Сара Адисън Алън
Вкусът на мечтите (6)

Шеста глава
Горчив чай

В събота следобед Маргарет пробва три чифта обувки, два пъти смени чантата си и без причина се сопна на дъщеря си, която търпеливо чакаше, за да я закара на уреченото място.

Маргарет мразеше да пие чай с Ливия Линли-Уайт. Преди всяка среща с нея грижливо подбираше дрехите и обувките си, дори репетираше отговори на въпроси, които старицата можеше да й зададе. Даваше си сметка, че е глупаво да се страхува от тази жена, прехвърлила вече деветдесетте. Смяташе, че е нелепо една старица да упражнява такава власт над нея.

Само че крушката си имаше опашка. Ливия беше единственият човек в градчето (освен Марко), който знаеше за любовната връзка на Маргарет. Оттогава бяха изминали повече от четирийсет години, но старицата не преставаше да й го натяква и се държеше с нея като кралица с прислужницата си. Всеки месец я привикваше под предлог, че ще пият чай, и всеки месец Маргарет, макар и неохотно, се подчиняваше на височайшата заповед. Срещаха се в специалното сепаре на чайната в бившия семеен дом на Ливия — най-старата постройка в Балд Слоуп. Преди трийсет години по настояване на Марко възрастната дама бе дарила къщата на Дружеството за запазване на историческите паметници, което я беше преустроило в музей с чайна. Ливия твърдо вярваше в непогрешимостта на Марко и му се подчиняваше безусловно. Помоли го дори за съвет относно местоположението на новата си къща в планината, която сега обитаваше с медицинската си сестра, прислужницата и внучката си — плаха девойка, живееща във вечен страх от тираничната старица. Въпреки че от трийсет години къщата музей не й принадлежеше, тя си въобразяваше, че има право да отива там, когато пожелае; оскърбяваше туристите с надменното си поведение, влизаше в кухнята на чайната и безмилостно критикуваше готвача, все едно още беше господарка на дома.

Най-сетне Маргарет седна в колата и позволи на дъщеря си да я закара до къщата музей на семейство Линли-Уайт, въпреки че така и не си беше избрала подходящи обувки. Само че още по-лошо бе да закъснее, затова от немай-къде се задоволи с онези, които беше нахлузила в последния момент.

Както обикновено Джоузи я съпроводи до сепарето за височайши гости. Маргарет много държеше на това, за да покаже на Ливия, че има грижовна дъщеря. Пък и след като й поставиха изкуствена тазобедрена става, не се чувстваше стабилна без бастуна и се облягаше на Джоузи, за да не падне. За нищо на света не би се появила с бастун пред проклетата старица. Нямаше да й достави това удоволствие. Самата Ливия, макар и на преклонна възраст, нямаше нужда от бастун. Беше висока, кльощава и се движеше изправена, сякаш беше глътнала ръжен.

Завариха я да седи в малкото сепаре. Като ги видя, нарочно си погледна часовника, макар Маргарет да знаеше, че не са закъснели. Щом стигнаха до масата, старицата нареди:

— Джоузи, чакай отвън с Амилия.

— Да, госпожо Линли-Уайт.

— Маргарет, защо стърчиш така, сядай! — продължи заядливата старица.

— Да, Ливия. — Тя придърпа стола и макар че й струваше невероятно усилие, успя да седне грациозно и без да издаде каква болка изпитва.

— Дъщеря ти изглежда променена — отбеляза Ливия, вдигна ръка и дългите й костеливи пръсти машинално заопипваха перлената огърлица около врата й. — Какво е по-различно?

Маргарет разстла на скута си голямата ленена салфетка:

— Не забелязвам никаква промяна.

— От малка си е грозничка, нали?

— Да, Ливия.

— Готови сме — извика старицата, а гостенката затвори очи за миг. Уредничката на музея дръпна плъзгащата се врата между сепарето и общото помещение и вкара количката с елегантния чаен сервиз. Винаги лично тя обслужваше госпожа Линли-Уайт и гостите й — другите служители отказваха да угаждат на капризите й. — Да се чуди човек защо е така, след като ти си красавица. Трудно ми е да повярвам, че ти е дъщеря. Всъщност като ти знам миналото, бих се усъмнила, че младата дама е дете на Марко, ако не беше взела очите му — продължи Ливия, докато уредничката наливаше чай в елегантните порцеланови чаши. — Но и моята Амилия не е красавица. И по-добре — така ще си останат неомъжени и ще се грижат за нас. От опит знам, че грозните момичета са много предани. Запомни го от мен — не хващай вяра на красавиците.

— Джоузи ще остане при мен — промърмори Маргарет, докато уредничката постави на масата купички със захар на бучки и парченца лимон, после триетажен поднос за сервиране, отрупан с мънички сандвичи с краставички, еклери със сладко от малини и тънки резенчета маслен кейк с ром. После набързо излезе, без да пророни и дума.

„Блазе й“ — помисли си Маргарет.

— Хмм, дано. — Ливия пусна в чашата си две бучки захар и разбърка чая. — Разкажи какво прави през този месец. Чух, че си била на сбирката на дамския клуб.

— Да. Беше много приятно.

— И че предишния ден си била в козметичния салон да ти направят маникюр и педикюр — неумолимо продължи старицата.

Маргарет се усмихна и кимна, макар да беше вбесена, че Ливия задава въпроси, на които вече знаеше отговорите. Правеше го нарочно, за да я дразни. Разполагаше с цяла мрежа информатори, които я осведомяваха за всичко, случващо се в градчето. Даваше си сметка, че където и да отиде, винаги ще присъства някой от шпионите на старицата.

— Имам този навик — подхвърли, за да прикрие гнева си.

— Роули Пелам кара с таксито си Анабел Дрейк на сбирките на дамския клуб, нали?

— Мисля, че да.

— Подозирам, че е влюбен в нея. Носят се такива слухове.

Маргарет посегна за щипците за захар:

— Така ли?

— Яд ли те е, драга? — Старицата се усмихна лукаво.

Маргарет се запита защо, след като години наред правеше онова, което се очакваше от нея, след като пожертва щастието си за място сред висшето общество на Балд Слоуп, сърцето й още страдаше за него. Едва след като пусна в чашата си трета бучка захар, успя да промърмори:

— Не, Ливия.

— Е, оттогава мина много време. Едва ли още имаш чувства към него. Много ме разочарова, драга. Толкова усилия положих да те напътствам в живота.

— Знаеш, че съм ти благодарна.

— В Балд Слоуп не е като в твоя роден Ашвил. Тук имаме други правила. Правила, които не бива да се забравят. Все се надявах, че като умра, ще ме наследиш и ще следиш за съблюдаването им.

Маргарет отпи от чая си и едва се въздържа да не подхвърли, че няма опасност Ливия някога да се пресели в отвъдното.

— Всички твърдяха, че знаеш правилата. Хубавичката малка Маргарет от Ашвил. „Тя е самата невинност“ — така говореха за теб. Боже, колко ти завиждаха! Само аз знаех, че не си достойна за Марко. Жалко, че не е жив да види колко ти помогнах.

— Да, жалко — процеди гостенката.

Още щом зърна Ливия, разбра, че е лудо влюбена в Марко; знаеше, че тя ще дебне всяка нейна стъпка, всяко нейно действие, да докаже, че „малката Маргарет“ е недостойна за великия Марко Чирини. И усърдието й беше възнаградено. Разбира се, тя знаеше за любовните авантюри на идола си, но си затваряше очите за тях. Може би дори се надяваше един ден да му стане любовница.

Но Маргарет да се радва на малко щастие?

Това беше недопустимо.

* * *

Джоузи и Амилия, внучката на Ливия, седяха на маса до големия прозорец. Поднесоха им чай, но Амилия не посегна към чашата си, а се загледа навън в сухите листа, завихряни от студения вятър.

Беше ниска и невзрачна, гризеше си ноктите, русата й коса беше подстригана като с паница. Малко след като се роди, Ливия погледна намръщеното й грозновато лице, покрито с червени петна, и отсече:

— Това момиче ще се грижи за мен.

Ето защо майката на Амилия, която не искаше да се раздели с попечителския си фонд, едва ли не от люлката започна да втълпява на дъщеря си каква е мисията в живота й. След като завърши гимназия, девойката заживя с Ливия и оттогава беше личната й прислужница.

Джоузи извади от чантата си пликче шоколадови бонбони с карамел. След като години наред бяха „пили чай“ заедно, знаеше, че Амилия винаги избира парче шоколадово-карамелена торта.

— Заповядай. За теб са. — Тя й ги подаде. Винаги й носеше бонбони, макар че все едно се опитваше да се сприятели с парцалена кукла.

Амилия погледна изпод око плъзгащата се врата към сепарето и промърмори:

— Забранени са ми.

— Зная.

Амилия неохотно взе пликчето:

— Оказваш ми лошо влияние. Госпожа-мама все ми казва: „Не се тъпчи така! Ще заприличаш на Джоузи Чирини!“

Джоузи печално се усмихна:

— Да, аз съм лош пример за всички деца.

— Тя не обича майка ти. Не знам защо я кани на чай.

— И аз не знам защо майка ми приема. Вероятно не ни е съдено да разберем причината. Искаш ли да се поразходим навън?

— Не, госпожа-мама може да ме повика. — Амилия извади от пликчето един бонбон. Пъхна го в устата си и пак се втренчи в прозореца.

— Не ти ли се иска да имаш свой живот? — ненадейно подхвърли Джоузи. Понякога, като гледаше Амилия, която беше прехвърлила четирийсетте, се питаше дали ще заприлича на нея. Перспективата изглеждаше доста нерадостна. — Да правиш нещо повече, нещо различно.

— Мой дълг е да се грижа за госпожа-мама. Баща ми почина миналата година, майка ми сигурно ще заживее с нас, тогава ще се грижа и за нея.

Джоузи се поколеба, но все пак попита:

— Не ти ли е хрумвало да отидеш другаде?

— Госпожа-мама не обича да пътува.

— Не, само ти.

— Само аз ли? — повтори русокосата. Ужасеното й изражение беше най-красноречивият отговор.

— Била ли си влюбена?

— Не. — Амилия се изчерви.

— Обичаш ли да четеш?

— Не особено.

— Мечтаеш ли да отидеш на почивка? Да видиш океана?

Амилия хвърли на масата пликчето с бонбони и го побутна към Джоузи:

— Наистина ми влияеш зле.

— Дано в дрешника ти не се появи някоя лека жена. Няма да се справиш с нея.

— Хлопа ти дъската, Джоузи — намръщи се Амилия. — Ще седна другаде.

* * *

Щом всички излязоха от чайната, леденият вятър едва не ги повали. Ставаше все по-студено. Щурците се преселваха в камините. Власинките по големите гъсеници бяха по-скоро черни, отколкото кафяви. И костилките на всички сливи бяха във формата на лъжица. Местните жители знаеха, че тези поличби предвещават падането на снега. Джоузи се надяваше да натрупа много, въпреки че през ноември това бе малко вероятно. В западните райони на Северна Каролина обилни снеговалежи имаше едва в края на зимата и дори в началото на пролетта.

Ливия и Маргарет се сбогуваха — с черните палта, развявани от вятъра, двете приличаха на врани. Старицата се обърна и тръгна към колата си, Амилия я последва като мисъл, дошла впоследствие.

Майката и дъщерята ги проследиха с поглед; не подозираха, че лицата им изразяват едно и също чувство — на облекчение.

Маргарет въздъхна:

— Уф, отървахме се.

— Да.

— До следващия месец.

— Не знам дали важи и за теб, но не се ли надяваш, че следващия път няма да е толкова ужасно?

Маргарет поклати глава:

— Отдавна престанах да го вярвам. Надеждата е за наивниците, скъпа. Да си вървим у дома.

* * *

По време на изпитанието на Джоузи и Маргарет в чайната, Клоуи, намираща се в другия край на града, преглеждаше страницата с обявите за жилища под наем. И този уикенд Джейк й правеше на инат и не се обаждаше. Чакаше. Чакаше тя да му се примоли. Вероятно си казваше: „Че къде другаде ще отиде?“, но не високомерно, защото не беше надменен. Само дето беше убеден, че някои неща са неизменни. Че всеки понеделник трябва да вечеря с родителите си. Че хората винаги ще го харесват. Че с Клоуи ще бъдат заедно до края на живота си. Мислил ли е за това, докато е бил с другата жена? Казвал ли си е: „Забежката е без значение. Не се брои. Клоуи винаги ще бъде с мен“?

Тя гневно огради с молив още една обява във вестника. Не искаше по никакъв начин да е зависима от Джейк, не й трябваше нито апартаментът му, нито присъствието му, за да се чувства спокойна. Щеше да се стегне и да го заличи от живота си. Скоро щеше да забрави гласа и ласките му, атлетичното му тяло и насладата, с която я даряваше в леглото. И вече нямаше да си представя как доставя същото удоволствие и на другата жена.

Тя остави писалката. През цялата седмица мисълта за Джулиан витаеше в едно отдалечено кътче на съзнанието й. Стоеше си там, не нахалстваше да измести другите й мисли. И все пак… Беше казал, че през делничните вечери редовно посещава „Джигъри“. Хрумна й, че може да отскочи до бара, да се види с Джулиан и дори да си поговорят за неверните си партньори. Той разбираше какво е да те нарани любим човек. Да, това щеше да е първата стъпка към новия й живот. Стъпка по стъпка щеше да се отдалечи от източника на болката.

Отново отдели доста време за грима и прическата си. Обу ботуши с висок ток, облече къса плисирана пола и любимия си пухкав пуловер. Застана пред огледалото и хареса онова, което видя. В крайна сметка не беше някоя грозотия, та Джейк да потърси утеха в леглото на друга жена.

От друга страна, не знаеше как изглежда съперницата й и това не й даваше покой.

Влезе в бара и веднага забеляза Джулиан. Беше по-хубав от Джейк. Не, по-красив. Джейк изглеждаше като преуспяващ човек. От пръв поглед се разбираше, че е от добро и богато семейство. Че е носил училищна униформа с герб на джобчето на сакото. Че умее да играе поло, голф и скуош, въпреки че всъщност вече не упражняваше тези спортове. Той не искаше да живее като родителите си. Те възлагаха на него големи надежди, когато постъпи в юридическия факултет, но бяха горчиво разочаровани от решението му да работи в прокуратурата. След време обаче се убедиха, че е избрал подходящото поприще и че ще стигне далеч.

И Джулиан беше самоуверен, но самонадеяността му бе на хамелеон. Можеше да се преобрази, в каквото пожелае. Седеше на бара, заобиколен от жени, които съществуваха само нощем — под красивата им външност се криеше стомана, гъвкавите им тела се виеха сластно под въздействието на алкохола. Всяка бе луда по него, всяка си въобразяваше, че той харесва само нея, че само тя познава истинския Джулиан.

Щом зърна Клоуи, той изостави приятелките си и тръгна към нея, което я поласка.

— Здравей — усмихна й се. — Миналия път не те попитах как се казваш.

— Клоуи.

— Ще пиеш ли нещо, Клоуи? — Той я поведе към другия край на бара край „нощните пеперуди“, които безропотно щяха да го чакат да се върне при тях. Поръча напитки — беше забелязал, че миналия път тя пиеше коктейл с лимон. — Виждам, че днес не носиш книга. Как си?

— Малко по-добре.

— Радвам се, че дойде. Исках да си поговорим, дори миналата седмица идвах и през делничните вечери с надеждата да те заваря тук. Да те питам — случайно гаджето ти да се казва Джейк Ярдли?!

Нещо я жегна.

— Откъде знаеш? — промълви.

— Поразпитах тук-там, както ти обещах, и имам някаква информация. — Като забеляза озадаченото й изражение, той добави: — Нали каза, че искаш да узнаеш коя е другата жена. Онази, с която ти е изневерил.

Сърцето й запрепуска в гърдите.

— Знаеш ли коя е била?

— Още не, но съм на гореща следа. През последните три месеца в прокуратурата се е разиграла само една „сапунена опера“ и в главната роля е било момчето чудо Джейк Ярдли. Засега колегите му мълчат като риби, никой не съобщава подробности.

— Невероятно, че си си направил толкова труд заради мен. Заради една непозната! — Клоуи притисна ръка до сърцето си. Забеляза, че Джулиан проследи с очи движението й и задържа поглед върху гърдите й — само за миг, но все пак ги загледа.

— Личи си, че си дълбоко наранена. Длъжен съм да те попитам нещо — искаш ли да научиш името на онази жена? После няма да има връщане назад.

— Искам! — отсече Клоуи, без да се поколебае нито за миг.

— Тогава ще го науча и ще ти го кажа. Имам връзки в съда.

Поднесоха им напитките. Тя отпи от чашата си и любопитно изгледа Джулиан:

— Нали не работиш в съда? Не съм те виждала там.

— Не, обаче често посещавам Съдебната палата, за да уредя въпроси от правен характер. Сприятелих се с хора, които ще ми помогнат, ако ги помоля за услуга.

— Как да ти се отплатя? Не искам да ти остана длъжна.

— Започни, като си свалиш якето и ми правиш компания поне за малко. — Той слезе от високото столче и застана зад нея. Помогна й да съблече връхната си дреха, като няколко пъти лекичко докосна шията й. Остави якето на бара, после отново седна до нея. Клоуи усети, че й се вие свят. Няколко пъти примигна, опитвайки се да събере мислите си.

— Ами ти… Върна ли се приятелката ти?

— Не.

— Сигурно ти е много тежко. Оставила ли ти беше бележка… нещо друго?

— Не. — Той обгърна с длани халбата с бира и се загледа в пивото. — Напоследък често се карахме. След последния скандал тя се качи на колата си и отпраши нанякъде. От известно време се държеше странно, вечно беше в лошо настроение и се заяждаше без причина, сякаш беше решила да ме напусне и чакаше следващия скандал, за да си намери извинение. Тръгна си дори без чантата си. Няколко дни след изчезването й в къщата влезе някаква жена — явно ме беше издебнала да заспя — и взе дрехите и портфейла й. Така разбрах, че не е заминала, само не иска да се върне и да ме види.

— Искаш да кажеш, че връзката ви е приключила, така ли?

— Може би. — Той я погледна в очите. — А вие с Джейк приключихте ли?

— Не знам.

Джулиан се поусмихна:

— Още го обичаш.

Клоуи извърна поглед. След няколко секунди промълви:

— По-силно е от мен.

— Да не би твоят Джейк да е висок и с руса къдрава коса?

Тя се обърна и озадачено го изгледа.

— Не.

— А случайно да е среден на ръст, тъмнокос и със зловещи очи?

Побиха я тръпки — този човек започваше да я плаши.

— Не бих казала, че са зловещи — смотолеви, — но да. Защо питаш?

— Защото висок блондин и по-нисък мъж с такива очи току-що влязоха и ни зяпат. И явно са неприятно изненадани. — Той се усмихна, сякаш положението го забавляваше.

Клоуи се извърна, срещна погледа на Джейк и едва не падна. Колкото и да се стараеше Джулиан, колкото и да бе магнетичен, не можеше да й въздейства като Джейк. Разликата бе като между гъделичкане и силен удар.

Любимият й тръгна към нея, Адам го следваше по петите. Наложи се да минат през групичката „нощни пеперуди“ и сякаш попаднаха сред внезапна вихрушка. Когато се озоваха в безопасност, изглеждаха поомачкани и зашеметени.

Наближиха Клоуи и тя се озърна, но Джулиан го нямаше, беше се изпарил. Странно как не беше усетила движенията му.

— Кло, какви ги вършиш? — промълви Джейк. Очите му бяха вперени в нея, изпиваше я с поглед, сякаш тя беше сладък чай с лимонада. Страдаше за нея. Тя го почувства така ясно, както долавяше собственото си усещане за загуба.

Слезе от високото столче и грабна якето си:

— Не ти влиза в работата!

— Не познаваш този човек. Той е негодник.

— О, нима? — сопна се Клоуи. — Чуй какво ще ти кажа, драги. Изгуби правото да се намесваш в живота ми, откакто спа с онази жена.

— Не съм спал с нея.

— Имаш нахалството да изтъкваш тънката разлика?

— Да, защото става въпрос за нещо много важно. Правих секс с нея, нищо повече. Секс, който не означаваше нищичко за мен. Всички бяхме уморени и опиянени от успеха, не разсъждавах трезво…

— Чуваш ли се какво говориш?! — извика тя, без да я е грижа, че посетителите в бара любопитно я зяпаха. — Оправдаваш изневярата си със спечелване на дело за убийство! Трябвало е да решиш — да я чукаш или да не я чукаш — и ти си направил избора си. Вината не е в делото, а в теб! Коя е тя?

Джейк се поколеба и за един кратък миг Клоуи си помисли, че ще й каже. Ала той само промърмори:

— Не е важно.

— Махай се! — Тя се опита да го блъсне, но Джейк не помръдна, а я хвана за рамото.

— Клоуи, моля те само за едно — обещай, че няма да припарваш до този човек.

— Никога не съм те молила да не припарваш до други жени! Вярвах ти безусловно!

— И аз ти вярвам. На теб, но не и на него. Той има полицейско досие.

Клоуи ахна и едва не се задави от гняв:

— Откъде знаеш? Шпионирал си ме, така ли? Смяташ, че няма да оцелея без теб, че дори не мога да разбера с коя си спал. Ще ти докажа, че грешиш, Джейк! — Тя се втурна край него и повтори: — Ще ти докажа!

* * *

Джейк изтича след нея, но не можа да я догони. Клоуи седна зад волана на колата си, включи двигателя и даде газ. Той проследи с поглед автомобила. Утешаваше се с мисълта, че тя потегли към апартамента, който доскоро обитаваха заедно.

Върна се в заведението. Адам, който седеше на бара и беше поръчал две халби бира, му махна да седне до него и попита:

— Знаеше ли, че тя ще е тук? Затова ли настоя да дойдем?

— Един колега ми каза, че преди няколко дни я видял да разговаря с онзи боклук. Само исках да я предупредя да се пази от него.

— Значи си ме използвал. Обиден съм ти.

Джейк се насили да се усмихне, макар че изобщо не му беше до смях. Не подозираше, че е възможно да тъгува толкова силно за друго човешко същество. Сърцето му едва не изскочи от гърдите му, като видя Клоуи на бара. Липсваха му нейната практичност и страстта й, безгрижният й смях, сърдечността й. Уханието на кожата й. Жадуваше отново да я докосне. Обаче щом го зърна, лицето й се сгърчи от такава безмерна скръб, че той сви юмруци, смазан от усещането за безсилие. Не знаеше как да я накара да му прости. А тази вечер май още повече бе влошил положението. За пръв път се запита дали оптимизмът му не е безпочвен.

Придърпа към себе си халбата с бира и машинално погледна към мястото, на което допреди малко седеше Клоуи. Напитката й — вероятно любимият й лимонов коктейл — още стоеше на бара. А до чашата лежеше книга. Джейк знаеше, че е нейна. Откакто я познаваше, тя бе обградена от книги, а другите, складирани в кашони, бяха повече от томчетата в много обществени библиотеки. Удивляваше го, че е прочела толкова много думи, че съзнанието й е пълно с истории, разказани по хиляди начини. Клоуи сякаш малко се срамуваше от книгите си, затова той не говореше на тази тема. Но това забравено томче щеше да му помогне отново да я види. Щеше да й върне книгата, да й каже колко съжалява, да подхване разговор. По дяволите съветите на баща му!

Остави халбата и тръгна към бара, без да откъсва поглед от томчето. Отново се вряза в групичката пияни жени, които запротягаха ръце към него. Чу как Адам се провикна:

— Не се панирай! Те ще подушат страха ти.

След малко се изтръгна от грабливите им пръсти.

Най-сетне се добра до бара. Напитката на Клоуи още беше там.

Книгата обаче я нямаше.

* * *

Клоуи се събуди, измъчвана от жажда и от жестоко главоболие.

— Джейк — прошепна и машинално се пресегна към него. Винаги, когато беше зле, се обръщаше към него и той някак си прогонваше болката и болестта. Ала когато докосна празната половина на леглото, действителността я връхлетя като кошмар. Джейк го нямаше. А тя дори не си беше направила труда да си свали дрехите, с които снощи беше в бара. Седна бавно и примижа от болка.

Спусна крака на пода и обгърна главата си с длани. След като се прибра, плака часове наред, свита на кълбо на пода. Ридаеше толкова силно, че гърдите й сякаш щяха да се продънят. Толкова силен плач причиняваше физическа болка, можеше да повали стени, да извие метален прът, да превърне в сребро пълната луна.

Побиха я тръпки, затова грабна якето си, захвърлено в долния край на леглото. Дрехата вонеше на цигарен дим. Клоуи предпазливо се изправи и тръгна към кухнята да си налее вода, без да обръща внимание на „Стара любов, нов път“, която се беше разположила върху една от перките на вентилатора на тавана. „Как всяко момиче да задържи гаджето си“ чинно седеше върху масичката.

Хартия, конци и лепило.

Тя пъхна ръце в джобовете на якето си. Напипа в левия някаква хартийка и я извади.

Спря и се загледа в нея. Беше салфетка, а на нея бяха написани номер на телефон и мъжко име.

Джулиан.