Бет Ревис
През Вселената (32)

31
Ейми

Младши ме води в просторната градина зад Болницата, през която минах при сутрешната ми тренировка. Тогава не забелязах колко е красива, виждах само стените, които я ограждат. Но тя наистина е прекрасна. Някак хаотична е, сякаш всичко в нея расте от само себе си, но никъде няма плевели, пътеките са поддържани и цялото оформление говори, че тук е действал истински градинар и този сдържан и красив хаос е плод на неговите умения.

— Какво е това? — питам го.

— Статуя на Старши от времето на Епидемията.

— Значи, всеки, който е водач тук, се нарича Старши? — Той кимва. — Това, което правите, е тъпо. Не може да се разбере кой кой е. Колко Старши е имало тук, между другото?

— Ами… не знам точно.

Вдигам очи към статуята. Не е направена от камък. Мисля, че е от бетон или нещо подобно. Има логика. Откъде ще намерят тук камък? Не е, като да копнат в земята и да изкарат камъни.

На ръката ми пада капка. Вдигам поглед и за момент ми минава безумната мисъл, че ще видя дъждовни облаци. Винаги съм обичала дъжда и сега, когато гледам нагоре към невзрачния метален таван, си мисля, че бих харесала такава една корабна версия на дъжд. Това ми напомня отново колко фалшив е „Благословеният“. Няма дъждовни облаци, няма тъмно небе, прорязано от светкавици. Дъждът тук е просто вода, която пада от поливната система, монтирана на покрива. Опитвам капката с език. Готина е, като истински дъжд, но има леко застоял, рециклиран привкус и мирише много слабо на нефт.

„Дъждът“ е съвсем лек, падат само няколко капки, и аз продължавам надолу по пътеката към статуята.

— Изненадвам се, че имате дъжд — отбелязвам.

Младши ми се усмихва, някаква полуусмивка, която е по-скоро самодоволно хилене.

— Какво има?

— Говориш смешно — отговаря ми.

Което е чиста ирония, защото това, което той казва, ми звучи нещо като „гоиш мешно“.

— Я гледай! Ти си оня със смешния акцент!

— Мешън цент — подиграва се той.

Аз му се плезя, но също се смея.

Няколко дъждовни капки падат по лицето на статуята, стичат се надолу като сълзи и оставят след себе си тъмни дири. Присвивам очи. Лицето не е направено в детайли, както очаквах. Всъщност изглежда като очукано от времето.

— Преди колко време е била Епидемията?

— Не знам точно — казва Младши и се отдалечава от статуята. — Трябва да проверя. Защо толкова се изненада, че имаме дъжд?

— Ами… — нарочно провлачвам думата и засилвам акцента, с който говоря според Младши. Той се усмихва още по-широко. — Само дето това не е дъжд. Защо го правите да прилича на дъжд? Можете сами да поливате растенията с напоителна система.

Младши вдига рамене.

— Това е от първоначалния проект на кораба. — Прави пауза и после измърморва на себе си: — Биологично проучване…

— Какво?

— Видях няколко стари чертежа на кораба в Архивната зала. Първоначално Ниво фийдъри се е наричало Биологично проучване. Тогава не се замислих… но Старши проектира атмосферите модели. Симулира вероятни атмосферни условия на Земя-Кентавър. Променя модела, кажи-речи, на всеки пет години. Последния път… последния път бе предвиден дъжд само веднъж в месеца. Учените трябваше да помагат на фермерите в разработката на различни методи за напояване. И… — Той се замисля. Имам чувството, че е забравил за мен, че съм там и го слушам. — Когато бях дете, валеше много често. Помагах да се направи отводнителна канавка. Пасищата се наводняваха. Старши ни караше също да подменяме почвата, да премахваме или да добавяме различни минерали.

Той вдига поглед към мен, но не ме вижда.

— Ниво фийдъри е наистина биологично проучване — проучват се вероятните условия на Земя-Кентавър. В Архивната зала има записи за различните методи, които се наложи да разработим. Всъщност… не се налагаше. Това е част от работата на Старши. Той се занимава с това.

— Това означава, че е част и от твоята работа, нали така? — казвам аз. — Ти си следващият Старши.

Иска ми се да попитам: А той защо не те е научил на всичко това?, но май това е нещо, което не може да се казва на глас. Младши обаче разбира по лицето ми какво си мисля. Той завива по пътеката и тръгва към езерото, и аз съм сигурна, че не може да отговори на неизречения ми въпрос. Той също има въпроси, още много въпроси.

Следвам го надолу по пътеката. Хортензии с големи, цъфтящи топки сипят цветчета по алеята.

Дъждът се засилва. Той пада равномерно и методично, но доста наподобява истински дъжд и аз накланям глава назад и оставям водата да пръска по затворените ми клепачи, сякаш е истински.

— Цялата тази работа със Старши… не ми е ясно как действа.

— Защо, какво не ти е ясно?

Спираме се до езеро, което е голямо колкото плувния басейн в гимназията. Мъж и жена се смеят под дъжда, а после сядат на една пейка по-нататък по алеята.

— Той не е добър човек. Кара всички да се страхуват от него, за да му се подчиняват. — Не искам да си призная, че и аз се страхувам, но съм сигурна, че Младши се досеща.

— Старши е велик водач. Невинаги съм съгласен с него и с методите му, но те действат. Не можеш да го отречеш.

— Защото това старче е диктатор, затова работят — мърморя аз. Виждам, че Младши се подхилва. — Какво?

— Харесва ми как го наричаш старче. Повечето хора тук му ближат краката.

— На мен ми се видя смахнат. Даже повече от смахнат. Абсолютен гадняр, ако ме питаш. Знам, че той е водачът ви и така нататък, но той наистина искаше да ме убие.

— Може би нямаше наистина да те изхвърли през люка.

— Така ли мислиш?

Младши гледа цветята под краката ни.

— Би могъл. Да, най-вероятно би могъл да го направи.

Побутвам с крак големите оранжево-червени цветя, подобни на тигрови лилиуми^[1], които ограждат езерото.

Двойката на пейката напредва бързо. Мъжът е сложил едната си ръка на блузата на жената, а другата е върху панталона й. Младши проследява погледа ми и наблюдава двойката.

— Старши каза, че скоро ще започне Сезонът.

— Това ли наричате Сезон? Хората не се държат така на публично място.

Или поне някога не го правеха. Така ли се случва с хората, когато са наблъскани заедно на един кораб, или аз съм направо светица в сравнение с еволюиралите им норми на поведение?

Младши не гледа към двойката на пейката, той гледа мен. Сега дъждът вали по-силно и си мисля, че трябва да се връщаме, но по някаква странна причина ми харесва начинът, по който дъждът ме кара да се чувствам — сякаш съм свързана с това място и съм част от него. Макар да знам, че дъждът не е истински, усещането е като за истински, а аз отчаяно имам нужда от това.