Върнър Виндж
Дълбина в небето (31)

28.

Кралският музей се намираше на спирката в градския център. Вики, братята и сестра й слязоха на самите стълби към площада.

За миг Вики и Гокна онемяха, вперили очи във високата каменна арка над главите си. Правиха предаване за това място, а никога не го бяха посещавали. Кралският музей беше само триетажен и приличаше на джудже в сравнение с огромните модерни сгради. Но ниското здание някак си превъзхождаше всички небостъргачи. С изключение на укрепленията това беше най-старата непокътната постройка на повърхността в Принстън. Всъщност беше единственият Кралски музей през последните пет слънчеви цикъла. Беше дострояван и разширяван, но по традиция първоначалният замисъл на крал Лонгармс беше запазен. Външните стени образуваха голям свод, който наподобяваше обърнат разрез на самолетно крило. Ветропоемащата арка беше изобретение на архитекти две поколения преди Научната ера. Старите сгради в Териториалното командване изобщо не можеха да се сравняват с тази. Те бяха защитени от дебели и дълбоки стени. Известно време Вики се опитваше да си представи как е изглеждал музеят в дните непосредствено след Изгрева. Зданието се снижаваше ниско под поривите на вятъра, който налиташе с почти свръхзвукова скорост. Слънцето пламтеше като адски огън, в който се преливаха всички цветове от ултраспектъра. Но защо крал Лонгармс го е построил на повърхността? За да предизвика Мрака и Светлината, разбира се. Да се издигне над дълбоките малки убежища и правила…

— Ей, вие двете! Какво ви става? Заспахте ли? — стресна ги гласът на Джирлиб.

Той и Брент бяха стигнали входа и гледаха назад. Момичетата изкачиха стълбите, за първи път, без да им хрумне някакъв остроумен отговор.

Джирлиб тръгна напред, като си мърмореше против сбърканите мечтателки. Брент поведе другите, придържайки се близо до брат си.

С влизането в сенчестото преддверие шумовете на града заглъхнаха. Почетен караул от двама Кралски гвардейци стоеше безмълвно в постовите ниши от двете страни на входа. По-нататък се намираше истинският пазител — билетопродавачът. Древните стени зад гишето му бяха покрити със съобщения за текущите изложби. Спрял да роптае, Джирлиб нервно се суетеше около дванайсетцветната артистична концепция на Изопаченията на Келм. И тогава Вики проумя колко безумия са изложени в Кралския музей. Не бяха само Изопаченията. През този сезон темата на експозицията беше „Ексцентричната наука и всичките й аспекти“. Плакати рекламираха изложения на Мраковещерството, автогоренето, видеомантията и преди всичко Изопаченията на Келм. Но Джирлиб явно не забелязваше какво обкръжава неговото хоби. Очевидно му беше достатъчно, че най-накрая Кралският музей го е уважил.

Текущите изложби по темата бяха разположени в новото крило на сградата. Тук таваните бяха високи, а над мраморния под огледални тръби разпръскваха размазани конуси светлина. Четиримата бяха почти сами. Тук звуците бяха странни и плашещи — не заглъхваха постепенно, а се усилваха. Когато не разговаряха помежду си, дори стъпките им кънтяха оглушително. Вършеше работа по-добре от всякакви табели с надпис „Пази тишина!“ Вики се изпълни с благоговение пред всички невиждани шарлатанства. Татко намира такива неща за забавни… като религията, но не толкова смъртоносни…

За нещастие, Джирлиб се интересуваше само от собственото си хоби. Какво му пукаше, че Гокна е погълната до такава степен от експозицията за автогорене, че вече крои планове за действие. Какво го интересуваше, че Вики иска да разгледа нажежените картинни тръби в залата с видеомантията. Джирлиб вървеше право към изложбата с Изопаченията на Келм. Но и той, и Брент се погрижиха сестрите им да ги следват неотлъчно.

Какво да се прави! Всъщност Изопаченията открай време разпалваха любопитството на Вики. Откакто се помнеше, Джирлиб беше запален по тях. Тук най-сетне всички имаха възможност да ги видят с очите си.

Входът към залата представяше експозиция от диамантени фораминифери, която се издигаше от пода до тавана. Колко ли тона горивна киша са прецедени, докато се намерят толкова съвършени образци? Различните видове бяха надписани старателно според най-съвременните научни теории. Миниатюрните кристални скелетчета бяха подредени изящно на подноси, поставени зад увеличителни лещи. Под сноповете лъчиста светлина форамите искряха в кристални съзвездия — като обсипани със скъпоценни камъни тиари, гривни и шлейфове. Сравнена с тях, колекцията на Джирлиб изглеждаше нищожна. Редици микроскопи, поставени върху централната витрина, позволяваха по-обстоен оглед на заинтересувания посетител. Вики се втренчи през лещите. Преди това беше виждала много форами, но тези бяха непокътнати и разнообразието им смайваше. Повечето бяха шестпосочно симетрични, но все пак много имаха миниатюрни израстъци, които живите създания явно са използвали за придвижване в микроскопичната си среда. В света вече не съществуваше нито едно живо същество с диамантен скелет. Нито пък такова беше живяло през последните петдесет милиона години. Но в някои седиментни скали пластът с диамантени форами достигаше стотици метри дебелина и беше по-евтин източник на гориво от въглищата. Най-големият от форамите едва достигаше размерите на бълха, но на времето те са били най-простата форма на живот на планетата. И тогава — преди около петдесет милиона години — бум! От тях бяха останали само скелетите. Чичо Хрункнер твърдеше, че човек трябва да си спомня за това, когато идеите на баща им прекрачваха всички граници на въображението.

— Хайде, елате!

Джирлиб можеше да прекара часове наред със своята собствена колекция форами. Но днес отдели само трийсетина секунди за личната Кралска сбирка. Табелите на вратите в дъното на залата обявяваха Изопаченията на Келм. Четиримата затопуркаха към неосветения вход, като от време на време си подхвърляха по някоя дума шепнешком. В следващата зала един-единствен конус лъчиста светлина се стелеше по витрините в средата. Стените тънеха в сенки, разкъсвани на места от снопове разноцветни ореоли.

Четиримата влязоха в залата мълчешком. Гокна тихо извика от изненада. В мрака стояха фигури… и височината им надминаваше широчината на средностатистически възрастен Паяк. Те се олюляваха несигурно на трите си тънки крака. Предните и другите им ръце се издигаха почти като клоните на Протегналия ръка бунтовник. Това бе всичко, което някога Чундра Келм беше показал в своите Изопачения… А в мрака той обещаваше още подробности за всеки, който се осмели да се приближи.

Вики прочете думите, които блещукаха под фигурите, усмихна се и се обърна към сестра си:

— Никога не съм си представяла… — тогава прочете и описанието. — О, още лайнени фалшификации!

— Не е фалшификация — възрази Джирлиб, — а призната реконструкция.

Но Вики ясно долови разочарованието в гласа му. Четиримата бавно тръгнаха през затъмнената зала, като се взираха в неясните проблясъци. Няколко минути очертанията представляваха Танталова загадка, която надхвърляше възприятията им. Мяркаха се всичките петдесет различни раси, описани от Келм. Но моделите бяха недодялани, като взети от магазин за доставка на маскарадни костюми. Докато вървеше от витрина на витрина и четеше надписите под всяка, Джирлиб се умърлуши. Описанията бяха подробни: „По-древните раси, предшествали нашата… Най-дълбокият Мрак може би все още крие техни яйца, които очакват да завладеят отново своя свят.“ Последният надпис беше поставен до реконструкция на създание, което наподобяваше гигантски тарант, готов да отхапе главата на посетителя. Това бяха пълни глупости и дори най-малките брат и сестра на Вики трябваше да го разбират. Чундра Келм признаваше, че неговият „Изгубен свят“ лежи под пластовете с форами. Ако изобщо са съществували, Изопаченията бяха изчезнали преди поне петдесет милиона години. Бяха загинали милиони години преди появяването дори на най-примитивният прото-Паяк.

— Джирл, мисля, че това е направено просто за забавление — заяви Вики.

За първи път не подхвърли някоя шега. Мразеше, когато чужди хора се подиграваха със семейството й дори непреднамерено. Джирлиб сви рамене в знак на съгласие.

— Да, права си. Колкото повече разглеждаме, толкова повече се забавляваме! Ха-ха! — той спря пред последната витрина. — Дори те го признават! Чуйте последния надпис: „Ако сте стигнали дотук, вие сте разбрали колко безумни са твърденията на Чундра Келм. Но в такъв случай какво представляват Изопаченията? Фалшификати от непотвърдени разкопки? Или рядко естествено свойство на метаморфна скала? Преценете сами…“ — гласът му заглъхна, а вниманието му се насочи към ярко осветен куп скали в центъра на залата, закрита досега от преграда.

Джирлиб вдигна два от краката си и заподскача към потъналата в светлина изложба. Наистина преливаше от възторг, когато се надвеси над купчината. Всяка скала беше показана поотделно. Всички бяха озарени в цялата палитра на слънчевия спектър и просто приличаха на нешлифован мрамор. Джирлиб въздъхна в захлас:

— Това са истинските Изопачения. Най-добрите, открити някога. От Чундра Келм.

След полиране някои от скалите можеха да минат за красиви посвоему. Бяха изпъстрени със спирали, чиито цвят напомняше повече въглен, отколкото мрамор. При малко усилие на въображението те наподобяваха разтегнати и усукани правилни геометрични фигури. Но въпреки това не изглеждаха като нещо, което някога е било жив организъм. В далечния край на купчината една от скалите беше разрязана внимателно на пластове — толкова тънки, че пропускаха светлината. Стотината каменни плочици бяха подредени в стоманена рамка, като помежду им зееха пролуки. Ако някой се приближеше много близо и местеше глава нагоре-надолу, можеше да придобие триизмерна представа за разположението на шарките в скалните пластове. Имаше искряща спирала от диамантен прашец — почти като замъглени скелети на форами. Навсякъде около диамантената спирала пълзеше плетеница от тъмни цепнатини. Беше прекрасно.

Джирлиб стоеше като омагьосан, притиснал глава към стоманената рамка. После се залюля наляво и надясно, за да проследи проникването на светлината през всички плочици.

— Някога това е било изпълнено с живот! — възкликна той. — Знаех си! Знаех си! Милион пъти по-голямо от всеки форам, но изградено върху същите принципи. Само да можехме да разберем как е изглеждало, преди светът да се разпадне.

Дори Гокна изглеждаше запленена от представата, но любопитството й не продължи дълго. Вики се приближи, за да разгледа купчината. Бавно обиколи централната част, погледна някои от микроскопските разрези и прочете останалата част от обясненията. Сериозно погледнато, това беше най-добрият образец на Изопаченията. Но в известен смисъл обезсърчаваше бедния Джирлиб повече от всичко друго. Дори ако някога тази форма е била жив организъм, нямаше никакви доказателства за наличието на разум. Ако Изопаченията съвпадат с представата на Джирлиб за тях, тези създания трябва да са били поразителни. Но къде са техните машини, техните градове?

Вики въздъхна и тихо заобиколи Гокна и Джирлиб. Озова се точно зад гърба им, но двамата бяха толкова погълнати от прозрачните Изопачения, че нито един не я забеляза. Може би щеше да успее да се промъкне в следващата зала и да разгледа видеомантията. И тогава Вики видя Брент. Неговото внимание не беше насочено към експозицията. Брат й беше приклекнал зад една витрина в най-тъмното ъгълче на залата — точно до изхода, към който тя се беше отправила. Вики изобщо нямаше да го различи, ако очите му не отразяваха разноцветните ореоли на лампите. От мястото, което си беше избрал, Брент имаше възможност да наблюдава и двата входа, като не изпуска нищо случило се около витрините.

Вики му махна с ръка, усмихна се и започна да се промъква към изхода. Брент не помръдна. Не я извика обратно. Може би беше в лошо настроение, или просто бленуваше за игра с конструкторите си. Вероятно нямаше да се разкрещи, докато тя стоеше в полезрението му. Вики мина под високата арка на изхода и влезе в залата на видеомантията.

Експозицията започваше с картини и мозайки отпреди поколения. Началото на видеомантията датираше далеч преди съвремието — от суеверието, че ако можеш да изобразиш идеално лика на враговете си, ще се сдобиеш с власт над тях. Идеята беше вдъхновител на много творби на изкуството, на изобретението на няколко нови бои и формулите за смесването им. Но дори сега и най-прекрасната картина бе само бледо копие на това, което очите на Паяците виждаха. Модерната видеомантия твърдеше, че науката може да пресъздаде съвършената картина и древните мечти могат да се осъществят. Баща й смяташе тези идеи за смешни.

Вики тръгна покрай високи плотове с блестящи видеоизобретения. Стотици идилични пейзажи, неясни и размазани… Но най-новите тръби сияеха в цветове, каквито можеха да се видят единствено на специално осветление и слънчева светлина. С всяка година видеотръбите ставаха все по-добри. Хората дори говореха за картинно радио. Тази идея пленяваше въображението на малката Виктъри… Забрави всякакви контролиращи съзнанието шарлатании!

Някъде откъм отдалечения край на залата се разнесоха гласове — игриво бърборене, което й напомни за Рапса и малкия Хрунк. Вики замръзна на място от учудване. Няколко секунди изтекоха и… в залата, през по-далечния вход с подскоци влязоха две бебета. Вики си спомни саркастичното предсказание на Джирлиб, че Рапса и Хрунк също ще се появят. За миг помисли, че той се е оказал прав. Но след бебетата в залата влязоха двама непознати, пък и децата бяха по-малки от нейните братче и сестричка.

Вики изписука от възторг и се втурна през залата към децата. Възрастните — или родителите? — се вцепениха за миг, след това грабнаха децата си и бързо отстъпиха.

— Чакайте! Чакайте! Само исках да поговорим!

Вики напрегна сили и тръгна с нормална походка, вдигнала ръце в приятелска усмивка. Зад нея виждаше как Джирлиб и Гокна излизат от изложбената зала на Келм и се втренчват в гърба й с изражения на непресторено смайване.

Родителите спряха и бавно се върнаха назад. От първи поглед ставаше ясно, че и Гокна, и Вики са родени извън фазата. Явно точно този факт окуражи непознатите.

Първите няколко минути разговорът беше любезно-официален. Тренчет Сюабисм беше изобретател в строежа на Новия свят. Съпругът й също работеше там като инспектор.

— Стори ни се, че днес е подходящ ден за посещение в музея. Нали повечето свободни хора се качиха в планините, за да се порадват на снега. И вие ли решихте така?

— О, да — заяви Гокна и може би за нея и Джирлиб думите й бяха истина. — Но много се радваме, че се запознахме с вас и… и с вашите деца. Как се казват те?

Толкова необикновено беше да срещнеш напълно непознати и да ги почувстваш почти като членове на семейството си. Тренчет и Алендон като че ли споделяха тази близост. Децата се извиваха и цвърчаха гръмко в ръцете им, отказвайки да се върнат на гърба на Алендон. След няколко минути родителите им ги пуснаха на пода. С два големи подскока бебетата се метнаха в ръцете на Гокна и Вики. Опипваха ги, бръщолевеха неразбираемо и късогледите им бебешки очи се въртяха във всички посоки, изпълнени с възторжено любопитство. Едното запълзя по Вики — Алекере, тя беше — не можеше да бъде много над две години. Странно, но нито Рапса, нито малкия Хрунк изглеждаха толкова сладки. Естествено, когато те бяха на две, Вики беше само седемгодишна и все още се стараеше да спечели изцяло вниманието на всички за себе си. Тези деца изобщо не приличаха на срамежливи родени извън фазата, каквито бяха срещали до този момент.

Най-смущаваща обаче беше реакцията на възрастните, когато научиха кои точно са Вики и нейните братя и сестра. Тренчет Сюабисм загуби дар слово за секунда.

— Аз… предполагам, че трябваше да се досетим. Кои други да бъдете?… Знаете ли, когато бях подрастващ, често слушах вашето предаване по радиото. Звучахте толкова детски, единствените родени извън фазата, чиито гласове бях чувала. Наистина ми харесваше шоуто ви.

— Да — потвърди Алендон и се усмихна, докато Алекере се опитваше да бръкне в страничния джоб на Вики. — Вашето съществуване даде възможност на мен и Тренчет да помислим за свои собствени деца. Беше трудно. Вече свалиха първата бебешка обвивка. Но след оформянето на очите станаха невероятно хитри.

С щастливо писукане бебето се вмъкна под дрехата на Вики. Най-после главата му се показа отново и то размаха ръцете, с които се хранеше. Вики се пресегна назад, за да погъделичка малките му ръчички. Внезапно се почувства ужасно горда, че някой е чул и възприел посланието на баща й, но…

— Жалко, че все още трябва да се пазите от тълпата. Така ми се иска да има повече като вас и вашите деца…

Внезапно Тренчет се засмя.

— Времената се менят. Все повече хора очакват да се събудят посред Периода на мрак. Започват да проумяват, че някои правила подлежат на промяна. Ние се нуждаем от пораснали деца, които да ни помогнат за завършването на строежа. Познаваме още две двойки в Новия свят, които се опитват да родят извън фазата — тя потупа съпруга си по рамото. — Няма да бъдем сами завинаги.

Ентусиазмът й зарази Вики. Алекере и другото бебе — Бирбоп? — бяха хубави като Рапса и малкия Хрунк, но имаше и различия. Най-после ще познаваме много други деца. Откритието преряза Вики като отварянето на прозорец, зад който блести цялото разноцветие на слънчевата светлина.

Всички тръгнаха бавно през залата на видеомантията. Гокна и Тренчет Сюабисм разискваха вероятните възможности. Гокна изгаряше от желание да превърне Къщата на хълма в място за срещи на семействата с членове, родени извън фазата. Но Вики подозираше, че нито баща й, нито генералът ще подкрепят такава идея — макар и по различни причини. Все пак можеше да измисли нещо, при правилен стратегически подход… Вики вървеше зад останалите, без да им обръща особено внимание. Люлеенето на малката Алекере беше много интересно занимание. Играта с бебето беше много по-вълнуваща отколкото търкалянето в снега.

И тогава сред шума от разговорите тя долови далечни стъпки на множество крака по мрамора. Четирима? Петима? Ще влязат през същата врата, през която минах преди няколко минути. Който и да е, чака го голяма изненада — цели шест родени извън фазата, от бебета почти до възрастни!

Четирима от новодошлите бяха възрастни от сегашното поколение. Бяха високи колкото хората от охраната на майка й. Но те нито спряха, нито показаха изненада при вида на децата. Дрехите им бяха същите неподлежащи на описание купешки сака, които Вики намяташе в Къщата на хълма. Водеше ги едра представителка на последното поколение с вид на младши сержант. Вики почти изпита облекчение — това трябваше да са хората, които ги следваха според Брент. Но тя не ги познаваше.

Водачът им впи очи във всички и дружелюбно махна на Тренчет Сюабисм.

— Можете да си вървите. Генерал Смит нареди да върнем всички деца в обезопасения периметър.

— М-моля? Не разбирам — Сюабисм объркано вдигна ръце.

Петимата непознати вдървено се отправиха към тях. Водачът им кимна учтиво, но обяснението й прозвуча налудничаво.

— Охрана от двама души просто не е достатъчна за всички деца. Вървете си! Имаме сведения, че тук са възможни проблеми.

Двама от охраната тихо пристъпиха и застанаха между децата и възрастните Сюабисм. Вики усети, че неволно се притиска към Джирлиб и Гокна. Хората на мама никога няма да постъпят така!

— Съжалявам, но случаят е спешен.

Толкова неща, съвсем объркващи и безсмислени, се случиха изведнъж. Тренчет и Алендон закрещяха едновременно. Паниката се смесваше с гнева в гласовете им. Двамата най-едри непознати ги изблъскаха далеч от децата. Единият бръкна в раницата си.

— Ей, изпуснахме един!

Брент!

Много високо над главите им нещо помръдна. Изложбата на видеомантията се състоеше от високи плотове с наредени тръби. С неумолима грация най-близкият се стовари на пода. Картините се пръснаха в искрящи светлинки. Разнесе се звук на смачкващ се метал. Вики зърна Брент, който с всички сили разрушаваше конструкцията.

При удара на плота подът потрепери. Наоколо се разнесоха гърмежите на имплодиращи видеотръби, свистенето на разкъсани проводници за високо напрежение. Плотът се стовари между Вики и семейство Сюабисм — точно върху двама от непознатите. Тя видя как ярката им кръв плисна по мрамора. Две безжизнени предни ръце стърчаха изпод плота. Малко извън обсега им лежеше пистолет с къса цев.

После времето се върна. Нечии ръце грубо сграбчиха Вики през тялото и я издърпаха назад. От другата страна на похитителя й Гокна и Джирлиб викаха. Чу се тъпо хрущене. Гокна запищя, а Джирлиб замлъкна.

— Водачо, какво да правим с…

— Няма значение! Хванахме и шестте деца! По-бързо! По-бързо!

Докато я носеха през залата, Вики успя да хвърли поглед назад. Но непознатите бяха оставили мъртвите си другари, а падналият плот не позволяваше да види къде са възрастните Сюабисм.