Бет Ревис
През Вселената (31)

30
Младши

Ейми се прави, че не забелязва студените погледи, които я следват, докато минаваме през общото помещение на Отделението и си проправяме път към асансьора. Тя върви с вдигната брадичка като кралица, но от шепота след нея ми е ясно, че хората тук я виждат по съвсем различен начин. Стискам зъби. За всичко това е виновен Старши.

Разнася се звън и асансьорът се отваря на четвъртия стаж.

— Чухте ли? — пита Ейми, докато вървим през празния коридор.

— Какво да чуем? — пита Харли.

Ейми клати глава.

— Нищо. Май просто ми се е причуло.

Но все пак се обръща и хвърля подозрителен поглед към асансьора.

Отварям вратата на края на коридора — все още е отключена, и вървим през помещението към втория асансьор. Разбита кутия на алармата я няма. Сигурно Старши я е занесъл на шипърите да видят дали може да се поправи.

— И така, какво търсим? — пита Харли, докато асансьорът се спуска надолу.

— Не знам точно. — Ейми пристъпва от крак на крак. — Улика Нещо.

Мисля си за последния път, когато бях на етажа с криогенните камери. Помня, че единственото нещо, което показваше, че тук е станало убийство, беше тялото на господин Уилям Робертсън. Нищо друго, никакви други следи.

Но не казвам това на Ейми.

Когато вратата на асансьора се отваря, Харли пристъпва навън и се оглежда любопитно. Аз го следвам, а Ейми излиза в последния момент преди вратата да се затвори отново.

— Къде е люкът със звездите? — пита жадно Харли.

Ейми пристъпва напред. Тя ме хваща за ръкава и ме дърпа докато се обърна към нея.

— Къде са родителите ми? — пита много, много тихо.

— Не знам — отвръщам аз. — Но мога да ги потърся, ако искаш.

Ейми прехапва устни и клати глава.

— Не… няма нужда. — Тя се оглежда с големи, широко отворени, изплашени очи. — Не, не сега… по-късно.

— Може ли първо да видим звездите? — пита нетърпеливо Харли.

— Има един люк ето там — започвам да обяснявам, но преди да свърша, Харли вече върви между редиците. Обръщам се към Ейми: — Трябва му код, за да отвори вратата.

Тя ми отправя нещо като усмивка.

— Нека го открие сам. Хайде да се опитаме да намерим тук нещо, което може да ни помогне. Може ли да ми покажеш къде е бил господин, ъъ… Робертсън?

Тръгваме по пътеката с криогенни камери, означени с номера седемдесет и пет — сто, и спираме пред номер сто.

Ейми протяга треперещи пръсти към празната поставка. Дали сега си представя, че там лежи някой от родителите й, или пък вижда себе си? Но преди да я докосне, тя отдръпва ръка и я притиска към гърдите си.

— А сега какво трябва да правим? — питам, за да я отвлека от мислите й, каквито и да са те, които я карат да се затвори в себе си.

Ейми отстъпва назад, забила поглед в земята. Очите й оглеждат голия чист под, после блуждаят по подредената като в болница стая.

— Не знам какво точно очаквах да намеря — казва тя. — Май си го представях като полицейско шоу, ще сляза тук долу и ще намеря конец, който е от ризата на Старши, или капка кръв, което ще тестваме за ДНК, а аз дори не знам дали правите тук ДНК тестове…

— Биометричните скенери отчитат ДНК — подхвърлям аз, но тя не ме чува.

— Или огромен отпечатък от стъпки. — Изведнъж млъква и ме зяпва. — Принадлежностите за рисуване на Харли! — вика възбудено. — Принадлежностите на Харли!

— Какво?

— Харли има четки. И той ме скицира с въглен, преди да започне да ме рисува с бои. Той има всичко, което ми е нужно.

— Представа си нямам за какво говориш! — казвам аз и се усмихвам, защото в очите й се е върнало онова пламъче, което имаше, преди да излезе от асансьора.

— Харли! — вика тя, скача и тръгва към края на пътеката. — Харли!

Нямам представа защо са й онези неща. Знам само, че съм готов да се изправя срещу още една Епидемия, ако трябва, само и само да й ги дам. За щастие, има много по-лесен начин.

— Връзка: Харли — казвам и натискам предавателя си.

— Какво? — пита Харли нетърпеливо.

— Донеси кутията си за рисуване.

— Къде е люкът със звездите? Тук има много врати и люкове, и какво ли не още, но те всички са затворени.

— Донеси най-напред кутията си за рисуване.

— Ако го направя, ще ми кажеш ли кой люк води към звездите?

— Аха.

— Дадено — съгласява се Харли и прекъсва връзката.

— Какво е това нещо? — пита след миг Ейми, когато се е уверила, че вече съм приключил разговора си с Харли. — Мислех си, че всички имате някакви миниатюрни слушалки или нещо такова, но това всъщност е вградено в кожата, нали така?

Аз натискам бутона.

— Представлява устройство за безжична връзка.

— Боли ли?

— Не.

Смея се.

— Много яко — въздъхва Ейми и се навежда към мен. Нежният и топъл дъх ме гъделичка по ухото. — Нещо като вграден в ухото ти телефон.

Пръстите й докосват издутината над предавателя. Дъхът ми спира. Тя е точно пред мен, изкусително близко. Ейми прехапва устни и всичко, което искам сега, е да я сграбча да я притисна към себе си и да почувствам устните й върху моите.

После тя се отдръпва, пуска ръката си и ме гледа с непроницаемо изражение.

— Док може, ъъ, да ти сложи, ако искаш.

Опитвам се да не мисля повече за това, как ми се иска да я сграбча и да я приближа отново към себе си.

Ейми вдига ръка и докосва врата си под лявото ухо. Поглажда кожата с пръсти.

— Не, мисля, че засега не искам.

Харли се появява малко по-късно и стоварва кутията си с боите и четките в краката ни. Сигурен съм, че едва се сдържа да не хукне към люка със звездите, но е и любопитен да разбере за какво са ни нещата му за рисуване. Колкото до това, аз съм не по-малко любопитен.

Ейми рови из кутията, прехвърля бурканчета с бои, моливи и парчета хартия. Най-после измъква парче въглен, увит в тънък парцал, и започва да го троши на пода.

— Хей! — вика Харли. — Аз сам си го правя!

— Трябва да бъде на прах — обяснява Ейми и стрива парченцата въглен.

— Защо?

Ейми се усмихва.

— Само гледайте.

Тя избира една от големите и меки четки на Харли, топва космите й в черния прах и я прокарва по вратата на моргата.

— Моля те, моля те, моля те — нарежда тя, докато покрива метала с фин слой прах, и затаява дъх.

Под праха се показват кръглите линии на отпечатък от пръст.

Ейми се смее.

— Сега, ако само имаше начин как да разберем на кого е този отпечатък?

Аз съм една крачка пред нея.

— Ще опитаме с това — показвам й таблета, който съм взел от бюрото на края на пътеката, и коленича до нея. Държа екрана над отпечатъка и сканирам. След секунди отпечатъкът се появява на екрана.

— Сега — обяснявам и потупвам по екрана — трябва само да го сравня с биометричните скенери…

— Уха.

Ейми чака със затаен дъх. Аз й се усмихвам.

Таблетът избръмчава.

— Е? — пита Харли и се навежда над рамото ми.

— Мой е. Бях тук с Док, това е моят отпечатък.

— Пише Старши/Младши — Харли сочи екрана. — Може да е на Старши.

Ейми вдига поглед, но аз клатя глава.

— Имаме един и същ достъп в компютъра — той винаги показва имената и на двамата на биометричния скенер. Но аз проверих по-рано локаторната карта на безжичната връзка и него го нямаше там. Това трябва да е моят отпечатък.

— Опитай пак — казва Харли и Ейми отново се обръща към вратата с четката в ръка.

Сканирам всеки отпечатък, който тя открива, но единствените отпечатъци, достатъчно ясни за сканиране, са четири на Док и дванайсет мои. Повечето от отпечатъците са размазани или наслагвали един върху друг и не ни вършат работа.

— Намерих още един — казва Ейми и сочи отпечатъка върху повърхността на криогенните камери. — Този твой ли е?

— Не си спомням да съм пипал тук — отвръщам аз.

Очите на Ейми блестят.

— Може да е на убиеца! — казва тя и гласът и отново се оживява.

Държа таблета над отпечатъка и го сканирам. Той е голям и широк — от палец. Тънка нащърбена черта пресича спираловидните линии по него.

— Какво е това? — пита Харли, когато увеличавам изображението.

Ейми поглежда през рамото ми.

— Може и да не е нищо — но изглежда като белег, нали?

Бийп, бийп-бийп. Сканирането е приключило.

Старши/Младши — проблясва над отпечатъка.

— Още един твой — въздъхва Ейми и лицето й помръква. Тя се обръща отново към криогенната камера, но сега едва-едва размахва четката, сякаш е толкова тежка, че едва я държи.

— Имаш ли белег на палеца? — пита Харли.

Оглеждам палците си, макар да знам, че там няма белег, който да прекъсва линиите на отпечатъка ми.

— Може просто да е имал нещо на палеца си, когато е докоснал криогенната камера — казва Ейми, без да вдига очи. — Нещо, което е било между повърхността и палеца.

Но аз не съм пипал там.

Знам, че не съм.

Ейми вдига таблета.

— Сигурен ли си, сто процента ли си сигурен, че не е бил Старши?

— Абсолютно. Веднага след като открихме господин Робертсън, аз проверих локаторната карта на връзката. Него го нямаше там.

Ейми издишва въздуха през ноздрите си като разярен бик.

— Все пак си мисля, че е могъл да…

Понечвам да поклатя глава и Ейми спира. Просто няма начин.

Може Ейми и да е права за свирепия му характер, но Старши не е бил тук, когато е станало убийството.

Ейми хвърля четката с възмущение.

— Толкова беше с отпечатъците.

— Съжалявам — казвам разсеяно, защото продължавам да мисля кой би могъл да остави отпечатъка, след като не съм нито аз нито Старши.

Харли издърпва таблета от ръката ми и го хвърля на бюрото в края на пътеката.

— Може ли да видя сега люка?

Той си прибира кутията с боите и сега забелязвам, че е донесъл и едно чисто, макар и малко платно.

— Ако ти отворя люка, ще останеш ли тук през нощта да пазиш никой да не пипа замразените?

Ейми се усмихва и това ми стига, за да забравя за онзи глас в главата ми, който ми нашепва, че на Старши хич няма да му хареса това, че съм оставил Харли тук, при това сам.

— Дадено — отвръща Харли.

Обяснявам му къде е люкът и му казвам кода за достъп, после вземам отново таблета от бюрото.

Бързо потупвам по екрана и въвеждам достъп за него и за Ейми, така че да могат да влизат и да излизат от криогенното ниво, когато поискат, добавям и достъп за Ейми, с което да ползва таблетите. Харли се втурва направо към люка веднага щом сканирам отпечатъка от палеца му, и изобщо не си прави труд да скрие нетърпението си. Ейми все още се смее към него, когато притискам палеца й към скенера. Когато смехът спира, аз осъзнавам, че притискам палеца й вече цяла минута.

— Извинявай — казвам и пускам ръката й.

Ейми само ми се усмихва.

— Искашлидаидем в градината? — изведнъж избърборвам на един дъх и я гледам сащисан.

Какво ми стана? Какви ги дърдоря?

— Какво? — пита Ейми и се усмихва още по-широко.

Облегнала се е на металната маса зад нея.

— Искаш ли да видиш градината? — повтарям въпроса си и сега го казвам бавно, по-бавно от забързаните удари на сърцето ми. — С мен?

Тя прехапва устни и продължава да ме гледа, но погледът й е сдържан и отчужден. Ръцете й стискат здраво ръба на масата, сякаш се страхува, че ще я измъкна насила от това студено и тъмно място. Не е трудно да се досетя защо. Иска да остане близо до родителите си. Поглежда надясно, където е люкът и накъдето хукна Харли. И тя иска да види звездите.

Сърцето ми се свива. Как бих могъл да им съпернича?

После отново поглежда към мен и се усмихва.

— Разбира се.

А в очите й виждам нещо още по-красиво от звездите.