Иван Вазов
Нова земя (78) (Из живота на българите през първите години след Освобождението)

IV. Замфирица

Рангел излезе заедно с Митка, чието нещастие го покърти. Той веднага се привърза към него, а Митко с благодарност видя това участие. Одеве — двама непознати, сега те вървяха из улицата приятели искрени. Тоя скитник и изгнаник намери брат в този окаяник.

Митко се ожени още на втората година от своето настаняване тука на служба стражар. Той видя най-напред Замфирица на полето, когато се завръщаше с една скъсана омбрела от Бунарджикът, с полски цветя в ръцете, закачайки се с трима войника, които й скубеха китката. Това виждане беше доста да се влюби в нея и да подири де живее. Запознаването им стана много лесно, той не пита никого за живота на харесаната мома, сгоди се и се венча за нея.

Замфирица беше хубавица. Развратна още от малко момиче, тя принадлежеше към ония фамилии крайчански и сиромашки в Пловдив, които прояждаше нравствената развала още в турско време. Майка й, възпитана на коленете на турските ефендета, направи и дъщеря си подобна на себе и тя от рано затъргува с нея. Но Замфирица не можеше да следва открито престъпната си привичка, ней беше нужна заслоната на един законен мъж, за да не я стесняват моминските съображения при развратствуването. Тя намери в простодушния Митка този мъж и успя така да го обае и привърже към себе си, щото сега Митко, до полуда влюбен в нея, въпреки явните й измени и позора си, не можеше да се реши да иска развод. Колкото по-силни страдания му причиняваше жестоката жена, толкоз по беше уверена, че държи здраво в ръцете си този безхарактерен и безизходно впримчен в мрежата на сладострастните й ухищрения. Митку се чинеше, че ще умре, ако го разделяха от нея. Но дошел до отчаяние от многото страдания, той реши да дойде днес у Стремски, да се пооплаче и да поиска помощ… против себе си.

Нещастният!

Из пътя Рангел ободряваше Митка и псуваше жена му: той я считаше вече чужда на двамата. Неговата груба, но здрава мисъл не можеше другояче да я цени. Така неусетно минаха през главната улица на Джамбаз тепе и се спряха при Хисар капия.

— Къде отиваш ти? — попита Митко.

— Никъде. На тука ли живееш?

— По-надолце: Ако щеш, ела да ми видиш вратнята, та да знаеш…

Рангел се съгласи. Смъкнаха се надолу из тесните криви улици, потулни гнезда на сметове, миязми и разврат, завиха из една безлюдна, влезнаха в друга заглъхнала сляпа улица. В тая улица живееше Митко, в къщата на баба си — Замфирицината майка.

Току-що Митко посочваше вратнята, той забележи, че тя се беше отворила и пущаше някого там — Митко видя само един човешки лакът. После вратата се слабо хлопна. Митковото лице пожълтя, едно премаляване го обзе и той щеше да падне, но се опря на Рангела.

— Аз не мога! Погледни ти из дупката кой влезе там — пошушна Митко на другаря си, а той седна на един камък до зида и фана главата си с две ръце.

Той не видя Рангеловото лице как стана страшно и как Рангел се фърли като див към портата със стиснати юмруци. Кръвожедния нагон у тая дива природа се пробуди. Той не знаеше ще бие ли, ще пребие ли, ще убие ли.

Въпреки очакването си, той намери вратнята, че поотзяваше. Той погледна навътре и видя на двора една жена с торба на гърба. Една селянка. Замфирица със синя рокля, с кокичета, втъкнати в черната коса, с лице безочливо и хубаво, приказваше на тая селянка.

— Няма го тука Митка! — казваше тя сопнато на гостенката.

— Невясто, да го почакам тогава — каза селянката.

— Тука няма какво да чакаш… Той чак довечера ще дойде — отговори нетърпеливо Замфирица.

Селянката не се дърпаше, макар че Замфирициния поглед и казваше, че трябва да си отиде.

— Как сте с Митка? Чувам, че не си живувате вие? — попита внезапно селянката, па се усмихна, за да не се покажат думите й много сурови.

Замфирица прибледня.

— То не е твоя работа, бабичко! Хай иди си! — и тя й посочи вратата.

— Недейте, мари синко, не го мъчи горкият… Посърнал и почернял е, да ти домилей… Не прави така, баба!

Селянката се усмихваше, но Рангел видя, че си обриса очите.

Замфирица кипна. Лицето й доби нов цвят: божуров.

— Махай се оттука, дърта селаченко, дошла си да се лигавиш!… Иди си! Кой те пита коя си!

Селянката поиска да я предобри, като видя, че молбата й наместо да я смекчи, разгневи я още повече.

Но Замфирица я засипа с цял потоп оскърбления и хули, а слисаната селянка, вдигнала две ръце, викаше само: „Чакай, баба!“ и се дърпаше към вратнята, пред нападателните движения на младата.

В тоя миг Митко влезе вътре тичешката.

— Мамо! Мамо! — викаше той, като я фана за рамото: — Мълчи си, не я сърди!…

— Синко! Изгори те тая! — извика отчаяно майка му, чиято душа, прекипяла от горест, поиска да си излее теготата.

— Замфиро, не фащай кусур на стар човек… Хайде, мамо, да излезем, булката е сърдита.

— Води я! Води я поврага майка си! — викаше Замфирица, като си отиваше към къщи и сбираше по земята изпадналото от косата й кокиче.

Тя зърна Рангела, който още стоеше като вкаменен на портата.

— Какво зяпаш тука бре, дриплю! — извика му тя и се спусна, та хлопна портата и я заключи.

Митко и майка му клекнаха на ъгъла на улицата, да си изказват жалбите ниско.

Рангел се повърна назад със стиснати зъби от ярост и с юмруците още неразтворени, сякаш искаха да пребият някого!

Убийцата на Юсуфа действително беше сега страшно нагневен. Видът на тази човешка жестокост го ожесточи и направи способен за по-голяма. Вроденият кръвнишки нагон у тая люта и при това добра душа се пробуди внезапно. Милостта го покърти, негодуванието го озвери. И той вървеше скоро, намръщен и със свиреп поглед.

Скоро той пак мина под старовремската арка на Хисар капия и излезе на мегданът Джумая.