Сесили фон Зигесар
Дръзката (15)

15

Бухалът от „Уейвърли“ знае добре кои са съквартирантите му — в случай, че тази информация му потрябва

След доставката на гурме сандвичи за обяд (пуйка и сирене „Хаварти“ върху кроасани, гъби портобело и козе сирене върху хляб), кетъринг службата на „Уейвърли“ явно се изчерпа, защото обяви, че за вечеря ще се поръчват гигантски кутии с пица. Никой нямаше нищо против. Всъщност пицата беше любимата храна на Тинсли, преди голяма алкохолна вечер. Нищо не подготвяше така добре стомаха за алкохол, както сирената и фибрите.

Този следобед всички момичета оставиха вратите на стаите — и на гардеробите си — отворени и започнаха да бродят из коридорите, преравяйки рафтове с дрехи, които дори не бяха техния размер, но пък можеха да се окажат нещо впечатляващо. Тинсли беше прегледала гардеробите на Бени, Сейдж и Селин, а този на Кели познаваше като своя собствен, но всичко изглеждаше скучно. Сухо. Обикновено. Никакво предизвикателство. Собствените й чисти дрехи бяха опипани от десетки ръце. Нямаше нищо против да дава, стига да получаваше нещата си в същия безупречен вид.

Брет се втурна в стаята с изумрудено зелена рокля, преметната през ръка. Дори не погледна към Тинсли, а метна дрехата на леглото си и си пусна музика от седемдесетте. „За бога“, помисли си Тинсли, „защо е такава ретро сухарка? Кой би слушал изобщо такава музика, освен онези, които все пак са били живи по това време?“

С поглед към Брет, който се предполагаше да е смразяващ, Тинсли напусна стаята и тръшна вратата зад себе си. Въздъхна. Пет и половина е — момчетата, ако намерят начин да дойдат — би трябвало да са тук след няколко часа. Може би е добре да провери бирата, кеговете сигурно се нуждаеха от още лед. Никога досега машината за лед в приземието на „Дъмбъртън“ не бе имала толкова съществено значение за нея.

Вратата на Кара беше единствената затворена на целия етаж. Тинсли кратко почука, преди да натисне дръжката. Кара седеше на бюрото, с разтворени пред себе си книги.

— Ехо? — извика Тинсли.

— О… здравей — завъртя се Кара на стола си. Не изглеждаше щастлива от присъствието на Тинсли. Представете си. Тинсли й прави неоценима услуга, като й позволява да съхранява освежителните напитки за партито в стаята си. Та до днес никой дори нямаше представа коя е! Можеше да покаже поне малко благодарност.

— Исках само да проверя кеговете — нямаш нищо против да стоят тук, нали? — Тинсли огледа безупречно подредената стая. — При теб е толкова чисто и спретнато. А и никой не би те заподозрян.

Кара преметна ръка върху облегалката на стола си. Все още беше облечена с тениската с Боб Дилън, която носеше сутринта. Безнадеждно.

— Да, няма проблем — зелено-кафявите й очи срещнаха виолетовосиния поглед на Тинсли.

Тинсли допълзя до леглото й и вдигна покривката. Притисна ръка до метала на кеговете. Достатъчно студени. Изправи се отново. Е, добре, можеше да прояви малко великодушие към това девойче — в края на краищата наистина не беше искала разрешение да ползва стаята й за скривалище.

— Защо не си облечена? — попита тя. — Ще бъдеш на купона, нали?

— Ами…

— Оо, я стига! — Тинсли се изправи и за първи път погледна към гардероба на Кара. С опитното око на моден спец тя оцени ярките цветове и скъпите материи. Един момент, чии бяха тези дрехи?! Момичето, което носи само черно, след като разполага с гардероб, пълен с това? С две чевръсти крачки Тинсли се приближи и извади невероятна ръждиворозова рокля с набрана талия и красив, пищен силует. Приличаше на рокля от двайсетте. Наложи я върху себе си.

— Откъде имаш всички тези дрехи? — възкликна тя и прокара нетърпеливо ръка по останалите закачалки.

Столът на Кара изскърца, когато тя го бутна назад по твърдия дървен под. Приближи се неохотно към Тинсли. Тинсли смяташе себе си за експерт в езика на тялото и можеше ясно да долови, че Кара й няма доверие. Вгледа се в нея отблизо. Беше едно от онези момичета, чиято красота остава незабелязана до момента, в който не им се обърне специално внимание — чак тогава, внезапно и като в пъзел, парченцата си идват на мястото. Дългата до раменете права коса на Кара беше в мек меден нюанс, а самата тя беше дребна и с хубави форми. Все още имаше следи от детска пухкавина на лицето си, но това лесно можеше да се поправи с малко грим — ако е професионално положен, той щеше да подчертае великолепните й, широко разположени зелени очи, които бяха напълно безсмислено притежание за човек, който не знае как да използва очната линия.

— Майка ми… — Кара наблюдаваше как Тинсли вади чифт бели сатенени панталони и обръща етикета им. Франи Оз. — Ами… тя е дизайнер.

Челюстта на Тинсли увисна.

— Майтапиш ли се? И всичко това е нейно? Ах, ти, късметлийка такава!

Кара сви рамене, в пълно невежество относно нечуваното съкровище, което криеше в гардероба си.

— Малко прекали тази година — изпрати ми всички мостри от последната си пролетна колекция.

Тинсли се завъртя и потри умислено челото си.

— Но защо, за бога, не ги носиш?! — внимаваше да не се изкаже критично за черните дънки и тениската с Боб Дилън; някои момичета бяха така чувствителни. Но това момиче тук имаше толкова деликатно изражение, което черните дрехи просто поглъщаха.

— Не знам — Кара въздъхна и прокара ръка през небрежните си кичури с цвят на грахамов крекер. Спешно се нуждае от нова прическа, реши Тинсли. Нещо късо и прибрано, за да смекчи кръглата форма на лицето й. — Искам да кажа… аз дори не съм сигурна дали ми стават.

Определено не е с ума си.

— Ами пробвай ги тогава, глупаче.

Тинсли извади една тъмнооранжева рокля шал с тънки презрамки, свободно падащо деколте и деликатна кашмирена шарка (имаше дори и малко черно, за да задоволи готическите й потребности) и я натика в ръцете на Кара:

— Ето, вземи.

— Не, не, това наистина не е мой тип. Няма да изглеждам добре.

— Направи ми услуга и я пробвай — настоя Тинсли, обърна се нарочно с гръб и продължи да тършува из гардероба. Вътре имаше просто зашеметяващи неща и макар Тинсли никога да не бе чувала тази марка, определено щеше да се оглежда за нея отсега нататък. Всички модели притежаваха лек ретро нюанс и оригинални десени; Тинсли се почувства като попаднала в перфектния малък и непознат бутик. Колко неприятно, че в тази стая живее Кара, а не майка й. Би могла да й шие невероятни дрехи по поръчка! — Щом не си я слагала нито веднъж досега, значи минава за чужда и идеално ще ти пасне тази вечер.

Отминаха няколко мига на неловка тишина, в които се дочуваше единствено шумоленето на роклята, която Кара обличаше.

— Готова ли си? — попита Тинсли, след като мина достатъчно дълго време. Завъртя се.

Кара беше застанала в средата на стаята, подръпваше нервно най-различни краища на роклята, която й прилепваше като ръкавица. Полите бяха леко надиплени над коляното, а дълбокото у-деколте разкриваше достатъчно от пищните й извивки.

— Много е тясна. Чувствам се като проститутка.

Тинсли се изсмя.

— Сега вече съм убедена, че си луда — тя пристъпи към нея и прибра етикета отзад. — Изглеждаш секси. Не ти е позволено да я сваляш. Това ще носиш тази вечер.

— Ами, благодаря… — Кара въздъхна отново. Изглеждаше леко изненадана от образа си в огледалото на гърба на вратата. — Предполагам, че трябва да си сложа и малко грим, нали?

— Ако ще го нанасяш сама, трябва да си сигурна, че ще го направиш добре.

— Предполагам, да.

— Защо не дойдеш в стаята ми? — щедро предложи Тинсли, все още стиснала в ръце розовата шифонена рокля. — Познаваш ли вече Брет? Ъмм… ти си нова тук, нали?

— Не точно… — бузите на Кара пламнаха, — но не познавам Брет все още. — Тя прочисти гърло и започна да намества нервно деколтето на роклята си. — Може да дойда след малко. Само да измисля някакви обувки.

Тинсли посочи роклята, която държеше, и попита:

— Имаш ли нещо против да я пробвам?

Кара беше малко по-налята от нея, но пък роклята беше с еластична талия.

— Естествено, вземи каквото искаш — махна с ръка Кара.

Тинсли се усмихна. Ако имаше нещо на света, което да умее отлично, то беше да взема това, което иска. Пристъпи навън в коридора и видя Кели, която тъкмо се канеше да почука със стиснатите си пръсти на вратата на Тинсли и Брет. Косата й беше още влажна от душа, а около себе си беше омотала дебела бяла хавлия от египетски памук.

— Пристигна ли вече пицата? — попита тя с блеснали очи. Трябва да беше наистина гладна, за да пита за храна — обикновено се държеше така, сякаш не изпитва потребност да яде. Но… лицето й имаше някакво тайнствено, палаво изражение днес. Тинсли се ухили на старата си дружка.

— Ако съдя по миризмата, да. Ела да си вземем няколко парчета.

— Искаш ли да ги донесем тук и да се гримираме? Мисля, че Джени ще е в твоята стая.

Вече забравила за поканата за грим към Кара, Тинсли кимна и каза:

— Абсолютно.

OwlNet Email Inbox

To: [email protected];

[email protected]

AlanStGirard @ waverly.edu;

Easy Walsh @ waverly.edu;

RyanReynolds @ waverly.edu;

[email protected];

From: BrandonBuchanan @waverly.edu

Date: Събота, октомври 5,17:47

Subject: Тунели към рая

 

Пичове,

Проблемът е решен. Имаме достъп.

Среща в 17.25 във фитнес залата „Ласел“, мъжките съблекални.

Подгответе се за подземно пътешествие. Под прикритие.

Не закъснявайте. Ако някой има каска с фенерче, моля да я вземе.

Б.

Owl Net Email Inbox

To: BrettMesserschmidt @ waverly.edu

From: BennyCunningham @waverly.edu

Date: Събота, октомври 5,18:00

Subject: Спестената стотинка е спечелена стотинка

 

Докато се мотаех в стаята си днес, отегчена до смърт и потресена от мисълта за нечовешките намаления, които пропускам, ме осени внезапно провидение, което промени всичко: отговорният бухал трябва да оцени липсата на изкушения, предизвикана от принудителен домашен арест.

Да не ти е позволено да използваш портфейла си е наистина полезно, защото, ако се замислиш, спестените 500 долара от дрехи, които ще облечеш най-много веднъж, са 500 долара, сложени в джоба. За да бъдат инвестирани в нещо по-смислено, разбира се.

По мои изчисления, това са около 125 чаши „Абсолют“. Споменах ли, че целодневният престой в общежитието изостря и математическите способности? Чувствам се така просветлена!

Цунки,

Бени

OwlNet Email Inbox

To: [email protected]

From: [email protected]

Date: Събота, октомври 5,18:17

Subject: Развесели се!

 

Брет,

Усмихни се, сладурче. Имаме купон тази вечер!

Намерих ластиците си за коса, разпилени из цялата стая — все едно някой ги е взел от кутията им и ги е хвърлил във въздуха. Странно, нали? Да си отговорен бухал означава да не убиваш съквартирантката си, без значение до каква степен те влудява тя.

И така, ще обличаш ли зелената рокля на Рифат? Искаш ли да се приготвяме заедно? Там, където съквартирантките ни ги няма? Доскоро!

Джени