Бет Ревис
През Вселената (20)

19
Ейми

Стаята, в която ме настанява докторът, представлява странна смесица от безличен дизайн и индивидуалност. Цветовете са меки — сиво и бяло, около рамката на вратата някой е нарисувал с шаблон зелени листа от бръшлян и боята тук-там вече се лющи, а покрай первазите са изрисувани на ръка увивни цветя. От стаята се влиза в баня, тя е студена, облицована е с обикновени бели плочки и хром, но кърпите миришат на лимон и лавандула.

Най-добрият начин да прогоня всичките тези смущаваш мисли от главата си, е да си взема горещ душ, най-горещия, който мога да понеса. Смъквам дрехите, които ми даде докторът. Всичко е в различни нюанси на кафявото — светла сиво-кафява туника и шоколадовокафяви панталони.

Мисля, че са шити на ръка. Бодовете не са правени на машина, макар че са равни и чисти. Платът е гладък и не боде, но има власинки и дребни неравности по материята, които ме карат да мисля, че е ръчно тъкана, а не машинно производство. Толкова е странно. Аз май очаквах скафандри и лъскави материи. Почивните дни, преди да ни замразят, мама, тате и аз прекарахме в гледане на научнофантастични филми — „Стар трек“, „Междузвездни войни“ и не знам още какви звезди. Затова и си представях всички облечени в униформи и с някакви смахнати коси, но сега нося неща, които сякаш са направени за панаир през Ренесанса.

Трябва ми малко време, за да се оправя с душа. Има бутони, а не кран за вода, и от малките мрежести, вградени в стените на душ-кабината квадратчета излиза повече пара, отколкото вода. На високата поличка до душа са оставени две калъпчета сапун. Няма флакони с шампоан или балсам, но сапунът се разпенва, когато го втривам в косата си.

Натискам бутоните, искам да разбера как мога да получа истинска вода — парата не може да отмие пяната в косата ми. Изведнъж уцелвам правилния бутон и струя студена вода се изстрелва от една дюза близо до лицето ми. Залавям се и за един ужасен миг душът ми напомня за момента, когато Ед и Хасан пълнеха стъклената кутия с криогенна течност, преди да ме замразят. Трябва да си повтарям, че не се давя, че не трябва да вдишвам течността, че няма да бъда отново замразена. Това се случи преди векове, но споменът в мен е все още много ярък. Коленете ми омекват. Облягам се на топлите плочки за няколко минути и дишам дълбоко, докато се съвзема напълно.

Когато излизам изпод душа, заставам насред стаята увита в кърпа, а от косата ми се стича вода. Чувствам се спокойна и сама. Мисля си пак за момчето, което беше тук, когато се събудих, Младши, и с изненада установявам, че всъщност той ми липсва. Сега, когато го няма, тази стая ме кара да се чувствам, сякаш съм тук без разрешение.

Пристягам кърпата около тялото ми. В стаята няма нищо лично, освен бръшляна от лющещата се зелена боя около первазите. Няма книги, нито телевизор. Има бюро, а на него е сложен нещо като таблет от пластмаса с размер и дебелина на стандартна страница. Когато участвах в изготвянето на годишника на гимназията, направих снимка на театралния клуб. Всички позираха за снимката с онези неща, наречени цветни филтри — много тънки пластмасови пластинки, които се прикрепват към светлините на сцената и променят цвета. Онова парче пластмаса на бюрото ми изглежда точно като цветните филтри, но е прозрачно, и когато го докосвам, на него проблясва екран и ми иска идентификационен номер. Това компютър ли е?

На отсрещната стена има рафт, а вдясно от него е вратата. До вратата, там, където трябва да бъде ключът за осветлението, е вградена малка метална рамка с пластина. Натискам я. Нищо не се случва, но пластината се превърта.

— Самоличност неизвестна. — Нежен женски глас оглася стаята. — Гласова команда.

— Хм — казвам аз.

— Неизвестна команда — заявява гласът от компютъра. — Помощни команди: осветление, врата.

— Изключване на осветлението? — опитвам аз.

Осветлението в стаята изгасва.

Отново прокарвам пръст по пластината.

— Самоличност неизвестна. Гласова команда.

— Включване на осветлението — казвам аз и светлината отново се появява.

До пластината, която контролира осветлението, има два метални правоъгълника, вградени в стената, единият е голям колкото лепящо се листче за бележки, а другият е по-голям, горе-долу с формата и размера на плик за писма. Когато се приближавам, забелязвам, че под всеки от двата има по един малък бутон. Натискам бутона под малкия правоъгълник, той се плъзва встрани и се открива кухина, голяма колкото да пъхна вътре два пръста. Празна е. Когато натискам бутона под големия правоъгълник обаче, той не се плъзва встрани. Натискам пак, по-силно. Кратко бийп! отеква в тихата стая. Паникьосвам се — дали не съм направила нещо тъпо? — и тогава металната плочка се плъзва встрани.

Зад нея има друга кухина, точно като по-малката. Но тя не е празна. Вътре има дебело кръгло хлебче, от него излиза пара и нещо капе отстрани. Напомня ми за горещ сандвич джоб, но няма такъв, който да мирише толкова хубаво. Пъхам ръка навътре, устата ми вече е пълна със слюнка. Дъното на кухината се плъзга, когато го докосвам — салфетка за хранене. Хлябът е топъл и аз не мога да устоя — набързо изгълтвам три или четири хапки и чак тогава усещам вкуса му.

Сега вече ми е трудно да преглъщам. Това е пай с месо, вътре има сос и някакви зеленчуци, които успявам да разпозная. Но кръглите зелени неща, които приличат на грах, са по-големи и по-жилави от граха, който съм яла. А късчетата, които смята, че са картофи, изобщо не са картофи. Те са нещо като тофу и по-плътни, и когато изсмуквам соса от едно такова парче, то е като гума в устата ми и е също толкова гадно на вкус. В този пай има много малко подправки — сол със сигурност и нещо сякаш сладко като канела, но няма пипер, нищо по-пикантно.

А месото… няма нищо общо с месото, което знам. Червено месо, но без никаква тлъстина по него. Всички парченца представляват идеални кубчета и аз не мога да не се запитам дали това е така, защото готвачът ги е нарязал майсторски, или защото всъщност не е месо? Представям си формички за лед, в тях вместо вода има нещо червено и лигаво, което само прилича на месо. Започва да ми се гади и аз пускам остатъка от пая в малка туба до вратата, която прилича на кофа за боклук. Паят пада вътре, дъното на кофата се отдръпва и се показва дълъг черен тунел, който го засмуква заедно със салфетката.

В стаята остава само полъхът от пара от металния правоъгълник до вратата и миризмата на соса без подправки, която ми е някак позната и същевременно много чужда.

Разтърсвам глава. Тази технология е страхотия, няма подобна на Земята. Още един знак, че мястото ми не е тук.

Иска ми се да имаше някой, с когото да си поговоря за всички тези открития тук. Погледът ми се отмества към стола и почти виждам Младши да седи там. Младши с неговите добри очи. Единственият човек на този кораб, който като че ли се радва, че съм тук.

Мисля си за родителите ми. Те също са на кораба, но от тях ме делят цели петдесет години.

Разтривам очи и си налагам да не мисля повече.

И тогава се сещам как са ме изключили и че могат да направят същото и с тях.

Потрепервам, но си казвам, че това е само защото тук е хладно. На отсрещната стена има гардероб, а до него от тавана виси голям метален лист, вероятно зад него има прозорец, защото от процепите по краищата му се процежда светлина. Дрехите в гардероба миришат на мухъл, но когато изваждам част от тях навън и ги изтръсквам, изглеждат чисти и в добро състояние. В нито едно от чекмеджетата не виждам сутиен, но едно от тях е пълно с памучни гащи. Малко ми е гадно да обуя тези гащи, не знам откъде са дошли тук и дали не ги е обувал някой друг, но не изглеждат стари или ползвани. Оставям кърпата да се свлече на пода и нахлузвам туника в телесен цвят и тъмни панталони, по ръбовете и на двете има украса от изрисувани жълти цветенца. Когато вдигам капака на коша до гардероба и пускам вътре кърпата, капакът щраква, под него излиза пара и кошът се отваря. Кърпата в него е чиста и суха.

Има толкова много неща, които не знам за този кораб. Ето какво ще направя най-напред — ще потърся други хора, ще науча колкото може повече за кораба и тогава ще реша как да предпазя родителите ми от онзи, който и да е той, който ме изключи. Защото въпреки че сега ми се иска да съм с тях повече от всичко на света, не искам те да се събудят студени, сами и давещи се под стъкления капак.

Лъч от светлина прониква в стаята под металния лист над прозореца на стената до гардероба. Когато го докосвам, той се задвижва с бръмчене и открива зацапан, мътен прозорец, който гледа към яркозелени поля.

Значи, тук ще прекарам следващите четирийсет и девет години и двеста шейсет и шест дни.

Не е чак толкова грозно. Не е и това, което очаквах. Тук е зелено. От моравата пред Болницата покрай прашен черен път се издигат хълмове. Пасищата и полята са разделени от тъмнозелени плетове или кафяви стълбове на ограда. Наблизо пасат крави, а белите пухкави точки по-нататък са най-вероятно овце или кози. Яркозелени насаждения се простират в спретнати редици и полята приличат на някаква чудновата покривка за легло. А там, на края, има нещо, което прилича на наредени гигантски блокчета от Лего — товарни вагони или каравани, натрупани един върху друг в редици и всеки един с боядисан в различен ярък цвят. Хаосът от цветове ми напомня малко за „Уолт Дисни Уърлд“. Когато бях малка и живеехме във Флорида, родителите ми ме водеха там всяко лято. Тогава ми се струваше голям, гигантски, като една цяла държава увеселителен парк, но сега съм шокирана от мащаба на това, което виждам — замъкът на Пепеляшка спокойно може да се побере в този метален балон, а нивото е поне петдесет пъти по-голямо от цялото Вълшебно царство.

Опитвам се да преброя караваните, но не успявам. Колко ли точно хора живеят на този кораб? Има място за поне две хиляди души.

Чудя се дали Младши живее в някоя от тези цветни кутии.

Погледът ми се премества по-нататък към хоризонта.

Няма линия на хоризонта. Защото няма и небе. Студен сив метал се издига над ярко оцветените кутийки. Той се извива над града и затваря всичко под себе си. Към върха на свода сивият цвят преминава в измъчен оттенък на синьо. Предполагам, че са се опитали да наподобят небе, но не са постигнали кой знае какво.

В средата на небето е плеснато ярко жълто-оранжево кълбо от светлина. Когато гледаш към него, светлината не пари, както когато гледаш към слънцето, но въпреки това е болезнено. Може би ако никога не бях виждала слънцето, щях да се впечатля от този светещ източник на светлина и топлина, направен от хората. Но аз съм виждала слънцето и то не е нещо малко и фалшиво, а е много по-голямо. Взирам се в него, докато в очите ми бликват сълзи, и когато ги затварям, оставам така по-дълго, отколкото е необходимо.

Зад клепачите ми танцуват образи от пречупена светлина. Как може тази гигантска лампа да се сравнява със слънцето?

Всичко тук е сбъркано. Изкривено. Пречупено. Като светлината.

Като мен.

Никога не бях се замисляла колко важно е небето, не и преди да го загубя.

Заобиколена съм от стени.

Просто смених една кутия с друга.