Джули Ан Уокър
Ад на колела (14)

Глава 13

Али не можеше да диша.

Това нямаше нищо общо с тежката кевларена жилетка, която носеше под якето си, а по-скоро с въздуха във вътрешността на къщичката. Беше почти задушаващ, изпълнен с твърде много спомени, с твърде много мъка и болка.

Трябваше да се махне. Веднага.

Бързо прерови дъното на сандъка и извади найлонова торбичка, пълна с USB памети, върху които с неизтриваемо мастило бяха написани датите, на които ги е получила. Намери тази с дата една седмица преди животът й да се промени завинаги и я подаде на Нейт. Той се втренчи за миг в нея с празен поглед, сякаш не можеше да повярва, че всичко, през което бяха преминали, се е случило заради това безобидно малко парче пластмаса. После пусна внимателно флашката в дълбокия вътрешен джоб на якето си.

Понечи да се обърне, за да избута сандъка обратно на мястото му — нямаше търпение да се махне оттук — но Нейт я спря, улови ръката й и обви топлите си пръсти около нейните.

Каквито и различия да имаха, независимо от болките и униженията, които си бяха причинили, нищо не променяше факта, че и двамата бяха обичали Григ безумно. И все още кървяха от дълбоката, отворена рана, причинена от смъртта му. Младата жена погледна нагоре в красивото лице на Нейт и видя там разбиране, състрадание… и още нещо. Нещо, което не разбираше. Каквото и да беше, то й даде надежда, уплаши я и… И…

О, по дяволите! Трябваше да се махне от тук. Вече не можеше да мисли разумно. Може би това се дължеше на умората или на страха, но си помисли… Само за секунда…

Поклати глава. Не знаеше какво да мисли.

Отправи му напрегната усмивка и измъкна ръката си от неговата, след това набързо избута сандъка на мястото му. После се отправи към отвора в пода, но преди да се спусне през него, спря и се обърна.

Тук, в това безопасно място на детските мечти, трябваше да узнае още нещо.

— Беше ли с него? В края?

Агонизиращият поглед на Нейт се впи в лицето й, в очите му имаше такава пустота, че дъхът й спря.

Да, тя може и да беше в сърцето на Григ. Но Григ беше в сърцето на Нейт. По-близки от братя, бе отбелязала веднъж майка й. И сега, когато Али виждаше мъката му, повярва в това.

— Да. — Гласът му беше грапав като шкурка, а мускулите на челюстта му играеха.

— Имаше ли силни болки? Страдаше ли? — Боже, не знаеше защо попита за това.

Разбира се, че е имало болка. Разбира се, че е страдал. Бяха го измъчвали.

— Да — прошепна Нейт и само лекото трепване на клепача му подсказа какво му костваше това признание.

Беше само една дума, произнесена грубо, но когато се замисли, Али разбра, че тя разкрива стотици неща. Стотици потресаващи, ужасни неща. Боже мили, Григ, толкова съжалявам. Толкова, толкова съжалявам.

Винаги бе знаела, че смъртта на брат й няма да е лека, но да получи потвърждение за това, беше повече, отколкото можеше да понесе. Въздъхна тежко, ноздрите й се изпълниха със застоялия, познат мирис на къщичката, после кимна.

— Добре. — Отново наведе глава.

Нейт се поколеба, отправяйки й измъчен, изпитателен поглед.

— Да тръгваме. Добре съм.

Младият мъж стисна челюсти, очевидно несигурен какво да предприеме, въздъхна тежко и се обърна, за да повдигне капака.

Докато той се спускаше бързо и ловко по въжената стълба, Али изтри яростно една непокорна сълза. Нямаше да го натоварва със сълзите си само защото бе сторил онова, за което го бе помолила, и й беше казал незнайно защо ужасяващата, откровена истина.

След като тежките му черни ботуши стъпиха безшумно на меката почва под дъба, вече не се налагаше да крие сълзите си. Те изсъхнаха по-бързо и от пустинен вятър, когато Нейт вдигна ръка със стиснат юмрук. Дори и без обучението на Григ, Али бе гледала достатъчно филми, за да знае какво точно означава този жест — „не мърдай и пази абсолютна тишина“. Явно нещо бе разтревожило Нейт Уелър — Призрака и това наистина я изплаши до смърт.

Секундите се точеха тягостно, сякаш са часове, а вече опънатите й нерви заплашваха да се скъсат като натегната пружина. Никога не бе мислила, че може да каже нещо такова, но точно в този момент й липсваше утехата от усещането за резервния пистолет на Нейт в ръката й. Веднага след като се върнат при Фантома, щеше да го помоли да й даде малкия колт.

Леле, виж само как се бе преобърнал животът й!

Тридесет и шест часа, след като бе избягала при Нейт, и вече усещаше безпокойство без солидната тежест на пистолета в колана на дънките си. Вероятно до утре сутринта щеше да препаше патрондаши и да завърже червена кърпа през челото си. Би могла да надмине дори Ози в превъплъщението си в Рамбо.

Те проляха първата кръв, не аз… каза си мислено и реши, че Ози е по-убедителен.

Накрая, сякаш след цяла вечност, Нейт погледна нагоре. Черните му очи пронизаха тъмнината като с лазер. Той кимна, но хватката около матовочерния пистолет не се отпусна. Въпреки уверението му, младата жена огледа внимателно още веднъж наоколо, преди да се спусне по въжената стълба. Краката й едва докоснаха земята, и той я побутна напред през моравата.

— Какво става? — попита шепнешком, а погледът й шареше нервно по тъмните ъгли и през листата на живия плет в двора на родителите й.

Вместо отговор, Нейт само поклати глава, докато оглеждаше същите ъгли и храсталаци. По гърба й плъзна хлад, сякаш я докосваха студени призрачни пръсти. Това бе единственото предупреждение, което получи, преди едва доловимото скърцане на градинската порта да бъде заглушено от странен плющящ звук.

Нейт изруга тихо и извика:

— Бягай! — И я избута през отвора.

Нямаше нужда да й се казва повторно. Втурна се през предния двор на родителите си. Краката й се движеха като на спринтьор, когато силното бум, бум, бум от 45-калибровия пистолет наруши тишината на нощта и спокойствието на спящия квартал. Али се обърна точно навреме, за да види как една огромна, черна сянка се олюля в градината на родителите й — Хей! Този прилича на моя нападател! — Нейт я сграбчи за лакътя и я издърпа напред.

— Не спирай — изсъска той.

Шегува ли се? Да спре бе последното, което би направила в момента.

По верандите светнаха лампи, а кучетата в квартала се скъсваха от лай, когато, останали без дъх, двамата успяха да стигнат до Фантома. Нейт яхна огромния мотор с едно плавно движение и запали двигателя, който изрева оглушително.

Али се покатери зад него и само след миг профучаха надолу по вече будната крайградска улица. Сложиха каските си и се насочиха към магистралата и относителната безопасност на широкия път.

* * *

Даган се появи иззад ъгъла на малката, облицована с дърво, къща и застана над мъжа, когото Нейтън Уелър бе застрелял буквално преди секунди.

Нямаше грешка, пичът беше мъртъв. Две чисти дупки точно над сърцето и една между очите (в мозамбикски стил) бяха достатъчно доказателство за това и без разпространяващата се отвратителна миризма на изпражнения. Като че да бъдеш мъртъв не беше достатъчно гадно, ами човек трябваше да понесе и допълнителното унижение да напълни гащите, умирайки.

Ммм, прекрасно. Просто прекрасно.

Даган дишаше през устата, когато се наведе, за да претърси бързо джобовете на трупа.

Нищо.

Това не беше изненадващо. Само пълен идиот би взел документ за самоличност, докато извършва удар. А този определено не беше такъв.

Беше се промъкнал до ъгъла на къщата на Морганови тъкмо навреме, за да види как голяма, черна сянка изважда иззад гърба си Валтер Р22 с петнадесет сантиметров заглушител. Приглушеният изстрел прозвуча ужасно силно в тишината на уединения малък двор.

Агентът залегна, за да се прикрие, и пропусна мигновената реакция на Уелър, но никой не би могъл да сгреши звука на 45-ти калибър. Също така никой не би могъл да сгреши и факта, че Уелър е много по-добър стрелец от безименния тук.

Гадост. Каква смрад! Дишането през устата само влоши нещата. Започваше да усеща вкуса на зловонния въздух, разнасящ се от мъртвото тяло. Какво не би дал за глътка хубав скоч точно сега.

С помощта на фенерчето си повдигна скиорската маска на смръдльото и отбеляза италианските черти, които се разкриха отдолу. Бронзова кожа, черна коса и кафяви очи, изгубили блясъка си в смъртта. Нос, който бе чупен един-два пъти и един преден зъб от четиринадесеткаратово злато. Смръдльото приличаше на гангстер, това беше очевидно. И то добре платен гангстер, ако се съди по двукаратовия диамант в меката част на ухото му. Даган извади мобилния телефон от горния джоб на ризата си и направи снимка на мъртвеца, после бързо се шмугна обратно в сенките.

Какво, по дяволите, става тук?

Мамка му, все още нямаше никаква представа. Въпреки че имаше нещо, в което сега бе убеден сто процента — ако това беше стар уестърн, Алдъс щеше да играе ролята на злодея. Без съмнение този мъж е същият, който се бе опитал да ограби госпожица Морган — би познал безвратия мръсник навсякъде, и беше готов да се обзаложи, че който и да бе, вонящият мъртвец получаваше заплатата си от самия Алън Алдъс. Което означеше, че добрият сенатор вече е отчаян. А няма нищо по-страшно от отчаян човек, с властта и ресурсите на американското правителство на свое разположение.

Звукът от запалването на ръмжащия двигател на мотора на Уелър, на една пряка от мястото, където се намираше, го накара да побърза към взетия под наем джип.

* * *

— Ами моите родители? Онзи човек… Онзи човек може да влезе и… — Али не можа да довърши докрай нито мисълта, нито изречението си. Пътуваха по магистралата вече пет минути, когато най-сетне успя да зададе въпроса, тъй като досега стомахът й се беше качил в гърлото и й се наложи да преглъща многократно, докато успее да го върне на мястото му.

— Не, няма — увери я Нейт.

— Но ако търси флашката, може да си помисли, че мама и татко…

— Той вече изобщо не може да мисли, Али. Давам ти думата си.

— О! — пророни тя, а после отново: — О! — когато ужасено осъзна значението на думите му.

Добре, значи човекът е мъртъв.

Нейт бе убил мъжа точно пред нея… ъъъ, точно зад нея. Мили Боже, дори не знаеше какво да мисли за това. Какво, за бога, става? Как така животът й излезе от контрол толкова бързо?

— Кой… кой е той? Из-изглеждаше точно като онзи тип, който се опита да ме ограби. — Младата жена, отказваше да мисли за съпругата или децата, които може би чакаха онзи мъж у дома. Ако започнеше да разсъждава за това, щеше да полудее.

— Не знам кой е той. Никога преди не съм го виждал, но не бих се изненадал, ако е същия тип, който те е нападнал. — Гласът му звучеше по-дрезгаво от обикновено. — Но този път не беше тук заради чантата ти.

Стомахът отново започна да се изкачва към гърлото й, Али преглътна и продължи с въпросите:

— Дали е… е работил за правителството? Как мислиш? Ами ако сме убили… — Тя се задави.

— Не — увери я твърдо. — Мога да позная обучен агент, когато го видя. Този тип не беше нищо повече от второкласен наемен убиец.

— Наемен убиец? Откъде знаеш?

— Големият пистолет с петнадесетсантиметров заглушител, който насочи към нас, беше първият признак.

— Заглушител?

— Заглушител.

Страхотно. Ми-ли Боже.

Заглушител. Имаше хора, които действително използваха такива неща.

Е, разбира се, че го правят — укори се тя. Особено ако тези хора са убийци.

— Кой би изпратил убиец след нас? — Въпросът й бе посрещнат с продължително, студено мълчание. Всичко, което младата жена чуваше, бе звукът от прекалено бързото си дишане и ритмичното пулсиране на кръвта в ушите си. — Нейт? — Накрая го побутна и затвори очи, тъй като се наклониха застрашително на един остър завой.

— Не знам. — Най-сетне отвърна той, сменяйки предавките, докато Фантома буквално ревеше, изяждайки асфалта като двуколесен демон. И това, че не знае, явно го притесняваше, ако се съди по угрижения му глас. — Но едно нещо е сигурно — добави. — Някой ни иска мъртви.

— Мъртви? — изпищя Али.

Разбира се, трябваше да се досети по-рано. Убийците обикновено не раздават фунийки със сладолед и балони, пълни с хелий, нали? Но умът й действаше бавно и мисълта, че някой се опитва да я убие, й беше толкова чужда, че й бе трудно да я асимилира.

— Но… но… — Поклати глава, борейки се да не изпадне в паника. Това не е нейният живот. Това не може да е нейният живот. — Откъде знаеш, че той се опитваше да ни убие? — попита с умоляващ глас, като се надяваше да й каже, че всичко е било една ужасна шега. — Може би… може би е бил изпратен там просто за да ни изплаши или нещо такова. В края на краищата, онзи човек от ЦРУ имаше възможност да ни убие при Далила, но не го направи. Откъде знаеш, че този нямаше да направи същото? Откъде знаеш, че той не е…?

Стомахът й вече не беше в гърлото. О, не. Сега се въртеше като пумпал и… да… щеше да повърне всеки миг. Този път не можеше да го спре. От гърлото й излезе бълбукащ звук.

— По дяволите! — изруга Нейт. — Можеш ли да повръщаш в движение, или трябва да спрем?

Нямаше как да му отговори. Не и когато бе заета да се навежда настрани от движещия се с висока скорост мотор, вдигайки визьора, за да изпразни съдържанието на стомаха далеч от себе си. Е, кой би предположил? Оказа се, че може да повръща по време на движение.

За неин късмет — ако нещо в цялата катастрофална ситуация може да се счита за късмет — успя да не изцапа крака си, както и този на Нейт. Но не можеше да се каже същото за задната гума. Гъста и гореща слюнка напълни устата й, докато гледаше как мантинелата прелита много близко покрай лицето й.

— Добре ли си? — попита Нейт. Гласът му звучеше странно.

Точно сега навярно съжаляваше, че се бе поддал на искането й да го придружи на тази мисия. О, кого се опитваше да заблуди! Самата тя горещо съжаляваше за това.

— А… — Тя изплю. — Гадост! — Опита отново. — Аз… Да. Така мисля.

Пое си дълбоко дъх, облиза пресъхналите си устни и се изправи. Добре, можеше да се справи с това. Можеше да се справи с факта, че не само ЦРУ беше след тях, но и наемен убиец. Можеше да се справи с факта, че…

— Упс! — Стисна зъби, когато стомахът й се преобърна отново.

Ясно, може би справям се е твърде силен израз.

Не беше в състояние да се справи с нищо друго, освен да се бори с порива да изхвърли всичко от стомаха си. Единственият проблем беше, че стомахът й вече е празен, което значеше, че само й се повдига. Али наистина мразеше това състояние.

— Али, искаш ли да спра някъде?

— Не — увери го. — До-добре съм. — Пое си дълбоко дъх още веднъж и си пожела наистина да е така.

Той изсумтя и звукът прозвуча силно и странно през блутуут слушалката.

— Добре де, чувствам се зле — призна с треперещ глас. — Но ще живея.

Единствената му реакция беше изръмжаване.

Да, щеше да оцелее, защото Нейт отново бе станал мълчалив, както винаги, което можеше да означава, че са вън от опасност… поне засега. Въздъхна облекчено. А и стомахът й се успокои… малко. Когато отново обгърна кръста на младия мъж, усети нещо топло и влажно да се плъзга по пръстите й. Престраши се, отпусна хватка и вдигна ръка близо до лицето си.

Очите й съзряха нещо черно и мазно.

Какво, за бога…?

За нищо на света не би могла да познае какво е това. Но когато минаха под ярката светлина на улична лампа, черното се превърна в ярко кървавочервено.

— Ти кървиш! — извика младата жена и отново изпадна в паника.

— Да — промърмори той, — случва се, когато те прострелят.

— Прострелят?! — изпищя тя. — Той те е прострелял? — Толкова за теорията й изпратили са го само да ни изплаши.

— Али, престани да крещиш! Ще ми спукаш тъпанчетата.

Той луд ли е? Притеснява се за тъпанчетата си, когато е прострелян?

— Къде отиваме? — Внезапно осъзна, че летят по магистралата и се отдалечават от Джаксънвил със скорост, която би я изплашила до смърт, ако отделеше време да мисли за това. — Трябва ти болница.

— Не! — отвърна остро Нейт. — Това е нищо. Само драскотина.

— Драскотина? — изкрещя невярващо, като погледна още веднъж лепкавата кръв, размазана по треперещите й пръсти. — Един куршум не оставя драскотина, идиот такъв. Той пробива дупка. Къде си улучен?

Младият мъж не отговори, просто продължи да управлява Фантома така, сякаш дяволът бе по петите му.

Студеният вятър шибаше като ураган лицето й. Движеха се толкова бързо, че прекъснатата осева линия в средата на пътя й изглеждаше като цяла. Автомобилите, които задминаваха, сякаш стояха на едно място.

— Нейт — настоя Али, — къде… си… ранен?

— Горе, в лявото рамо. Точно над ключицата. Не се притеснявай, куршумът влезе и излезе.

Да не се притеснява? Някой се опитва ди ги убие, ранен е и й казва да не се притеснява?! Да не е луд?!

Навярно беше, след като си зададе този въпрос вече два пъти в разстояние само на няколко минути. Погледна към лявото му рамо. Дебелото кожено яке бе разкъсано и стряскаща ивица тъмна кръв се стичаше по широкия му гръб.

Пое си дълбоко дъх и заговори тихо и спокойно, защото в противен случай щеше да закрещи с пълно гърло.

— Нейт, губиш кръв. Сега или ни закарай до най-близката болница, или спри и ме остави да погледна раната. Ако не…

— Нямаме достатъчно… — опита се да я прекъсне, но тя не му обърна внимание.

— … не направиш едно от тези неща, кълна се в Господ, ще скоча от мотора, защото отказвам да седя послушно тук, докато кръвта ти бавно изтича.

Али изкрещя последните думи, въпреки че се стараеше да запази спокойствие. Как, по дяволите, да остане равнодушна в ситуация като тази? Когато не й отговори, тя стисна челюсти, докато зъбите не я заболяха.

— Знаеш, че ще го направя — заплаши младата жена.

Не, това не бе заплаха. Това беше обещание.

— По дяволите! — изруга Нейт, но Али разбра, че е спечелила, когато моторът навлезе в следващата отбивка.

Пътуваха малко повече от десет километра, въпреки че й се сториха като хиляда, преди да пристигнат пред ловна хижа „Хепи Ейкърс“. Е, това всъщност беше къщичка, не по-голяма от дом на колела, но поне неоновата табела „свободни стаи“ светеше и мястото изглеждаше такова, че най-вероятно имаше течаща вода.

След като избута Фантома отзад и го скри зад висок храст диворастящи хортензии, Нейт извади портфейла от задния си джоб и връчи на Али няколко чисто нови петдесетдоларови банкноти.

— Наеми стая — инструктира я, като свали каската. Дори и в мъждивото сияние на неоновата табела можеше да забележи, че обикновено мургавата му кожа беше восъчно бледа. Той се потеше, черната му коса бе влажна и се къдреше около слепоочията. — Плати в брой и използвай фалшиво име, когато се регистрираш — добави. — Не искам някой да ни проследи до тук.

Да, като се имаше предвид, че някой или група от някои искаха да ги убият, да бъдат проследени до тук щеше да бъде лошо, много лошо. Младата жена поклати глава, отказвайки да мисли за това, в противен случай щеше да повърне отново. Докато отиваше към рецепцията, избърса изцапаната си с кръв ръка в задната част на джинсите си. Това определено не е начинът да си осигури стая — да протегне към дежурния от нощната смяна в „Хепи Ейкърс“ шепа, пълна с кървави банкноти. Това придаваше напълно ново значение на фразата „кървави пари“, нали така?

Засмя се, след което стисна зъби, осъзнала, че е на крачка от истерията. Тъкмо сега нямаше време за нервния срив, който напълно си беше заслужила. Пое си дълбоко дъх — гадост, септичната яма очевидно беше съвсем наблизо, а това със сигурност не правеше услуга на чувствителния й стомах — и отвори вратата на офиса.

Пет минути по-късно, Али излезе с ключ за стая номер осем — „Биг Маут Бас“^[1], или нещо подобно, както й каза дежурният от нощната смяна — момче, със странно зализан на една страна перчем — докато се взираше в гърдите й под рокерското яке. Когато се наведе, за да се подпише в книгата, то наклони глава, за да има по-добър поглед към деколтето й, над дясното му ухо се отдели тънък кичур коса и провисна върху мършавото му рамо. Хлапето бързо се опита да го върне на мястото му, но… леле… кого се опитваше да заблуди с тази прическа?

Вечерта й ставаше все по-странна и обещаваше да продължи по този начин, защото… Стая „Биг Маут Бас“? Наистина?

Мразеше да звучи като развалена плоча, но чий живот живееше?

Нейт затвори мобилния си телефон в момента, в който Али излезе от рецепцията на „Хепи Ейкърс“. Бе съобщил на Черните рицари за положението, в което се намираха, а именно: че е взел флашката, и че е ранен от мъж, за когото Али твърди, че прилича поразително много на нападателя й; местоположението им — че са спрели пред някаква странна ловна хижа в средата на нищото; планът им — да превържат раната му, да хапнат и да си починат няколко часа, докато нещата се поуспокоят.

Надяваше се само Ози да успее да сътвори своята магия и да попречи на местната полиция да организира хайка за издирването им, защото бяха оставили един мъртвец до къщата на Пол и Клара Морган, а свидетелите сигурно са чули, ако не са и видели, как Фантома напуска местопрестъплението, секунди след онези три безпогрешни изстрела.

Али размаха ключ, прикрепен към голям пластмасов ключодържател. Това не беше ли…? Да, ключодържателят имаше формата на пъстърва. О, „Хепи Ейкърс“ обещаваше куп изненади.

— Последвай ме към нашия малък, уютен дом — инструктира го тя и взе сака, който й подаде. Младият мъж метна дисагите на рамо и…

Мамка му! Боли!

Да, беше прострелян. По-добре да не го забравя.

Стисна зъби и последва Али до врата с напукана и олющена зелена боя. Висяща пластмасова цифра осем беше поредното свидетелство за старостта и занемареността на сградата. Али влезе вътре и…

Нейт премигна.

— Това шега ли е? — попита, прекрачвайки прага.

Трябваше да е шега, защото при влизането им бяха посрещнати от Биг Маут Били Бас^[2], една от онези роботизирани пеещи пластмасови риби. Тя обърна глава към тях, размърда се върху дъсчената си поставка и започна да пее Don’t worry, be happy.

— Иска ми се — каза Али с отвращение, като сбърчи нос заради непреодолимата миризма на лизол и ароматизатор за килими. Поне някой скоро бе правил опит да почисти мястото. — За съжаление, поради проблем с канализацията, изборът ни беше между тази стая и „Трофеите на Бък“. И след като ще лекуваме огнестрелна рана, идеята да бъда наблюдавана от препарирани еленски глави с техните тъжни, кафяви очи, не ми харесва. Имам предвид, че те са станали жертва на подобна съдба.

Али пусна сака върху двойното легло. Проклетото нещо изглеждаше абсурдно. Кувертюрата представляваше странна мозайка от щамповани изкуствени мухи за риболов, а на таблата бяха облегнати четири огромни възглавници във формата на риба. На стената над леглото бяха монтирани две весла от лодка и два ракитени коша. Нейт наведе глава, за да разгледа по-добре стойките на лампите върху нощните шкафчета, които бяха с формата на въдици. Дори проклетите дръжки на чекмеджетата на шперплатовия скрин представляваха малки сьомги.

Боже мили! Мястото беше като каталог на Кабела^[3].

Али бързо събу ботушите си, свали кожените гамаши, съблече и захвърли настрана якето си. Бронираната жилетка тупна шумно на пода и движението накара Биг Маут Били Бас да запее втория куплет.

— Има ли някакъв начин да бъде спряно това нещо? — надвика врявата Али, оглеждайки предпазливо кичозната грозотия, която пееше и мърдаше върху поставката си над входната врата.

Да, Нейт знаеше как да го спре. Би могъл да разбие на парчета проклетото нещо със стоманеното бомбе на ботуша си. Дори в добрите си дни, не би търпял безвкусния, воден декор, а като добавим към кръвозагубата шокиращото прозрение, че е влюбен в Али, да не говорим за факта, че полудяваше при мисълта как някакъв наемен убиец беше на косъм от това да пробие дупка в красивата й глава, желанието му да изслуша още веднъж рефрена Don’t worry, be happy бързо приближаваше нулата.

Вместо да се поддаде на желанието да унищожи механичната риба, в името на добруването на цялото човечество, Нейт се пресегна с лявата си ръка…

Мамка му! Раната, напомни си той. Макар да не беше тежко ранен — бе преживял много по- лоши неща — това не означаваше, че не го боли адски.

Посегна към рибата с дясната ръка — бинго! — свали отвратителната декорация от стената и я обърна, за да извади батериите. Поклати глава и постави смълчаната чудесия върху малката кръгла масичка под предния прозорец на стаята. Средата на масата представляваше мозайка от изображенията на различни видове риба. Дамаската на двата стола, натикани под масата, беше със същите изкуствени мухи за риболов като кувертюрата. Който и да бе декорирал това място трябваше да бъде застрелян, или вписан в книгата с рекордите на Гинес в категорията „Най-лош вкус“.

— Добре — каза Али в приятната тишина, — ела с мен.

Мъжът нямаше друг избор, освен да я последва, щом тя тръгна към банята. Той позволи на гладния си поглед да се плъзне надолу по стегнатото й задниче и затвори очи, когато в съзнанието му моментално се появиха прашките, които би трябвало да е облякла под плътно прилепналите дънки. Когато претърсваха бельото й, беше забелязал, че тази жена не притежава нито един чифт бикини, които да покриват дупето й. Господи, имай милост!

Беше прострелян, губеше кръв със сравнително постоянна скорост и единственото, за което можеше да мисли, бе цветът на бельото й. Лилав. Или може би лавандулов.

Тази сутрин, докато й помагаше да облече кевларената жилетка, деколтето на тениската й се разтегна под тежестта й и той видя презрамката на лавандуловия й сутиен.

Нейт вдигна глава, когато Али се прокашля.

— Няма да припаднеш върху мен, нали? — Погледът й беше пълен с безпокойство.

Само ако решиш да свалиш тези джинси и тениската.

— Не — отвърна той. — Трябва само да дишам дълбоко.

— Е, можеш да правиш това и като седиш върху тоалетната чиния. Искам да погледна раната, преди да изгубя самообладание.

— Ти имаш железни нерви, лейди. Преди малко бях адски горд от теб. — И имаше защо. Беше направила точно това, което й каза — без да се колебае, без да задава въпроси.

— Не знам какво съм направила, за да заслужа тази похвала. Бягах, за да спася живота си.

— Направи точно това, което ти беше казано. И запази спокойствие.

Тя му отправи сериозен, скептичен поглед и протегна ръка с дланта надолу. Дори от два метра можеше да види треперенето на тънките й пръсти.

— Това ли наричаш спокойствие?

Пич, ти си такъв задник… Али беше изплашена до смърт, а той стоеше тук и плещеше глупости. Побърза да свали собствените си ботуши, гамашите и съсипаното си, окървавено яке, като ги остави да паднат небрежно на пода. Пристъпвайки към нея, Нейт сложи длан върху хладната й буза и й се усмихна.

— Да, така го наричам, когато си изплашен до смърт, но продължаваш да функционираш разумно и рационално. Ти си забележителна жена, Али.