Шанън Стейси
Специално интервю (18)

Осемнадесета глава

Кери се изкачваше до последния етаж в сградата на списанието Спотлайт и се оглеждаше в огледалата по стените на асансьора.

Изглеждаше ужасно, въпреки опитите си и с помощта на всички пособия за разкрасяване, които отново й бяха под ръка. Но когато се въртиш с часове в леглото преди да заспиш обляна в сълзи, по закона на природата ще изглеждаш ужасно на следващия ден.

Бяха минали само петнадесет минути между изпращането на електронната поща с материала за Джоузеф Ковалски до Тина и повикването й да се качи до последния етаж на сградата. Това не предвещаваше нищо добро за повишението й. Асансьорът иззвъня и вратите се отвориха.

Кери пое дълбоко дъх и пристъпи в коридора, отправяйки се към огромната паст на ада. Токчетата й тракаха равномерно по полирания мраморен под, въпреки че залитна леко, когато главният асистент на Тина избягна погледа й.

— Влезте госпожице Даниелс, тя ви очаква.

Ето я и нея, седнала в луксозния кожен стол, бълваща напрежение, което ги обвиваше като отровен облак. Кери затвори вратата след себе си. Нямаше какво да направи за подпухналите си очи, но поне можеше да се опита да не изглежда така сякаш стомахът й се преобръща като разтропана центрофуга.

Тина държеше страниците с интервюто.

— Прекара две седмици с този мъж и ми носиш такъв долнопробен материал?

— Каза ми да се добера до специално интервю с Джоузеф Ковалски и получи такова.

Тина запокити страниците към Кери и те се разпиляха с лекота по пода. Явно бе много ядосана, щом бе принтирала интервюто, само за да го запрати в лицето й.

— Ти наистина ли смяташ, че някой го е грижа дали той си слага майонеза на хотдога?

— За доста хора това е доста гнусно. Да не би да си прескочила направо до това, чете ли колко трудно му е било да пише след като е спрял алкохола?

Тина се облегна назад и прокара език по наскоро избелваните й зъби.

— Чела съм обяви за издирвани от ФБР, които съдържат много повече скандална лична информация, отколкото това, което си ми дала. Искам да знам с коя прави секс, чия снимка носи в портфейла си, какви закони е нарушил, слипове ли носи или боксерки.

Прави секс с Кери, снимките са на Кери, единственото нещо, което бе нарушил е спокойствието на Кери и бельото му е нещо средно между боксерки и слипове, малко по-къси от първите и по-дълги от вторите.

— Това е всичко, на което той се съгласи.

— Знаеш ли ги онези акули в правния отдел, които храним с млади кадри всяка седмица? Именно за това им плащаме високи заплати. — Тина изправи гръб и се опита с поглед да прогори дупка през тялото на Кери. — Като стана дума за високи заплати, имаш два часа. Седни в добре обзаведения си офис, една от многото глезотии, които ти осигурих, припомни си отново изминалите две седмици и ми напиши нещо, което мога да използвам. Ако вече нямаш топки да си вършиш работата, Даниелс, се разкарай от сградата ми.

Две минути по-късно Кери се опита да тръшне вратата на „добре обзаведения“ офис, но тя се закачи за дебелия персийски килим с цвят на слонова кост и остана открехната на сантиметър. Почти бе стигнала до бюрото си и не си направи труда да затвори вратата.

Тина смяташе, че вече не става за тази професия? Абсолютни небивалици. Кери удари мишката за да активира компютъра си и издърпа клавиатурата. Не беше необходимо дори да затвори очи, за да си припомни драмите на семейство Ковалски. Проблемите с брака на Тери, сълзите на Стефани, как Майк изкривява кемпера с юмрук, писателските стремежи на Дани. Историята за връзката на Джо и Лорен. Кевин бе златна мина за насилие, секс и политика. Тя успя да види семейството в най-добрите им и най-унизителните моменти.

Избърса сълзите си, за да може да види екрана, отвори страницата на нов файл и започна да пише.

 

 

Джо много искаше бира, само една.

Проблемът бе, че те идваха минимум в пакет по шест и той едва ли щеше да изсипе останалите пет в мивката, това щеше да е ужасно разхищение. Тиктакането на часовника го изнервяше, но се усети, че има само електронни. Беше си обещал да изчака тридесет и четири часа, преди да й се обади. Първо си каза двадесет и четири, но осъзна, че щеше да се окаже по време на първата й сутрин в офиса. Като добави още дванадесет се падаше да й звънне твърде късно и затова ги направи тридесет и четири. Когато го реши му се стори доста логично, но сега му се виждаше някакъв глупав произволен номер, който човъркаше мозъка му. Вече бе два следобед през първия ден, откакто си бе вкъщи, и прекара последните часове зяпайки през прозореца с мисълта за бира.

Не бе мигнал, липсваше му тялото на Кери до неговото, топлината й, дори хъркането й. Нервите му бяха опънати, а настроението му — кисело, като прясното мляко, което бе забравил в хладилника преди почивката.

Студена, пенлива бира би намалила напрежението му, само една.

Телефонът иззвъня и той отговори без да погледне екрана, за да види кой се обажда, защото ако се окажеше, че не е Кери, нямаше да отговори и щеше да седи в стаята с мисълта за бира в главата си.

— Ало.

— Джоузеф, майка ти е.

Сякаш бе необходимо да го уведоми, при положение, че тя бе единствения човек на земята, който го наричаше Джоузеф.

— Ако работиш, ще се обадя по-късно, но се надявах, че ще…

— Искам бира, мамо.

Това я накара да онемее за няколко секунди, но бързо се съвзе.

— Вече изпи ли една?

— Не, но го обмислям сериозно.

— Няма да пиеш. Вземи лист хартия и запиши какво ми трябва от железарския магазин, ще отидеш до там и след това ще дойдеш у нас, за да поправите мивката с баща ти.

— Какво й се е случило?

— Най-младият ми внук й се случи.

Джо се засмя и започна да тършува за химикал из бюрото си. Наистина имаше нужда да го поразчисти, отново.

— Давай списъка, мамо.

Два часа по-късно мивката бе поправена и все още не бе станало време да се обади на Кери, но поне се отказа да пие бира.

— Трябваше да се забавим повече, кой знае още каква работа ще ни създаде майка ти.

— Мислех си да отидем да посетим Кевин.

— Брат ти е собственик на бар. Смяташ ли, че който и да е от това семейство ще оцелее, ако майка ти разбере, че си отишъл в бара?

— Постоянно съм при Джаспър. — Барът се казваше „Джаспър бар и грил“ когато Кевин го купи и вместо да плаща за нова табелка, си остана Джаспър.

— Но не и днес.

Джо въздъхна.

— Сигурно ще се прибера и ще се обадя на Кери.

— Имаш мобилен, обади й се от тук и ако нещата не се развият добре, ще намерим нещо друго за правене. — Баща му се отдалечи, за да не попречи на телефонния разговор.

Включи се гласовата поща.

— Здравей бейби, аз съм, Джо. Исках само да… проверявам дали си се прибрала и дали всичко е наред. Обади се, когато можеш.

Помогна на баща си да оправят косачката за трева, чисти гаража няколко часа и когато се отказа да чака обаждане, се качи в старата си стая и легна на леглото с кафявия юрган.

 

 

Евън седеше на масата в ъгъла, когато Тери влезе в ресторанта три вечери след като се бе прибрала в къщи. Трябваше да си признае, че се почувства доста специална, когато го видя как я гледа докато влизаше. Сякаш виждаше само нея и от много време насам това клише не й се стори досадно.

Той дори се изправи, когато тя приближи масата и й подаде розова роза; Тери не знаеше дали да се засмее или разплаче. Жестът бе мил, но един романтичен жест на среща нямаше да е достатъчен за да спаси объркания им брак, когато се давеха в проблемите на ежедневието. Усмихна се леко, когато й издърпа стола. Изтъркано, но човекът полагаше старание.

— Благодаря ти.

— Стеф пристигна ли благополучно при приятелката й?

— Надявам се, искаха да гледат някаква пиеса, аз само я оставих с колата по-рано следобед.

Той се усмихна глуповато докато въртеше неловко чашата с вода.

— Извинявай, трябваше да си говорим за други неща, различни от родителски грижи.

— Няма нужда да се преструваме на такива, каквито не сме. — Тя отвори менюто и се опита да не спира погледа си върху вкуснотии и без това имаше проблем с килограмите през последните месеци, докато си хапваше повече заради стреса и самотата. — Ако не можем да прекараме заедно един час без да се преструваме, няма смисъл от тази среща.

— Не смятам, че ако не споменаваме дъщеря ни, работата или каквото и да е, е преструване, че сме някои, които не сме. Трябваше да излизаме само двамата през всички тези години, без да се тревожим за нищо друго, освен нас самите.

Тя отпи от водата.

— За какво ще си приказваме в такъв случай? Ако Стеф и работата отпаднат като теми, не ни остава много голям избор.

— Знаеш ли, че ако изпереш дънките си със забравена салфетка в джоба, няма да видиш никакви парченца, когато ги изваждаш от пералнята, но после ще ти трябват три часа за да извадиш парченцата салфетка от сушилнята?

Озадаченият му поглед я накара да се разсмее толкова силно, че една от сервитьорките се обърна към нея.

— Не знаеше ли за това?

— Нямам спомен досега да съм прал дрехите си сам.

Щеше да е лесно да подчертае, че вината да се пере сам е изцяло негова, но да развали атмосферата преди да са им сервирали напитките едва ли бе добра идея.

— Налага се да пощиш парченца салфетка от прането си поне няколко пъти, докато си създадеш навик да си проверяваш джобовете преди да сложиш дънките в пералнята.

Изведнъж се наведе напред, веселото изражение премина в сериозно и подпря лакът на масата.

— Искам да се прибера у дома, Тереза.

Времето, което бе необходимо за да улови внезапната промяна в тона на гласа му й бе достатъчно да се въздържи и да не се строполи на пода с облекчение и обляна в сълзи. И въпреки че сякаш си пое дъх както трябва от три месеца насам, знаеше, че няма да го остави да му се размине леко. Беше я наранил дълбоко и трябваше да й угажда известно време, преди отново да паркира колата си в гаража й.

— Доста драстични мерки предприемаш, само и само да се отървеш от прането — отвърна тя, като се постара гласът й да не издаде надеждата, която пърхаше в сърцето й като молец срещу прозорец.

— Не е така и знаеш, че… — не се доизказа, тъй като се появи сервитьорката.

Тери поръча кафе и специалитет пиле Алфредо като в унес, без да я е грижа каква храна щяха да поставят пред нея. Фактът, че Евън изведнъж искаше да се върне при нея бе много по-важен, както и мисълта дали искаше да поеме риск и да отвори тази врата. Бог й бе свидетел, че искаше, но не бе сигурна, че би оцеляла, ако той си промени мнението и отново я напусне като я остави да стои там сама. Беше се изтощила да е силна заради дъщеря си и да се усмихва винаги в името на семейството, не можеше да понесе още болка.

И двамата мълчаха докато сервитьорката отиде да им донесе кафе, предполагаха, че няма да се забави много, а Евън не искаше да го прекъснат отново. Тери използва няколкото минути да успокои нервите си и се опита да закали сърцето си срещу евентуални апели и обещания, които съпругът й се канеше да й отправи. Тя си помисли за Стеф, щеше да се съсредоточи върху това колко опустошително щеше да бъде за дъщеря й да има родители, които са се разделили, после са се събрали само за да се разделят отново. Момичето влизаше в пубертета и нямаше нужда от емоционални катаклизми; самата тя също не би понесла още болка.

— Ако толкова мразех да пера, щях да си платя, за да ми извършат услугата — каза Евън, когато им донесоха кафето и отново ги оставиха необезпокоявани. — Може да не ти се вярва, но няма неща, които да не съм способен да свърша сам, или за които да не мога да си платя и да ми ги свърши друг.

— Какво друго да си помисля след като скачаш от темата за прането към предложение да се върнеш у дома?

— Не смятах, че ще се получи по този начин — отвърна той и сякаш леко се изчерви. — Не съм много добър в подобни ситуации, предполагам. Всичко това със срещата, имах предвид.

Може би защото нито един от двамата не бе излизал на среща от десет и повече години насам, или поне така мислеше тя.

— Излизал ли си с друга?

— Не — начинът по който й отговори и изражението му я накараха да повярва, че казва истината. — Не искам никоя друга.

Но той не искаше и нея, беше го заявил доста ясно.

— Нищо не се е променило, Евън, нещата са постарому и онова, което те е правило нещастен и те е подтикнало да си тръгнеш, ще те направи отново нещастен и пак ще си тръгнеш. Не бих подложила себе си или дъщеря ни на това.

— Всичко се е променило, приключили сме с преструвките и ако прекараме остатъка от живота си заедно ще бъде, защото и двамата го искаме, а не заради това че на един от двамата не му е стискало да си тръгне.

Тери отвори трето пакетче захар и го изсипа в кафето, просто защото го заслужаваше.

— Ами ако и двамата искаме, но все още не можем да го отработим?

— Обичаш ли ме? — Въпросът я връхлетя толкова бързо, че тя кимна утвърдително по инерция, преди да успее да помисли дали е готова да му даде толкова сила. — Значи ще се справим.

— Аз те обичах и преди три месеца, но се оказа, че това не е достатъчно. — Защо не можеше да разбере, че не беше толкова просто, колкото да решиш, че си готов да се върнеш в къщи? — Просто смяташ, че като с магия сега ще е достатъчно?

— Не като с магия, но след като си извадихме мръсните ризи, ще започнем да ги перем. Ще ни отнеме време, но бракът ни си заслужава усилията.

Звучеше откровен, но с последните думи не я спечели. Мина направо от А към Я в онази сутрин, когато просто я напусна без да я предупреди, а сега искаше да се върне и подреди нещата от В до Ю? Можеха да си дадат шанс още тогава.

Тери не отговори нищо, Евън отпи от кафето и започна да си играе неловко с приборите. Бяха им поднесли филийки, намаза си една с масло и я изяде. Тишината се разпростря достатъчно дълго, че да превърне ситуацията в неловка, а Тери все още не можеше да намери подходящите думи за отговор.

— Ти не смяташ ли така? — попита той най-сетне.

— Не знам — тя също си намаза филийка, но само се втренчи в нея. — Защо не ми каза, щом си се чувствал нещастен до толкова, че чак си обмислял да ме напуснеш?

— Защото искаш да контролираш всичко и ако смяташ, че нещата са добре, значи е така. Трябваше да го направя бързо, както си отлепваме лейкопласт от кожата, иначе ти щеше да повтаряш, че всичко е само в главата ми.

Тя остави хляба на масата и притисна очи с пръсти, за да спре сълзите. Беше уморена, тъжна, объркана, ядосана, с разбито сърце и не искаше да продължава така.

— Страх ме е, Евън, заболя ме много и все още боли.

— Знам, че няма да повярваш, но и аз изпитах болка. Боли обаче още повече, когато не съм с теб.

Именно това бе в основата на всичко, болеше толкова много, когато я напусна и мисълта да рискува всичко това отново, носеше още болка, но представата да прекара остатъка от живота си без този мъж я стегна за гърлото и блокира трезвата й мисъл.

— Не тази вечер — прошепна тя. — Още не съм готова.

— Но ще опитаме?

Тери кимна. Той се пресегна през масата и я хвана за ръката, а тя му позволи да я подържи така.

— Трябва ни още малко време да поговорим, аз също искам да поработя върху идеята за завръщането ти у дома. Нека да видим дали ще можем да бъдем отново приятели.

— Обичам те, Тери.

Тя се усмихна през сълзи, стискайки ръката му.

— И аз те обичам.

 

През първите три дни откакто бе останала без работа, Кери позволи на гласовата си поща да натрупа четири предложения за работа. Бяха ласкави, особено това, от противника на Спотлайт, но безбройните обаждания от Джо бяха виновни, че ръцете й са заврени до китките в кофичката с джелато.

Да отговори на обажданията му изобщо не бе вариант, нямаше сили да му каже, че си тръгна от него и разби сърцата и на двамата, заради работата, която напусна още първия ден след ваканцията. Освен това, как щеше да му каже „Хей, понеже съм вече без работа, може би искам да дам шанс на връзката ни, въпреки че те оставих с впечатление, че тя е по-важна“.

Щеше да има нужда от още сладолед.

Размотаваше се по клин и бархетни ризи, зарита в замразени храни и с предостатъчно време за две неща — да плаче и да разсъждава. Размислите, подбудени от количествата шоколад, обикновено бяха върху неудачния период от живота й в момента и върху това как той бе съвсем наред преди да се качи на самолета за Бостън.

Проблемът бе, колко от тези две удачни седмици се дължаха на Джо и колко отдаваше на истинската почивка откакто бе започнала работа в Спотлайт насам. А не да носи високи токчета, които караха ходилата й да пулсират и постоянно да следи за безупречния си външен вид до най-малката подробност, като дали веждите й са перфектно оскубани, навсякъде ли е със смартфон, лаптоп, и блутут в ухото. Дори и да махнеше Джо от уравнението, не се изненада, че се чувстваше щастлива в Ню Хемпшир. С’морс, волейбол, водни салта, защо да не му хареса на човек? Но сърцето й не се свиваше при мисълта, че никога вече няма да играе волейбол, или да се опитва да размаже разтопено маршмелоу по косата си. Мисълта да не види Джо отново…

Още един порив за плач, който я остави емоционално изцедена, хълцаща и опитваща се да оближе последната капка шоколад от кофичката със сладолед. Не можеше да продължава така, хладилникът бе почти празен, ако не друго, а и щеше да се обезводни ако не спреше да плаче толкова много. Бе време да реши дали ще бъде щастлива.

Имаше само един начин това да се случи.