с разследването и колкото повече научават, толкова повече внимание телевизията и вестниците ще им отделят. Никой няма да може да се скрие, когато това стане. Сибил не би могла, както и ти. Трябва да се подготвиш, защото ще преживееш труден период.

Чад забоде последното парче палачинка с вилицата си и внимателно го завъртя в чинията, за да се напои по-добре в сиропа.

— Това ли се случи снощи? Чул си приказките за това?

— Не. Беше друго.

— Няма ли да си изядеш палачинките?

Ник се усмихна и побутна чинията си към Чад.

— Не съм много гладен. Чад, историята тръгва отдавна. Веднъж, почти преди година и половина, Сибил е искала да попречи на един човек да присъства на среща във Вашингтон. Той е трябвало да лети дотам и тя е накарала някой да сипе вода в резервоарите на самолета му, не за да го нарани, а само да го забави. Щяло да му се наложи да поиска основен преглед от механик. Това е щяло да отнеме време. Трагичното е, че той не е направил цялостен преглед на самолета си, преди да отлети и заради това не е открил водата. Малко след като се е издигнал, самолетът е катастрофирал и самият той е загинал.

Чад продължаваше да се тъпче с палачинки.

— Да — каза той.

Ник наблюдаваше как сина му непоколебимо продължава да яде. Гледаше го и почувства болката, скрита зад това съсредоточено ядене и борбата с напиращите сълзи.

— Мъжът, който загина, е съпругът на Валери, Карлтън Стърлинг. Точно вчера Боб Таргъс, който е сипал вода в резервоарите, бе взел решение да разкаже какво е направил. Бил е на път за къщата на Валери, за да говори. Сибил е научила за това. Искала е да го възпре, точно както е искала да спре и Карлтън.

Чад бе изял палачинките. Седеше тихо, с наведена глава, загледан в празната си чиния.

— Да — повтори той.

— Ужасно е да се говори за това, Чад, но ти трябва да чуеш всичко. Ако аз не ти кажа, някой непознат ще го направи и това би било най-лошото. Искам да те накарам да разбереш всичко, но много от нещата не ги разбирам и аз самият. Следиш ли мисълта ми?

Чад не вдигна глава.

— Да.

— Нещо се е случило със Сибил миналата година. Тя никога не е била особено приятна, ти знаеш, но се владееше много добре и можеше да се справя с всички ситуации, с всякакви хора. Но през миналата година, тя изглежда се промени, като че ли отпадна, като че ли бе болна от болест, която не можеше да овладее. Преди, когато е искала да спре Карлтън, тя се бе опитала само да го забави. Когато сега поиска да спре Боб Таргъс, тя се опита да го убие с пушка.

— Не, не е стреляла! — Чад хвърли гневен поглед към баща си. — Не е… не се е опитала да… не е стреляла! И ти знаеш, че е така. Обзалагам се, че нищо такова не е направила! Хората разправят лъжи за нея, тя ми е казвала. Казвала ми е, че хората са ревниви и затова говорят лъжи, всичко ми е обяснила.

— И аз не исках да повярвам — каза Ник. — Бих те предпазил от всичко това, но няма нищо свързано със Сибил, което да може да се премълчи. Не мога да спра това. Единственото, което мога, е да ти помогна да го преживееш.

Чад поклати упорито глава.

— Нямам нужда. И без това всичко е лъжа.

— Не, Чад, изслушай ме. — Ник го прегърна, но Чад яростно се изтръгна от ръцете му. — Виж, достатъчно тежко ще е за нас да го преживеем и без да се самозалъгваме. Сибил преживя живота си в самозалъгване, но ние няма да се държим като нея. Опитваше се да живее сякаш светът е голяма картина, която тя постоянно променяше: криеше някои неща, добавяше други, местеше хора и случки от едно на друго място, след това пребоядисваше всичко, за да изглежда като че ли винаги е било така. Ние няма да живеем по този начин. Винаги настъпва време, когато няма да успееш да пребоядисаш нещо. Ние двамата с теб ще трябва да живеем в света такъв, какъвто е, Чад. Някои неща можем да променим, някои — да пренебрегнем, но с повечето неща трябва да се научим да се съобразяваме по най-добре познатия начин. Сибил, изглежда, никога не разбра това.

— Добре, щом е толкова ужасна, защо се ожени за нея? — изкрещя Чад.

Ник се поколеба. С Чад бяха разговаряли за това и по-рано.

— Бях млад, а тогава тя беше различна — каза той след известно време и сам се запита колко милиона мъже и жени казват същите думи, като се опитват да обяснят несполучлива женитба. — Тя притежаваше неукротима воля за успех, искаше да победи бедността, която познаваше и да направи от себе си известна и влиятелна личност. Аз й се възхищавах и мислех, че можем да се разбираме един друг. Мислех, че е смела, силна, обичлива, а също така — самотна и нуждаеща се от закрила. Някой трябваше да я закриля — никой не се бе грижил за нея, разбираш ли — да не се чувства сама в света. Аз самият исках някой да има нужда от мен и се излъгах, защото взех състраданието и възхищението за любов. След това се роди ти и аз намерих всичко, от което се нуждаех и те обичах толкова много, че си мислех, че животът ми би могъл да е щастлив, само защото ти беше с мен.

Чад погледна баща си.

— Тогава правила ли е лоши неща? Заради това ли се разделихте?

Ник напълни чашата си отново от термоса, оставен от Елена.

— Ние наистина имахме твърде малко неща за споделяне, много по-малко, отколкото си мислех, когато се оженихме. А имаше толкова много неща, по които не бяхме съгласни.

— Лоши неща! — беше почти стон. Очите на Чад преливаха от сълзи, които се стичаха по бузите му. — Тя е лош човек!

Ник протегна ръка и прегърна сина си. Този път Чад не се отдръпна, а се приближи по-близо до него.

— Запомни какво ти казах, то е като болест. Сибил е избухлива жена, Чад, много неща и хора я карат да избухва. Няма значение какъв успех е постигнала, тя не може да се почувства доволна или спокойна. Мислех, че страстта, която я ръководи, е желанието за успех, след това реших, че е завистта, но не бях прав. Това е яростта. Ние всички се разяряваме понякога — има неща, които ни принуждават да се ядосваме, като несправедливост, злоба или предразсъдъци, ядосваме се, когато сме наранени или разочаровани — но повечето хора контролират яростта си, за да не ги контролира тя. Яростта трябва да поставяме във вярна перспектива спрямо цялостния живот. Сибил не умееше да постъпва така. Яростта й е като отрова, която я яде отвътре и когато болката или гневът се увеличат дотолкова, че не може да се въздържа, тя експлодира. Това вероятно се е случило снощи. Мисля, че просто не е можела да се възпре от това действие.

— Тя никога не ме е обичала, никога — каза Чад през сълзи като че ли не бе чул нищо от казаното от Ник. Но Ник знаеше, че е слушал, че ще го запомни и че ще си помисли за това в по-спокойно време. И може би заради казаното, щеше да мисли по друг начин за майка си.

Чад преглътна, пое дъх на пресекулки и изхълца.

— Когато ходехме да вечеряме заедно, аз специално се подготвях със случки от училище, или от телевизията или от книги и й ги разказвах…, но тя не ги харесваше! Тя слуша, но не се смее, нито разказва друга случка в отговор, както момчетата в училище. Или като теб. Тя просто е… там, разбираш ли? Само че тя не беше наистина… там. Искам да кажа… о, ти знаеш. Мразех го това и после аз… я… мразех… Не истински, нали разбираш, но усещах, че я мразя… след това се прибирах вкъщи и вече не ми изглеждаше толкова лошо, колкото си мислех и че следващия път няма да е така… — Сега вече ридаеше горчиво, триеше очите и носа си с опакото на ръката си. Ник му подаде салфетката и го прегърна силно. Толкова малко можеше да направи. Основното оставаше за Чад.

— Мразя я! — проплака силно Чад. — Няма повече да ходя да я виждам! Тя е злобна и лоша. Нека върви в затвора и остане сама завинаги. Въобще не ме е грижа! Мразя я!

Сълзи запариха в очите на Ник. Заболя го от мъката на сина му, почувства се като пребит.

— Прекалено е — каза той. — Защо не изчакаш, преди да вземеш решение? Може да промениш мнението си. Ако тя наистина е болна, ти не би я мразил, нали?

— Не знам… Какво значи това, всъщност? Тя не е болна.

— Не бих бил толкова сигурен в това. Когато някой застане в тъмнината и застреля човек в гърба, за мен това е много болен човек.

— В гърба?

— Била е от другата страна на улицата, а той е звънял на вратата, така че е бил с гръб към нея.

Настъпи продължителна тишина, докато Чад се бореше с мислите си.

— Не знам.

— Помисли какво ти казах преди това, да си луд от ярост.

— Да, но дори ако някой те подлуди от ярост, ти няма да тръгнеш да го стреляш!

— Ти и аз — няма, и за щастие, повечето хора няма да направят така. Затова, когато някой постъпва така, ми изглежда като болен. Повечето хора поумняват като израснат, държат под контрол страстите си и престават да си въобразяват, че могат да нарисуват отново света, когато нещата не вървят добре. Ти си научил това, Чад. Започваш да разсъждаваш като възрастен човек.

— Но аз не съм още!

— Не, но си на път. Научил си много неща от света на възрастните и се справяш с много тежки проблеми. Гордея се с теб, приятелю. И много те обичам.

Настана тишина.

— Да — въздъхна Чад и кимна. Сълзите тихо се стичаха по лицето му. — Да. Аз също те обичам, татко. Повече от всичко. — Изведнъж той се плъзна и се излегна по цялата си дължина на пейката с глава в коленете на Ник. Ник зарови пръсти в косата на Чад и го разроши. Трябва да му кажа и за Лили, помисли си той, но не сега. Скоро, но не сега. Така останаха известно време, когато Валери се появи на вратата.

Тя погледна към Ник и след това се огледа в стаята.

— Чад не е ли тук? Мислех, че разговаряте.

Чад скочи.

— Тук съм!

Валери видя набразденото от сълзи лице на момчето и след това се загледа в Ник. Беше почти щастлив, че в този момент Сибил не би могла да види радостта, която светна на лицето на неговия син, когато Валери се появи.

Лили беше в самостоятелна стая на най-горния етаж на болницата. Обичаше да седи до прозореца и да гледа отгоре града.

Сибил бе арестувана и бе пусната под гаранция. Боб Таргъс, изписан вече от болницата, продължаваше да лекува рамото си, но очакваше присъда и затвор. Каза на Лили, че вероятно няма да отиде в затвора или поне не за много време, защото щеше да свидетелства срещу Сибил на страната на обвинението. Загубил бе новата си работа и нямаше изгледи някой да го вземе след всичко, което бе направил. Мисълта, че повече няма да лети го бе депресирала толкова, че Лили си каза, че той вече е строго наказан.

И тя щеше да си върви вкъщи, защото бързо се оправяше.

— Млада и издръжлива — каза докторът тази сутрин. — И много късметлия. Ако този куршум беше попаднал само инч по-нагоре, щеше да прониже сърцето ти.

Значи отново съм късметлия, помисли Лили. Не предопределена, не спасена заради по-висши цели. Просто късметлия.

Но какво ще правя сега? Трябва да имам нещо, в което да вярвам, нещо, около което да построя живота си. Нещо, към което изпитвам влечение, страст. А аз не знам… не знам какво би могло да бъде. Какво ще правя? Къде ще отида, когато ме изпишат?

— Ще дойдеш при мен — каза Розмари същата вечер, когато дойде на посещение. — Беше чудесно, когато прекара при нас няколко дни. Приятно ми е да се чувствам полезна, а Валери е станала толкова независима, че се чувствам напълно излишна. Мисля да си потърся работа, можеш ли да си представиш? Говорих с няколко художествени галерии и една от тях може наистина да ме вземе. Но ти ще се настаниш при мен.

— У вас е пренаселено — каза Лили. — Много сте добра, но аз въобще не съм смятала да оставам дълго.

— Изобщо не е пренаселено. Не си представям Валери да прекарва много време при мен. Аз наистина те искам, Лили. Това малко място ще ми изглежда огромно, ако остана сама.

Всяка вечер новините по телевизията излъчваха репортажи за разширяващите се разследвания за Грейсвил и Фондацията „Часът на божията милост“. В началото на седмицата имаше дълги репортажи за стрелбата по Лилит Грейс, а репортерите се снимаха пред храстите в парка, или около входната врата на Валери, като изнамираха най-различни начини, за да повторят малкото, което знаеха. В края на седмицата новините за Лили се сведоха само до споменаване в репортажите за Грейсвил и Фондацията. Новинарите съобщаваха, че се оправя, но отказва всякакви интервюта и никой не знаеше кога ще възобнови проповедите си.

В събота, осем дни след стрелбата, прекарала часове в мълчалив размисъл и молитви, Лили взе решение: позвъни на репортери в радиото, телевизията и вестниците и каза, че ще направи изявление.

Идеята си не бе споделила с никого, освен със сестрите, които й разрешиха да използва техния салон за пресконференция. И тази вечер, когато Ник и Валери дойдоха да я посетят, водейки и Чад, тя им каза, че иска да гледа новините в седем часа заедно с тях.

— Не е ли по-добре просто да си поговорим — предложи Валери. — Донесли сме ти нови книги и плодове — тя изпразваше пазарската торба — и една игра, която можеш сама или с някой…

Лили поклати глава.

— Моля те, Валери, аз наистина искам да гледам новините.

— Те не искат, заради мен — каза Чад. — Разбираш ли, трудно е, когато хората говорят за майка ти всяка вечер, затова не включват новините. Аз ги гледам горе в единайсет часа.

Ник повдигна вежди.

— Гледаш ги сам?

— Да. Бих предпочел да съм с теб или Валери, но вие винаги сте така загрижени!

Ник се засмя.

— Отсега нататък ще ги гледаме заедно. Не знам защо, но ми се струва, че в единайсет би трябвало да спиш.

Лили включи NBC, където започнаха с някакъв репортаж за Съветския съюз. Тя прехвърли нервно на CBS, но и там се занимаваха със същото. Върна се обратно, след това отново изреди каналите, докато чу един говорител да казва „… продължаваме с финансите на Фондацията «Часът на божията милост». Още двама членове на борда, Арч Уорман и Монти Джеймс са подали оставка вчера, три дни след като Преподобният Ларс Олсен им я поиска. Но главната история тази вечер принадлежи на преподобната Лилит Грийс. Преподобната Лили, както е известна, беше простреляна миналата седмица при странни обстоятелства, свързани с паричните вложения в Грейсвил. Тя даде пресконференция днес от болницата и направи толкова невероятно изявление, че ние ще ви дадем възможност да го видите изцяло.“ Валери и Ник размениха погледи.

На екрана беше Лили, бледа и нежна, в голямо плетено кресло, в синя копринена роба, която Валери й бе подарила.

— На всички вас, непознати, приятели и вярващи — започна тя с високия си гласец, познат на милиони, — дойдох да кажа, че се отказвам от проповядването. Не мога да бъда проповедник, какъвто винаги съм мечтала да бъда, докато не разбера повече за себе си и за света, а в момента не разбирам почти нищо. Хората, които ми се доверяваха, или търсеха отговор, всички хора, които вярват в своите проповедници, свещеници и равини, те заслужават почит и любов. Най-страшното нещо е да се възползваш от тяхната любов.

На екрана в очите на Лили блеснаха сълзи. Слаба усмивка трепна на устните й, преди образът й да изчезне и да се появи водещият: „Преподобната Лилит Грейс се оттегля от проповедничество, а разследванията за Фондацията «Часът на божията милост» продължават. Тя ще бъде разпитана от следователите веднага щом бъде изписана от болницата, вероятно следващата седмица.“

— Татко, може ли да поговорим за малко? — попита Чад. Стоеше близо до вратата, пристъпвайки от крак на крак. Когато Ник се приближи до него, той понижи глас. — Мислиш ли, че мама е гледала предаването?

— Вероятно. Нали си ми казвал, че гледа новините по трите канала едновременно?

— Да, но може би не сега.

— Сега — повече от всеки друг път, предполагам. За какво си мислиш, приятелю?

— Мислех, че може би аз… е, стана ми мъчно, разбираш ли, за нея, когато гледах как Лили говореше. Тя е вероятно сама, тя няма изобщо приятели и си помислих, че може би се чувства отвратително заради казаното от Лили, че някога я е обичала и й е вярвала. Нали разбираш? Помислих си, че може би, нали разбираш, защото си няма никого…

— Искаш да говориш с нея.

— Е, да. Искам да кажа, че тя си няма никого, който да й каже, просто… някой наоколо.

Ник прегърна сина си, след това разроши косата му.

— Не искаш да телефонираш. Искаш да те откарам до Мидълбърг, нали?

— Да. — Чад вдигна глава и го погледна. — Благодаря ти, татко.

— Знаеш, че няма да вляза вътре с теб.

— Не, тя ще побеснее, ако влезеш. Нали нямаш нищо против да останеш в колата? Няма да се бавя много. Никога не сме имали какво толкова да си кажем, нали знаеш?

— Знам. — Ник се отправи към Валери, седнала на стол до леглото на Лили. — Чад иска да го закарам до Мидълбърг. Това ще отнеме най-малко два часа.

— Аз ще остана при Лили — незабавно отвърна Валери. — Вие двамата вървете. Аз ще бъда тук, когато се върнете.

Той се наведе и я целуна.

— Благодаря ти, любов моя.

И двамата с Чад потеглиха за Морган Фармс.

Всички светлини бяха запалени. Къщата изглеждаше празнично. Всеки прозорец грееше като слънце, а фенери осветяваха дългата автомобилна алея.

— Има парти — каза Чад несигурно.

— Съмнявам се — каза Ник. — Тук няма коли.

— Но…

— Мисля, че не иска да стои на тъмно.

— О!

Ник паркира на известно разстояние от къщата.

— Върви сега. И не мисли за времето. Не си длъжен да бързаш.

— Добре. — Чад отвори вратата, но не помръдна. — Мислиш ли, че ще се зарадва като ме види?

— Не знам — отвърна Ник. — Може да се радва и да не знае как да го изрази. Може да се срамува, заради онова, което е извършила и сигурно й е много тежко, че знаеш всичко. Мисля, че не бива да се надяваш, че ще се държи по-приятелски, отколкото в миналото.

— Да. И аз така си мислех. Добре. — Чад се измъкна от колата, без да разсъждава повече, хукна по алеята, мина покрай фенерите, изправи се пред вратата и позвъни. Звънът проеча силно.

— Заповядай — покани го икономът. — Майка ти е в стаята с телевизорите.

— Благодаря. — Чад изтича нагоре по стълбите, към стаята, съседна на спалнята на Сибил. Някога беше тоалетната стая на Валери. Сега имаше четири телевизора, два огромни кожени фотьойла и кръгла, ниска масичка, затрупана с книги. Бутилка коняк и чаша стояха на друга малка масичка до лакътя на Сибил.

— Здравей — каза Чад и спря до вратата, докато Сибил се извърне от шумотевицата на телевизорите, всеки включен на различен канал.

Тя се намръщи.

— Какво правиш тук?

— Помислих, че може би ще ти е приятно малко компания. Може ли да вляза?

— Компания! — повтори тя. — Защо?

— Аз…, аз видях… аз гледах… Може ли да вляза?

Тя сви рамене и Чад го взе за разрешение. Той седна в едното от големите кресла, като се опита да не потъне напълно в него. Икономът внесе поднос с чаши, различни безалкохолни напитки и чиния с бисквити. Той го сложи на масичката близо до фотьойла на Чад и излезе тихо, както бе и влязъл. Чад се придърпа напред и си наля джинджър ейл. Взе си лед от кофичката пред Сибил и две бисквити.

— Благодаря — каза той.

Сибил гледаше телевизионните екрани. От очите й като че ли изскачаше волтова дъга. Чад чакаше, нервно хрускаше бисквити и се опитваше да прибере трохите, паднали в скута му.

— Какво си гледал? — попита след дълго време Сибил. Тя все още следеше екраните, но изключи звука с дистанционното.

— Лили. По телевизията. Мислех, че ако си го гледала, ще ти стане неприятно, защото тя каза…

— Знам какво каза. Защо дойде тук?

— Нали току-що ти казах. Помислих, че ще ти е неприятно.

— И какво си помисли, че можеш да направиш?

— Просто… — Чад се смути. Искаше му се в момента да е някъде другаде, където и да е другаде. Не можеше да издържи сковаността в стойката на главата й, защото издаваше страдание, но и го плашеше, защото излъчваше ярост и затвореност. — Просто да ти кажа, че съм тук! — избърбори той. — Мразя да съм сам, когато нещо лошо се случи и си помислих, че и ти мразиш, а аз не исках, ъъ, не исках да се чувстваш самотна!

Сибил раздвижи устни.

— Много мило.

Обичай ме, молеше се мълчаливо Чад. Моля те, обичай ме, моля те, съвсем мъничко.

Тя стоеше тихо, загледана в екраните.

— Ти ще станеш голямо момче. Ще станеш висок като баща си.

— Да. Или по-висок. Той казва. — Раменете му отчаяно се отпуснаха. Предполагам, че не може, мислеше той. Може би никой не я е научил да обича. Освен… не съм знаел, че трябва да се учиш на това.

— Тя лъжеше — каза Сибил категорично. — Те всички лъжат за мен. Помниш ли, аз ти казвах, че хората лъжат, когато се отнася за мен? — Чад мълчеше. — Помниш ли?

— Да — каза той.

— Извадих я от калта. Направих я една от най-известните проповедници в страната. И съм вземала нищожна част от парите, които идваха в Грейсвил. Но това ми се дължеше. Казах й всичко за това. Тя ми каза, че трябва да правя каквото искам, дори да взема повече, ако ми е необходимо, защото заслужавам. Тя знае какво ми дължи. Ние се разбирахме много добре. Но някой я отвлече и я натъпка с лъжи. Каза, че мислела, че ме обича! Каза го по телевизията!

— Да — каза Чад. — Аз само исках да знаеш, разбираш ли, че съм наблизо. Искам да кажа, че не смятам, че някой я е натъпкал с лъжи, но ако искаш да поговориш или друго нещо, или да вечеряме, обади ми се и ще отидем някъде. Искам да кажа, че мога да те слушам, ако на теб ти се говори. Защото не си… да речем сама. Нали разбираш?

Сибил изглеждаше погълната от автомобилно рали на един от екраните.

— Никога не сме имали много за говорене.

— Не. Искам да кажа… предполагам, че нямаме. Но бихме могли да се научим.

— Отивам в затвора — избухна тя след малко. — Загубих всичко, за което работих, целия си живот, ясно ли ти е? Не разбирам как се случи, започна толкова добре, но после… просто се разпадна. И сега отивам в затвора. Там ще ме мразиш.

— Можеш ли, можеш ли да ме погледнеш? — помоли се Чад.

Много бавно Сибил обърна глава.

В настъпилата тишина, двамата дълго се гледаха. В огромното кресло майка му изглеждаше малка, помисли Чад, като че ли се беше стопила. Косата й не бе подредена както обикновено и носеше хавлиен халат. Никога не я бе виждал в хавлия. Обличаше се винаги в нещо с кожи или златни копчета. И изглеждаше самотна, каза си той, сама сред телевизорите.

Чад изпита силна болка. Заболя го, но след малко той разбра, че я съжалява. Сълзи изпълниха очите му, задавяха го, мислеше, че му прилошава. Бързо скочи от креслото и застана до Сибил. Инстинктивно я погали по косата като че ли тя беше детето.

— Няма да те намразя, не мога. Ти си моята майка и аз ще се грижа за теб. Ще направя каквото мога. Ще те посещавам, ще ти пращам книги и цветя и други неща и… разбираш ли, каквото поискаш. Само…, само искам…

Тя вдигна глава, за да го погледне. Загледа го втренчено с бледосините си очи. Може би искаше да му каже, че го обича, но може би не искаше. Чад никога не узна, защото макар че никога не бе престанал да мечтае за това, никога не бе чул тези думи от устата й.

— Ще ти позвъня, окей? — каза той накрая. Гласът му бе задавен и тъжен. — Да кажем, всеки ден, ако искаш.

— Ако и ти искаш — каза Сибил.

— Но ти искаш ли да ти се обаждам?

— Е, защо не? Ти ще ми разказваш за света, докато съм в затвора.

— Може би все пак няма да влезеш там.

Тя мълчеше. Не можеше да каже на сина си думите опит за убийство.

— Добре — каза Чад. — Мисля, че ще си ходя.

Тя кимна и се обърна към телевизионните екрани. Дори не го беше попитала как е дошъл до нея.

— Ще ти позвъня.

— Чудесно. — Тя помълча. — Благодаря ти, че дойде. — Поколеба се и продължи. — Радвам се, че дойде.

Чад просия. Наистина е била щастлива да го види. Наистина й е необходим. Наведе се надолу и целуна Сибил два пъти по бузата.

— Утре ще ти позвъня. — Той грабна още една бисквита от чинията и хукна от стаята надолу по стълбите. Икономът го чакаше пред входната врата, за да му отвори. В същия миг Чад чу как четирите телевизионни апарата гръмнаха отново.

Когато се върнаха, Лили спеше. По пътя бяха спирали, за да купят хамбургер на Чад и когато влязоха в болничната стая, Валери четеше в едно кресло. Тя го погледна и видя сънения израз на лицето му.

— Направи наистина добро нещо — каза тя и тръгна към него. — Гордея се с теб.

Чад я прегърна и зарови нос във врата й.

— Не беше забавно.

— Обзалагам се, че не е било. Но и да изоставяме хората в беда, също не е забавно. Ти не би бил доволен от себе си, ако ги забравиш. — Тя го отдалечи от себе си и взе в ръце лицето му. — Обичам те, Чад. Ужасно съм щастлива, че искаш да стана част от вашето семейство.

— Да. Аз също те обичам, Валери. Обичам те, обичам те, обичам те. — С този спонтанен изблик, след объркването със Сибил, любовта стана за Чад отново реалност. Трябва да е лесно да се обича, помисли си той, не е трудно, но му се спеше и не можа да продължи мисълта си.

— Тук ли ще останем? — попита той Ник. — Много ми се ще да си полегна.

— Веднага тръгваме — отвърна Ник. Но когато се обърнаха, за да тръгнат, видяха, че Лили се е събудила.

— Всичко наред ли беше? — попита тя Чад. — Сигурно е било много тежко?

— Да, но мина добре. Някой път ще ти разкажа, ако искаш.

— Много ще се радвам. — Полуседнала в болничното легло, все още в синята роба, Лили погледна към Валери и Ник, застанали близо един до друг прегърнати. — Бих искала да мога да ви оженя. Нали би било чудесно? Но не мога, след всичко, което се случи. След няколко години, може би… но вие няма да чакате толкова дълго.

— Не — каза Ник категорично. — Чакали сме четиринайсет години. И ако зависи от мен — нито ден повече.

— Но ти можеш да ни дадеш благословията си — обади се Валери и погледна Ник.

Той се усмихна.

— Да, би било наистина чудесно! След толкова много бури, би било наистина прекрасно да започнем с твоята молитва.

Лили просия. Тя се изправи и протегна ръце. Прегърнати, Ник и Валери поставиха ръцете си в нейните.

— Нека Бог ви благослови и закриля — произнесе топло Лили. — Нека Бог ви дари с подкрепата си… И да ви даде мир!

Бележки

[1] Хипатия — първата жена физичка в Древна Гърция, известна със свободното си поведение. — Б.ред. ↑

[2] Господ, господар (лат.). — Б.пр. ↑

[3] Милосърдие, божия милост (англ.). — Б.пр. ↑

[4] Дъски, употребявани вместо керемиди. — Б.пр. ↑

[5] Изразът „да си на мястото на някой“ на английски език буквално е „да си в обувките на някого“. — Б.пр. ↑

[6] Entertainment — забава, развлечение (англ.). — Б.пр. ↑

[7] Детска игра. — Б.пр. ↑

[8] Разновидност на бейзбола. — Б.пр. ↑

[9] Град на Божията милост, в случая съвпада и с името на проповедницата Лили Грейс. — Б.пр. ↑

[10] Сос от бадеми (фр.). — Б.пр. ↑

Край

Джудит Майкъл Заслепени от страст

Метаданни

Данни

Заслепени от страст

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

Глава 1

Глава 2

Глава 3

Глава 4

Глава 5

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Глава 13

Глава 14

Глава 15

Глава 16

Глава 17

Глава 18

Втора част

Глава 19

Глава 20

Глава 21

Глава 22

Глава 23

Глава 24

Трета част

Глава 25

Глава 26

Глава 27

Глава 28

Глава 29

Глава 30

Джудит Майкъл
Заслепени от страст