Джулия Куин
Дяволче (24)

Глава двадесет и трета

Пръстите на Хенри трепереха, докато сваляше роклята, с която бе пътувала. Бел и Ема бяха допринесли за чеиза й и в резултат сега тя разполагаше с куфар, пълен със свръхпрозрачни нощници. На млада жена, която винаги преди лягане бе обличала дебела памучна нощница, всичко това й се струваше доста неприлично, но сега, когато бе омъжена, се чувстваше задължена да ги носи.

Надяна през глава една от нощниците и когато погледна надолу към тялото си, ахна и скочи в леглото. Бледорозовата коприна дори не претендираше, че скрива извивките на тялото й или тъмната розовина на зърната й. Хенри бързо дръпна завивките до брадичката си. Когато Дънфорд се върна, бе облечен само в тъмнозелен халат, който стигаше до коленете му и тя отмести поглед.

— Хен, защо си толкова нервна? — попита той сухо. — Не е като да не сме го правили преди.

— Тогава беше различно.

— Защо? — Дънфорд я изучваше внимателно, докато мислите му препуснаха в най-различни депресиращи посоки. Дали беше различно, защото вече не трябваше да се преструва, че го обича? Сега, когато Станидж Парк, като нейна собственост, бе в безопасност, вероятно се опитваше да измисли как най-бързо да го прогони от имението.

Тя замълча за цяла минута преди да му отговори:

— Не знам.

Той я погледна, видя неискреността в очите й и усети как гневът се надига в него.

— Е, не ме интересува — почти изръмжа той. — Не ми пука, ако е различно. — Смъкна халата и се настани на леглото с животинска грация. Покри я с тялото си, подпирайки се на ръцете и коленете си, докато наблюдаваше как очите й се разшириха от страх, изпълнени с опасения.

— Мога да те накарам да ме пожелаеш — прошепна той. — Знам, че мога да го направя. — Отпусна се надолу, докато не се настани на една страна до нея, върху завивките, под които се бе скрила. Ръката му се промуши зад врата й и я придърпа към себе си.

Хенри усети за частица от секундата горещия му дъх преди устните му да покрият нейните. Докато я примамваше да му отвърне, тя бясно се опитваше да придаде смисъл на поведението му. Със сигурност действаше, сякаш я желае.

Все пак знаеше, че не е така, поне не бе достатъчно за него, за да изостави всички останали жени. Нещо в нея си бе отишло, но не знаеше какво. Внезапно смутена, тя се отдръпна, а пръстите й покриха подутите й от целувката устни. Той я изгледа иронично.

— Не съм добра в целуването — изтърси тя.

— Научих те, Хен, доста си опитна — разсмя се той. И тогава сякаш, за да й докаже, я целуна отново, с горещите си и взискателни устни.

Тя не успя да потисне отклика си и топлината разцъфна в нея, изгаряйки кожата й отвътре навън. Умът й обаче остана странно безпристрастен, когато усети езика му да изследва контурите на лицето й, тя се съсредоточи върху реакцията на тялото си, опитвайки се да разбере какво означава за нея, да не е достатъчна, за да поддържа интереса му.

Дънфорд сякаш не забелязваше липсата й на концентрация, ръцете му разпалваха топлината в тялото й, изгаряйки я през тънката коприна на нощницата. Той я разтвори, оголвайки кожата й за хладния нощен въздух. Ръцете му се отправиха нагоре, плъзгайки се по плоския й корем, докато не достигнаха…

Гърдите й!

— О, Господи, недей! — изтърси тя.

Дънфорд повдигна глава и се вгледа в лицето й:

— Хенри, какво, по дяволите, не е наред сега?

— Не можеш, аз не мога.

— Можеш — с мъка й отговори той.

— Не, те са твърде…

Тя погледна надолу, обективно неочаквайки да я прониже болка. Чакай малко, не са толкова малки. Какво, по дяволите, не беше наред с него, че не можеше да се наслади на чифт перфектно оформени гърди. Наклони глава, опитвайки се да проучи формата им.

Дънфорд премигна. Момичето… не съпругата му, бе извила врата си по доста неудобен начин и се взираше в гърдите си, сякаш никога не бе виждала нещо подобно.

— Какво правиш? — попита той, твърде объркан, за да поддържа гнева си.

— Не знам. — Погледна го с очи, пълни със странната комбинация от недоумение и раздразнение. — Някак си, не изглеждат наред.

— Какво не е наред? — разгневен извика той.

— Гърдите ми.

Би бил по-малко изненадан, ако започнеше да му изнася лекция за относителните различия между Юдаизма и Исляма.

— Гърдите ти? — повтори той, но гласът му бе по-суров, отколкото бе искал. — За Бога, Хенри, добре са.

Добре? Добре? Не искаше да са добре. Искаше да са перфектни, поразителни, напълно пленителни. Искаше той да я желае толкова много, че да я смята за най-красивата жена на света, дори ако тежеше триста килограма или имаше брадавица на носа. Искаше да я желае толкова силно, че да изгуби всякаква представа за себе си.

Но най-много от всичко искаше да я желае така, че никога да не се нуждае от друга жена.

„Добре“ бе нещо, което не можеше да понесе, дори когато устните му уловиха зърното й в гореща целувка. Изви се и успя да се отскубне от прегръдката му, стана от леглото и трескаво притисна разтворената нощница към тялото си. Дънфорд издиша кратко няколко пъти. Беше му изключително трудно и очевидно губеше търпение с новата си съпруга.

— Хенри, връщай се в леглото, веднага! — нареди той.

Тя поклати глава, мразейки се, задето се крие в ъгъла, но всеки път постъпваше така.

Той скочи от леглото, незаинтересован от начина, по който ерекцията изпъкваше върху голото му тяло. Хенри се вгледа в него с комбинация от уплаха и учудване — уплаха, защото той я настигаше подобно на заплашителен бог, и учудване, защото бе недвусмислено ясно, че има нещо в нея, което той харесва. Този мъж със сигурност я желаеше.

Дънфорд я сграбчи за раменете и я разтърси. Но нямаше ефект, не успя да изтръгне думи от устата й, затова я разтърси отново.

— Какво, по дяволите, не е наред с теб?

— Не знам — извика тя, изненадана от силата на отговора си. — Не знам и това ме убива.

Каквото и да удържаше яростта на Дънфорд, изчезна и гневът му избухна. Как се осмеляваше тя да се изкарва жертвата в този безсрамен съюз.

— Ще ти кажа какво, по дяволите, не е наред с теб — каза той с нисък, заплашителен тон. — Ще ти кажа какво точно не е наред с теб. Ти…

Запъна се с думите, неподготвен за гледката на пълно нещастие, което заля лицето й. Не. Не! Няма да си позволи да я съжалява. Опитвайки се да не обръща внимание на острата болка в очите й, той продължи:

— Знаеш, че малката ти игра свърши, нали? Получи отговор от Розалинд и знаеш, че ми е известно.

Хенри се втренчи в него, дишането й се учести.

— Знам всичко за теб — продължи той с дрезгав смях — Знам, че ме смяташ за достатъчно добър човек. Знам, че се омъжи за мен заради Станидж Парк. Е, постигна го. Получи безценното си имение. Но аз получих теб.

— Защо се ожени за мен? — прошепна тя.

Той изсумтя в отговор:

— Един джентълмен никога не изоставя една дама. Помниш ли? Правило номер 363 в „Как да се придържаме към…“

— Не! — избухна тя. — Това трябваше да те спре. Защо се омъжи за мен?

Очите й го умоляваха за отговор, но той не знаеше какво иска да чуе тя. По дяволите, дори не знаеше дали желае да отговори на този въпрос. Остави я да се измъчва още известно време.

— Знаеш ли какво, Хенри? — каза той със страшен глас — Нямам ни най-малка представа.

Дънфорд наблюдаваше как огънят трепка в очите й, отвратен от себе си и факта, че се наслаждава на страданието й, но бе прекалено бесен, и да, неспособен да направи друго, освен да я прикове в прегръдката си и да превземе устните й със своите. Разкъса нощницата й и едва когато остана гола като него, горещата й кожа се притисна към неговата.

— Но сега си моя — прошепна той разпалено, устните му милваха шията й, — моя завинаги.

Целуна я със страст, породена от ярост и отчаяние, и усети момента, в който желанието я връхлетя. Устните й се придвижиха към слепоочията му, ръцете й се плъзнаха по стегнатите мускули на гърба му, а бедрата й и се притиснаха настоятелно към неговите.

Това беше същинско мъчение, но той не можеше да му се насити. Копнееше да бъде обгърнат от нея, да се зарови в тялото й и никога да не я пусне. Загубен в желанието си, не бе сигурен как са се върнали обратно в леглото, но явно се бяха справили, защото скоро се озова над нея, притискайки я по интимен начин.

— Моя си, Хенри — прошепна той, — моя!

Тя изстена, неспособна да отговори. Той се преобърна на една страна и я издърпа със себе си. Ръката му придърпа глезена й над бедрото му.

— О, Дънфорд — простена тя.

— О, Дънфорд, какво? — промърмори той, гризвайки нежно със зъби меката част на ухото й.

— Аз… — въздъхна тя тежко, когато той сграбчи бедрата й.

— Нуждаеш ли се от мен, Хенри?

— Аз н… — не успя да довърши изречението, нещо ставаше с дишането й и тя едва говореше.

Той плъзна ръка надолу по дупето й, подмина чувствените извивки и докосна женствеността й.

— Нуждаеш ли се от мен?

— Да, да! — извика тя, отвори очи и погледна в неговите. — Моля те!

Всички мисли за гняв и отмъщение напуснаха ума му, докато се взираше в ясните сиви дълбини на очите й. Можеше да почувства само любов, докато си спомняше единствено смеха и интимността, която бяха споделили. Целуна я по устните, спомняйки си първия път, когато видя усмивката й — тази безочлива, дръзка усмивка. Прокара ръце по нейните, спомняйки си как упорито бе вдигала камъни върху стената на свинарника, докато той бе седял и я наблюдавал.

Това беше Хенри и я обичаше. Не можеше да направи нищо по въпроса.

— Кажи ми какво желаеш — прошепна той.

Тя се втренчи сляпо в него, неспособна да отговори.

— Искаш ли това? — Дънфорд потърка едното й зърно с палеца и средния си пръст, наблюдавайки го как се втвърдява и щръква.

— О, Боже мой, Господи! — простена тя.

— Какво ще кажеш за това? — Нежно я положи по гръб и постави ръцете си отстрани на бедрата й. Бавно ги разтвори, без да среща съпротива. С арогантна усмивка се наведе и я целуна по устните, докато пръстите му галеха горещите гънки на женствеността й.

Препускащият й пулс отговори вместо нея. Той се усмихна дяволито:

— Кажи ми, дяволче, искаш ли това? — С целувки се спусна надолу по тялото й, оставяйки огнена пътека между гърдите й и по плоския й корем, докато устните не срещнаха пръстите му.

— О, Дънфорд — простена тя. — О, Боже мой!

Можеше да прекара часове, правейки любов с нея по този начин. Тя бе сладка и загадъчна, истинска жена. Но можеше да усети, че се приближава към кулминацията и искаше да се присъедини към нея и оргазма й. Нуждаеше се от чувството за тялото й, стегнато около него.

Той се плъзна по нея, докато не застанаха отново лице в лице.

— Желаеш ли ме, Хенри? — прошепна той. — Няма да го направя, ако не ме искаш.

Хенри го погледна със замъглени от страст очи:

— Да, Дънфорд.

Той почти потръпна от облекчение, без да знае откъде би намерил силата да спази думата си, ако му бе отказала. Мъжествеността му бе тежка и твърда, тялото му копнееше за освобождение. Проникна в нея, напредвайки бавно. Тя бе топла и влажна, но стегната от неопитност и трябваше да се насили да сдържа порива си.

Но Хенри не се интересуваше от това. Притисна се към него и изви бедрата си, за да поеме цялата му дължина. Това беше повече, отколкото Дънфорд можеше да понесе, тласна се напред, изпълвайки я до край.

Беше като завръщане у дома и Дънфорд се облегна на лактите си, за да може да я наблюдава. Изведнъж не можеше да си спомни, защо й е толкова ядосан. Погледна я и всичко, което можеше да види бе лицето й — когато му се бе усмихвала, или присмивала, или треперенето на устните й, когато мъката от смъртта на бебето в изоставената къща я бе застигнала.

— Хенри — простена той. Обичаше я. Тласна се напред в нея, изгубвайки се в ритъм древен като света. Обичаше я. Нов тласък.

Обичаше я. Целуна челото й в отчаян опит да се приближи дори по-близо до душата й.

Обичаше я.

Усети как под него тя ускори ритъма си. Започна да се извива, докато странни кратки звуци се откъсваха от устните й. И тогава извика името му и в тази единствена дума се съдържаше цялата й любов.

Усещането за кулминацията й го тласна към ръба.

— О, Боже мой, Хенри! — извика той, неспособен да контролира мислите, действията или думите си. — Обичам те.

Хенри замръзна, докато хиляди мисли препуснаха през съзнанието в рамките на секунда.

Той каза, че я обича.

Спомни си магазина за дрехи и как внимателно бе настоявал да пробва роклята за несъществуващата му сестра. Дали беше истина? Когато бяха в Лондон, му се наложи да се бори с ревността си, защото тя бе избрала измежду всички хора да се разходи с Нед Блайдън.

Възможно ли бе да я обича, но все още да желае други жени?

Спомни си лицето му, излъчващо дълбока нежност, когато я бе попитал дали го желае. Бе й казал „Няма да го направя, ако не ме искаш“.

Можеше ли тези думи да принадлежат на човек, който не е влюбен?

Обичаше я. Вече не се съмняваше в това. Обичаше я, но тя все още не бе достатъчно жена за него. Господи, това бе почти толкова болезнено, колкото и мисълта, че не изпитва нищо към нея.

— Хенри? — гласът на Дънфорд бе дрезгав от преживяната страст.

Тя докосна бузата му и нежно каза:

— Вярвам ти.

— В какво вярваш? — премигна той.

— В теб. — Една сълза се отрони от окото й, спусна се по слепоочието й, за да изчезне във възглавницата под нея. — Вярвам, че ме обичаш.

Той се втренчи в нея със смаяно изражение. Вярваше му? Какво, по дяволите, имаше предвид? Хенри извърна глава, така че да не вижда лицето му:

— Иска ми се… — започна тя.

— Какво, Хенри? — попита Дънфорд. Сърцето биеше в гърдите му, някак си осъзнаваше, че съдбата му виси на косъм.

— Иска ми се… да можех… — тя се задави с думите, желаеща да му каже: „Иска ми се да бях жената, от която се нуждаеш“, но не съумя да признае недостатъците си в тази толкова уязвима ситуация.

Не, че имаше значение, така или иначе. Дънфорд никога нямаше да чуе края на изречението, защото вече бе на крака и на половината път към вратата, тъй като не желаеше да усети съжалението й, докато му казва: „Иска ми се да можех и аз да те обичам.“

* * *

Хенри се събуди на следващата сутрин с жестоко пулсиране в слепоочията си. Очите я боляха, вероятно защото бе плакала цяла нощ.

Със залитане тя се отправи към умивалника с вода, наплиска лицето си, но това не облекчи дори малко болката й.

По някакъв начин бе успяла да съсипе брачната си нощ. Предполагаше, че не трябва да се чувства изненадана. Някои жени бяха родени като нежни грации и беше крайно време да приеме, че тя не е една от тях. Беше глупаво дори да се опитва да бъде такава. С тъга си спомни за Бел, която сякаш винаги знаеше какво да каже или да облече. Но всъщност беше много повече. Бел притежаваше вродена женственост, без значение беше колко упорито прекрасната баронеса се бе старала да я обучи. Бел твърдеше, че е постигнала голям напредък, но Хенри знаеше, че баронесата е твърде мила, за да каже нещо друго.

Хенри се отправи към стаята за преобличане, която свързваше двете големи спални в една господарска. Карлайл и Виола спяха заедно, затова едната стая била използвана за всекидневна. Хенри предположи, че ако не иска да прекарва всяка нощ с Дънфорд, ще трябва да постави още едно легло в другата стая.

Въздъхна, осъзнавайки, че иска да прекарва нощите със съпруга си и се мразеше за това.

Тя влезе в стаята за преобличане, отбелязвайки, че някой вече е разопаковал роклите, които бе донесла от Лондон.

Предполагаше, че сега ще трябва да наеме прислужница, тъй като повечето от роклите биха били невъзможни за обличане без чужда помощ.

Тя премина покрай роклите към купа мъжки дрехи, грижливо сгънати и поставени на един рафт. Взе чифт бричове. Твърде малки, за да са на Дънфорд, вероятно бяха чифт от тези, които бе оставила.

Хенри приглади бричовете с ръка, след което погледна с копнеж към новите рокли. Бяха прекрасни, във всеки нюанс на дъгата и ушити от най-меките платове, които можеше да си представи. Все пак бяха направени за жената, в която се бе надявала да се превърне, а не тази, която бе в действителност.

Хенри преглътна болката си, обърна гръб на роклите и обу бричовете си.

* * *

Дънфорд погледна нетърпеливо към часовника си, докато закусваше. Къде, по дяволите, бе Хенри. Беше слязъл преди около час.

Поднесе поредната хапка от вече студените си яйца към устата си. Вкусът им бе ужасен, но той не забелязваше. Все още можеше да чуе гласа на Хенри в главата си, толкова силен, че притъпяваше останалите му сетива.

Иска ми се да можех… Иска ми се да можех… Иска ми се да можех и аз да те обичам.

Не беше трудно да довърши изречението вместо нея.

Чу ехото от стъпките й по стълбите и се изправи, преди дори да е достигнала до вратата. Когато се появи, изглеждаше уморена, лицето й бе измъчено и изпито. Дънфорд нахално я огледа отгоре до долу, носеше предишните си дрехи, а косата й бе вързана на конска опашка.

— Нямаш търпение да се върнеш на работа, нали, Хенри? — чу се да казва.

Тя кимна рязко в отговор.

— Само недей да обличаш тези неща извън имението. Сега си моя съпруга и поведението ти ми се отразява. — Дънфорд улови присмеха в гласа си и се намрази за това. Винаги бе обичал независимия дух на Хенри, бе се възхищавал на чувството й за практичност, което я караше да носи мъжки дрехи, докато работи. Сега той се опитваше да я нарани, да я накара да изпита същата болка, която сковаваше сърцето му. Осъзнаваше го и се отвращаваше от себе си.

— Ще се опитам да се държа прилично — отговори Хенри със студен глас. Погледна надолу към чинията с храна, която бе поставена пред нея, въздъхна и я отблъсна.

— Не съм гладна.

— Не си гладна? О, хайде сега, та ти ядеш като кон.

Тя трепна:

— Колко мило от твоя страна да посочиш колко съм женствена.

— Не си облечена подходящо за господарка на имението.

— Харесах тези дрехи.

Мили Боже, сълзи ли изпълваха очите й.

— За Бога Хенри, аз… — той прокара ръка през косата си.

Какво му ставаше? Превръщаше се в мъж, който определено не харесваше. Трябваше да се махне оттук.

Изправи се и рязко каза:

— Заминавам за Лондон.

— Какво? — Хенри бързо обърна главата си към него.

— Днес, тази сутрин.

— Тази сутрин? — прошепна тя, толкова тихо, че нямаше шанс да я бе чул. — В деня след брачната ни нощ?

Той напусна стаята, без да се сбогува.

* * *

Следващите няколко седмици бяха по-самотни, отколкото Хенри някога си бе представяла. Животът й бе почти същият, както преди Дънфорд да се появи в него, с едно огромно изключение. Бе опитала от любовта, бе я държала за кратко в ръцете и за една секунда бе изживяла истинско щастие.

Сега всичко, което имаше, бе голямото, празно легло и спомените за мъжа, който бе прекарал една нощ в него.

Прислугата се отнасяше към нея с необичайна доброта, толкова необичайна, че Хенри смяташе, че може да се счупи под тежестта на тяхната загриженост. Искаше й се да престанат да я третират като крехка черупка и да започнат да се отнасят с нея, като със старата Хенри, която лудуваше из Станидж Парк, облечена с бричове. Тогава не я интересуваше, а и не знаеше какво пропуска, загробвайки се в Корнуол.

Хенри чуваше какво говорят: „Бог трябва да го накаже, задето остави бедната Хенри сама“ и „Човек не трябва да е толкова самотен“. Единствено мисис Симпсън бе достатъчно откровена, за да я потупа по ръката с думите:

— Бедното пиленце.

Буца бе заседнала в гърлото на Хенри, когато чу утешителните думи на Симпи и избяга, за да скрие сълзите си. А когато сълзите й свършиха, се посвети на работата в Станидж Парк.

Един месец след като Дънфорд я бе изоставил, тя можеше с гордост да признае пред себе си, че имението никога не бе изглеждало по-добре.

* * *

— Връщам ти ги обратно.

Дънфорд отмести погледа си от чашата с уиски към Бел и към купчината с пари, които бе струпала пред него. Повдигна едната си вежда въпросително.

— Това са хиляда лири, моята награда — обясни тя, дразнейки го с искреността, изписана на лицето й. — Спомням се, че залогът, който направих за теб гласеше „вързан, окован и ще ти харесва“.

Този път и двете му вежди се повдигнаха.

— Очевидно не ти „харесва“.

Дънфорд отново отпи от уискито си.

— Няма ли да кажеш нещо?

— Ясно е, че няма — отговори той, вдигайки рамене.

Бел постави ръце на кръста си:

— Въобще можеш ли да кажеш нещо? Нещо, което да обясни жестокото ти поведение?

Изражението му се вкамени:

— Трудно ми е да разбера защо изобщо си мислиш, че си в позиция да изискваш каквито и да е обяснения от мен.

Бел отстъпи назад, покривайки устата си с ръка.

— В какво си се превърнал? — прошепна тя.

— По-добрият въпрос — заяде се той, — би бил „какво ми стори тя?“.

— Хенри не би могла да ти причини това. Какво може да е сторила, за да те направи толкова жесток. Тя е най-сладката, най…

— … продажната жена, която познавам.

Бел издаде звук, който бе наполовина смях, наполовина изсумтяване и съдържаше чисто недоверие.

— Хенри? Продажна? Със сигурност се шегуваш.

Дънфорд въздъхна, осъзнавайки, че донякъде е бил несправедлив със съпругата си.

— Може би „продажна“ не е най-подходящата дума. Съпругата ми… Тя… — той направи жест на признато поражение с ръка. — Хенри никога не би била способна да обича някого така, както обича Станидж Парк. Това не я прави лош човек, просто я прави… прави…

— Дънфорд, за какво говориш?

Той повдигна рамене в отговор и я попита:

— Бел, изпитвала ли си несподелена любов? Имам предвид, била ли си потърпевшата страна?

— Дънфорд, Хенри те обича, знам го.

Безмълвно той поклати глава.

— Очевидно е, всички знаем, че те обича.

— Имам писмо, написано от нея самата, в което е посочено друго.

— Трябва да има някаква грешка.

— Бел, няма грешка — изсмя се с дрезгав, себесъжаляващ смях, — различна от тази, която направих, когато казах „да“.

* * *

След като бе прекарал цял месец в Лондон, Бел отново го посети. Искаше му се, да може да заяви, че за него е удоволствие да я види, но истината беше, че нищо не можеше го изтръгне от меланхолията му.

Виждаше Хенри навсякъде. Гласът й отекваше в главата му. Липсваше му толкова много, че усещаше болка.

Самият той се презираше задето я желае, чувстваше се жалък заради любовта, която изпитваше към жена, която никога нямаше да отвърне на чувствата му.

— Добър ден, Дънфорд — поздрави го дружелюбно Бел, когато надникна в кабинета му.

— Бел — наклони глава той в отговор.

— Мисля, че ще ти е приятно да разбереш, че Ема роди момченце преди два дни. Смятам, че и Хенри ще се зарадва на новината — добави тя многозначително.

Дънфорд се усмихна за пръв път от месец насам.

— Момче, а? Ашбърн мечтаеше за момиченце.

Бел омекна:

— Да, негодува, защото Ема винаги получава това, което иска, но не би могъл да бъде по-горд баща.

— Бебето е здраво, нали?

— Голямо и розово, с гъста черна коса.

— Сигурен съм, че ще е голяма напаст.

— Дънфорд — каза Бел тихо, — някой трябва да каже на Хенри. Тя би искала да знае.

Той я погледна безизразно:

— Ще й напиша бележка.

— Не — отвърна тя, а гласът й бе остър. — Някой трябва да й каже лично. Тя много ще се зарадва, ще иска да го отпразнува с някого.

Дънфорд преглътна. Толкова силно копнееше да види съпругата си. Искаше му се да я докосне, да я държи в ръцете си, да вдъхне аромата на косите й. Искаше да притисне с ръка устните й, така че да не може да му каже нито една проклета дума, да прави любов с нея, преструвайки се отново, че тя го обича.

Размекваше се и го знаеше. Но Бел току-що бе пристигнала с причина, заради която да се върне в Корнуол, без да пожертва каквото бе останало от гордостта му.

— Аз ще й кажа — отвърна той и се изправи.

Облекчението на Бел бе очевидно.

— Заминавам за Корнуол, защото тя трябва да знае за бебето. Ще иска да знае — разсъждаваше той. — Ако аз не й кажа, кой ще го направи? — погледна към Бел сякаш настояваше за одобрението й.

— О, да — съгласи се набързо тя. — Ако не отидеш, не виждам как ще разбере. Със сигурност трябва да отидеш.

— Да, да — съгласи се той разсеяно. — Наистина трябва да се срещна с нея, просто нямам избор.

Бел се усмихна многозначително:

— О, Дънфорд, не искаш ли да знаеш името на бебето?

— Да, това би било от полза — отвърна той, изглеждаше смутен.

— Нарекоха го Уилям, в твоя чест.