Сесили фон Зигесар
Дръзката (28)

28

Бухалът от „Уейвърли“ не се страхува от тъмното и понякога дори го приветства

— Купонът беше катастрофа, не мислиш ли? — каза Елизабет тихо и се облегна заедно с Брендън върху парапета на стълбите долу, държейки пълна чаша с бира в ръка. Коженото й сако беше вързано около кръста, а тениската с хипи надпис „Освободете Тибет“ прилепваше плътно по тялото й. Брендън се запита дали тя беше от хората, които винаги се разписват под разни петиции за спасяване на китовете или за борба със световния глад. Защото това беше абсолютно секси. Може би имаше нужда от точно такова момиче, което да не е погълнато единствено от собствената си личност. Като Кели. И като Тинсли.

— Обикновено някой оплесква всичко с повръщано, когато има толкова много алкохол, така че този път май се справихме добре. — Самият Брендън беше пил повече от нормалното и сега езикът тежеше в устата му. Хийт беше обикалял между тях с нелепата си тениска и ги бе подстрекавал да пият още и още, тъй като трябвало да си вземе депозита срещу празните кегове. Но, да. Играта „Аз никога“ сякаш излезе от контрол. Стана му тъпо заради Джени — тя беше толкова сладка и наистина беше ужасно да я види съкрушена пред толкова много хора. Ето още една причина да презира Изи. От къде на къде ще води Кели на вечеря с баща си? За бога. Дори идиот би проумял колко тъпа идея е това.

— Харесва ми блузката ти — каза Брендън, след като не успя да измисли друго за казване. — Спасяваш ли и китове, освен Тибет?

— Само когато нямам много домашни — отговори тя и прокара ръка по парапета. Брендън се усмихна. Това момиче беше много дръзко и забавно, което го привличаше. Ако не беше малко пиян, би положил усилия да е по-остроумен. Би се радвал да не изпитва такива солидни затруднения да поддържа разговора, а и просто не можеше да откъсне очи от бенката върху лявата й буза.

— Ъмм… искаш ли да видиш тунелите? — най-накрая съумя да попита той.

— Прочутите тунели? — очите на Елизабет светнаха. — С удоволствие.

— Супер — Брендън заслиза по стълбите, като едва влачеше краката си. Елизабет го следваше към склада, чиято врата беше зейнала широко към тунела.

— Ах, също като подземна железница, колко яко! — прошепна тя очаровано. Брендън извади фенерчето от джоба си и го включи, но Елизабет бързо го закри с ръка.

— По време на подземните железници не е имало фенерчета, изключи го. — Тя пристъпи навътре в тъмния тунел и заслиза внимателно по стълбите, потапяйки се в непрогледната тъма.

— Ей, чакай — тромаво тръгна след нея Брендън. — Не са ли имали поне свещи в тези времена? Все с нещо трябва да са си светили. — Маратонките му стъпиха на бетонния под на тунела и той също бе погълнат от тъмнината. Тъничък пламък проряза мрака и освети лицето на Елизабет, от което около нея се образува светъл ореол.

— Съмнявам се да е било точно със запалки „Зипо“, но тая ще свърши работа — Лицето й изглеждаше още по-красиво, ако това изобщо беше възможно, на слабата светлинка от запалката.

— Накъде искаш да вървим? — попита Брендън. Забеляза, че и двамата говореха по-приглушено, защото инак думите им кънтяха навсякъде из тъмните широки тунели. Определено тук долу с Елизабет беше по-забавно, отколкото горе, с откачените му приятели.

Изненада, изненада.

Елизабет погледна към бетонния таван и отпи от бирата си.

— Оставих „Веспа“-та си в храстите до къщичката на портиера или каквото е там. Нали се сещаш, онази олющена сграда пред кампуса? Може да тръгнем в тази посока — тя подаде чашата си на Брендън. — Искаш ли малко?

Брендън пое чашата, а през главата му преминаваха образи на Одри Хепбърн от филма „Празник в Рим“, които успяха да потиснат фобията му от чужди микроби и прочее.

— „Веспа“? — попита той, след като отпи.

— Е, какво, прекалено хипарско ли е за теб, „Армани“? — Елизабет закачливо подръпна пуловера му. Откъде беше познала, че е „Армани“?

— Всъщност си представях, че караш хибрид, но рокерското ти кожено сако ме разколеба.

— Не се потрисай от погнуса — наведе се към него тя и му прошепна, — но то е от изкуствена кожа.

Брендън се ухили. Харесваше му, че Елизабет не се вписва в обичайно задушаващото общество на „Уейвърли“. Дори и да бе имала нещо с Джеремая, който пък имаше нещо с Брет, която… Брендън изхвърли объркващите мисли от главата си.

— Елизабет, ти откъде знаеше, че Джеремая е тук?

Тя доби смутен вид и затвори капачето на запалката си, потапяйки ги отново в непрогледен мрак.

— Не съм някакъв отчаян негов фен преследвач, знаеш… — последва тишина — той ми каза.

— Тоест… може да приемем, че вече не сте заедно или…? — беше му далеч по-лесно да зададе този въпрос в тъмното. Светлината от отворената врата на „Дъмбъртън“ остана зад тях и на Брендън му отне една минута, за да пригоди очите си към още по-плътната тъмнина и да долови очертанията на Елизабет в нея.

— Не сме! — отговорът й дойде бързо и Брендън се успокои. — Но така или иначе не може да се каже, че някога сме имали връзка. — Двамата вървяха уверено напред, сякаш знаеха накъде отиват. — Просто бяхме близки, разбираш ли… И после тя, Брет, разби сърцето му. След това явно бяхме завладяни от бурни чувства, сякаш попаднахме в някакъв сън и не бяхме самите себе си.

— Няма нужда да ми обясняваш нищо — каза Брендън, но вътрешно беше очарован, че тя не е лудо влюбена в Джеремая. Защото ако мускулестите, широкоплещести момчета бяха неин тип, то тогава той самият не би имал особен шанс.

— Знам — запалката отново просветна и обля лицето на Елизабет в топлата си светлина, — казвам го, защото просто искам… да изясня нещата. — Сърцето на Брендън подскочи. — Както и да е — продължи тя и прокара ръката си по стената, — днес дойдох, за да проверя Брет; да се уверя, че не си играе с него — Елизабет направи пауза. — За нещастие обаче, май не му направих услуга и прецаках нещата между тях.

— Ти нямаш никаква вина.

— Хм, сега си мисля, че не беше нужно да казвам истината — все пак играта „Аз никога“ не се играе под клетва или нещо подобно. Така той също можеше да премълчи и…

— Не вярвам, че би помогнало. Джеремая все някога трябваше да й каже истината — внезапно Брендън усети, че не му се говори повече за Брет и Джеремая, те щяха да се оправят. Това, което искаше сега, е да целуне това момиче.

— Ами ти? И това момиче Джени? — закачливо попита Елизабет. — Скочи доста рязко след нея, когато тя си тръгна от купона?

Наистина ли е направил така?… Брендън дори не помнеше.

— Ами, Джени е готина. Искам да кажа, ние сме приятели — Брендън наистина й съчувстваше заради ситуацията, в която я постави Изи. Не, че беше изненадан. Това момче беше лишено от скрупули. Ако пожелае Джени днес, получава я, а ако утре му се прииска и Кели, просто се опитва да има и нея. — Стана ми гадно, разбираш ли. Гаджето й е супертъпак.

— Значи няма никоя, от която да ревнувам?

Да ревнува?! О, боже. Все едно Брендън можеше да мисли за нещо друго в момента, освен за това, че е сам в тъмния тунел с това вълнуващо същество в кожено сако и супер прическа, което го караше да се усеща тъй спокоен и свободен.

— Повече не ми се говори за други хора — каза Брендън и отново жадно отпи от бирата на Елизабет, като че ли тя беше някаква електролитно наситена енергийна напитка.

— О? — Елизабет повдигна дясната си вежда, докато си играеше със запалката — отваряше я и я затваряше, и пак, и пак. — И за какво ти се говори?

Брендън остави бирата на земята и пристъпи към мястото, където предполагаше, че се намира тя. Не беше трудно да я намери. Усмихна се в мрака, когато усети, че лицето й е само на няколко сантиметра от неговото.

— Хмм… не знам… за ядрената война?

Тя тихо се засмя и точно когато отвори уста, за да каже нещо, той я целуна. Елизабет му отвърна с желание и в ума на Брендън остана само мисълта колко различно и вълнуващо е всичко. Плъзна ръце надолу по гърба й. Вече не забелязваше колко е тъмно наоколо, защото очите му бяха затворени.