Върнър Виндж
Дълбина в небето (60)

57.

Таксито се издигна нагоре над руините на L1. Под тях входът на S745 зееше и изпускаше въздух и ледени частици. Ако не беше Киви, още щяха да са в капана зад капака на шлюза. Приземяването на Киви и специалната работа с ключалката бяха нещо, което дори и добре обучените „умни глави“ невинаги можеха да осъществят.

Нау внимателно настани Али Лин на предната седалка до Киви. Жената вдигна поглед от контролното табло и лицето й се изкриви от мъка.

— Татко? Татко? — тя се пресегна да провери пулса му и изражението й се поотпусна.

— Мисля, че той ще се справи, Киви. Виж, в L1-A има медицинска автоматика, и…

Киви седна отново на мястото си.

— Оръжейната… — но погледът й остана вперен в баща й. Ужасът засенчваше разума. Тя рязко се извърна и кимна. — Да.

Таксито усили хода на малките реактивни мотори — това накара Нау и хората му бързо да започнат да се пресягат за дръжки. Киви изключваше флегматичното автоматично управление на таксито.

— Какво се случи, Томас? Имаме ли шанс?

— Така мисля. Ако успеем да се вмъкнем в L1-A. — Той й разказа историята с предателството — почти истината, ако изключим Али Лин.

Киви гладко превключи таксито на спирачен ход. Но като заговори, почти хлипаше:

— Зверството на Дием се повтаря, нали? И ако този път не ги спрем, всички ще умрем! И Паяците също!

Бинго. Ако не бяха прочистили мозъка на Киви толкова скоро, това щеше да е много опасна линия на мислене. Още няколко дни, и щеше да й се наложи да свърже стотина дребни разминавания и тогава бързо би могла да прозре всичко. Но сега, за следващите няколко Ксек, аналогията с Дием играеше в негова полза.

— Да! Но този път имаме шанс да ги спрем, Киви.

Таксито бързо се спусна над Диамант Едно. Слънцето приличаше на мъждива червена луна — лъчите му проблясваха тук-там по последния им откраднат сняг. Хамърфест бе изчезнал зад ъгъла. Най-вероятно Фам Нувен беше затворен в Купола. Този човек е гений, но постигна само половин победа. Отряза дейността на „умните глави“, но не спря операцията на Арахна и не се свърза със съюзници.

А в тази игра половин победа не струваше нищо. След няколкостотин секунди огневата сила на L1-A ще е в мои ръце. Стратегията ще изкристализира в сигурно унищожение, а моралната слабост на самия Фам Нувен ще помогне на Томас Нау да спечели цялата игра.

 

 

Езр не беше губил съзнание — иначе събуждане нямаше да има. Но за известно време цялото му съзнание бе съсредоточено вътре в него, във вцепеняващия студ, разкъсващата болка в рамото и ръката му.

Поривът да поеме въздух в дробовете си започваше да го надвива. Някъде там трябваше да има въздух — в парка пространството за дишане продължаваше да е същото. Но къде? Обърна се нататък, където фалшивите слънчеви лъчи бяха най-ярки. Някакъв остатък от разум отбеляза, че водата се беше изляла от тази посока. Сега би трябвало да пада надолу. Плувай към светлината. Той зарита немощно, колкото му държаха силите, като определяше посоката със здравата си ръка.

Вода. Пак вода. Вода завинаги. Червеникава в лъчите на слънцето.

Той изскочи над повърхността — кашляше, повръщаше и най-накрая дишаше. Морето се простираше около него. То се гърчеше и издигаше — нямаше хоризонт. Сякаш беше излязло от историята за мечове и пирати от Канбера, която беше гледал като малък — а той беше моряк, хванат в капана на последния водовъртеж. Загледа се нагоре, все по-нагоре. Водата наоколо се изкриви и се затвори над главата му. Морският пейзаж се превърна в мехур, може би пет метра в диаметър.

Заедно с ориентацията го осени и нещо като рационална мисъл. Езр се извърна, огледа се надолу и назад. Никакви преследвачи не се виждаха. Но може би нямаше значение. Водата покрай него носеше собствената му кръв — усещаше вкуса й. Студът, забавил изтичането на кръвта и премахнал донякъде болката, в същото време парализираше краката и здравата му ръка.

Езр се загледа във водата — опитваше се да прецени на какво разстояние се намира неговият въздушен мехур от външната повърхност. Водата откъм страната на слънцето като че не беше дълбока, но… Той се огледа надолу и назад към бившата гора. През размазаното и през течението различи прекършените дървета. Водата никъде не беше по-дълбока от дванайсетина метра. Излязъл съм от основната маса. Неговият мехур сам по себе си представляваше част от свободна капка, която бавно се носеше по небето на Северната лапа.

Носеше се надолу — поради някаква комбинация от микрогравитация и сблъсъка на морето с покрива на пещерата. Езр гледаше вцепенен как земята започва да се надига около него. Щеше да се удари в дъното на езерото, тъкмо до кея на постройката.

Когато сблъсъкът дойде, беше бавен, като насън, с по-малка скорост от метър в секунда. Но водата бързо се завихри около него — пръскаше и струеше. Той се удари в дъното с крака и задник и отскочи нагоре заедно с рояк подскачащи, вихрещи се водни капки. Навсякъде около него трещеше — безразлични механични аплодисменти. Каменната облицовка на кея беше на по-малко от метър разстояние. Той се пресегна и почти спря да се върти. После раненото му рамо докосна стената и всичко изчезна в пламъците на агонията.

Изгуби съзнание само за секунда-две. Когато се свести, видя, че се намира на около пет метра над морското дъно. Близо до него, каменният зид бе покрит с мъх и петна — старото морско равнище. А трещящите аплодисменти…, той погледна към дъното. Виждаше ги — бяха стотици: стабилизаторните сервомеханизми, които извършваха същият онзи саботаж, пратил морето на поход.

Езр се изкатери по грубо издяланите камъни на вълнолома. Само няколко метра го деляха от върха, от постройката… от мястото, където преди тя се издигаше. Основите се различаваха. Остатъците от стени все още стърчаха. Но един милион тона вода, дори и когато се движи бавно, бяха достатъчни да пометат къщата. Тук и там стърчаха отломки, забити дълбоко в развалините.

Езр се придвижваше от място на място като си помагаше със здравата си ръка, за да се изкатери по руините. Морето се беше стекло в дълбок пласт, който бе залял горите и сега се катереше по стените в дъното на кухината. То все така се пенеше и вълнуваше. Десетметрови капки вода продължаваха да се носят по небето. Голяма част от морето може би по-късно щеше да се стече обратно в басейна, но шедьовърът на Али Лин беше разрушен.

Всичко започваше да се размазва пред погледа му. Вече не го болеше като преди. Някъде там, сред потопената гора, Томас Нау беше попаднал в капана заедно с веселата си дружина. Езр си спомни как възтържествува, щом ги видя как потъват сред дърветата под водата. Фам, спечелихме! Но това не беше първоначалният им план. Всъщност Нау някак си ги разкри — едва не уби и двамата. Пастирът можеше и изобщо да не е в капан. Успееше ли да се измъкне от пещерата, можеше да проследи Фам или да се добере до L1-A.

Но страхът беше далече и все повече утихваше. Сега около него струяха ивици лепкава червена вода. Наведе глава и огледа ръката си. Оръжието на Марли беше раздробило лакътя му и отворило артерия. Предишната рана в рамото му и мъченията бяха образували нещо като случаен турникет, но… Кръвта ми изтича. Логично, мисълта предизвика трескава тревога — но всичко, което той всъщност искаше, беше да се отпусне на земята и да си почине малко. И тогава ще умреш, а Томас Нау може би ще спечели.

Езр се насили да продължи да се движи. Де да можеше да спре кървенето… но нямаше начин дори да свали връхната си дреха. Мисълта му се отдалечи от невъзможното. Сивотата се промъкна в периферията на съзнанието му. Какво ли мога да направя за секундите, които ми остават? Избираше пътя си между руините — зрителното му поле се бе стеснило и обхващаше само земята на някакви си сантиметри от лицето му. Ако успееше да намери покоите на Нау и да открие комуникатор! Поне ще предупредя Фам. Комуникатор нямаше — само безкрайни отломки. Прекрасната дървесина, отгледана от Фонг, сега тлееше цялата — спиралната й структура беше разрушена.

Гола бяла ръка се протегна от един потрошен шкаф. Мисълта на Езр се препъна в ужаса и мистерията. Кого сме зарязали тук? Да, Омо. Но този крайник беше гол, лъщеше обезкървен и бял. Докосна дланта в края на ръката. Тя потрепна и се плъзна по пръстите му. О, че това изобщо не беше труп — само един от онези прилепващи скафандри, така любими на Нау. Една идея изплува от мрака. Може би — за да спре кървенето. Подръпна ръкава — скафандърът се плъзна, закачи се за нещо и после заплава във въздуха. Езр се оттласна от земята и за миг затанцува с него. Левият ръкав се отвори, раздвои се под пръстите му. Той вмъкна вътре ръката си и скафандърът се затвори от пръстите до рамото. Придърпа тъканта върху гърба си и свободно навлече дясната половина около пострадалата си ръка. Сега можеше и да си кърви до смърт — никой нямаше да види и капчица повече. Стегни тъканта. Намести материята и тя прилепна по него. По-стегнато — истински турникет. Плъзна лявата си ръка по покритието на ранената ръка — плътта под нея се сгърчи в агония. Но тъканта откликна и се втвърди. Чу се как стене от нейде далече. За миг изгуби съзнание и се свести, полегнал леко върху главата си.

Но сега дясната му ръка беше обездвижена — ръкавът прилепваше с максимално напрежение. Много болезнена модна крайност, но току-виж излязла достатъчна, за да го опази жив.

Пийна от носещата се във въздуха вода и се опита да мисли.

Зад него се чу хленчещо мяукане. Небесното котенце се появи пред погледа му — беше кацнало върху гърдите и здравата му ръка. Пресегна се и погали треперещото телце.

— И ти ли си в беда? — попита. Думите му излизаха като грачене. Големите тъмни очи на котенцето се втренчиха в него и то се зарови дълбоко между гърдите и лявата му ръка. Странно. Обикновено болните котета се криеха — това причиняваше много проблеми на Али, макар и създанията да бяха опръстенени. Небесното коте беше вир-вода, но малкото му телце оставаше нащрек. Може би… — Да ме утешиш ли си дошъл, малкият?

Сега го чуваше как мърка, усещаше топлината на тялото му. Усмихна се — само това, че имаше кой да го слуша, го правеше по-буден.

Чу се плясък на крила. Още две котенца. Три. Увиснаха над него и замяукаха раздразнено, сякаш искаха да кажат: „Какво направихте с парка ни?!“, или може би, „Искаме вечеря“. Закръжиха около него, но не прогониха малкото от прегръдките му. После едно по-голямо — мъжкар с разръфани уши, се метна нагоре и кацна на най-високото място сред развалините. Изгледа сърдито Езр и се захвана да си приглажда крилете. Проклетото същество дори не изглеждаше мокро.

Най-високото място сред развалините… диамантена тръба, почти два метра в диаметър, увенчана с метален капак. Езр изведнъж осъзна какво гледа: вход на тунел към убежището на Томас Нау, който най-вероятно водеше пряко към L1-A. Издигна се по хълма към колоната с металния връх. Котаракът клечеше и хич не му се искаше да се махне, за да не пречи на Езр. Дори и сега тези създания бяха толкова собственически настроени, както винаги.

Контролните светлини на люка светеха в зелено. Той беше отворен.

Езр погледна едрия котарак.

— Ти знаеш ли, че си седнал върху ключа към всичко, а, приятел?

Внимателно откопча най-малкото коте от дрехата си и изпъди всичките от механизма на капака. Той се плъзна и отвори люка. Щяха ли малките глупачета да се опитат да го последват? Махна им за сбогом.

— Каквото и да си мислите, всъщност не искате да дойдете с мен. От изстрелите боли.

 

 

Груповата стая на Купола беше претъпкана с допълнителни седалки — едва оставаше място за маневри покрай стените. А в момента, когато Силипан изключи комуникационните връзки на „умните глави“, мястото се превърна в лудница. Тръд се измъкна от протегнатите им ръце и се върна на контролния пункт в най-горната част на стаята.

— Тези хич, ама хич не искат да ги откъсват от работата им.

Беше по-лошо, отколкото си мислеше Фам. Ако „умните глави“ не бяха вързани, нямаше да нападнат него и Тръд. Погледна отново Новородения.

— Трябва да го направим. Там е сърцето на властта на Нау и сега то му измени. Поемаме властта над целия L1, Тръд.

Погледът на Силипан се изцъкли. Твърде много шокове му се насъбраха.

— Целия L1? Това е невъзможно… Ти ни уби всичките, Фам. Уби мен. — После той се поосвести. Без съмнение си представяше какво ще направят с него Нау и Брюхел.

Фам го задържа със свободната си ръка.

— Не, имам намерение да победя. Ако успея, ще оцелееш. Както и Паяците.

— Какво? — Тръд прехапа устна. — Да, отрязването на помощта ще забави Ритцер. Може би тия проклети Паяци ще получат шанс. — Погледът му стана вглъбен, после отново рязко се впери в лицето на Фам. — Какво си ти?

Фам отвърна тихо — колкото гласът му да се чува над настоятелните крясъци на „умните глави“.

— Точно сега съм единствената ви надежда.

Той извади конфискуваните от Силипан очила от джоба на дрехата си и му ги подаде.

Тръд внимателно приглади измачканото устройство и го нахлупи на очите си. Отначало не казваше нищо, после се обади:

— Имаме още очила. Мога да ти намеря едни.

Фам се усмихна с онази лисича усмивка, която Силипан никога не беше виждал преди двеста секунди.

— Става, но имам нещо по-добро.

— О… — тихо възкликна Тръд.

— Виж, сега искам да направиш оценка на щетите. Има ли някакъв начин да работиш с твоите хора оттук, без те да се свързват с Нау?

Тръд сви ядосано рамене.

— Знаеш, че е невъз… — погледна отново Фам. — Може би, може би има някакви тривиални неща. Правим офлайн изчисления. Може да успея да измамя „умните глави“, които осъществяват цифровия контрол…

— Добро момче. Успокой хората и виж дали някой от тях ще ни помогне.

Разделиха се. Силипан слезе при „умните глави“ — поговори им успокоително, прибра в торби плаващото изповръщано, предизвикано от внезапната тревога. Крясъците още повече се усилиха:

— Имам нужда от последните данни за проследяване!

— Къде са преводите на отговора на Сродниците?

— Глупаци, изгубихте връзката!

Фам се плъзна встрани под тавана, като наблюдаваше редиците на седналите „умни глави“ долу и се вслушваше в оплакванията им. На отсрещната стена Анне и другия й асистент се рееха неподвижни върху носилки. Тя би трябвало да е в безопасност, в несвяст. Сега се води твоята последна битка — само един-два века след времето, когато си мислела, че всичко е загубено.

Видението пред очите на Фам ту се очертаваше, ту се изгубваше. В по-голямата част от Купола той успя да рестартира микровълновата пулсираща енергия. Разполагаше може би със сто хиляди работещи локализатора в своя обсег. Ярка мета-светлина обгръщаше видението му в разпръснати лъчи из целия Купол към всички места, където облак локализатори бе оживял и търсеше да напипа обратната нишка към него.

Статус, статус. Фам прегледа данните на „умните глави“ в груповата стая и извън нея. Имаше само неколцина, които все още стояха заключени в килиите си в капилярните тунели — специалисти, от които нямаше нужда в настоящата операция. Мнозина от тях, когато прекъснеха потока им на работа, изпаднаха в конвулсивни припадъци, Фам влезе в контролната система и отвори някои от влизащите комуникации. Имаше неща, които трябваше да узнае — това можеше да облекчи притесненията на Фокусираните. Тръд погледна нервно — усещаше, че някой се бърка в системата му.

Фам излезе извън стените на Купола — търсеше някакъв проблясък от локализаторите по повърхността на канарата. Ето! Един-два изолирани образа, с лошо качество, монохромни. Зърна такси, което кацаше на голия камък близо до Хамърфест. По дяволите — шлюз S745. Ако Нау можеше да се справи с този люк без ключалка, нямаше съмнение какво щеше да предприеме по-нататък.

Само за миг Фам бе обзет от всепоглъщащия страх да се изправи лице в лице с противник, който не се спира пред нищо. Ах, все едно отново съм млад. Оставаха му още може би триста секунди, преди Нау да се добере до L1-A. Нямаше смисъл да задържа нещата. Фам зададе командата за включване към мрежата на всички локализатори в обсега му — дори и тези, които не получаваха захранване. Мъничките им батерии имаха достатъчно заряд всеки да се справи с няколко дузини инфопакета. Ако ги използваше хитро, щеше да получи доста голямо количество данни.

В ума му картините бавно се оформяха — парченце по парченце.

Фам се плъзна покрай три от стените — внимаваше да не попада в обсега на „умните глави“, дори от време на време се блъскаше в някоя изхвърлена клавиатура или чаша. Но обновения поток от входни данни им въздействаше доста успокояващо. Секцията на преводачите беше почти мълчалива — разговаряха само помежду си. Фам се спусна до Триксия Бонзол. Жената се беше навела над клавиатурата с яростно напрежение. Фам се включи към потока от данни, идващ от „Невидимата ръка“. Оттам трябваше да дойдат добри новини — Ритцер и компания се бяха оплели тъкмо когато бяха готови да извършат масовото изтребление…

Отне му един миг да се ориентира в мултиплекс-екрана. Имаше материал за преводачите, данни за траекторията, кодове за изстрелване на ракети. Кодове за изстрелване на ракети? Брюхел напредваше с гадния удар на Нау! Екзекуцията беше нелепа — доста голяма част от оръжията на Съглашението щяха да оцелеят. Балистичните данни нарастваха — десетки изстрелвания в секунда.

За миг ужасът от ставащото погълна вниманието на Фам. Нау беше стъкмил такъв заговор, че да избие половината население на планетата. Ритцер правеше всичко възможно да осъществи клането. Фам прегледа данните, подавани от Триксия Бонзол за последните няколкостотин секунди. Потокът побесня, когато отрязаха работния й поток — метафорично уволнение. Имаше страници с несвързани глупости, бъркотия от файлове, които показваха непозволен достъп до данните. Очите му се спряха на един почти смислен пасаж:

Изтъркано клише е, че светът е най-приятен в Годините на чезнещото слънце. Вярно е, че времето тогава не изпада в такива крайности, че всичко е обзето от чувството за забавяне, и на повечето места няколко години подред през лятото не цари жега, а зимите не са твърде свирепи. Това е класическото време за романтика. Време, което изкусително призовава по-висшите същества да си починат, да се поотпуснат. Последният шанс да се подготвиш за края на света.

Сляп късмет накара Шерканер Ъндърхил да избере най-красивия ден в Годините на чезнещото слънце за първото си посещение в Териториалното командване…

Явно преводът беше на Триксия — от онези „очовечени“ описания, които толкова много дразнеха Ритцер Брюхел. Но… „първото си посещение в Териториалното командване“? Това трябва да е станало преди последния Мрак. Странно беше, че Томас Нау е поискал подобни ретроспективи.

— Сега всичко е объркано.

— Какво? — мислите на Фам се върнаха в груповата стая на Купола, при раздразнителните гласове на „умните глави“. Човекът, който току-що му проговори, беше Триксия Бонзол. Очите й бяха далечни, а пръстите й продължаваха да трепкат по клавишите.

Фам въздъхна.

— Да, точно така е — отвърна той. За каквото и да говореше тя, забележката беше уместна.

Високочестотният синтез на данните, идващи от незахранваната мрежа, беше завършен — разполагаше с пълна картина на L1-A. Ако можеше да задейства връзките малко по-силно, можеше да се свърже с е-джетовете там наблизо. Нямаше много енергия за обработване, но координатите сочеха енергетичната решетка на е-джетовете… и, което беше по-важно — Може би ще можем да използваме самите електрически джетове! Ако успееха да насочат няколко десетки от тях към Пастиря…

— Тръд! Успя ли да се разбереш с онези, дето обработват цифровите данни?