Сесили фон Зигесар
Дръзката (22)

22

Бухалът от „Уейвърли“ много държи на хигиената

Когато се разнесе слухът за вероятно присъствие на непознат учител в „Дъмбъртън“, Тинсли тъкмо се канеше да отиде и да благодари отново на Брендън и Джулиън за приятната вечер. Беше така вълнуващо да излезе на изискана вечеря, докато останалите смотаняци висят в общата стая и зяпат за стотен път „Приятели“! Сега усещаше, че е постигнала едновременно няколко неща: Меримаунт й беше благодарен, задето премълча смущаващата история с домашния арест и вече го държеше по-здраво отпреди; порадва се на страхотен флирт с Джулиън, а да флиртува със скучния стар баща на Брендън й беше още по-забавно; и накрая, яде най-разкошния крем брюле в цял горен Ню Йорк. Не беше никак зле като за импровизация в последната минута.

Джулиън и Брендън стояха в коридора на първия етаж, облегнати на вратата на банята и стискаха по една порцеланова чаша „Уейвърли“ в ръка, като едни истински и предани бухали. Изглеждаха някак готино един до друг — спретнатият и стегнат в пряк и преносен смисъл Брендън, с идеално подстриганата си и гелосана коса, облечен в пуловер „Армани“ върху закопчана догоре риза, и високият Джулиън, с някаква свлечена ски шапка на главата, под която стърчаха кичури от русолявата му дълга коса. Носеше тениска, навлечена върху памучна блуза с дълъг ръкав, и чифт тъмнокафяви панталони с ръб, очевидно не негови. Бяха странна двойка, досущ Бен Стилър и Оуен Нилсън в „Старски и Хъч“.^[1]

Тинсли се насочи по коридора към тях, а токчетата й затракаха по полирания мрамор. Двете момчета погледнаха към нея. Тя беше наясно от самото начало, че Брендън я презира. Сега обаче той я гледаше с онзи блеснал взор, с който я гледаха влюбените в нея момчета. Оценяваше това, но просто не беше неин тип. Брендън беше твърде суховат за вкуса й и вероятно на двайсет и шест щеше да е жертва на сърдечен удар, предизвикан от стрес. Колкото до Джулиън… определено беше напреднала в мисията си да го накара да се влюби в нея. Беше й приятно. Даже прекалено приятно.

Телефонът на Тинсли започна да вибрира, точно когато махна за „здрасти“ на момчетата. Отвори капака му и видя съобщение от Хийт: „Внимание! Учител!“. Мамка му.

— Някой идва, по-добре се скрийте, момчета! — Тинсли пробяга останалата част от коридора и бутна вратата на банята, а Брендън и Джулиън я последваха.

— Уау, благодаря ти, че се погрижи за нас, Кармайкъл — Брендън явно нямаше намерение да се отърве от язвителността си. Добре. Тя обичаше конфликтите, така нещата бяха по-интересни. Наричайки я само с фамилното й име, той сигурно правеше неубедителен опит да си внуши, че я възприема само като приятел. Ха! Как ли пък не. Тинсли му изпрати въздушна целувка.

— Допуснах, че ще ви е интересно да разгледате това място отвътре. — Баните в „Дъмбъртън“ бяха изненадващо широки и наскоро реновирани, съответно много по-модерни от останалата част на общежитието. Три стилни плота от тъмен дъб с три мивки отгоре, дълга стена с огледала, а зад ъгъла — три душкабини.

— Толкова е чисто тук — отбеляза Джулиън, докато очите му шареха върху полиците над мивките, където момичетата държаха тоалетните си принадлежности. Тинсли не спомена, че обикновено съвсем не е така чисто. Просто днес, поради липса на по-съществени занимания, момичетата бяха решили да подредят рафтчетата си, да почистят следите от паста за зъби, да разкарат омазаните с грим памучни тампони и да наредят продуктите си за лице в спретнати редички. — Ей, тук има страшно много шишета и туби! — Джулиън се пресегна и взе от един рафт шише с ментов почистващ лосион и още едно, с маслинов тоник за лице. — За какво са тези?

— За почистване и за тонизиране на лицето — Брендън докосна шишето с тоника. — Това е много добро.

Тинсли се изкикоти. Брендън понякога не беше в услуга на себе си. Известно й беше, че той е чувствителна душа и така нататък, но все пак беше странно да знае повече от нея за грижите за кожата.

— Това е мое. Остави го обратно, моля те!

Джулиън отдръпна шишенцето от нея.

— Няма начин. Смятам да изпробвам тази магическа смес. — Той отвъртя капачката на тоника и изсипа малко в дланта си, а после го плисна на бузата си и го разнесе като афтършейв. — Изглеждам ли различно? Красив ли съм сега?

— Не — отвърна Брендън в мига, в който Тинсли произнесе „Да“.

Брендън завъртя отегчено очи.

— Няма как да имаш нежната кожа на Тинсли, нали знаеш…

Нежната ми кожа! Сега беше ред на Тинсли да завърти отегчено очи. Опитът на Брендън за флирт излезе по-скоро като тъп опит за подмазване и това далеч не беше възбуждащо. По-добре да се придържа към сарказма си.

— Какво е това? — Джулиън надникна зад ъгъла, където бяха скрити душкабините. Те бяха покрити с красиви небесносини плочки в средиземноморски стил, дарени от семейството на Сейдж Франсис, което притежаваше фабрика за керамика в западен Масачузетс. Плочките в момента просто блестяха от чистота, защото в събота почистващият екип беше свършил работата си. За тях нямаше домашен арест. Джулиън отметна бялата найлонова завеса и тихо подсвирна.

— Уау! Нашите душове за последно са били модернизирани през 1945-та, а тук е като спа салон! — ревниво изкоментира Брендън, а Джулиън влезе в едната кабина.

— Значи тук се случва всичко, а? — попита с глуповата усмивка на лицето той, все едно многократно си беше представял тълпи от голи момичета, които се къпят на същото това място всеки ден.

— Аз винаги използвам точно тази — и Тинсли влезе при него.

— О! И как е? — вдигна вежди Джулиън.

Тинсли сви рамене и качи крака си на вградената в стената поставка за сапун.

— Ами, много е удобна за бръснене на крака.

— Мамка му — поклати глава Джулиън, — права си. Това си е наистина удобство. Де да имахме и ние такова.

Тинсли се засмя и погледна към главата му, която почти допираше душа. Толкова е висок!

— Защо си с шапка? — попита тя.

— Всъщност това е подхранваща терапия с горещо масло за фоликулите на косата ми, която само прилича на шапка — Джулиън се престори, че втрива сапун в тялото си.

Тинсли се забавляваше с него. Докато Джулиън въртеше главата си под душа, отмивайки въображаем шампоан, тя се пресегна зад него и завъртя крана. Той обаче бе предусетил намерението й, защото в момента, в който ръката й се отдръпна, той обви тялото й с ръце и я завъртя пред себе си като щит. Тинсли се озова с лице под студената вода. Изпищя и понечи да се отскубне, но ръцете на Джулиън я държаха здраво. Водата беше вледеняваща! Най-накрая тя успя да се пресегне отново и да спре крана.

— Ти, задник такъв! — обърна се Тинсли с лице към него, а тялото и косата й бяха напълно прогизнали от водата. Вратата на баните се затръшна. Сигурно Брендън беше излязъл.

— Винаги ли ви се стопля така бавно водата? — устните на Джулиън се извиха, сякаш полагаше усилия да не се засмее. — Може би трябва да повикате водопроводчик — той отстъпи назад и се облегна на стената с възхитен поглед.

Тинсли го гледаше разярено. Прецизно стилизираният обем на косата й сега се свличаше на слепнали кичури около лицето, а роклята й — роклята на Кара — която бе хубава и сексапилна до преди минута, бе залепнала около тялото й като мокра розова салфетка. Докато Джулиън бе успял да остане почти напълно сух. Но не за дълго.

— Мислиш, че е смешно? — попита Тинсли и стисна зъби, за да остане сериозна. — Мислиш се за много умен? — после тя пристъпи към него, обви го с мокри ръце, притисна влажното си лице към гърдите му и започна да се отрива в дрехите му, за да изсуши косата си. Изпита силна тръпка от близостта им — нещо като боричкане между деца, които се чувстват превъзбудени, но не знаят защо. Което, за нещастие, отново й напомни, че Джулиън все още беше нещо подобно на дете. Беше новак, така че трябваше да е на… колко? Четиринайсет? Или може би петнайсет. Тинсли потръпна, но този път не заради студената вода. Исусе. Новак. Това щеше да рече, че е в класа на г-н ДеУит по древна и средновековна история на света — единственият час, който караше Тинсли да обмисля възможността да си забие химикал в окото, само и само да се освободи. Новаците в училищните мъжки отбори бяха принуждавани да вършат всевъзможни глупави неща, като да носят розово бельо или жартиери под екипите си; да се срещат веднъж седмично със съветниците си, за да обсъждат „стратегиите си за успех“, както Меримаунт държеше да ги наричат, а в кафенето на по-големите ученици им беше позволено да ги пререждат. Или ако не позволено, то поне така беше прието.