Пенчо Славейков
Болния монах

С години той на дървеният одър

лежеше. Но в плътта му помъртвяла

духът бе жив, и погледа му бодър

неземна тиха светлина огряла.

 

В килията да го споходят сума

дохождаха; и вижда той как спира

на устните им недомълвна дума:

„Нещастника, той още не умира!“

 

По себе си живота те цениха,

отсъждайки за себе си отсъда…

И гледаше ги той с усмивка тиха,

прозрял в душа им тъмна и оскъда.

 

И мислено десница той издига,

благоговейно чело да прекръсти —

че, схванати като че ли с верига,

недвижни бяха неговите пръсти.

 

И нямо устни шепнеха молитва:

„О, дай ми, боже, в мъка да живея:

с неволята веднаж започнал битва

да продължа — и не да надделея…

 

Ти повели и аз при теб ще дойда.

Но подари ми дни и още мъка

да славя теб в световната несгода,

безног, недвижен, в немощ и несръка.

 

От мен да чуят твоята възслава,

тез, дето им е своя мисъл чужда —

над скръб и мъка как се възвисява,

комуто е живота висша нужда.

 

Те нека бъдат здрави… Во неволя

за мен си ти отсъдил да живея…

Те слаби са в мощта на твойта воля —

аз в немощта си, боже, силен с нея.“