Бет Ревис
През Вселената (70)

69
Ейми

Събуждам се с четката, залепнала на лицето ми. Харли щеше да ми се смее, ако можеше да ме види сега, щеше да ме нарече Боядисаната рибка.

Квадратчето до вратата проблясва с червена светлина. Това е бутонът за правоъгълната метална кабинка до тази за храната. Когато го натискам, малката вратичка се плъзга и отвътре изскача синьо-бяло хапче. Ето какво било предназначението на тази вратичка.

Лекарството инхибитор. Което ще ме предпазва да не полудея.

Гледам го с отвращение. Когато го гълтам, то залепва за гърлото ми. После ме изгаря отвътре, докато слиза надолу, и изпълва стомаха ми с чувство на отвращение и погнуса, от което започва да ми се гади. Натискам бутона на вратичката за храна и тя ми оставя парче пай с плънка, направена от нещо подобно на яйца, и от което се стича нещо, което е почти сирене. След една хапка съм готова. Писнало ми е само от подобия. Искам нещо истинско.

Връщам се при стената си. Следвам съвета на Младши и задрасквам името си и данните за себе си. Какво общо мога да имам аз или нещо, свързано с мен, с едно убийство?

И сега, когато името ми го няма, изведнъж го виждам, стои пред мен толкова ясно, сякаш думите са написани с друг цвят боа.

Военните.

Всички жертви, дори и жената, която не умря — всички те са работили за военните. Специалисти по тактика, операции по офанзива, биооръжие. Били са замразени заради умението им да убиват — затова и са били убити.

Но защо и мен? Защо са ме изключили? Аз нямам нищо общо с военните.

Младши бе казал: Може би не са искали да те размразят, може да се е случило нещо, инцидент или нещо подобно.

Инцидент.

Може би убиецът е искал да изключи някой друг…

Някой друг от военните.

Някой като тате.

Скачам и се втурвам към вратата, сърцето ми направо ще изскочи. Всичко си идва на мястото, ако убиецът е смятал да убие тате, а не мен. Той убива хора, които имат опит във военните действия.

Вратата се плъзга и аз се блъсвам в Орион.

Понечвам да измърморя нещо за извинение и да продължа към криогенното ниво, за да споделя прозрението си с Младши, но Орион ме сграбчва за китката и ме стиска като в менгеме.

— Пусни ме — казвам му.

Стиска ме точно там, където ме държаха мъжете, преди Харли да се притече на помощ, и пръстите му се впиват точно в охлузените места.

— Харли нарисува това казва Орион тихо. Аз спирам да се дърпам и тогава забелязвам покритата с платно картина в ръцете му. — Каза ми да ти я дам, когато дойде да ми иска парче жица.

— Какво е това? — питам с любопитство.

— Картина. За теб.

Орион пуска китката ми и бута в ръцете ми платното. Когато свеждам поглед към картината, той изчезва в коридора.

Връщам се в стаята, слагам картината на бюрото и свалям платното, което е залепнало тук-там по все още влажните бои. Това е най-красивата картина, която някога съм виждала. Тя е автопортрет — Харли е в центъра на платното и се рее в пространството, заобиколен от небе и звезди, лицето му е обърнато нагоре и грее от възторжена радост, ръцете му са широко разтворени, сякаш иска да ме притегли в прегръдката си. Малка рибка, която плува сред звездите и кръжи около глезените му.

Ръцете ми треперят, когато докосвам лицето на Харли, но бързо ги отдръпвам — боята все още е влажна. В лицето му долавям нещо, което съм виждала само веднъж досега, тогава, когато говореше за Кейли.

Някъде под боята се крие онова, което Харли е искал да ми каже с тази картина.

Искал е да ми каже сбогом.

И когато Младши нахлува в стаята ми миг по-късно, за да ми каже, че Харли се е самоубил, аз не съм изненадана.