Даниел Стийл
Съпруга на конци (5)

5.

Фейт направо се сепна, когато видя Елоиз и Зоуи. За двата месеца, през които бяха разделени, те бяха пораснали и станали независими млади жени. Елоиз замина за Лондон през септември, а Зоуи отиде в „Браун“ през август, но и двете се бяха променили забележително. Елоиз неочаквано бе станала стилна и неузнаваемо вглъбена. Беше отслабнала и си бе купила напълно нов гардероб от малките магазинчета и бутици в Лондон. Също така бе очевидно, че е луда по работата си. Беше срещнала много интересни хора, имаше нов приятел, млад англичанин, който също работел в „Кристи“. И въпреки че бе щастлива да види колко е добре дъщеря й и как процъфтява, Фейт усети как сърцето й се свива, когато осъзна колко празно всъщност е гнездото й. И занапред щеше да си остане такова. Елоиз сподели, че иска да остане в Лондон две или три години или малко по-дълго, а след това планира да си потърси работа в Париж или Флоренция. Тя обичаше да учи, харесваше и хората, с които работеше. В нейния свят всичко беше наред.

Зоуи пък бе абсолютно влюбена в „Браун“. Там имало всичко, което очаквала да намери. Учеше изящни изкуства и като втора специалност икономика. Искаше някой ден да притежава художествена галерия или антиквариат, като обслужва важни клиенти и колекционери на антики. Вече си бе определила целите, макар да бе само на осемнадесет.

Фейт бе напълно опиянена от вълнението децата й да си бъдат у дома. Къщата отново се напълни с шум и смях, вратите се блъскаха, момичетата тичаха по стълбите и тя ги чуваше как до късно си говорят в кухнята първата нощ. Алекс отдавна беше заспал. Той и Елоиз имаха дълъг тих разговор в неговата библиотека, докато Фейт и Зоуи си бъбреха в кухнята. Фейт тихичко слезе на пръсти, за да се присъедини към момичетата.

— Здрасти, мамо. — Зоуи я посрещна с широка усмивка.

Тя седеше на плота и гребеше с лъжица сладолед направо от кутията, а Елоиз се бе настанила на стола и пиеше чай.

— Сигурна съм, че няма по-хубаво нещо от това да ви видя тук, момичета — усмихна им се Фейт. — Без вас къщата е като гробница.

Зоуи й предложи лъжица сладолед, тя я взе и целуна момичето по дългата руса коса, която стигаше чак до кръста й. Елоиз беше подстригала своята късо и новата прическа много й приличаше.

— Какво ще правите през уикенда? — попита ги Фейт, докато сядаше край масата при Елоиз.

Дъщеря й беше истинска красавица, малко по-висока от сестра си. И двете приличаха на Алекс, имаха неговия ръст, дългите му кости, а от майка си бяха наследили перфектната фигура и лицето като камея. И на двете бе предлагано да станат модели, но никоя от тях не се заинтересува за огромно облекчение на Фейт. Тя смяташе света на моделите за опасен, пълен с хора, които ще експлоатират момиченцата й. Свят, в който ще ги дебнат различни опасности — най-вече мъже и наркотици.

— Ще се видя с приятелки — отговори на въпроса й Зоуи. — Всички са се прибрали вкъщи.

— Аз също — отвърна по-голямата й сестра. — Има купища хора, които искам да видя.

Макар че някои от приятелите й работеха в други градове или продължаваха висшето си образование, много все още бяха в Ню Йорк. Тя бе работила за „Кристи“ в Ню Йорк две години преди да се премести в Лондон. Изглежда това беше идеалната работа за нея. Беше си намерила призванието.

— Бих искала да останете по-дълго — замислено рече Фейт. — Толкова е хубаво да сте у дома. Не знам какво да правя сама без вас.

— Трябва да си намериш някаква работа, мамо — практично я посъветва Ели, ала Фейт не й призна, че е започнала да учи и се подготвя да вземе теста LSAT след няколко седмици. В същото време Зоуи говореше по телефона и не чу разговора им.

— Може би ще го направя — отвърна уклончиво майка й. — Татко ти смята, че трябва да се занимавам с благотворителност или да вземам уроци по бридж.

— Чудесна идея — съгласи се Ели, като отпи от чая си.

Никога не се противопоставяше на онова, което е казал баща й. Обикновено поддържаше мнението му по принцип, понякога без да се замисли. Винаги го правеше. Смяташе, че слънцето изгрява и залязва с него. За разлика от нея Зоуи непрекъснато го критикуваше. Смяташе, че баща им никога не проявява особено внимание към тях, че не присъства в живота им, докато за Ели той беше идеален. Елоиз бе далеч по-критична към Фейт и се караше ожесточено с нея през тийнейджърските си години. Зоуи се разбираше добре с майка си още от малка и все още беше така. Въпреки че на външен вид си приличаха, двете момичета бяха коренно различни като характери и гледните им точки по отношение почти на всичко силно се различаваха.

Трите седяха в кухнята почти цял час. Говориха си разни неща, докато накрая Фейт сложи съдовете в мивката, угаси светлината и всеки се качи в своята стая. Фейт легна до Алекс и заспа като дете. Тази нощ спа непробудно, щастлива, че децата й си бяха у дома. Стана още призори, за да приготви сосовете, салатите и гарнитурите и да сложи пуйката във фурната. Всичко беше готово много преди останалите от семейството да слязат за закуска.

Закусваха до късно, седяха по пижами и четяха вестници, докато Фейт проверяваше докъде е стигнало печенето на пуйката. Сетне също седна при тях в трапезарията. Зоуи й предложи помощ, Ели се заговори с баща си. Беше приятно, атмосферата бе празнична и всички бяха доволни и щастливи. Дори Алекс изглеждаше щастлив да прекара времето си с тях. Беше почти обяд, когато се качиха по стаите си, за да се облекат. Обикновено на този ден се събираха в два часа във всекидневната и обядваха в три.

Момичетата слязоха долу, преоблечени и нагласени, и седнаха до баща си, за да гледат заедно мач. Бяха много красиви. Ели бе истински запалянко и съобщи, че е ходила на няколко мача по ръгби с приятели в Англия, но не било същото. Зоуи отиде в кухнята да помогне на майка си. В три часа трапезата бе подредена, свещите — запалени, и всички бяха готови да седнат на масата. Това не бе нито обяд, нито вечеря. Ако някой огладнееше през нощта, си вземаше от останалото огромно количество храна, която Фейт бе приготвила. Това бе традиционен празник и трапезата приличаше на снимка от списание. Пуйката бе меденозлатиста с кафява коричка, за гарнитура имаше сладки картофи, спанак, грах, пюре от картофи, пълнеж, сос от боровинки, пюре от кестени и тиква и ябълков пай за десерт. Това бе любимата храна на всички.

Фейт каза молитвата, Алекс разряза пуйката. Всички говореха едновременно. Тя малко се натъжи, като си спомни за годините, през които празнуваха заедно с Джак и Деби, а също и с Чарли и майка й. Беше странно, дори неестествено, че всички тези хора вече ги няма и единственото семейство, което й бе останало, е създаденото от нея, но тя се опита да не мисли за тези неща, докато говореше с Алекс и момичетата. Разговорът бе разпокъсан. Говореха си за всичко — за бизнес и политика, за училище. И тъкмо бяха стигнали до десерта, когато Алекс погледна Фейт и с подигравателен тон ни в клин, ни в ръкав изтърси, че майка им смята отново да ходи на училище. Каза го така, сякаш бе нещо изключително глупаво и приумицата й го разсмива и развеселява.

— За щастие обаче тя се опомни и акълът й дойде в главата. Имаше щурата идея да учи право, докато не й напомних, че е малко стара за това. Представяте ли си? Догодина на Деня на благодарността ще ядем сандвичи с фъстъчено масло, защото тя ще учи за изпити — додаде той, при което Ели се разсмя.

Фейт изглеждаше обидена, а Зоуи го изгледа втренчено. Баща й винаги постъпваше така и тя го мразеше за това му поведение. Не й харесваше, че обижда майка й, че й се подиграва и я поставя в неловко положение, нещо, което правеше доста често.

— Не мисля идеята за глупава, татко — възрази доста рязко тя, гледайки го право в очите с войнствен поглед. Искаше да прегърне майка си и да я защити от него. Направо беше бясна, че й се присмива. Той често се държеше по този начин и със самата нея. — Мисля дори, че е страхотна. — Тя се обърна към майка си, която изглеждаше разстроена. — Надявам се, че все още смяташ да осъществиш плановете си, мамо. — Бяха говорили няколко пъти и тя искаше баща й да знае, че ги одобрява. Той очевидно се раздразни, но това нямаше значение за нея. Не се страхуваше от него. Имаше свои идеи и виждания за света.

— Ще видим, миличка. Баща ти смята, че няма да съм в състояние да изпълнявам домашните си задължения към него, макар че аз съм убедена в противното. Ще говорим пак някой друг път — отвърна Фейт, опитвайки се да смени темата на разговор, но Алекс я погледна намусено и враждебно.

— Няма за какво да говорим, Фейт! Разрешихме въпроса преди време. Мисля, че се разбрахме.

Тя не знаеше какво да му отговори. Не искаше да го лъже, нито да започва открита война с него. Точно на празника, когато момичетата си бяха вкъщи, не бе най-подходящото време за конфронтации. А не бе готова да признае, че вече ходи на курсовете за LSAT и че учи, за да се яви на изпит през декември. Не беше нито мястото, нито времето да обсъждат този въпрос, но Алекс явно искаше непременно да изясни положението пред момичетата, да докара нещата дотам, та на всички да стане ясно, че последната дума ще бъде негова. Зоуи много бързо захапа въдицата, преди Фейт да успее да му отговори.

— Мисля, че мама трябва да учи. Право или каквото иска. Не може само да седи тук и да те чака да се върнеш, татко. Що за живот? Пък и ти пътуваш през повечето време. Почти непрекъснато те няма. Защо да не стане адвокат, щом толкова много иска?

Фейт беше трогната, че дъщеря й се застъпи за нея, но искаше час по-скоро да прекрати тази тема, преди разговорът им да се превърне в кавга, което неминуемо щеше да стане.

— Прекалено стара е — заинати се упорито като магаре Алекс. — Освен това си има работа. Работа на пълен работен ден. Тя ми е жена. Това е достатъчно за нея. И мисля, че го знае. — Той местеше яростен поглед от Зоуи към Фейт и обратно, а Ели се бе втренчила в остатъка от десерта си, понеже не искаше да се намесва. Тя смяташе, че майка й би трябвало да си намери някаква почасова работа вкъщи или да се занимава с благотворителност. Правният факултет беше прекалено труден и с високи изисквания.

— Алекс, защо не говорим за това, когато момичетата си заминат? — обади се помирително Фейт.

Изглеждаше наранена, сякаш неочаквано се бе разболяла. Не искаше един спор да развали малкото време, което щяха да прекарат заедно. Но той я изгледа враждебно и гласът му видимо се повиши.

— Въпросът е приключен, Фейт! Няма за какво да говорим. Просто казах на момичетата какво бе намислила. Но то е смешно и ти го знаеш. Твоето мнение не ме интересува. Просто реших, че ще им бъде забавно да научат какви глупости занимават бедната ти главичка. — Начинът, по който каза всичко това, беше унизителен и тя се ядоса. И въпреки решението да успокои атмосферата, тя му се противопостави.

— Не е смешно, Алекс. Аз съм напълно сериозна. И мисля, че е страхотно добра идея — рече.

Съпругът й изглеждаше направо зашеметен, а Ели започна да гледа объркано. Алекс въобще не бе очаквал съпротива от страна на жена си, а Ели не обичаше, когато родителите й се караха. Зоуи обаче беше бясна и готова да се бори за майка си. Приличаше на вулкан, който всеки момент ще изригне, когато по-голямата й сестра се намеси в разговора.

— Мисля, че ще ти дойде доста нанагорно, мамо. Мои приятели учат право и непрекъснато се оплакват. Затънали са до гуша в учене и казват, че трудно ще издържат. Татко е прав. Имаш си достатъчно работа вкъщи. — Изглеждаше й съвсем разумен аргумент, но това така ядоса Зоуи, че очите й засвяткаха от ярост.

— Тогава защо татко да не направи жертва за нея поне веднъж? Това ще бъде наистина нещо ново в техния живот. — Тя премести поглед от Ели към баща си, а Фейт изпадна в паника при мисълта какъв обрат бе взел обядът. Беше благодарна на Зоуи за защитата, но трябваше на всяка цена да предотврати надигащата се буря, преди да се е разразила с пълна сила.

— Спокойно, спокойно, деца. Мисля, че с баща ви трябва да разрешим нещата сами. Но ти благодаря, скъпа. Не е необходимо да вземам решение още сега — намеси се тя, вечният миротворец, макар че сърцето й биеше като тъпан от думите, които той каза за нея.

— Вече сме взели решението, Фейт! — извика отново Алекс. — Няма за какво да говорим. Въпросът е решен.

— Тогава не биваше да го повдигаш — укори го с основание Фейт. — Аз не бих го направила. И извинявай, но въпросът всъщност не е решен. Попълних и изпратих формулярите за два курса в колежа за продължаване на образованието към Нюйоркския университет. Започвам през януари. — Премълча, че вече ходи на курса по LSAT, за да може да кандидатства за правния факултет. Но дори и само за онова, което му каза, й идеше сама да се изрита здравата. Не искаше да започва война с него и да разваля хубавия празник на момичетата, но съпругът й бе толкова пренебрежително снизходителен и се държа така обидно, че не можа да устои на подтика да му даде да разбере, че не може да я контролира и да налага мнението си.

Разбира се, моментално съжали за думите си, когато той удари с юмрук по масата, което накара всички сребърни прибори и кристални чаши да подскочат, а също и двете момичета. Те направо онемяха при този негов израз на ярост, както и самата Фейт. И независимо дали искаше или не, войната започна отново. Това беше неговата война за надмощие и той нямаше намерение да я загуби.

— Обади се и ги оттегли, Фейт! Няма смисъл да го правиш. Ти няма да отидеш да учиш право и точка! Това е краят. Няма да ти позволя!

Тя искаше само да посещава лекциите, за да се подготви за правния факултет наесен и да си възвърне ритъма за учене. Да си припомни училищните навици. Освен това според нея ученето бе далеч по-интелигентно занимание, отколкото пазаруването и обядването с приятелки.

— Ти за кого се мислиш, по дяволите? — извика с неочаквана ярост Зоуи, при което баща й се изправи и за малко не обърна масата. Изглеждаше бесен.

— Как смееш да ми говориш по този начин? — изкрещя в отговор той, докато очите на Фейт се напълниха със сълзи. Господи, как не искаше това да се случи! Стараеше се всичко да мине гладко, прекрасно и перфектно, докато момичетата им бяха на гости. Имаше чувството, че за всичко е виновна тя, щом се караха заради нея.

— Зоуи, моля те! — обади се внимателно и тихо, опитвайки се да я успокои, но Алекс беше полудял от думите на дъщеря си. Това беше кулминацията на всички стари битки между тях. Зоуи винаги се отнасяше критично към него, още откакто бе малко момиченце. Но това бяха най-грубите думи, които някога му бе казвала. Не можеше да понесе начина, по който баща й говореше на майка й. Сякаш беше нищожество, някакъв предмет, който нямаше думата. Самата Фейт обикновено не съумяваше да се защити сама. Годините, в които бе критикувана и унизявана като дете, вземаха своето.

— Не, мамо — отвърна Зоуи, обръщайки се към нея. Очите й плуваха в сълзи. — Не знам как можеш да му позволяваш да ти говори по този начин! Това ме побърква, разболявам се, като го слушам. И ако ти не можеш да му кажеш да престане, ще го направя аз. — След което се обърна към Алекс, цялата трепереща от вълнение и гняв. — Ти не я уважаваш, никога не си го правил! Как можеш да се отнасяш с нея по този начин? Как можеш да я третираш като нищожество? Защо не се отнасяш с мама като с човешко същество, след всичко, което е направила за теб и за всички нас? Когато иска да промени живота си, защо не я разбереш? Щом иска да отиде да учи право, защо, по дяволите, да не може? Кой си ти, че да не й позволяваш? Честна дума, предпочитам да ям хотдог догодина, но да знам, че мама е щастлива.

Тогава се изправи и Ели. Сдържаше гнева си и гледаше високомерно. На Фейт й се искаше да има магическа пръчка, с която да ги накара да млъкнат.

— Ти винаги разваляш всичко — обърна се Ели към по-малката си сестра. — Винаги си срещу татко!

— За бога, погледни как той се отнася с майка ни! Отвори си очите! Според теб редно ли е? Мислиш ли, че тя заслужава подобно отношение? Татко не е светец и ти много добре го знаеш, Ел. Отнася се с мама като с улично псе.

— Престанете! — извика на свой ред Фейт.

Поведението на всички бе повече от отвратително, и което бе най-лошото, те го правеха заради нея. Бяха приключили с яденето, но венецът на празничния им обяд беше грозната, обидна забележка на Алекс, която никой от тях нямаше да забрави. И всичко стана, защото той бе споменал за желанието на Фейт да учи право. Беше ядосана на себе си, че си изпусна нервите и му се развика, като с това установи един тон, който момичетата подеха. Би трябвало да знае по-добре как да постъпи и бе напълно отчаяна от факта, че всичко се бе случило заради нея. Алекс, без да каже повече нито дума, излезе стремително от стаята, отиде в своя кабинет и тръшна вратата.

— Е, видяхте ли сега какво направихте? — развика се Ели на майка си и сестра си. — Развалихте празника на татко!

— Развалили — дрън-дрън! Пълни глупости! — отвърна й не по-малко разгорещено Зоуи. — Защо винаги мислиш само за татко? Истината е, че той започна. Събори мама на пода пред всички ни и я разпъна на кръст. Защо не я попиташ колко й е било забавно?

— Не трябваше да му казваш, че си изпратила формулярите във факултета — смъмри майка си Елоиз. — Би трябвало да се сетиш, че това ще го разстрои. Защо изобщо му го каза? — Тя също плачеше.

— Защото се ядосах — отговори с извинителен тон Фейт. Искаше децата й да се успокоят. Мразеше, когато се караха, особено заради нея, и винаги се чувстваше виновна. — Щях да му кажа някой ден, може би, ако изобщо реша да уча. Все още сама не съм наясно със себе си. — Беше разкъсвана между желанието да продължи образованието си и да не разстрои или разсърди никой от близките си. Все още можеше да промени решението си и да не ходи на курсовете или дори да не се яви на изпита за LSAT след няколко седмици.

— По-добре отиди, мамо! — нахвърли се върху нея Зоуи. — Няма да простя нито на теб, нито на татко, ако се откажеш. Щом го искаш, имаш пълното право да го направиш, също като нас, като татко.

— Не и ако това разстройва баща ви толкова много и води до подобни разправии помежду ни. — Фейт изглеждаше така, сякаш сърцето й бе разбито. Защо нещо толкова нормално се превръщаше в голям проблем с такава висока цена за всички останали?

— Ще му мине — успокои я Зоуи, като гледаше сърдито сестра си. Ненавиждаше я, когато заставаше на страната на баща им, независимо дали беше прав, или не. Особено когато не беше. Ели винаги го защитаваше, без значение какво става, което бе безумно и нямаше обяснение. — Мама също заслужава да има свой живот — каза тя, докато Ели излезе от трапезарията. Отиваше да се присъедини към баща си.

Фейт започна да събира чиниите от масата, а сълзите се стичаха по лицето й.

— Не обичам, когато се карате — прошепна нещастно тя, а Зоуи я прегърна през раменете и я притисна силно към себе си. Фейт едва крепеше чиниите в ръцете си.

— И аз не обичам, когато той се отнася с теб като с неодушевен предмет. Но се държи така, откакто се помня. И го прави просто за да те измъчва и унижава пред нас.

— Не ме измъчва — промълви Фейт, остави чиниите и отвърна на прегръдката на Зоуи. — Но ти благодаря за подкрепата. Явно идеята ми не е добра, щом разстройва толкова много всички ви. Пък и баща ти си е такъв — продължи тя, прощавайки му по-лесно отколкото Зоуи. Момичето имаше много сметки за уреждане с баща си, можеше да й отнеме цял живот да разреши споровете и проблемите помежду им. Фейт не искаше да бъде така, но как да убеди дъщеря си в обратното? Алекс бе прекалено строг и груб с нея от години.

— Баща ми е арогантен, прекалено надменен, пренебрежителен и студен — охарактеризира го Зоуи, това бе искреното й мнение за него.

В този момент Ели се върна в трапезарията. Алекс я бе отпратил с извинението, че иска да остане сам.

— А ти си гадна кучка! — извика тя, чувайки тези думи от вратата.

— Момичета! Престанете! — на свой ред се развика и Фейт, като грабна чиниите и напусна стаята.

Това бе кошмарен завършек на онова, което би трябвало да протече като прекрасен семеен празник. Зоуи я последва в кухнята, а Ели се качи горе, за да се обади на приятелите си. Фейт бе напълно съсипана от катастрофата, в която се бе превърнал този дългоочакван от нея следобед.

— Мамо, не искам да те изоставя и да излизам — започна извинително Зоуи. — Но съм си уредила среща с няколко приятелки в шест часа. — Беше станало почти шест.

— Всичко е наред, скъпа, върви. Не мисля, че ще успеем да оправим нещата до довечера. Надявам се всеки да се успокои достатъчно до утре.

— Той и утре ще бъде същият, мамо. Просто си е такъв. Не може да се промени и да бъде друг.

— Все още е твой баща и не ме интересува до каква степен не си съгласна с него, трябва да го уважаваш.

— Първо трябва да го заслужи — отвърна неумолимо Зоуи, тъй като не желаеше да се подчини. Тя си имаше строги принципи, които спазваше. Беше праволинейна и изпитваше уважение единствено към майка си. Баща й го бе загубил преди много години.

Зоуи целуна майка си и след като се приготви, излезе. А няколко минути по-късно и Елоиз слезе долу с палто и чанта. Беше си уредила среща с приятели и нямаше търпение да се измъкне от къщи. Атмосферата бе прекалено напрегната и тежка след бурята, разразила се в края на обяда.

— Съжалявам, че нещата толкова се объркаха — рече извинително Фейт. Желанието й бе всичко да е идеално за децата й. Не бе предполагала, че ще избухне подобна кавга, при това заради нея.

— Няма нищо, мамо — отвърна не особено убедено Ели. Все още беше разстроена. Всъщност настроението на всички беше развалено.

— Не трябваше да реагирам на думите на баща ти — продължи със съжаление Фейт. Но не изтъкна, както би направила Зоуи, че всъщност той не трябваше да я напада и унижава по този начин. Постъпката на Алекс определено бе показен жест на неуважение, независимо дали Елоиз го приемаше по този начин. — Тогава всичко щеше да е наред.

— Да, знам. Надявам се, че няма да ходиш да учиш право, мамо. Това наистина много ще го разстрои.

„А мен? Нещо да кажеш или да помислиш за мен? — искаше да извика Фейт. — Какъв ще бъде животът ми, ако не го направя? Няма въобще да имам живот.“

— Ще се оправим. Не се тревожи. Най-добре излез тази вечер и се забавлявай. Кога смяташ да се върнеш?

— Не знам. — Младото момиче се усмихна. Беше на двадесет и четири и живееше сама в собствено жилище в Лондон. Не беше свикнала майка й да я контролира или проверява кога се прибира. — Късно. Не ме чакай.

— Просто исках да знам кога да започна да се тревожа — усмихна се Фейт. — Понякога забравям, че вече сте големи.

— Легни си. Аз ще се оправя.

Зоуи й бе казала, че ще се върне до десет. А тя, като всяка майка, винаги се притесняваше за двете момичета, когато излизаха. Бяха красиви и много по-уязвими, отколкото си мислеха.

Няколко минути по-късно Елоиз излезе от къщата, а Фейт прекара следващия час в почистване на масата и кухнята. Остатъците от обяда бяха прибрани, плотовете измити, масата в трапезарията бе отново безупречна, а съдомиялната работеше с пълна сила.

Беше седем, когато Фейт загаси осветлението и почука на вратата на кабинета на Алекс. Дълго време не получи никакъв отговор, но знаеше, че е вътре. Накрая отвори вратата и надникна. Той седеше на стола, четеше книга и я погледна намръщено.

— Може ли да вляза? — попита тя. Уважаваше както него, така и правото му на уединение, затова говореше от прага.

— Защо? Нямаме какво да си кажем.

— Мисля, че имаме. Съжалявам, че нещата излязоха извън контрол. Ядосах се на онова, което каза.

— Ти се съгласи да се откажеш от идеята да учиш право, Фейт. Но се отметна от думата си. Няма смисъл да ходиш на лекции. Предполагам, че това са лекции по право? — Тя кимна, а той я гледаше сърдит, намусен и студен.

И Фейт почувства същият леден полъх на неодобрение, който бе получавала от мъжете в живота си още от дете. Но този път беше решила да се справи с него по друг начин.

— Не сме се споразумявали и не сме постигали съгласие. Ти ми заповяда да направя онова, което искаш. — Тя седна на стола пред него. Стаята беше малка, облицована с дърво и много уютна, с две големи кожени кресла и камина, която Алекс често палеше през зимните вечери, но не го бе сторил тази вечер. Не беше в настроение. — Алекс, това е важно за мен. Нуждая се от нова цел в живота си, нуждая се от причина, заради която да живея. Нещо, върху което да се съсредоточа, да фокусирам усилията си сега, когато момичетата вече не са при нас. — Искаше да го накара да разбере колко много означава за нея и се надяваше, че той може би ще я разбере.

— Ние имаме цел. Омъжена си за мен. Моя жена си. — Това беше единствената роля, която й отреждаше, и нямаше намерение да промени мнението си. Тази роля му бе удобна, стигаше му, пък какво от това, че за нея може и да не бе достатъчна!

— Нуждая се от много повече. Ти си зает човек. Имаш си свой живот. А аз нямам.

— Каква тъжна констатация относно брака ни! — рече подигравателно той. Беше начумерен. Думите й въобще не бяха стигнали до съзнанието му.

— Може би — отвърна Фейт. — Всъщност е по-тъжна за мен. Трябва ми цел в живота, по-голяма от тази, която имам. Нека да погледнем истината в очите. Бях майка двадесет и четири години и не мога да правя нищо друго. Нямам работа. Това е жестоко.

— Такъв е животът. Всички жени се сблъскват с тази истина, когато децата им пораснат.

— Но много жени работят и имат кариера. Искам да бъда една от тях. Ще направя всичко, на което съм способна, за да не позволя следването ми да ни попречи. — Тонът й беше умолителен, но той не проявяваше никаква склонност към съгласие.

— Нещата може да стигнат до лош край за нас, ако не се вразумиш.

— Не ме заплашвай, Алекс! Не е честно. Аз не бих постъпила така с теб. Ако за теб нещо е важно, щях да те подкрепя с всичките си сили и възможности.

— За мен е важно да не започваш да учиш! Ето какво е важно! — Сякаш бяха попаднали в някаква мъртва примка на времето и Фейт нямаше представа, нито идея как да разреши въпроса, как да се справи с ината му и да получи онова, което иска. Не обичаше да се предава. Неочаквано осъзна, че всъщност е заложила прекалено много. Не беше само въпросът дали ще учи, или не, право. Ставаше дума по принцип за уважението и самооценката, и за един нов живот, който отчаяно искаше за себе си. Но очевидно за мъжа й старият им живот бе далеч по-удобен.

— Не може ли да оставим нещата засега? — Не знаеше какво друго да направи. Можеше само да се надява, че с времето той ще омекне, когато свикне достатъчно с мисълта за това.

— Нямам намерение повече да обсъждам този въпрос — отвърна Алекс, след което направо я слиса с онова, което каза. — Прави каквото искаш, Фейт. Предполагам, че така или иначе ще го направиш, но не очаквай да те подкрепя. Аз съм сто процента против връщането ти отново в университета. Просто искам да си наясно с моята позиция. Прави каквото щеш, но на своя собствена отговорност.

— Какво означава това? — Скритата в думите му заплаха я стресна, но той точно това целеше.

— Онова, което казах.

Тя се зачуди дали щеше да я накаже или измъчва по някакъв начин, ако не се откажеше от желанието си. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че рискът си струва. Бе убедена, че трябва да го поеме без значение каква ще е цената. За пръв път в живота си щеше да направи нещо единствено и само за себе си.

— Искаш ли да се качиш горе? — попита внимателно Фейт, благодарна, че се бе отказал от категоричната забрана и бе отстъпил, макар и съвсем малко. Нищо че в думите му се таеше скрита заплаха. Може би това бе най-доброто, на което бе способен, и тя бе благодарна, че не се отнесе по-зле. Можеше да го направи.

— Не, не искам — процеди хладно той, сведе очи към книгата и я изключи от живота си, както правеше обикновено.

Фейт стана тихо. Докосна с ръка рамото му, но той не даде знак, че е забелязал. Остана като статуя и не продума нито дума. Тя се качи горе, за да си вземе вана, после седна в своя малък кабинет, докато чакаше Зоуи да се прибере. Провери дали има поща, но от Брад нямаше нито ред.

Денят на благодарността определено се бе превърнал в истинска катастрофа, но тя бе спечелила победа. Обаче цената, която плати за нея, бе по-висока, отколкото бе очаквала. Кавгата, развалените отношения между момичетата, тягостното настроение в къщата. Но, мислеше си Фейт в тишината, поне беше спечелила този рунд. Алекс й каза да прави каквото ще. За пръв път в живота си имаше намерението и силата да го изпълни. Това щеше да бъде един нов и прекрасен свят. В интерес на истината, вече беше.