Иван Вазов
Нова земя (87) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

XIII. La Chere

В гостилницата на Ариматейски, извън северната ограда хисарска, около една широка маса, златната пловдивска младеж играеше на карти.

Отдавна навън беше нощ лунна, обайна.

Ланскенетът беше в разгара си. Франковете и белите меджидиета фанаха да се явяват по-рядко на масата, а лирите залъскаха на свещите.

Както винаги на стола председателствуваше Антон Гръшков. Депутат от видните, ловък, хитрословец, уврътлив, с привички светски и европейски лъск, вестникар с шавливи убеждения, поклонник на успеха до цинизъм, чорбаджия по природа, демагог по сметка, той се ползуваше с политически престиж в общественото мнение, което вътрешно презираше. При това изящен кавалер и Дон Жуан.

Зимаше участие и Лостарев, човек с надвиснали вежди, сприхав, болезнено предаден на играта; Карадидов, момък с пълно, благодушно лице, със златни очила и оплешивяло чело. Гаврилов, също вестникар, с тънки черти и бързорек; Стефан Каршияков, господин с повелителен вид, с вежди и мустаци, които го оприличаваха на Тарас Булба, депутат; доктор Кискинев; Цветанов — пръв път седнал тая вечер да играе — за развлечение, и увлякъл се вече в играта. Беше там и Цанко Михайлов — къс дебел момък, сърдит, креслив и при печалба, и при губене, чиито сини очи пущаха светкавичен огън; Армодиадис, грък, моден франт, задирник на хубавите жени в Хисаря… И останалите играчи бяха младежи и видни представители на пловдивското общество.

— Полагам пет лири! — извика Карадидов, по чието голо чело руен пот течеше.

Запротестуваха повечето: тая сума ги уплаши. Гаврилов, Лостарев и Гръшков само приеха да рискуват. Фърлиха книгите. Лостарев спечели.

— Фиаско пак! — изгълча Карадидов, чийто добър поглед сдоби сега злобна суровост.

— Qui perde au jeu gagne en amour^[1] и обратно — забележи престаналия да играе Тантелов.

— Пунтирай и ти! Толкова лири ми зема… — обърна се към него Карадидов.

Загубата замъгляваше мислите му; тя раздражи и горните троица.

— Пак! — извика Гръшков.

— По колко?

— По десет!

— Се по десет — извика Карадидов, чието лице беше жестоко обърчевяло от загубите.

Фърлиха пак.

— Печеля! — извика Тантелов, като заграби от масата петдесетте лири, които шумно се изсипаха в джеба на панталона му.

Подир това и другите се оттеглиха. Карадидов излезе. Той беше изгубил вече сто и шейсет лири.

— Ти ще играеш с мене! — каза решително Армодиадис.

— Добре — отговори сухо Тантелов.

Зафанаха. И на петото фърляне книгите, Тантелов печелѐ.

— Само десет лири ми остават — изпъшка гъркът.

— Фърли някому на честта! — каза му Каршияков, чийто поглед гореше сега като две свещи под падналите вежди. Тая идея беше хубава.

— На кое? — каза той. — Да! Полагам на честта на… la Chére.

La Chére — беше Драга, по която Армодиадис се влачеше и не криеше това. Драга беше модна хубавица… Мъжът й не знаеше френски.

Драгината чест проработи. Той спечели.

— Пак за… la Chére! — и блъсна десет лири на масата.

— Пак на това име? — попита недоволен Тантелов.

— „Дето кон зоб ял, на таз врата хъхри“, ти не знаеш ли? — забележи доктор Кискинев.

— Каква е тази Лашер? — попита Лостарев.

— Една знаменита магесница… в Европа, която прави чудеса… втори Боско — отговори Гръшков със сериозен тон.

— И втора Аспазия — допълни Армодиадис. И пак той спечели.

— И аз турям на името на тая магесница!… — каза Лостарев.

Ухилиха се неколцина лукаво.

Драга се усмихна и на мъжа си.

— Лашер дели благоволенията си между двама ви — каза Гръшков.

А бедният Лостарев беше тъй смешен и жалък, като прибираше лирите!

Цветанов стана, зе си шапката и излезе ядосан. Гледката на тая пошла подигравка с честта на Лостарева му стана нетърпима и обществото противно.