Михаил Ляшенко
Човекът лъч

Глава първа
Картоф „АГ–181-ИНФ“

В това утро, след много облачни дни, ленивото зимно слънце излезе най-после да се поразходи и ранните слънчеви зайчета весело подскачаха из стаята… В това нямаше нищо необикновено, но да висиш в такъв ден над аритметиката беше просто непоносимо. Леня Бубирин, човек иначе разумен, отдавна би изскочил на двора, но редом с него, неподвижна като скала, седеше майка му. В нейното упорито мълчание и непроницаемо лице имаше нещо, което заставяше Бубир да сумти в знак на протест, но все пак да си мълчи.

— Е — казваше от време на време майка му.

— В градината има петстотин осемдесет и шест ябълки… — помисляйки, сърдито започваше да шепти Бубир. — Това са сто тридесет и осем дръвчета в повече, отколкото крушите, и деветдесет и пет дръвчета по-малко, отколкото вишните… — Като правеше голяма пауза и въздъхваше тежко, той дочиташе с известно удивление в гласа: — Всичко колко дървета има в градината?

Майка му изпитателно устремяваше в него взискателен поглед, но Бубир мълчеше или крадешком оглеждаше снежната далечина зад прозореца. Що за круши и вишни през зимата! Виж, ако задачата беше за пропуснатите и забитите хокейни шайби, той веднага би пресметнал резултата… А какво значи това резултат? Като поразмисли, Бубир започна да гадае с какъв резултат „Химик“, знаменитата хокейна команда на град Майск, ще победи кировския „Торпедо“. При това лицето на Бубир запазваше такова загрижено, замислено и даже скръбно изражение, че майката започна да съчувствува на своя син, а той, ликувайки вътрешно, вече си спомняше всички минали славни победи на „Химик“.

Но бездействието и доста дългото мълчание, а главно — щастливата усмивка, която неочаквано цъфна върху закръглената физиономия на Бубир, събудиха у нея нежелателни съмнения.

— Е — извика силно тя.

Бубир трагично зашепна, като запуши с пръсти ушите си:

— В градината има петстотин осемдесет и шест ябълки… Това са сто тридесет и осем дръвчета в повече, отколкото крушите…

— … и деветдесет и пет дръвчета по-малко, отколкото вишните. — Майка му, изглежда, бе почнала да се сърди. — Това чух вече за седми път. Какво става по-нататък?

— Всичко колко дръвчета има в градината? — с невинен и пълен с размисъл глас изговори Бубир.

— Ето това бих искал да разбера накрая и аз! — извика майка му. — Извади молива от устата си!

Но майчиното любопитство трябваше да остане неудовлетворено. Не успя Бубир да измъкне молива из устата си, когато във въздуха нещо блесна, слабо щракна, и тоз миг върху лъскавия и чист лист на тетрадката му се търкулна голям розов, и изглежда, хубаво измит картоф, който въобще нямаше какво да прави там.

— Я! — учудено каза Бубир.

— Какво е това? — извика майка му.

— Картоф — отвърна Бубир, като измъкна изпод него своята тетрадка и с удоволствие се убеди, че няма никакви повреди по нея. — Суров…

Той се прицели с пръст и чукна картофа, който мирно гледаше към него с белите си очички.

— Аз искам да зная откъде се взе тоя картоф! — разсърди се майка му. — Какво значи това?

— Но аз не зная — побърза да се защити Бубир.

— Безобразие! Аз винаги намирам в твоите джобове късове питка, хляб, даже колбаси! — с негодувание продължаваше майка му. — Погледни си корема. (Бубир веднага изпълни нейния съвет.) Всички ти се присмиват! Но да мъкнеш суров картоф…

— Мамо — съвсем сериозно и убедително каза Бубир, — честна дума, не съм го домъкнал аз.

Майката внимателно изгледа своя син и помисли, че той все таки говори истината.

— А на теб известно ли ти е, че чудеса не стават?

Бубир пренебрежително пуфна с устни и присви рамене. При това той малко си поизкриви душата. Разбира се, той не вярваше в чудеса, но когато разтваряше книга с руски или арабски приказки, увлечен от чудните измислици, с трепет следеше приключенията на героите, като вярваше в тия минути и в измислените случки, и в чудните преобразявания… А може би този картоф беше от приказките?

Майка му замислено протегна ръка и взе картофа. Той беше чист, здрав и доста тежък екземпляр от тия, които наричат „просени“. Тя обърна картофа на другата страна и тозчас слабо възкликна.

— Какво има? Какво? — Буби пропълзя на колене по масата, за да вижда картофа отгоре. — Какво има там?

— Тук… тук има букви! — промърмори майка му.

— Букви? — Бубир едва не се изтърси от масата. — Къде са? Дай!

Майката обърна картофа и Бубир видя на едната му страна тънки, много красиви букви, прилични на тия, които отпечатват върху моливите. Буквите бяха подредени в думи.

— „Моля… върнете… на адрес… — прочете Бубир. — Г… а… об… п/к 7…“ Мамо, какво е това? И виж, още! „АГ–181-ИНФ“.

— А може би това съвсем да не е картоф!…

Майката бързо го измъкна от ръцете на Бубир и страхливо се загледа в него.

Бубир мълниеносно драсна с нокът около буквите.

— Картоф! — обяви той радостно и като скочи на пода, завъртя се около масата. — Аз зная! Аз зная!

— Но какво знаеш? Какво? — с отчаяние се спусна след него майка му, стиснала опасния плод в далеко протегнатия си юмрук. — Какво знаеш?

— Това е хибрид — обясни Леня. — Нов сорт! Кръстили го: „АГ–181-ИНФ“

— Хибрид? Възможно… — Майка му разтвори юмрука си и приближи картофа, но в тоя миг едва не го изтърва. — А как попадна той тука? Откъде се взе?

Едва сега Бубир се изплаши. Прозорецът беше плътно затворен. Не бяха отваряли и малкото прозорче за проветряване. Значи картофът не бе долетял от улицата. И нима може да се хвърли картоф чак на третия етаж! Тогава откъде бе дошъл той? Нали на масата нямаше нищо… А и на чистата тетрадка — също!

— Преди всичко трябва да го изхвърлим — решително заяви майката. — Не мога да търпя никакви глупашки фокуси! Да го изхвърлим незабавно…

Тя с възмущение погледна розовобузестия картоф, а той, сякаш обиден, бавно се отдели от дланта й и леко се плъзна нагоре. Като направи няколко неуверени движения, картофът застана във въздуха, под абажура на електрическата лампа.

Леня, леко зяпнал от почуда, а майка му, стиснала устни в страдалческа гримаса, с ужас наблюдаваха поведението на тоя обикновен суров картоф, който висеше във въздуха като детско балонче.

Като хвана Леня за ръката, майката изскочи в коридора и плътно затвори вратата зад себе си. Там, на малката масичка, се чернееше телефонът. Докато тя звънеше на баща му, Леня страхливо наблюдаваше през горното стъкло какво прави картофът. Сякаш намерил най-подходящото местенце, той все още висеше неподвижно под абажура.

— Веднага ела в къщи! — крещеше в слушалката майката на Леня. — Остави всичко! Ти искаш ли да видиш сина и жена си живи?… Веднага!

Като захвърли телефонната слушалка, тя набързо обу и облече Бубир и мърморейки, че нито за минута няма да остане в една къща с картоф, който лети и който навярно всеки момент може да експлодира, изскочи заедно със сина си на двора. Там му заповяда да чака баща си, а сама реши за минутка да изтича до своята приятелка, която винаги знаеше новините и може би е чула нещо за загадъчните картофи.

Едва се беше скрила, когато Леня видя пред бараката Пашка Алеев. Той сечеше дърва.

— Паш, ей, Паш! — закрещя, притичвайки Леня. — У дома долетя картоф! На него пише да бъде върнат някъде! Той сам лети! Може и да експлодира!…

Само последното предположение заинтригува Пашка.

— А майка ти къде е? — запита той, като захвърли в бараката топора и чувалчето с дърва.

— Отиде у Евдокия Ивановна! — радостно съобщи Бубир.

— Ключ имаш ли?

— Да вървим! — каза Бубир и се впусна напред.

Сега той от нищо не се боеше. Сам Пашка беше с него, а Пашка можеше да се справи не само с такива неща, като някакъв обикновен летящ картоф. Помисли си само! Просто някъде бяха получили нов хибрид. Сега картофите няма да ги пренасят с камиони, а те сами ще си долитат там, където е нужно…

Но те не бяха дотичали до входа, когато от другата врата, дето по-рано се бе скрила майка му, изхвръкна дребно момиченце със синя плетена шапка и бели валенки, които се мотаеха на тънките й като кибритени клечки крачка. Това беше Нинка Фетисова, щерка на майчината му приятелка…

— Аха, аха! — тичайки към тях, крещеше Нинка, както винаги, да я чуе целият двор. — Аз всичко зная! Вие какво сте намислили? Ами ако картофът експлодира?…

Наложи се да я вземат със себе си.

Без да се събличат и без да обръщат внимание на това, че около валенките им се образуваха локвички, те стояха сред стаята и вдигнали глави, разглеждаха тоя загадъчен картоф, който така ловко се преструваше на обикновен.

— Може да е празен вътре и после с нещо да е надут! — замислено предположи Леня.

— „Надут“! — веднага възрази Нинка. — Как не!…

— Сак имаш ли? — попита Пашка.

— Сак?

— Е да, дето ловят пеперуди с него… Ти трябва да имаш такъв.

И макар че в последната Пашкова фраза имаше нещо насмешливо, Леня послушно пропълзя под леглото да търси сак и наистина го намери. Пашка замахна със сака и след минута държеше картофа в ръка. Като се мръщеше и помръдваше устни, той внимателно разгледа всички букви и дори внимателно ги опипа.

— „Моля… върнете… на адрес…“ Да го върнем молят. Сериозна работа. „Г… а… об… п/к 7“ А къде ти са другите букви? Изгуби ли ги?

— Изгубил ги е, изгубил ги е! — закрещя Нинка, като мушкаше до болка Бубир със своя тънък, но удивително твърд показалец.

— Така си беше, Паш, честна дума…

Леня трябваше да разкаже цялата история, която Пашка изслуша с недоверие, а Нинка — с обиден присмех.

— Това ти на Юрка ще разкажеш, Сергеев — произнесе мрачно Пашка. — Той знае какво да прави. Да вървим! Имаш ли чиста носна кърпа? Ти трябва да имаш такава!

И макар че на Леня беше някак съвестно, че у него се намира чиста носна кърпа, все таки послушно я подаде на Пашка. Той уви в нея опитващия се да се измъкне картоф и бутна Леня напред:

— Да вървим!…

— А мама? — дърпайки се, каза Леня.

— „Мама“! — очите на Пашка блеснаха страшно. — Ех, ти, дете! — това звучеше като оскърбление, още повече, че Нинка поклати укорно глава. — А може това да е мина! С таен часовников механизъм! Ще отброи последните минути и…

Той приближи увития в кърпичката картоф до ухото си — нищо не се чуваше.

— Все едно — с известно разочарование каза Пашка. — Да вървим при Сергеев.

— При Бичето ли?

— При Бичето! На стадиона той е Биче, а на работа — Сергеев! Той е секретар на химкомбинатския комсомол! Ясно?

За повече убедителност Пашка доста силно чукна с пръст остриганата глава на Бубир. Те нахлупиха шапки и изскочиха на стълбището.

— Юра Сергеев, ти знаеш ли какъв момък е той! — твърдеше обикновено немногословният Пашка. — Такъв още не се е раждал. Той там всички командува. Директор — това е така, да се спази порядъка. Полага се да има директор и назначили някого. А най-главният все пак е Сергеев!… Слушай!… — Той спря и веждите му огорчено се свъсиха. — А тая дяволия никак няма да експлодира!

— Че защо-о!… — разтегли думите Леня.

— Ясно защо! Нали пише: „Моля, върнете на адрес“, и адресът е даден: „п/к 7“.

— Че какво от това?

— Чудак! Нима шпионинът ще напише на бомбата или на мината: „Моля, върнете на адрес“? А на този картоф…

Пашка не успя да разгъне вързопчето с картофа, когато нечия жилеста мършава ръка с ръждиви петънца посегна към вързопчето иззад гърба му.

— Какво каза ти? — рязко прозвуча един глас. — Какво каза ти, момче?

Пред тях, хванал вързопчето с картофа, стоеше червенокос, слаб, не много стар мъж, върху острия нос на когото стояха накриво очила с дебели стъкла.

— Не пипайте! — веднага закрещя Нинка. — Това не е ваше!…

— Прощавайте, деца — каза непознатият, като отпусна вързопчето. — Вие казахте: „картоф“…

— Е, и какво? — промърмори Пашка, гледайки встрани.

— Вие казахте: „върнете на адрес“…

— Бубир, хайде! — извика Пашка и като блъсна Леня напред, закриволичи сред бавно движещите се коли и моторолери, като през всичкото време внимаваше Леня да е пред него.

Но най-напред летеше Нинка.

Непознатият с очилата жално извика, спусна се след тях, но тук решителното изсвирване на милиционера съобщи на Пашка, че те са в безопасност, а чудноватият непознат — в ръцете на властта.

— Разбра ли? — каза Пашка на Бубир, когато, поемайки си дъх, вече влизаха в Химкомбината. — Това не е току-така… Търсят го!

Те влязоха в комитета на комсомола, напълно съзнавайки цялата важност на своето съобщение. Но Леня забрави и за картофа, и за възможните неприятности у дома, веднага щом видя пред себе си истинския, пъргавия и весел Юра — Бичето, тоя същия, когото той бе свикнал да гледа само отдалече, в доспехите на хокеиста.

Мълчейки, Пашка разгърна кърпичката, като за всеки случай придържаше картофа. Но това беше излишно: картофът лежеше неподвижно. Той дори и не мислеше да лети. Пашка го поразклати в дланта си: дяволският картоф не се вдигна. Бубир и Нинка, като подскочиха, го побутнаха отляво и отдясно. Бубир даже го чукна с дебелия си показалец. Нищо не излезе. Картофът сякаш че се подиграваше с тях. Наклонил внимателно чипоносото си лице, Юра Сергеев с интерес наблюдаваше техните загадъчни действия.

— Нищо не излиза, а? — съчувствено попита той.

Тогава, като се изпреварваха един друг и даже се блъскаха с лакти, Бубир, Пашка и Нинка му разказаха цялата история. Юра слушаше разказа им, замислено въртеше картофа, мръщеше високото си чело.

— Добре, деца… — Той се усмихна и веднага лицата на Нинка и Бубир плувнаха също в усмивки, даже и Пашка се засмя снизходително. — Оставете ми това нещо. Може би ще успеем да го приспособим за хокейна шайба…

Юра ловко подхвърли и хвана картофа. Все пак той не искаше вече да лети…

* * *

Разбира се, Юра не разказа на децата, че в последно време бе станал мишена за подигравките на неизвестен шегобиец.

Всичко започна с това, че едно утро девойката раздавачка подаде на Юра телеграма със следното съдържание: „Капитане, капитане, постегни се! Само на смелите се покоряват моретата“. Подпис нямаше. Юра тогава пресметна, че телеграмата е струвала евтино на шегобиеца и че той няма да му изпрати друга. Предвиждането му излезе вярно.

Но изведнъж той се събуди в два часа през нощта и дълго не можа да си обясни какво бе нарушило съня му. След това разбра: някъде, много близко, с лек металически звън чукаше морз… Тире. Три тирета. Точка, тире, тире… Какво е това? „Другарю Сергеев…“ Той стана. Предаването се повтори два пъти: „Другарю Сергеев! Другарю Сергеев!“ След кратка пауза продължи: „Пригответе се, пригответе се, пригответе се!“ Отново пауза и още една дума: „Приемайте!“ След минута всичко се повтори отначало. Юра скочи и запали лампата. В стаята нямаше никой. Зад стената долиташе успокоителното похъркване на съседа. Като потърси по ъглите, Юра без особена мъка откри в нишата на радиатора кутийка, направена от неизвестен на него нежен и здрав материал. Морзът звучеше от кутийката. Той я отвори и скоро откри простия й механизъм. Кой и защо бе поставил тази скъпа играчка в неговата стая — остана неизвестно.

Повече от всичко Юра се тревожеше от това, което се бе случило с него преди пет месеца, в един топъл септемврийски ден. Той стоеше тогава пред витрината на магазина за техническа литература и разглеждаше кориците на новите книги по автоматика и електронни устройства. Между тях беше и известната книжка на Н. Винер „Кибернетиката и обществото“. В тая книжка, както и в много други работи на големите учени строгият анализ съседствуваше със смелите предположения.

В този момент някой грубо тупна Юра по рамото. Младежът се огледа. Пред него стоеше човек с дълбоко нахлупена над веждите шапка и вдигната яка на палтото. Юра долови шепот: „Само на смелите се покоряват моретата… Другарю Сергеев, пригответе се!“… Човекът направи крачка към бордюра, където стоеше автомобил, и захлопна вратата зад себе си. Припряно прозвуча късият сигнал на машината. Човекът с нахлупената шапка хвана волана. Юра се спусна към колата, но успя да види само номера: АГ–72–11. В миг автомобилът изчезна между другите коли.

Сега, като разглеждаше буквите върху картофа, направени както изглежда от същия материал, от който бе направена и кутийката, Юра реши, че повече не трябва да мълчи. Но все пак той и не подозираше дори, че от този розовобузест картоф е началото на неговата героична съдба.

Глава втора
Кралят на Бисс

Ако ви се случи да идете в съветското търговско представителство на Фароо-Маро, то сред ярките златносини плакати на „Интурист“ с пейзажи от Волга, Кавказ, Москва и Ленинград, сред цветните фотографии на съветските леки коли, машини, телевизори ще видите на стената скромна таблица, начертана с любов и голямо умение. Тази таблица бе направил в свободните си часове Василий Иванович Квашин. Най-отгоре той бе написал с калиграфически букви: „Борбата за първенството на СССР по хокей с шайба“.

Тази таблица бе в съседство с ослепително лазурното разписание на параходите от Фароо-Маро до Паго-Паго, Папаере, Хонолулу, Сидней и пристанищата в Южна Азия.

Като се наслаждаваше от време на време на затишието и без да подозира в какви невероятни приключения ще го въвлече съдбата буквално след няколко минути, Василий Иванович стоеше пред своята таблица, на която току-що бе нанесъл последните данни. Неизразимо приятно беше в тази дяволска горещина дори да постоиш пред таблицата и да мислиш за хокей. От нея сякаш повяваше освежаващ хлад, дъхаше на искрящ син снежец…

Към хокейната таблица весело поглеждаше, като показваше великолепните си като орехови ядки зъби, мис Нугу, една от бившите принцеси на островите Фароо. Сега тя бе сменила своята титла с по-сигурното положение — стенографка в търговското представителство.

— Тази вечер ще се състои поредното състезание… — мечтателно говореше Василий Иванович. — Ще се срещнат „Крила на съветите“ и „Динамо“! Опитайте да си представите, мис Нугу, вечерта: светлините плуват в синя мъгла, тълпи от хора, но не голи или с кърпи на кръста, а в шуби и валенки, както трябва… Студът все пак е около двадесет градуса… Как да ви обясня какво е това мраз?… Изобщо, нещо студено и много хубаво…

— Студено и хубаво? Не може да бъде! — Мис Нугу разтърси глава, гледайки с любопитство началника си.

— Ох, и как още може! — Василий Иванович радостно се усмихна, като си спомни колко е хубаво на студа, без да обръща внимание, че цялото му лице сега блестеше от пот. — На краката, значи, валенки. Едно такова, много топло нещо. А под краката снегът хрущи. Боже мой, но как да ви разкажа това? Сняг, разбирате ли? Такъв бял, блестящ, като сладолед. Само че още по-хубав.

— И вие тъпчете по него с крака? — ужаси се мис Нугу.

— Ами, че да! Той е толкова много!… И ето стадиона. Огромно, заледено поле… Ледът блести, искри… Ах, да, но вие не знаете какво е това ледено поле. Цяло поле с твърд лед…

— О-о! — Мис Нугу изпадна във възторг. — Цяло поле от лед! Колко ли хладилници са били нужни, за да го направят? Грандиозно!

— Появяват се играчите — продължаваше Василий Иванович. — От някой отбор, например от тоя „Химик“. Той също участвува в „А“ група… О! Представете си само какво става! „Химик“ се хвърля напред. Съвършено неизвестен отбор. От някакъв си град Майск… Майск! Нямам представа къде се намира тоя град…

— Те сигурно имат конкурс кой повече сладолед ще изяде! — усмихна се ласкаво мис Нугу.

Това любопитно тълкуване на хокея хвърли Василий Иванович в крайно униние и за да се развлече, той погледна през прозореца.

— Някой пак се е домъкнал за нашите костенурки — възмути се Василий Иванович, и като остави мис Нугу мислено да се наслаждава на зрелището от стадиона, засипан със сладолед, изскочи на улицата.

Само до преди петдесет години жителите на островите Фароо-Маро почти не познаваха европейските „цивилизатори“, отлично си живееха и без тях и никак не страдаха от това невежество. Но след Първата световна война държавите съобразиха, че тези пръснати из океана острови могат да бъдат отлични стратегически бази и ги обсипаха с благата на колонизаторската „цивилизация“. Кораловият пясък, върху който само бризите оставяха своите следи, бе здраво окован в бетон. Разкъсвайки бисерните огърлици на рифовете, където само раците разхождаха своите малки, навсякъде израснаха черните железни цилиндри за привързване на крайцерите. След Втората световна война тук бе построено голямо пристанище, запушиха комини, авионосците станаха така обикновени, както по-рано китовете, а самолетите прелитаха и отлитаха едва ли не по-често, отколкото ятата летящи риби, избягали сега от островите.

Избягаха не сако рибите и китовете. Все по-рядко започнаха да се срещат стадата от прочутите по тези места гигантски морски костенурки. Изплашиха ги виещите хидроплани, стрелбите и бомбардировките по време на честите военноморски учения. Колонизаторите яростно изтребваха костенурките и зарад тяхното нежно, вкусно месо, и зарад необикновено твърдата, чудно разкрасена броня. За Европа и САЩ изнасяха хиляди консерви със супа от костенурки, стотици хиляди скъпи украшения от бронята им. А костенурките се размножаваха много бавно и скоро почти изчезнаха. Едва тогава бе забранен техният лов. Но забраненият плод е по-сладък. И собствениците на крайбрежните участъци от островите Фароо-Маро започнаха да развъждат костенурки.

Вилата, в която се помещаваше съветското търговско представителство, притежаваше малка градина, оградена с желязна мрежа където живееха десетина костенурки, любимци на Василий Иванович. Затова понятно беше неговото възмущение, когато той забеляза човек, който, ако се съди по дрехите, беше джентлемент, влязъл не само без разрешение в градината, но явно опитвайки се да направи нещо лошо на костенурките. Какво именно Василий Иванович още не можеше да види.

А между това този човек, хилейки се с мъртва усмивка, се опитваше да убие една костенурка. Но все не успяваше. Ругаеше и се стараеше да забие острия железен връх на бастуна си в шията на костенурката, но тя безмълвно скриваше глава в бронята си.

— Хей, вие! — завика Василий Иванович. — Защо мъчите костенурката?

Човекът подскочи и веднага вдигна бастуна си.

— Какъв дявол търсите тук? Вие искате да убиете костенурката! При това тук, в развъдника! — на Василий Иванович му се щеше да удари по малката плешива глава тоя непознат. — Кой сте, дявол да ви вземе? Елате с мен!

— Аха, значи така! Вие също развъждате тия гадини? — човекът яростно тикна бастуна си в непробиваемата броня на костенурката.

Василий Иванович се вгледа в непознатия. В такова голямо пристанище като Фароо-Маро може да се срещнат всякакви хора. Но все пак е странно, че този непознат говори руски. Впрочем през последните години милиони хора по всички страни на света учеха руски…

— Откъде идете, сър? — запита сухо Василий Иванович.

Малкият човечец надменно тръсна глава и измери Василий Иванович от краката до главата.

— Аз съм Хеджес! — каза той с такова изражение, с каквото биха се представили Хеопсовата пирамида или Айфеловата кула, ако те имаха дар слово.

На Василий Иванович се стори, че той някъде бе чувал това име. Хеджес… Наистина го бе слушал. Но къде и във връзка с какво?

— До известна степен аз съм стопанин на този развъдник — представи се на свой ред той. — Презимето ми е Квашин…

— Това няма значение — изрече дребният човек, който се наричаше Хеджес. — Нито вие, миличък, нито останалите три милиарда двуноги нямат за мене никакво значение. Вие всички сте обречени на гибел, нали?

— Уверен ли сте в това? — запита Василий Иванович, като се убеди, че пред него стои луд.

— Разбира се! Това е неизбежно, дявол да го вземе! — доста унило промърмори Хеджес. — Бомба, радиация и прочее. Понякога ми се струва, че този дяволски Стронций 90 вече се е просмукал в костите ми… Но най-отвратителното не е това… — той зашепна тайнствено и толкова заприлича на истински луд, че Василий Иванович, който беше виждал луди само в илюстрациите към страшни разкази, изплашено се стъписа. — Вие знаете ли, че в края на столетието на Земята ще живеят повече от шест милиарда души? Е, какво ще кажете?

Василий Иванович леко размаха ръце и опита да се усмихне:

— Вие се усмихвате? — изписка Хеджес. — А знаете ли, млади човече, че съгласно най-точни изчисления, направени от самия мене, Земята няма да издържи допълнителната тежест на непрестанно увеличаващите се като скакалци хора, и отначало, естествено, ще намали своето движение, а после съвсем ще спре да се върти?… Имате ли деца?

Василий Иванович нямаше деца. Изглежда, че това донякъде успокои Хеджес. Той тежко въздъхна, изтривайки потта си:

— Все пак е отвратително, че ние трябва да загинем, а ето тия гадини ще останат да живеят! — Той отново злобно чукна костенурката с бастуна си.

— Вие мислите, че тях няма да ги унищожи бомбата и… и разните други ужаси? — осведоми се Василий Иванович, като поглеждаше тъжно встрани.

— Аз не говоря за тях! — Хеджес презрително чукна безропотната костенурка. — Аз говоря за костенурките, които правим ние! Ненавиждам ги, защото виждам много от тях на кралство Бисс. Хиляди костенурки! Стотици хиляди!

— Какво казахте? — Василий Иванович изведнъж застана нащрек. — Кралство Бисс? Вие оттам ли сте, сър?

— Това няма значение… — промърмори сухият джентълмен, като направи няколко крачки напред и се наведе над оголялата на това място земя. — Какво е това, а? — Той разчопли земята с бастуна и повдигна няколко сраснали в корена си бели гъби. — Какво е това, сър? Вас питам — повтори Хеджес с възмущение.

— Гъби… — нерешително се усмихна Василий Иванович. — Бели гъби, честна пионерска…

Той ги измъкна из ръцете му и ги погали с искрена нежност. Ах, как приятно беше да види тук, на брега на Южния океан, своите подмосковски познати. Но след туй Василий Иванович се учуди. Колкото и слабо да беше запознат с местата флора и фауна, той все пак помнеше, че белите гъби не растат в района на екватора.

— Аз ги намерих! — крещеше Хеджес, подскачайки около Василий Иванович. — Надявам се, че тук не е разсадник за гъби. Гъбите са на тоя, който ги е намерил. Проклятие, дайте ми ги, макар и само да ги подържа малко!…

Той се наклони към гъбите, които Василий Иванович не изпускаше из ръцете си, и жадно вдъхна острата им влага.

— Ах, прелест, дявол да го вземе! Кажете честно, сър, струват ли всички наши костенурки, папагали и тая всичката солена вода, колкото една такава гъбка?

И той все пак откъсна от плътно срасналото семейство една весела гъбка. Василий Иванович я проследи с поглед и чак сега видя нещо, което го порази много повече от находката с гъбките.

Малкото полуостровче, врязано в океана, изглеждаше съвсем иначе. Палмите си стояха на място и множеството папагалчета си говореха нещо на своя език, но между палмите, на пясъчния хълм, се бе проснал познат пъстър килим… Тук имаше и лилава детелина, и нежни, сякаш треперещи камбанки, сиви като прозрачното родно небе, че Василий Иванович, още нищо не разбирайки, се наведе и ги погали. Бодливият репей пръскаше езичета от огненочервени пламъчета, дребните, с бели лъчи слънчица на лайката ту се появяваха сред тесния пояс от овес, ту изчезнаха… Няколкото врабци и една единствена врана, които Василий Иванович отначало не забеляза, прелитаха мълчаливо от бреза на бреза, без да се приближават до палмите… Василий Иванович би дал да му отсекат главата, че враната и няколкото врабци го гледаха въпросително и сърдито, сякаш той трябваше да им обясни какво значи всичко това. Изведнъж враната падна като застреляна. Василий Иванович не успя да дотича и види какво се бе случило, когато ново чудо съвсем го лиши от дар слово. Дългите жълти мустаци на овеса се размърдаха и оттам се показа заек.

Това бе вече непоносимо. Василий Иванович се огледа за Хеджес, като си мислеше с ужас, че може би лудостта на тоя джентълмен е заразителна и пробърбори:

— За-ек…

Те не забелязаха изведнъж, че със заека става нещо странно — не побягна, така както би направил всеки нормален заек. Той падна. Сухите стъбла на овеса станаха жълточервени.

Василий Иванович повдигна заека за дългите уши. Хеджес извика и Василий Иванович също едва сдържа своя вик, когато видя в ръката си малко повече от половината на заека — задният крак с част от гърба и корема сякаш бяха отрязани с бръснач.

— Ловувате, а? Развъдник, значи, хм… — ядовито произнесе Хеджес, без да забележи изумлението върху лицето на Василий Иванович.

— Аз винаги съм казвал, че руснаците са юнаци. Ето, успели сте да възпроизведете къс нормална, европейска природа… И си ловувате! Окото се радва, душата си отпочива… А аз дори не знаех, че на тия проклети острови има такова прилично местенце. Отдавна ли сте направили това?

— Н-не, не зная — запъвайки се, отговори Василий Иванович. — Преди три дни тук нямаше нищо подобно… — И изведнъж, като се разсърди, завика на непознатия: — Махайте се веднага! Освободете градината!

— Вие какво? Шегувате ли се? — попита човекът. — Ако аз пътувам инкогнито, то не значи, че с мене може да се подигравате по такъв начин. Вие се правите, че не ме познавате. Това е похвално, но всичко си има мярка. Надявам се, че директорът на вашето представителство е тук?

— Не, той отсъствува — промърмори Василий Иванович.

— Това на нищо не прилича — възмути се дребничкият човек. — Той няма ли заместник?

— Само аз останах — неохотно каза Василий Иванович.

— Вие? — Хеджес го изгледа от главата до краката. — Аз мисля, че този път не се шегувате… сър. Моментът е много сериозен!

— Съвсем не ми е до шеги — простена Василий Иванович, като прокара ръка по главата си, която започна да го боли.

— Обстановката е крайно неподходяща, сър! — Сухият джентълмен се изправи в целия си дребничък ръст и гневно се заоглежда встрани, сякаш се учудваше къде са пропаднали почетният караул и оркестърът. — Съвършено неподходяща обстановка! И за да се избягнат всякакви недоразумения и усложнения, аз съм длъжен да ви уведомя, че пред вас стои първият министър на кралство Бисс, сър! — Той произнесе това високо, отчетливо, с необикновена важност. — Да, сър, премиер-министърът на негово величество краля на Бисс!

Сега Василий Иванович, без да обръща внимание на болките в главата си, на появяването на зайците, врабците, брезите, белите гъби, репея и лайката по брега на Фароо-Маро, изведнъж си спомни всичко, каквото му бяха разказвали директорът на представителството и другите сътрудници за това кралство, за владетеля на Бисс и за неговия премиер-министър Хеджес.

Из островите на Южните морета отдавна се водеха тревожни разговори за някакъв богат чудак, англичанин или канадец, който преди шест години купил за развъждане на костенурки три малки островчета, които нямали даже и имена. Изглежда, че той не е бил лишен от чувството за хумор, тъй като скоро се провъзгласил за крал на тези острови, публикувал конституция, изпратил във вестниците рисунки на герба и флага на кралството и влязъл в неофициални отношения с най-големите държави, чиито интереси били представени в страната на лагуните и рифовете. Но макар че островите били купени за развъждане на костенурки, никой не бил видял там нито една костенурка.

Скоро станало известно, че презимето на краля е Крегс. Лайонел Крегс. Тук това име звучало така, както и всяко друго име, но в страните, където се издавали вестници и книги, някои знаели че Крегс е един от най-големите учени на западното полукълбо, известен в целия свят като конструктор на най-сложни електронно-изчислителни машини с фантастично запомнящи устройства.

И все пак неговото изчезване от цивилизования свят и появата му в страната на лагуните и рифовете, преминало почти незабелязано, ако не се вземе под внимание забавната история с основаването на кралството.

Само в някои вестници се появи кратко интервю с Крегс.

„Мистер Крегс — попитал го журналистът, — защо отивате в Южните морета?“

„Ще ви кажа откровено — отговорил Крегс, — макар че хората ще вземат моите думи на шега или пък въобще няма да ги прочетат. Аз съм убеден, че е дошъл краят на човечеството, защото войната е неизбежна. Според мен науката води към война. А съвременната война — това е гибел, пълно унищожение на болшинството от хората. И бавна, мъчителна смърт за всички, които ще останат живи. Изход аз не виждам. Хората са обречени. Те трябва в кратко време да бъдат заменени. Аз отивам на островите в Южните морета, за да създам нови същества. Това ще бъдат машини, надарени с разум и способни да се размножават. За тях не е страшна нито радиацията, нито бактериологическата война. Те ще преживеят всичко…“

Крегс съобщил също, че неговите досегашни открития и участието на няколко големи банки, в това число и банката на Хеджес, му позволяват да разполага с неограничени средства… Предположението на репортера, че човечеството все пак може би ще оцелее, предизвикало иронична насмешка от страна на Крегс.

„Мен ми дотегнаха хората — промърморил Крегс. — Омръзна ми безумието на нашата цивилизация. Вярвам само в моите машини. Бъдещето е тяхно…“

Бележката имала заглавие „Новият Адам“, но въпреки че репортерът бил я написал поста бойко и даже с хумор, никой не й обърнал внимание. И след няколко дни всички забравили Крегс…

На купените от Крегс острови растели кокосови палми и хлебни дървета. В банановите горички се въдели диви кокошки, бягали пъргавите прасенца на местните жители. Тия жители, които били по-малко, отколкото палмите, някога владеели всички острови и рифове, а сега даже и не знаели, че някой си Крегс ги е купил заедно със земята, бананите, кокошките и прасетата.

На трите острова, които скоро получили названието „Кралство Бисс“, Крегс започнал, както уверявали туземците, да прави костенурки, Не, той не събирал още оцелелите екземпляри, не ги развъждал, не ги отглеждал. Той правел нещо друго. Какво именно — не можело да се разбере от разказите на туземците, проникнали в тайнственото кралство. А европейците не били допущани до пясъчните брегове на крегсовите острови. Добре било известно само, че любителите на костенуркова супа и костенуркови украшения нищо не получавали от новото кралство…

Като си припомни набързо всичко това, Василий Иванович започна постепенно да отстъпва към вратичката. Хеджес вървеше след него. Изведнъж той тържествено повдигна лявата си ръка:

— А ето го и негово величество!

С меко бръмчене на шосето пред вратичката спря тъмномаслинена кола, като изпусна сиво облаче от бензинова пара. Висок човек с хрущялест мазен нос и пронизително сиви очи седеше сгърбен зад волана.

Съдейки по всичко, кралят беше съвсем неразговорчив човек. Неговото тъмно, неподвижно лице внушаваше и уважение, и страх. Бледите му устни бяха плътно свити, сивите очи безизразно гледаха пътя.

— Шефът на представителството чака ли ни? — попита най-после той Хеджес, без дори да го погледне но изведнъж скочи от колата и влезе в градината. — Какво е това? — Крегс неочаквано клекна пред лехата с овес.

Кралят хвана няколко стебла, изтръгна ги из корен и започна с любопитство да ги разглежда. После ги разтърка между палеца и показалеца си и ги помириса.

— Овес не расте на островите! — сърдито каза Крегс.

Василий Иванович и Хеджес повдигнаха рамене.

— А гъби? — сърдито запита Хеджес. — Могат ли да растат обикновените бели гъби на тия ваши острови?

— Абсурд! — отвърна Крегс, като все още разглеждаше стеблата на овеса.

— Така ли? — тържествено извика Хеджес и измъкна от джоба си малко смачканата, но все още ухаеща гъбка. — Аз я намерих преди десет минути, сър!

Крегс внимателно пое гъбката.

— Болетус едулис — прошепна ученият. — Невероятно!

— Интересно, какво ще кажете, ако видите тук заек! — промърмори Хеджес. — Да, да, сър, обикновен заек. Един от тия, които бягат по полетата на Европа. А също и врана, и врабци, и пеперуди…

Крегс вече няколко секунди внимателно и в упор гледаше към Хеджес.

— Ах, и на вас ви се струва, че аз съм се побъркал! — Дребничкият Хеджес даже подскочи от възмущение, но в тоя миг се наведе и вдигна един от загиналите врабци. — Моля! — той едва ли не тикна врабеца в носа на краля. — Още е топличък…

Лицето на Крегс беше строго, гъстите му вежди се сключиха, големи бръчки пресякоха челото му. С нервно движение той изтри напиращите капки пот.

— От всичко, което съм видял през своя живот — бавно произнесе кралят, — това е най-невероятното, най-невероятното… Вие можете ли да ни обясните нещо, сър? — Той неочаквано хвана Василий Иванович за рамото.

— Аз не зная нищо! — сърдито отговори Василий Иванович, освобождавайки рамото си… — Преди три дни тук всичко си беше съвсем обикновено, а сега, моля ви се… врабци!

Крегс хвърли бегъл поглед към Василий Иванович и без да го разпитва повече, отнесе в колата стъблата овес, гъбата и мъртвия врабец.

Като се върна, замислено каза:

— Всичко това непременно е свързано с академик Андрюхин… Ето защо, аз непременно трябва да видя някой официален представител на Съветския съюз… Жалко само, че всичко е безполезно, сър, абсолютно безполезно — Земята преживява последните си дни…

Той направи отново мрачна физиономия и дълбокомислено поклати глава.

Тъй като нито кралят, нито неговият чудноват премиер-министър успяха да разяснят тайната на неизвестно откъде появилите се брези, гъби и лайки, Василий Иванович отложи изясняването на този въпрос до завръщането на своето началство, а в момента веднага се зае с работата си.

— Вие казвате, сър — попита той Крегс, — че желаете да посетите съветското търговско представителство и да видите неговия шеф? В такъв случай, елате след час. Ето там, отсреща, в дома с нашия флаг. Разрешете ми да се върна към своите задължения в канцеларията.

Крегс и Хеджес мълчаливо седнаха в колата.

— Що за човек е тоя Ендрюхи, за когото споменахте? — навъсено попита Хеджес.

— Професор Андрюхин — каза Крегс с подчертано уважение и снемайки шапката си — ме кани да участвувам в някакъв нечуван опит. Името на Андрюхин е известно на всеки, който се интересува от наука. Казват, че той използувал кибернетиката за разрешаване проблемите на дълголетието и едва ли не на безсмъртието. И понятие си нямам как той е направил това.

— Дълголетието? — Хеджес повдигна глава. — А за какъв дявол му е това дълголетие, когато на всички нас, пък и на вашия Ендрюхи също, остава да живеем още година-две… най-много три? Той не е учен. Той е идиот.

— Архимед е решавал уравнение, когато мечът на римския войник вече докосвал шията му… Андрюхин е истински, голям учен: през всичките си определени за живот секунди той ще мисли за науката. Макар — вие, разбира се, сте напълно прав — всичко това да е съвършено безполезно…

— Безполезно? А на мен ми се струва, че вие се надявате на нещо. — Подозрение и безпокойство блеснаха в очите на Хеджес. — Пазете се! Аз не ще позволя да ме измамят… Вие знаете, че даже аз, човек който плюе на всичко, се увлича от вашите забави. Слушайте, Крегс, сега ще ви призная това, което бих искал да скрия до гроб. Никога ли не ви е минавало през главата, че ние ще успеем, може би, да се спасим тука в Бисс? Намираме се в съвършено изключително географско положение. Ние сме еднакво отдалечени — при това на максимално възможното разстояние — и от Америка, и от Европа. Земята е малка планетка, но ние избрахме максимума в пределите на възможното. Радиацията от проведените опити ще попадне в Северното полукълбо, а ние сме доста встрани. Може би на нас е съдено да оцелеем? Нали трябва някъде да се запазят хора, така да се каже, за размножаване?

— Малко вероятно и съвсем не задължително — сряза го Крегс.

— Дяволът да ви вземе! — промърмори Хеджес след продължително мълчание. — Тогава нека спокойно доживеем в Бисс останалите ни трошици живот. Вие правите костенурки. Аз участвувам в тая работа със своите капитали. Отлично, аз също искам да бъда костенурка, дявол да го вземе! И аз искам да пропълзя в моята броня! Въоръжения, тайни лаборатории, радиация, вестникарски истерии, червена опасност, жълта опасност — да се продъни всичко в ада! Аз сам финансирах вестниците, които раздуваха като балони тези опасности, а сега изпадам в ужас… Нали и аз съм читател на същите вестници…

— Хеджес — съвсем сериозно каза Крегс, — аз никога не можах да разбера какво ви доведе при мене. Дали не надеждата, че ще се спасите? Това е съвършено безполезно!

— Вие сте просто маниак! — кипна Хеджес. — „Безполезно!“… Не знаете ли друга дума?

— Тази дума символизира моите убеждения… — мрачно изрече Крегс.

Хеджес, напълно изтощен от разговора, се отпусна на кожената седалка.

* * *

… Директорът на представителството се върна. Той изслуша подробния доклад на Василий Иванович за всички местни произшествия, за количеството закупени стоки, за натоварването им, за пристигналите и заминалите кораби… С прикрита усмивка чу и разказа му за появяването на брезовата горичка, врабците, враната и зайците. Едва в края на отчета си, като за нещо незначително, Василий Иванович спомена и за посещението на Крегс.

Директорът престана да се усмихва.

— Пак ли се шегувате? Къде чухте за Крегс?

— Той беше тук… Честна дума… Заедно с тоя… Хеджес… неговия премиер-министър…

— Посещението на Крегс — каза хладно директорът — е събитие от голяма важност. Защо идва той?

— За да се свърже с вас…

— За какво?

— Иска с ваша помощ да получи документи за отиване в СССР по покана на академик Андрюхин…

— Така! — промълви директорът. — Значи Крегс реши все таки да пътува… Веднага вижте къде е той сега!

Резултатът от всичко това, за голямо удивление на Василий Иванович, беше, че само за пет денонощия кралят на Бисс, Крегс, и неговият премиер-министър Хеджес получиха изходни визи и заминаха на неофициално посещение в Съветския съюз.

Глава трета
Андрюхин

В тоя ден Юра Сергеев, току-що дошъл от втори цех, се отпусна върху стола и без да се съблича, започна да размишлява дали да изтича до пионерския клуб, дали да поговори с момчетата за наближаващата среща по хокей, или пък да вземе тайнствената телеграма, кутийката и летящия картоф и да ги занесе в партийния комитет. Но върху масата зазвъня телефонът.

— Сергеев ли е? — чу Юра непознат мъжки глас, силен и, стори му се, малко насмешлив.

— Да.

— Ние с вас ще трябва скоро да се запознаем. Вие храбър момък ли сте?

— Защо? Ще бъде ли много страшно?

— Ще бъде — весело обеща гласът.

— Да бъде! — усмихна се Юра, съобразявайки кой може да се шегува с него.

Изведнъж той се сепна. А ако този непознат има нещо общо с картофа и с всичко, което му се случи в последно време?

А гласът продължаваше:

— Как сте със силата?

— Добре.

— Така. Казват, че с лявата ръка вдигате осемдесет килограма.

— Ако се наложи и деветдесет ще вдигна… — Юра никак не можеше да схване кой говори.

— Не е лошо… А ще успеете ли да отличите брояча на Гейгер от пишеща машинка?

— Ще успея… — Юра се мъчеше да бъде спокоен.

— Има такъв израз: решителен момък… — продължаваше гласът. — Решителен момък ли сте вие? Обичате ли неочакваните неща, приключенията, риска?

— Аха! — потвърди Юра.

— Едно ваше достойнство е очевидно: не сте многословен. И така: да си сверим часовниците. Четиринадесет часа без седемнадесет минути, ако не се лъжа.

Непознатият глас прозвуча неочаквано сериозно и Юра неволно погледна часовника си. Той показваше четиринадесет часа без двадесет минути.

— Вашият избързва — реши гласът. — Как се движите?

— Как се движа? — не разбра Юра.

— Е, да! Какво правите, когато трябва от точка А да стигнете до точка Б?

— Вървя — каза Юра и помисляйки, добави: — Пеша.

— В такъв случай чакам ви точно след двадесет минути на улица „Мичуринска“ номер единадесет, третия етаж…

Телефонът отсреща тракна. Юра остави слушалката и с недоумение повдигна рамене. Не е много остроумно… Странна игра. Той очакваше, че ще бъде по-интересно… И изведнъж си спомни, че на третия етаж, в единадесети дом на улица „Мичуринска“ се намира градският комитет на Комсомола. Ха здрасти! Какво значи всичко това?

Той позвъни в градския комитет. Обади се Вяра Кучеренко, вторият секретар.

— Здравей! Кой говори с мене преди малко? — попита я Юра.

— Не зная — гласът й беше насмешлив и пълен с недомлъвки.

— Така. Дали да дойда? — попита той, без да разбира нищо.

— Помисли си — каза тя строго и затвори телефона.

Това вече на нищо не приличаше. Работа ли си нямат там, та се подиграват с него? Той погледна часовника. Бяха изминали три минути. Бързо напъха в чекмеджето на масата всички книжа, сложи в хокейната си чанта картофа и кутийката, заключи и изхвръкна навън, като по пътя закопча палтото си и нахлупи шапката си.

Пред градския комитет стоеше ниска, мощна кола — „Стрела“, последен модел. Юра щеше да я отмине, но нещо го застави да се огледа. Той внимателно се взря в напрашения със сняг номер… АГ–72–11! Номерът на колата, която беше пред книжарницата. Тогава в нея бе седнал оня непознат. Юра обиколи колата, натисна дръжката — беше заключена. Той постоя, после се отдели от нея и отново се върна. Не му се щеше да я остави така… АГ–72–11… Още нещо изплава в паметта му… Картофът! Разбира се, това бяха останалите букви върху картофа!

Юра имаше още четири минути, когато се изкачи по стълбите на градския комитет на Комсомола. Стъклената врата на кабинета на Вяра Кучеренко се отвори и към момъка с лека, сякаш танцова походка се запъти непознат човек. Той имаше продълговато, смугло, младо лице и дълга черна брада. Кожената му шапка-ушанка бе така ниско нахлупена, че веждите му се сливаха с нея. Очите му бяха весели, искрящи, почти младежки. Той не бе висок, но лекостта и стройността го правеха да изглежда такъв. Когато неговите ярки, любопитни, весели очи се срещнаха с очите на Юра, той неволно се спря.

— Сергеев? — Юра веднага позна гласа от телефона. Като разбра, че не се е излъгал, човекът протегна ръка: — Е, здравейте. Аз съм Андрюхин.

Представете си, че в коридора на някоя сграда, където ви се случва да бъдете почти всеки ден, вие срещате малко познат човек и той съвсем просто ви протяга ръка и казва: „Здравейте, аз съм Ломоносов“. При това вие веднага разбирате, че той не е едноименник или роднина, а самият Михайло Василевич Ломоносов… Представете си това и тогава ще можете да разберете какво изпита Юра. Името на академика Дмитриевич Андрюхин бе така световноизвестно, както и името на Иван Петрович Павлов или Алберт Айнщайн. И да го срещнеш в коридора на градския комитет на Комсомола и освен това да го чуеш как той произнася твоето презиме, беше, разбира се, истинско чудо.

— Точен. Любопитен. Здрав селяк! — говореше Андрюхин, като оглеждаше с удоволствие здравите плещи на Юра и запотеното му, зачервено от бързането лице. — Аз съм ваш стар поклонник. Когато от южната трибуна на стадиона някой вика най-силно „Бичок“, да знаете, че това съм аз. Чудесно играете хокей. Не само със стика, но и с ума си.

Андрюхин хвана Юра под ръка и с неочаквана сила повлече момъка в кабинета на Вяра Кучеренко.

— Аз сега ще го взема със себе си — заяви Андрюхин, — макар че той се съпротивлява.

— Как? Съпротивлява ли се? — избухна Вяра. — Ти не разбираш ли какво доверие ни оказват? Академик Иван Дмитриевич Андрюхин идва лично, за да избере от нашата градска организация най-подходящия младеж. Това е дело на чест за цялата комсомолска организация!

Андрюхин се намръщи като при зъбобол:

— Аз се пошегувах, миличка… Всичко е наред! Защо се държите така официално! И, ако искате да бъдем приятели, не гледайте на мене, като на паметник. Знаете ли, страшно противно е да се чувствува човек като паметник… Може ли да тръгваме?

— Разбира се, Иван Дмитриевич! — Вяра излезе иззад бюрото си, без да гледа Юра, който още не бе проронил нито дума. — Той е просто смаян от радост! — каза тя. — Аз ще се обадя в комбината, да му определят там заместник…

— Извинете, вие със „Стрела“ ли дойдохте? — прекъсна я Юра.

— Да — леко усмихвайки се, отвърна ученият.

Едва в колата, когато вече излязоха от града, Юра шумно въздъхна и промълви:

— Извинете, Иван Дмитриевич…

— За какво, гълъбче? — академикът погледна към Юра.

— За туй, че аз така… Вие не мислете…

— Е, налага се да мисля. Няма как. — Андрюхин смигна на Юра. — А скоро ще трябва двамата да мислим над една работица.

— Над каква, Иван Дмитриевич?

— Над такава, че за нея може да се разговаря само върху територията на нашето академическо градче… Ти въобще свиквай да си държиш езика зад зъбите. А още по-добре — забравяй всичко, каквото видиш. Впрочем, аз ще ти помогна да забравяш.

— Може — съгласи се Юра, извади картофа и го показа на академика. — Не знаете ли какво е това, Иван Дмитриевич?

Андрюхин рязко удари спирачките и спря вдясно на шосето.

— Аха! Много добре! — той въртеше в ръка картофа и явно се радваше. Ето, картофът се изплъзна из ръката му и полетя нагоре. Академикът го улови и картофът послушно легна на дланта му. — А къде са останалите му букви? Тук бе написан целият адрес: „Горковска област, п/к 77“.

— Кой знае защо, тези букви липсваха, Иван Дмитриевич.

И Юра разказа на академика цялата история с розовобузестия картоф.

— Много интересно! Някога ще ме запознаете с тоя Бубир — смееше се Андрюхин. — А картофът дайте на оня момък, когото наричат Борис Миронович Паверман. Професор Паверман. Такъв един, слабичък, с очила, много пъргав. Ръководител на Института за научна фантастика при Академията на науките. Приказно способен човек. Неорганизиран, нетърпелив, но дяволски талантлив. Той пусна тоя ваш картоф.

— Пусна?

— Да… Това е чудо, мое момче! — Андрюхин се огледа бързо встрани и зашептя, като се наклони към Юра: — Чудо! Ако преди двадесет години ми бяха казали, че е възможно подобно нещо, аз бих се изсмял! Може би скоро и вие заедно с нас ще започнете да творите чудеса.

— Аз? — учуди се Юра.

— В хода на изследванията винаги настъпва минутата, когато на учения или конструктора е необходим изпитател — човек мъжествен, силен, с точно око, с желязна воля… За това, което може да се случи в бъдеще, аз сега не смея дори да мечтая…

Юра извади от чантата си телеграмата, в която се казваше, че само на смелите се покоряват моретата, и кутийката, която неотдавна го приканваше да се приготви за нещо.

Очите на Андрюхин весело заблестяха.

— Телеграмата можете да скъсате или да си я запазите за спомен — засмя се той, — а кутийката върнете. Аз днес ще я скрия в стаята на Паверман…

Колата летеше. Академикът неочаквано свали ръцете си от волана точно пред един доста остър завой, Юра се хвърли, за да поеме управлението. Колата щеше да се забие в грапавите стебла на огромните ели, но кой знае защо, самостоятелно направи лек завой и продължи нататък…

Юра знаеше, че Академическото градче, където се намираха научните институти на професор Андрюхин, бе разположено някъде в горите между Майск и Горки. Отначало те пътуваха по известното Горковско шосе. След двадесетина километра колата се отби по тесен бетонен път, който минаваше през красива борова гора.

— Аз мисля с какво би трябвало да започнете — заговори Андрюхин. — Предстои ви много интересна, но и много опасна работа. Не се съмнявам, че ще се съгласите, когато узнаете в какво се състои тя. Но първите ден-два за вас ще бъде най-добре просто да погледате. А за да не скучаете, потренирайте нашите хокеисти…

Юра се усмихна, като си представи учените на хокейната площадка. Андрюхин улови неговата насмешка и откровено се закиска:

— Да, да. Така ще направим. Аз ще ви заведа направо в Института за дълголетие. Най-младият играч във вашия отбор ще бъде на не по-малко от деветдесет години, а най-старият — на не повече от сто и седемдесет…

Наслаждавайки се на смутения Юра, Андрюхин запита:

— Как ви се струва? На колко години съм аз?

— Четиридесет… Четиридесет и пет…

— Нима толкова лошо изглеждам? — Андрюхин позапря колата и се огледа в огледалцето. — Лъжете се, другарю Бичок! Аз изглеждам на двадесет и осем, най-много — тридесет години! Да!

— А брадата? — промърмори Юра.

— Брадата е за солидност. Все пак не е удобно такова сукалче да ръководи три института, да бъде академик… — Той хитро и весело погледна Юра и изведнъж извика: — Осемдесет и седем! Да, аз съм на осемдесет и седем години!

Юра ококори очи като дете и зяпнал с уста, слисано гледаше академика. Този старец на осемдесет и седем години с гъста лъскава брада, с млечнорозова кожа и блестящи като на юноша очи, със силата и лекотата на спортист, приличаше на вълшебник…

Постепенно характерът на гората започна да се мени. Просторно и свободно израслите по хълмовете дървета тук вече бяха подредени в стройни редици. В дълбочината между дърветата се показваха ту някоя ограда, ту някое здание. Няколко секунди Юра слуша далечен кучешки лай.

— Ето че вече пристигаме — започна Андрюхин, но в тоя миг сърдито трепна и спря колата.

На Юра се стори, че нещо прилично на моторолер изскочи из храстите и излезе на шосето. От моторолера слезе слаб човек с очила и се затича към колата. Цялата му глава беше бинтована.

— Паверман, вие приличате на невидимия човек! — каза Андрюхин.

— По дяволите… по дяволите невидимият! — Мотоциклетистът едва си поемаше дъх. — Всичко пропада! Пълен провал! Всичко загива!

— Какво се е случило? — запита Андрюхин.

— Какво се е случило? — Паверман намести очилата си. — Не са ли ви докладвали?

— Не!

— Детка е зле!

Блестящите очи на Андрюхин потъмняха.

— Нещо сериозно ли е?

— Не зная. Най-добре е вие сам да я видите… Не е спокойна. В очите й има молба… Лигавиците й са червени и подпухнали…

Андрюхин се обърна към Юра:

— Ще ви оставя за час. Стойте на задната седалка. Колата ще ви отведе, където трябва.

Той не обърна никакво внимание на разтревожения Юра, а захлопна вратата. Колата без шофьор потегли сама. Прилепил нос до стъклото, не се решавайки нито да извика, нито да въздъхне, Юра забеляза как Андрюхин и Паверман седнаха в моторолера, който приличаше на снаряд…

За всеки случай Юра реши да отвори задната врата. Ако се случи нещо, все ще успее да скочи. Но както и да се трудеше, вратата не се отвори. Тогава той се прехвърли през облегалото на предната седалка и хвана волана. Но воланът, като омагьосан, сам се движеше в необходимата посока. Малко по малко Юра започна да разговаря с колата, сякаш тя беше живо същество.

— Слушай, как става това? — изплашено бъбреше той. — „Завой!“ — искаше да навика Юра, но колата леко и плавно сама направи завоя. — Ах, дявол! Умница!… Ето, това се казва модел!

Беседата с колата неочаквано бе прекъсната. Тя спря. Веднага щракна и се отвори вратата, до която по-рано седеше Юра. Той се прехвърли пак отзад и слезе. Колата си тръгна сама.

Юра се направи пред чудноват дом, приличен на огромна елхова играчка. Макар че времето беше доста топло за месец февруари — три, четири градуса над нулата, — все пак беше зима и навсякъде лежеше сняг. А домът с меко блестящите си фасади, направени от някакъв топъл и, както се струваше на Юра, вкусен материал, целият бе потънал в гъстата плетеница на диви лози, хмел и рози… Юра нерешително се приближи. Едва сега той се убеди, че лозите, розите и хмелът се намират зад някаква прозрачна, невидима с око и сякаш лишена от тегло маса. От нея бе изграден и целият дом.

— Слоест полиефир — чу зад себе си Юра. — Новак ли сте?

— Да! — веднага отговори Юра и се огледа.

Пред него стоеше набит, червенобузест човек с късо подстригани коси. Ските му стояха до малка пейка с нежновиолетов цвят, изработена сякаш от листата на гладиола. Да се седне на нея би било така необикновено, както да се седне в леха с цветя. Подигравайки се, като че ли с Юра, скиорът спокойно се отпусна на тая пейка.

— Ето, аз мога да ви обясня какво значи слоест полиефир — каза той с доволен тон. — Разбира се, тук всички хора знаят това, но аз се залових за науката през последните пет-шест години… За строежа на молекулите, мисля, че сте слушали.

Юра се усмихна снизходително и кимна с глава.

— Само не се стеснявайте — сериозно каза скиорът. — Защото тук все още се срещат такива, които всичко знаят приблизително и си представляват молекулата като нещо много малко, но все пак, по-голямо от атома…

Юра повторно побърза да увери тоя чудак, че има представа за молекулата.

— Запознати ли сте с полимерите? — продължи скиорът.

— Ако не се лъжа — миролюбиво каза Юра, — полимерите са гигантски химически молекули. Те се образуват от десетки хиляди прости молекули, последователно съединили се една с друга в резултат на химически процес, Това го има в училищните програми…

Скиорът разглеждаше напрегнато Юра.

— Извинете, да не би да си избирате нова професия?

— Защо? — учуди се Юра. — Аз работя в Химкомбината и, разбира се, имам не само ученическа представа за тия неща…

— Инженер ли сте?

— Още не. Аз само се уча… Да си призная, много ме интересува кибернетиката, теорията за електронноизчислителните механизми.

— Аз също се уча — каза скиорът. — Неотдавна в семинара изнесох доклад за полимерните материали. Това е моя слабост… От полимерите — тези гигантски удивителни молекули, правят всичко. Пластмасите заменят всички цветни метали — медта, никела, оловото, златото, тантала. Те заменят всички огнеупорни стомани, заменят каучука, вълната, коприната, памука. Един среден завод за синтетически влакна дава в годината тридесет и пет хиляди тона прежда — толкова, колкото се получава от двадесет милиона тънкорунни овце. Впрочем, никакви овце не могат да дадат влакно с такова качество, като съвременните химически заводи. Самолетите почти изцяло са направени от пластмаси. Даже в „ТУ–104“, предшественика на съвременния самолет, повече от сто и двадесет хиляди части са изработени от пластмаси и органическо стъкло… Днес пластмасите — това са водопроводните тръби в домовете, самолетите и корабите от всякакъв тонаж, това са дрехите и машините, обувките и колелетата, с пластмаси започват да „ремонтират“ и хората…

Юра внимателно огледа скиора, после бързо отмести погледа си встрани, за да скрие проблесналата в него насмешка.

— Не вярвате ли? — извика възмутен събеседникът му. — От специални пластмаси отдавна вече правят за вътрешните органи на човека отделни части, заменят цели болни органи с пластмасови. Аз например съм с изкуствена аорта. — И той силно се тупна с юмрук по гръдния кош. — У нас, в планините, аз познавам човек, на когото направиха нов хранопровод от пластмаса, а в нашия град вие ще видите хора с изкуствени ръце или крака, чувствителни към топлина, студ, удар!

— Отдавна ли живеете тук? — запита Юра.

— Шеста година… По-рано, аз повече от сто години пасох овцете на Ставрополск, доставях на хората хубава естествена вълна и се гордеех с това. Това беше моят първи живот. Сега започва вторият. Аз реших да стана учен, да правя химическа вълна, по-хубава от истинската.

— А тая пейка? — попита Юра. — Също ли е от пластмаса?

— Слой стъклена тъкан и слой полиефирна пластмаса — преплетени — заяви скиорът. — По-здрава от стомана, но шест пъти по-лека от нея. Опитайте се да я вдигнете! Не гори, не потъва във вода…

Юра хвана скамейката и неочаквано я вдигна във въздуха заедно със скиора.

— Ей — извика той, — по-леко!

Сам разтревожен от тоя фокус, момъкът внимателно остави скамейката на снега.

— Да не би да сте от старите чобани? — сърдито запита човекът. — Да, разбира се. А на колко сте години?

— На двадесет и две. Почти четвърт век…

— Толкова изглеждате — съгласи се човекът. — А в действителност?

— Честна дума. Аз съм само на двадесет и две години.

— А как попаднахте тук? — сърдито запита скиорът. — Какво правите тук?

— Доведе ме Иван Дмитриевич Андрюхин — побърза да обясни Юра.

Човекът огледа Юра и, както изглежда, повярва му, че говори истината.

— Ще участвувате в опитите… Чух за тях… Похвално! — одобри той. — Елате с мен. Аз ще ви покажа вашата стая.

Те приближиха входа. Стълбището изглеждаше като направено от морски въздух. Вратите безшумно се отвориха и двамата влязоха в белоснежен висок коридор, дъхащ на полски цветя. Край стените се протягаха дълги, жилави брезови клонки. Таванът приличаше на шатра, изплетен от млади брези и ели, над които се виждаше синьо небе. От пластмаса бяха направени не само подът, стените и таванът. От пластмаса беше изработено всичко тук: мебелите, пердетата, покривките за маси, абажурите, съдовете. Златистосиният въздух, пронизан от слънчеви зайчета, изведнъж накара Юра да забрави сивия зимен ден и го изпълня с радостното усещане на лятна веселост.

— Най-интересното за тоя дом ще узнаете по-късно — каза скиорът. — Да… В мое време нямаше нищо подобно…

И тъй като Юра разглеждаше жадно всичко наоколо и не поддържаше разговора, той скромно добави:

— Та нали аз съм връстник на Александър Сергеевич Пушкин…

Сякаш някой удари Юра по главата.

— Да, да! Разбира се, вие не вярвате. Проверете. Моето презиме е Долгов. Зоват ме Андрей Иларионович… Всеки тук ще ви каже: година на раждането 1799. Само че Пушкин се е родил на 26 май, а аз по-рано. Да, по-рано на 17 февруари… Точно така. А можеше и Александър Сергеевич да бъде тук, ако не беше оня чужденец Дантес…

* * *

Стаята, определена за Юра, бе нежносиня и светеше успокояващо, като прозрачна раковина. Той още не бе успял да се огледа, когато над удобната писмена маса, с монтирани на нея пишеща машина и магнетофон, блесна със сребриста светлина част от стената. Това бе голям екран. Оттам весело гледаше към Юра и поглаждаше брадата си академик Иван Дмитриевич Андрюхин.

— Харесва ли ви? — попита той така спокойно, сякаш сам беше в стаята. — Здравейте, Андрей Иларионович… — Скиорът почтително се поклони. — Доведете, моля ви се, тоя момък в Института за кибернетика… А с нашето кученце Детка всичко в наред…

Глава четвърта
Хокей в академическото градче

В Института за кибернетика Андрюхин с насмешка обясняваше на Юра, че иска тази вечер да се проведе състезание по хокей. Отборът на Института по кибернетика ще бъде възглавяван от Андрюхин, а отборът на Института по дълголетие — от Юра.

— А съдия ще бъдете вие — каза академикът, като се обърна към един гигант с равнодушно розово лице. — Съгласен ли сте?

Гигантът мълчаливо кимна с глава.

Излизайки от зданието на института, Юра очакваше да се случат нови странни и загадъчни събития. Доста много го бе развълнувала срещата с връстника на Пушкин. Но нищо особено не стана. Хората, които срещаше, приветливо го поздравяваха. Тук, също както и в града, имаше много запалянковци по хокея. Всички весело разговаряха, тупаха се един друг по раменете, крепко си стискаха ръце. Изглежда, че вече знаеха за предстоящото състезание.

— Здравейте, Сергеев! Много се радвам, че вие сте при нас! — заяви непознат строен юноша. Неговите насмешливи, живи очи светеха от удоволствие. — Познавам ви отдавна по телевизора. Гледал съм всички мачове с ваше участие…

Юра вече разбра, че питомците на Института за дълголетие, между които нямаше нито един по-млад от деветдесет години, са отлични играчи на хокей. Нещо повече, той стигна до извода, че срещу тези старци и отборът на майския „Химик“ мъчно би си извоювал победа.

Но все пак, когато вечерта видя играчите на академик Андрюхин, надеждите му за успех помръкнаха. Срещу дълголетните излизаха на игрището такива плещести, розовобузести атлети, какъвто беше и гигантът, на когото Андрюхин предложи да стане съдия на мача. По навици, по ръст, по походка те удивително си приличаха един на друг. Сред зрителите, а даже и сред играчите на Юра, премина непонятен за него, сдържан говор…

Отборите се строиха, чуха се взаимните приветствия. Когато Юра и Андрюхин приближиха при съдията, за да започнат играта, младежът се учуди, че съдията, като задаваше обикновените въпроси, силно фъфлеше с език. Още повече се учуди Юра, когато Андрюхин с бащинска грижа оправи яката на пуловера му, след което съдията започна да говори без фъфлене.

Юра успя сравнително леко да стигне вратата на противника още в първите секунди. Той удари шайбата, уверен, че е направил първия гол. Но вратарят беше на мястото си: стикът му ловко отпрати шайбата в левия ъгъл на полето. Играта започна…

В схватка близо до мантинелата Юра се опита да наложи игра със сила. Но на него му се стори, че той налетя на стена. Никакъв насрещен отблъсък, но пълно усещане на непробиваемост. Втори път той се опита да наложи сила, но пак същото… Глуха, без всякакъв признак на живот, стоманена стена, а не човешко рамо, способно да се подаде на натиск. Такава сила той досега не беше срещал. Учудваше се, че тези гиганти не се сещат сами да наложат в играта своята сила.

Скоро Юра забеляза, че гигантите играят някак вяло. Наистина те със завидна точност отбиваха шайбата, отлично си я предаваха един на друг, но пред вратата заставаха много рядко и непременно се изправяха срещу вратаря. Затова нямаха никакъв успех.

Понякога ставаше нещо странно. Когато им отнемеха шайбата, гигантите просто се объркваха. Тоя, който бе я ударил, замръзваше на място, сякаш не можеше да схване какво се е случило. А оня, който трябваше да я посрещне, като сляп влачеше стика си по леда, при все че шайбата отдавна беше у другиго… Само Андрюхин, преминавайки ту в защита, ту в нападение, внасяше в играта истинско спортно оживление.

Най-изумителен беше вратарят на гигантите. Изглеждаше, че не е възможно да се превземе вратата му. Юра, който прекрасно познаваше играта на най-добрите вратари на Съветския съюз, гледаше Андрюхиновия вратар като някакво чудо. Имаше момент, когато Юра, преодолял стиковете на защитата, се оказа сам срещу вратаря. Голът беше неминуем. За да го направи неспасяем, младежът замахна със стика надясно, като изпрати в същото време шайбата с кънката си в левия ъгъл на вратата. Такава шайба не можеше да се спаси. Но вратарят я спаси. При това той не се въртеше пред вратата, не размахваше своя стик. Без да издава с нещо вълнението си, спокойно чакаше. Той не се изплаши, че Юра е пред вратата, а защитата се мотае някъде назад. В нужния миг вратарят хладнокръвно отби шайбата.

При резултат 1:0 за гигантите завърши първата третина от мача. През втората — те отбелязаха още два гола. Розовобузестите атлети на Андрюхин останаха на леда, а отборът на Юра се събра в определеното за него малко павилионче.

— Вие още нищо ли не разбирате? — запита вратарят Юра, още щом прекрачиха прага. — И се надявате да спечелите?

— Да! — отвърна Юра.

— Знаете ли с кого имате работа?

— С един слаб отбор от здрави момчета, които ние отдавна можахме да подредим както си искаме, ако не беше техният вратар…

— Тогава трябва да ви кажа, млади момко — продължи вратарят, който съвсем наскоро бе навършил сто години, — че за пръв път в историята не само на хокея, но, което е много по-важно, за пръв път в историята на кибернетиката днес на хокейното поле в Академическото градче срещу живи хора играят великолепни решаващи машини, оформени като хора…

— Как, как казахте? — попита тихо Юра. — Оформени?…

— Да. Какво ви учудва. Време е вече да привикваме и на по-чудни неща… Говори се, че един от канадските ученици на Андрюхин, крайно талантливият Лайонел Крегс, заселил в южните морета едва ли не два острова с механически костенурки… Той оформил своите машини като костенурки. Това няма никакво значение…

— Няма значение? — повторя Юра.

— Ни най-малко! Важна е специализацията, тоест програмата, която е дадена на машината. Разбира се, всеки от играчите, които излизат срещу нас, е способен да произведе с невероятна бързина и най-сложните изчисления, заменяйки сам стотици квалифицирани математици… Но днес те работят по друга програма. Те играят хокей.

— Слушайте. Струва ми се, че открих нещо — прекъсна ги един от играчите. — Няма време сега да ви обяснявам. Трябва вече да излизаме на игрището, но аз ви моля да следите внимателно моите действия и веднага щом аз направя лъжливо движение със стика, вие да пратите шайбата във вратата… Пред противниковия вратар трябва да бъдем и двамата едновременно…

Юра кимна с глава.

Започна последната третина на играта.

— Сега ще им покажем, че хората все пак са хора, а не машини — каза играчът.

Двамата няколко пъти наближаваха вратата, като си прехвърляха шайбата един на друг. Те правеха лъжливи движения, замахваха във въздуха, но вратарят на Андрюхин стоеше невъзмутим като скала.

И… изведнъж светна червена лампичка. Това значеше, че е вкаран гол. Публиката, която разбра, че вратарят на Андрюхин не е непобедим, навлезе в игрището. Десетки хора приближиха Юра и той, още не установил по какъв начин бе изпратил шайбата в мрежата, в един миг се намери във въздуха, подхвърлян от множество здрави ръце.

— Ура! — викаха всички. — Ура, Сергеев! Ура, Бичок! Ето, това беше удар!

Най-после Андрюхин успя да възстанови реда. Той приближи до Юра и като го гледаше подозрително, запита:

— Вие ли вкарахте гола?

— Изглежда, че аз… — смутено се усмихна Юра.

— Това е невъзможно! — строго каза Андрюхин. — Разбирате ли? Това е изключено!

Юра повдигна рамене. Андрюхин приближи до своя вратар и със страшна сила удари шайбата. Вратарят, със съвсем леко движение, сякаш на шега, спокойно отби удара. Андрюхин накара Юра да бие. Няколко пъти, от различни положения, удря той шайбата, но безрезултатно.

— Виждате, че не е възможно да се вкара гол! — каза Андрюхин.

— Но аз все пак го вкарах — отвърна Юра.

— Съдия — извика Андрюхин. — Моля да продължим играта!

Още в началото Юра и неговият партньор се оказаха пред вратата на противника. Юра прати шайбата в десния ъгъл, а вратарят, кой знае защо, замахна вляво. Резултатът стана 2:3!

Публиката викаше оглушително. Само Андрюхин недоволствуваше:

— Това е против правилата! Така не се играе! Аз всичко видях.

Почервенял от гняв, той приближи до Юра.

— Кажете какво вкарахте в нашата врата?

— Шайбата! — отвърна Юра.

— А вие? — обърна се академикът към партньора на Юра.

— Аз… ударих парче лед… — отвърна столетникът.

— Правилно! — завика Андрюхин. — Вие направихте това, малко преди Сергеев да удари шайбата! Вратарят, както трябва да се очаква, отбива вашето ледено парченце, а в това време шайбата спокойно влиза във вратата. Гениално измислено! Само че това нарушава всички правила на хокея.

— Как кръстихте тоя випуск? — запита столетникът, като сочеше червенобузестите атлети, които продължаваха да се въртят по игрището и да тракат със стиковете си.

— Стьоповци — каза Андрюхин.

— В играта с вашите Стьоповци старите правила на хокея не могат да се прилагат.

— Така ли? — каза Андрюхин. — Добре! Тогава и аз ще въведа нови правила.

И като се затича, той се зае сърдито да оправя шаловете на своите усмихващи се атлети. И веднага с тях ставаше чудна промяна. Ако преди това, по време на играта, те се движеха бързо, то сега полетяха със скорост не по-малка от сто километра в час. Зрителите, застинали от изумление, не успяваха да следят техните движения.

— Как ви се струва? — запита Андрюхин, като мина край Юра.

— Сега вие съвсем изгубихте играта, Иван Дмитриевич — отвърна Юра.

— Ще видим, ще видим! — не повярва той.

Въпреки невероятната скорост играчите на Андрюхин не се блъскаха нито в противника, нито един в друг. Играчите на Юра разбраха това още в самото начало. Тогава те престанаха да обръщат внимание на гигантите. Трябваше да внимават само в никакъв случай да не изпускат шайбата. Докато играчите на академик Андрюхин с мълниеносна скорост, но съвсем безсмислено, се мотаеха из игрището, отборът на Юра, без да бърза, се доближаваше до вратата на противника и по начина, измислен от партньора на момъка, отбелязваше гол след гол… Резултатът вече беше 7:3 в полза на Института по дълголетие, когато нечий глас, който явно нямаше никакво отношение към хокея, но беше пълен с трагично възмущение, наруши тишината.

Викаше професор Паверман.

— Веднага прекратете тая глупост — размахваше той вестник в ръка и тичаше към академик Андрюхин. — Сериозни новини!

— Напуснете игрището, Паверман! — разсърди се Андрюхин.

Но Паверман хвана неговия стик и ученият трябваше да спре.

— Ако вие пак сте измислили, че вашето кученце Детка умира… — започна заплашително академикът, но Паверман пренебрежително махна с ръка и го прекъсва.

— Детка не е такава побъркана, като някои други… Тя отдавна спи!

— Тогава в какво е работата?

— В това, че докато Детка спи, а ние играем хокей, нашите другари от Сибирския филиал успешно са изпратили в района на Алма-Ата два гибона! Маймуните се чувствуват отлично!

Съобщението на Паверман чу не само академик Андрюхин, но и всички, които бяха наблизо. Новината мигновено се разпространи по стадиона. Играта се прекрати, само играчите на Андрюхин продължаваха да се носят по леда, все така усмихвайки се. Юра нищо не разбираше и се чувствуваше неловко. Той приближи до Андрюхин. Наоколо се прегръщаха, няколко души здраво се разцелуваха и с Юра. Изглежда, че бе се случило някакво необикновено събитие, но той не можеше да разбере защо изпращането на две маймуни от Сибир в Алма-Ата предизвиква такава радост.

По радиото предадоха нареждането на академик Андрюхин: утре сутринта да се съберат всички в залата за конференции на Академическото градче. Хокеят беше забравен.

Всички говореха само за гибоните…

В академическото градче

Резюме

В Академическото градче край град Майск стават чудеса. Там, в няколко института, под ръководството на академик Андрюхин работят най-големите съветски учени. Те намират способ за продължаване на човешкия живот и мнозина са хората над стогодишна възраст, които живеят и се трудят така, както биха вършили това, ако бяха на двадесет и пет-тридесет години. Тези учени създават кибернетични машини от пластмаса, почти като истински хора, които могат да извършват най-сложни изчисления, да работят и дори да играят хокей. За сътрудниците на професор Андрюхин не представлява никаква трудност да летят във въздуха, да издигат на височина и да насочват в желаната посока дори цели сгради, защото са открили начин за преодоляване на земното привличане. И колко още неща са открили те, и колко още чудеса са способни да направят!

Но най-голямото тяхно достижение е превръщането на какъвто си пожелаят предмет в лъч и пренасянето му от едно място на друго.

Спомнете си картофа, който, въпреки затворените прозорци и солидните стени, се вмъкна в стаята на Леня Бубирин и изплаши майка му. Спомнете си брезичките, лайката, овеса, зайците, врабчетата, които така изненадаха Василий Иванович, Хеджес и краля на Бисс Лайонел Крегс на остров Фароо-Маро.

А двете маймуни, двата гибона, изпратени от Сибир в Алма-Ата? Те също са били пренесени с помощта на лъч. Затова хората в Академическото градче толкова се радваха, затова прекъснаха интересната игра на хокей.

С тази работа се занимава професор Паверман. Той прави опит и с малкото черно кученце, което наричат Детка. Но Детка, кой знае защо, също както и картофът, попада пак при Леня Бубирин. Той прибира кученцето и тъй като то е черно като муха, кръщава го Муха. Но то избягва. Леня тръгва да го търси. Търсят го също и сътрудниците на професор Паверман, и самият професор, и Андрюхин, и Юра. Намира го Леня Бубирин и отива да го занесе в Академическото градче.

По пътя Бубир едва не загива. Той пада в снега и за малко да стане жертва на бялата смърт. Но в тоя момент се явява Юра. На Бубир му се струва, че сънува, защото Юра се движи във въздуха. А той наистина лети. Той е снабден със специален пояс и с негова помощ преодолява земното притегляне.

Юра взима Леня Бубирин и кученцето и ги отнася в Академическото градче…

Гости на академик Андрюхин са кралят на Бисс Лайонел Крегс и неговият премиер министър Хеджес. Крегс се е запознал с научните открития на съветските хора. Той вече е сигурен, че човечеството няма да загине, защото съветските учени са открили средство, за да направят войната невъзможна. Неговата вяра в живота се възвръща и той предоставя островите на своето кралство за последния опит на академик Андрюхин и професор Паверман. Задачата е да се превърне в лъч и се изпрати в кралство Бисс жив човек.

За тая цел усилено се подготвя Юра Сергеев. Всички го наричат вече Човекът-лъч. Превърнат в лъч, той преминава разстояние от двадесет километра и отново става същият Юра, който си е бил и преди това. Но настъпва часът на главния опит. Сега Човекът-лъч трябва да измине разстояние 10.280 километра и да бъде превърнат в човек над океана на височина 500 метра в района на остров Фароо-Маро, един от островите на кралство Бисс. От това място до сушата трябва да отиде с помощта на летателния си пояс.

Всичко вече е готово. Корабът „Илич“ заедно с професор Паверман и сътрудниците му са на острова. Те очакват пристигането на Човека-лъч. Там са и Леня Бубирин, и Нинка, и Пашка. С тях е и малкото черно кученце Детка, прекръстено от Леня с новото име Муха.

Текат последните минути.

Ще успее ли опитът?

Какво ще се случи с Човекът-лъч?

Решителният ден

От шест часа сутринта радиостанциите на Съветския съюз и всички социалистически страни предаваха на всеки половин час:

— До всички! До всички! До всички! Осигурете преминаването на лъча! Контролирайте квадрат „М“! Помнете, че от единадесет до тринадесет часа по Гринвич, квадрат „М“ трябва да бъде свободен!

Десетки хиляди хора в град Майск заедно със стотиците милиони жители на земното кълбо очакваха в ранното утро на 10 април съобщението от Академическото градче. Тези, които имаха пропуски за района на аеродрума, от осем часа сутринта стояха под мокрия сняг, вдигнали яките на балтоните си и безропотно потропваха по земята с премръзналите си крака.

Като гледаше морето от глави пред себе си, Юра съвсем ясно си представяше какво става сега в кралство Бисс, където го очакват професор Паверман и неговите сътрудници, виждаше милионите хора, застанали до своите радиоприемници. Той почувствува такъв огромен прилив на гордост, величие и радостно тържество, че съвсем забрави за себе си и за своята роля. „Аз ли съм това? — мислеше той. — Нима аз ще се изкача сега по бялата стълбичка на фотонната площадка, един сред всички и зарад всички наши хора?… Сега ще ида. Е, дръж се, Юрка!“

И с усмивка, която неволно изгряваше на лицето му винаги, когато излизаше пред хора, той тръгна, за да се изкачи по стълбичката, но разочаровано се спря.

Беше дванадесет без четвърт. В това време той трябваше да бъде на площадката. И наистина, Юра Сергеев внимателно пристъпваше по стъпалата. Но това не бе той, а друг Сергеев, който удивително приличаше на истинския…

Той, другият Сергеев, беше облечен също в лек комбинезон от златиста пластмаса и носеше широк летателен пояс около кръста.

Какво значи това? Нима са решили в последния момент да изпратят друг?

Обидата като с нокти късаше сърцето му. Неволно той долови недоумяващите погледи на хората и почервенял от срам, беше готов да разкъса златистия си комбинезон или да включи летателния си пояс и да изчезне в небесата, но по стълбичката изтича академик Андрюхин и застана редом с двойника, като сложи ръка на рамото му. На стадиона настъпи такава тишина, че Юра ясно чуваше бързите удари на своето сърце.

— Пред вас — високо заяви Андрюхин — стои кибернетическият двойник на Сергеев.

Той разтвори комбинезона му, откри стомаха и гърдите му, които напълно приличаха на човешките, натисна едно от ребрата му и всички видяха сложно преплетената електронна апаратура.

— Закрий се! — небрежно каза Андрюхин.

И когато с леки, напълно човешки движения машината подигна ръце и застегна комбинезона си, Андрюхин продължи:

— За да бъде осигурена максимална безопасност, той ще тръгне пръв! След него — истинският Сергеев! — и Андрюхин направи знак на Юра да се качи при него.

Фотонната площадка светеше с виолетово-жълти искри и вибрираше като силно опъната струна.

Репродукторите отчитаха последните секунди. Всички замряха в очакване, без да изпускат от очи меланхолично усмихващия се двойник на Сергеев. Изведнъж неговото лице трепна, усмивката му изчезна, той повдигна ръка. Пронизително и нежно прозвуча ударът на гонг. В тоя миг блесна ярък лъч и изчезна, като проряза падащия от небето мокър сняг… Двойникът на Юра вече не беше на фотонната площадка.

След като изпрати лъча с поглед, Андрюхин приближи мраморната масичка, поставена на площадката до стълбичката. Два радиотелефонни апарата свързваха площадката на пускането направо с Москва и кралство Бисс.

Единият от тях тънко зазвъня. Андрюхин взе слушалката.

— Паверман! Слушам! — И с глас, който гърмеше над цялото поле, той започна да повтаря това, което му говореше Борис Миронович Паверман от другия край на света: — „Пълен успех! Локаторите отбелязаха появяването на двойника в определения квадрат над океана. Двойникът влезе в телефонна връзка с Фароо Маро! Край!“ — Той радостно изрече последната дума, след това недоумяващо попита: — Край?

И веднага захвърли слушалката, обърна се към публиката и като разтърси глава, закрещя:

— Ура… Ура!… Ура!…

Когато отмина първата вълна на възторг, всички погледи се обърнаха към Юра. Някои вече се прощаваха с него: Иван Дмитриевич Андрюхин го прегърна и двамата трикратно се целунаха. Юра застана на фотонната площадка.

Необикновено яркият лъч изпълзя над мокрия лес и се скри в сивата мъгла на облаците… Сергеев изчезна!

В тоя миг телефонът отново иззвъня.

— Паверман! — радостно извика Андрюхин към затаилите дъха си хора. Но изведнъж в гласа прозвучаха тревожни нотки. — Какво?… Какво?… В района „М“ локаторите открили подводна лодка… Нещо се е случило с двойника… А Сергеев?… От Сергеев още няма известия…

Той бавно остави слушалката, обхвана със строгия си поглед всички присъствуващи и взе слушалката на радиотелефона за Москва.

— Правителственият комитет?… Андрюхин! Двойникът на Сергеев е пострадал в квадрат „М“. Причините не са известни. Сведенията дойдоха в момента, когато бе пуснат истинският Сергеев… От него още няма известия…

Над океана

Със заповед на негово величество краля на Бисс 10 април бе обявен за празничен ден. Тъй като на повечето от островитяните не беше възможно да се обясни какво ще стане, ограничиха се със съобщението, че белите хора ще летят над океана.

От единадесет до тринадесет часа в квадрата „М“, чиято най-близка граница се намираше на двадесет километра от остров Фароо-Маро, бе разрешено движението само на лодките на туземците.

В знак на уважение към съветския търговски представител старейшината на племето Вангун му изпрати своята стара бойна ладия. Тя приличаше на гондола, с висок нос и висока кърма, и беше украсена с множество разноцветни флагчета за предпазване от зли духове. Тридесет черни гребци под ръководството на Тобуки размахваха веслата и ослепително белите им зъби блестяха в радостни усмивки. Нинка и Бубир подскачаха върху застлания с меки постелки под и не можеха да сдържат възторжения си смях, макар че Василий Иванович непрекъснато ги уговаряше да бъдат сериозни.

Когато лодката навлезе толкова навътре в океана, че остров Фароо-Маро вече не се виждаше, Нинка и Бубир се изкачиха на носа и заспориха кой пръв ще види Юра Сергеев. Василий Иванович често гледаше в големия морски бинокъл, но освен безбройните искрящи отражения на слънчевите лъчи върху гребените на вълните и леката омара в далечината, не виждаше нищо друго.

— Колкото и да мисля — въздъхна Леня Бубирин, — никак ни мога да разбера как стана това.

— Какво не можеш да разбереш? — попита с насмешка Нинка.

— Ето това — каза Бубир. — Ти помниш ли колко време пътувахме, докато дойдем дотук? Даже и най-бързият самолет „ТУ–150“ ще долети за шест, е… нека да е за пет часа. А Юра Сергеев в дванадесет часа ще бъде в Майск, в Академическото градче, и — изведнъж — дордето часовникът още показва дванадесет, той ще е вече тук!

— Самолет! — подскочи Василий Иванович и се взря в бинокъла. — Самолет!… Идва направо в квадрат „М“… А може и да е излязъл от квадрата… Не разбирам… Изглежда, че патрулира…

Той огледа гребците, явно съжалявайки, че бойната ладия на племето Вангун не може да се движи с бързината на самолет.

— Отива си!… Откъде ли е дошъл, дявол ла го вземе?

Устните на Нинка потрепериха:

— Може би нещо с Юра?… Може би да се е случило нещо?…

Те плаваха между двата океана — синия, който пращаше палещи лъчи над тях, и масленозеления, който пръскаше бяла пяна под тях. Василий Иванович погледна часовника си. Беше единадесет без четвърт. Той проклинаше себе си, че не бе взел предавател и не можеше сега да се свърже с брега. „Да се върнат? Но до брега има не по-малко от два часа път. Така или иначе дотогава всичко ще се свърши… Освен това какви основания има да твърди, че самолетът е бил в квадрат «М» или пък, че отива към него? И в края на краищата локаторите наблюдават целия квадрат и ако самолетът наистина е бил там, те отдавна са го открили. А аз какво повече бих могъл да им съобщя?“

И Василий Иванович реши да плават по-нататък.

— Какво може да се случи с Юра? — каза той, като прегърна Нинка. — Юра сега пътува към аеродрума на Академическото Градче…

И още цял час тяхната лодка се носеше в океана и сякаш че тя не се движеше напред, а стоеше или кръжеше на едно място. Уморена от водата и вълнението, Нина заспа на коленете на Василий Иванович. Отдавна спеше и кученцето Муха, но Бубир лежеше на носа и гледаше напред или мълчаливо проверяваше дали Василий Иванович не е забелязал нещо в бинокъла.

Неочаквано Бубир се приповдигна.

— Какво е това? — запита той, като протегна ръка към небето.

Василий Иваиович моментално постави бинокъла на очите си: в небето нямаше нищо.

— Не, не! Слушайте! — развълнувано прошепна Бубир. — Ето пак…

Сега чу и Василий Иванович. Пребледнял, той бавно отпусна бинокъла. На лицето му сякаш легна сянка.

Тънък, остър звън идеше нейде от чистото небе. Звукът напомняше песента на щурците.

— Това, братко, е сигналът за нещастие… — бавно каза Василий Иванович и стисна юмруци.

— Откъде? — промърмори Бубир.

Василий Иванович вдигна глава към небето, загледан в бинокъла.

— От Юра ли? — прошепна уплашено Бубир.

— Не зная — тихо отвърна Василий Иванович, като продължи да наблюдава. — Струва ми се, че го виждам…

— Кого? Юра?

— Не се вижда ясно…

Часът беше точно дванадесет. Според изчисленията, които Василий Иванович правеше непрекъснато, те бяха пресекли границата на квадрат „М“ преди няколко минути. Квадратът се образуваше от страни, с дължина петдесет километра едната. Но да стигнат до мястото, откъдето идваше звукът, те не биха могли. А и какво би направил той с тия деца и без оръжие?… Въпреки това, като определи по звука мястото, където Юра или неговият двойник бяха попаднали в беда, Василий Иванович, без да се колебае, отправи нататък бойната лодка на племето Вангун.

Какво може да е станало там? Юра е вече над океана. Той трябваше да се свърже с брега. На небето скоро ще се покажат хидропланите, за да го насочат. Какво се е случило?

И все пак това, което той виждаше високо над океана, не приличаше нито на облак, нито на птица.

В това време Паверман, окръжен от целия състав на експедицията, приемаше в радиорубката на кораба „Илич“ първите съобщения от двойника на Сергеев:

— Пристигнах на мястото. Височина над равнището на океана четиристотин деветдесет и осем метра. Чакам заповеди…

Още не беше преминал вихърът от целувки, прегръдки и възторжени викове, когато радистът повдигна ръка. Двойникът на Сергеев продължаваше предаването.

Той невъзмутимо съобщи:

— Внимание!… Моля за помощ!

За миг всички в радиорубката замряха.

— Веднага викайте Андрюхин! — закрещя треперещият като от треска Паверман. — Бързо!

Неговите сътрудници се спуснаха към радиотелефона, но се спряха, тъй като двойникът продължи предаването.

Все така спокойно той съобщи:

— Моля за помощ! Включвам сигнала за нещастие… — И след миг: — Приех сигнал да се спусна във водата. Сигналът не е по кода. Моля за помощ…

— Трябва да се изясни какво става с него — прошепна Паверман.

— Отговорете какво се е случило с вас! — внимателно повтори радистът. — Да не е нарушена работата на механизмите ви?

— Да! — потвърди двойникът.

— Вследствие на пренасянето ли?

— Не! Пренасянето си вървеше нормално.

— Вие сте пострадали, като пристигнахте на мястото? Така ли?

— Да.

— Можете ли да определите от какво пострадахте?

— Не. Не мога. Моля за помощ. — И след малка пауза: — Лъч от морето…

— Какво? Над вас е извършено нападение?

— Не. Не зная. Моля за помощ…

— А нещо не виждате ли?

— Нищо не виждам… Моля за помощ…

Сътрудниците на професор Паверман, които стояха до радиотелефона, отново задържаха вниманието си на локаторите, които предаваха съобщението, че в квадрат „М“ е открит самолет.

Паверман, стиснал жилавите си юмруци, се хвърли към тях:

— Предайте на Андрюхин…

Но отново заговори двойникът:

— Самолетът започна да ме обстрелва… Даде един картечен ред над главата ми… Втори картечен ред… Улучи ме в краката.

— Предайте на Андрюхин! — със страшен глас закрещя Паверман. — Самолет в квадрат „М“. Двойникът е под обстрел!

— Той пита какво става със Сергеев… — блед като яката на ризата си, тихо каза сътрудникът, който се бе свързал с Андрюхин.

— Как!… Нима са пуснали Сергеев?… — Паверман се облегна на стената, загледан право пред себе си, в огромния часовник на радиорубката.

— Съобщете: От Сергеев още няма сведения…

Бе взето решение веднага да бъдат изпратени дежурните хидроплани на голяма височина.

* * *

… За втори път Юра излизаше от лъча. Той на никого не бе разказвал за тежкото, тревожно, остроболезнено, но все пак неизразимо щастливо чувство, което го обхващаше в момента на раждането му от лъча. Струваше му се, че се раздели с мъчителен сън. Съзнанието му беше още замъглено. Цялото му тяло потръпваше, като от кратки ухапвания. Тия ухапвания се усещаха навсякъде: в мозъка, в сърцето, в черепа, в стомаха… Гъстата тъма бавно се пръскаше: той вече започваше да чувствува нещо необикновено ярко, топло, мощно и разбираше, че това е слънцето. Тогава, първият път, на аеродрума в Академическото градче нямаше слънце, но тъмата се пръскаше, както и сега, и той видя хората, снега, бягащия към него Иван Дмитриевич Андрюхин…

Но сега той нищо не виждаше. Сърцето му се вкамени. Пръстите му изведнъж станаха безсилни. Механически Юра посегна към ръчката на летателния пояс. Той даже не разбра, че направи скок на сто метра височина. Сърцето бавно се успокояваше. Само главата му тежеше като олово. Започна да диша дълбоко. Съзнанието му се възстановяваше. Какво беше това? Защо му стана така лошо? Първият път нямаше такова нещо…

Той едва се огледа и на лицето му трепна усмивка, отправена към зеленикавите вълни на океана, жарката синева наоколо, възсоления въздух. Отново сърцето му удари така, че Юра едва не изпадна в безсъзнание. Сега вече полусъзнателно той дръпна ръчката и излетя встрани и нагоре…

Главата му гореше от нетърпима болка. Слънцето, океанът и нажеженият въздух го измъчваха и Юра бавно започна предаването. Връзката с кораба „Илич“ заработи мигновено.

— Пристигнах в определената точка — съобщаваше Юра. — Преминаването по лъча вървеше нормално. Но тук се случи с мен необяснимо явление. Нещо като сърдечна атака. Като се издигнах на сто метра, атаката премина… Но след няколко секунди започна отново… Не, не съм виждал самолет. Предайте… Ох! Сърцето ми…

На „Илич“ повече нищо не чуха от Сергеев. Прежълтял от вълнение, Паверман забиваше костеливите си пръсти в рамото на радиста.

— Е! — професорът жалко кривеше остробрадото си лице. — Е?

— Замълча… — отвърна радистът.

Между двата безпределни океана — изгарящия от слънце въздушен океан и зеленосиния Велики или Тихи океан — висеше малка, тъмна човешка фигурка… Странното замайване сега не напускаше Юра. Той все още стискаше ръчката на пояса и ту стремително се издигаше нагоре, ту като камък се спускаше надолу, едва ли не докосвайки с крака водата. Но тялото му трепереше, като тялото на паяк в паяжина. Той почти не съзнаваше какво прави… Кръвта тежко биеше в слепоочията му. Непрекъснато звучеше някакъв настойчив, глух глас:

— Спуснете се във водата… Заповядвам ви: спуснете се във водата!…

И Юра се спускаше към водата, но някакво неизвестно отвращение го караше да натиска ръчката на летателния си пояс и той отново излиташе нагоре в синия въздух.

Гласът зазвуча още по-рязко:

— Давам ви минута! Незабавно се спуснете! Иначе ще загинете… Ще загинете! Разбирате ли, ще загинете! Спуснете се!

Нещо все още се съпротивляваше в Юра. Но мъгла обвиваше съзнанието му. Той се спускаше с прекъсвания, почти падаше. Беше на няколко метра над океана. Пръските, излетели от сблъскването на вълните, стигаха до краката му… С угасващ поглед той повече почувствува, отколкото видя изплаващата из океана гигантска сребриста пура… Като някакво пипало перископът протегна високо своето око. Нещо много по-силно, отколкото човешката воля, застави Юра, въпреки всички заповеди, още веднъж да натисне ръчката на пояса.

И той отново полетя високо нагоре. В тоя миг съзнанието съвсем го напусна. Той не можа да види как се скри перископът на подводницата, как веднага долетелият на мястото самолет настреля ред куршуми в неподвижното му тяло…

Неизвестният самолет стремително отлетя на юг, подводницата изчезна.

Трите хидроплана от експедицията на професор Паверман бавно летяха в източната част на квадрат „М“, още неоткрили нито Юра, нито неговия двойник… Най-близо от всички до мястото на катастрофата беше бойната ладия на племето Вангун и Василий Иванович ясно различаваше в своя морски бинокъл тялото на Юра и фигурата на двойника. Лодките, на които плаваха неуморните кореспонденти и кинооператори, бяха още далече, но също се приближаваха към мястото, където се бе разиграла страшната трагедия…

Радистите на хидропланите упорито викаха Юра и двойника му. Никой не отговаряше на повикванията. Те успяха да уловят само заповед от неизвестния самолет, с която се нареждаше на някаква ескадра да окупира кралство Бисс и да плени кораба „Илич“.

— Аз предполагах това! — лаконично заяви Крегс, когато му предадоха това съобщение.

Веднага радиостанциите на Бисс и „Илич“ съобщиха на цялото човечество историята на престъплението, което бе извършено в квадрат „М“. „Какво смятат да правят западните правителства? — питаше канцеларията на краля на Бисс. — Ние предупреждаваме, че не ще допуснем окупация на островите и че ще се защищаваме с всички видове оръжия, които се намират в наши ръце. Цялата вина за последствията от тая нечувана авантюра ще падне върху нейните автори…“

Професор Паверман, членовете на експедицията и целият личен състав на кораба „Илич“ бяха загрижени как да спасят Юра. Беше ясно, че нито Юра, нито неговият двойник могат да се спуснат във водата. След като хидропланите намериха и двамата, бе решено да повикат вертолет.

Той спря над Юра, матроси се спуснаха по въжената стълба и с труд успяха да приберат тежкото, безжизнено тяло. Лекарят каза:

— Жив е. Но може да умре всяка минута. Пробита е сърдечната камера, втори куршум е засегнал белия дроб… Освен това има тежко отравяне… Не разбирам от какво. Даже на кораба „Илич“ няма условия за такава сложна операция…

Вертолетът взе и двойника на Юра и като траурна колесница бавно полетя към „Илич“.

Клиническа смърт

Преди първия залп имаше преговори.

От крайцера „Атлантида“ бе изпратен ултиматум до краля на Бисс:

„Въстанието на туземците се разширява. В Рабоул има стотици бежанци. Поради пълното бездействие от Ваша страна, принуден съм да се намеся. Предлагам Ви в течение на шестдесет минути да обсъдите и да дадете съгласието си за следното:

1. Да интернирате съветския кораб «Илич».

2. Повереният ми флот да окупира кралство Бисс.

В случай на отказ или на забавяне, поверените ми бойни кораби ще започнат обстрелването на Бисс, Фароо-Маро и целия район на въстанието.

Командир на Седми флот.“

След като изтекоха тридесет минути радиото на кралство Бисс заяви:

„Въстание няма. На Бисс и Фароо-Маро всичко е спокойно. Предупреждавам командира на Седми флот и командира на ескадрата, която се състои от авионосеца «Океан» и крайцерите «Атлантида» и «Колумб», че влизането в териториалните води на кралство Бисс е забранено. Нарушението на нашите териториални води ще предизвика насилственото изхвърляне на ескадрата.

Крегс“.

Като получи този отговор, адмиралът се закиска. Корабите на ескадрата влязоха в териториалните води на Бисс и заеха бойна позиция. Дулата на оръдията, като огромни показалци, бяха насочени към Фароо-Маро и стоящия наблизо съветски кораб „Илич“.

Последва нова радиограма от командира на ескадрата:

„След пет минути започвам обстрел!“

Радиостанцията на Бисс незабавно отговори:

„Ръководен от човеколюбие за втори път предупреждавам: всяко враждебно действие, ще предизвика унищожаването на ескадрата ви!

Крегс.“

Тогава, след изтичането на петте минути, последва залп.

На хората се стори, че се разтърсиха не само корабите, но и целият остров, и океанът чак до хоризонта… Бледокървавите пламъчета на огъня затанцуваха по вълните.

Едновременният залп от оръдията на крайцерите „Атлантида“ и „Колумб“ биха били достатъчни, за да затрият от лицето на земята десетки такива островчета като Фароо-Маро. Навярно, за да се справи бързо с кралство Бисс и с кораба „Илич“, командирът на ескадрата нареди да пуснат в ход атомна артилерия.

За снарядите от „Атлантида“ и „Колумб“ бяха нужни само десетина секунди, за да достигнат до остров Фароо-Маро. Изминаха обаче десет, петнадесет минути след залпа, а на острова нямаше никакви последствия от този страшен удар. Нито падащи здания, нито пречупени палми. Нямаше пожари, нямаше едва кретащи, по чуло оцелели жители. Нищо! Не се чу дори и взрив… На брега на залива излязоха жени, които, изглежда, не знаеха, че островът ще бъде обстрелван, и затова започнаха да перат дрехи.

Новата радиограма на Крегс беше приета, изслушана и разучена на „Атлантида“ с внимание и тревога:

„Крайцерите произведоха обстрел с ядрена артилерия. Един залп бе достатъчен напълно да унищожи Фароо-Маро. Както виждате, Вие сте безсилни. Аз ви предупреждавам за последен път. Предупреждавам командирите на флотата и ескадрата, техните офицери и матроси: прекратете безумието! Още един залп и ескадрата Ви ще бъде превърната в нищо!

Крегс.“

— Струва ми се, че към това трябва да се отнесем сериозно — заяви на командира на ескадрата капитанът на „Атлантида“. — Изглежда, че там — той показа към острова — действително имат оръжие, съвсем неизвестно на нас. Залп от два крайцера — и никакви последствия! Това знаете… — капитанът триеше потта си. — Ако залпът на „Атлантида“ и „Колумб“ е глух като удар на юмрук върху дюшек, тогава действително е настъпил краят на войната! Ние не можем да рискуваме безсмислено три първокласни бойни кораба!

Адмиралът стоеше в бойната рубка.

— Три кораба! — той се усмихна толкова гневно, че капитанът се отдръпна. — Тук съм аз! Ясно ли ви е това? А където съм аз, там е и нашата страна! И аз рискувам себе си, капитане, рискувам всичко и ви заповядам: Огън! Огън!

Капитанът, свел глава, не се решаваше да даде заповед за продължаване на стрелбата.

— Вие сте страхливец, капитане! — Адмиралът бавно протри треперещите си пръсти, с които току-що бе докоснал китела на капитана. — Вие сте гаден страхливец, който мисли, че заедно със своите тридесет или четиридесет хиляди момци сте много нужни на нашата страна! Щом като аз рискувам своя живот, то каква цена има вашият?

Капитанът, блед като мъртвец, пристъпи срещу адмирала:

— Не смейте да ме оскърбявате!

— Тогава стреляйте! — отвърна адмиралът.

Крайцерите дадоха втори залп. Но на острова това пак не направи никакво впечатление. Жените, като че ли не чули нищо, бърборейки си, продължаваха да перат.

— Още залп! Още! — Адмиралът махаше с юмрук пред лицето на капитана. — Докато не намерим пролука…

Пребледнял от ужас, радистът надникна в рубката и подаде на капитана нова радиограма.

— Какво е това? — кресна адмиралът, грабвайки радиограмата. — Пак ли заплахи?

Той прочете:

„До всички, до всички, до всички! Съобщавам, че ескадрата, която нападна Бисс, е изхвърлена от района на островите!

Крегс“.

— Пропаганда… — извика адмиралът и захвърли радиограмата, но това бяха последното му слово и последният му жест.

Жените, които весело перяха край брега на лагуната, забелязаха, че блесна мълния там, където бяха страшните кораби. Светкавицата закри слънцето, трепна над океана и изчезна. Изчезнаха и корабите…

* * *

В тоя слънчев ден на един далечен океански плаж си почиваха плувци и любители на подводния лов. Веселият говор на хората заглушаваше не само насмешливите крясъци на чайките, но и могъщия рев на океана. Всички бяха в празнично настроение и затова, когато странното слънчево зайче ги парна в очите с необикновено яркия си блясък, помислиха, че това е нечия шега. Но в един миг многокилометровият плаж се вцепени, хората застинаха в най-различни положения. В следващата секунда всички се впуснаха да бягат, но се спряха, задържани от силно любопитство.

Само на няколко десетки, метра от брега се показаха големи кораби. Те бяха грозни и страшни… На брега не схванаха изведнъж, че това са военни кораби — два крайцера и един авионосец — и че те са в съвсем неестествено положение: заседнали в пясъка, бавно, но сигурно накланяйки се настрана… От брега не видяха изведнъж и хората, моряците. Стори им се, че моряците дълго са спали, че са преживели някакво тежко сътресение, от което още не могат да се оправят. Хората на брега и хората на кораба дойдоха на себе си в едно и също време. Тия, които познаваха флотите и политическите събития, като прочетоха названията на корабите — „Океан“, „Атлантида“, „Колумб“ — изпаднаха в недоумение, защото знаеха, че тези кораби влизат в състава на Седми флот, който в тоя момент трябваше да се намира някъде между Австралия и Индонезия. В това време на кораба се чуха нервни, бързи команди…

Първите репортери — кой с лодка, кой с плуване — вече кръжаха около полегналите стоманени грамади и свили шепи на устата си, задаваха различни въпроси… Но още преди това дошлите на себе си корабни радисти побързаха да предадат на света сензационно съобщение.

А то бе невъзможно да се повярва. Три първокласни военни кораба с обща водоизместимост едва ли не сто хиляди тона, въоръжени с атомна артилерия, имащи на бордовете си тридесет хиляди души и петдесет реактивни самолета, бяха хвърлени във въздуха и пренесени като нищожни прашинки, на хиляди километри! Сега те се оказаха внимателно положени върху пясъците на тоя далечен плаж. Всичко това бе направил някакъв си нищожен крал на Бисс!

Светът беше потресен. Злодейското нападение над Сергеев, когото всички вестници наричаха „Човекът-лъч“, въоръженото нападение на Седмия флот против беззащитното кралство Бисс и невъоръжения кораб за научни цели „Илич“, и накрая, чудното и загадъчно поражение на Седмия флот, изхвърлен на многолюдния плаж, намиращ се на хиляди километри от бреговете на Бисс — всичко това хвърли хората в необикновено вълнение.

Във вестниците намери място интервюто с академик Андрюхин, който излетя след първите радиограми за съдбата Сергеев и сега се намираше в района на Сингапур.

„Войната е невъзможна. Може да загине всеки флот, всяка авиация край бреговете на Бисс, но нито един снаряд, нито един войник не ще достигнат тези брегове. Кралят на Бисс не напада. Той се защитава!“

* * *

В тези тревожни часове Юра се намираше между живота и смъртта. Събитията се развиваха с такава стремителност, че не бе възможно да се повярва, че от появяването на Човекът-лъч над океана до тоя момент са изминали само четири часа.

В лазарета на кораба „Илич“, където лежеше Сергеев, не достигаше нищо от бурния поток на събитията. Момъкът все още не идваше в съзнание.

Леня Бубирин, Нинка и Пашка стояха в своята тясна каюта.

— Може да му трябва кръв! — каза Бубир. — Знаете ли колко много кръв имам аз?

Но Пашка каза, че знае всичко. На Юра не му трябва кръв.

— Изобретяват тези учени, изобретяват — промърмори Пашка — а не могат да направят така, че за тоя, потребния човек, да умре някой непотребен…

— А може тоя, непотребният, в някой момент да стане много потребен — възрази Нинка.

Човекът-лъч умираше.

В болничното помещение на кораба лекарят и неговите асистенти нито за миг не се отделяха от операционната маса, върху която се простираше неподвижното тяло на Юра.

По едно време той отвори очи, огледа се наоколо, протегна ръка, но тя безжизнено увисна към пода. Лекарят трепна и каза:

— Това е всичко. Настъпи клиническата смърт…

Изведнъж зазвъня телефонът. Професор Паверман вдигна слушалката.

— Да! Да! — каза той и се обърна рязко към застиналите в безмълвие асистенти. — Веднага поставете Сергеев във фотонната камера! Андрюхин го очаква в клиниката на Синг Чандра в Калкута!…

* * *

Изминаха много дни, докато Юра се съвземе и отвори очи. Когато стана това, той научи, че се намира на линкора „Съветски съюз“, на път за дома. Със същия кораб пътуваха академик Андрюхин, професор Паверман, Бубир, Пашка, Нинка.

Родината бе изпратила за своите герои специална ескадра: линкора флагман на Червенознаменния морски флот, и два крайцера. Почти всички страни на света поискаха разрешение да участвуват в почетния екскорт и в тоя ден след съветските кораби плаваха не по-малко от седемдесет различни бойни кораба от флотите на целия свят…

Колкото повече приближаваха родните брегове, толкова по-весело ставаше на Юра, толкова по-скоро оздравяваше. Скоро корабите спряха на пристанището в Кронщад. Вечерта се състоя тържество, на което Човекът-лъч се прости с екипажите на корабите. Рано сутринта два самолета „ТУ–150“ с петстотин души на бордовете си полетяха към Москва. На първия самолет бяха всички членове на експедицията начело с академик Андрюхин и Юра Сергеев.

Московското небе ги посрещна със стотици самолети.

А по улиците имаше толкова много хора, че трудно бе да се премине. Цяла Москва, цялата родина искаше да прегърне своя смел син, Човекът-лъч!

 

Бележка на редакцията. Фантастичния роман „Човекът-лъч“ от съветския писател Михаил Ляшенко печатахме със съкращения.