Джеймс Хадли Чейс
Няма орхидеи за мис Бландиш (4)

Глава четвърта

Роко приглади косата си с малък бял гребен. С потупване и придърпване оправи тесния си костюм. Стоеше пред огледалото и се гледаше. Оправи с едно докосване и връзката, след това внимателно постави бомбето на върха на главата си. Преди да излезе, огледа стаята си със задоволство. Беше проверил да не е останало нещо от Мейзи. Мейзи беше „един забавен епизод“, каза си той. Беше го изненадала с пламенността си. Харесваше му, когато жените се разпалват.

След като Мейзи си отиде, той седя и пуши известно време, отпуснат на дивана. Изпуши няколко цигари и дойде до известни заключения. Слим го нямаше. Разбира се, можеше да се върне тази вечер, но все пак той трябваше да си опита късмета. Роко искаше да погледне това загадъчно момиче, което Слим държеше скрито. Мейзи трябваше да му помогне в това. Той мина по коридора и зачака асансьора. Пиколото повдигна почтително пръсти към кепето си, докато затваряше решетката. Роко харесваше тези дребни жестове на уважение. Не много отдавна самият той беше безделник и все още си спомняше какво му подаваха тези, богатите.

На улицата махна на едно такси и бе откаран до клуб „Парадайз“. Мина по стълбите с няколко други гости. „Тук се върти оживена търговия“, помисли си той и подхвърли шапката си към Мейзи. Тя го погледна престорено срамежливо. Роко призна, че тя си има добри страни. Като остана свободна, Роко се приближи и увисна на преградата, като й говореше приятни неща. Тя поглъщаше думите му и искаше още. Като погледна през рамо, той се увери, че са сами и тихо я попита:

— В коя стая е тя?

Мейзи веднага се изплаши.

— За какво ти е?

Роко я погледна с присвити очи.

— Искаш да кажеш защо ти е на тебе, наяли, пиленце? — каза той меко. — Отговорът е още сто долара.

Мейзи поклати глава.

— За Бога, това е динамит, не бъди смахнат.

Роко поклати лъскавата си чернокоса глава.

— Окей, сестро, отивам горе да поразгледам. Ти не си виждала нищо, не знаеш нищо.

Преди тя да успее да протестира, той я остави и изтича бързо по стълбите. Като стигна горе, той погледна над перилата към нея. Тя се взираше в него, пребледняла и изплашена. Махна й с ръка и тръгна по коридора. Отиде до последната врата и натисна бравата. Беше наистина заключено. Тънка усмивка се прокрадна по лицето му и той затършува в джоба си. Пъхна една стоманена пластинка в ключалката и рязко я завъртя. Езичето щракна и се отмести, той бутна вратата. Хвърли бърз поглед през рамо към пустия коридор, влезе в стаята и леко затвори вратата след себе си.

Мис Бландиш го погледна с пълно безразличие. Лежеше на леглото и пушеше цигара. Дългият й зелен пеньоар отразяваше с лек блясък светлината от настолната лампа. Роко стоеше и я зяпаше. Тя бе голяма изненада за него. Каза си, че наистина е от класа. Застана до вратата и рече:

— Предполагам, че сбърках стаята.

Мис Бландиш се пресегна и смачка цигарата в пепелника.

— Бихте ли си отишли? — попита тя, като притвори очи.

Нещо неясно упорито се въртеше в подсъзнанието на Роко. Откри, че си задава въпроса къде е виждал тази жена по-рано. Колкото повече мислеше за това, толкова повече съзнаваше, че лицето му е така познато, както лицето на любимата му кинозвезда.

— Коя сте вие, лейди? — попита той предпазливо.

Мис Бландиш отвори с усилие очи и вдигна безпомощно рамене.

— Не мога да си спомня — произнесе уморено тя. — Не ме и интересува много.

Роко се промъкна по-близо до леглото. Видя смалените й като точици зеници. Те му казаха много неща. Изведнъж си спомни. Видя големите снимки на първа страница в големите вестници. „За Бога — помисли си той, — това е куклата, дето беше отвлечена.“ Този път наистина се беше добрал до нещо. Приближи се и я погледна внимателно.

— Да-а — каза гласно, — знам коя сте.

Тя отвори стреснато очи.

— Какво правите тука? Не бива да стоите тука. На него няма да му се хареса това.

Роко се наведе над леглото.

— Не си блъскай главата заради него. Той е извън града.

— Мисля, че е по-добре да си тръгнете — продължи тя, сякаш не го бе чула. — Старата жена ще ме накаже, ако ви завари тука.

Роко заобиколи леглото и леко разтърси рамото й.

— Елате на себе си, лейди — изрече той умолително. — Слушайте ме малко. Дали са ти наркотици, не разбираш ли? Натъпкана си с нещо, дето са ти дали. Не можеш да си спомниш коя си и защо си тука.

— Моля ви, не ме докосвайте — отвърна тя. — Искам да си отидете. Искам да спя.

— Твоето име е Бландиш — каза Роко, като продължаваше да говори тихо, близо до нея. — Баща ти е Джон Бландиш. Ти беше отвлечена преди близо четири месеца, и ченгетата с твоя татко те търсят. Е, така ли е? Нали името ти е Бландиш?

Тя погледна със замаяни, празни очи.

— Бландиш? — повтори тя. — Това не е моето име.

Роко отстъпи назад и се почеса по главата. Беше сигурен, че това е мис Бландиш, но какво можеше да направи, за да проникне зад тази проклета стена. Умът му трескаво работеше. Тук виждаше куп мангизи за себе си. Ако можеше да измъкне това момиче и да го предаде на Бландиш, към него щяха да потекат много мангизи. И хубав плесник с опакото на Грисън. Имаше рискове, разбира се, но трябваше да рискува. Той бързо взе решение. Щеше да поеме рисковете.

Седна на леглото и изправи мис Бландиш. Тя седеше, обърната към него, със замаяно лице. Очите й бяха като огромни дупки в маска.

— Името ти е Бландиш — повтори той твърдо, но тихо. — Отвлекли са те, нали така?

Тя затвори очи и се опита да си спомни, но тежките облаци, които обгръщаха съзнанието й, бяха неподвижни.

Роко се отказа със стон на разочарование.

— Окей, наспи се — каза той, като я бутна обратно на възглавницата. — Аз ще се върна.

Обърна се към вратата и излезе от стаята.

Мейзи бе почти изпаднала в истерия, когато той си поиска шапката.

— Боже мой! — възкликна тя. — Изтрових се. Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Роко нарочно си сложи шапката и оправи сакото.

— Губих си времето — каза той с тънка усмивка, — и мангизите също.

Той й пъхна няколко банкноти и тя ги сграбчи с трепереща ръка.

— Е — усмихна се тя облекчено, — ти не си лош.

Мама Грисън излезе от ресторанта и спря, като видя Роко. Роко повдигна шапката високо над главата си. Обичаше да показва, че познава добрите маниери.

— Добър вечер, Майче — каза той. — Тъкмо казвах на Мейзи к’ва страхотна красавица е.

Майчето стоеше и ги гледаше. Широкото й лице бе непроницаемо.

— Не вкарвай моите момичета в беля — бяха думите й.

Двамата наблюдаваха как тежко се изкачва по стълбите и Роко изтри лицето си с копринена кърпичка. Бе преценил времето до секунда.

Мейзи наблюдаваше старата жена с ужасен поглед. Роко рязко я плесна по хълбока.

— Ела на себе си — каза той. — Няма що да се плашиш.

Мейзи бързо отмести поглед от стълбите.

— Недей да правиш повече такива щуротии, за Бога — рече тя умолително.

Роко й се усмихна с онази тънка усмивка, която не казваше нищо. Излезе от клуба и отиде в ресторант „Уморено куче“. Седна на една малка маса и извади джобния си часовник. Беше почти десет. Поръча бутилка вино и изпрати момчето за вечерния вестник. Сложи бомбето на съседния стол и внимателно напълни чашата си с кисело червено вино. Облегна рамене на облегалката на стола и се протегна. Откри, че Мейзи го е изморила малко. Жените можеха да се съсипят, но кой би помислил, че тя ще се разпали. Да-а, ако се измъкне добре от тази работа, ще се види пак с Мейзи. Взе вестникът от момчето и му даде пет цента.

— Спести ги, сине — подметна той, като гледаше заглавията. — Трудно се печели напоследък.

Момчето погледна монетата и се нацупи.

— Вие сте напълно прав, мистър.

 

 

Мама Грисън бе застанала решително на огромните си крака и се взираше в мис Бландиш, която лежеше на леглото. Беше влязла тихо, без да събуди спящата. Стоеше и си мислеше за Слим. Опита се да се вмести в тънкото тяло на Слим, смътно да си представи какво чувства той към това така дълбоко заспало момиче. Мама Грисън знаеше колко е опасно да я задържа, но знаеше също и какво значи това за Слим. Чудеше се колко дълго ще продължи цялата работа. Не само колко време Слим ще иска да се влачи с нея, но и колко време ще мине, преди някой да разбере, че е тук.

Тя повдигна масивните си рамене. Мис Бландиш трябваше да изчезне веднага щом на Слим му омръзне. Надяваше се, че ще бъде скоро. Дори нейните железни нерви се огъваха от постоянната мисъл, че има доказателство, което рано или късно ще ги качи всички на електрическия стол. Тя погледна малкия ръчен часовник, съвсем смешен върху огромната й ръка. Беше почти три часът. Обърна се към вратата и с тежки стъпки се отправи отново надолу. Клубът бе празен. Мейзи си слагаше шапката и палтото и се прозяваше уморено.

Майчето спря близо до нея…

— Трябва да внимаваш с италианеца — каза тя. — Не ни обича особено и иска да ни вкара в беля.

Мейзи нервно трепна.

— Разбира се — измърмори тя. — Аз не го насърчавам. — Майчето я погледна твърдо с малките си святкащи очички.

— Е, аз ти казах. Той е отрова за жените.

Мейзи навлече палтото си и кимна за лека нощ. С радост се отдалечи от старата жена. Тя я плашеше.

Майчето я изгледа и влезе в ресторанта. Залата бе празна, само Уопи дремеше на един стол. Тя го разтърси грубо.

— Трябва да изведеш момичето на разходка. Аз я приготвям, айде тръгвай.

Уопи буйно запротестира:

— О-о, глупости! — изръмжа той. — Скапан съм. Не може ли да мине без разходка тая вечер? Слим ще се върне утре.

Майчето изви глава.

— Тръгвай. Слим иска тя да излиза и ако т’ва не ти харесва, може да поспориш с него.

Уопи се изправи, като ругаеше тихо под носа си.

— Не я извеждай по главните улици и я карай да върви бързо. Не трябва да се спираш с никого. Вземи и пистолета и внимавай да не стане беля. Таз работа с разходката не е шега, внимавай.

— Еди трябваше да го направи — измърмори Уопи.

— Еди си е отишъл с Ана — отвърна Майчето. — Тръгвай и си затваряй устата.

Тя отиде горе и разтърси грубо мис Бландиш.

— Айде! Айде! Ще се разходиш.

Мис Бландиш бързо се надигна. Лицето й потръпваше от нерви. Измъкна се от леглото и неуверено свали пеньоара си. Облече се машинално, докато Майчето стоеше и я наблюдаваше. Наркотикът бе отслабил въздействието си и при всяко движение на Майчето мис Бландиш чувстваше как плътта й трепери от страх. Опита да стегне мускулите си, но напразно — продължаваше да трепери. Чувстваше, че тялото не й се подчинява, сякаш бе чуждо и тя не можеше да преодолее това. Взе роклята, която Майчето и мушна в ръцете, и се поколеба. Страхуваше се да я нахлузи през главата си, защото за малко нямаше да може да наблюдава Майчето. Неприятно и бе да свали очи от нея дори за миг.

— Размърдай се — заповяда грубо Майчето.

Мис Бландиш набра роклята и вдигна ръце така, че да може бързо да я мушне през главата си. Навлече дрехата с трескава бързина. Майчето не каза нищо. Даде й едно черно леко палто, а шапката, която вървеше с него, имаше плътна воалетка на точки.

— Уопи ще те изведе — тя запращаше всяка дума бавно и обмислено към мис Бландиш. — Трябва да се държиш добре. Без номера или ще дойда и ще си изпатиш.

Мис Бландиш кимна с глава. Имаше чувството, че костите й са втечнени. У нея не бе останала никаква съпротива.

Спуснаха се по стълбите. Огромната длан на Майчето я държеше за ръката. Уопи пушеше във фоайето. Черна мека шапка бе килната над очите му. Той ги погледна, като слизаха и се навъси. Майчето заведе мис Бландиш при него и разтърси грубо ръката й.

— Ще вървиш бързо — каза й тя — и ще гледаш само напред. Ако Уопи има неприятности с теб, ще се ядосам.

Уопи я стисна здраво за лакътя.

— Хайде — подкани я той.

Излязоха навън. Уопи погледна в двете посоки, но улицата бе слабо осветена и пуста. Тръгнаха с бързи стъпки. Уопи ненавиждаше тази работа. Беше неспокоен и освен това сега можеше да си поспи малко. Едната си ръка държеше върху пистолета, затъкнат в колана на панталоните. Другата му ръка държеше лакътя на мис Бландиш, за да може да я води направо. Тя вървеше до него и гледаше само напред. Нощният въздух й беше приятен, но нито веднъж не помисли да се отскубне и да избяга. Мозъкът й още бе задръстен с наркотиците, а и Майчето я бе изплашила много.

От другата страна на пътя, от една тъмна уличка Роко ги наблюдаваше как преминават. В ръката си люлееше къса оловна тръба. Той позна Уопи и се зарадва, че Слим все още не се е върнал. Уопи бе лесен. Остави ги да се отдалечат достатъчно напред и след това се промъкна след тях. Уопи заобиколи някои сгради, като се придържаше към страничните улици. От време на време хвърляше поглед през рамо, но улицата изглеждаше пуста. На другия й край той успя да забележи един полицай, застанал под лампата, и свърна в една тясна уличка, като дръпна и мис Бландиш след себе си.

Роко затича стремглаво. Тази уличка бе подходяща. Приближи се бързо и тихо. Уопи го чу, когато вече бе твърде късно. Той пусна мис Бландиш и се обърна точно, когато Роко го удари. Тръбата отскочи от главата му. Уопи подви колене. Падна на ръцете си с набито в черепа черно бомбе. Роко го удари отново. Удари силно, като изнесе ръката си назад и замахна, сякаш трошеше скала с чук. Уопи не издаде звук. Оловната тръба отново подскочи и Роко почувства болка в ръката си. Нямаше нужда да удря отново. Черната шапка започна да се пълни с кръв.

Мис Бландиш стоеше неподвижно, облегната на тъмната стена. Устата й бе отворена, но не издаваше звук. Роко захвърли тръбата. Прекрачи внимателно Уопи и я хвана за ръка.

— Помниш ли ме? — прошепна й той.

Тя не го позна.

— Аз ще те заведа при баща ти — продължи той.

Тя стоеше все така вдървена, застинала на място. Роко я хвана за ръката и я дръпна от стената.

— Тръгвай — каза й той рязко. — Колата ми е в другата пресечка.

Тя все още се колебаеше.

— Хайде, хайде — загуби търпение Роко.

Мис Бландиш започна слабо да се бори, като дърпаше ръката си. Той я хвана още по-здраво.

— Не можеш ли да разбереш, че те измъквам от тая каша?

— Остави ме — отвърна тя. — Трябва да се върна. Старата жена ще ми направи нещо.

— Забрави я — каза Роко. — Отиваш далече от нея.

Той започна да я дърпа надолу по улицата. Тя се противи малко, след това се отказа. Стигнаха до главната улица. Колата му бе паркирана на едно тъмно място. Видя, че някакъв полицай разглежда номера. Тихо изруга. Не искаше полицаите да се намесват в тази работа. Ако предадеше момичето на тях, те щяха да си припишат заслугата и да му скроят някое лъжливо обвинение. Може би дори щяха да се опитат да му прикачат отвличането. Шмугна се обратно в уличката, дърпайки мис Бландиш със себе си. Полицаят, изглежда, не бързаше. Сложи крак на стъпалото и свали шапката си. Роко стоеше в сянката и го наблюдаваше. Мис Бландиш трепереше зад него. Ченгето погледна нагоре и надолу по улицата и си сложи шапката. Роко видя, че си тръгва. Почака малко и след това, когато ченгето зави зад ъгъла, заведе мис Бландиш до колата. Бутна я на предната седалка и седна зад волана. Тя започна да кърши ръце, но той не й обърна внимание. Караше бързо и когато влезе в подземния гараж, въздъхна дълбоко. Гаражът бе пуст. От тавана светеше малка крушка, но пазачът си бе отишъл.

Мис Бландиш започна да плаче. Роко я измъкна от колата. Откри, че започва да се изпотява. Тази работа нямаше да бъде лека. Отведе я до асансьора и дръпна решетката. Чак след като затвори вратата на апартамента си, се отпусна малко. Заведе я в стаята и щракна лампата. Тя стоеше там безпомощно. Тялото й се тресеше от нерви.

— Свали си шапката и палтото — каза й той рязко.

Тя не помръдна. Роко пристъпи към нея и смъкна шапката й. Разкопча палтото и смъкна и него.

Тя се остави да я заведе до кушетката. Роко отиде до вратата, заключи я и след това се насочи към кухнята. Направи кафе — много силно, в голямо количество. Когато се върна, тя седеше на дивана. Ръцете й бяха кръстосани в скута, с дланите нагоре. Тихо плачеше. Той и даде голяма чаша с кафе и я накара да го изпие. После й даде още една чаша. Каза си, че по някакъв начин трябва да разбуди съзнанието й. След известно време тя спря да плаче и той седна до нея.

— Вземи се в ръце, госпожице — настоя той.

— Какво ще правя? — попита тя.

— Слушай сега — продължи Роко, — трябва да накараш мозъка си да работи. Била си упоена, разбираш ли? Трябва да се съвземеш.

Тя седеше и го слушаше. Роко продължаваше да я засипва с думи, като търпеливо чакаше да зърне някакъв признак на осъзнаване. Тя се опита да разбере. Чувстваше как облаците се разсейват в съзнанието й и виждаше как пред очите й постепенно се оформят картини от някакъв кошмар. Той продължи да говори непрекъснато, като тук-там изказваше предположения и многократно произнасяше името й. Виждаше, че има напредък. Тя започваше да разбира нещо. Роко стана и разрови едно чекмедже. Даде и няколко стари вестника, които бе скътал, с историята на нейното отвличане, отпечатана с едри букви. Тя се втренчи в тях с нарастващ интерес.

Когато накрая я попита за телефонния и номер, Роко почти премаля от възбуда и сграбчи телефона, след като тя го произнесе с глух, разтърсван от ужас глас.

 

 

Колата спря със скърцане пред клуб „Парадайз“. Черното купе бе покрито с тънък слой бял прах, а по калниците имаше засъхнала кал. Слим се измъкна вдървено, следван от Флин. Док им кимна и включи на скорост. Двамата мъже се спряха за момент и видяха как колата профуча към гаража, след това се обърнаха към алеята.

Минаваше осем и слънцето бе ярко, но не много топло. Слим изтри лицето си с ръкав. „Пътуването цяла нощ си е тежко“, помисли си той и чукна на вратата. Портиерът изглеждаше подпухнал от сън и примигваше на светлината. Слим го избута настрана и заизкачва стълбите.

Майчето стоеше до преградата. На лицето и бе изписано напрегнато, уплашено изражение, каквото Слим не бе виждал по-рано. Той вдигна поглед към нея и спря. Единият му крак беше на горното стъпало. Дългата му тънка ръка държеше парапета. Само спря и я загледа. Майчето стоеше, очите й се свиха от ужас, сякаш виждаше смъртта си. Ръката му стисна здраво парапета така, че кокалчетата му побеляха.

— Момичето офейка — произнесе Майчето.

Слим не направи крачка нагоре, а прибра вдигнатия си крак и застана твърдо на едното стъпало. Бавно вдигна ръка от парапета и затършува за пистолета си. Майчето стоеше, като огромна безформена статуя.

— Продължавай — отсече Слим.

— Уопи я изведе и не се върнаха.

Флин ги наблюдаваше от фоайето. Слим направи крачка напред и отново спря, около устата му се появи бял кръг, който стигна до ноздрите.

— Какво си направила? — попита тихо той.

Ръката му бе намерила пистолета и той бавно го изтегли от кобура. Жълтеникавите му очи святкаха.

— Какво мога да направя? — отвърна тя, като само устните й се движеха. — Ченгетата вече са я хванали.

— Дърта крава такава — извика Слим. — Ти си скроила т’ва… ти я уби, нали така?

— Уопи я изведе и не се върнаха — повтори Майчето. — Размърдай си мозъка… не можеш ли да измислиш нещо?

Тя знаеше, че бързо трябва да отклони мислите му, иначе щеше да я застреля.

Очите на Слим трепнаха. Флин разсея напрежението, като викна неспокойно:

— Ще извикам Док.

Слим отпусна пистолета.

— От четири часа ли я няма? — попита той.

Майчето кимна.

— Ченгетата вече щяха да са тук, ако я бяха хванали — продължи Слим. Той се изкачи несигурно по стълбите и се облегна на стената. Ударът започваше да му действа.

— Размърдай си мозъка, за Бога — каза той. — Тука има нещо друго освен ченгетата.

Майчето се обади:

— Снощи Роко беше тук. Видях го, като мушна една пачка мангизи.

Слим настръхна.

— Роко? На този гад му се ще да ни подложи крак — отбеляза той, загледан в прашните си обувки. Голямата му уста висеше отворена.

По стълбите се втурнаха Док и Флин. Док целият трепереше.

— Куклата изчезнала? — Гласът му също трепереше. — По дяволите, ето как ще изгърмим.

Слим обърна поглед към него.

— Роко е бил тука снощи и бутнал мангизи на Мейзи. Май ще трябва да си поговоря малко с тая женска.

Майчето се поотпусна. Беше очаквала големи неприятности от Слим.

— Ти и Флин я хванете — пое командването тя, — а Док може да излезе да види дали няма някакви новини вече.

Слим изтича надолу. Флин тръгна по петите му. Док погледна Майчето отчаяно.

— Слушай — започна настойчиво той. — Давай да изчезваме, преди да стане нещо, дето не можем да оправим.

Майчето протегна ръка, хвана го за реверите на сакото и го разтърси.

— Размърдай се. Всички сме вътре и трябва да запазим самообладание. Ченгетата още не са дошли тука и мен ми се струва, че Роко е в дъното на цялата работа.

Док се отскубна и излезе на улицата.

 

 

Слим влезе в апартамента на Мейзи с шперц. Стъпваше леко. Флин чакаше отвън и трепереше от напрежение. Стисна дръжката на пистолета си, докато го заболя ръката. Беше готов да стреля и по сянката си.

Мейзи лежеше, дълбоко заспала, в малкото си легло. Нацупената й уста бе леко отворена и тя хъркаше под завивките. Слим се промъкна в стаята и я загледа. Жълтеникавите му очи блестяха в сумрака. Той сложи студената си ръка на гърлото й и стисна. Мейза трепна и се събуди. Викът й бе задушен от Слим.

— Искам да ти говоря — изсъска той през зъби. — Хайде, събуди се.

Мейзи лежеше, просната по гръб, втренчена в изкривеното му лице. Беше като заек, който гледа змия.

— Защо Роко ти даде ония мангизи снощи?

Тя поклати глава. Той леко отпусна гърлото й.

— Роко не ми даде никакви мангизи — изскимтя Мейзи.

Слим я удари с пестник по лицето.

— Защо Роко ти даде ония мангизи? — повтори той.

Мейзи се гърчеше, ръцете й се опитваха да освободят гърлото. Слим я прикова към леглото и тя можеше само да рита с крака. Удари я два пъти. Носът й започна да кърви и кръвта потече по ръката му.

— Добре, добре — извика задъхано Мейзи. — Бутна ми мангизите, защото му се отдадох.

Слим се озъби, лицето му бе изкривено от омраза.

— Не можеш ме мина — изръмжа той. — Знам ги такива като теб. За тая работа ти искаш веднага в брой. Хайде, изплюй камъчето.

— Честна дума, вярно е — изстена Мейзи.

Слим опипа с ръка зад себе си и хвана чорапите й, които висяха на облегалката на леглото. Натика единия чорап в устата й, а другия омота около главата, за да придържа запушалката на място. Движенията му бяха точни и бързи. Дръпна завивките, обърна я по корем и изви ръцете й отзад. Тя се бореше яростно, но беше безсилна в ръцете му. Завърза кърпичката си около китките й, след това се отдръпна от леглото.

— Ще си признаеш — каза й той, — да ти е ясно.

Отнън Флин крачеше напред-назад. Непрекъснато измъкваше големия си сребърен джобен часовник и се взираше в циферблата с невиждащи очи. Чувстваше как лентата на шапката му се просмуква с пот. Постоянно си повтаряше, че Слим се бави. Сложи ухо на дървената врата, но не можа да чуе нищо. Натисна дръжката и погледна в стаята. Това, което видя, го накара да се дръпне назад и да започне тихо да ругае. Изведнъж Слим отвори вратата и излезе.

— Роко наистина я е прибрал — каза той. — Отивам направо в апартамента му. Слушай, Флин, тая кучка знае твърде много и говори твърде много. Ти трябва да ни отървеш от нея веднага. Извеждаш я на пътуване в една посока. Заведи я извън града. Не искаме ченгетата да правят разследвания в клуба. Размърдай се!

Флин го изгледа как тича надолу по стълбите, сетне влезе в стаята на Мейзи. Тя лежеше на леглото и стенеше с чорапа в устата. Ръцете й бяха осеяни с малки червени кръгчета, където Слим я бе горил с цигара. Флин рязко я изправи на крака.

— Хайде, сестро, вземи се в ръце. Зле ти вървят работите със Слим, ама той ще ти даде възможност. — Флин отвърза китките й и измъкна чорапа от устата й.

Мейзи седна на леглото, трепереща, обгърнала тялото си с ръце.

— Тръгвай, сестро — каза Флин. — Сложи си някоя дреха. Трябва да те заведа да се видиш с Майчето.

— Няма да тръгна — изхълца Мейзи. — Те ще ме очистят.

Флин се ухили.

— Не се баламосвай. Те искат да върнат момичето, т’ва е всичко. Ако ченгетата надушат следите й, всички ще трябва да офейкаме. Майчето няма да рискува с теб. Ти не искаш да те изоставим. Разумно е, нали?

Мейзи го изгледа с подозрение.

— Не, няма да тръгна — каза тя накрая.

Флин измъкна пистолета си.

— Ако не тръгнеш — каза тихо той, — май ще трябва да направя нещо.

Мейзи бързо се изправи.

— Добре — рече тя нервно, — ще дойда.

— Размърдай се. — Флин седна на леглото.

Тя бързо се облече под хладния му поглед. Нещо й подсказа, че повече няма да види тази стая и когато нахлупи шапката си, тя вече трепереше и бе пред припадък. Флин трябваше да я подкрепя по стълбите. Бързо я преведе по тротоара до колата, без да привлича внимание. Тя седна до него трепереща. Флин погледна небрежно напред, след това — през рамо към задното стъкло. Недалеч видя група мъже, които идваха към него, но иначе улицата бе чиста. Хвърли поглед на Мейзи и посочи към покрива на колата.

— Какво мислиш за това? — попита студено.

Когато Мейзи погледна нагоре, той я удари под брадата. Тя се отпусна тежко напред и Флин я премести на пода. Когато групата мъже преминаха покрай него, той запали колата и се насочи извън града.

 

 

Роко тръшна слушалката върху вилката. Беше загубил цял един проклет час в опити да открие Джон Бландиш. Не искаше да си го признае, но започваше да се притеснява. Погледна към мис Бландиш, която седеше на дивана. Каква чудесна помощ му беше тя! Все още прелистваше вестниците, четеше и препрочиташе сензационната история. Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да ги мушне под бедрата си и да остави вестника разтворен отпред на килима. Главата й непрекъснато потръпваше конвулсивно и това плашеше Роко.

— Слушай, лейди — започна умолително той, — аз искам да ти помогна, не можеш ли да разбереш? Какво, по дяволите, трябва да направя? Твоето татенце е някъде наблизо. Обадих се на всички проклети номера, дето ми дадоха, ама не мога да го намеря. Не можеш ли да измислиш нещо?

Мис Бландиш като че ли не го чуваше. Тя се отдръпна.

— Остави ме на мира — извика яростно.

— Добре, добре, лейди — успокои я Роко. — Не се нервирай. Дяволски ми се ще да си помогнеш сама. Трябва да намеря татенцето ти, нали така?

Мис Бландиш го погледна.

— Не, не! — извика тя високо, като удряше коленете си със стиснати пестници.

Роко се обърка.

— Не искаш ли да се измъкнеш от тая работа? — попита той. — Не искаш ли да видиш татенцето си?

Мис Бландиш започна да хлипа. Заклати отчаяно глава.

— Остави ме — тя се люшкаше от една страна на друга, като че изпитваше силна болка. — Остави ме.

Роко заскуба коси.

— Трябва да направя нещо — извика й той. — Тая шайка ще ми дойде тук, ако не направя нещо.

Мис Бландиш скочи на крака и изтича към вратата. Задърпа с всички сили дръжката.

— Отвори я! — изкрещя пронизително тя. — Отвори я! Искам да се махна!

Роко я дръпна настрана и тя започна да удря по вратата с юмруци.

— Спокойно — извика отчаяно той.

Тя се отскубна и се втурна пак към вратата. Роко започна да ругае. Дръпна я отново и насила я сложи на дивана. Тя отвори уста да извика, но той я запуши с ръка. Почувства как зъбите й се опитват да захапят дланите му и стисна лицето й, като впи пръсти в страните й.

— Престани! — извика Роко. — Престани, чуваш ли?

Тя се отпусна малко и легна. Той отмести ръката си, като само леко я придържаше.

— Ще ме побъркаш. Аз искам да ти помогна, а ето как ми се отплащаш. Какво ти става, за Бога?

Тя лежеше и трепереше, очите й блуждаеха из стаята.

— Ще извикам ченгетата — каза Роко изведнъж. — Вече загубих достатъчно време.

— Не! — мис Бландиш отново започна да се бори. — Недей!

— О-о, я млъкни — изръмжа Роко. Блъсна я силно и я остави.

Вдигна телефона, като я наблюдаваше внимателно. Тя връхлетя върху него точно когато започна да набира номера. Роко я отблъсна с тялото си, тя загуби равновесие и тупна на пода. Ръката й се присегна към кабела.

— Остави го — извика той, — махни си ръката, по дяволите! Ей сега ще те фрасна!

Мис Бландиш дръпна кабела назад с цялата си тежест. Той се отскубна от стената точно когато номерът се обади. Връзката прекъсна. Роко я погледна свирепо и захвърли безполезния апарат на пода.

— Кучка такава! — извика той.

Тя изпълзя настрани от него. Лицето и бе пребледняло и ужасено.

— По дяволите! — изкрещя Роко. — Ти трябва да си смахната! Аз се махам оттука… можеш да вървиш по дяволите… Грисън ще дойде тука, малка глупачке. И няма да почне да те целува… ти сама се унищожи.

— Ти трябва да стоиш тука, докато дойде той — каза мис Бландиш.

— Какво, ти… ти — Роко не намери думи. Пелтечейки, отиде до вратата. — Хайде, хайде, преди да е станало късно. — Той се спря до вратата. — Не искаш да те намери тука и да те върне обратно, нали?

Тя кимна отчаяно.

— Да — изстена, — не мога да направя нищо друго. Той трябва да дойде… ти не разбираш. Аз не мога да видя баща си… не, след това, което се случи. Вече никого не мога да видя… — тя започна да плаче и да се люшка напред-назад.

Роко се приближи до нея. Потта блестеше по маслинената му кожа.

— Ела на себе си — извика грубо той. — Ще се оправиш. — За Бога, к’ви са тия загадки? Защо не можеш да се видиш с твоя старец? Не говори щуротии! Хайде — той я дръпна силно за ръката, но тя яростно се отскубна. Роко бясно я изруга. — Прави каквото щеш! Аз свърших. Ти ме измъчи! Изчезвам оттука.

Тя изтича до вратата и се облегна на нея. Очите й святкаха яростно.

— Ти трябва да стоиш тук. Той трябва да те завари тук!

— Като нищо.

Роко се спусна разярен към нея. Когато посегна да я сграбчи, тя му се изплъзна и застана в средата на стаята. Роко се опипа за ключа и го мушна в ключалката.

Мис Бландиш изведнъж вдигна със замах един лек стол и го удари по тила. Роко политна, зашеметен от удара. Тя замахна отново, но той се дръпна от вратата. Държеше главата си с две ръце и се опитваше да премахне ярката светлина пред очите си. Тя бе взела ключа. Роко смътно я съзря и се заклати към нея. Тя леко се измъкна покрай него. Видя я как хвърля ключа през отворения прозорец и изведнъж се изплаши. Седна рязко на дивана, като държеше главата си с ръце. Тя се отдалечи колкото може повече от него и се облегна на стената, стенейки тихо.

— Ще те убия за това — рече той хладно. — Проклета малка глупачка!

Часовникът на камината удари точно осем. Роко почувства как потта му избива по цялото му тяло. Помисли си отчаяно, че наистина е хванат на тясно. Измъкна пистолета си и отвори пълнителя. Погледна към мис Бландиш, след това отчаяно сви рамене. Тя беше смахната. Изправи се на крака и погледна прозореца. Видя как далече долу колите се движат като играчки и рязко се обърна. По дяволите! Наистина беше загазил. Ако хванеше някого да разбие вратата, тази шантава женска можеше да го предаде и дори да му прикачи отвличането. Беше си направо смахната. Ако той не излезеше, Слим щеше да дойде скоро. Все пак Слим щеше да се потруди доста, за да влезе, а ако влезеше, щеше да получи първия куршум. Роко отиде до вратата и внимателно разгледа ключалката. Знаеше, че е безнадеждно — сам я беше поставял и беше изкусно направена. Обърна се към кушетката.

— Да, наистина чудесно ме изигра тоя път. Искам ясно да разбереш. Ако прострелям тая ключалка, ще си докараме компания. Тоя блок е пълен с любопитни типове, дето ще отпрашат насам веднага щом започна да гърмя. Е, какво ще им кажеш, като дойдат?

— Не искам да виждам никого — бе лаконичният й отговор.

— За Бога, не можеш ли да престанеш да играеш на Грета Гарбо и да слезеш на земята? — попита нетърпеливо Роко. — Казвам ти, че трябва да се измъкна оттука. Представи си, че Слим не дойде. Цял живот ли ще стоим тука?

— Той ще дойде — отвърна тя.

Роко се изправи и се приближи до нея. Тя се сви и се отдръпна.

— Искам да разбера точно колко си смахната — той се мъчеше да говори спокойно. — Ти знаеш коя си, нали? — Тя кимна. — Знаеш, че Грисън те отвлече? — Тя отново кимна. — Знаеш, че си била натъпкана с наркотици?

Тя го погледна отчаяно и лицето леко й се сбърчи. Започна да плаче.

— Добре — рече Роко нетърпеливо, — остави това. Никак няма да ти помогне. Била си натъпкана с наркотици и т’ва малко те е смахнало, само малко, ама ти не знаеш к’во искаш. Аз те измъкнах от Грисън и искам да те заведа при твойто татенце. Т’ва е добре, нали? Твоят старец ще умре от радост, като се върнеш, и ти пак ще си окей. Когато ни дойде компания, искам да им кажеш как ти помогнах. Разбра ли всичко?

Тя видя, че зад гърба му вратата на кухнята тихо се отваря. Очите й се разшириха. Вратата продължи да се отваря. Слим бе облян в пот. Беше се изкачвал сантиметър по сантиметър по сервизния асансьор. Жълтеникавите му очи бяха полузатворени.

— Разбра ли? — Повтори Роко.

Вече не му пукаше. Знаеше, че Слим е зад него, но не можеше да се обърне. Знаеше, че умира с всяка секунда, но просто нищо не можеше да направи. Погледна мис Бландиш, видя красотата й, видя празните й ужасени очи. Чудеше се какъв щеше да бъде краят му, ако не беше се захванал с това. Защо, по дяволите, се бе захванал с нея? Знаеше рисковете и ги бе приел. Не искаше да умре. Не както щеше да го убие Слим. Беше виждал ножа на Слим преди това. Почувства за последен път как мускулите му се отпускат и след това стоманеното острие сложи край на всичко.

 

 

Еди лежеше на леглото с разкопчано до кръста горнище на пижамата. От устата му висеше цигара. Лежеше и слушаше Ана, която беснееше из стаята. Пълното му безразличие бързо се изчерпваше. Ана бе чудесно момиче, когато й се искаше, но когато се сърдеше, не бе така съблазнителна.

С червената си нощница, с разрошена коса, тя стоеше до леглото и крещеше по него. Еди стисна устни. Наблюдаваше я с полузатворени очи.

— И нещо повече — изписка тя, — време е да се махнем от тук. Тоя град ще ме побърка. Къде, по дяволите, мислиш, че ще стигна? Мислиш ли, че искам да правя евтин стриптийз всяка нощ до края на живота си? Хич не е за вярване! Аз ще постигна успех в живота си, чуваш ли? Няма да се мотая с твоята селска шайка и да събирам подаяния, в сравнение с който помощите за бедни изглеждат като банкет. Главата си режа, че няма. И запомни, че няма да търпя тъпите забележки на тоя хилав тъпанар, с който се мотаеш.

Еди кисело й каза да не крещи.

— За Бога — изръмжа той, — остави ме да си отдъхна. Като нищо тези дни ще те забележат. Вие, голите танцьорки, си мислите едно и също. Светът е пълен с женски, дето показват всичко, което имат… и какво става с тях?

Ана заудря с юмрук по таблата на леглото.

— Добре, умнико, щом така мислиш. Много добре ще се справя и соло. Можеш да хванеш твоите гангстерчета и да ги забучиш на стената един до друг. Край!

Еди лениво стана от леглото.

— Много ти порасна работата — каза спокойно той. — Май ти трябва нещо да се охладиш.

— Мухльо такъв — изкрещя му Ана. — Да не мислиш, че ме е страх? Няма начин! Такива като теб под път и над път, същото се отнася и за другите. Райли имаше повече идеи, отколкото ти някога си измислял.

Еди се засмя. Това му се стори забавно.

— Да — рече той, надвесен над нея, — и къде е той сега?

— При мангизите — озъби му се Ана, — там, дето ти никога няма да бъдеш. — Еди отново се засмя. Тая кукла щеше да се развесели много, ако знаеше колко дълбоко е скрит Райли.

— Стига, малката — каза той! — Остави тая работа. По дяволите! Тия дни само се дърпаме.

Ана раздразнено му обърна гръб.

— Нищо няма да направиш, нали? — каза горчиво тя. — Просто си седиш тука и не вършиш нищо. Казвам ти, аз напускам.

Еди вдигна рамене.

— Добре, щом искаш — рече той с безразличие. — Има доста уличници, дето ще харесат твойта работа. Достатъчно лека е.

Тя се обърна като дива котка.

— Уличница ли ме наричаш? — изкрещя Ана.

— Не-е — произнесе той с подчертан сарказъм, — кой каза, че си фльорца?

Тя замахна с ръка и го плесна през лицето, като натърти устните му. Очите на Еди светнаха. Обичаше да се бие и тая кукла наистина си го изпроси. Отиде до дрехите си, които лежаха накуп върху един стол. Внимателно измъкна колана си от гайките, като остави панталоните да се плъзнат на пода.

— Окей, пиленце — каза спокойно, — сега ще си го получиш.

Тя се спусна към него, като драскаше и риташе, но той със замах отстрани ръцете й и я хвърли на леглото. Преди да успее да се свие, Еди я шибна с колана и тя изпищя. Посегна да я удари още веднъж, но тя се претърколи долу и се сви до леглото. Ръката му се отпусна. Изведнъж се почувства отегчен. „Дявол да го вземе — помисли си Еди, — обикновено ми правеше густо да се боря с нея.“ Сега му се струваше изтъркан номер. Захвърли колана и се прехвърли през леглото. Стовари се върху нея, преди тя да успее да се отмести. Ана се просна под тежестта му. Той я сграбчи и изтича с нея в банята. Тръшна я силно в празната вана. Тя спаси главата си, като неволно я дръпна напред, но не успя да си спести нищо друго. Еди пусна душа и отстъпи. Леденостудената струя я удари със сила.

— Това ще те охлади — каза Еди, като дишаше тежко и я остави да се мята във ваната.

След като заключи вратата, той бързо се облече. Слушаше с безразличие как тя беснее в банята. Ана заблъска по вратата, като крещеше обидни думи. Когато бе готов да излезе на улицата, той взе ключа и го мушна под вратата. След това на бегом напусна апартамента.

Когато се втурна в стаята, Ана разбра, че си бе отишъл. Стоеше, трепереща от гняв, и правеше локви по пода. Смъкна нощницата си и се върна в банята за кърпа. Очите й святкаха и тя ядно навлече дрехите си. Каза си, че е свършила с него завинаги. Щеше веднага да се омете оттука. Мина от чекмедже на чекмедже, като издърпваше разярено нещата си и хвърляше дрехите в два куфара, които бе измъкнала изпод леглото. Отвори дамската си чантичка и погледна вътре. Пачката зеленикави банкноти и достави известно задоволство. Каза си, че Пийт ще се радва, като се върне при него. Пийт наистина имаше идеи и не се туткаше. Тя затръшна капака на единия от куфарите, затисна го с колене и щракна ключалките. Входният звънец внезапно иззвъня пронизително и тя неспокойно стана. За миг се поколеба дали да отвори, след това сви рамене и излезе от стаята. Рязко дръпна входната врата. Отвън стоеше Бренан с двама други мъже. Тя се вцепени. По всичко личеше, че са ченгета.

— Здравей, Ана — рече Бренан, като се усмихна широко. — Искаме малко да поговорим с теб.

Ана понечи да затръшне вратата, но Бренан се вмъкна вътре, следван от момчетата си.

— Какво искате? — попита ядосано тя. — Няма в какво да ме обвините.

— Разбира се, че няма. — Бренан изглеждаше съвсем изненадан. — В управлението искат да ти зададат няколко въпроса… просто обичайната история… няма нищо лошо.

— Е, кажете им да вземат нещо успокоително. Аз съм заета.

— Не се инати, Ана — каза Бренан умолително. — Имаме кола долу и няма да те държим много.

— Казвам ви, че не мога да дойда — отсече тя.

Бренан погледна другите двама и кимна с глава към спалнята й. Единият извади пистолет и влезе в стаята. Очакваше да намери там Еди. След това се върна.

— Измъква се — каза кратко, — с целия си багаж.

Бренан повдигна шапката си и я намести над очите.

— Махаш ли се? — попита той кротко.

— Приготвям си седмичното пране — отвърна Ана.

Бренан стисна ръката й в дебелата си длан.

— Хайде. Искаме да бъдем добри с тебе.

Тя се поколеба за миг, после сви рамене.

— Добре, добре — каза нетърпеливо тя, — ама по-живо.

Слязоха всички с асансьора. Пиколото непрекъснато ги гледаше. Не каза нищо, но се блещеше през цялото време. Ана го попита дали знае кой му е баща и той си отдъхна, когато тя излезе от асансьора.

Едното ченге му смигна.

— Бива си я, нали?

Пиколото отвърна, че е кучка.

Ана седна в колата и се намръщи. Бренан говореше през цялото време. Той просто си бъбреше небрежно за последните разкрития, но тя не му отвърна. Веднъж го погледна и Бренан се усмихна. Студената неприязън не изчезна от лицето й и той доста се зарадва, когато пътуването свърши.

Въведоха я в една голяма стая. Фенър седеше и пушеше. Махна с ръка на Ана. Тя спря в средата на стаята, очите й бяха като гранит.

Тя рязко се обърна към Бренан.

— Какво значи това? Кой е тоя тип?

Бренан се усмихна пак. Той бе просто един гостоприемен домакин.

— Вземи стол — каза той. — Чувствай се като у дома си.

Ана седна, като стискаше чантата си в ръце.

— Чудесно от твоя страна, че дойде — каза Фенър. — Разследваме отвличането на Бландиш. Твоят приятел Райли го започна, като сложи ръка на момичето. Ти знаеш тая част, затуй ще я пропусна. Това, дето не знаеш, е, че Грисън чувал за отвличането и решил, че е голям шанс, за да го пропусне. Мислел, че Райли е дребна риба за такава жътва, така че нахълтал и измъкнал момичето под носа му. Твоят нов приятел Еди и останалите от шайката са били вътре в тая работа. Какво станало с Райли? Ти се интересуваш за Райли, откакто той изчезна от хоризонта. Казала си си, че е решил да те зареже. Мислила си, че е хлътнал по онова момиче Бландиш. Ти толкова се ядоса, че заложи на тайфата на Грисън, докато през цялото време момичето е било при него и той те е правил на маймуна. Как ли се е смял Еди, а?

Ана седеше съвсем неподвижно. Умът й трескаво работеше.

— И какво? — успя да каже тя. — Да вземем това за чиста монета. Какво се надяваш да постигнеш?

Фенър погледна към Бренан и посочи с глава към малката врата вдясно. Бренан кимна.

— Заведи мис Борг да види доказателствата — каза той на полицая, който стоеше близо до вратата.

— Оттука, мис — покани я ченгето с усмивка.

— Откъде го измисли? — попита подозрително Ана. — Не искам нищо да виждам. Какво е то все пак?

Някаква мисъл й мина през ума и тя изведнъж пребледня.

Фенър се облегна на стола си.

— Иди, сестро. Намерихме нещо, дето ще те заинтересува. Хвърли един поглед и се върни… ние ще чакаме.

— Какво сте намерили? — Ана ставаше неспокойна. Дишането й се учести.

— Няма защо да се плашиш. Иди и хвърли един поглед — усмихна й се Фенър.

Бавно, като влачеше крака, тя отиде с полицая. Фенър погледна към Бренан.

— Това наистина ще подейства.

Седяха и чакаха. Изведнъж чуха вика й. Един кратък миг на отвращение. Те не помръднаха. Фенър си играеше с един молив. В тази работа трябваше да се пипа внимателно.

Тя се върна, залитайки, лицето й бе изкривено от ужас. Той бързо се приближи към нея.

— Спокойно — каза Фенър и я поведе към един стол.

Ана седна, треперейки, след това вдигна очи.

— Мръсник такъв!

Фенър не откъсваше очи от нея.

— Съжалявам за това — каза той. — Не са хубави, нали?

Тя закри лицето си с ръце. Фенър помисли, че ще повърне, но тя се държеше.

— Д-а — наведе се той напред. — Грисън е заколил Райли, за да вземе момичето и го е погребал до бараката на Джони. Направо му е излязъл късметът. Петстотин бона и отвличането — прикачено на мъртвец. Чудесно положение за Грисън, трябва да се каже. А ти се хвърляш на Еди. Жертва си ти! Какъв смях за Еди. Всеки път, когато те е търкалял, той ти се е надсмивал. Те получават момичето, получават откупа, а Еди получава и теб. Ти дори не си усетила тези мангизи, нали? Главата си режа, че не си. Ти не си знаела, че Еди е получил пай — сто бона. Сто бона щяха да изгледат доста прекрасно в скута ти. Всичко, което си получила, е въргалянето всяка вечер и хихикането на Еди. Добре, ето ти шанс да удариш плесник на тия мръсници. Ние искаме да влезем в тяхната стоманена крепост без бой и ти можеш да ни кажеш как да го направим. Искаме да знаем дали онова момиче Бландиш е вътре и ти можеш да разбереш това. Искаме да я измъкнем жива, ако е вътре. Трябва да ги обкръжим тия птички толкова бързо, че да нямат време да извадят пистолет. Дай ни тези сведения и ще си разчистиш сметките с тях. Измъкваш се от тая работа неопетнена и прибираш един бон за това, че си била послушна.

Ана седеше с мъртвешки бледо лице и диво святкащи очи. Непрекъснато мърмореше нещо на себе си. Фенър я остави да се разпали.

— Гадни, двулични копелета! — извика тя внезапно. — Аз наистина ще ги подредя, ама не с ваша помощ. Още не съм доносничила на ченге и сега няма да почна.

Фенър седна на бюрото близо до нея.

— Сама не можеш да направиш нищо, без да рискуваш да те очистят. Защо да рискуваш? Можеш да се развяваш с хиляда долара и да се посмееш добре, когато качим тия типове на електрическия стол. Помисли, онова момиче е там и на теб май не би ти харесало да си на нейно място с Грисън и Еди.

Тя ги изгледа намръщено, но не каза нищо. Фенър опита отново.

— Хайде, пиленце — каза той. — Размърдай си мозъка. Това ще бъде чудесен шанс за теб. Слушай сега, ето какво искаме да знаем: как можем да влезем в онова свърталище без бой? Кажи ни и ще бъдеш свободна.

— Нищожни ченгета, вървете по дяволите — бе отговорът й.

Фенър хвърли поглед към Бренан. Времето напредваше, а те не бяха стигнали доникъде. Отиде до Бренан, хвана го за ръката и го отведе настрана от Ана.

— Мога да я пречупя — каза той тихо. — Оттегли се с момчетата си и ми дай няколко минути насаме с нея.

Бренан изглеждаше озадачен.

— Какво ще правиш?

Фенър го потупа по гърдите.

— Измъкни момчетата оттука и трай! Спешно е. Остави ме да се оправя с тази работа.

Бренан каза окей и отиде до вратата. Кимна с глава на другите и те го последваха навън. Фенър стоеше и гледаше Ана. Тя седеше равнодушно на стола. Лицето й изразяваше упоритост и твърдост, но Фенър знаеше, че може да я постави на тясно и си позволи една усмивка.

— Райли е мъртъв повече от четири месеца — започна той тихо и бързо. — Само обърни внимание на датите. Преди месец стана убийство в хотел „Палас“. Помниш, че Хайни бе застрелян и това бе приписано на Райли. Райли не е могъл да стреля. Куршумът е излязъл от малокалибрен пистолет. Такива използват жените. Ти беше на един и същи етаж с Хайни и много го обичаше. Нали Хайни издаде приятеля ти? Окей, събери всичко това и ми кажи отговора.

Сега Ана беше нащрек. Очите й се сведоха към пода.

— Ти си смахнат — възкликна тя.

— Може би — продължи Фенър. — Ченгетата още не са помислили за тая страна на нещата, ама аз го направих. Или ще ми помогнеш, или ще напомня на Бренан за убийството на Хайни. Искам ясно да разбереш: не ми пука какво се е случило с Хайни. Тоя дребен мошеник няма нищо общо с мен. Аз искам онова момиче — Бландиш. Дай ми каквото искам и няма да кажа нищо за убийството. Бренан може сам да се досети и тогава доста ще се помъчиш, докато се измъкнеш от закона, но Бренан е страшно зает в момента и не мисля, че скоро ще се върне към тая работа. Все пак това ще ти даде възможност да офейкаш с един бон, който Бландиш ще ти плати. Е, какво ще кажеш?

Тя се замисли за момент.

— Какво искаш да направя?

Фенър леко въздъхна. В края на краищата нещата се оправяха.

— Искам да отидеш направо в клуба и да разбереш дали момичето е там, или не. Аз идвам с теб и ще те чакам отвън. Трябва да знаем дали е там. Не можем да почнем най-безразборно да бомбардираме сградата, докато не знаем къде е тя. Е, ще го направиш ли?

— Как да го направя, по дяволите? — попита тя. — Те са я скрили сега и хич няма да ме оставят да си завирам носа насам-натам.

Фенър се изправи.

— Ще намериш начин — каза той мрачно. — Това е твоята част от сделката. Спешно е. Да не се помайваме.

Те излязоха заедно от стаята. Бренан висеше в чакалнята. Фенър не спря, а му смигна и го подмина. Бренан ги изгледа и се почеса по главата. „Какво ли, по дяволите, е намислил тоя тип?“, запита се той.

Като излязоха на улицата, Фенър остави Ана да продължи сама. Преди да тръгне, той й каза:

— Виж какво, трябва да бързаш. Влез и разбери, след това ела при мен на ъгъла дваж по-бързо. Давай, сестро!

Тя трябваше да почука няколко пъти, преди портиерът да открехне малкото прозорче. Той се поколеба, след това неохотно отвори вратата. Ана тръгна направо към стълбището. Натъкна се на Майчето, която излизаше от празния ресторант. Като я видя, майчето рязко спря и лицето й доби сурово изражение.

— Какво, по дяволите, искаш? — попита нетърпеливо тя.

Ана се стресна. Досега не бе виждала Майчето да изглежда толкова зле.

— Сбихме се с Еди — отвърна небрежно Ана. — Мислех, че е добре да видя дали е тука. Идвал ли е?

Майчето поклати глава.

— Чупи се оттука — каза тя. — Няма го. Аз съм заета — и се обърна към канцеларията.

Точно тогава Док слепешката заизкачва стълбите. Лицето му бе побеляло и блестеше от пот. Ана се взря в него, но той дори не я видя. Отиде направо в канцеларията, почти по петите на Майчето, и затвори вратата. Ана стоеше неподвижна. „Какво става тука?“, запита се тя.

Атмосферата бе напрегната и заредена с динамит. Тя се поколеба — чудеше се какво да предприеме. За момент бе съвсем сама. Обърна се бързо и изтича нагоре по стълбите. Стигна задъхана горната площадка, спря и погледна през парапета към фоайето. Майчето и Док бяха още в канцеларията. Тя продължи по коридора, докато стигна до последната стая. Заключената врата никога не беше я интересувала. Без да се замисли, бе приела обяснението на Еди, че това е склад. Вратата беше полуотворена и тя надникна вътре. Огледа се и лицето и доби суров израз. Значи това беше истина. Очевидно тук бяха държали момичето. По някакъв начин я бяха извели от клуба. Тя присви очи. Фенър трябваше да знае това. Щеше да приеме предложението му и да офейка. Гадни, двулични копелета! Тя се врътна и забърза обратно по коридора. Като стигна до стълбището, спря на място. Майчето стоеше във фоайето и гледаше нагоре. Ана почувства, че отстъпва назад. Лицето на Майчето бе отпуснато, но в малките й очички имаше убийствен блясък.

— Май ти казах да се махаш оттука! — каза Майчето.

— Търсех Еди — заекна Ана.

Тя опита да се съвземе. Заслиза надолу по стълбите, без да сваля очи от Майчето. Стигна до средата и нервите й не издържаха. Спря.

— Казах ти, че търся Еди — повтори с разтреперан глас.

Док излезе от канцеларията и застана до Майчето. И двамата я наблюдаваха.

— Къде отиваш сега? — попита Майчето.

Док изведнъж докосна ръката й.

— Тя знае — каза тихо той.

Ана го чу и изгуби ума и дума.

— Не знам нищо — заекна отново. — За какво говориш?

— Ти ще стоиш тука — заповяда Майчето.

Ана кимна.

— Разбира се, ще стоя.

Отвън Фенър чакаше нетърпеливо. Минутите течаха и той все повече се вълнуваше. Нещо се беше объркало. Ана или го бе излъгала, или се бе престарала. Той знаеше, че с Грисънови шега не бива. Стоеше и чакаше, след това реши сам да предприеме нещо. Вмъкна се в колата си и бързо подкара към апартамента на Ана.

 

 

Мис Бландиш гледаше как Роко бавно се свлича на пода. Тя захапа юмрука си и го натисна силно навътре. Облегна се на стената, като впиваше зъби в пръстите си, защото не можеше да извика, а и не искаше да го направи. Роко бе паднал на колене с разперени върху лъскавия под ръце. Той застина така за момент, след това се свлече надолу. Ръцете му бавно се разтваряха, сякаш плуваше. Просна се на дъските и ожули кожата на носа си.

Слим стоеше над него и го наблюдаваше с безразличие. Изцапаният с кръв нож висеше в ръката му. Той доста дълго стоя опулен, след това погледна мис Бландиш. Тя се сви уплашено, като че ли се опитваше да потъне в стената.

— Връщаш се с мен — каза Слим.

Тя извърна глава, за да не гледа Роко. Той въобще не кървеше. Мис Бландиш не можеше да разбере защо. Искаше да му каже да стане. Проснат така, изглеждаше нелепо. Тя искаше той да стане, но знаеше, че е все едно дали ще му го каже. Слим избърса ножа в сакото на Роко. Сакото на Роко беше светлосиво, кървавото петно развали костюма. Слим отиде до прозореца и погледна към улицата. Движението ставаше интензивно, имаше хора. Времето напредваше и улиците щяха да станат опасни. Той се замисли за миг, след това погледна към Роко. Роко беше дребен. Чистичък и слаб. Слим отиде до гардероба, измъкна един тъмен костюм и го хвърли на леглото. Претършува няколко чекмеджета и намери риза.

— Облечи се.

Мис Бландиш поклати глава.

— Моля те… — започна тя.

Слим се приближи до нея.

— Хайде! — каза той с омраза в очите.

Тя разкопча блузата си и след кратко колебание опипа копчетата на полата си в кръста. Полата се свлече на пода и мис Бландиш направи крачка встрани. Слим започна да диша учестено. Тя видя погледа му и отстъпи назад. Той стоеше и я наблюдаваше.

— Продължавай!

Тя вдигна ризата. Слим бавно се приближи до нея и взе ризата от безпомощните и ръце. Устата му се нацупи, влажните му устни се издадоха напред. Очите му не виждаха нищо. Започна да я тегли към дивана, стенейки.

Една голяма муха месарка кацна върху кървавото петно на сакото на Роко, разпери крачета и забръмча възбудено. Постоя там малко, като се наслаждаваше. Тишината в стаята внезапно бе нарушена от мис Бландиш, която впи неистово нокти в кувертюрата на кушетката.

 

 

Еди си купи солидна закуска. През цялото време, докато ядеше, си мислеше за Ана. Повтаряше си, че тя може да върви по дяволите, но в дъното на душата си искаше да остане. Беше свикнал с нея — тя бе чудесна, когато поискаше. Той нетърпеливо бутна чинията си настрана и запали цигара. Каза си, че е по-добре да се обади на момчетата. Щеше му се Слим да се отърве от мис Бландиш. Всичко можеше да се случи, докато тая кукла се мотае с тях. Започна да чисти замислено зъбите си с клечка. Може би бе по-безопасно да се измъкне неусетно, докато работите вървят добре. Може би хленченето на Ана бе оправдано. Еди вярваше в женския инстинкт. Може би Ана имаше предчувствие. Той бавно се изправи, като бутна стола назад. Вдигна пръсти към келнерката. Тя му подаде сметката, след като я написа старателно с изплезен език. Еди плати на касата и излезе на улицата. Застана колебливо на слънцето. Не можеше да реши дали да се върне при Ана, или да отиде в клуба. Прищя му се да види Ана и махна на едно такси. Предчувствието му казваше да побърза.

Той зачака асансьора да слезе от последния етаж. Пиколото дръпна решетката и се изненада, че го вижда отново.

— Няма смисъл да се качваш. Пипнаха я.

Еди го попита за какво, по дяволите, говори. Момчето замаха възбудено с ръце.

— Да, десет минути след като ти излезе, пристигнаха ченгетата. Отведоха я с кола.

Еди стоеше неподвижно. Устата му нервно потръпваше. Предчувствието му се бе оправдало.

— Слушай — каза той бързо, — не съм се връщал, разбираш ли?

Пиколото се ухили, когато Еди отдели няколко банкноти от пачката в ръката си.

— Разбира се — потвърди той, — не си се връщал.

Еди забърза отново към вратата. Погледна към улицата. Не видя нищо подозрително. Помисли за момент, умът му трескаво работеше. Грисън трябваше да знае това. В настроението, в което я бе оставил, на Ана не можеше да се разчита. Той пристъпи към телефонната кабина. Бързо избра номера.

— Затвори — каза Фенър зад него — и не шавай.

Еди пусна слушалката и погледна през рамо. Фенър бе съвсем близо, с пистолет в ръка. Наистина изглеждаше опасен.

— Трябваш ми — каза тихо Фенър.

Пиколото надникна от асансьора и очите му се разшириха. Това беше голям ден за него. Еди излезе от кабината с вдигнати ръце.

— Нямаш нищо срещу мен, ченге такова — каза той.

— Аз съм ясновидец. Ако сега нямаме нищо срещу теб, то скоро ще имаме — отвърна Фенър.

Двама униформени полицаи излязоха от прикритието си зад кабината. Те избутаха Еди в чакащата кола. Той седна разтреперан. Какво, по дяволите, се бе случило? Мушна ръка в джоба си и намери цигара. Сложи я в устата си, но едно от ченгетата я плесна с ръка.

— Зъл си, така ли? — озъби му се Еди.

— Разбира се — ухили се ченгето.

Стигнаха в управлението и бързо го натикаха в кабинета на Бренан. Бренан крачеше напред-назад и пушеше пура. Изглеждаше разярен и устата на Еди пресъхна. Тези мошеници наистина го бяха хванали натясно. Той стоеше в средата на стаята, поглеждаше мъжете един след друг с крайчеца на очите си и въртеше шапката си с ръце.

Бренан отиде да седне зад бюрото.

— Пипнахме те, Шулц — каза рязко той. — Хайде, изповядай се да ти олекне.

Еди сви рамене, но коленете му започнаха да треперят силно.

— Нямате нищо срещу мен. К’во е обвинението?

— Задържаме те за отвличането на дъщерята на Джон Бландиш и за убийството на Райли, Бейли и Маккей — отвърна Бренан.

Еди се овладя. По дяволите! Този път всичко бе разкрито.

— Вие сте смахнати! Не можете да го докажете.

Фенър бавно се приближи до него.

— Не е ли истина, че очисти Райли, за да вземеш момичето?

Еди се огледа диво.

— Казвам ви, че сте откачени — изкрещя той. — Трябва ми моят адвокат. Имам право да го извикам и ще използвам това право.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно оттука — обади се Бренан през облак дим. — Ще изпееш всичко, което знаеш, преди да получиш помощ отвън. Свикнали сме да се справяме с мошеници като теб и няма що да рискуваме с някой от твоите нечестни адвокати.

Еди се обърна рязко към Фенър.

— Кой си ти? — изръмжа той.

Фенър се усмихна.

— Сега ние задаваме въпросите. Просто си отвори човката, когато ти кажем.

Бренан натисна продължително звънеца. Трима униформени полицаи се вмъкнаха в стаята. Бяха едри, сурови мъже, с широки червендалести лица и дебели вратове. Те наобиколиха Еди.

— Този тип си мисли, че е много издръжлив — каза Бренан, опрял лакти на бюрото. — Отведете го и му поговорете.

Мъжете се спогледаха ухилено.

— Хайде, момче — казаха те на Еди.

За момент Еди бе готов да се бори. Свиваше и отпускаше юмруци. Видя, че те се надяват да започне. Единият от тях държеше палка, закачена със стегнат кожен ремък на китката му.

— Оставете — рече Еди, — нищо не знам.

— Размърдай се — намеси се нетърпеливо Бренан.

Бутнаха Еди към вратата. Той тръгна пред тях. Фенър се запъти последен.

Фенър започна да се притеснява. Времето твърде бързо напредваше, а имаше още доста да се върши.

Заведоха Еди в една малка звукоизолирана стая. В средата имаше стол, прикрепен към пода с железни болтове. На Еди му се видя като електрически. От страничните му облегалки и краката висяха кожени каиши.

— Седни — заповяда Фенър, като се облегна на стената.

Еди се отдръпна.

— Върви по дяволите! — изруга той. — Казвам ти, че не можете да си играете с мен.

Едно от ченгетата го удари с палката си през коленете и Еди падна напред. Друг го ритна отзад. Сграбчиха го, пронизан от болка, и го тръшнаха на стола. Бързо закопчаха каишите около ръцете и краката му. След това се отдръпнаха. Еди им се озъби. Коленете силно го боляха. Фенър се надвеси над него.

— Кой уби Райли? — попита той.

Еди го заплю.

— Казвам ти… — започна той.

Хванаха го за косата, дръпнаха главата му назад и един от тях го удари с палка през гърлото. Ударът бе силен и точен. Еди изведнъж се сви и опъна каишите. Столът започна да скърца. Той се извиваше и дърпаше, борейки се за въздух. Лицето му посиня от напрежение и за момент Фенър помисли, че няма да се съвземе. Те стояха и наблюдаваха конвулсиите му. Постепенно въздухът отново изпълни дробовете му и той престана да се мята.

— Кой уби Райли? — изкрещя му Фенър. — Хайде, негодник такъв, говори или пак ще си го получиш.

Дебели пръсти се впиха в косата му и още веднъж го дръпнаха назад, опъваха корените й така, че главата му сякаш се запали. Назад се извиваше тя сантиметър по сантиметър и Еди се съпротивляваше с мускулите на врата си, докато очите му изскочиха като електрически глобуси. Когато брадата му щръкна към тавана, удариха го отново. Той си помисли, че този път го убиха. Гърлото му се запуши, дробовете му изсвистяха. Като се напрягаше да се освободи, скъса единия ремък, но те го удариха с палката по китката, така че ръката му увисна. Той не разбра, че го бяха ударили, просто почувства, че ръката му се отпусна и неистовите команди на мозъка да я вдигне не дадоха резултат. Те отново се отдръпнаха и зачакаха да се съвземе.

— Кой уби Райли? — монотонно повтори Фенър.

— Не знам — простена Еди. — Бъркаш ме, мистър. За Бога, дай ми почивка, а?

Удариха го с тоягата два пъти по капачките на коленете. При всеки удар се отдръпваха и замахваха силно. Еди прегриза долната си устна, но не каза нищо. Фенър се озлоби.

— Стига сте си играли с него, а? — обърна се той към ченгетата. — Тоя тип е корав, нали? Е, станете и вие такива.

Единият смъкна униформата си. Еди го наблюдаваше с ужас в очите. Знаеше, че ще се пречупи. Нямаше да издържи повече така. Тези мръсници щяха да продължават, докато проговори. Болката в коленете и гърлото почти го влудяваше.

— Не можете да постъпвате така с мен — простена той. — Няма да ме оплетете в тая история.

Видя, че ченгето се приближава с вдигната палка и се опита да дръпне глава встрани, но пред очите му избухна ослепителна светлина.

Фенър наблюдаваше как го обработват продължително, след това Еди се отпусна на стола. Едно от ченгетата грабна кофа с вода и я плисна в лицето му. Разтърсен от водата, Еди дойде отново на себе си и Фенър даде знак да отстъпят.

— Кой уби Райли? — попита той, надвесен над потръпващия Еди.

— Слим… — простена едва чуто Еди. — Слим ги очисти всички…

— Къде е момичето?

— Слим я взе… през цялото време я държеше в клуба… не ме докосвайте повече… оставете ме…

Фенър се извърна рязко.

— Махнете го. Трябва да тръгваме.

Той връхлетя в канцеларията на Бренан. Бренан вече не го свърташе на едно място. При влизането на Фенър той вдигна с надежда очи.

— Момичето е при Слим в клуба — каза бързо Фенър. — Вече знаем какво да правим… нямаме и минута за губене. Извикай момчетата си и да тръгваме.

Бренан издърпа чекмеджето си и извади пистолет. Погледна го, мушна го в джоба на панталона си и изтича навън. Фенър го чу как се разпорежда на висок глас в общата стая и бързо го последва.

 

 

Слим свали мис Бландиш долу със сервизния асансьор. Това бе трудна работа, но той бе доведен до отчаяние. Смъкна се след нея и грубо я издърпа от тясната шахта. Костюмът на Роко й бе малко голям и прикриваше фигурата й. Гъстата й коса бе прибрана под една черна мека шапка, която Слим бе дръпнал над очите й. Тя се движеше с малко пиянска походка. Слим й бе дал голяма глътка чисто уиски. Изглеждаше доста странна и той бе нервен. Държеше ръка на дръжката на пистолета. Мислеше, че всичко ще бъде добре, щом мис Бландиш се свие в колата, но докато вървеше, не беше безопасно. Всеки щеше да се досети, че е жена, освен ако не е съвсем тъп. Колата стоеше в дъното на уличката и той хвана момичето за ръка.

— Аз ще ти отворя вратата — рече Слим.

Тя не каза нищо.

— Ела бързо веднага щом отворя. Качвай се в колата, без да спираш по пътя.

Остави я и прекоси тротоара. Седна в колата и запали двигателя. Наведе се и отвори вратата. Мис Бландиш притича с наведена глава. Той вече бе включил на скорост и веднага щом тя скочи вътре, колата се понесе напред. Погледна в огледалцето, но улицата беше спокойна. Една стара жена гледаше след тях, но тя нямаше значение. Слим каза на мис Бландиш да се наведе.

Колата полетя към клуба. Изведнъж той удари спирачки. Въздухът се разцепи от полицейски сирени. Слим видя, че го настигат пет коли, пълни с полицаи. Отби към бордюра и намали на двадесет мили. Беше извадил пистолета си и започна тихо да ругае. Полицейските коли прелетяха покрай тях. Отиваха към клуб „Парадайз“. Той ги последва предпазливо, като си повтаряше, че не търсят него. Когато ги наближи, изведнъж уплашено осъзна, че спират пред клуба. Зави в една пресечка. Чу внезапен вик и видя, че след него идва полицай с мотоциклет. Улицата бе оживена. Като ругаеше тихо, той отби встрани и спря. Облегна се на вратичката, закривайки пистолета с тялото си. Полицаят устремно се приближи. Той завря червеникавата си ирландска физиономия в колата.

— К’во си се разбързал? — попита полицаят.

Слим закриваше мис Бландиш с тялото си.

— Не бързам — отвърна той. — Мислех да се махна от пътя ви… нападате или какво?

— Излизай — рече ченгето.

Очите на Слим пожълтяха. Натисна амбреажа. Ченгето отвори вратата.

— Хайде излизай.

Слим го простреля ниско. Пистолетът яростно изтрещя. Полицаят се сви, като се хвана за корема с две ръце. Ръкавиците му почервеняха. Слим подкара бясно. Хората по улицата започнаха да викат, но никой не помръдна. И по-рано бяха виждали улична стрелба и знаеха, че е по-безопасно да стоят неподвижно.

Фенър тъкмо се измъкваше от колата си, когато полицаят бе застрелян. Изстрелът го накара да се обърне. Видя колата, която се стрелна по улицата, и разпръсна другите коли. Поколеба се, ала знаеше, че неговата задача е да измъкне момичето от сградата живо. Изтича до полицая, но той бе мъртъв. Пристигна и Бренан.

— Кой, по дяволите, беше тоя? — попита той.

Трима полицаи с мотоциклети се бяха втурнали след колата на Слим. Бренан и Фенър чуха как шумният рев на моторите им заглъхна в далечината. Фенър сви рамене.

— Беше някой от тези негодници — рече смутено той. Господи, дано не го изпуснат.

Бренан изглеждаше разтревожен.

— Моите хора не могат да влязат в клуба.

Фенър изруга.

— Добре се подредихме. Момичето май няма големи шансове.

— Ще трябва да приеме съдбата си — каза Бренан. — Налага се да проникнем там, трябва да опитаме с всички сили.

Започнаха да пристигат още полицаи, дойде със звън и една пожарна. Улицата се изпълни със зяпачи. Полицаите ги отблъскваха и разчистваха широко пространство пред клуба.

При първите признаци на нападението тежките стоманени капаци на прозорците на сградата бързо се затвориха. Един предприемчив полицай хвърли бомба с газ, но капакът бе вече затворен и тя избухна на улицата, като засили бъркотията.

Фенър притича до Бренан.

— Дай ми няколко момчета. Мисля, че можем да пробием през покрива.

Бренан кимна.

— Да, това е добра идея. Качете се на покрива от съседната сграда. Вие започвайте, а аз ще хвана няколко души да вдигнат врява пред входа.

Той се разпореди гръмогласно, няколко полицаи изтичаха по алеята и започнаха да блъскат по стоманената врата с палки. Вдигнаха голям шум, но без резултат. Фенър постоя за момент, след това се втурна напред, а четирима полицаи го последваха по петите. Докато тичаха през празното място, пред клуба някой откри огън с автомат. Куршумите се посипаха в краката им. Единият от полицаите изрева и подгъна крака. Фенър притича напред, докато излезе от обсега на автомата. Автоматът отново затрещя и няколко куршума изплющяха в тялото на полицая, който бе легнал. Другите откриха огън иззад полицейските камионетки. Оглушителното тракане на автоматите и силният трясък на куршумите, които се сплескваха върху стоманата, се прибавиха към врявата, която вдигаше възбудената тълпа, и воя на сирени, с който пристигаха още полицаи.

До клуб „Парадайз“ бе хотел „Лексъм“. Висока тясна сграда, с два етажа по-висока от клуба. Фенър изтича по стълбите. Във фоайето стояха полицаи с извадени пистолети и мрачно наблюдаваха. Той се понесе стремглаво нагоре, докато стигна тавана. Другите задъхани го последваха. Той рязко избута капандурата и се покатери на покрива. Под тях бе покривът на „Парадайз“. Фенър прехвърли крака през парапета и се хвана за тръбата на комина. Спусна се устремно надолу. Ожули ръцете си и скъса панталона си на коляното. Другите го последваха по-бавно. Те чуваха тропането по входната врата и автоматните откоси.

Полицаите атакуваха покрива с лостове, като къртеха керемидите и разкриваха гредите. Не след дълго пробиха дупка в мазилката и един след друг се спуснаха в малка тъмна стая.

Фенър измъкна пистолета си.

— Това няма да бъде шега — рече той и се обърна към един от полицаите. — Върни се по обратния път и кажи на момчетата, че сме вътре. Изпрати още хора тука, бързо.

Той изчака докато полицаят се измъкна през дупката на покрива, след това тихо завъртя дръжката на вратата и пристъпи в коридора. Ослуша се. Чу как някой мръсно псуваше на долния етаж. Поколеба се за миг, здраво стискайки пистолета си. Двама от полицаите зад него бяха с автомати, притиснати на гърдите, а другият имаше газов пистолет.

Фенър се промъкна крадешком до коридора по стълбището. Започна да слиза надолу и почувства как се изпотява под мишниците. Изведнъж иззад ъгъла се появи Флин. Забеляза Фенър в момента когато той стреля. Флин вдигна драматично ръце над главата си, също като италиански певец, който взема висок тон. Претърколи се назад със сподавен вик. Фенър стреля отново и скочи на долната площадка на стълбището. Беше загубил равновесие и в този миг от една врата изскочи Док, но Фенър успя да се хвърли по очи, когато той стреля. Двамата полицаи на стълбите стреляха едновременно по Док. Той успя да отскочи назад в стаята и куршумите побиха вратата.

— Спокойно — извика Фенър задъхано от пода. — Тези негодници сега ще се борят докрай.

Док бе затръшнал вратата и сега започна да стреля отвътре, така че те не можеха да се приближат. Полицаите отвърнаха с яростен огън, като надупчиха вратата от горе до долу. Чуха как Док нададе внезапен вик и Фенър я блъсна с крак. Намериха Док свит в ъгъла, а кръвта шуртеше от устата му. Погледна ги с безжизнени очи и опита да вдигне пистолета си, но усилието бе твърде голямо за него. Пистолетът се изплъзна от ръката му и тупна на пода. Очите му изведнъж се обърнаха с бялото нагоре.

— Номер две — каза Фенър.

Излязоха от стаята и застанаха в коридора.

— Минете по стаите — разпореди Фенър. — Трябва да намерим момичето.

Тръгнаха бавно по коридора, като спираха пред всяка врата. Това бе напрегната работа и Фенър се зарадва, когато свърши. Той знаеше, че последната врата трябва да е на стаята на мис Бландиш, но тя бе празна.

— Тук са я държали — каза той, — но е офейкала.

Отново се насочиха към стълбите.

— Тук ще се срещнем с останалите птички — обади се притеснено един от полицаите. — Не изгарям от нетърпение да се здрависам със старата жена.

Фенър се ухили.

— От теб зависи да стреляш пръв — каза той, като слизаше предпазливо по стълбите.

Мама Грисън ги наблюдаваше иззад стоманената преграда на гардероба. В огромните си ръце държеше автомат, а малките й очички блестяха като стъклени. Месестото и лице бе разкривено и злобно. Тя бе готова да стори всичко, на което е способна.

Като стигна до средата на стълбите, Фенър забеляза леко движение при преградата. Видя го само защото имаше остър поглед. Тънката цев на автомата се подаде бавно. Той нададе вик и се хвърли надолу по стълбите, като падна тежко на ръце и крака. Цу как автоматът затрака и полицаите, за момент парализирани от вика му, останаха неприкрити. Като се претърколи към преградата, Фенър видя как тримата мъже рухнаха под пороя от куршуми. Единият от тях се опита да пропълзи нагоре по стълбите, но бе застигнат от нов откос. Стисна зъби. Това е чудесно, каза си той. Старата жена бе от едната страна на преградата, а той — от другата. Вероятно щеше да лежи така, докато някой му дойде на помощ.

— Слушай, миличка — извика той. — Имам пистолет и знам как да си служа с него, така че карай по-спокойно. Не можеш да ме улучиш, преди аз да те улуча, а мисля, че това се отнася и за мен. Бъди добро момиче, прехвърли ми оръжието без много шум.

Майчето го изруга. Фенър лежеше неподвижно по гръб и наблюдаваше горния край на преградата. Държеше пистолета си в готовност.

— Хайде — придумваше я той. — Дай го, пък каквото стане.

Майчето леко отмести оръжието. Задвижи туловището си и сантиметър по сантиметър се изправи. Фенър се беше прилепил до преградата и тя не можеше да го види. Облегна се на стената и той я зърна в отсрещното огледало. И двамата не можеха да стрелят, само наблюдаваха отраженията си и всеки очакваше следващия ход на другия.

— Като на филм, нали? — обади се Фенър от пода.

Лицето на Майчето отново се изкриви.

— Ще ми паднеш, гад такава.

— Е, не стой там цяла нощ, размърдай се, ако искаш — отвърна Фенър.

Бренан ги наблюдаваше от горната площадка на стълбите. Майчето сега бе съвсем на открито, но виждаше само Фенър. Бренан вдигна пистолета си, но лекото движение привлече вниманието й. Тя рязко насочи нагоре автомата и изстреля няколко откоса. Бренан едва успя да се скрие и куршумите затракаха по стълбите.

Фенър се възползва от това и бързо запълзя по пода, като наблюдаваше Майчето, която го бе забравила в този миг. Стигна до ресторанта по корем и когато зави зад ъгъла, се изправи на крака. Помещението бе тъмно и той се зачуди дали Слим не се крие тук. Трябваше да рискува, но почувства как по гърба му полазват тръпки. Чу, че Бренан си разменя изстрели с Майчето. Потърси пипнешком ключа на осветлението и ресторантът изведнъж изникна от тъмнината. Помещението бе празно. Влезе много внимателно в канцеларията на Майчето. Застанал на прага, той си помисли за момент, че е приключил търсенето. На пода лежеше момиче, а главата й бе скрита под бюрото. След това разбра, че това е Ана. Бе мъртва от известно време. Някой я беше застрелял в упор. Огледа канцеларията и изруга наум. Слим и мис Бландиш бяха офейкали по някакъв начин.

Изведнъж от фоайето се чу страхотна стрелба, после настъпи тишина. Бренан извика. Фенър предпазливо отиде до входа и надникна иззад ъгъла. Бренан тичаше надолу по стълбите.

— Свърших с нея — извика той. — Пипнах я, като и се свършиха патроните.

Фенър вдигна отчаяно ръце.

— Момичето не е в сградата — в гласа му имаше умора. — Няма помен и от Слим.

Бренан се разпореди високо да се претърси мястото, но Фенър знаеше, че това е губене на време.

— Казвам ти, че не е тука — рече той нетърпеливо. — Минах по всички стаи горе, видях и тук долу. Няма къде другаде да я скрият.

— Е, сега са навън — отвърна Бренан. — Аз ще се върна в управлението и ще обявя издирване. Бързо ще ги пипнем. Лесно е да се открият тези негодници, щом веднъж напуснат бърлогите си.

Фенър излезе с него на улицата. Тълпата все още зяпаше развълнувано. Щом се показа, Бренан бе заобиколен от група досадни журналисти.

— Окей, момчета — каза той нетърпеливо. — Не ме задържайте сега, елате в управлението и ще научите всичко. Момичето го няма, няма го и Грисън.

Той дори не спря, а си преправяше път с рамо, следван по петите от Фенър.

В управлението завариха дежурния сержант, силно развълнуван.

— Момчетата откриха Слим — извика възбудено той. — Тръгнал е за Канзас с бясна скорост. Всички пътища са под наблюдение, но още не са го пипнали.

Един моторизиран полицай, с рана на лицето и изпокъсана униформа, седеше и разтриваше изкълчената си китка. Бренан го погледна и той се изправи.

— Слим уби Мърфи точно преди нападението — каза полицаят. — Ние го следвахме няколко километра, но тая негова кола си я бива. Нищо не направихме. Аз спуках гума и паднах, но се върнах в управлението и ги предупредих накъде се насочва.

Бренан кимна бързо. Хвана Фенър за ръката и го заведе в канцеларията си. Фенър се обърна към моторизирания полицай.

— Сам ли беше той?

Полицаят поклати глава.

— Имаше един дребен тип с него.

— Не беше ли момиче?

— Не, освен ако е била облечена в мъжки дрехи. Така и не се приближих достатъчно, за да видя.

Бренан стоеше нетърпеливо на прага на канцеларията си.

— Май нещата ще се разиграят на местна почва.

— Е, хайде, хайде — рече ядосано Фенър. — Какво, по дяволите, ще правим сега?

 

 

По време на лудото препускане из града мис Бландиш седеше, приведена на седалката, и гледаше втренчено напред, но не виждаше нищо. Слим стисна кормилото с две ръце и се понесе напред, като безмилостно избутваше всички други коли към бордюра. Отпуснатата му уста зееше глупаво, кожата му блестеше от пот. Чуваше воя на сирените зад себе си, но нито веднъж не погледна в огледалцето. Напред беше полето и ако можеше веднъж да излезе там, с тая скорост сигурно щеше да се измъкне. Колата бе доста мощна. Той завъртя рязко кормилото и се стрелна по една пресечка. Почувства как левите колела се издигат и тупват обратно на пътя, но не намали скоростта.

От една странична уличка внезапно се появи кола, но той продължи напред, като профуча на сантиметри край слисания шофьор. Бързо напускаше града. В края на улицата имаше светофар. Току-що бе светнала червена светлина. Слим сложи ръка на клаксона. Чу се пронизителното му предупреждение, което заглуши воя на ауспуха. Колата изрева и премина на червено. Шофьорите от пресичащия поток го чуха и натиснаха спирачките. Един изгуби самообладание и продължи напред. Слим го перна, но овладя колата си. След това пътят вече бе чист. Оживените улици останаха назад, а под колелетата му бе широкият път, който водеше извън града. Сирените отзад завиха заплашително и той чу пистолетен изстрел. Колата му бе произведена в Чикаго и производителите се бяха погрижили да стане неуязвима за куршуми.

Слим погледна в огледалцето. Зад него имаше двама моторизирани полицаи, приведени над мотоциклетите си. Единият от тях стреляше. Слим продължаваше да натиска педала докрай. При тази скорост не можеха да го настигнат. Щяха да изостанат постепенно. Изведнъж чу остър звук и се усмихна. Единият от полицаите бе спукал гума. Погледна отново в огледалцето. Разстоянието бързо се увеличаваше и той видя, че единия от преследвачите се заклатушка и спря. Другият неотклонно продължи напред. Слим леко отпусна крака си, така че колата намали скорост. Мотоциклетът устремно го настигна. Полицаят стреля два пъти. Куршумите направиха паяжина от пукнатини на бронираното стъкло, но това бе всичко. Слим се озъби и внезапно се отклони от пътя, като изви рязко кормилото надясно и след това наляво. Колата удари мотоциклета и за малко не излезе от пътя. Слим се вкопчи в кормилото, като ругаеше яростно. Колата се оправи и той натисна отново педала. Мотоциклетът бе свърнал в канавката и не се виждаше. Сега пътят бе свободен, но Слим продължи с бясна скорост. Без непосредствени преследвачи, които да го дразнят, той можеше да помисли. Хвърли поглед към мис Бландиш, но тя седеше като статуя. Сега трябваше да бяга, бяха го намерили на открито и движението щеше да бъде опасно. Знаеше добре какво значи това. Отсега нататък тази жена щеше да бъде бреме. При все това дори за миг не помисли да я зареже. Щеше да изиграе всичко докрай.

След няколко мили намали и натисна спирачката. Излезе вдървено от колата и провери бензина. Имаше още много. Първото, което трябваше да направи бе, да смени колата. Тази вече бе опасна. Ченгетата щяха да я търсят. Той мина от другата страна и пъхна глава през отворения прозорец.

— Няма дълго да бъдем заедно — каза той на мис Бландиш, — ама ще прекараш страшно забавно, докато ни пипнат.

Тя седеше съкрушена. Думите не значеха нищо за нея. Беше обзета от собствения си кошмар. Той и не очакваше отговор — бе свикнал с нейните мълчания. Заобиколи колата и се качи. Продължи да кара неотклонно с двадесет мили в час.

Мина известно време, преди да види това, което търсеше. В далечината една кола бе спряла встрани от пътя. На стъпалото й седяха две жени и ядяха нещо от книжни кесии. Като наближи, той видя, че едната е млада, а другата като че ли и беше майка. Натисна спирачката. Колата плавно спря. Слим огледа проницателно другата кола. Беше малка, спортен модел. Такива се движеха с хиляди по улиците. Той слезе и двете жени го изгледаха с любопитство. Пътят бе пуст и закътан. Слим нямаше време за губене. Заобиколи колата си и вдигна капака. Отвори сандъчето с инструментите на стъпалото и извади омаслен парцал и ключ. Отвори с усилие една свещ, зави я в парцала и я сложи в джоба си. Жените все още го гледаха втренчено. Той внимателно свали капака и след това опипа за пистолета си. И двете се сепнаха, когато Слим се извърна към тях.

— Качвайте се — отвори задната врата на своята кола. — Бързо. Това е обир.

Жените се вмъкнаха в колата ужасени. Той каза на мис Бландиш да влезе в спортната кола. Тя не му се подчини, докато не я измъкна навън. Отново осъзна колко странно изглежда тя в костюма на Роко. Погледна към младата жена.

— Съблечи тази рокля и ми я дай — викна й той. — Хайде, нямам излишно време, размърдай се.

Пребледняла от страх, тя си смъкна роклята в колата. Слим я взе и я хвърли на мис Бландиш. После се наведе към жените.

— Дръжте си устите затворени. Момчетата ще ви пипнат, ако съобщите за това.

Качи се в спортната кола и отново потегли. Мис Бландиш държеше роклята в скута си. Слим рече:

— По-нататък ще спрем и ще я облечеш.

Тя не отговори. Една миля по-надолу той спря колата.

— Облечи я! Каза й Слим.

Тя съблече дрехите на Роко в колата и навлече роклята презглава. Стоеше й добре. Слим сгъна ненужния костюм и го напъха под задната седалка. Съвсем скоро трябваше да смени колата. Тези жени щяха да се раз квичат, като мине някой, а това можеше да стане всеки момент.

Той навлезе в един малък град и спря пред пощата. Обърна се към мис Бландиш.

— Ти стой тук. Аз отивам да позвъня. Стой тука, разбираш ли? И не започвай с разни глупости. Вече е късно за това.

Слим влезе в кабината. Никой наоколо не го погледна. Бяха дребни риби, просто селяндури. Позвъни на Пийт. Пийт беше нервен.

— Нищо не мога да направя за теб — каза възбудено той. — Полицията е по петите ти. Всички ченгета те търсят. Бяха и тука. Много си опасен за мен, Слим. Знаеш, че бих ти помогнал, ако можех, ама по-добре стой настрана от Канзас.

Слим затвори и остана пред телефона, като ругаеше. Не знаеше къде да отиде. Изведнъж се почувства като в капан и започна отново да се поти. Излезе на улицата и рязко спря. Един възрастен мъж се бе надвесил в колата и говореше на мис Бландиш. Слим се поколеба за момент, след това плъзна ръка под сакото си и поразхлаби пистолета. Възрастният мъж почувства, че го гледат и се изправи. Обърна се така, че Слим да го види добре. Слим забеляза, че на сакото му имаше значка на шериф. Мъжът не изглеждаше особено разговорлив, но Слим бе нервен.

— Какво има? — попита той с ръка под сакото си. Шерифът го погледна с любопитство.

— Казвам на дамата, че не може да се паркира тука.

Слим заяви, че не е знаел това.

— Ще тръгвам — добави той и се приближи към колата с вдървени стъпки. Шерифът като че ли изгаряше от любопитство.

— Какво й има? — прошепна той на Слим. — Откачена или какво?

— Да-а — отвърна Слим, като се спря за миг, — не й обръщайте внимание… загуби майка си и затова е така.

Мис Бландиш бе скрила лицето си в ръце. Шерифът наду едрите си бузи.

— Накара ме да се чудя — рече той. На Слим му се щеше да го прати по дяволите. — Накъде отиваш човече?

Слим отвърна „Канзас“ и влезе в колата. Шерифът продължаваше да се блещи след тях. Колата потегли спокойно надолу по улицата. Когато излезе извън града, Слим увеличи скоростта. През цялото време си мислеше, че новината за смяната на колата се е разпространила вече. Ченгетата ще търсят тази малка черна кола, както бяха търсили другата. Веднъж като тръгнеш да бягаш, полицията се втурва по петите ти и не изостава. Арестуването ти е просто въпрос на време. Слим не хранеше никакви илюзии. Преди да те пипнат обаче, има шанс да застреляш другия. Повече му се щеше да си разменя куршуми с някого, отколкото да бяга ей така. Ако знаеше къде отива, нямаше да му пука толкова, но той не знаеше къде, по дяволите, да отиде. Просто чувстваше, че трябва да продължава, за да бъде с една крачка пред ченгетата. Бяха го принудили да бяга, а умът му не можеше да измисли нищо.

Пътят започна да се изкачва. Излизаше от гората и се насочваше към хълмовете. Планинският път се виеше с неочаквани резки, остри завои. Кракът му непрекъснато натискаше педала и той се носеше нагоре, вкопчен в кормилото.

По средата на изкачването го осени една мисъл, намали и след това спря.

— Излизай — каза на мис Бландиш. — Малко ще походим.

Надвеси се над нея, отвори лявата врата, сложи ръка под мишницата й и я избута на пътя.

Някъде назад пътят изчезваше от погледа в рязък завой. Той каза: „Стой тук“ и се върна до завоя, за да погледне назад. Нищо не идваше. Застанал на ръба на стръмнината, той виждаше долината далеч долу и бялата лента на пътя, който се виеше нагоре като змия. Върна се при колата и като се наведе през прозореца, освободи ръчната спирачка. Колата веднага тръгна бързо назад. Той трябваше да отскочи и се просна в белия прах. Изправи се на колене, загледан в колата, която набираше скорост. Мис Бландиш също я наблюдаваше. Колата стигна до завоя и колелата й слязоха от пътя. Блъсна се в дървените оградни стълбове. Те започнаха да поддават и накрая се изкривиха като свещи на слънце. Колата увисна на ръба, прашна на слънцето, и изчезна. Слим стоеше, коленичил на пътя, заслушан в далечния грохот. Изправи се на крака и вдървено пристъпи към мис Бландиш.

— Хайде тръгвай!

Двамата поеха нагоре по прашния път под горещото слънце. Вървяха бавно и мълчаливо. Слим се придържаше близо до нея и я принуждаваше да крачи от вътрешната страна. Като стигнаха върха, и двамата спряха и се огледаха. Под тях се стелеше долината като зелен килим с необикновени шарки.

Слим седна на банкета и дръпна мис Бландиш до себе си.

— Искам ясно да разбереш — той килна шапката си. — Ще скочим в някой камион и ти трябва да си затваряш устата. Няма да говориш, нищо няма да правиш. Ако започнеш нещо, аз ще започна да стрелям, така че твоя си работа. Все ще се измъкна и ще те взема със себе си.

Мис Бландиш се обърна с лице към него.

— Защо не ме убиеш? — възкликна яростно тя. Той се слиса от безумния й поглед. — Не може да продължава така и ти го знаеш. Защо не се отървеш от мен? Мислиш, че искам да живея ли? Не искам, казвам ти.

Слим смутено й подхвърли да не се горещи.

— Ей сега ще се заема с теб — той сложи ръце на гърлото й и стисна. Тя не се възпротиви. Ръцете й бяха отпуснати на тревата. Слим я пусна и се изправи. От джоба си извади къса гумена палка и я заплаши с нея. Дивият блясък в очите й веднага угасна и тя се сви.

— Не, не ме докосвай с това — извика тя ужасена.

— Още една думица — свирепо отвърна Слим, — и ще си го получиш.

Тя се отдръпна с разкривено лице. Реагираше като животно, заплашено с камшик. Погледът и бе втренчен в палката.

— Хайде — той я дръпна да се изправи. — Внимавай или ще се ядосам.

Продължиха да вървят. Пътят започна да се вие надолу и се ходеше лесно. Краката им се движеха сами, тежестта на телата им ги носеше надолу по стръмния склон и те почти тичаха. В подножието на склона ги настигна един лекотоварен камион. Чуха свистенето на гумите по надолнището и Слим застана по средата на пътя, махайки с ръка. Камионът спря и шофьорът му се усмихна. Беше съсухрен човечец със самоуверено птиче лице, придобило керемиденочервен загар от слънцето и вятъра.

Слим пожела да узнае къде отива.

— В Джеферсън — отвърна шофьорът. — Искате ли да ви взема?

Слим кимна.

— Ще ти дам някой и друг долар — рече той лаконично. — Тя е уморена.

Шофьорът отвори вратата.

— Разбира се. Качвайте се. Къде искате да отидете?

Слим отвърна, че Джеферсън е добре, а може и по-нататък. Той се качи пръв и седна до шофьора. Мис Бландиш седна до Слим, който гледаше да я прикрива с тялото си.

— Джим О’Кийк, това съм аз — представи се шофьорът, като освободи спирачката. — Току-що се връщам от един превоз. Търговията върви страшно зле. За втори път се връщам празен.

Камионът беше лек и малко подскачаше по пътя. Слим се загледа напред и остави Кийк да говори. Той продължи, но забеляза, че Слим не казва нищо.

— Жена ти ли е това? — попита той.

— Какво, по дяволите, те засяга? — озъби му се Слим с разкривено лице. Гласът на този селяндур започваше да му дотяга.

Кийк погледна изненадано и си затвори устата. Продължиха да пътуват в мълчание. Но Кийк не можеше да стои дълго така. Наведе се и включи радиото.

— Сам го монтирах — рече гордо той. — Страшно удобно при дълги превози. Без него колко пъти щях да заспя!

Радиото изпращя и издаде тънък звук. Някой свиреше на акордеон. Музиката звучеше тъжно.

— Не е ли чудесно? — обади се Кийк.

Слим не каза нищо. Извади си часовника и го погледна.

— В колко часа ще сме в Джеферсън?

— След около осем часа — отвърна Кийк.

Слим изсумтя и отново потъна в мълчание.

Радиото изведнъж изпращя отново и заработи. „Внимание! Важно съобщение. Полицията търси Слим Грисън. Предполага се, че се е насочил към Канзас. С него има още един мъж, дребен, може би момче. Грисън се търси заради отвличането на дъщерята на Джон Бландиш, а също и заради тройно убийство на хора от съперническа банда. За последен път е видян да шофира един малък форд с регистрационен номер ХХХ42. Описанието на престъпника е следното…“ Гласът продължи с пълното описание на Слим. „Полицията счита, че е възможно спътникът на Грисън да е изчезналото момиче, облечено като мъж. Предупреждаваме ви, че този човек е опасен. Не се опитвайте да го задържите по никакъв начин. Незабавно съобщете в полицията, ако смятате, че сте го видели. Моля внимавайте за всеки, който отговаря на това описание…“ Слим се протегна и изключи радиото. Кийк не каза нищо, но изведнъж изгуби червеникавия си тен. Слим го погледна изпод вежди.

— Не спирай!

— Разбира се — каза Кийк.

Пътуването продължи.

 

 

В един и тридесет след полунощ Бренан все още седеше в кабинета си. На масата пред него бе разстлана едромащабна карта. Шапката му бе килната на тила, а дребните му жълти зъби стискаха влажна, отдавна забравена пура. Наблизо седеше Фенър, прилепил телефонната слушалка до ухото си. Бренан каза:

— Тоя тип започва да откача.

Зад вратата се показа главата на полицай.

— Мистър Бландиш иска да влезе за малко.

Бренан вдигна поглед раздразнено, но Фенър му кимна.

— Добре, дай го насам.

Джон Бландиш влезе. Лицето му се бе съсухрило от изтощение.

— Имате ли да ми съобщите нещо, джентълмени? — попита направо той.

Фенър остави слушалката.

— До утре ще ги хванем.

Бренан сложи дебел пръст върху картата.

— Тоя тип все пак оставя следи след себе си — каза той. Бландиш се наведе над рамото му и погледна картата с късогледите си очи. — Тръгна оттука с две от моите момчета по петите си: Единият от тях спукал гума. Слим успял да бутне другия в канавката. Луда, убийствена скорост. Моето момче било ударено зле. Оттам Слим е отишъл в тоя малък, затънтен град. Телефонирал и шерифът говорил с него. Знаеш ги тия шерифи от малките градчета — подозирал кой е той, но не рискувал престрелка. Преди това Слим е спрял две жени, взел колата им и което е по-важно, задигнал роклята на едната от тях. Шерифът ми съобщи, че с него е имало жена. Мислим, че това трябва да е дъщеря ти. Продължил нататък по този планински път тука, изтърсил откраднатата кола в пропастта и тръгнал пеша. Един шофьор на камион съобщава, че го е закарал до Джеферсън. Оставил ги е в края на града. Мисля, че шофьорът е късметлия, щом е останал жив. Грисън, изглежда, губи склонността си към убийства. Всички пътища от Джеферсън са под наблюдение. Толкова гъста мрежа от постове има, че и муха не може да премине през нея. Скоро ще го пипнат.

Бландиш седна. Прокара уморено ръка по очите си.

— Добра работа сте свършили.

Бренан сви масивните си рамене.

— Изкарай тези негодници на открито и после е лесно. Ние направо тръгваме за Джеферсън.

— Аз ще дойда с вас — каза Бландиш и се изправи.

Фенър се приближи до него.

— За теб ще бъде по-добре да останеш тук — каза той. — Ще има битка. Грисън няма да се остави да го пипнем жив. Тези гангстери винаги се бият, когато са натясно. Джеферсън страшно ще се заинтересува от този случай, а ти май ще искаш малко спокойствие, когато дъщеря ти се върне. Предлагам да намериш стаи в някой хотел и да ме чакаш да я доведа. Иначе пресата или Бог знае кой ще вдигнат врява около теб.

Бландиш се поколеба.

— Аз искам дъщеря си — каза той накрая.

Фенър кимна с разбиране.

— Разбира се — съгласи се той, — но ако помислиш само за момент, ще видиш, че това, което ти предлагам, не е лошо. Твоята дъщеря е преживяла лоши работи и ние по-добре можем да я измъкнем без много шум, отколкото ти. Освен това тя може да поиска да се усамоти за час-два, преди да види семейството си. — Фенър произнесе това, като гледаше в пода.

Бландиш го погледна рязко.

— Не знам какво искаш да кажеш.

Фенър вдигна рамене.

— И аз самият не знам — отвърна той кратко. — Просто имам предчувствие, това е.

Бландиш се замисли за миг.

— Много добре — каза той. — Ти ще я доведеш при мен колкото може по-скоро.

— Бъди сигурен — кимна Фенър.

Бландиш се поколеба, сякаш искаше да каже още нещо, но се обърна към вратата.

— Уверен съм, че ще направите всичко възможно.

Бренан нетърпеливо кимна.

— Работата е в кърпа вързана — той се обърна въпросително към Фенър, когато Бландиш излезе. — Какво кроиш?

Фенър седна на ръба на бюрото и заклати крака.

— Това момиче е в ръцете на онези главорези от четири месеца — изрече бавно той. — Виждал си снимката й, нали? Е, няма защо да ти казвам, че е нещо повече от красавица. Има си всичко за една хубава кукла. Ти достатъчно си се блъскал насам-натам, за да знаеш какво са й направили тези бандити през това време. Това момиче няма да се зарадва, като я открием — сигурно ще бъде леко побъркана. Давал ли си си някога труд да прочетеш досието на Грисън? То се знае, че си го чел, е, какво очакваш от такъв негодник? Не е ли бил в дранголника по две обвинения за насилие над деца. Защо не се отделя той от нея през цялото време? Защо не й е прерязал гърлото и не я е хвърлил във водата? Задавал ли си си някога тоя въпрос? В досието му не пише да се е мъкнел след жени, но си е създал лошо име с малките момиченца. Това трябва да ти говори нещо. Мисля, че това момиче Бландиш е прекарало ужасно там.

Бренан изруга под носа си.

— И така, виждаш, че не съм сбъркал много, като казах, че тя ще поиска да се усамоти за няколко часа, преди да се срещне със своя старец.

Бренан се изправи на крака.

— Хайде да отиваме в Джеферсън и да чакаме там. По дяволите, какъв случай само е този!

Вратата рязко се отвори и полицаят влезе. Изглеждаше развълнуван.

— Току-що се получи съобщение по телефона — докладва той. — Грисън и момичето са открити в една ферма близо до Джеферсън. Фермерът е забелязал Грисън да влиза в един от плевниците му. Незабавно ни телефонира. Няма съмнение, че това е Грисън.

Бренан започна да дава разпореждания, а Фенър грабна слушалката и се обади на Пола.

— Слушай, Пола, открили са момичето близо до Джеферсън. Да. Това, изглежда, е краят на историята. Искам да отидеш там колкото може по-бързо. Искам да отидеш в хотел „Бонам“ и да наемеш стая на последния етаж. Кажи им, че искам обслужване без шум. Качи храна и пиене там, и много цветя. Ще доведа момичето. Тръгвай, сестричке. Вземи самолет… по-бързо!

Той остави слушалката и събра картата. Огледа малкия кабинет с невиждащи очи, зает с мислите си. „За това момиче щеше да е далеч по-добре, ако беше умряло“, каза си наум той.

Бренан вече бе излязъл от стаята и Фенър го последва тичешком.

 

 

Слим се стресна и се събуди. Съзнанието му моментално се проясни. Измъкна пистолета си от кобура. Лежеше в тъмнината и напрегнато се ослушваше. Миризмата на плевник му бе непозната и за момент трябваше да помисли в тъмното къде се намира. Чу шумолене в сламата и насочи предпазливо пистолета си в тази посока. Лежеше на една страна, неподвижен, втренчен в гъстия мрак. Едно леко писукане го успокои и той отново се отпусна на дъските. Усети, че нещо леко го гложди отвътре — силен глад. Щракна малкото си джобно фенерче и обходи с яркия му лъч помещението. Мис Бландиш лежеше, свита на сламата, недалеч от него, потънала в тежък сън. Роклята й бе набрана нагоре. Слим видя дългите й стройни крака, мярна му се и част от бельото. Лицето й бе зацапано от сълзи и бледо.

От твърдите дъски го боляха костите. Лежеше точно върху капака на отвора, през който се слизаше в плевника. В сеновала нямаше прозорец. Докато лежеше там, никой не можеше да влезе, нито тя можеше да избяга, без да го събуди. Изправи се вдървено на крака, издърпа наръч слама от един куп в ъгъла и я разстла върху капака. Легна отново, като се нагласи удобно. Горе беше горещо и задушно и го караше на сън. Погледна мис Бландиш още веднъж и след това се излегна.

Смътно започна да съзнава, че мрежата се затяга около него и го оплита в гънките си. Досега бе доволен да се движи непосредствено пред преследвачите си, но вече започваше да се плаши. Знаеше, че не може да устои дълго така. Постоянната нужда от храна и неотложната необходимост от укритие все повече го затрудняваха. Предполагаше, че Кийк е съобщил на полицията. Значи те знаеха, че е някъде наоколо. Беше вървял с мис Бландиш, като се придържаше към страничните улички, докато бе оставил Джеферсън зад гърба си. Изтощени, те бяха намерили подслон за през нощта в плевника. Голямата ферма му се бе понравила в тъмнината. Каза си, че ще вземе оттам кола и храна на сутринта. Смътно се чудеше дали някой вече не съобщава по телефона за тях, или колко време ще мине, преди да го сторят.

Затвори раздразнено очи заради тъмнината. Откри, че умът му изведнъж се проясни, изпълнен с неясна тревога. Опита се да спи, но въпреки, че дългото му слабо тяло жадуваше за почивка, умът не искаше да се отпусне. Изправи се отново, като този път мислено ругаеше свирепо. Запали фенерчето си и погледна мис Бландиш. Отиде до нея. Изгаси светлината и коленичи. Опипа в тъмното и пъхна ръка под главата й. Тя се събуди стресната и направи опит да се измъкне от него. Слим й каза да стои мирно. Дрезгавият му глас я вцепени, тя легна неподвижно и зарида от безнадеждно изтощение, докато той я облада с брутална бързина.

По-късно и двамата отново заспаха. Неговото приглушено, задавено хъркане плашеше плъховете и те се стрелкаха разтревожени из сламата.

На сутринта яркото слънце, проникващо през изкорубените стени на плевника, го събуди. Той бързо седна и се ослуша. Устата му бе суха и бе здравата гладен. Мис Бландиш почувства движението му и се събуди. Придърпа надолу роклята си и се отдръпна ужасено от него.

— Отивам долу да поговоря с фермера — каза Слим. — Ти стой тук и чакай. Трябва да хапнем по някакъв начин.

Той вдигна капака и погледна надолу в плевника. Беше пълен с фермерски боклуци. Слезе по разнебитената дървена стълба и вдървено се приближи до двукрилата врата. Отвори предпазливо едното крило и погледна навън. Не видя никого.

Къщата на фермера бе наблизо. Изглеждаше пуста. Входната врата беше затворена. Слим гледа доста време, като ставаше все по-неспокоен. Измъкна часовника си и го погледна. Беше девет и нещо. Погледна отново затворената врата. Винаги бе слушал, че фермерите стават рано. Тази работа му изглеждаше съмнителна. Изведнъж се почувства слаб и уплашен. Поколеба се, застанал на вратата на плевника, опитвайки се да вземе решение. Изведнъж се вцепени. По пътя идваха две коли, пълни с хора. Видя плоските сини шапки, оръжието блестеше на слънцето. Бързо се отдръпна в плевника и бутна вратата. Пистолетът веднага се намери в ръката му и той започна несъзнателно да трепери. През един процеп в дъските видя как мъжете излизат вкупом от колите. Започнаха да тичат по посока на плевника. Той стреля без колебание. Полицаят, който бе най-отпред, падна на колене. Другите, с хладна увереност в крайния успех, се прислониха зад стари фермерски сечива, разхвърляни из неподредения двор.

Бренан и Фенър заповядаха на хората от втората кола да заобиколят плевника отзад.

— Този негодник няма много патрони — извика Бренан. — В никакъв случай не стреляйте, момчета, освен ако не го хванете на мушка сам. Няма да рискуваме да надупчим и момичето накрая.

Фенър запълзя покрай плевника по корем. Имаше болезненото усещане, че Слим и пистолетът му са някъде наблизо и бе доволен, когато се измъкна по-надалеч. Изправи се и изтри лицето си с ръкав. Вече знаеше, че това е краят. Беше просто въпрос на време. Грисън, хванат в мрежата, трябваше да намери смъртта си. Плевникът бе напълно обкръжен. Полицаите лежаха в безопасност зад прикритията си с насочени напред пистолети, с нетърпеливи пръсти на спусъците. Фенър се притесняваше да не прахоса нечий живот напразно, но в същото време съзнаваше, че ако Грисън успее да изчака настъпването на нощта, завършекът може да не оправдае надеждите му. Под прикритието на тъмнината Грисън щеше да се измъкне от мрежата. Все пак имаше още време. Беше рано и скоро трябваше да се случи нещо. Фенър леко се усмихна, като видя как Бренан влачи тежкото си туловище по неравната земя. Пълзенето не бе във възможностите му и като стигна до Фенър, той ругаеше. Изправи се непохватно на крака.

— Ще му дам възможност — рече Бренан. — Ако иска неприятности, ще ги има.

Сви длани пред устата си и извика на Грисън:

— Излизай оттам с вдигнати ръце, Грисън. Обкръжен си, така че излез мирно и тихо.

Гласът му отекна в неподвижния, свеж утринен въздух. Грисън не отговори.

— Той ще се опита да свърши с момичето, преди да тръгне — намеси се Фенър.

— Ако вече не я е очистил — отвърна притеснено Бенан. — Имам предчувствие, че тая история няма да свърши добре. Досега ни вървеше.

В плевника Слим стоеше и наблюдаваше през един процеп на вратата. Държеше здраво пистолета си, а отпуснатата му уста сега бе затворена и представляваше безформена влажна маса. Съвсем вярно беше, че е закъсал с патроните. Бренан правилно бе предположил. Имаше цял пълнител, но това бе всичко. Копнееше за един „Томпсън“. Проклинаше се задето го бяха хванали в капана, но и не можеше да се сети за нищо друго, което би могъл да стори. Чу как Бренан извика и тихо изръмжа. Няма лесно да им се дам на тези мерзавци, рече си яростно. Нямаше да се остави да го пратят на електрическия стол. Ще се самоубие, но ще отнесе и някои от тях със себе си.

Горе в плевника мис Бландиш се сви трепереща. Тя разбираше, че това е краят на кошмара и началото на нов кошмар. Четирите изминали месеца наближаваха края си. Замъгленото й съзнание отказваше да хвърли поглед назад. Съсипаното и тяло, зажадняло за спокойствието на наркотика, вече не й принадлежеше. Въпреки, че не бе яла от доста време, гладът не я измъчваше. Просто се чувстваше слаба, като че ли бе боледувала дълго време. Изпълзя с усилие до отворения капак и погледна надолу.

Видя Слим, застанал с гръб към нея, да наднича през процепа във вратата. Дългият му слаб гръб беше напрегнат и тя забеляза матовия блясък на пистолета, когато той го насочи напред. Видя го как вдигна оръжието и внезапно стреля. Силата на гърмежа я накара неволно да се отдръпне. Когато погледна отново, той стоеше неподвижно и нещо си мърмореше. Навън бе тихо. Слим усети съсредоточения й поглед върху гърба си. Обърна се бавно и двамата се погледнаха. Той, застанал до вратата, с поглед нагоре, а тя, просната на дъските, с очертани в отвора глава и рамене, втренчена в него. Дълго време не откъснаха очи един от друг. Неговото лице блестеше от потта на страха. Изглеждаше почти фосфоресциращ в здрачния плевник. Устните му се разтеглиха и той започна да ругае, като я наричаше с неприлични думи. Подбираше ги и ги запращаше към нея с омраза. Тя лежеше, без да чува, и се надяваше, че ще я застреля. С цялата сила на волята си желаеше той да вдигне оръжието и да й пусне един куршум. Слим само я гледаше свирепо с трескавите си жълтеникави очи. И през ум не му мина да я убие, иначе щеше да го направи. Съзнанието му постепенно се парализираше. Натрапливата мисъл за внезапна смърт сковаваше волята му. Самообладанието му постепенно се рушеше от това стоене, от картината на пълен безпорядък в двора на фермата, от мисълта, че навсякъде го дебне смъртта. Той отмести бързо очи от мис Бландиш и още веднъж погледна към двора. Стори му се, че нещо помръдна и незабавно стреля. Изстрелът отекна в тишината и той видя как от каруцата, зад която бе забелязал движението, изхвръкна кълбо прах и бели трески. Още веднъж чу, че му викат да излезе. Краката му започнаха да отмаляват. Внезапно почувства слабост и разбра как отчаяно се нуждае от храна и колко много би дал за глътка алкохол. Изпитото му вълче лице на идиот се сгърчи като на дете, преди да заплаче. Падна на колене, а ръцете му се плъзнаха надолу по грубата повърхност на вратата. Пусна пистолета си на пода. Мис Бландиш още лежеше и го наблюдаваше. Когато той се свлече, тя за миг си помисли, че е улучен, но щом започна да стене по онзи ужасен начин, мис Бландиш бързо се дръпна от отвора.

Бренан, в желанието си да приключи всичко, издаваше заповеди с приглушен глас. Няколко униформени полицаи започнаха да бутат една тежка каруца към плевника. Те се движеха зад прикритието на масивните дървени канати. Чувстваха, че краката им са опасно открити, че се изпотяват, но продължаваха неотстъпно.

Слим забеляза каруцата и се изправи. Хвърли поглед през рамо, но отворът горе бе празен. Това съвсем го обърка. Отвори рязко вратата на плевнята и изтича навън. Държеше вдървено пистолета си, насочен напред, ужасното му лице бе обезумяло от отчаяние. Не бе направил и три крачки на открито, когато от всички страни затрещяха автомати. Той изведнъж спря да тича, сякаш се бе натъкнал на невидима стена. На сакото му внезапно се появи кръв и пистолетът се изплъзна от ръката му. Автоматите замлъкнаха така рязко, както бяха започнали.

Фенър, застанал зашеметен под яркото слънце, наблюдаваше как Грисън пада напред. Преди да стигне до него, знаеше, че е мъртъв. Внимателно го обърна с крак. Жълтеникавите очи го погледнаха изцъклено; мършавото бледо лице изглеждаше трогателно беззащитно, отпуснатата месеста уста зееше отворена и Фенър се извърна, като изсумтя с отвращение.

Приближи се и Бренан.

— Свършено е — въздъхна той.

Фенър пое дълбоко въздух и бавно се запъти към плевника.

 

 

Седнал зад волана с мис Бландиш до себе си, на Фенър му мина през ум, че тя през цялото време е имала лош късмет. Пренебрегна това, че бе живяла в охолство и бе имала всичко, което може да се купи с пари, още от момента, в който е била достатъчно пораснала, за да го оцени. Срещу добрите неща в живота си, тя бе преживяла четири месеца с Грисън. Повечето хора биха предпочели един сив живот пред такова преживяване. Фенър вярваше, че всеки човек има предопределена съдба и въпреки, че малките неща са подвластни на волята ни, големите са строго подредени, като зелените дупки на игрище за голф. Той изпитваше жал към момичето и неудобство, че не можеше да й каже точно това, което ще я успокои.

Като остави полицаите и Бренан във фермата, Фенър отведе мис Бландиш. След първата неловка среща, тя не бе отворила устата си, нито го бе погледнала. Бе я намерил свита в сеновала. Тя бе скрила лице от него, когато главата и раменете му се появиха в отвора. Фенър й бе говорил меко, казал й бе, че всичко е свършено и той ще я заведе вкъщи. Беше се държал съвсем безучастно към нея и видя, че е доволна от това. Тя слезе с него по стълбата в чуждата рокля, мръсна и раздърпана, с огромни празни очи върху бялата маска на лицето.

Бренан бе оттеглил хората си от плевника, така че никой да не я зяпа. Бе показал изненадваща човещина. Самият той също се беше оттеглил. Колата бе докарана близо до плевника, празна, със запален двигател. Фенър смутено се зачуди дали не правеха твърде голяма трагедия от случилото се. Дали нямаше да е по-добре, ако я беше поздравил по-нормално. Но един бърз поглед към лицето й му подсказа, че бе постъпил правилно. Той не я докосна, когато тя се качи в колата. Дръпна се назад и я остави да се отпусне на седалката, без да й помогне. След това заобиколи и се мушна зад кормилото, потегляйки с голяма скорост.

Когато фермата остана няколко мили назад, Фенър каза съвсем небрежно:

— Водя те в един тих хотел. Баща ти те чака в Канзас, но мисля, че ти ще искаш да си починеш и да облечеш други дрехи, преди да се срещнеш с него.

Тя не каза нищо, но Фенър забеляза, че се отпусна. Той продължи да кара мълчаливо. Наблюдаваше отражението й на предното стъкло и видя, че плаче. Помисли си, че не след дълго ще бъде по-добре.

Хотелът наистина беше тих. Пола беше свършила добра работа. Той заведе мис Бландиш горе, без да срещне никой. Приготвената за нея стая бе претъпкана с цветя, чиито тежък аромат изпълваше неподвижния въздух, а чистотата бе подканващо спокойна.

Тя отиде бавно до прозореца и застана, загледана в белите облаци, които се трупаха в синьото небе. С една ръка галеше цветята, въпреки, че не ги погледна.

Фенър стоеше тихо до вратата.

— Ей там има храна — обади се той, — а отдясно е банята. Взел съм ти някои дрехи. Ще ги намериш в шкафа. Желаеш ли нещо друго?

— Дай ми да пийна — отвърна тихо тя.

— Разбира се, какво искаш?

Тя не каза нищо. Фенър забеляза, че къса цветето с трескави пръсти. Листата падаха на килима в краката й.

Той отиде до масичката за сервиране, поставена до стената. Избра бутилка скоч и наля малко. Остави бутилката и чашата на масата и се отдръпна.

— Би ли излязъл? — каза тя, все още с гръб към него. Фенър видя, че раменете им треперят.

Той напусна стаята и тихо затвори вратата. След това се облегна на стената и запали цигара. Килна шапката над очите си и зачака. Беше търпелив и остана известно време така. Просто стоеше, ослушваше се и пушеше. Чувстваше се неспокоен за нея и се чудеше какво друго да направи. Накрая се отдръпна от стената и надникна отново в стаята. Тя все още стоеше и гледаше през прозореца. В ръката си държеше чаша, пълна с чисто уиски. Фенър пое дълбоко дъх, като видя, че бутилката е почти празна.

— Защо не хапнеш? — попита той, като затвори вратата след себе си и се облегна на нея.

— Не искам никаква храна — гласът й изведнъж прозвуча ниско.

— Да позвъня ли на баща ти? Сигурно няма търпение да разбере, че си в безопасност — каза той след дълга пауза.

— Не!

— Предполагах, че няма да искаш.

Тя стоеше колебливо, след това подхвърли през рамо:

— Защо казваш това?

— Мога да предположа какво си преживяла — отвърна Фенър, като внимателно подбираше думите си. — Искаш да свикнеш, нали?

Тя бавно се извърна и го погледна. Лицето и бе леко поруменяло, а очите й го накараха да се почувства неловко.

— Не знам кой си — каза тя, — но беше много мил. Сега искам да остана сама. Трябва да помисля. Би ли дошъл утре? Утре ще бъда съвсем готова да видя баща си. Сега не мога да се видя с никого — гласът й секна и тя бързо закри очите си с ръце.

— Разбира се, ще те оставя — каза той меко. Но преди да тръгна, опитай се да се отпуснеш. Няма от какво да се плашиш сега. Грисън е мъртъв… всичко е свършено.

Тя дръпна ръце от лицето си.

— Не, грешиш — извика тя пронизително и истерично. — Той не е мъртъв. Той е с мен сега, знам това… отначало помислих, че греша, но знам, че е с мен. Той е вътре в мен, той няма да ме остави на мира… никога няма да ме остави.

Фенър стоеше нерешително. Изду бузи и изруга наум. Знаеше, че това си е работа на Бландиш и първата му мисъл бе да го извика. Обърна се към вратата и изтича до асансьора. След това се разколеба и тръгна обратно към стаята. Вратата се бе затворила след него и когато сложи ръка на дръжката, чу как ключалката щракна. Почука внезапно уплашен, но тя не отговори. Отдръпна се до стената и удари с рамо вратата, но тя не поддаде, въпреки че потрепери. Блъсна отново и чу слаб протяжен вик… той прозвуча някъде много далеч. Фенър спря и вдигна безпомощно ръце, след това измъкна пистолета си и стреля в ключалката. Бутна вратата и погледна празната стая.

По улицата внезапно се втурнаха хора. Пронизително изсвирване разцепи неподвижния въздух. Рязко спряха коли, хора започнаха да се блъскат напред.

Като милваше дългоухото кученце, една богато облечена жена вдигна глава и погледна въпросително от колата си.

— Защо спря? — попита ядосано тя шофьора си. — Знаеш, че вече съм закъсняла.

— Съжалявам, госпожо, но изглежда е станала някаква злополука.

Тя смъкна стъклото и надникна навън. От тротоара един висок отпуснат мъж наблюдаваше отегчено тълпата. Жената му махна и той се наведе към нея.

— Какво се е случило? — попита тя, като не скриваше раздразнението си.

Той я погледна неодобрително.

— Някаква женска се смахнала и се хвърлила от един прозорец.

Жената се облегна отново върху възглавницата си и забарабани нетърпеливо с пръсти по лачената си чанта.

— Ама че досадно! — възкликна раздразнено тя. В очите й изведнъж се появи копнеж, почувства прилив на завист. — Колко отвратително от нейна страна — каза на себе си. — Предполагам, че е сглупила заради някой мъж.

Жената още съжаляваше, когато колата я отнесе от любопитната зяпнала тълпа, която полицаите едва успяваха да отблъснат.