Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Допълнителни корекции
zelenkroki (2013)
Източник
liternet.bg

Източник: П. П. Славейков. На Острова на блажените. Ред. и бел. А. Тодоров. Варна: LiterNet, 2001–2002.

 

 

Илюстрации: Никола Петров, 1910

 

Цялото заглавие на книгата е „На Острова на блажените. Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете преведени от Пенчо Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров. Издателя Александър Паскалев печата антологията в придворната печатница на Иван Кадела, София, 1910 година, месец ноемврий, в две хиледи книги на брой“.

 

Издание:

П. П. Славейков

Събрани съчинения в осем тома. Т.2.

Ред. и бел. А. Тодоров. София, 1958.

 

Редактор: Лилия Кацкова

Художник: Александър Поплилов

Худ. редактор: Елена Маринчева

Техн. редактор: Ветка Гуджунова

Коректор: Жулиета Койчева

 

Формат: 16/54/78;

Тираж 12000 екз.

Печатни коли 22

Изд. коли: 15.84

Л.к. IV

Поръчка №81|1958 г. на издателство „Български писател“

Дадена за набор на 18.VI.1958 г.

Излязла от печат на 30.VIII.1958 г.

 

Цена 11.00 лв

Книжно тяло: 7.00 лв; подвързия: 3.50 лв.; обложка и приложения: 0.50.

 

ДКП „Дечо Стефанов“ — София

История

  1. — Добавяне

Това е реч за моя роден край.

Мълчат я всички. Ще я кажа аз:

 

„Защо е тая врява? За умрелий

пред десетина века славен цар?

За мъртвото на мъртвия? Вий, живи, —

задачите на наште дни, делата

на днешните, и злоба и любов

те да ни вдъхват. Те да ни вълнуват!

Безсмислено живота се живей —

там, дето само минало се слави.

Наистина, живот не е в което

живеем само днес; и туй, което

е вече мъртво, е живот и то, —

че то е част от нашто битие…

В такава само, во такава смисъл,

умрелий преди десет века цар

е жив и днес: на своя славен подвиг

подир смъртта. Но мисълта, която

в живота го е водила и всички

и планове и цели, те са мъртви,

обеззначени, овехтели с време

на слънцето на новия живот.

И тях ли вие славите? Вий, живи!

Под слънцето, и днес и всеки ден,

на почвата на времето, растат

рой мисли, цели, планове, и който

е с воля в плът да ги превърне, той е

създател и стопанин на живота!

Възславяйте човека — не делата,

а волята му в тез дела, — това,

което би научило и вас

на почвата на свойто време, воля

да проявите, воля зарад подвиг.

От вихрите на бесните инстинкти

бичуван, див един народ се люшка

насам-натам, — случайно накъдето

го стръв подмамя. Глутница народ!

И неговата воля го обузда

и даде му начало в смисълта

на неговото земно битие…

Минаха дни, години, векове

и на живота слънцето безброй

неща тук с дните изсуши. И днес,

когато минал идеал не храни

душите ни, ний люшкаме се пак

безсмислено в живота. Но в купнежа

за онзи, който в наши дни ще дойде

да създаде и стопани живота, —

на миналото празниците мен

не могат ме увлече и отвлече.

Не в тържества по улици и стъгди,

а в тишината на сърцето се

такава слава слави и празнува

такъва празник. Светлий образ

на миналото с тиха светлина

в душата на потомците да грее.

То огъня на днес не е! Когато

тоз огън пламне — ний сами огнища

за него сме, и ний сами когато

на подвига на наште дни ще бъдем

свидетели — и той пред нас въстане,

хероя горд на нашите мечти

и мисли, цели, планове… тогава

по улици и стъгди сам ще тръгна,

и моя глас атом ще бъде в ревът

на тез, които тичат по хероя.

 

Во тишината на сърцето аз

на миналото празника празнувам…

А чашата наздравна, — нея спастрям

за онзи горд стопанин на живота,

чиято воля свлада наште дни!“

Бележки

[0] Силно изменено в сравнение с ръкописа в „Преди мълчанието“, където е отбелязана датата на написването му — 15 май 1907 г. В тоя ръкопис „Спастрена наздравица“ представлява сцена-разговор на трима приятели: в деня, когато се празнува паметта на стар български цар, те са отишли в гората. Ето разговора на тримата в ръкописа:

Първий

 

Народен празник, а пък ний в гората

избягахме. Ще излежим на сянка

под буките един тържествен ден.

Не е тъй ред. Ний трябаше в града

днес да останем.

 

Вторий

 

        Столичния прах

да гълтаме! А тука тъй е тихо,

тъй за самотност изворчето шепне

и за молитва кани. Ако има

за празник нещо в твоята душа,

гората е храм божий — отпразнувай,

поете, своя празник във гората.

Свенлив и тих, а дай му все тълпа,

вик, шум и врява.

 

Третий

 

        Да, и мен се струва,

в природата, но може —

 

Вторий

 

                Оставете

тез можания! Един ден дошле

в природата, и него ще покварят

с мъдрувания. И поне да има

защо! Умрял преди десетина века

цар някакъв си… оставете в мир

костите му, и паметта на мъртвий!

Задачите на наште дни, делата

на наште хора, злоба и любов

те да ни вдъхват, те да ни вълнуват.

Живее всяко време с свои болки

и идеали! Подвиг! Славен подвиг —

сган някаква татари, печенеги

във името на Богочеловека

да кръстиш — да им кръстиш имената!

И кръстени те пак са диви. Чу

как почнаха от снощи да реват,

тъй при Бориса както са ревали.

И днеска те цял ден ще да реват.

Пий и реви, реви и пий — това

е за сганта народно тържество,

културен празник!… Видял за изгодно

да изневери своя си народ,

и, с помощта на нов бог, да пристегне

на роба вече хлабите вериги, —

измамник цар, простак народ — о, да,

дай нова вяра, отведи в небето

от земните неволи мътний поглед —

в душата му втълпи, че всяка власт

от бога е… че води сметка той…

Измамник цар, простак народ! реви —

поне след десет века изреви

ти робщината и стани народ!

 

Първий

 

Слова, слова, приятелю. От тях

не вее свежий вятър на живота;

миришат те на книга.

 

Вторий

 

                Та какво!

Нима не е и книгата живот?

Нима живот е само туй, що се

по улиците кряска?

 

Третий

 

                Друже мой,

това, що се по улиците кряска,

то на живота дава съдържане.

Живот е всичко, във което ний

живеем. Даже и онуй, което

е вече мъртво, е живот и то, —

че то е част от нашто битие.

Живот е всичко. Но къде е туй,

живот което ни живота дава?

 

Първий

 

В живота!

 

Вторий

 

В мисълта!

 

Третий

 

                В човека!

Живот и мисли то са празни думи,

ценят се те като пари от книга —

ако зад тях се чуе звън от злато.

Цена на всяка ценност е живота!

В последния стих „живота“ е задраскано и над него е написано „човек“.

Не сочим другите стихове, представляващи продължение на словото на „Третий“; те, с някои неголеми разлики, са като текста на „Спастрена наздравица“ в антологията. Пенчо Славейков е решил да премахне сценичната (разговорна) форма на своята творба — и затова я започва в антологията с думите: „Това е реч за моя роден край. — Мълчат я всички. Ще я кажа аз“. Като използува думите на „Третий“, той е създал от тях монолог.

В 1907 г. са били организирани тържества по случай 1000-годишнината от смъртта на цар Борис (умрял на 15 май 907 г.). За него са следователно думите в „Спастрена наздравица“ за умрелия „пред десетина века славен цар“. В неправилното отричане на прогресивната роля на покръстването Славейков е повлиян от Нитче, който противопоставя на християнството „варварската сила“ на езичеството.

Край