Бет Ревис
През Вселената (55)

54
Младши

Нещо не е наред. Ейми не е наред.

— Какво ти има? — питам я аз.

Тя примигва.

— Нищо.

Трябва да я заведа при Док. Не знам дали мога да му се доверя, но не познавам друг, който да може да помогне. В едно съм напълно сигурен, и то е, че не мога да вярвам на Старши.

Възможно най-бързо отвеждам Ейми от Ниво кийпъри и най-вече от Старши. Страхът и оживлението, които показваше, когато за първи път влязохме в гравитационната тръба, са изчезнали, заменени от кротко безразличие. Подобно на куче, тя ме следва по пътя към градината на Болницата. Очите й са вторачени право напред, не към цветята или към статуята на Старши от времето на Епидемията, а право напред. Чудя се дали изобщо вижда нещо.

В приземния стаж на Болницата се мотаят поне десетина души. Половината от тях са по-възрастни, а останалите са техните млади копия, синове и дъщери, които са довели майките и бащите си.

— Тя превъртя — казва един от мъжете, застанал до отпусната сестра, която ръководи спешното на приземния етаж. — Твърде стара е, за да пътува с гравитационната тръба, но аз й разказах за събранието, нали знаеш, онова на Ниво кийпъри. И това напълно я разстрои. Говори объркано.

— Не е объркано — обажда се с пресипнал глас възрастната жена зад него, — спомням си го ясно като ден. Онези звезди с опашки от светлина. Единственият път, когато видях звезди.

Дръпвам Ейми, за да върви с мен, сякаш е някое разсеяно дете, но ако трябва да съм искрен, аз съм по-разсеяният.

Отпуснатата сестра кима с разбиране на мъжа.

— Грешката не е ваша. Щом стигнат определена възраст, голяма част от възрастните започват да се объркват. На четвъртия стаж имаме помещения за тях. Ще я изпратя там и ще повикам Док да я прегледа.

— Благодаря ви — казва младият мъж и думите му са придружени с въздишка на облекчение.

Той се обръща, за да поговори с майка си, после я предава на сестрата, която я повежда към асансьора, където чакаме двамата с Ейми.

— Ти си Младши. Онзи, който никога не умира — заявява жената, щом ме вижда. — А ти си шибаното момиче, за което ни каза Старши.

— Здравейте — казва Ейми и протяга ръка на жената.

Ако до този момент съм имал някакви съмнения, че нещо не е наред с Ейми, в този миг всички те изчезват. Ейми нормалната Ейми, която мисля, че опознах, никога не би се примирила една възрастна жена да я нарече шибано момиче.

— Казаха, че съм болна — обръща се жената към Ейми.

— Това е болницата.

Изреченията на Ейми са елементарни и произнесени с детинска интонация.

— Не знаех, че съм болна.

— Ти просто си объркана, мила — казва й сестрата. — Смесваш миналото и бъдещето.

— Това не е хубаво — произнася Ейми с широко отворени очи.

Вратите се отварят и ние влизаме. Натискам третия бутон.

Сестрата се пресяга и избира бутона за четвъртия етаж.

— Какво има на четвъртия етаж? — питам аз.

Виждал съм Док периодично да отвежда там пациенти, обикновено възрастни хора, но никога не съм забелязвал нещо по-специално, освен тайния асансьор.

— Там имаме стаи, предназначени за възрастните — отговаря сестрата. — Понякога те достигат до положение, когато не могат да се грижат сами за себе си, така че ги настаняваме там. Те имат нужда от почивка и спокойствие, затова на четвъртия етаж им осигуряваме и някакво лечение.

Потупва ръката на възрастната жена и в отговор тя й се усмихва. Усмивката й грее между дълбоките бръчки по лицето й.

Смръщвам вежди. Защо тогава вратите на стаите на четвъртия етаж са заключени, щом там има само почиващи си стари хора?

Вратите на асансьора се отварят с плъзгане. Ние сме в общото помещение на Отделението. Излизам от асансьора.

— Не забрави ли нещо? — подвиква след мен сестрата.

Ейми все още стои в асансьора и зяпа с празен поглед номерата над вратите.

— Три — казва важно тя, четейки номера.

— Да — съгласявам се аз. — Хайде.

Хващам я за китките и я издърпвам в помещението. Много от душевноболните пациенти са там, на лицата им е изписано мрачно изражение, а в очите им — гняв.

Ейми се мръщи. Поглеждам към китките й и забелязвам зелено-морави петна върху бледата й кожа.

— Аз ли ти го причиних? — питам я и внимателно вдигам китката й, за да я огледам по-отблизо.

— Не — кратко отговаря Ейми.

Синините наистина са стари. Поне от един ден или повече.

— Какво се е случило?

— Едни мъже ме притискаха към земята — отвръща Ейми. — Но всичко е наред.

— Някакви мъже са те притискали към земята? И всичко е наред?

— Да.

— Нно… — запъвам се аз.

Ейми примигва, сякаш не може да проумее защо трябва да се хабят емоции за такова нещо.

— Изобщо не те е грижа, нали?

— За какво?

— За… ами за каквото и да е.

— Напротив — казва Ейми, но гласът й звучи отегчено.

— Спомняш ли си кога получи тези наранявания? — Размахвам отпуснатата й ръка пред лицето й. За миг очите й се фокусират, после отново поглежда встрани. — Помисли си как се чувстваше след това. Какво направи?

— Спомням си… Дали не плаках? Но би било глупаво. Не е нещо, за което заслужава да плачеш. Всичко е чудесно.

Не успявам да се въздържа. Пускам китката на Ейми, хващам я за раменете и я разтърсвам. Главата й подскача. Все едно раздрусвам кукла. И без значение колко я тръскам, не мога да върна живота в очите й.

— Какво ти се е случило? — задъхвам се аз.

— Нищо. Добре съм.

— Ще намеря начин да те оправя.

— Аз не съм счупена — обажда се Ейми с глас, толкова изпразнен от чувства, колкото и очите й.

Повеждам я през залата, настанявам я в един стол и й казвам да не мърда. Сигурен съм, че тя ще изпълни нареждането ми.

Най-накрая успявам да открия Харли от другата страна на езерото, където го заварвам да хвърля камъни във водата.

— Какво ти прошепна Старши? — питам го аз, когато се приближавам.

Той не вдига поглед.

— Няма да ти кажа — изръмжава в отговор.

Нямам време да се занимавам с лошото настроение на Харли.

— Нещо не е наред с Ейми.

Главата на Харли рязко се изправя.

— Какво й има?

— Тя… тя се държи също като фийдърите.

Харли се обръща отново към езерото.

— Оо. Може би така е по-добре.

— Какво искаш да кажеш?

— Нима не забеляза, че те приеха добре новината, че няма да се приземим. Само психически болните като нас се разтревожиха.

Бях забелязал, разбира се. Наистина протестира само Харли, но той беше виждал истинските звезди. Останалите от Отделението очевидно не бяха щастливи от чутото и се бяха развълнували.

— Това трябва да се очаква — казвам аз. — Не е изненада, че само ние сме загрижени. Нали и затова сме в Отделението? Защото не можем да приемаме указания и да следваме заповеди. Затова и вземаме лекарствата.

Още докато говоря, се сещам за двойката на поляната пред Архивната зала. Очевидно те не познаваха любовта, но не познаваха и тъгата.

— Ейми може да е по-щастлива така — обажда се Харли. — Мисля си, че самият аз бих бил по-щастлив, ако не ми пукаше, че никога няма да сляза от шибания кораб.

Иска ми се да му кажа да не се тревожи, че все един ден ще кацнем, но съзнавам, че думите ще са празни, независимо от фалшивата надежда, която бих вложил в гласа си.

— Но Ейми не беше такава от самото начало. Тя беше като нас. А сега е като фийдърите.

Харли свива рамене.

— Е, и? Това само означава, че е нормална. Браво на нея.

— Но преди я харесвах много повече — продумвам аз на себе си.

Той се изправя и тръгва надолу по пътя.

— Въпреки всичко ще отида да дежуря на криогенното ниво.

Наблюдавам го, докато се отдалечава. Думите му ме жегват, защото са истина. Тъй като прекарвам по-голяма част от времето си в Отделението или със Старши, понякога забравям, че повечето хора на кораба са спокойни, незаинтересувани, а не душевноболни. Не ги е грижа за неща като фалшиви звезди и закъсняло приземяване. Щастливи са.

Дали Ейми би била по-щастлива, ако остане с празна душевност?

Дали аз бих бил по-щастлив, ако не трябваше да живея с мисълта, че цял живот ще бъда затворен на кораба? Няма значение. Знам, че ако на Ейми й бе дадена възможност за избор, тя никога не би избрала това сляпо безразличие. Нещо… някой… й го беше причинил и аз ще разбера кой.