Върнър Виндж
Дълбина в небето (59)

56.

— Сигурен ли си, че тя ще може да ме види?

Марли вдигна поглед от приспособленията си.

— Да, господине. Получих и разрешение за разговор от нейното устройство.

Ти си наред, Пастирю. Най-великото изпълнение в живота ти.

— Киви! Там ли си?

— Да, аз… — и той чу как Киви рязко пое дъх. Чу. Не получаваше видеокартина — положението им беше безнадеждно, нямаше лъжа. — Татко!

Нау притискаше в ръце главата и раменете на Али Лин. Раните на „умната глава“ бяха превързани — цяло блато от кръв се процеждаше през импровизираните бинтове. Да му се не види, надявам се да не е мъртъв. Но всичко това трябваше да изглежда най-вече истинско — Марли беше направил всичко, което бе по силите му.

— Вин е, Киви. Двамата с Тринли ни се нахвърлиха, убиха Кал Омо. Щяха да убият и Али, ако… ако не бях ги оставил да избягат. — Думите се търкаляха от устата му, захранвани от истински гняв и страх и водени от тактическата необходимост. Дивашката атака на предателите, планирана точно в най-критичния момент, когато цяла цивилизация се намираше в рисково положение. Унищожаването на Северната лапа. — Видях как две от котенцата се удавиха, Киви. Съжалявам, не можахме да се приближим достатъчно, че да ги спасим… — думите му убягваха, но изкусно.

Чу леки хлипания от другия край на връзката — звуците, които Киви издаваше в мигове на абсолютен ужас. По дяволите, това можеше да отприщи каскада от спомени. Потисна страха си и продължи:

— Киви, все още имаме шанс. Предателите появиха ли се при Бени? — Дали Фам Нувен се е добрал до пивницата?

— Не. Но знаем, че нещо се е объркало ужасно. Загубихме видеокартина от Северната лапа, а на Арахна май започна война. Говоря по личния канал, но всички ме видяха да излизам от пивницата.

— Добре, добре. Това е добре, Киви. Който и да участва в този заговор заедно с Вин и Тринли, те все още се чувстват объркани. Имаме шанс — ние двамата…

— Но несъмнено можем да се доверим на… — протестът на Киви заглъхна. Не му изтъкна никакъв аргумент. Толкова скоро след мозъчно прочистване Киви се чувстваше най-неуверена в себе си. — Добре. Но аз мога да ти помогна. Къде се криете? В някой от шлюзовете?

— Да, в капан сме — зад изходния капак. Но ако успеем да излезем, можем да спасим положението. L1-A разполага с…

— Кой е шлюзът?

— Хм… — той погледна капака, фенерът на Марли осветяваше номера. — Ес-седем-четири-пет. Това…

— Знам къде е. Ще се видим след двеста секунди. Не се тревожи, Томас.

Господи. Киви се възстановяваше невероятно. Нау изчака, после погледна въпросително Марли.

— Връзката прекъсната, господине.

— Добре. Свържи се отново. Провери дали не можем да пробием до Ритцер Брюхел. — Това можеше да е последният шанс за проверка на наземната операция, преди всичко да се подреди по един или друг начин.

 

 

Когато ракетите удариха Далечния Юг, „Невидимата ръка“ бе увиснала над хоризонта. Въпреки това мониторът на Джау показваше проблясъци на фона на горните атмосферни слоеве. А техните спътници-следачи изпращаха подробен анализ на разрушението. И трите ядрени ракети бяха улучили целта.

Но Ритцер Брюхел не беше напълно щастлив.

— Не ги изстреляхме в подходящия момент. Не успяха да проникнат възможно най-дълбоко.

Гласът на Бил Фуонг се разнесе по мостиковия канал:

— Тъй вярно. Това зависеше от разузнавателните данни от висш порядък — тези неща се намират на L1.

— Добре, добре, продължаваме. Ксин!

Джау вдигна поглед от пулта си.

— Да, господине?

— Хората ти готови ли са да ударят по ракетните бази?

— Тъй вярно! Току-що извършената промяна на курса ще ни постави над повечето от тях. Ще елиминираме голяма част от силите на Съглашението.

— Главен пилот, искам вие лично… — от пулта на Брюхел се разнесе звуков сигнал. Нямаше видеокартина, но помощник-пастирът се вслушваше в нещо, което идваше отвън. След малко рече:

— Тъй вярно. Можем да го компенсираме. Къде се намирате?

Какво ли ставаше там горе? Какво ставаше с Рита? Джау се принуди да отклони вниманието си от разговора и впери поглед в собствения си пулт. Всъщност той натискаше своите „умни глави“ докрай. Вече нямаше място за финес. Нямаше как да скрият тази операция от мрежите на Паяците. Ракетните бази на Съглашението заемаха обширна територия в северния континент, а екипажът следеше маршрута на „Невидимата ръка“ само приблизително. Пилотите на Джау координираха няколко десетки „умни глави“ — разузнавачи. Скалъпените бойни лазери на кораба можеха да елиминират площадките, намиращи се близо до повърхността, но само ако разполагаха с петдесет милисекунди време за прицел. Ако успееха да уцелят всичко, това щеше да е чудодеен балет на огневата сила. Някои от най-дълбоко разположените цели, площадки за нападение, щяха да бъдат ударени от екскавационни бомби. Те вече бяха изстреляни и се спускаха в дъга подире им.

Беше направил всичко, което може, за да накара всичко това да стане. Нямах избор. На всеки няколко секунди тази мантра изплуваше в съзнанието му в отговор на също така упоритото „Не съм палач“.

Но сега… сега може би съществуваше безопасен начин да избегне ужасните заповеди на Брюхел. Бъди честен — ти все пак си палач. Но на стотици, не на милиони.

Без подробните географски и разузнавателни указания от L1 те можеха да допуснат неограничен брой дребни грешки. Ударът по Далечния юг го доказа. Пръстите на Джау се понесоха по клавиатурата — изпращаше указания на екипа си в последната секунда. Грешката беше почти неуловима. Но тя щеше да предизвика вълна от случайни отклонения по време на атаката срещу противоракетните устройства. Много от ударите щяха да попаднат твърде далеч от целта. Съглашението щеше да има шанс срещу ядрените оръжия на Сродниците.

 

 

Рачнер Тракт крачеше напред-назад из преддверието. Колко ли време щеше да отнеме на Ъндърхил, докато излезе? Може би старецът беше размислил или просто бе забравил какво смята да прави. Стражът също изглеждаше притеснен. Говореше по някакъв комуникационен канал, но думите му не се чуваха.

Най-накрая завиха скрити мотори. Миг по-късно старите дървени врати се разтвориха. Оттам се показа дървеница-водач, следвана по петите от Шерканер Ъндърхил. Стражът изтърча от кабината.

— Господине, може ли да поговоря с вас? Току-що…

— Да, но нека първо поговоря с полковника. — Тежестта на топлата дреха сякаш притискаше Ъндърхил, а всяка стъпка неизменно го унасяше встрани. Стражът нервничеше около поста си и не знаеше какво да прави. Дървеницата-водач търпеливо дърпаше Ъндърхил в що-годе правия път, докато той се приближаваше към Тракт.

Старецът стигна до преддверието за посетители.

— Имам няколко свободни минути, полковник. Много съжалявам, че сте загубили работата си. Искам да…

— Това не е важно сега, господине! Имам да ви казвам нещо. — Цяло чудо беше, че се добра до Ъндърхил. А сега, само да успея да го убедя, преди този постови да събере смелост да се намеси!

— Автоматиката на нашето командване е манипулирана, господине. Имам доказателства! — Ъндърхил вдигна ръка в знак на протест, но Рачнер продължи да боботи. Това беше последният му шанс. — Звучи налудничаво, ала това обяснява всичко. Съществува…

Светът около тях избухна. Цвят върху цвят. Болка, по-силна от най-яркото слънце във въображението на Тракт. За миг цветът на болката бе единственото, което съществуваше — изтласкваше навън мислите му, страха, дори слисването.

А после той се завърна. В агония — но поне беше в съзнание. Лежеше в снега сред разпръснати развалини. Очите му… очите го боляха. Отблясъци от ада прогаряха цялото му предно зрително поле и го заслепяваха. Отблясъците представляваха отчетливи силуети на фона на лъч от пълен мрак — стражът, Шерканер Ъндърхил.

Ъндърхил! Тракт се изправи на крака и бутна встрани затрупалите го плоскости. Сега изплуваха и други болки. Гърбът му представляваше една неделима, масивна болка. Когато те ударят през стената, така става. Направи няколко колебливи крачки, но като че нямаше нищо счупено.

— Господине? Професор Ъндърхил? — гласът му сякаш идеше от много, много далеч. Извърна глава насам-натам като дете, което все още имаше само бебешки очи. Нямаше избор — зрителното му поле отпред бе изпълнено с огнени отблясъци. Надолу по хълма, до извивката на кратерната стена, се виждаше редица от димящи дупки. Но тук пораженията бяха невероятно по-големи. Никоя от външните постройки на Ъндърхил не беше оцеляла, а огънят поглъщаше всичко, което можеше да гори. Рачнер пристъпи към мястото, където преди стоеше стражът. Но сега там имаше ръб на стръмен, димящ кратер. Хълмът над него беше отнесен целият. Тракт и преди беше виждал нещо подобно, но тогава се беше случила ужасна злополука — проникващ артилерийски снаряд бе уцелил склад с муниции. Какво ни удари? Какво е пазел Ъндърхил долу? Нещо в подсъзнанието му задаваше тези въпроси, ала той не разполагаше с никакви отговори и имаше куп други, много по-належащи грижи.

В краката му се разнесе животинско съскане. Рачнер извърна глава. Беше дървеницата-водач на Ъндърхил. Бойните й ръце бяха в готовност да мушка, но тялото й лежеше, разкривено, сред отломките. Черупката на горкото животно сигурно беше пропукана. Когато се опита да се промъкне покрай нея, дървеницата нададе още по-свиреп писък и направи страховито усилие да измъкне смазаното си тяло изпод развалините.

— Мобиай! Няма нищо… Няма нищо, Мобиай.

Ъндърхил! Гласът му прозвуча глухо, но такива бяха в момента и всички звуци наоколо. Щом Тракт се промъкна покрай буболечката, тя измъкна осакатеното си тяло изпод развалините и го последва в посоката, откъдето идваше гласът на Ъндърхил. Но съскането й вече не беше заплашително. Повече приличаше на жално хленчене.

Тракт заобиколи насипа около кратера. Ръбът беше плътно затрупан с изхвърлените от взрива отломки. Лъскавите стени вече се огъваха, хлътваха навътре. Но Ъндърхил все още не се виждаше никакъв.

Дървеницата-водач изпълзя покрай Тракт. Там, точно пред нея, самотна паешка ръка стърчеше като острие високо сред развалините. Буболечката изпищя пронизително и започна немощно да рови в тях. Рачнер се присъедини към нея — разчистваше дъските, избутваше встрани топлата кал. Топла? На дъното на Калорика беше горещо! Имаше нещо особено ужасяващо в това да си заровен в топла земя. Тракт отчаяно закопа по-бързо.

Ъндърхил беше затрупан със задницата надолу — главата му се намираше само на един фут под земята. За секунди успяха да го откопаят до под раменете. Пръстта се огъваше и вдлъбваше заедно с ръба на кратера. Тракт протегна ръце, обви здраво Ъндърхил… и затегли. Един инч, един фут… двамата се строполиха върху насипа точно когато гробът на Ъндърхил пропадна в ямата.

Дървеницата-водач пълзеше около тях, вкопчила ръце в господаря си. Ъндърхил погали леко животното. После се обърна и разклати глава по същия глупав начин като Тракт. По кристалните повърхности на очите му имаше подутини. Шерканер Ъндърхил бе заслонил очите на Тракт от взрива — цялата горна част на главата на стареца бе поела директно удара.

Ъндърхил като че гледаше към кратера.

— Джейберт? Нишнимор? — произнесе той тихо, невярващо. Изправи се на крака и се отдалечи от пропастта. Тракт и буболечката го крепяха. Отначало той се остави да го отведат на билото. Под дебелите дрехи беше трудно да се различи, но като че поне два от краката му бяха счупени.

Паякът отново заговори:

— Виктъри? Брент? Чувате ли ме? Изгубих… — обърна се и се загледа в кратера. Този път на Рачнер му се наложи буквално да се сбори с него. Горкичкият старец ту влизаше, ту излизаше от делириум. Мисли! Рачнер погледна надолу по склона. Хеликоптерната площадка се беше наклонила, но земята отгоре я заслоняваше от разхвърчалите се отломки. Хеликоптерът му още си стоеше там, очевидно невредим.

— А! Професоре… в хеликоптера ми има телефон. Елате, оттам можем да се обадим на генерала. — Импровизацията беше прозрачна, но Ъндърхил ту започваше, ту спираше да бълнува. Той се олюля и едва не рухна на земята. После — миг на просветление.

— Хеликоптер? Да… има за какво да ми потрябва.

— Добре, да слезем там. — Тракт се запъти към стълбището, но Ъндърхил продължаваше да се колебае.

— Не можем да оставим Мобиай. Нишнимор и останалите — да. Те със сигурност са мъртви. Но Мобиай…

Мобиай умира. Но Тракт не го произнесе на глас. Дървеницата-водач беше спряла да пълзи. Ръцете й леко махнаха към Ъндърхил.

— Мобиай е животно, господине — каза тихо Тракт.

Ъндърхил се изкикоти замаяно.

— Въпрос на мащаби, полковник.

И така, Тракт свали връхната си дреха и направи от нея люлка за буболечката. Създанието тежеше около осем фунта — съвсем мъртво тегло. Но слизаха надолу и сега Шерканер Ъндърхил го последва, без да се оплаква — налагаше се да го подкрепя само от време на време, за да се задържи върху стълбите. Е, какво по-добро можеше да вършиш сега, а, полковник? Спотайващият се враг най-накрая бе нападнал. Тракт погледна над кратера към димящите развалини. Като че същото се повтаряше и на високото плато — и попиляваше кралската стратегическа отбрана. Несъмнено бяха обстреляли с ядрено оръжие Главното командване. За каквото и да съм дошъл, вече е твърде късно.