Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Письмо матери, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция и форматиране
NomaD (2013 г.)

Издание:

Руски поети

 

© Петър Велчев, встъпителна студия, подбор, превод от руски и коментар, 2009

© Петър Добрев, библиотечно оформление, 2009

© Издателство „Захарий Стоянов“, 2009

 

Редактор: Андрей Андреев

Графичен дизайн и корица: Петър Добрев

Коректор: Петър Апостолов

Предпечатна подготовка: „Алтернатива“

Формат 16/60/90

Печатни коли 20,5

 

978-954-09-0321-7

 

На корицата: „Пролет“, фрагмент, художник: Иван И. Левитан

 

Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2009

Печат УИ „Св. Климент Охридски“

История

  1. — Добавяне

Жива ли си, мила ми старице?

Жив и аз съм. Пращам ти привет!

Нека златни залезни искрици

над дома ти да струят отвред.

 

Пишат ми, че ти с тревога смътна

все скърбиш за мен със взор смълчан

и стоиш вън, сред прахта крайпътна,

в старомоден, овехтял сукман.

 

А пък в мрака синкав ти се мярка

все едно и също всяка нощ —

как уж някой, в препирня кръчмарска,

зле ме е наръгал с фински нож.

 

Не, не, скъпа моя! Слава Богу,

туй е само тягостна мора.

Аз не съм пропил се толкоз много,

че — без теб да видя — да умра.

 

Аз като преди съм все тъй нежен

и единствено мечтая как,

на скръбта след вихъра метежен,

пак да зърна твоя мирен праг.

 

Ще се върна — пролетта уханна

в парка наш когато разцъфти.

Ала ти отново в утрин ранна,

както някога, не ме буди!

 

Не пробуждай туй, що се не сбъдна,

не припомняй туй, що отмечтах —

в младостта си буйна, безразсъдна

загуби безброй аз преживях.

 

В Бога че не вярвам — недей страда!

Друг е вече моят днешен ден.

Само ти сега си ми отрада,

само ти си светлинка за мен.

 

Забрави тревогата си смътна,

не скърби за мен със взор смълчан

и не стой вън, сред прахта крайпътна,

в старомоден, овехтял сукман.

 

1924

Бележки

[0] През 1924 година, след излизането си от болницата, Есенин живее в квартирата на своя приятел Иларион Вардин, литературен критик и активист на РАПП (Росийская асоциация пролетарских писателей). Там поетът успява да се изолира от вредното за него общуване с някои от постоянните си събутилници. Галина Бениславская, най-преданата довереница на Есенин, пише в своите спомени: „По време на пребиваването у Вардин беше написано стихотворението «Писмо до майка ми», отбелязало началото на цикъл трезви, здрави стихове. Там изобщо атмосферата беше здрава. Само едно нещо тежеше на Сергей Александрович: все му се струваше, че се грижат за него, надявайки се да направят от него «казионен» съветски поет. Но доброто си отношение към Вардин той запази завинаги“ (С. А. Есенин в воспоминаниях современников. Том 2. Москва, 1986, с.64.)

Писателят Иван Евдокимов, издател на Есениновите съчинения, си спомня как поетът чете току-що отпечатаното си стихотворение „Писмо до майка ми“ пред редакторите в издателството: „Държейки в ръце листче, и без да гледа в него, той започна да рецитира. Лицето му не се виждаше. Той стоеше с гръб към прозореца. Слушаха Казин, Кохоут, Казански и аз. Помня как по гърба ми преминаха ситни, студени тръпки, когато чух:

Пишат ми, че ти с тревога смътна

все скърбиш за мен със взор смълчан

и стоиш вън, сред прахта крайпътна,

в старомоден, овехтял сукман.

Аз изпод вежди погледнах към него: край прозореца тъмнееше необикновено скръбната фигура на поета. Есенин жално поклащаше глава:

… как уж някой, в препирня кръчмарска,

зле ме е наръгал с фински нож.

Тук гласът на Есенин се пресече, личеше, че му е трудно да продължава нататък, изхриптя… и пак се препъна при стиховете:

Ще се върна — пролетта уханна

в парка наш когато разцъфти.

По-нататъшните ми впечатления се губят, защото гърлото ми силно и жестоко се беше свило; криейки се, аз плачех в дълбочината на огромното нелепо кресло…“ (Пак там, Том 2, с.284.)

По текста на стихотворението „Писмо до майка ми“, още приживе на Есенин, е композирана песен, която и до днес е популярна. Майката на поета Татяна Фьодоровна Есенина (1875–1955) не вярва в официалната версия за самоубийството на своя син, поради което му устройва и задочна църковна панихида. Тя го надживява с тридесет години.

Край