Силвия Дей
Открита пред теб (15)

14

Следващата сутрин ми се струваше странно сюрреалистична. Успях някак да стигна до работа, но до обяд се движех като в ледена мъгла. Непрекъснато ми беше студено, въпреки че бях облякла жилетка върху блузата и бях наметнала шал, който никак не подхождаше на останалото. Отнемаше ми доста по-дълго от обичайното време да осмисля и най-елементарния въпрос и не можех да се отърся от усещането за ужас. Гидиън не се опита да се свърже с мен.

След есемеса, който му изпратих снощи, не последва какъвто и да е отговор нито на телефона, нито на електронната ми поща. Не получих съобщение и в офиса.

Мълчанието му ме измъчваше. Особено след като видях онлайн снимките и любителските клипчета, заснети по време на сцената, разиграла се между нас в Брайънт парк. Изпитах горчиво-сладко чувство, когато видях страстта и болезнения копнеж, изписани по лицата ни, облекчението от това, че отново сме заедно.

Болката стисна още по-силно гърдите ми. Гидиън.

Ако това бе краят, дали някога щях да спра да мисля за него и да мечтая да сме заедно?

Опитвах се да овладея чувствата си. Днес Марк имаше среща с Гидиън. Може би затова той не бързаше да се свърже с мен. А може би беше прекалено зает. Нямаше никакво съмнение, че е, знаех колко претрупан е графикът му. А и доколкото си спомнях, все още имахме уговорка да отидем заедно на фитнес след работа. Въздъхнах и си казах, че нещата все някак ще се оправят. Просто трябваше да се оправят.

Точно в дванайсет без петнайсет телефонът на бюрото ми иззвъня. По номера разбрах, че ме търсят от рецепцията, въздъхнах разочаровано и вдигнах слушалката.

— Здрасти, Ева! — поздрави ме весело Мегуми. — Магдалин Перес е тук, иска да се срещне с теб.

— Така ли? — Вперих поглед в монитора, бях объркана и ядосана.

Дали снимките от Брайънт парк бяха накарали Магдалин да изпълзи от леговището си? Не ме интересуваше каква е причината да е тук, нямах никакво желание да разговарям с нея.

— Моля те, би ли я задържала при теб? Имам да свърша малко работа.

— Разбира се. Ще я поканя да седне.

Затворих, извадих мобилния си телефон и потърсих номера на офиса на Гидиън. Позвъних и изпитах огромно облекчение, когато чух гласа на Скот.

— Здрасти, Скот! Обажда се Ева Трамел.

— Здрасти, Ева! С господин Крос ли искаш да говориш? В момента е в среща, но мога да те свържа.

— Не, не го притеснявай.

— Няма да има нищо против, такива са нарежданията му.

Думите ми подействаха успокоително.

— Извинявай, че те занимавам с това, но имам една молба към теб.

— Всичко, което пожелаеш. И това е нареждане. — Веселият му тон ме накара да се почувствам още по-добре.

— Магдалин Перес чака долу на двайсетия етаж. Честно казано, единственото общо между нас с Гидиън, което само по себе си не е добре. Ако има нещо да каже, по-добре да разговаря с шефа ти. Затова би ли изпратил някой да я придружи до кабинета му.

— Никакъв проблем. Веднага ще изпратя.

— Много ти благодаря, Скот.

— За мен е удоволствие, Ева.

Затворих телефона и се отпуснах на стола, вече се чувствах по-добре и бях особено горда с това, че не се поддадох на ревността. Макар никак да не ми харесваше мисълта, че тя ще прекара време с Гидиън, не бях излъгала, когато казах, че му имам доверие. Вярвах, че изпитва искрени и дълбоки чувства към мен. Просто не бях сигурна, че са достатъчни, за да преодолеят инстинкта му за самосъхранение.

Мегуми звънна отново.

— О, господи! — възкликна тя през смях. — Само да бе видяла изражението й, когато този човек дойде да я вземе.

— Чудесно — засмях се и аз. — Предположих, че е дошла да създава неприятности. Значи я няма, така ли?

— Точно така.

— Благодаря ти.

Прекосих късия коридор и надникнах през вратата на Марк, за да попитам дали иска да му взема нещо за обяд.

— Не, благодаря. Ще съм прекалено нервен, за да ям преди срещата с Крос. А каквото и да донесеш, ще е престояло твърде дълго след нея.

— Какво ще кажеш за един протеинов шейк? Ще ти даде малко енергия преди истинското хапване.

— Звучи чудесно. — В тъмните му очи проблесна усмивка. — Вземи нещо, което върви с водка, за да вляза в подходящо настроение.

— Има ли нещо, което не обичаш? Някакви алергии?

— Няма.

— Добре. Ще се върна след час.

Знаех точно къде да отида. Мястото, което имах предвид, се намираше на няколко преки. Предлагаха шейкове, салати и доста богат избор от приготвени на място сандвичи.

Отправих се надолу, като през цялото време се опитвах да не мисля за пълното мълчание на Гидиън. Очаквах да получа някаква вест от него след случката с Магдалин. Липсата на каквато и да е реакция ме караше да се тревожа още повече. Излязох на улицата през въртящата се врата и почти не забелязах мъжа, който слезе от задната седалка на една лимузина, докато не чух да произнася името ми.

Обърнах се и видях, че срещу мен стои Кристофър Видал.

— О, здрасти! — поздравих го аз. — Как си?

— Сега, като те видях, се чувствам много по-добре. Изглеждаш фантастично.

— Благодаря. Същото важи и за теб.

Макар че бе съвсем различен от Гидиън, с червеникавокафявите си къдрици, зеленикави очи и очарователна усмивка той беше привлекателен по свой собствен начин. И изглеждаше много секси в широките дънки с огромни джобове и кремав пуловер с остро деколте.

— При брат си ли идваш? — попитах аз.

— Да, както и при теб.

— При мен ли?

— На обяд ли отиваш? Ще дойда с теб и ще ти обясня.

За момент си спомних предупреждението на Гидиън да стоя далече от Кристофър, но предположих, че вече ми има доверие. Особено по отношение на брат си.

— Отивам в една закусвалня малко по-нагоре по улицата — обясних аз. — Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се.

Тръгнахме.

— Защо искаш да ме видиш? — попитах аз, бях прекалено любопитна, за да изчакам.

Той бръкна в дълбокия джоб на дънките си и извади официална покана в луксозен плик.

— Дойдох да те поканя на градинското парти, което родителите ми дават в имението си в неделя. Ще бъде нещо средно между бизнес и забавление. Много от музикантите, които имат договор с „Видал рекърдс“, ще са там. Помислих си, че ще е чудесна възможност за съквартиранта ти да създаде нови връзки, външният му вид е доста подходящ за музикални клипове.

— Би било чудесно! — въодушевих се аз.

Кристофър се усмихна и ми подаде поканата.

— И двамата ще се забавлявате. Никой не умее да организира парти по-добре от майка ми.

Хвърлих бърз поглед на плика в ръката ми. Защо Гидиън не бе споменал нищо за това?

— Ако се чудиш защо Гидиън не ти е казал нищо за партито — Кристофър сякаш бе прочел мислите ми, — то е, защото той няма да дойде. Никога не идва. Въпреки че държи основния пакет акции в компанията, ми се струва, че музикалната индустрия и изобщо музикантите са твърде непредсказуеми за неговия вкус. Вече знаеш какъв е.

Мрачен и напрегнат. Неустоимо привлекателен и невероятно секси. Да, вече знаех какъв е. И знаех, че държи на всяка цена да е наясно в какво точно се забърква. В този момент стигнахме до закусвалнята, влязохме вътре и се наредихме на опашка.

— Тук мирише страхотно — каза Кристофър, докато пишеше някакво съобщение, забил поглед в телефона си.

— Вярвай ми, храната тук наистина е чудесна.

Той се засмя с очарователна момчешка усмивка, която със сигурност караше почти всяка жена да изпада във възторг.

— Родителите ми нямат търпение да се запознаят с теб, Ева.

— Така ли?

— Снимките, на които сте двамата с Гидиън, бяха истинска изненада. Приятна изненада — уточни той, когато видя, че потръпнах. — За първи път го виждаме толкова хлътнал по жената, с която излиза.

Въздъхнах при мисълта, че точно в момента едва ли е особено хлътнал по мен. Дали не допуснах ужасна грешка, като го оставих сам снощи?

Когато дойде нашият ред, поръчах препечен сандвич със зеленчуци и сирене и два шейка от нар. Помолих ги да добавят протеини в единия и да ми го дадат след около половин час, защото имах намерение да хапна на място. Кристофър си поръча същото и едва успяхме да си намерим маса в претъпканото заведение.

Разговаряхме за работа, смяхме се на едно клипче за бебешки храни, станало вайръл напоследък, както и на някои истории от кухнята за музиканти, с които Кристофър беше работил. Времето мина бързо и когато се разделихме пред входа на „Кросфайър“, вече изпитвах искрена симпатия.

Качих се на двайсетия етаж и заварих Марк все още да седи на бюрото. Усмихна се, макар да бе потънал в работата.

— Мисля, ще е по-добре да не присъствам на тази среща — започнах аз, — освен ако наистина не се нуждаеш от мен.

Видях в погледа му облекчение, макар умело да се опита да го прикрие. Това не ме обиди. Стресът беше голям и не бе необходимо Марк да се съобразява с бурната ми връзка с Гидиън, докато обсъждат важна сделка.

— Златна си, Ева, знаеш ли?

Усмихнах се и оставих чашата пред него.

— Изпий си шейка. Много е вкусен, а протеинът ще те засити за известно време. Ще бъда на бюрото си, ако ти потрябвам.

Още преди да оставя чантата си в чекмеджето, написах съобщение на Кари, в което го питах дали има някакви планове за неделя и дали би искал да отиде на партито на „Видал рекърдс“. След това отново се съсредоточих върху работата. Започнах да организирам файловете на Марк в сървъра и да ги подреждам по директории, така че лесно да съставяме портфолиа в движение.

Когато Марк тръгна за срещата с Гидиън, пулсът ми се ускори и стомахът ми се сви в тревожно очакване. Не можех да повярвам, че се вълнувам толкова само от мисълта, че знам точно какво прави Гидиън в момента и че ще си помисли за мен, когато види Марк. Надявах се да ми се обади, след като приключат. Тази мисъл доста подобри настроението ми.

Прекарах следващия час в трескаво очакване да науча как е минала срещата. Когато Марк се появи, леко подскачайки и широко усмихнат, станах от стола и му изръкоплясках.

Той направи елегантен театрален поклон.

— Благодаря ви, госпожице Трамел!

— Толкова се радвам за теб!

— Крос ме помоли да ти предам това — каза той и ми подаде запечатан кафяв плик. — Ела в кабинета ми и ще ти разкажа подробностите.

Пликът беше доста тежък и вътре нещо дрънчеше. Напипах съдържанието му и разбрах какво е още преди да го отворя, но пак се присвих като от удар, когато ключовете се изсипаха в дланта ми. Задъхвах се. Никога досега не бях изпитвала такава болка. Прочетох написаното на поставената в плика картичка:

„Благодаря ти, Ева. За всичко.

Твой: Г.“

Това беше писмо за сбогом. Нямаше как да не е. Иначе щеше да ми даде ключовете след работа, на път за фитнеса.

Ушите ми забучаха застрашително и усетих, че ми прилошава. Зави ми се свят. Загубих ориентация. Бях уплашена и наранена. Бях бясна. Освен това бях на работа.

Затворих очи и стиснах юмруци, опитвайки се да дойда на себе си и да потисна огромното си желание да се кача на горния етаж и да нарека Гидиън страхливец. Вероятно ме възприемаше като заплаха, като неканен и нежелан гост, който бе нахлул в подредения му свят и го беше объркал. Някой, който беше очаквал да получи от него нещо повече от прекрасно тяло и тлъста банкова сметка.

Събрах всички тези емоции и ги затворих зад стъклена стена в съзнанието си. Така, макар през цялото време да усещах присъствието им, успях да издържа до края на работния ден в офиса. До момента, в който станах от бюрото си и се отправих надолу, Гидиън не се беше обадил. Когато излизах от „Кросфайър“, бях такава емоционална развалина, че не чувствах нищо друго, освен острата болка на отчаянието.

Стигнах до фитнеса. Спрях да мисля за каквото и да било и вложих цялата си енергия на пътечката. Бягах от мъката, която така или иначе щеше да ме връхлети съвсем скоро. Тичах, докато по тялото и лицето ми потекоха струйки пот. Краката ми започнаха да се огъват и бях принудена да спра.

Когато влязох под душа, бях капнала от умора. След това се обадих на майка ми и я помолих да изпрати Кланси да ме вземе за срещата с доктор Питърсън. Докато се обличах, положих неимоверни усилия да събера последните си сили и да се справя със задачата, която предстоеше. След това щях да се прибера вкъщи и да се строполя в леглото.

Стоях на бордюра и чаках колата да ме вземе. Чувствах се така, сякаш между мен и заобикалящите ме хора се бе издигнала стена. Кланси спря, излезе да ми отвори вратата и аз с изненада открих, че майка ми вече се е настанила отзад. Все още беше рано. Предполагах, че колата ще ме отведе до апартамента й със Стантън и ще се наложи да я чакам поне двайсет минути да се приготви. Обикновено се случваше така.

— Здрасти, мамо! — поздравих аз вяло и се вмъкнах на седалката до нея.

— Как си могла, Ева? — Тя плачеше и бършеше сълзите си в кърпичка с монограм. Лицето й, макар и зачервено и мокро, бе все така красиво. — Защо го направи? — изхлипа тя.

Държанието й ме накара за момент да забравя собственото си нещастие.

— Какво съм направила този път? — попитах намръщено.

Едва ли новият ми мобилен телефон, ако е разбрала отнякъде за него, би могъл да предизвика такава драма. А раздялата ми с Гидиън бе настъпила само преди няколко часа, така че не би могла да знае.

— Разказала си на Гидиън Крос за това… което се случи. — Долната й устна трепереше от напрежение.

Извърнах рязко глава, бях шокирана. Откъде можеше да знае? Господи… Да не подслушваше апартамента ми? Или бе сложила някакво устройство в чантата ми?

— Какво?

— Не се прави, че не разбираш.

— Откъде знаеш, че съм му казала? — прошепнах с болка. — Разговаряхме за това едва снощи.

— Днес е ходил да говори с Ричард по този въпрос.

Опитах се да си представя изражението на Стантън по време на разговора. Бях сигурна, че не го е приел никак добре.

— Защо го е направил?

— Искал да разбере какви предпазни мерки сме взели, за да не изтича информация. Искал да знае къде е Нейтън. — Тя отново се разплака. — Настоявал е да знае всичко.

Стиснах зъби. Не бях сигурна какви бяха мотивите на Гидиън, но предположението, че ме е изоставил заради Нейтън и сега иска да се убеди, че няма да избухне скандал, ме нарани повече от всичко. Започнах да се гърча от болка, гърбът ми се изви като дъга, далеч от облегалката. Мислех, че това, което ни разделя, е неговото минало, а се оказа, че е моето.

За първи път бях доволна, че майка ми е толкова вглъбена в себе си, че не забелязва колко съм разстроена.

— Той има право да знае — едва промълвих. Сама не можах да позная гласа си. — И има право да опита да се предпази от евентуалните удари.

— Никога не си споделяла това с предишните си гаджета.

— Никога досега не съм излизала с мъж, който само като кихне и се появява на първите страници. — Вперих поглед през прозореца на колата, трафикът ставаше все по-натоварен. — Всичко, което има общо с Гидиън Крос и „Крос индъстрис“, се превръща в световна новина, мамо. Той няма нищо общо с момчетата, с които излизах в колежа.

Тя продължи да ми говори нещо, но аз изобщо не я чувах. Затворих се в себе си. Само така можех да се спася от реалността, която ми причиняваше непоносима болка.

* * *

Кабинетът на доктор Питърсън беше точно такъв, какъвто си го спомнях. Боядисана в меки пастелни тонове, стаята изглеждаше едновременно професионално и уютно. Доктор Питърсън си беше все същият — хубав мъж с прошарена коса и благ интелигентен поглед.

Покани ни в кабинета си с широка усмивка и отбеляза колко страхотно изглежда майка ми и колко много приличам на нея. Каза ми, че много се радва да ме види и че изглеждам добре, но по погледа му разбрах, че говори така само заради нея. Беше прекалено опитен, за да не забележи, че ме раздират потиснати чувства.

— И така — започна той и се настани на стола срещу дивана, на който седнахме двете, — какво ви води при мен?

Аз му разказах как тя се бе опитала да следи всяко мое движение чрез мобилния ми телефон и подчертах, че това е ужасна намеса в личното ми пространство. Тя му разказа за интереса ми към крав мага, който тя приемала като знак, че се чувствам несигурна. Аз му разказах как двамата със Стантън едва ли не превзеха студиото на Паркър, карайки ме да се чувствам буквално задушена. Тя заяви, че съм предала доверието й, разкривайки пред чужд човек дълбоко лични проблеми, което я накарало да се почувства разголена и уязвима.

През цялото време доктор Питърсън ни слушаше внимателно, водеше си бележки и почти не говореше, докато не изляхме всичко.

След като млъкнахме, той се обърна към майка ми:

— Моника, защо не ми каза, че следиш телефона на Ева?

Тя издаде брадичка напред и зае обичайната си защитна поза.

— Не виждам нищо лошо в това. Много родители следят децата си чрез мобилните телефони.

— Непълнолетните си деца — възразих аз. — Аз съм възрастен човек. Личното ми време си е само мое.

— Ако се поставиш на нейно място, Моника — намеси се доктор Питърсън, — мислиш ли, че би се чувствала по същия начин? Как би реагирала, ако разбереш, че някой следи действията ти без твое знание и разрешение?

— Не бих имала нищо против, ако този някой е майка ми и знам, че това я прави по-спокойна — не се предаде тя.

— А помисляла ли си как твоите действия се отразяват на спокойствието на Ева? — попита той благо. — Желанието ти да я предпазваш е напълно разбираемо, но трябва открито да обсъдиш с нея мерките, които възнамеряваш да предприемеш. Важно е да имаш нейното съгласие и да очакваш съдействие, само ако тя поиска да ти го даде. Трябва да уважаваш правото й сама да определя личните си граници, които може да не са толкова широки, колкото ти се иска на теб.

Майка ми изсумтя възмутено.

— Ева трябва да има свое лично пространство, Моника — продължи той, — както и усещането, че сама контролира живота си. Това право й е било отнето за много дълго време и сега трябва да й дадем възможност да си го върне по начина, по който тя желае.

— О, боже! — Майка ми мачкаше носната си кърпа между пръстите си. — Никога не бях мислила по този начин.

Видях, че долната й устна силно потрепери, протегнах се и хванах ръката й.

— Нищо не можеше да ме спре да разкажа на Гидиън за миналото си, но можех да те предупредя. Съжалявам, че не помислих за това.

— Ти си много по-силна от мен — каза майка ми, — но не мога да не се тревожа за теб.

— Моника, предлагам ти — намеси се доктор Питърсън — да отделиш малко време и внимателно да помислиш какви събития и ситуации предизвикват тревогите ти. След това седни и ги запиши.

Майка ми кимна.

— Списъкът, който ще направиш, няма да е изчерпателен, но ще е добро начало — продължи доктор Питърсън. — След това двете с Ева ще можете да обсъдете различни начини, по които да преодолеете тревогите, начини, които са приемливи и за двете ви. Например, ако Ева не ти се обади в продължение на няколко дни и това те тревожи, един есемес или мейл може да е добър компромис.

— Добре.

— Ако искате, можем тримата заедно да обсъдим списъка.

Идваше ми да се разкрещя, докато слушах тази размяна на реплики. Чувствах се обидена и наранена. Не бях очаквала доктор Питърсън да налее разум в главата на майка ми, но поне се надявах да се държи малко по-твърдо. Господ ми е свидетел, някой трябваше да го направи, някой, чийто авторитет тя уважава.

Когато часът ни свърши, помолих мама да ме изчака, за да задам един личен въпрос на доктор Питърсън насаме.

— Какво има, Ева?

Стоеше пред мен и изглеждаше безкрайно търпелив и мъдър.

— Просто се чудех… — спрях, трябваше да преглътна бучката, заседнала в гърлото ми. — Възможно ли е двама души, които са били жертви на насилие, да имат нормална романтична връзка?

— Напълно.

Мигновеният му и недвусмислен отговор ме накара да въздъхна от облекчение.

— Благодаря ви — казах аз и му подадох ръка.

* * *

Прибрах се вкъщи, отворих вратата с ключовете, които Гидиън ми беше върнал, махнах едва-едва на Кари, който правеше йога упражнения в хола, и се прибрах директно в спалнята си.

Съблякох дрехите си, отидох бързо до леглото и най-накрая се вмъкнах между хладните завивки само по бельо. Прегърнах възглавницата и затворих очи. Чувствах се уморена и празна.

Вратата зад гърба ми се отвори и след миг Кари вече седеше до мен.

Повдигна косата от мокрото ми от сълзи лице.

— Какво има, бебчо?

— Днес Гидиън окончателно ме заряза. И то по класическия начин — с бележка.

— Знаеш какво става, нали? — въздъхна Кари. — Той ще продължава да те отблъсква, защото очаква да го разочароваш както всички останали.

— А аз непрекъснато му доказвам, че е прав.

Държах се точно така, както Кари описваше. Избягах, когато положението стана напечено, защото бях сигурна, че в края на краищата всичко ще свърши зле. Единственото, което беше в моя власт, бе да го изоставя, вместо да се оставя да бъда изоставена.

— Защото се опитваш да защитиш това, което си постигнала в собственото си възстановяване.

Той легна зад гърба ми, прегърна ме и ме притисна до себе си.

Гушнах се в него, внезапно осъзнавайки колко голяма нужда имам от нечия прегръдка и успокоение.

— А може да ме е зарязал и заради моето минало, не заради неговото.

— Ако наистина е така, по-добре е, че всичко свърши. Но аз си мисля, че в крайна сметка вие двамата пак ще се съберете. Поне се надявам да стане така. — Усетих дъха му върху врата си. — Искам да има щастлив край и за прецаканите, Ева! Покажи ми, че е възможно, миличка. Накарай ме да повярвам.