Сесили фон Зигесар
Дръзката (10)

10

Един истински бухал от „Уейвърли“ би забелязал маникюра на приятелката си, дори и мислите му да са другаде

Петък беше потискащо студен и сив ден, като че ли Меримаунт беше заповядал и на времето да накаже момичетата от „Дъмбъртън“. Все едно да си заключен в общежитието не е достатъчно наказание. Или достатъчно нечестно.

— Меримаунт е гадняр — измърмори Алисън Куентин, докато с Джени вървяха към арт студиото, след току-що приключилия обяд. Второто хранене от общо три, които им остават като свободни жени, помисли си Джени. Уикендът вече се усещаше, надвиснал над тях като неизбежна смъртна присъда. Да, наистина, това беше само един уикенд, но все пак… Джени се беше надявала да прекара повече време с Изи и по-малко — в стаята си. А сега се очертаваше точно обратното. Налагаше се да остане с Кели повече от четирийсет и осем часа в ограничено пространство. Това вече щеше да е истински купон, няма спор.

— Нелепо е да се санкционират по този начин всички наред! — продължи Алисън. — Подобни действия не са ли запазена марка на диктаторите?

Джени се въздържа от саркастичен коментар. Алисън, все още официален член на „Кафе Съсайъти“ и специален гост на всички организирани от Тинсли мероприятия, определено се беше почерпила с няколко бири на покрива, докато Джени и Брет дори не бяха припарвали на купона. Но така или иначе, да накажеш всички, само защото шепа директори ще идва в града, беше действително ужасяващо престъпление.

— Как изобщо се озоваха кеговете там?

— Нямам идея — Алисън спря, за да махне едно жълто дъбово листо от петата на червените си кожени мокасини, — но чух, че Хийт Феро планира някакво голямо парти и за този уикенд.

— Боже, нима би могъл да купонясва без нас?

Всеизвестно беше, че момичетата от „Дъмбъртън“ са най-готините в кампуса. Или поне се държаха като такива, бе забелязала Джени. Не, че тя самата имаше нещо против — беше й хубаво поне веднъж да мисли за себе си като за готина, вместо да се вглежда критично във въображаемите си недостатъци.

— Това казвам и аз — въздъхна тежко Алисън, когато двете завиха зад ъгъла и видяха сградата на арт центъра пред себе си. — Някой май те чака — тя сръчка Джени в ребрата, точно където имаше гъдел. Джени се завъртя и избяга със смях.

Изи се беше облегнал на една от бетонните колони на входа. Вместо капители, на върха на колоните имаше дупки. Те били всъщност — според думите на красивата брюнетка, която ги бе развеждала с баща й на предварителния оглед в Академията — „иронични“ колони. Руфъс, който се радваше от сърце на всяка една шега на света, се бе смял толкова много, че Джени се беше притеснила да не си докара аневризма. Скицникът на Изи лежеше разтворен в скута му. Той вдигна очи и поздрави двете момичета.

— Джииизъс — процеди Алисън едва чуто, — ти си такава проклета късметлийка.

И Джени не можеше да не се съгласи. Чувстваше погледа на Изи върху себе си, докато двете с Алисън се приближаваха към него. Очите му се плъзнаха по вишневата й блуза, тъмната дънкова пола с дълга цепка в средата и стигнаха до високите до коляното велурени ботуши. Най-обикновен поглед, нищо специално, но в очите на Изи винаги изглеждаше така, сякаш си Пепеляшка, облечена в най-прекрасната бална рокля.

— Чу ли новините? — попита го Алисън, докато се изкачваха по стълбите. Очите му продължаваха да следят Джени. — Всички сме под домашен арест този уикенд.

Изи погледна най-накрая към Алисън, след като Джени седна на стъпалото до него и той небрежно обгърна с ръка раменете й.

— Чух нещо такова, да. Вярно ли е? — той леко притисна раменете на Джени и сърцето й започна да препуска. Алисън я стрелна с очи и лекичко й намигна, а после се отправи към вратата.

— За съжаление, да.

Джени потропа с пръсти върху скицника на Изи, разтворен на една гигантска рисунка с химикал на дъб, който вместо листа, имаше катерици.

— Да, истина е — поклати главата тя. Надяваше се Изи да не забележи, че лосионът й за къдрици е свършил и сега, в това влажно време, се разхождаше с наелектризирана като от електрически удар коса. Днес категорично беше ден за вързана опашка, но сутринта не беше успяла да намери нито един от ластиците си.

— Цял уикенд?

— Считано от днес, след вечерния час — Джени погледна към часовника си, все още разполагаха с няколко минути до започването на часа. Толкова й беше хубаво да седи така, с Изи на стълбите, и да гледа как всички сноват наоколо в петъчния следобед, оживено обсъждайки плановете за почивните дни. Всички, освен момичетата в „Дъмбъртън“. — Страшно несправедливо е, но се притесняват заради срещите на Управителния съвет и нямат време да ни надзирават поотделно, предполагам. Все пак можем да пояздим следобед и да се видим за вечеря, а?

Изи се прокашля и Джени усети, че е някак стегнат. Да не би да беше казала нещо нередно?

— Ами… — Изи се обърна към нея, — баща ми ще идва тук, в „Уейвърли“, за срещата на съвета, и аз май ще трябва да вечерям с него. — Тъмносините му очи гледаха обезпокоено и Джени изпита прилив на съчувствие. Колкото и да беше смущаващ нейният собствен баща, тя никога не би се чувствала така зле, ако трябва да вечеря с него. Той дори й липсваше малко. — Така че ще се наложи да отложим срещата си за другия уикенд.

— Хей, няма проблем! — Джени импулсивно го целуна по бузата. — Разбирам напълно.

— Наистина ли?

— Естествено.

— Ти си толкова невероятно сладка, знаеш ли? — поклати удивено глава Изи.

— Не, просто съжалявам, че общуването с баща ти те изпълва с напрежение — сви малките си рамене Джени, — но поне ще вечеряш навън, което не е лошо.

— Мда, може да бъда възнаграден дори с малко вино, ако баща ми е в щедрото си настроение — Изи взе една от къдриците й и я нави около пръста си. — Разбира се, придружено с пет-шест лекции.

— Лекции за какво? — засмя се Джени.

Изи изкриви красивото си лице в престорена „бащинска“ физиономия: „Прекалено много време губиш за изкуство. Прекалено много време пилееш в езда.“ Размахваше назидателно пръст при всяка фраза. „Не учиш достатъчно. Не мислиш достатъчно за бъдещето си. Не ядеш достатъчно зеленчуци със зелени листа.“ После сви пръстите си в юмрук и добави: „И така нататък, и така нататък“.

— Ако това ще бъде някакво успокоение за теб, аз най-вероятно ще бъда в стаята си и ще уча, докато ти се наслаждаваш на чашата си вино. Ето, че може да бъде и по-зле, както виждаш.

Изи я погледна продължително и плъзна химикала зад ухото си.

— Права си — прехапа устни той, с все още нервен вид.

Горкият Изи! Искаше й се да може да отиде с него — сигурно щеше да се чувства много по-спокоен, ако имаше опора до себе си. Но Джени се въздържа да му го предложи; може пък това да е нещо лично; нещо, с което Изи иска да се справи сам и без отлагане. Като ходенето на зъболекар.

— Май трябва вече да влизаме — Джени погледна към вратата и неохотно се изправи на крака. Изи бавно я последва, но преди да вземе чантата си, хвана ръката на Джени и се наведе, за да я целуне по челото. Тя затвори очи, за да се наслади на момента и на устните на Изи върху кожата си. Само ако можеше да спре времето и да изживява този миг пак и пак, завинаги! Или даже по-добре, ако имаше как да отвлече Изи и да го държи заключен при себе си целия уикенд… нима отговорният бухал не би взел в ръце собственото си щастие?

OwlNet Email Inbox

Date: Петък, октомври 4,13:18

Subject: АААААА!!!

 

Джеремая,

Трябва да ти съобщя най-лошите, най-потресаващите и най-разтърсващо нечестните новини на Земята — заради снощното бирено парти на мегакучката Тинсли Кармайкъл (колко тъпа трябва да е?), цялото общежитие е прецакано и всички сме наказани с домашен арест този уикенд. Натоварена съм със задачата да събера есета от момичетата в „Дъмбъртън“, посветени на въпроса как да бъдем по-отговорни бухали. Майната им. Почти съм на път да напусна Дисциплинарната комисия заради това.

Толкова много, ужасно много съжалявам, че ще пропусна мача ти — знаеш колко си секси за мен, когато съсипваш отбора на противника. Съкрушена съм, че ще пропусна и вечерята със семейството ти, и нямам търпение да празнуваме след няколко дни. Сами.

Ще успеем ли да си откраднем малко време скоро?

Обичам те,

Брет

OwlNet instant Message inbox

ХийтФеро: СПЕШНО!

ТинслиКармайкъл: Говори, ХФ. Не ми губи времето.

ХийтФеро: Мяу! Котенце, имам нужда от помощта ти, за да взема кегчетата от стаята на онова девойче тази нощ.

ТинслиКармайкъл: Помощта ми?

ХийтФеро: Бюканън, татенцето му и МакКафърти ще вечерят с декана тази вечер в 20.00 — една чудна възможност за нас да си приберем стоката.

ХийтФеро: Считай го като компенсация за кегчето, което вие, дами, излочихте.

ХийтФеро: ЕХОООО??????

OwlNet Instant Message Inbox

ТинслиКармайкъл: Би, чувам, че ти и Джулиън ще вечеряте с декана тази вечер?

БрендънБюканън: Мда. Но какво общо има това с теб?

ТинслиКармайкъл: Просто исках да те уведомя, че имам желание да се присъединя, за да добавя малко Х-хромозоми към групичката ви.

БрендънБюканън: О, благодаря, но няма нужда. Сигурен съм, че У-хромозомите ни ще си прекарат добре и без теб.

ТинслиКармайкъл: Един разговор никога не губи, ако в него се включи и красива жена. Не се безпокой, няма нужда да ме каниш два пъти. Ще бъда там в осем.

БрендънБюканън: Все едно…

OwlNet Instant Message Inbox

ТинслиКармайкъл: Сори, ХФ. Няма да съм наоколо за вечеря, така че, предполагам, няма как да вземеш кегчетата…

ХийтФеро: Само не започвай да ме дразниш…

ХийтФеро: Майтапиш се, нали?

ХийтФеро: Върни се веднага!!!