Върнър Виндж
Дълбина в небето (45)

42.

Годините минаваха и опасността растеше. Рейнолт продължаваше разследването си по-неумолимо отколкото който и да е човек, когото Фам познаваше. Той избягваше да манипулира „умните глави“, доколкото беше възможно. Дори програмираше операциите да не прекъсват, докато беше извън Бдение. Твърде рисковано, но пък избягваше явната връзка. Обаче и това не помогна. Явно Рейнолт вече имаше конкретни подозрения. Индикаторите на Фам показваха, че разследването й се разширява и обръчът около заподозрения — най-вероятно Фам Нувен — се стеснява. Но не можеше да предприеме нищо. Анне трябваше да бъде премахната независимо колко рисковано беше това. И откриването на новия „кабинет“ на Нау вероятно бе най-добрият шанс, който щеше да получи.

Томас Нау го наричаше „Северната лапа“. А почти всички останали — предимно Чуенг Хо, които направиха инженерните планове — просто му казваха „Езерния парк“. И сега всеки, останал в Бдение, имаше възможност да види крайния резултат.

Когато Нау се показа на входа на дървената беседка, краят на опашката от хора все още не се виждаше. Беше облечен в лъскава куртка и зелен панталон.

— Хора, стъпете на земята. Моята Киви измисли съвсем нов протокол за Северната лапа — той се усмихна, а присъстващите се разсмяха.

Гравитацията на Диамант Едно беше наполовина по твърденията на физичните закони. Всички стъпиха на земята около беседката, но чувството им за вертикално положение беше много смътно. Застаналата зад Нау Киви се засмя при вида на стотиците хора пред тях, които се клатушкаха наляво-надясно като пияни. На яката на дантелената й блуза се беше свило малко черно котенце.

— Приятели — вдигна ръце Нау, — моля ви този следобед да се порадвате на създаденото от вас. Наслаждавайте се. И помислете! Преди трийсет и осем години ние почти се самоунищожихме в сражение и с предателство. За повечето от вас времето не е толкова дълго — само десет или дванайсет години в Бдение. Спомняте си, че оприличих това време на Епохата на заразата на Балакреа. Ние загубихме повече от ресурсите, които донесохме тук, разрушихме възможностите си за междузвезден полет. И заявих, че за да оцелеем, трябва да забравим разногласията и да работим съвместно, без да обръщаме внимание на различията помежду ни… Е, приятели, ние постигнахме точно това! Опасността за физическото ни съществуване не е отминала. Срещата ни с Паяците тепърва предстои. Но се огледайте и ще видите как сами си помогнахме. Всички вие построихте това чудо от гола скала, лед и замръзнал въздух. Тази Северна лапа — Езерният парк — не е голям, но е произведение на най-изящното изкуство. Вижте го! Вие го създадохте и то може да съперничи на най-красивите творения на цели цивилизации! Гордея се с вас!

Той протегна ръка и прегърна Киви през раменете. Котенцето се смъкна в свивката на лакътя й. Навремето отношенията между Нау и Лизолет бяха предмет на грозни клюки. Но сега хората се усмихваха съвсем естествено на прегръдката му.

— Виждате, че това е нещо повече от парк — продължи той, — повече дори от светилището на всеки Пастир. Всичко тук, пред очите ви, е доказателство за нещо ново във вселената, комбинация от най-доброто, което притежават и Новородените, и Чуенг Хо. Фокусираните специалисти на Новородените — Фам забеляза, че Нау все още не говори за робите толкова откровено, колкото трябваше — съставиха подробните чертежи на това място. Търговската и лична предприемчивост на Чуенг Хо го превърнаха в действителност. А самият аз научих нещо: на Балакреа, Френк и Гаспр — ние, Пастирите, управляваме обществото в името на неговото добро. Но в общи линии управлението ни се определя от личната гледна точка и често се подкрепя от силата на закона. Тук, докато се трудехме с вас, предишните Чуенг Хо, аз видях нещата по друг начин. Зная, че работата по моя парк е завършена вместо отплата за тези глупави розови хартийки, които криехте от мен толкова дълго — той вдигна ръка и безброй разменни бонове се пръснаха около него. Тълпата отново се разсмя. — Е, смятам, че съчетанието от уменията на Пастира да ръководи и изпълнителността на Чуенг Хо завърши успешно първата ни мисия!

Нау се поклони. Хората ентусиазирано му ръкопляскаха. Киви застана пред него и се изправи на парапета на беседката. Аплодисментите станаха още по-бурни. Котенцето най-после се събуди от шума и блъсканицата, скочи от ръката на Киви и се понесе във въздуха над множеството. После разпери нежните си крила, забави пикиращия си полет нагоре, сниши се и закръжи над главата на господарката си. Киви се обърна към хората:

— Отбележете, че на Мирау е позволено да лети тук. Но тя има крила! — котето закачливо и рязко се спусна към нея, после отлетя в гората, която се простираше около сухоземната част на беседката на Нау. — А сега да се почерпим.

Някои от присъстващите вече се приближаваха към подредените по продължение на алеите дървени маси, които леко се огъваха надолу сякаш под тежестта на сервираната храна. Фам също се понесе натам, като гръмогласно поздравяваше всеки, който искаше да си поговори с него. Беше изключително важно присъствието му да бъде запомнено от възможно най-голям брой хора. През това време зад клепачите му информацията, предавана от миниатюрните му шпиони, предоставяше тактически план на парка и гората.

Около отрупаните с храна маси гъмжеше от хора, но пивницата на Бени вече имаше установен протокол — всеки взимаше храна и се отдалечаваше. След малко повечето присъстващи си осигуриха първите сандвичи и колби с разхладителна напитка и се отдръпнаха назад. Фам се понесе над главата на Бени и го потупа по гърба.

— Бени! Страхотно е! Мисля, че ти си доставчикът!

Бени се задави и се закашля.

— Разбира се, че храната е хубава. Разбира се, че аз я доставих… и Гонле — той кимна към бившия комендант по настаняването до себе си. — Всъщност, бащата на Киви отгледа някои нови култури, сведения за които открихме в библиотеката. От половин година ги имаме, но ги пазехме специално за случая.

Фам се отблъсна нагоре.

— Аз ги опитах още отвън.

Гонле Фонг замечтано се усмихна. Повече от всеки друг Чуенг Хо — в известен смисъл повече и от самата Киви — Фонг се, стремеше да спечели благоволението на Томас Нау. Но Гонле се справяше отлично с производството на блага.

— Всички са ги опитали още навън. Моите оранжерии вече са одобрени от Пастира. И разполагам с истинска автоматика!

— Значи имаш нещо по-добро от клавиатура? — лукаво попита Фам.

— Точно така. А днес отговарям за обслужването — тя театрално вдигна ръка и поднос с храна послушно се понесе към тях.

После се завъртя около ръката й и любезно се наклони, за да й поднесе зелени водорасли с подправки. След това се насочи към Бени и накрая — към Фам. Малките шпиони на Фам огледаха играчката от всички ъгли. Подносът маневрираше с помощта на миниатюрни газови реактивни двигатели с почти безшумен работен режим. Технически погледнато, съоръжението беше елементарно, но се движеше грациозно и интелигентно. Бени също се впечатли и попита:

— Дали е под контрола на някой от фокусираните?

— Хм… да. Пастирът сметна, че си струва труда в чест на събитието.

Фам погледна другите подноси. Те описваха широки кръгове около масите и избираха онези от гостите, които още не си бяха взели храна. Хитро! Робите дипломатично се криеха „зад кулисите“. Така хората можеха да потвърдят: Томас Нау често заявяваше, че фокусираните водят цивилизациите към по-високо ниво на развитие. Но Нау е напълно прав! Проклет да бъде!

Фам изтърси нещо от обичайния си репертоар на Гонле Фонг — думи, които трябваше да покажат, че „старият въздухар Тринли“ наистина е впечатлен, но в никакъв случай няма да си признае. После се отдръпна встрани от навалицата с явното намерение да си вземе нещо за ядене. Хм! Преди малко Ритцер Брюхел е излязъл от Бдение! Още една умна постъпка на Нау. Много хора копнееха напоследък да се озоват в „полезрението“ на Нау, но Ритцер Брюхел можеше да обезсърчи дори най-старателните. А след като Брюхел беше в камерата за летаргичен сън, а Нау и Рейнолт се развличаха, обучавайки „умните глави“ да сервират храна… Не съм предполагал, че ще ми падне по-удобен случай! Но къде е Рейнолт? Проследяването на жената бе изключително трудно. Понякога тя се скриваше дори от главния монитор на Брюхел в течение на Ксек. Фам насочи мислите си навън. Милиони прахообразни частици бяха пръснати из парка. Най-голямата част поддържаха стабилизирането на езерото и работата на вентилаторите. Въпреки това Фам разполагаше с достатъчна оперативна мощност. Но по никакъв начин не можеше да се справи с всички образи от всички възможни ъгли. Смътно осъзнаваше, че се клатушка напред-назад, докато мислите му изследват парка във всички посоки. Аха, ето! Нямаше близък план, но в беседката на Нау зърна червената коса и розовата кожа на Рейнолт. Както очакваше, тя не участваше в празника. Очите й бяха скрити зад черния визьор на шлема й. Изглеждаше както обикновено. Напрегната, пренапрегната — като че ли пред прага на велико прозрение. И доколкото я познавам, тя наистина е.

Някой го тупна по рамото толкова силно, колкото самият той плесна Бени преди малко.

— Ей, Фам, човече! Как ти се струва това?

Фам отблъсна виденията зад клепачите си и погледна към натрапника. Беше Тръд Силипан, натруфен за събитието. Подобна необикновена униформа беше виждал само в някои исторически записи на Новородените. Мъжът беше облечен в синя коприна, от чиито краища висяха ресни и пискюли. Приличаше на разкъсан мръсен парцал. Това беше робата на Първите последователи. Поне веднъж Тръд така му каза. Фам преувеличи изненадата си:

— Кое? Униформата ти или гледката?

— Гледката, разбира се! Аз съм униформен само защото това е изключително събитие! Чу речта на Пастира. Хайде, отдели малко време. Огледай Езерния парк и ми кажи какво мислиш.

Зад клепачите си Фам видя, че Езр Вин се приближава към тях. Само това ми трябваше!

— Ами…

— Да, какво мислиш, боец Тринли? — Вин заобиколи и най-после се озова пред тях. За миг впи поглед право в очите на Фам. — Ти си най-възрастният от всички присъстващи Чуенг Хо и си пътувал най-много. От всички нас ти трябва да имаш най-голям опит. Как ти се струва Северната лапа на Пастира в сравнение с великолепните паркове на Чуенг Хо?

В думите на Вин се криеше двусмисленост, която не остана незабелязана от Тръд Силипан. За миг Фам изпита ледена ярост. Ти си част от причината убийството на Анне Рейнолт да стане наложително! Ти, дребен смотаняк! „Истинските разкази“ на Нау за Фам Нувен разядоха душата на момчето. Вече цяла година той знаеше истината за случилото се на Зева Бризго. И се досещаше за истинските намерения на Фам относно Фокуса. Изискванията му за гаранции и допълнителни убеждения ставаха все по-настоятелни.

Локализаторите рисуваха фалшива цветна диагностика по лицето на Езр Вин, показваха кръвното му налягане и температурата на тялото му. Беше ли възможно един добър съгледвач „умна глава“ да погледне тези картини и да се досети, че младежът играе някаква роля? Вероятно. Омразата на момчето към Нау и Брюхел все още надделяваше над чувствата, които изпитваше към Фам Нувен. Фам още можеше да го използва. Но той беше още една причина, поради която Рейнолт трябваше да бъде премахната.

Мислите на Фам препускаха бясно, докато устните му се изкривиха в самодоволна гримаса.

— Ако погледнем на нещата под този ъгъл, момчето ми, ти си абсолютно прав. Зубренето по учебник не може да се сравни с пътешествията за светлинни години и с гледките, видени със собствените очи.

Той се обърна и погледът му се насочи надолу към алеята, беседката, пристана и ширналото се езеро. Прави се, че разглеждаш всичко задълбочено!

Беше прекарал Мсек в невидими обиколки на съоръжението. С лекота можеше да изиграе ролята си. Но застанал там, той усещаше как въздухът леко поклаща дърветата зад него. Беше тих, нежен полъх, наситен с аромата на смола от гората, която се простираше на хиляда километра от тях. През високите перести облаци се прокрадваха слънчеви лъчи. И това беше илюзия. Днес истинското слънце беше по-слабо от една нормална луна. Но системите за осветление, закрепени в диамантеното небе, имитираха почти всеки визуален ефект. Единственият признак за илюзията бяха бледите искрящи дъги, които се появяваха през по-големите разстояния.

В подножието на хълма, на който стояха, се плискаше самото езеро — истинският триумф на Киви. Водата беше истинска, на места дълбочината стигаше трийсет метра. Системата от сервоклапи и локализатори на Киви осигуряваше стабилността му. Гладката повърхност отразяваше надвисналите над него облаци и синьото небе. Беседката на Пастира беше с изглед към пристан в малък залив, който се простираше с километри в двете посоки. Всъщност, на по-малко от двеста метра. Два скалисти острова се издигаха от мъглата, обвила далечния край на езерото.

Мястото беше вдъхновено от Бога, изключително творение.

— Това е тресартнис! — заяви Фам, но се постара думата да прозвучи като обида.

— Моля? — намръщи се Тръд.

— Думата е от жаргона на строителите на паркове. Означава… — намеси се Езр.

— А, да, чувал съм я. Невероятно голям парк с бонзаи — и Тръд премина в защита: — Е, да, доста е голямо, но Пастира толкова настояваше. Виж: огромен парк в условията на микрогравитация, който пресъздава перфектно повърхността на планетата. Нарушени са доста естетически правила, но все пак нали именно пренебрегването на установените правила е целта на един Велик пастир.

Фам сви рамене и замислено се зае с разхладителните напитки на Гонле. Лениво се обърна и впери очи в гората. Билото на хълма следваше извивката на истинската стена на пещерата — обикновен номер при създаването на паркове. Дърветата се извисяваха на височина от десет и двайсет метра. По дебелите им дънери студено проблясваше мъх. Али Лин го беше отгледал в инкубаторите на повърхността на Диамант Едно. Само преди година фиданките едва стигаха три сантиметра. А сега с уменията на Али дърветата приличаха на стогодишни. Тук-там изсъхнали дървета от „по-старото горско поколение“ образуваха сиви петна сред синьо-зелената растителност. Наблюдавано с просто око, подобно съвършенство можеше да бъде постигнато от някои строители на паркове. Фам обаче наблюдаваше гората през локализаторите. И всеки детайл в парка на Нау беше изпипан до съвършенство. Всеки кубичен метър беше по-съвършен от най-изящния бонзай на Намджем.

— Е — каза Силипан, — мисля, че разбираш защо изпитвам гордост. И тя е напълно заслужена! Пастир Нау даде общите насоки, но моята работа с автоматизираните системи превърна идеите в действителност!

Фам усети клокочещия в Езр Вин гняв. Той несъмнено го прикриваше, но един добър съгледвач със сигурност щеше да го забележи. Фам леко докосна рамото на Езр. После пусна гръмогласния смях — запазена марка на Тринли.

— А ти разбра ли, Езр? По-скоро искаш да кажеш, че фокусираните, които наблюдаваш, са свършили цялата работа!

„Наблюдаваш“ беше прекалено силна дума. Силипан беше повече от наблюдател, но уточнението щеше да го обиди дълбоко и той никога нямаше да му прости.

— Е, да, „умните глави“… Нали точно това казах?!

Рита Лиао се показа от навалицата около масите. Носеше храна за двама.

— Виждали ли сте Джау? — попита тя. — Пространството е толкова голямо, че се загубихме.

— Не съм го виждал — отрече Фам.

— Бордният техник ли? Май тръгна да заобикаля беседката — намеси се един от Новородените, чието име Фам не би трябвало да знае.

Нау и Киви въведоха Междинно Бдение в чест на откриването на парка и сред присъстващите имаше почти непознати хора.

— Е, ще се наложи да отскоча до тавана и да погледна отвисоко — дори при сегашните радостни събития Рита Лиао беше добър Последовател на Новородените. Краката й едва докосваха земята, докато се извръщаше, за да огледа тълпата. Изведнъж извика: — Киви, виждала ли си моя Джау?

Киви се отдели от групичката около Томас Нау и с подскоци тръгна към тях.

— Да — отговори тя. Фам забеляза, че Езр Вин отстъпва и се насочва към друга компания. — Джау не вярваше, че вълноломът е истински и му предложих да го разгледа отблизо.

— А той истински ли е? А лодката?

— Разбира се. Елате, ще ви покажа.

Петимата поеха по пътеката надолу. Силипан се изпъчи в копринените си парцали и махна на останалите да го последват:

— Вижте какво сме сътворили тук!

Фам изпрати вътрешното си зрение напред, изучавайки скалите около вълнолома и храстите, надвиснали над водата. Тази балакреанска растителност беше прекрасна и напълно подходяща за студения въздух. Входът към тунела със съоръженията беше скрит в скалата зад синьо-зелените порести листа. Това може би е най-добрият ми шанс! Фам тръгна редом с Киви, като задаваше въпроси с надеждата, че по-късно по този начин ще си осигури алиби.

— И човек наистина може да плува с нея?

— Ще се увериш сам — усмихна се Киви.

Рита Лиао подсвирна пресилено.

— Доста е студено, за да е истинско. Северната лапа е хубава, но няма ли как да я превърнете в тропическа джунгла!

— Не — отвърна Силипан. Той бързаше пред тях и се впусна в обяснения: — Прекалено е истинско. Целият смисъл в това творение на Али Лин е реализмът и детайлите.

В присъствието на Киви той говореше за „умните глави“ като за човешки същества.

Пътеката лъкатушеше живописно — реалистични завои, които ги отведоха до скалната повърхност на стената на пристана. Повечето гости ги следваха, изгарящи от любопитство.

— Водата изглежда неестествено гладка — отбеляза някой.

— Да — съгласи се Киви. — Създаването на истински вълни се оказа най-трудната задача. Някои от приятелите на баща ми работят по този въпрос. Ако успеем да образуваме по водната повърхност малки вълни едновременно с една…

Изненаданият смях, който я прекъсна, беше предизвикан от трио крилати котенца, които профучаха в ято над главите им. Трите се плъзнаха над водната повърхност и рязко пикираха в небето като изтребители.

— Бас хващам, че в истинската Северна лапа няма такива създания!

— Наистина — разсмя се Киви. — Това беше моята цена! — и тя се усмихна на Фам. — Помниш ли котенцата, които имахме в предполетния Лагер. Когато бях малка… — тя се озърна, търсейки нечие лице сред тълпата. — Когато бях малка, ми подариха едничко…

В сърцето й още се спотайваше малкото момиченце, което помнеше и други времена. Фам пренебрегна прозвучалия копнеж в гласа й. Изстреля думите безцеремонно и покровителствено.

— От крилатите котета няма никаква реална полза. Ако търсеше практическа употреба, трябваше да отглеждаш летящи прасета.

— Прасета ли?! — Тръд се препъна и наруши ритъма на вървежа им. — А, да, „благородните крилати прасета“.

— Да, смисълът на програмирането. Във всички велики лагери е имало крилати прасета.

— Да, сигурно… само ми дайте чадър! — Тръд поклати глава и някои зад гърба му се изсмяха.

Митовете за летящите прасета не успяха да станат популярни в Балакреа.

Киви се разсмя като страничен наблюдател.

— Може би… Не мисля, че някога ще убедя котетата да събират летящия боклук.

След по-малко от двеста секунди хората се подредиха покрай брега на езерото. Фам се озова встрани от Киви, Тръд и Рита. Той се размърда, като че ли търсеше най-удобното за наблюдение място, а всъщност приближаваше към укритието, което порестите синьо-зелени листа му предоставяха. С малко късмет известно време щеше да цари всеобщо оживление. Със сигурност някой глупак ще се отдели от земята. И той започна последната си предпазлива проверка през мрежата на локализаторите.

Рита Лиао изобщо не беше глупава, но когато видя къде стои Джау Ксин, насочи вниманието си в друга посока.

— Джау, в името на Заразата, какво правиш?…

Тя подаде храната и напитките, които държеше, на застаналия зад нея и се втурна към вълнолома. Лодката, направена от тъмно дърво като беседката и самия пристан, беше отвързана и бавно се поклащаше в средата на залива. Над ватерлинията беше насмолена и лакирана, а по бордовете й бяха изрисувани разноцветни рибки. Една-единствена мачта се издигаше в средата на балакреанския плавателен съд. Джау Ксин се ухили на събралите се на брега хора от седалката в средата на лодката.

— Джау Ксин! Веднага се върни на брега! Това е лодката на Пастира! Ще… — затича се по вълнолома Рита.

Внезапно осъзна грешката си и направи опит да спре. Когато краката й се отделиха от земята, тя се понесе със скорост от няколко сантиметра в секунда. Излетя от платформата, преобърна се и увисна във въздуха. Беше объркана и несъмнено вбесена. Ако някой не я дръпнеше надолу, щеше да се носи над главата на съпруга си беглец и да падне в езерото няколкостотин секунди по-късно.

Време е за действие! Програмите му докладваха, че никой от присъстващите не го наблюдава. Проучванията му за сигурността на Нау показваха, че нито един съгледвач в момента не го следи. Зърна и Рейнолт, която още работеше в беседката над някаква робска задача. За миг Фам заслепи локализаторите и се шмугна сред порестите листа. С малко „масажиране“ на дигиталните записи ще си осигури доказателство, че е бил тук през цялото време. Имаше възможност да свърши замисленото и да се върне незабелязано. Дори съгледвачите на Брюхел да не бяха нащрек, опасността пак бе твърде голяма. Но отстраняването на Рейнолт е повече от наложително!

Фам започна да се придвижва бавно по повърхността на скалата, като се криеше зад храстите. Дори тук артистичността на Али Лин беше ненадмината. Скалата можеше да бъде направена и от необработен диамант, но Али беше донесъл скали от минералните залежи на повърхността на L1. Цветовете бяха бледи, като че времето ги бе обезличавало хиляди години. Скалата представляваше великолепен акварел, по-изящен от всеки дигитален или нарисуван на хартия. Али Вин беше първокласен строител на паркове преди експедицията до Изчезващата. Именно по тази причина Сами Парк го включи в списъка на екипажа. Но през годините от неговия Фокус той беше станал още по-велик — както човек, посветил цялото си съзнание на една-единствена любов. Свършеното от него и колегите му беше изтънчено и задълбочено… и повече от всичко останало доказваше властта, предоставена от Фокуса на цивилизацията, която го притежава. Използването му е правилно!

Входът към тунела се намираше на няколко метра над него. Фам почувства половин дузина локализатори, които се носеха там и му показваха очертанията на вратата.

Част от вниманието му все още не се откъсваше от събралите се на пристана хора. Никой не гледаше в неговата посока. Някои от най-развеселените участници в празника се бяха издигнали над вълнолома и образуваха жива верига, която се точеше шест или седем метра във въздуха — акробатичен символ на падението на човечеството. Мъжете и жените във веригата заемаха всевъзможни пози — класически за такова изпълнение при нулева гравитация. Това нарушаваше илюзията за плавен летеж и някои от Новородените извърнаха очи и замърмориха. Представата за тихо и дълбоко море беше едно, но внезапното прозрение, че морето е водна скала или таван направо предизвикваше гадене.

Внезапно последният от веригата протегна ръка и сграбчи Рита за глезена. Веригата се сви и я върна обратно на земята. Фам потупа дланта си и звуковете от сцената под него станаха по-отчетливи в ухото му. Джау Ксин беше започнал да изпитва неудобство. Извиняваше се на съпругата си.

— Но Киви каза, че всичко е наред. Пък и съм космически пилот.

— Главен пилот, Джау, не е същото!

— Почти същото е. Мога да правя някои неща и без някоя „умна глава“ да ме наблюдава.

Джау седна и наклони мачтата. Лодката се завъртя и започна да обикаля вълнолома, потъвайки до бордовете във водата. Вероятно всмукването я задържаше на повърхността. Но браздата, оставена от движението й, се вдигна на половин метър във въздуха. Хората заръкопляскаха — дори Рита — а Джау обърна плавателния съд и се понесе обратно към пристана.

Фам бутна вратата на тунела. Локализаторите вече бяха настроили ключалката. Слава Богу, всичко в този парк е съвместимо с локализаторите! Вратата безшумно се отвори. И когато той прекрачи прага, тя се затвори зад гърба му.

Разполагаше с около двеста секунди.

Фам бързо се отблъсна нагоре из тесния тунел. Тук нямаше никакви илюзии. Стените бяха от необработен диамант. Истинският Диамант Едно. Фам увеличи скоростта. Пред очите му се нижеха картини, виждани и преди. Томас Нау възнамеряваше да превърне Езерния парк в своята щабквартира. След откриването външните посещения щяха да бъдат строго ограничени. Нау беше използвал и последния от термалните багери, за да прокопае тези тесни тунели. Но те му осигуряваха пряк физически достъп до изключително важните ресурси на Хамърфест.

Миниатюрните шпиони на Фам му показаха, че се намира само на трийсет метра от новия вход към клиниката на Фокуса. Нау и Рейнолт бяха в безопасност по време на празненството. Всичките МРИ-техници също се веселяха или бяха извън Бдение. Това му даваше възможност да влезе в клиниката, осигуряваше му достатъчно време за саботажа. Фам се преобърна с главата надолу и впи ръце като скоби в стените на тунела.

Саботаж! Бъди честен пред самия себе си! Беше си чисто убийство. Не, това е екзекуция. Или смъртна присъда на враг в битка. Фам беше участвал в достатъчно сражения, беше убивал, и не във всички случаи съществуваше заплаха от пресичане на траекториите на корабите. Това не е по-различно! Какво като сега Рейнолт беше фокусиран робот, роб на Нау. Преди време и тя бе вършила злини в пълно съзнание. Фам научи достатъчно за кликата Ксевале, за да се увери, че тяхната подлост не е само оправдание за тези, които я бяха унищожили. Навремето Анне Рейнолт по нищо не се е отличавала от Ритцер Брюхел. И несъмнено е била по-ефективна. Дори на външен вид двамата можеха да минат за близнаци — светлокожи, червенокоси с ледените очи на убийци. Фам се опита да задържи картината, като я увеличи в съзнанието си. Някой ден той ще свали режима Нау/Брюхел. Един ден той ще завладее „Невидимата ръка“ и ще сложи край на ужаса, установен от Брюхел там. Това, което ще сторя с Анне Рейнолт, не е много по-различно!

В този миг Фам осъзна, че се носи пред вратата на клиниката, присвил пръсти в заповед за отварянето й. Колко ли време изгубих? Броячът, който неизменно висеше в ъгълчето на окото му, отчете: само две секунди.

Припряно изпъна пръсти. Вратата се отвори и той влетя в тихото помещение. Клиниката беше ярко осветена, но изведнъж картината зад клепачите му се затъмни и се размаза. Движението му стана предпазливо, като на ненадейно заслепен човек. Локализаторите от тунела и тези, които изтръска от дрехите, се разпръснаха около него и вътрешното му зрение бавно започна да се възвръща. Фам бързо се добра до контролния пулт на МРИ, като се стараеше да не обръща внимание на пропуските в изображението — дупки в ъглите и празни пространства. Клиниката беше единственото място, в което локализаторите не можеха да оцелеят дълго. При включването им силните магнити изпържваха електроните чипове на локализаторите. Тръд беше принуден да ги изсмуче с вакуум, след като една магнитно-ускорена прахообразна частица се взриви в ухото му.

Но Фам Нувен нямаше намерение да активира магнитите и неговите малки шпиони трябваше да оцелеят достатъчно време, за да заложи капана си. Той прекоси помещението. Както обикновено, клиниката представляваше подреден лабиринт от кабинети. Оптични кабели и къси лазерни лъчи свързваха автоматиката с магнитите. Свръхпроводими захранващи кабели се виеха към области, които той още не можеше да види. Аха! Локализаторите му минаха покрай контролната зала. Изглеждаше по същия начин, както Тръд я остави последния път, когато бяха тук. През всяко Бдение Фам прекарваше много Ксек с Тръд в клиниката. Фам Тринли никога не проявяваше подчертано любопитство към начина на работа на Фокуса, но Тръд обичаше да се хвали и постепенно познанията на Фам нарастваха.

Фокусът убиваше изключително лесно. Фам се издигна над бобините за изравняване на напрежението. Вътрешната част на МРИ беше с диаметър петдесетина сантиметра. Не бе възможно да се сканира цяло човешко тяло. Но скенерът беше направен само за главата и изображението имаше голямо значение. Специалните високочестотни модулатори предаваха изображения, напълно различни от обикновените. С непрекъснат програмен контрол — повечето програми се поддържаха от Анне Рейнолт въпреки твърденията на Тръд — модулаторите променяха и стимулираха вируса на Фокуса в главата на жертвата. Милиметър след кубичен милиметър вирусът на „гнилия мозък“ въздействаше върху отделянето на психоактивен секрет. Дори при перфектно изпълнение на всеки няколко Мсек от операцията се извършваше донастройка. В противен случай „умната глава“ лесно можеше да изпадне в кататония или хиперактивност. Всяка малка небрежност водеше до нарушаване на функциите и почти една четвърт от работата на Тръд трябваше да бъде повтаряна. По-големите пропуски почти със сигурност разрушаваха паметта. А най-сериозните грешки провокираха масивен инфаркт и жертвата умираше за секунди. Смъртта бе по-бърза дори от тази на Ксопи Ренг.

И следващия път, когато й се наложеше да се подложи на донастройване, Анне Рейнолт щеше да претърпи масивен мозъчен удар.

Почти сто секунди изминаха, откакто Фам излезе от Езерния парк. Джау Ксин разхождаше малки групички хора в лодката. Най-после някой беше паднал в езерото. Добре. Това ми дава още време!

Фам свали капака на регулатора. Там беше интерфейсът на свръхпроводниците. Но всяка техника се повреждаше, а в редки случаи това се случваше съвсем неочаквано. С намаляване на напрежението управляващите програми нямаше да разпознаят Рейнолт, когато самата тя се подложеше на Фокуса следващия път…

Откакто влезе в клиниката, активните локализатори, които взе със себе си, се бяха пръснали из цялото пространство. Постепенно — като малки светлинки — те превземаха пълния мрак и разкриваха по-голяма площ от помещението. Намали обхвата на картината и почти като под микроскоп започна да разглежда регулатора на свръхпроводниците.

Трепване от движение. Зърна обути в панталон крака, които се показаха в едно от фоновите изображения. Някой се криеше в невидимото пространство до кабинетите. Фам насочи локализаторите натам.

— Хвани се за някой ограничител и замръзни! — произнесе женски глас.

Анне Рейнолт. Тя изникна между кабинетите малко извън обсега на локализаторите му. Държеше някакво насочващо устройство, очевидно вид оръжие. Рейнолт застана неподвижно почти до тавана и фиксира насочвателя към него.

— Приближи се към стената ръка по ръка!

За миг Фам се изкуши да се хвърли във фронтално нападение. Насочвателят може би не беше истински, но със същия успех можеше да бъде управляемо оръдие. Край на играта. Единствената възможност, която му оставаше, беше използването на светкавична груба сила, тук и с локализаторите из целия Хамърфест. А може би не… Фам изпълни заповедта.

Рейнолт се показа зад кабинетите и закачи крака си на един ограничител в стената. Насочвателят в ръката й не потрепваше.

— Е, господин Фам Тринли! Приятно е най-после човек да разбере истината!

И отметна косата, паднала през лицето й, със свободната си ръка. Беше вдигнала визьора си и той впери поглед право в очите й. В изражението й имаше нещо странно. Лицето й беше бледо и студено както винаги, но обичайното нетърпение и безразличие бяха заличени от някакъв вид триумф, някакво осъзнато безочие. И… На устните й имаше усмивка. Наистина бегла, но несъмнено усмивка.

— Всичко си обмислила, нали, Анне!

И Фам насочи зрението си към беседката на Нау. Зад клепачите му се появи това, което беше взел за Анне Рейнолт. Дълго го разглежда. Част от видеотапет, опънат върху легло. Тя беше заглушила локализаторите, които наистина можеха да му предоставят гледка в близък план и го беше заблудила с една недодялана холограма.

— Не знаех, че ще бъдеш ти, но отговорът е положителен! — кимна тя. — Отдавна ми стана ясно, че някой манипулира системите ми. Отначало мислех, че Ритцер или Кал Омо са започнали политически игри. Ти беше външен заподозрян — просто човек, който прекалено често се оказва в средата на всяка случка. Но сега виждам, че си нещо повече, Фам Тринли! Наистина ли си въобразяваше, че ще успееш да объркваш дълго системите на Пастира?

— Аз… — вътрешното зрение на Фам се понесе извън стаята.

Очите му обходиха Езерния парк. Хората продължаваха да празнуват. Киви и самият Нау се бяха качили в малката лодка при Джау Ксин. Фам фокусира лицето на Нау, който не носеше шлем. Той не беше мъж, който ще пропусне да наблюдава засадата. Но той не знае!

— Аз много се страхувах, че няма да успея да обърквам неговите системите за дълго, и по-специално пък теб.

Тя кимна.

— Предполагах, че който и да го прави, ще тръгне срещу мен. Аз съм критичната точка — за миг тя хвърли поглед към отворения капак на регулатора. — Ти си знаел, че ще се донастройвам през следващите Мсек, нали?

— Да. — Пък и се нуждаеш от повече настройване, отколкото подозирах. В сърцето му се прокрадна надежда. Тя се държеше като герой от глупав приключенски филм. Не беше казала на шефа си какво възнамерява да предприеме. Вероятно не беше подсигурила и гърба си. А сега просто си висеше там и си бърбореше. Трябва да продължава да говори.

— Мислех, че ще мога да намаля напрежението на регулатора на свръхпроводниците. Когато използваш устройството, то щеше да прекъсне и…

— … И аз щях да получа капилярен инсулт? Много необмислено, Тринли, много грубо. Значи не си достатъчно умен, за да се пробваш с истинско препрограмиране, нали?

— Не съм. — Колко време остава до настройката й? Заложи на чувствата. — Освен това исках да умреш. Ти, Нау и Брюхел сте единствените истински чудовища тук. Но засега беше единствената, до която имах шанс да се добера.

— Ти си луд — усмихна се тя.

— Не, ти си луда! На времето си била Пастир като него. Проблемът ти е, че си загубила. Впрочем, имаш ли спомени? Кликата Ксевале говори ли ти нещо?

Арогантната й усмивка се стопи и за миг очите й заблестяха с обичайното навъсено безразличие. После отново се усмихна.

— Спомням си много добре. Прав си, аз изгубих. Но това се случи един век преди Ксевале, а аз се сражавах с всички Пастири — тя бавно се приближи през помещението към него. Насочвателят неизменно сочеше гърдите на Фам. — Новородените нахлуха на Френк. Аз бях завеждащият отдел антична литература в университета Арнхам… Но се научих да бъда и друго. Петнайсет години ние се борехме срещу тях. Те разполагаха с технологии, те имаха Фокуса. Отначало ги превъзхождахме по брой. Ние губехме отново и отново, но те плащаха скъпо за всяка своя победа. Към края ние бяхме по-добре въоръжени, но останахме единици. И продължавахме да се съпротивляваме.

В погледа й се четеше… радост. Той слушаше историята на Френк, разказана от другата страна.

— Ти… ти си френкска орка!

Усмивката на Рейнолт стана по-широка и тя се доближи още повече. Стройното й тяло се съпротивляваше на притеглянето на нулевата гравитация.

— Да, така е. Пастирите взеха мъдрото решение да пренапишат историята. Френкската орка става по-голям подлец от Анне от Арнхам. Освобождаването на Френк от мутирали нисши раси е по-добра история от клането и Фокуса.

Боже! Но някаква тъмна част от съзнанието му напомняше, че той все още е тук. Фам отпусна крака си покрай стената, приготвяйки се да й нанесе внезапен ритник. Рейнолт преустанови приближаването си и насочи оръжието надолу към коленете му.

— Не се опитвай, Тринли! Насочвателят се управлява от програма на МРИ-регулатора. Ако ти бях оставила още малко време, щеше да видиш никеловите сачми, които сложих в зоната за магнитно насочване. Оръжието е с ограничено действие, но без проблем ще откъсне краката ти… Така че пак да бъдеш в съзнание за разпита!

Фам насочи поглед към МРИ-скенера. Да, наистина имаше сачми. С подходящ магнитен импулс щяха да произведат високоскоростен изстрел. Но програмата, въведена в регулатора… Миниатюрни очи се плъзнаха по интерфейса на свръхпроводниците. Фам разполагаше с достатъчно локализатори, за да даде заповед по оптичната връзка и да изтрие насочващата програма. Тя още не е наясно какво наистина мога да направя с тях! Надеждата в сърцето му лумна като пламък.

Фам потупа с пръсти дланите на ръцете си, като насочваше устройствата. Надяваше се Рейнолт да приеме, че движенията му са продиктувани от обикновена нервност.

— Разпит ли? Ти още ли си предана на Нау?

— Разбира се, не може да бъде и другояче.

— Но действаш зад гърба му.

— Само за да му служа още по-добре. Ако се беше оказало, че в тази работа е замесен Ритцер Брюхел, исках да съм провела цялостното разследване преди да отида при моя Паст…

Фам се отблъсна от стената. Чу как спусъкът на насочвателя изщрака напразно и в следващия миг се стовари върху нея. Двамата се запремятаха из помещенията. Рейнолт се бореше безмълвно, риташе с колена тялото му и се опитваше да впие зъби в гърлото му. Но Фам здраво държеше ръцете й. А когато минаха покрай магнитите, той се извъртя и удари с всичка сила главата й в покривните плочи.

Тялото на Анне се отпусна. Фам се залови за един ограничител и се приготви за втори удар.

Мисли. Празненството в Северната лапа още продължаваше. Каква идилия! Броячът на Фам отмерваше, че от напускането на пристана са изминали двеста и петдесет секунди. Все още мога да се справя! Но се налагаха известни промени в плана му. Ударът по главата на Рейнолт със сигурност щеше да се открие при аутопсията… Но — какво чудо! — борбата помежду им не беше оставила белези по дрехите й. Трябваше да направи някои промени. Той протегна ръка към зоната за магнитно насочване и извади никеловите сачми… Можеше да използва някои идеи от първоначалния си план. Да предположим, че тя е започнала да настройва регулаторите и е станал инцидент!

Фам внимателно намести тялото й в правилното положение. Държеше я здраво и зорко наблюдаваше за някакъв признак за възвръщане на съзнанието й.

Чудовището! Френкската орка! Разбира се, Анне Рейнолт не беше нито едното, нито другото! Тя беше висока, стройна жена — човек като Фам Нувен или който и да е друг далечен потомък на земното човечество.

Сега вдълбаните в стените на Хамърфест легенди придобиваха друг смисъл. Години наред Анне Рейнолт се беше борила срещу Фокуса, а хората й малко по малко бяха отстъпвали — до последното си убежище сред планините. Анне от Арнхам. Но само митът за страшното чудовище се бе запазил… и истинските зверове като Ритцер Брюхел, и потомците на оцелелите жители на Френк, победени и фокусирани.

Но Анне от Арнхам не беше убита. Вместо това нейната гениалност беше подложена на Фокуса. И сега тя представляваше смъртна опасност за Фам и за всичко, към което той се стремеше. Следователно сега тя трябваше да умре…

… Триста секунди. Събуди се! Фам въведе инструкциите. Грешка. Въведе ги още веднъж. След като намалеше напрежението на свръхпроводниците тази малка програмка щеше да бъде достатъчна. Беше елементарна, кодирана последователност от високочестотни импулси, които щяха да размножат вируса в главата на Анне. Кръвоносните съдове в мозъка й щяха да се свият и да предизвикат появата на милиони микроскопични аневризми. Щеше да стане бързо. Щеше да бъде смъртоносно. А и Тръд неизменно твърдеше, че нито една от операциите им не причинява физическа болка.

Чертите на загубилата съзнание Анне бяха отпуснати. Изглеждаше като заспала. Не се виждаха следи или белези. Дори тънката сребърна верижка на шията й не беше скъсана от борбата им, макар че беше изскочила над блузата й. На верижката висеше скъпоценен възпоменателен камък. Фам не се стърпя, протегна ръка и стисна зеленикавия камък. Натискът бе достатъчен, за да задейства вградения образ. Вътрешността на камъка се избистри и Фам погледна от върха на планински склон. Очевидно наблюдаваше от купола на брониран летателен апарат. Около билото на планината бяха подредени още подобни машини, а от небето като дракони се спускаха други, насочили енергийните си оръдия към входа на пещера. Пред дулата на оръдията стоеше млада червенокоса жена. Тръд твърдеше, че възпоменателните камъни запомнят мигове на върховно щастие или пълен триумф. Девойката в изображението — а това несъмнено беше Анне Рейнолт — бе изгубила битката. Каквото и да охраняваше в пещерата зад гърба й, щеше да й бъде отнето. И все пак тя стоеше гордо изправена, а очите й гледаха право напред… След миг щеше да бъде изхвърлена встрани или вдигната във въздуха… но тя не се предаваше.

Фам пусна скъпоценния камък и дълго остана неподвижен. После бавно, внимателно въведе дългата командна последователност. Получи достъп до упойващото меню… Поколеба се… секунди… преди да въведе напрежението. Рейнолт щеше да загуби скорошните си спомени. Той се надяваше, че заличаването ще обхване период от трийсет или четирийсет Мсек. А после тя отново ще се втурне да ме преследва.

Пръстите му набраха командата „изпълнение“. Свръхпроводимите кабели заскрибуцаха и се разделиха, насочвайки силна и точна струя напрежение към магнитите на МРИ. Измина секунда. Вътрешното зрение на Фам ослепя. Тялото на Рейнолт агонизираше в ръцете му. Той я притисна още по-плътно, като внимаваше главата й да не се опре в страничните стени на машината.

След няколко секунди конвулсиите й затихнаха. Дишането й стана спокойно и бавно. Фам я пусна. Трябва да я извадя оттук. Той докосна кичур червена коса и го отстрани от лицето й. На Канбера нямаше червенокоси хора, но Анне Рейнолт му напомняше за някого в една далечна канберска утрин.