Върнър Виндж
Дълбина в небето (44)

41.

Повечето от резиденциите на средното ниво бяха огромни каменни постройки. Предните жилищни помещения бяха изградени от твърда дървесина, а през тях се стигаше до естествените пещери в стената на кратера. Хрункнер очакваше да види някакво подобие на Къщата на хълма, но направо се разочарова от гледката. Къщата на Ъндърхил приличаше на вила за гости към някоя от истинските резиденции. По-голяма част от вътрешното пространство беше разделено между телохранителите от Службата за сигурност. А сега, докато шефът пребиваваше в резиденцията, охраната беше удвоена. Юнърбай беше уведомен, че безценният му товар вече е доставен на местоназначението и че скоро ще го извикат. Арла и Брун получиха разписка, че са го довели без произшествия и Хрунк бе въведен в не много обширната служебна приемна. Следобедът му мина в четене на доста остарели новинарски списания.

— Сержант! — гласът на генерал Смит прозвуча от вратата. — Извинявай за закъснението.

Беше облечена в комендантска униформа без отличителни знаци. Точно такава обикновено носеше и Страт Грийнвал. Стройната й изящна фигура почти не бе променена, но движенията й изглеждаха малко сковани. Хрункнер я последва през охранителния сектор и по извитата дървена стълба.

— Извадихме голям късмет, сержант. Шерк и аз сме горди с твоето откритие.

— Да, мадам. Рачнер Тракт състави графика — стълбището се виеше между нефритените стени. — Къде са децата? — въпросът се изплъзна съвсем неволно от устата му.

Смит се поколеба. Очевидно търсеше в думите му някакво неодобрение.

— Младша се записа в армията миналата година.

Така дочу и той. Толкова време мина, откакто видях за последен път малката Виктъри. Запита се как ли ще изглежда в униформа. Открай време беше упорито малко създание. Капризите й граничеха с приумиците на Шерканер. А дали Рапса и малкият Хрунк са някъде тук?

Стълбите ги изведоха извън стените на кратера. Тази част от резиденцията навярно съществуваше още от ранните години на Чезнещото слънце. Но преди тук се простираха открити градини и покрити с плочи дворове. Сега трикрилният кварцов прозорец се изпречваше на пътя на Мрака. Стъклото омекотяваше всички цветове от ултраспектъра, но изгледът пак беше пуст и безжизнен. Светлините на града примигваха на дъното, заобикаляйки разположеното в средата езеро с цвят на жарава. Ледена мъгла се стелеше над водата и меко отразяваше всички отблясъци на града. Генералът закри гледката, докато го водеше към личните покои на първия собственик — както предположи Юнърбай. После го въведе в просторна, ярко осветена стая.

— Хрунк! — Шерканер Ъндърхил се подаде сред натъпканите възглавници, които образуваха мебелировката.

Със сигурност са останали от предишния собственик. Юнърбай не можеше да допусне, че генералът или Ъндърхил ще изберат такива десени.

Ъндърхил се заклати сковано през стаята. Ентусиазмът далеч надхвърляше подвижността му. Водеше огромна дървеница-водач на каишка. Съществото търпеливо го насочваше в правилната посока, докато стигнаха вратата на стаята.

— Боя се, че за броени дни изпусна Рапса и малкия Хрунк. И двамата не са малчуганите, които помниш. Вече са седемнайсетгодишни! Но генералът не одобрява обстановката тук и ги изпрати обратно в Принстън.

Зад себе си Хрункнер видя как генералът сърдито поглежда съпруга си, но тя не подхвърли никаква забележка. Вместо това обиколи последователно многобройните прозорци и отваряше капаците, прогонвайки Мрака. Изведнъж стаята се превърна в открит чардак. Тримата се разположиха. Шерканер го засипваше с новини за децата. Генералът седеше безмълвно. Но когато съпругът й се впусна да разказва последните премеждия на Джирлиб и Брент, тя се намеси:

— Убедена съм, че сержантът не е толкова загрижен за нашите деца!

— Но аз… — започна Юнърбай и в този момент видя напрегнатото изражение на генерала. — Но аз предполагам, че имаме да си кажем толкова други неща, нали?

Шерк се подвоуми, после се наведе и разроши косъмчетата по черупката на дървеницата-водач. Съществото беше огромно. Сигурно тежеше почти четирийсет килограма, но изглеждаше кротко и умно. След малко дървеницата загъргори.

— Иска ми се всички да се чувстват като у дома си тук, дори в присъствието на Мобиай. Да, за толкова неща трябва да поговорим…

Той пъхна една от ръцете си под филигранната маса. Вещта приличаше на оригинал от династията Трепен. Съкровище, оцеляло четири прехода в убежището на някое богато семейство. Шерканер измъкна един от пакетите, които Хрунк донесе от Високата екватория, и го удари в масата. По полирания плот се пръсна скално брашно.

— Страхотно, Хрунк! Твоят вълшебен скален прашец! Какво те наведе на тази идея? Една кратка обиколка и се връщаш с тайна, която цялото Разузнаване е пропуснало.

— Чакай малко! От твоите уста звучи като че ли някой не си е свършил добре работата! — Други пък няма да се чувстват много добре, докато положението не се изясни. — Каналите бяха открити, но Рачнер Тракт координира всичко с мен. Той осигури двете сътруднички, които ме придружиха. По-важното е какво свършиха неговите агенти във Висока екватория. Нали знаеш историята? Четирима от хората на Тракт се промъкнаха през платото и донесоха скално брашно от подземните рафинерии на Сродниците.

— Да — кимна Смит. — Не се тревожи. Самата аз се обвинявам, че не обърнах достатъчно внимание. Прекалено много залагаме на нашата безспорна преднина в техниката.

— Има нещо вярно — засмя се Шерканер и с крайчеца на ръката си порови в скалното брашно. Светлината в стаята беше ярка и многоцветна, много по-силна от тази в митницата на летището. Но независимо от осветлението прахът не приличаше на нищо друго освен на стрита глина. На високопланинска екваториална глина, ако човек има представа от минералогия. — Още не мога да проумея как си се досетил за това, дори като възможност?

Юнърбай се облегна назад. В действителност възглавниците бяха много по-удобни в сравнение с третокласните пътнически седалки.

— Ами, нали помниш, съвместната експедиция на Сродниците и Съглашението до средата на платото. Беше приблизително преди пет години. Няколко специалисти от техните твърдяха, че гравитацията там не е нормална.

— Да, смятаха, че шахтите на мината са подходящо място за установяването на нова по-ниска граница. Съвсем според принципа за равните стойности. Обаче откриха огромни различия, които зависеха от времето през деня. Както казваш, стигнаха до смахнати изводи, но след повторната проверка ги отрекоха.

— Това е официалната история. Но когато поставях енергийните източници в Западното подземие, се запознах с един от физиците на Съглашението, взел участие в експедицията. Трига Дийпдъг е сериозен инженер, независимо че първата й специалност е физиката. Опознах я добре. Както и да е… Тя твърди, че експерименталният подход при първата експедиция е бил отличен и че не е била изпратена при следващите експедиции… И така, зачудих се какви са тези огромни минни работи на открито, които Сродниците започнаха на платото точно една година след експедицията… Мината е почти в средата на платото и им се е наложило да поставят релси на петстотин мили разстояние.

— Открили са мед — каза Смит. — Добър удар, няма съмнение!

— Разбира се — усмихна се Юнърбай. — Но ако не бяха дали тази информация, ти веднага щеше да се усъмниш. Все пак… добивът на мед е несигурен процес. А моята приятелка-физичка си знае работата. Колкото повече разсъждавах по този въпрос, толкова повече ми се струваше, че няма да е зле да отскоча дотам и да видя какво става — той посочи пакетчето със скално брашно. — Това пред вас е от рафинерията на трето ниво. Миньорите на Сродниците трябва да обработят тонове екваториална глина, за да извлекат това малко количество. Предполагам, че процесът включва допълнителна преработка, за да получат крайния продукт.

Смит отново кимна.

— А аз се хващам на бас, че Сродниците бдят над този прах по-внимателно, отколкото тийфърите пазят своите свещени скъпоценни камъни.

— Точно така. Екипът на Тракт не е успял да се добере до крайния продукт — Хрункнер посочи с крайчеца на една от ръцете си скалното брашно. — Надявам се, че количеството ще бъде достатъчно, за да докажеш, че сме попаднали на находка.

— О, да, напълно достатъчно!

Юнърбай се втренчи смаяно в Шерк.

— Но ти разполагаш с праха едва от четири часа!

— Познаваш ме, Хрунк. Тук може да съм във ваканционен курорт, но си имам любими занимания. И разбира се, лаборатория, в която да работя. При подходящо осветление твоето скално брашно тежи почти половин процент по-малко от нормалното… Поздравления, сержант! Ти си открил антигравитацията!

— Аз… — Трига Дийпдъг беше напълно уверена в това, но до този момент Юнърбай не можеше да повярва в откритието. — Страхотно, господин Мигновен Анализ. И как действа?

— Сега ме хвана натясно — Шерканер преливаше от радост. — Ти си открил нещо напълно ново. Защо дори да не кажем… — той млъкна, очевидно търсейки думи. После продължи: — Е, много е странно. Направих опит да дестилирам по-фините частици прах. И знаеш ли, нищо не излезе. Не можеш да дестилираш антигравитационни частици. Мисля, че се наблюдава някакъв вид групов ефект. Лабораторията ми тук не е оборудвана подходящо. Утре заминавам за Принстън с първия полет. Освен вълшебното тегло, открих още нещо, което е изумително. Тази високопланинска глинеста почва винаги съдържа диамантени форами. Но в този прах и най-малките форами — шестограмчета с размери една милионна от милиметъра — са с хиляди. Искам да проверя за наличието на класически находки в праха. Възможно е частиците на тези форами да си взаимодействат по някакъв начин. Може… — и Шерканер Ъндърхил се впусна в десетки хипотези и планове за безброй тестове, с които да изтръгне истината от своите теории.

Докато говореше, като че ли годините отпадаха от гърба му. Всичките му ръце още трепереха забележимо, но беше пуснал каишката на дървеницата-водач. Радост звънтеше в гласа му. Беше обзет от същия ентусиазъм, който заразяваше неговите студенти, Юнърбай и Виктъри Смит да градят един нов свят. Докато той говореше, Виктъри се изправи, приближи се и седна близо до него. Десните й ръце обвиха раменете му в силна, подкрепяща прегръдка.

Юнърбай усети, че неволно се усмихва на Шерканер, пленен от неговите думи.

— Спомняш ли си всички неприятности, с които се сблъска при детското радиопредаване? Да кажем: цялото небе може да бъде наше убежище. Боже, Шерк, кой се нуждае от ракети при наличието на това вещество? Ще можем да полетим в космоса с истински кораби. Най-накрая ще открием какво предизвиква тези светлинки, които видяхме в Мрака. Може дори да открием нови светове!

— Да, но… — започна Шерканер, но изведнъж се отпусна немощно. Като че ли маниакалният ентусиазъм, проявен от някой друг, го накара да осъзнае проблемите, които се изправяха между мечтата и реалността. — Но… хм… Но нашето съревнование с Преподобната Педуре и Сродниците все още не е завършило…

Хрункнер си спомни разходката през гората на дъното на кратера. Все още трябва да се учим и как да живеем в Периода на мрак.

Тежестта на годините отново се стовари върху Шерканер. Той посегна да погали Мобиай и с две от ръцете си хвана каишката на животното.

— Да, доста проблеми стоят пред нас — после сви рамене, една равносметка за възрастта и неосъществимите си мечти. — Но не мога да направя нищо за спасението на света извън Принстън. Засега тази вечер е най-добрата ми възможност да видя как хората ще реагират при настъпването на Мрака. Какво мислиш за нашия Първи ден на Мрака, Хрунк?

Срутване от висините на надеждата. Сблъсък с ограниченията на расата на Паяците.

— Беше… страшничко, Шерк. Нарушихме всички правила, едно по едно. Днес следобед видях какво е останало. Дори ако спечелим битката с Педуре, не съм сигурен какво ще постигнем в крайна сметка.

Изражението на Шерканер се озари от обичайната му насмешлива усмивка.

— Положението не е толкова лошо, Хрунк! — той бавно се изправи на крака и Мобиай го поведе към вратата. — Повечето от хората, останали в Калорика, са глупави богаташи по рождение… Нормално е да очакваш да се държат разпуснато. Но човек все още научава нещо, докато ги наблюдава… — той махна към генерала. — Ще се разходя около долния край на пръстена, скъпа. На тези младежи може да им хрумне интересна идея.

Смит се надигна от възглавниците, заобиколи Мобиай и за миг прегърна съпруга си.

— Нали ще вземеш и охраната? И без номера!

— Разбира се.

И Хрункнер усети, че молбата й е отправена напълно сериозно. Че от дванайсет години насам Шерканер и всички деца на семейство Ъндърхил с удоволствие приемат мерките за сигурност.

Нефритените врати се затвориха плавно зад гърба на Шерканер. Юнърбай и генералът останаха сами. Смит се върна на мястото си. Мълчанието помежду им се проточи. От колко години не съм говорил с генерала лично, без стаята да е пълна със служители? Двамата непрекъснато поддържаха контакт чрез електронната поща. Официално Юнърбай не беше член от персонала на Смит, но програмата за експлоатация на разделителната централа беше единствената и най-важна цивилна задача в нейните задължения. Той се съобразяваше със съветите й при вземането на решения, пътуваше от град в град съобразно нейния график и с всички сили се стараеше да удовлетвори нейните специалисти, като същевременно защити интересите на частните предприемачи. Почти всеки ден Юнърбай разговаряше по телефона с някой от нейните хора. Неведнъж годишно се срещаха на служебни инструктажи.

Но след отвличането… бариерата помежду им се превърна в крепостен зид. Тази бариера съществуваше още отпреди, като растеше успоредно с израстването на децата й. Но преди смъртта на Гокна двамата някак си успяваха да я преодолеят. Сега Хрункнер се чувстваше странно, седнал насаме с генерала.

Двамата продължаваха да мълчат, като се наблюдаваха изпитателно и се преструваха, че гледат в друга посока. Въздухът беше неподвижен и студен, като че ли стаята не беше проветрявана от дълго време. Хрункнер се принуди да разглежда бароковите маси и шкафове, полирани с дузина разноцветни лакове. На практика всички дървени мебели изглеждаха стари с поколения. Дори възглавниците и бродираните им калъфи бяха в претруфения стил на поколение 58. Все пак беше сигурен, че Шерк наистина работи тук. Седалката отдясно беше поставена до писалище, отрупано с дреболии и хартии. Позна характерния разкривен почерк на Ъндърхил, написал заглавието „Видеомантия за високорентабилна стеганография“.

Изведнъж генералът наруши напрегнатата тишина.

— Добре си се справил, сержант! — тя се изправи, приближи се до него и се настани на седалката пред писалището на Шерк. — Изобщо не обърнахме внимание какво са открили там Сродниците. И все още щяхме да сме слепи, ако не бяхте ти и Тракт.

— Ратчер осъществи операцията, мадам. Той стана отличен офицер.

— Да… Ще съм ти задължена, ако ми позволиш да обсъдя с него следващите планове.

— Разбира се.

Отново се възцари тишина. Нямаха какво да си кажат. Най-после Хрункнер махна към невероятния куп възглавници, най-малката от които струваше колкото едногодишната заплата на сержанта. В стаята нямаше следа от присъствието на двамата му стари приятели с изключение на писалището на Шерк.

— Не идваш често тук, нали?

— Не — рязко заяви тя. — Шерк искаше да види как живеят хората след настъпването на Периода на мрак. А това ще стане много скоро. Освен това мястото изглежда съвсем спокойно, за да доведем най-малките — тя го изгледа предизвикателно.

И как да превърна това в тема на разговора?!

— Да, ами, радвам се, че си ги изпратила в Принстън. Те са… те са добри деца, мадам, но за тях тук не е подходящо. Долу, на дъното, изпитах някакво много особено чувство. Хората се страхуват — както в старите приказки за нехранимайковци, които не са били предвидливи и са останали сами след настъпването на Мрака. Нямат никаква цел, а Периодът на мрак вече настъпи.

Смит се посмъкна от седалката.

— Ще трябва да се борим с милион години еволюция. Понякога е трудно да възприемеш това плюс ядрената физика и Преподобната Педуре. Но с времето хората ще свикнат.

Шерканер Ъндърхил щеше да употреби същите думи, с неизменната си усмивка и пълно пренебрежение към неудобството на присъстващите. Но Смит го изрече по-скоро като попаднал в засада гвардеец, който повтаря уверенията на Висшето командване за безсилието на врага. Изведнъж той си спомни колко старателно тя вдигна всички прозорци.

— Ти изпитваш същите чувства, нали?

За миг Хрункнер се изплаши, че тя ще избухне. Но вместо това Смит запази неразгадаемо мълчание. В крайна сметка прошепна:

— Прав си, сержант. Както казах, трябва да се борим с много от нашите инстинкти… — после вдигна рамене. — Но Шерканер изобщо не се притеснява от това. По-скоро усеща страх и това го очарова — просто поредната вълшебна загадка. Всеки ден слиза до дъното на кратера и наблюдава. Дори общува с телохранителите, с дървеницата-водач, с всички… Трябва да го видиш, за да повярваш. Щеше да прекара долу цял ден, ако ти не се беше появил да му поднесеш още по-завладяващ пъзел…

— Такъв си е Шерк — усмихна се Юнърбай. — Може би е сигурен в безопасността. Видя ли как се ентусиазира, когато говорихме за вълшебното скално брашно? Нямам търпение да разбера какви експерименти ще направи. Какво излиза, като донесеш чудо на чудотворец?

Смит търсеше думи.

— Ще разкрием тайната на скалното брашно, това е сигурно. С течение на времето… но… По дяволите, Хрункнер, заслужаваш да ти кажа. Познаваш Шерк, откакто и аз го познавам. Забелязал си колко се е засилило треперенето му. Истината е, че той не остарява така както повечето от вашето поколение.

— Забелязах слабостта му, но погледни всички резултати, постигнати в Принстън. Той е по-деен отвсякога.

— Да, относително. С течение на времето той неизменно разширяваше кръга от гениални студенти. В момента те са стотици, из цялата компютърна мрежа.

— Но всички доклади от „Том Лърксалол“, мислех, че са на Шерк и неговите студенти.

— Тези ли? Не… Те са… само на негови студенти. Играят анонимни игри в мрежата. Превръщат тегленето на кредит в гатанка. Просто е смешно.

Смешни или не, те бяха невероятно продуктивни. През последните няколко години „Том Лърксалол“ беше направил невероятни разработки с всестранно приложение — от ядрените съоръжения, до компютризацията и индустриалните стандарти.

— Трудно ми е да го приема. И сега изглеждаше същият както винаги. Умствено, искам да кажа. Идеите му хрумваха мигновено, като всеки друг път.

Десетина странни идеи в минута и си изчерпан! Юнърбай се усмихна на спомена. Непостоянство, твоето име е Ъндърхил!

Генералът въздъхна. После каза тихо и разсеяно, като че ли разказваше за измислен герой от приказка, а не споделяше личната си трагедия.

— Шерк имаше хиляди безумни идеи и стотици блестящи хрумвания. Но… той се промени. Моят любим Шерканер не е открил нищо ново през последните три години. Напоследък се е вманиачил във видеомантията, знаеш ли? Предишният плам не е угаснал, но… — и Смит млъкна отчаяно.

Почти четирийсет години Виктъри Смит и Шерканер Ъндърхил бяха екип. Ъндърхил я затрупваше с непрестанна лавина от идеи, а Смит пресяваше най-добрите и му ги връщаше за разработка. Обикновено Шерк определяше отношенията им по-живописно. В онзи момент той беше сигурен, че изкуственият интелект ще управлява бъдещето. „Аз съм генериращият идеи компонент, а Виктъри е детекторът за боклук. Обединеният ни интелект е по-велик от всичко, което е на десет крака.“ И двамата промениха света.

А сега… ако екипът е изгубил своя гений? Брилянтните приумици на Шерк държаха генерала в релси, точно както и обратното. Без Шерк Виктъри Смит разполагаше само със собствените си ценни качества: решителност, сила, упоритост. Но дали те са достатъчни?

Известно време Виктъри не каза нищо повече. Хрункнер изпитваше желание да се приближи към нея и да отпусне ръце на раменете й… но сержантите, дори старите сержанти, не си позволяваха подобно отношение към един генерал.