Иван Вазов
Немили-недраги (12)

XII.

— Хаджи, наздраве!

— Пий, Асланов!

— Наздраве, па добра сполука!

— Вива, домнуле Гика! Пълни хубаво чашите, че ти изядат кучета главата!…

— Вива! Да живейм! Наздраве! — извикаха още няколко души; чаши се чукнаха яката, изпразниха се и се сложиха с тропотене на масата.

Хъшовете си обрисаха мустаците.

— Ами дека е Каранов? Де е Бебровски? Хаджи, тях не вика ли?

— Бебровски отиде да види сметките си с Никулеска… тая вечер е тука. Забравям ли аз тая балканска мечка?… Каранов — и той иде; отиде за брата си, заедно ще бъдат, защото брат му каза, че ще запали дюкяна, ако го оставят… май из юнак!…

— А Гунчо?

— Ха, той си продал оръжието, глупецът…

— Аз го видях, че си купи един славен винчестер вчера… Ще дойде — каза трети.

— А Попчето? — питаше четвърти.

— Попчето е отишло за Кирча, за Мъркова и Койнова. Койнов, горкият, е болен: кашля много, но пак иска да дойде.

— Когато е работата за такова свято нещо, няма болест — проговори един.

— Никаква причина не може да възбрани един български герой да не умре за отечеството си — каза дълбоко други, като си припомняше една тирада от една Войникова драма.

— Който се извинява сега, той е един подлец.

— Братя, наздраве! Да живеят поборниците! — извика един хъш, облечен във влашко солдашко сетре, с отпрани еполети. — Да живей и народът… и смърт на тираните… Гика, наливай де, и на Добря, и на Петрето…

— Да живей!

— Да пукнат агарянците!

— А бе знаете ли? — извика Димитрото: — Мравката пак е влезнал в гълъбарника.

— Осем пъти са го запирали тая зима — подзе Асланов, — и все за малки работи. Например срещне някой евреин, хване да му скубе сколуфите. Евреинът се разреве, полицията довтаса и — хайде в Кутре де Курник^[1]. Или пък грабне две ябълки от някой дюкян и бяга. Спогнат го, той се вдаде и не отказва: хайде пак на комисаря в ръцете… Това прави нарочно, кога няма какво да яде. В тъмницата хранят добре.

През това време Хаджият приказваше нисичко с двама хъшове за Македонски, който още се бавеше.

— Па остави друго, ами ако хванат и Дякона… кой знае! — продължаваше Хаджият угрижено.

— Тогава и план, и чета — всичко вятър — каза с отчаян вид Добре.

— Тссс… — изписка Асланов и смигна на Добря… — Кръчмарят ще чуе.

Добре климна отрицателно:

— Не знае бъкел български.

— Но трябва да се пази тайна.

— Не бива да се дрънка.

— Тайна дръж, магаре! — извика един полупиян вече хъш, който с облегната дотогава глава на зида гледаше все нагоре.

— Иван Славков знае ли това? — попита Асланов, като се обърна към Хаджият.

— Не го найдох… но без друго се е научил.

— Тая извеяна коза няма да дойде; залагам си цървулите.

— Ще дойде.

— Не.

— Ще.

— Ако не дойде, аз ще му оскубя брадата, дето я маже с венска помада; по франк оставя в берберницата само за нея.

— Казват, че ще се сгоди за Мариолицата, обесникът! Какъв светлак!… В чаша да я изпийш. Гика, дай малко мезе, па налей; дай чисто одобешко вино, без вода; недей става гугуманин!

Чашите иззвънкаха и се изпразниха.

— Да излезем да вземем малко вятър — извика Хаджият.

Всички настанаха.

— Чашите се наляха. Как — няма ли да пиете? Не ми докачайте честта; лиснувам го връз главите ви — каза черпачът и простря лявата си ръка, за да им загради пътя към вратата.

— Какво заграждаш царски път? — изрева един исполин, който влезе в кръчмата и грубо отмахна ръката на хъша.

— Бебровски! Добре дошъл!

И няколко души се спуснаха и го зацелуваха по дебелите устни.

— Добре дошъл, братец! Домнуле Гика, още една чаша, че ще те вземе дяволът!

— Хайде от крака по една! Марков, разплащай се.

Дружината излезе шумно из кръчмата и удари из една дълга улица. Беше надвечер и студено. През пиацата гърмяха файтоните, които донасяха пътниците, пристигнали с влака. Хъшовете под влиянието на домнул Гиковото вино гълчеха весело и гръмогласно, като се здрависваха с познайници, които срещаха. Когато дружината закриви из една тясна улица, мярна се Попчето с троица още другари, опърпани хъшове.

— Попче! Попче! — развикаха се неколцина.

Но Попчето се спря, без да отговори, тури пръста си на устата в знак на мълчание и пак се упъти с другарите си по дирята на един турчин с дълго сукнено джубе.