Бет Ревис
През Вселената (52)

51
Ейми

— Какво става? — отново питам аз.

Двете момчета са навели глави на една страна и слушат. Това ми напомня на последния път, когато беше общо повикване и всички в общото помещение се нахвърлиха върху мен. Стомахът ми сякаш пропада и усещам как се напрягат мускулите ми. Ами ако Младши и Харли се нахвърли върху мен? Та те са всичко, което имам.

— Какво има? — питам още по-настойчиво.

Младши ме отпъжда с ръка, сякаш съм досадна муха. Обръщам се към Харли, който е толкова съсредоточен, че лицето му чак се е сбръчкало, и изглежда, сякаш чува нещо ужасно важно. Хващам го за лакътя, но той се отскубва. Младши ме поглежда кръвнишки.

Не мога да допусна да ме намразят точно сега. Не мога да знам какво чуват, но мога да гарантирам, че е нещо лошо. И двамата изглеждат много сериозни. А Младши ме поглежда втренчено с тъмните си очи. Не мога да допусна да ме мразят. Няма да позволя да ме намразят.

Грабвам Амбър от бюрото и я притискам. В устата ми има вкус на метал и едва тогава усещам, че съм прехапала устните си.

Вземам празната чаша, изтичвам в банята и я напълвам.

Изпивам я за пет секунди. Пълня я отново и пак пия.

Май Харли ще се окаже прав, водата наистина ме успокоява малко. Все едно да си поемеш дълбоко въздух, преди да застанеш на стартовата линия.

Връщам се в спалнята.

Главите на Младши и на Харли се повдигат. И двамата ме поглеждат.

Знаех си. Те ме мразят.

Онзи бутон в ушите им е казал да ме намразят. И сега те ме мразят и ще се нахвърлят върху мен също като онези хора в Отделението. Усещам стягане между очите в горната част на носа. Не мога да дишам.

— Какво става? — произнасям аз, защото не мога повече да издържа.

— Не е хубаво — отвръща Младши.

— Все още не знаем — казва Харли.

Младши се обръща към него.

— Не би могло да е нещо добро.

— Какво става?!

— Старши отправи съобщение до всички. Още едно. Трябва да отидем на Ниво кийпъри. Всички.

Около устните му се образува дълбока бръчка.

— Аз пък съм дори развълнуван. — Харли се запътва към вратата. — Винаги съм искал да видя това ниво.

Спомних си, че достъпът до Ниво кийпъри е ограничен. Не ти стига, че си затворен като в капан на този кораб, ами и да ти е забранено да посещаваш някои части, ми се струва направо идиотско.

Харли натиска бутона за отваряне на вратата и изскача навън. Понечвам да го последвам, но Младши не помръдва, така че спирам и аз.

— Имам лошо предчувствие — повтаря Младши.

— Идвайте! — вика ни Харли.

Докато ме водят по пътя зад Болницата, покрай Архивната зала и металната стена, която огражда Ниво фийдъри, двамата не престават да спорят.

— Тя не може да се вози с гравитационната тръба, тя няма безжичен приемник — настоява Харли.

— Тогава как ще стигне до Ниво кийпъри? — пита Младши.

— Предполагам, че трябва да ме оставите тук — намесвам се аз.

Може би така щеше да е най-добре. Главата ме боли. Черепът ми сякаш е натъпкан с памук. Нещо от думите на Харли за безжичните приемници ме озадачава, но мозъкът ми е като в мъгла и не мога да мисля.

— Няма начин — казва Младши и ръката му помръдва, като че ли се кани да посегне към мен, но в следващата секунда се отказва.

— Би могла да се вози с теб.

В гласа на Харли се прокрадва съмнение.

— Да се возя ли? — питам аз.

Харли се ухилва.

— Само трябва да се хванеш здраво за Младши и той ще те пренесе с гравитационната тръба.

— Но…

Лицето на Младши почервенява.

— Ето. — Харли ме хваща за китката и ме придърпва към Младши. — Увий ръце около него. Ето така. Браво. Приближи се. По-близо. Младши, трябва да я хванеш около кръста. Не, наистина трябва да я хванеш. Тук.

Харли побутва свободната ръка на Младши около кръста ми. Двамата сме близо един до друг. Кожата на Младши мирише на пръст и трева. Хубаво е.

— Добре ли си? — пита ме Младши.

Усмихвам се едва-едва. Не знам от нерви ли, или от нещо друго, но имам усещането, че в стомаха ми се плиска цяло ведро с вода. По дяволите, като се има предвид колко вода изпих преди малко, май наистина имам ведро с вода в стомаха.

— Дай заповед на гравитационната тръба — обажда се Харли.

С несигурна ръка Младши натиска бутона зад ухото си.

— Ниво кийпъри — произнася той. — Ще трябва да вземеш гравитационната тръба до Града, нямаш достъп за тази тук. Най-вероятно Старши е отворил люка на Голямата зала за всички.

Обръща се към Харли, който кимва нетърпеливо и ни маха да тръгваме.

— Хайде, потегляйте!

Той ни бута право към голямата празна тръба.

Имам само една секунда, за да погледна към вихъра вътре, да го усетя в косата си, да вдишам компресирания въздух… и тогава започваме да се изкачваме.

Ръката на Младши се свива и той инстинктивно ме издърпва по-близо до себе си. Затварям очи и го оставям да ме държи, доверявам му се, усещам се в безопасност. За миг се понасяме върху вятъра, поклащайки се като шамандури в океан, сякаш вихрушката, която се вихри около нас, проверява колко тежим. Би трябвало да съм уплашена, но един поглед към усмихнатите очи на Младши, е достатъчен, за да се усмихна и аз.

Вятърът става по-силен. Издърпва ни нагоре с главите напред, все по-бързо и по-бързо профучаваме през празната тръба, а косите ни прилепват към скалпа.

— Какво става? — крещя аз и се опитвам да отлепя глава от рамото на Младши, за да го погледна.

— Не се безпокой! — вика в отговор той.

Вятърът е толкова бърз и шумен, че е безсмислено да казва нещо повече. Ръцете му ме обгръщат по-силно и аз притискам лицето си към гърдите му.

И независимо от всичкия шум около нас — свистящите ветрове, косата ми, която се вее около мен, и плясъкът на дрехите ни, мога да чуя биенето на сърцето му.

Тръбата прави завой около стена и ние се издигаме, една самотна стрела в сърцето на ураган. Под нас мога да видя проблясъка на зелените пасбища. Напрягам вратните си мускули, за да преодолея налягането и да вдигна глава, и тогава виждам останалите пристигащи, които се събират от другата страна на нивото.

С внезапен тласък, от който ми се повдига и главата ми олеква, тръбата ни избутва под ъгъл. За секунди настъпва тъмнина, след което преминаваме през отвор в пода на нивото над нас. Накрая спираме.

Очите ми сълзят, чувствам се странно, като че ли съм болна. Опитвам се да отхвърля особеното усещане. Замаяна съм, но не мога да преценя дали е от гравитационната тръба, или от нещо друго. Усещам се бавна и изморена.

— Добре дошла на Ниво кийпъри — казва Младши. — Ето тук живея аз.