Никос Казандзакис
Аскетика (9)

Г. Земята

Не викаш ти. Не вика твоето племе в гърдите ти. Не викат само белите, жълтите, черните поколения на човеците в сърцето ти. Земята, цяла — с водите си, с дърветата си, с животните, с хората и боговете си — вика в твоите гърди. Надига се Земята в ума ти и за пръв път оглежда цялото си тяло.

Настръхва; тя е животно, което се храни, ражда, движи се, помни. Гладна е, изяжда своите деца — растения, животни, хора, идеи — смила ги с мрачните си челюсти, преработва ги в тялото си и отново ги изсипва върху пръстта.

Спомня си, разнищва своите страсти. Разтваря се паметта й в сърцето ми, разстила се, обладава времето.

Не сърцето е това, което подскача и пулсира в кръвта. Това е цялата Земя. Обръща се назад и отново преживява страшното си изкачване в хаоса.

Спомням си една безкрайна пустош от неуправляема, пламтяща материя. Изгарям! Съвсем сам прекарвам безмерното, неорганизирано време — безнадежден, крещейки в пустинята.

И лека-полека пламъкът утихва, оживява се утробата на материята, съживява се камъкът и се строшава; и, треперейки, се издига във въздуха едно малко, зелено листо. Хваща се за пръстта, закрепва се, вдига главата и ръцете си, грабва вятъра, водата, светлината, дои Вселената.

Дои Вселената, иска да я прекара през тънкото си като конец тяло и да я превърне в цвят, в плод и в семе. Да я направи безсмъртна.

Морето настръхва, разсича се на две и от калното му дъно се издига един гладен, неспокоен, сляп червей.

Тежестта е победена, повдигнат е камъкът на смъртта, препълнени с любов и глад се появяват армиите на дърветата и животните.

Поглеждам Земята с нейния кален мозък и настръхвам, отново преживявайки опасността. Бих могъл да потъна, да изчезна в тези корени, които смучат с наслада калта; бих могъл да пукна в тази дебела, сбръчкана кожа; или да трептя вечно в кървавия, мрачен череп на праотеца.

Но се спасих. Минах през дебелокорите растения, минах през рибите, птиците, зверовете, маймуните. Направих човека.

Направих човека, а сега се мъча да го довърша!

„Не се побирам! Не се побирам! Искам да избягам.“ Вечно този вик е опустошавал и оплождал недрата на света. Скачал е от тяло на тяло, от поколение на поколение, от вид на вид, все по-кръвожаден, все по-силен. Всички родители викат: „Искам да родя син по-висш от мен!“

В страшните мигове, в които Зовът преминава през телата ни, усещаме една прачовешка, безмилостна сила да ни тласка. Една поройна река зад нас — шумна и кална, пълна с кръв, сълзи и пот, с радостни викове, сладостни и смъртоносни.

Любовен вятър вее над Земята, омагьосва всичките живинки и те се сливат — в морето, в пещерите, във вятъра, под земята; преливат от тяло в тяло една велика, неразбираема вест.

Едва сега ние, усещайки този наплив зад нас, смътно започваме да долавяме защо са се борели, раждали и умирали животните, а преди тях и растенията, а още по-преди — целият този неорганизиран запас.

Милост, благодарност и уважение ни обладава към старите ни другари в битката. Те са работили, обичали са и са умрели, за да отворят пътя за нас.

Така и ние, със същата наслада, всеотдайност и напрежение, работим за някой Друг, който с всяка наша смела постъпка, прави и една нова крачка.

Цялата ни борба има пак една цел, по-висша от нас, в която нашите мъки, нашите мерзости и престъпления стават хрисими и свещени.

Това е щурм! Един дъх се втурва, трепти, опложда материята, минава през животните, създава човека, сграбчва го като хищна птица и крещи.

Наш ред е! Диханието работи в нас, шлифова в нас материята и я превръща в дух, тъпче мозъка ни, яхва спермата ни и, изритвайки зад себе си тялото ни, се мъчи да избяга.

Сякаш целият този живот е една вечна гонитба на някакъв невидим Младоженец, преследващ, от тяло на тяло, вечността — тази непокорна невеста.

А всички ние — растения, животни, хора — гости на брачната церемония, трепетни се втурваме към този тайнствен обред. И всеки един със страхопочитание държи свещените символи на брака: един — Фалоса, друг — Утробата.