Бет Ревис
През Вселената (25)

24
Младши

— Елате — нарежда Старши и по начина, по който го казва като господар, който заповядва на роба си, знам, че това се отнася за мен и за Док.

Откъсвам поглед от затворената врата на люка и тръгвам след Старши. Док също тръгва, върви с отмерена крачка и стъпките му отекват по пода като злокобен тътен от барабан.

Когато Старши стига до масата при стената в края на редиците от криогенни камери, той се спира и ме поглежда очаквателно. Очите ми са върху поставката, спомням си как Ейми лежеше сгушена на студения метален плот и как не можех да направя нищо, за да й помогна.

— Е? — излайва към мен Старши.

— Какво?

— Като водач какво би направил в тази ситуация?

— Ами… — мънкам аз и се чувствам като в небрано лозе.

Типично за Старши. Да ми подхвърли задача точно когато най-малко го очаквам.

— Ами, ами — казва той подигравателно. — Бъди водач! Какво трябва да направим?

— Ами… трябва да прегледаме видеозаписите. И — добавих, когато усещам присмеха му, — можем да проверим и локаторите за безжична връзка.

Старши кашля важно, но не ме напада, само бута в ръцете ми таблет. Притискам палец към прозореца за достъп и таблетът се съживява. Вкарвам няколко команди и търся видеозаписите от криогенното ниво. Но когато ги намирам, там няма нищо — празен екран.

— Нещо не е наред с видеозаписите — казвам, опитвам се и отново нищо, празен екран.

Старши сумти.

— Видеозаписите ги нямаше и първия път. Мислех, че съм решил проблема, но явно, той се е справил по някакъв начин. Опитай с локатора за връзка.

Пиша още няколко команди и този път получавам достъп до картата на „Благословеният“. Срещу мен блещукат стотици премигващи точки: по една точка за всеки човек, и всяка една се проследява чрез локатора за връзка. Правил съм го и преди — това е чудесен начин да надхитриш другите при игра на криеница и на Харли му трябваха цели шест месеца, преди да разбере защо ме бива толкова, — но никога досега не съм го използвал за нещо друго. Сега, когато знам какво търся, виждам точка с достъп на четвъртия етаж на Болницата и когато потупвам там екрана, картата се измества към криогенното ниво. Сега на това ниво премигват три точки: една за мен, една за Док и друга за Старши. Натискам плъзгача за време и го връщам назад с един час. Картата за връзка не показва нищо, освен…

— Док — казвам и подавам таблета на Старши. — Само Док е бил тук долу.

— Няколко души от учените бяха в помощната лаборатория с мен. Могли са да дойдат и тук. Не е трудно. Не бях с тях на излизане. Всеки един от тях може да е бил тук днес. — Гласът на Док е безпристрастен и сух. — Знам какво си мислиш. Старши, но ти си преуморен. Може да е всеки един от тях. Те всички имат достъп до този етаж, знаят за криогенните камери, знаят и как функционират.

— Или е бил той — казва Старши.

Лицето на Док застива, сякаш е издялано от лед.

— Той е мъртъв — заявява го толкова категорично, че когото и да имат предвид, аз съм убеден, че той не е жив.

— Да, мъртъв е — ръмжи Старши, впил поглед в Док. — Но не съм сигурен, че е така и с влиянието му.

Док понечва да каже нещо, но само стиска зъби и преглъща шибаните си думи, каквито и да са те.

— И в двата случая — продължава Старши — ще трябва да намерим начин да оправим видеозаписите. А колкото до локаторите за връзка — той спира посред изречението и вдига глава, заслушан в предавателя си.

Говори тихо, но аз чувам как измърморва:

— Какво прави тя?