Джулия Куин
Джентълменско предложение (24)

Глава 23

„Изглежда, че лейди Пенууд е напуснала града. Както и лейди Бриджъртън. Интересно…“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 18 юни 1817

Бенедикт реши, че никога не е обичал майка си по-силно, отколкото точно в този момент. Стараеше се да не се хили, но му бе изключително трудно, тъй като лейди Пенууд се бореше да си поеме въздух като риба на сухо.

Очите на съдията се разшириха.

— Да не би да предлагате да арестувам графинята?

— Не, разбира се, че не — съгласи се Вайълет. — Вероятно ще й се размине. Аристократите рядко плащат за престъпленията си. А и — добави и леко изви глава докато оглеждаше лейди Пенууд, — ако я арестувате, би изпаднала в ужасно притеснителна ситуация докато се опитва да се защити от обвиненията.

— Какво искате да кажете? — попита Араминта през зъби.

Вайълет се обърна към съдията.

— Може ли да остана насаме с лейди Пенууд за няколко минути?

— Разбира се, милейди — рязко кимна той и излая. — Всички! Вън!

— Не, не — изрече Вайълет със сладка усмивка докато притискаше в дланта му нещо, което подозрително приличаше на банкнота. — Семейството ми може да остане.

Съдията леко примигна, след това грабна пазача за ръката и го издърпа от помещението.

— Така — измърмори Вайълет, — до къде бяхме стигнали?

Бенедикт засия от гордост, когато майка му измарширува до лейди Пенууд и се втренчи в нея. Погледна крадешком към Софи, която беше зяпнала.

— Синът ми ще се ожени за Софи — заяви виконтесата, — а вие ще казвате на всеки, който се поинтересува, че тя е била повереница на покойния ви съпруг.

— Никога няма да излъжа заради нея — изстреля лейди Пенууд в отговор.

Вайълет сви рамене.

— Чудесно. В такъв случай можете да очаквате адвокатите ми да потърсят зестрата на Софи. Все пак, когато се ожени за нея, Бенедикт ще има правото да я получи.

Той плъзна ръка около кръста на Софи и леко я стисна.

— Ако някой ме попита — процеди лейди Пенууд, — ще потвърдя историята, която измислите. Но не очаквайте да правя каквито и да е усилия да й помагам.

Вайълет се престори, че обмисля думите й и накрая каза:

— Прекрасно. Мисля, че това ще свърши работа — обърна се към сина си. — Бенедикт?

Той кимна рязко.

Майка му отново насочи вниманието си към лейди Пенууд.

— Бащата на Софи се е казвал Чарлз Бекет и е бил далечен братовчед на графа, нали?

Лейди Пенууд изглеждаше така сякаш току-що е глътнала развалена мида, но въпреки това кимна.

Вайълет преднамерено й обърна гръб и каза:

— Сигурна съм, че някои членове на висшето общество ще я сметнат за по-нисша, след като никой не е чувал за семейството й, но поне ще бъде порядъчна. Все пак — обърна се й подари на Араминта широка усмивка, — е свързана със семейство Пенууд.

Араминта издаде някакъв странен, ръмжащ звук. Бенедикт едва се сдържа да не се разсмее.

— О, господин съдия! — извика Вайълет и му се усмихна игриво, когато той влетя в стаята. — Мисля, че приключих тук.

Той облекчено въздъхна.

— Значи не се налага да арестувам никого?

— Така изглежда.

Той направо се облегна на стената.

— Е, аз си тръгвам! — обяви лейди Пенууд сякаш някой би я спрял. Обърна се към дъщеря си с гневен поглед. — Хайде, Поузи.

Бенедикт видя как кръвта буквално се оттича от лицето на момичето. Преди да успее да се намеси, Софи скочи напред и избъбри „Лейди Бриджъртън!“, точно когато Араминта изрева:

— Веднага!

— Да, мила?

Софи грабна ръката на Вайълет и я дръпна достатъчно близо, за да може да й прошепне нещо.

— Съвсем вярно — каза Вайълет и се обърна към Поузи. — Мис Гънингсуърт?

— Всъщност съм мис Рейлинг — поправи я тя. — Графът не ме е осиновявал.

— Разбира се. Мис Рейлинг. На колко години сте?

— Двадесет и една, милейди.

— Е, значи определено сте достатъчно голяма, за да можете сама да вземате решения. Бихте ли желали да дойдете на гости у дома?

— О, да!

— Поузи, не може да отидеш да живееш при семейство Бриджъртън! — извика Араминта.

Вайълет изобщо не й обърна внимание и продължи:

— Мисля, че този Сезон ще напусна Лондон рано. Бихте ли желали да се присъедините към мен за едно по-продължително гостуване в Кент?

Поузи бързо кимна.

— За мен ще бъде удоволствие.

— Значи всичко е решено.

— Не е решено — отсече Араминта. — Тя ми е дъщеря и…

— Бенедикт — отегчено се обади лейди Бриджъртън, — как беше името на адвоката ми?

— Върви! — изфуча Араминта към Поузи. — И никога повече не се появявай на прага ми.

За пръв път този следобед Поузи изглеждаше уплашена. Не й помогна особено и фактът, че майка й отиде до нея и изсъска в лицето й:

— Ако сега тръгнеш с тях, ще бъдеш мъртва за мен. Разбираш ли? Мъртва!

Момичето ужасено погледна към Вайълет, която незабавно пристъпи напред и улови ръката й.

— Всичко е наред, Поузи — изрече меко. — Можеш да останеш с нас колкото пожелаеш.

Софи също пристъпи напред и плъзна длан в другата й ръка.

— Сега наистина ще бъдем сестри — каза тихо и я целуна по бузата.

— О, Софи — извика Поузи и от очите й потекоха сълзи. — Толкова съжалявам! Никога не те защитих. Трябваше да кажа нещо. Трябваше да направя нещо, но…

Софи поклати глава.

— Беше млада. И аз бях млада. Освен това знам по-добре от всеки друг колко е трудно да й се противопостави човек — тя изгледа унищожително Араминта.

— Не смей да ми говориш така — изсъска по-възрастната жена и вдигна ръка, за да я удари.

— Тц, тц, тц! — намеси се Вайълет. — Адвокатите, лейди Пенууд. Не забравяйте адвокатите.

Араминта отпусна ръка, но изглеждаше така сякаш може всеки момент да избухне в пламъци.

— Бенедикт? — извика Вайълет. — Колко бързо можем да стигнем до кантората на адвокатите ми?

Той се ухили вътрешно и замислено поглади брадичката си.

— Тя не е много далече. Двадесет минути? Тридесет, ако пътищата са натоварени.

Араминта се разтрепери от ярост и се обърна към Вайълет:

— Взимайте я тогава. И без това винаги е била разочарование за мен. Можете да очаквате, че ще ви виси на врата до сетните си дни, тъй като едва ли някой ще я поиска. Налагаше се да подкупвам мъжете, за да я поканят на танц.

В този момент се случи нещо изключително странно. Софи започна да трепери, а кожата й почервеня. Тя стисна зъби, а измежду устните й се прозвуча ръмжене. Преди някой дори да успее да помисли да се намеси, тя стовари юмрук в лявото око на Араминта и я събори на пода.

Бенедикт смяташе, че нищо не е в състояние да го изненада повече от непознатата досега макиавелска жилка на майка му. Беше сгрешил.

— Това — изсъска Софи, — не беше, защото си откраднала зестрата ми. Нито пък заради всички случаи, в които си се опитвала да ме изгониш от къщата, преди баща ми да умре. Не е и заради това, че ме превърна в своя лична робиня.

— Ъъъ, Софи — меко изрече Бенедикт, — тогава защо?

Очите на Софи пробягаха по лицето на Араминта и тя отговори:

— Това е, защото не обичаш дъщерите си еднакво. — Поузи изписка. — В ада има специално място за майки като теб — продължи Софи с опасно нисък глас.

— Знаете ли — изкряка съдията, — наистина трябва да освободим килията за следващия й обитател.

— Прав е — бързо се обади Вайълет и застана пред Софи в случай, че реши да ритне Араминта. Обърна се към Поузи и попита: — Имаш ли вещи, които би желала да вземеш, мила моя?

Поузи поклати глава.

Очите на Вайълет се изпълниха с тъга и леко стисна ръката й.

— Ще ти създадем нови спомени, скъпо дете.

Араминта се изправи, изгледа унищожително дъщеря си и си тръгна.

— Е — обяви Вайълет и сложи ръце на кръста си, — мислех, че никога няма да си отиде.

Бенедикт отлепи ръката си от кръста на Софи и измърмори:

— Не мърдай.

След това бързо се приближи до майка си.

— Напоследък казвал ли съм ти — прошепна в ухото й, — колко много те обичам?

— Не — отвърна тя с жизнерадостна усмивка, — но и без това го знам.

— А споменавал ли съм, че си най-добрата майка на света?

— Не, но и това знам.

— Добре — той се наведе и я целуна по бузата. — Благодаря ти. За мен е чест да бъда твой син.

Майка му, която се бе държала невероятно през целия ден и бе доказала, че е най-твърдоглавата и находчива измежду всички тях, избухна в сълзи.

— Какво й каза? — настоя да узнае Софи.

— Всичко е наред — силно подсмръкна Вайълет. — Просто… — обви ръце около Бенедикт. — И аз те обичам!

Поузи се обърна към Софи и каза:

— Това е едно хубаво семейство.

Софи я погледна и отвърна:

— Така е.

* * *

Час по-късно Софи седеше върху същия диван в салона на Бенедикт, на който само преди няколко седмици бе изгубила девствеността си. Лейди Бриджъртън бе намекнала, че не е нито разумно, нито прилично да отива в дома му сама, но синът й я бе изгледал така, че тя се отказа бързо и изрече само:

— Само я върни у дома преди седем.

Което им даваше цял час заедно.

— Съжалявам — избъбри Софи в момента, в който тялото й докосна дивана. По някаква причина и двамата не бяха изрекли и дума по пътя към дома. Държаха се за ръце и Бенедикт бе вдигнал пръстите й към устните си, но не бяха казали нищо.

Софи изпитваше облекчение. Не беше готова да говори. В затвора бе лесно сред суматохата и присъствието на толкова много хора, но сега, когато бяха сами…

Не знаеше какво да каже. Освен вероятно:

— Съжалявам.

— Не, аз съжалявам — отвърна Бенедикт, седна до нея и пое ръцете й в своите.

— Не, аз… — тя внезапно се усмихна. — Това е много глупаво.

— Обичам те — изрече той. Устните й се разтрепериха. — И искам да се оженя за теб — тя спря да диша. — Не ме интересуват родителите ти или сделката на майка ми с лейди Пенууд, която трябва да ти придаде порядъчност — вгледа се в нея, а очите му преливаха от любов. — Щях да се оженя за теб въпреки всичко.

Софи примигна. Сълзите пареха неудържимо в очите й и тя се боеше, че ще се направи на глупачка и ще го измокри целия. Успя да изрече името му, но след това напълно се изгуби.

Бенедикт стисна ръцете й.

— Зная, че нямаше да можем да живеем в Лондон, но наистина не е необходимо да живеем тук. Когато се замислих от какво наистина имам нужда в живота си — не какво искам, а от какво имам нужда — единственото, за което се сетих, беше ти.

— Аз…

— Не, остави ме да довърша — гласът му бе подозрително дрезгав. — Не трябваше да те моля да станеш моя любовница. Не беше правилно от моя страна.

— Бенедикт — меко изрече тя, — какво друго би могъл да направиш? Мислеше, че съм прислужница. В един идеален свят бихме могли да се оженим, но този свят не е такъв. Мъже като теб не се женят за…

— Добре. Не сгреших като те помолих — опита да се усмихне накриво. — Бих бил глупак да не попитам. Толкова отчаяно те желаех, а и мисля, че вече те обичах и…

— Бенедикт, няма нужда да…

— Обяснявам? Напротив. Изобщо не трябваше да настоявам, след като ми отказа. Не беше честно да те моля, особено след като и двамата знаехме, че ще се очаква да се оженя. Бих предпочел да умра, но не и да те споделям с друг. Как бих могъл да искам ти да го направиш?

Тя се пресегна и изтри нещо от бузата му. Мили боже, да не би да плачеше? Не можеше да си спомни кога бе плакал за последно. Може би, когато баща му бе починал? Дори и тогава никой не бе станал свидетел на сълзите му.

— Има много причини да те обичам — произнасяше внимателно всяка дума. Знаеше, че я е спечелил. Тя нямаше да избяга, щеше да стане негова съпруга. Въпреки това искаше моментът да е съвършен. Човек получаваше само една възможност да признае чувствата си на своята истинска любима и не му се искаше да развали всичко. — Едно от нещата, които обичам най-много в теб обаче — продължи той, — е фактът, че познаваш себе си. Знаеш коя си и колко струваш. Имаш принципи, Софи, и се придържаш към тях — пое ръката й и я вдигна до устните си. — Това се среща толкова рядко.

Очите й се изпълниха със сълзи и той искаше единствено да я прегърне, но знаеше, че трябва да довърши. В него се бяха насъбрали толкова много думи, които изпитваше нужда да изрече.

— Освен това — гласът му се понижи, — намери време да видиш мен и да ме опознаеш. Мен — Бенедикт. Не мистър Бриджъртън, не „Номер Две“, а Бенедикт.

Тя докосна бузата му.

— Ти си най-прекрасният човек, когото познавам. Обожавам семейството ти, но теб — теб те обичам.

Той я притисна към себе си. Не успя да се сдържи. Трябваше да я усети в прегръдките си, да се увери, че е тук и винаги ще бъде. С него, до него, докато смъртта ги раздели. Беше странно, но изпитваше невероятен копнеж да я прегръща… просто да я прегръща.

Желаеше я, разбира се. Винаги я желаеше. Но още по-силно му се искаше да я има в обятията си, да усети аромата и да почувства допира на тялото й.

Осъзна, че присъствието й го успокоява. Не бе нужно да говорят. Нито дори да се докосват, макар че нямаше никакво намерение да я пуска точно в този момент. Просто казано той бе един по-щастлив, а вероятно и по-добър човек, когато тя бе наоколо.

Зарови лице в косата й и вдъхна уханието й, помириса…

Помириса…

Той се отдръпна назад.

— Би ли искала да се изкъпеш?

Лицето й моментално почервеня.

— О, не — простена, думите й едва се чуха, тъй като бе притиснала ръка към устата си. — В затвора бе толкова мръсно и се наложи да спя на земята и…

— Не ми казвай нищо повече.

— Но…

— Моля те — ако чуеше още нещо, щеше да се наложи да убие някого. Щом не бяха нанесени непоправими щети, не желаеше да знае подробностите.

— Мисля — на устните му се появи лек намек за усмивка, — че трябва да се изкъпеш.

— Точно така — тя кимна и се изправи. — Ще отида направо в къщата на майка ти…

— Тук.

— Тук?

Усмивката му изгря в пълния си блясък.

— Тук.

— Но ние казахме на майка ти…

— Че ще се върнеш преди девет.

— Мисля, че тя каза седем.

— Така ли? Странно, аз чух девет.

— Бенедикт…

Той я хвана за ръка и я дръпна към вратата.

— Седем звучи точно като девет.

— Бенедикт…

— Всъщност звучи по-скоро като единадесет.

— Бенедикт!

Той я пусна точно, когато стигнаха до вратата.

— Стой тук.

— Моля?

— Не мърдай — докосна с пръст носа й.

Софи безпомощно проследи с поглед как той излиза в коридора и се завръща само няколко минути по-късно.

— Къде ходи? — попита.

— Да поръчам да приготвят вана.

— Но…

Очите му блеснаха дяволито.

— За двама.

Тя преглътна.

Бенедикт се наведе напред.

— Оказа се, че вече са затоплили водата.

— Така ли?

Той кимна.

— Ще отнеме само няколко минути да напълнят ваната.

Тя погледна към входната врата.

— Почти седем е.

— Но на мен ми е позволено да те задържа до дванадесет.

— Бенедикт!

Придърпа я по-близо.

— Искаш да останеш.

— Не съм казвала подобно нещо.

— Няма нужда. Ако наистина беше против, щеше да кажеш нещо повече от „Бенедикт!“.

Тя не можа да се сдържи и се засмя при тази сполучлива имитация на гласа й. Устните му се извиха в дяволита усмивка.

— Греша ли?

Тя извърна поглед, но беше наясно, че устните й трептят.

— Така си и мислех — измърмори той. Посочи с глава към стълбището. — Ела с мен.

И тя го последва.

* * *

За голяма изненада на Софи Бенедикт излезе от стаята докато тя се събличаше, за да влезе във ваната. Задържа дъха си докато събличаше роклята през глава. Той беше прав, наистина миришеше ужасно.

Камериерката, която бе напълнила водата, бе сипала вътре соли и някакъв пенлив сапун, който образуваше мехурчета на повърхността.

Софи се освободи от всичките си дрехи и потопи единия пръст на крака си в горещата вода; останалата част от тялото й бързо го последва.

Какъв рай. Беше й трудно да повярва, че са изминали само два дни от последната й вана. Нощта в затвора караше този период да изглежда като година.

Софи се опита да освободи съзнанието си и да мисли само за насладата от момента, но й бе трудно заради очакването, което бушуваше във вените й. Когато реши да остане, знаеше, че Бенедикт смята да се присъедини към нея. Знаеше, че въпреки всичките му увещания той щеше да я върне в къщата на майка си, ако го бе поискала. Но тя бе решила да остане. Някъде между вратата на салона и основата на стълбището бе осъзнала, че иска да остане. Пътят, който ги беше довел до този момент, бе толкова дълъг, а тя не изпитваше особено желание да се разделя с Бенедикт дори само до следващата сутрин, когато той със сигурност щеше да дойде на закуска в другата къща.

Скоро той щеше да влезе в стаята. И тогава… Въпреки горещата вода във ваната тя потръпна. И в този миг, докато се потапяше по-дълбоко във водата, която вече покриваше раменете и врата й и почти достигаше до носа, чу отварянето на вратата.

Бенедикт. Бе облечен в тъмнозелен халат, а ходилата, както и краката му до коленете бяха голи.

— Надявам се няма да имаш нищо против да изгоря това — той хвърли поглед към роклята й.

Тя му се усмихна и поклати глава. Не това очакваше да чуе и знаеше, че го е казал, за да я успокои.

— Ще изпратя някой да ти донесе друга.

— Благодаря — леко се премести, за да направи място и за него, но той я изненада като се приближи до нейния край на ваната.

— Наведи се напред — измърмори.

Тя го стори и въздъхна от удоволствие, когато той започна да мие гърба й.

— Мечтая за това от години.

— Години? — развеселено попита тя.

— Ммм. Имах много мечти за теб след бала с маски.

Софи бе доволна, че челото й е опряно върху коленете, защото се изчерви.

— Потопи главата си, за да ти измия косата — нареди той.

Тя се плъзна във водата и бързо се изправи.

Бенедикт натърка ръцете си със сапун и ги зарови в косата й.

— Преди беше по-дълга.

— Наложи се да я отрежа. Продадох я на един перукер.

Не бе сигурна, но й се стори, че го чу да изръмжава.

— Беше много по-къса — добави тя.

— Приготви се да я изплакна.

Тя отново потопи глава във ваната и я завъртя наляво-надясно, преди да се покаже на повърхността, за да си поеме въздух.

Бенедикт събра шепи и ги напълни с вода.

— Все още имаш малко на гърба — каза и изсипа водата на главата й.

Софи го остави да повтори процедурата още няколко пъти, преди да попита:

— Ти няма ли да влезеш? — беше ужасно дръзко от нейна страна и знаеше, че вероятно е почервеняла като домат, но просто трябваше да разбере.

Той поклати глава.

— Имах намерение да го направя, но така е много по-забавно.

— Да ме къпеш? — гласът й бе изпълнен със съмнение.

Ъгълчето на устните му се изви в едва доловима усмивка.

— Очаквам с нетърпение и да те изсуша — той се пресегна и взе голяма бяла хавлия. — Ставай.

Софи нерешително прехапа долната си устна. И преди се бе намирала близо до него — толкова близо, колкото двама души биха могли да бъдат, — но не бе достатъчно опитна, че да се изправи гола пред него, без да почувства огромно притеснение.

Бенедикт леко се усмихна и разгъна хавлията. Задържа я разперена, извърна поглед и каза:

— Ще те увия, преди да успея да видя каквото и да било.

Софи си пое дълбоко въздух и по някаква странна причина й се стори, че това конкретно действие ще бележи началото на остатъка от живота й.

Бенедикт нежно обви хавлията около нея и накрая повдигна краищата към лицето й. Попи малките капки вода от кожата й, наведе се и я целуна.

— Радвам се, че си тук — измърмори.

— Аз също.

Докосна брадичката й. Погледът му не се отдели от нейния и тя се почувства така сякаш очите му докосват нейните. След това я целуна изключително леко и нежно. Софи не се чувстваше просто обичана, чувстваше се издигната на пиедестал.

— Би трябвало да изчакам до понеделник — изрече той, — но не искам.

— Не искам да чакаш.

Той отново я целуна, този път по-настойчиво.

— Толкова си красива — измърмори. — Ти си всичко, за което съм мечтал.

Устните му бяха върху бузата, брадичката, врата й и всяка целувка, всяко гризване разколебаваше равновесието и спираше дъха й. Сигурна бе, че краката й няма да издържат и силата й ще се стопи под напора на тази нежна атака. Точно когато бе убедена, че ще се свлече на пода, той я взе в обятията си и я понесе към леглото.

— В сърцето ми ти вече си моя съпруга — закле се той докато я настаняваше сред възглавниците. Дъхът на Софи спря. — След сватбата ни ще бъде законно, благословено от Бога и хората, но точно сега… — гласът му стана дрезгав и той се надигна на лакът, за да може да вижда очите й — точно в този момент е истина.

Софи протегна ръка, докосна лицето му и прошепна:

— Обичам те. Винаги съм те обичала. Мисля, че те обичах още преди да те познавам.

Той се наведе, за да продължи да я целува, но тя го спря.

— Не, почакай.

Устните му бяха на сантиметри от нейните.

— На бала — гласът й бе странно треперлив, — още преди да те видя, аз те усетих. Беше като предчувствие. Вълшебство. Имаше нещо във въздуха. И когато се обърнах, ти беше там, сякаш ме чакаше. Тогава разбрах, че ти си причината да се промъкна на този бал — една-единствена сълза намокри бузата му. — Ти си причината да ме има — продължи тя меко. — Причината да се родя.

Той отвори уста и за секунда Софи бе абсолютно сигурна, че ще каже нещо, но се чу единствено някакъв дрезгав звук и тя разбра, че е обхванат от толкова силни емоции, че не може да говори.

Това я обезоръжи.

Бенедикт отново я целуна, опитвайки се да й покаже това, което не можеше да изрази с думи. Не бе смятал, че може да я обича повече отколкото преди пет секунди, но когато изрече… когато му каза… Сърцето му сякаш порасна многократно и му се струваше, че ще се пръсне.

Обичаше я.

Внезапно светът се оказа много просто място. Обичаше я и това бе единственото, което имаше значение.

Халатът му и нейната хавлия изчезнаха. Бяха кожа до кожа и той я боготвореше с ръце и устни. Искаше тя да разбере колко силно се нуждае от нея и да изпита същото желание.

— О, Софи — простена той. Успя да произнесе единствено името й. — Софи, Софи, Софи.

Тя му се усмихна и на него внезапно му се прииска да се разсмее. Беше щастлив. Толкова щастлив.

Усещането беше прекрасно.

Премести се над нея, готов да я направи своя. Беше различно от предишния път, когато и двамата бяха повлечени от водовъртежа на чувствата. Този път всичко бе съзнателно. Бяха избрали не просто страстта, бяха се избрали един друг.

— Ти си моя — очите му не се отделяха от нейните докато навлизаше в тялото й. — Моя си.

Много по-късно, когато лежаха изтощени в обятията си, той доближи устни до ухото й и прошепна:

— И аз съм твой.

* * *

Няколко часа по-късно Софи се прозя и примигна докато се разсънваше. Зачуди се защо се чувства толкова прекрасно и уютно, и…

— Бенедикт! — ахна. — Колко е часът?

Той не отговори, затова тя го стисна за рамото и силно го разтърси.

— Бенедикт! Бенедикт!

Той изръмжа и се претърколи.

— Спя.

— Колко е часът?

Той зарови лице във възглавницата.

— Нямам никаква представа.

— Трябваше да бъда в къщата на майка ти в седем.

— Единадесет — измърмори той.

— Седем!

Отвори едно око. Изглежда му костваше голямо усилие.

— Знаеше, че няма да успееш до седем, когато реши да вземеш вана.

— Зная, но не очаквах да стане много след девет.

Бенедикт примигна няколко пъти и огледа стаята.

— Не мисля, че ще успееш…

Само че тя вече бе зърнала часовника на камината и се задъхваше.

— Добре ли си?

— Три сутринта е!

Той се усмихна.

— Значи може да останеш за през нощта.

— Бенедикт!

— Не би искала да будиш някой от слугите, нали? Сигурен съм, че всички вече спят.

— Но аз…

— Имай милост, жено — помоли той накрая. — Ще се женя за теб следващата седмица.

Това прикова вниманието й.

— Следващата седмица?

Той се опита да запази сериозно изражение.

— Най-добре е човек да урежда нещата колкото е възможно по-бързо.

— Защо?

— Защо? — повтори той.

— Да. Защо?

— Ъъъ, ами, плъзват клюки и така нататък.

Устните й се разтвориха, а очите й се разшириха.

— Мислиш ли, че лейди Уисълдаун ще пише за мен?

— Боже, надявам се, че не — измърмори той.

Лицето й посърна.

— Е, предполагам, че може и да го направи. Защо, за бога, го искаш?

— Чета рубриката й от години. Винаги съм мечтала да видя името си там.

Той поклати глава.

— Имаш много странни мечти.

— Бенедикт!

— Много добре, да, предполагам, че лейди Уисълдаун ще съобщи за брака ни, ако не преди церемонията, то не много дълго след нея. Дяволска жена.

— Иска ми се да знаех коя е.

— Ти и половин Лондон.

— Аз и цял Лондон, — после въздъхна и изрече не много убедително: — Наистина трябва да вървя. Майка ти сигурно се тревожи за мен.

Той сви рамене.

— Знае къде си.

— Но ще си развали мнението за мен.

— Съмнявам се. Ще ти позволи малко свобода, предвид, че ще се оженим след три дни.

— Три дни? — извика тя. — Нали каза следващата седмица?

— Следващата седмица е след три дни.

Софи се намръщи.

— О, прав си. Значи в понеделник?

Той доволно кимна.

— Представи си — каза тя. — В Уисълдаун ще пише за мен.

Той се подпря на лакът и подозрително я изгледа.

— Нямаш търпение да се омъжиш за мен — попита развеселено, — или просто се вълнуваш, че ще те споменат в Уисълдаун?

Тя игриво го тупна по рамото.

— Всъщност — замислено изрече той, — вече си присъствала там.

— Така ли? Кога?

— След бала с маски. Лейди Уисълдаун отбеляза, че съм бил омаян от загадъчна дама в сребристо. Колкото и да се опитва, не можа да разкрие самоличността ти — той се ухили. — Това може да се окаже единствената тайна в Лондон, която не е успяла да разкрие.

Лицето на Софи веднага стана сериозно и тя леко се отдалечи от него.

— О, Бенедикт. Трябва… Искам… Тоест… — тя спря и отмести поглед за няколко секунди преди отново да се обърне към него. — Съжалявам.

Той мислеше да я дръпне обратно в обятията си, но тя изглеждаше толкова искрена, че нямаше друг избор, освен да приеме думите й сериозно.

— За какво?

— За това, че не ти казах коя съм. Беше грешка — прехапа устни. — Е, не точно грешка.

Той леко се отдръпна назад.

— А какво?

— Не зная. Не мога да обясня защо направих това, което направих, но просто… — продължи да хапе устните си.

Той започна да се тревожи, че може да си нанесе трайна вреда. Софи въздъхна.

— Не ти казах веднага, защото сякаш нямаше смисъл да го правя. Бях сигурна, че ще се разделим веднага щом напуснем дома на семейство Кавендър. Но после ти се разболя и се наложи да се грижа за теб, и не ме разпозна, и…

Той допря пръст до устните й.

— Няма значение.

Веждите й подскочиха нагоре. Като че ли имаше голямо значение онази вечер. Той не знаеше защо, но просто не искаше да води сериозен разговор в момента.

— Много неща се промениха от тогава.

— Не искаш ли да знаеш защо не ти казах коя съм?

Той докосна бузата й:

— Зная коя си — тя прехапа устните си. — А искаш ли да чуеш най-забавната част? — продължи Бенедикт. — Знаеш ли коя е една от причините да се колебая толкова преди напълно да ти отдам сърцето си? Пазех частица от него за дамата от бала с надеждата, че някой ден ще я намеря.

— О, Бенедикт — въздъхна тя, развълнувана от думите му и в същото време нещастна, защото толкова го бе наранила.

— Да реша да се оженя за теб означаваше да изоставя мечтата си за сватба с нея — тихо продължи той. — Каква ирония, нали?

— Съжалявам, че те нараних като не разкрих самоличността си — изрече тя, без да го поглежда, — но не съжалявам, че го направих. Това звучи ли ти смислено? — той не отговори. — Мисля, че отново бих сторила същото.

Той продължи да мълчи, а Софи започна да изпитва безпокойство.

— Просто в онзи момент ми изглеждаше правилно — настоя тя. — Не би имало никакъв смисъл да ти кажа, че аз съм била жената на бала с маски.

— Щях да знам истината — меко каза той.

— Да, и какво щеше да направиш с тази истина? — тя седна и дръпна завивките, за да ги пъхне под мишниците си. — Щеше да искаш загадъчната жена да ти стане любовница, точно както пожела и прислужницата.

Той замълча, взирайки се в лицето й.

— Мисля, че се опитвам да кажа — бързо продължи Софи, — че ако от самото начало знаех това, което знам сега, щях да направя нещо. Но не беше така и смятах, че сърцето ми ще бъде разбито и… — последните думи я задавиха и тя неспокойно започна да оглежда лицето му за някакви следа от емоции. — Моля те, кажи нещо.

— Обичам те.

Това бе единственото, от което тя имаше нужда.