Бет Ревис
През Вселената (50)

43
Ейми

Първото, което правя, щом влизам в стаята ми, е да натисна бутона, който задейства щорите на прозореца. В стаята настъпва полумрак. Чудесно. Искам тъмнина.

Някой чука на вратата ми.

Не обръщам внимание. С кого ли пък бих искала да разговарям.

— Ейми? — казва Харли. — Видях те да влизаш. Искам да видя как си.

— Добре съм — провиквам се през вратата.

— Не, не си. Отвори.

— Не.

— Ако трябва, ще повикам Док. Той има кода за всички врати.

Рипвам и отварям вратата. Лекарят е последният човек, когото бих искала да видя.

Харли влиза и оглежда стаята.

— Какво? — питам аз.

— Нищо, Мислех си, че… някой би могъл да е тук с теб.

Изсумтявам.

— Кой?

Харли отива до бюрото и сяда на един стол.

— Мислех, че Младши може да е тук.

— А защо би дошъл да ме види?

— Защото те харесва.

Поглеждам втренчено Харли, но не забелязвам признак да се шегува.

— Не мисля, че на кораба хората се харесват един друг.

— Защо говориш така?

Той изглежда искрено изненадан.

— Не видя ли онези мъже вчера? Онова не беше „харесване“! То беше… пфу! А сега…

Спирам. Не искам да говоря за Филомина.

— Съжалявам за вчера — казва Харли и знам, че наистина го мисли. — Но Сезонът вече премина. Няма да се случи пак — Долавям в гласа му заплаха. Надявам се, че ще бъда там, когато срещне отново Лут. Но какво се е случило днес? — пита той. — Къде си била?

— На втория етаж. — Харли иска да продължа. — Жените там…

— О! — усмихва се Харли. — Това са жените фийдъри! Били са там за прегледа.

— Тръпки ме побиха от тях.

— О, не, те са нормални.

Трепвам, като чувам този израз от устата му.

Не бяха нормални. Това не е начинът, по който се държат нормални хора. Хората не са като безмозъчни търтеи!

Харли клати глава.

— Говориш така, защото, откакто си размразена, си непрекъснато в Отделението. Ние сме тези, които не са нормални. Предполага се, че хората трябва да са точно такива: послушни, спокойни, да работят заедно. Ние пък не можем да се съсредоточим. Не можем да работим заедно, не можем да вършим работата на фийдърите или на шипърите. Ние сме тези, които не са нормални. Ние сме тези, които трябва да вземаме хапчета за ума, за да не се смахнем напълно.

Впивам поглед в него. Не знам какво стана тук, но всичко е обърнато наопаки. Нормалните хора са „луди“, докато онези, които са изгубили всякаква възможност да мислят, са „нормални“. А Сезонът… Спомням си очите на Лут и ми се повдига.

— Хората тук не изпитват ли някакви емоции? — питам накрая аз.

— Разбира се. Дори и в момента. Аз съм гладен. Искаш ли да дойдеш с мен до лавката?

— Напълно сериозна съм. Тук има ли любов, или имате само Сезона?

От очите на Харли изчезва и последната следа от смях.

— Сезонът не е едно от най-хубавите преживявания, но ми се иска да оцениш факта, че аз не участвах в него.

— А защо не участва? — питам разстроена аз. — Какво му има на този кораб? Защо едни хора се разгонваха направо на улиците, а другите изобщо не бяха засегнати от тази лудост?

Харли си поигра с моливите върху бюрото, оставени близо до бележника, който бях извадила от багажа на баща ми.

— Изглежда, не знаеш толкова, колкото мислиш, че си узнала.

— Тогава ми кажи!

— Бях влюбен. Веднъж.

Това „веднъж“ ми попречи да го прекъсна. Защото и аз бях влюбена веднъж. И двамата говорехме за това в минало време.

— Вероятно по тази причина Сезонът не ми въздейства. Защо бих искал да съм с друга жена? — Очите му се плъзват към нарисувания бръшлян, който се вие около рамката на вратата. — Нарисувах го за Кейли.

Затаила съм дъх. Страхувам се, че нещо — каквото и да е — звук, движение, ще прекъсне изповедта на Харли.

— Беше преди три години. Бях малко по-голям, отколкото е Младши сега. Кейли и аз, ние просто си… пасвахме. Не бихме могли да бъдем по-различни, но си пасвахме. Аз харесвах изкуство, тя машини и техника. Когато аз рисувах, тя запояваше разни неща.

— Какво се случи? — питам аз, щом Харли замълчава.

— Тя умря.

Думите увисват във въздуха. Иска ми се да попитам как е станало. Но не желая да натъжавам Харли още повече. Чувствам неудобство от допира на грубата вълна на дрехите до кожата ми. Спомням си как през онази първа нощ намерих дрехите й тук. Как докосвах бръшляна около вратата, проследявайки нежните листенца. И мога да си представя младия Харли как ги рисува за смеещата се Кейли, чието лице не мога да видя, но която е облечена в тези дрехи.

— Тя не беше родена, за да живее под фалшиво слънце. Кейли имаше нужда от истинско небе, като онова, за което ни разказа. Чувстваше се като в капан между стените на кораба. Всички ние знаехме, че един ден ще се приземим, ние щяхме да бъдем поколението, което щеше да напусне кораба и да заживее в новия свят. — Харли взема от бюрото моето мече и го допира до себе си, сякаш си спомня усещането за Кейли. — Но тя не можеше да чака толкова дълго.

И без да ми казва, знам, че се е самоубила. И напълно я разбирам.