Дончо Цончев
Правилата (26)

Моят сън в Токио продължи тъй, както си беше започнал в София, на летището — неистински щастлив, объркано бърз и невероятен.

Никога не съм успявал да разкажа сън — сигурно и този няма да мога. Помня само отделни думи, петна, звуци, мелодии. Имената на моите момчета във вестниците и микрофоните помня.

Една снимка в японския ежедневник за спорт, на която те вървят заедно с мен и нещо говорим.

Гонгът преди първата среща. (Честта да открие нашия път към победите се падна на дребния, жилав като каиш и много хитър в играта Гаринчев.)

И тази минутна почивка все помня, след първата част от първата среща — тази най-дълга минута в живота ми, когато не успях да кажа на Гаринчев съвсем нищо от онова, което можех, а той — непрекъснато веселият Гаринчев — деликатно се бършеше с кърпата от потта, кимаше ми разсеяно „да, да, ясно, разбира се“ и накрая, когато гонгът удари да почват отново, ми каза задъхано и небрежно:

— Виж какво, аз сега ще му…

Напсува го, намигна ми, отиде в средата на тепиха и след тридесет и пет секунди го тушира…

И други няколко изречения стърчат тъй в щастливия: сън — кога неочаквано смешни, кога замайващо сладки, кога каращи ме да изтръпна.

Две от тези изречения каза бай Цани още в началото:

— Ей, тия, на Бабов хлапаците, наистина малко се различават от другите. Само че в обратния смисъл. По дисциплина, поведение и режим те могат да служат за пример на цялата българска група!

Една декларация на Ножаров, когато вече имаше сигурен бронзов медал и ръководството го оцени като отлично постижение:

— Че то… аз — смънка Александър неловко — чак сега… почвам сериозно.

И наистина той успя да изкачи още едно стъпало нагоре, с което — по моето мнение — надмина себе си и така стана „сребърното Дете“.

Разбира се, от всичко най-добре помня онзи момент, в който Иван Саботинов дойде заедно с Пери Гомера и ме попита:

— Другарю Бабов, аз… мога ли да изляза из града?

Той беше свършил своите срещи. Получаваше сребърния медал в „полутежка“. Не можеше да се яви на финала поради тежка травма в ръката. Финалист беше Пери Гомера, след като Саботинов бе преодолял Габаридзе. Гомера знаеше отлично, че Габаридзе е по-силен от него и тази лекарска забрана над Саботинов всъщност беше неочакван подарък — тя го правеше шампион. Той канеше Саботинов да излязат, да му благодари. Лично аз се ядосвах, че Габаридзе не взе титлата, след като Иван Саботинов се контузи и я изпусна. На един от двамата тя повече прилягаше, отколкото на Пери Гомера. Такова беше и официалното мнение. Впрочем ето една извадка от японски вестник след срещата Резо Габаридзе — Иван Саботинов:

„Най-драматичната битка на първенството! В нея видяхме буквално два мургави лъва — съветския и българския. В началото на срещата везните висяха хоризонтално. Във втората част Габаридзе надделя рязко и в третата вече водеше с четири точки. Оставаха двадесет и две секунди до края на срещата, когато настъпи обратът. Саботинов тушира своя противник, макар и с цената на тежка контузия. Явяването на Саботинов срещу Гомера — в спора за шампионската титла — е проблематично. Българският лекар е казал своето категорично «не». Треньорите на българите естествено ще се съобразят с него. Впрочем те вече си осигуриха твърде много медали“.

И тъй Гомера и Саботинов стояха пред мен и чакаха отговор. Аз казах:

— Ще си помисля, Иване. Ще ти кажа по-късно. Като свършат борбите довечера.

Почти същите думи чух после и аз — от бай Цани, с когото споделих своето намерение да го пусна. Само че старият Цани Петров се почеса и добави:

— Абе, Коста… защо ти е на баир лозе?

Трябваше ми. Исках го. Действителният успех беше постигнат, сега ме блазнеше нещо отгоре. Това „нещо отгоре“ беше идеята ми да пусна Иван Саботинов сам в многомилионния чужд град. Този Иван Саботинов, който нямаше право да излиза извън оградата на едно училище…

Още по време на схватките говорих с водача на групата. За моя изненада той каза просто:

— Пусни го, разбира се. Ние след това, след утрешните финали и раздаването на медалите, ще пуснем и без това всички. Ще ги разходим по някои забележителности на града и околностите групово, а след това всеки ще има свое лично свободно време. Да си купят нещо, да поскитат, където си искат. Защо да не го пуснеш?

На раздяла с Иван само го попитах:

— Кога ще се прибереш?

Той сви рамене, погледна Гомера, който каза на развален руски:

— Не много рано, ако може…

— Добре — казах. — В един.

И те тръгнаха.

Иван се обърна и ме погледна.