Стив Пери
Дрогата на вечността (4)

3.

Голият Колбърн се наслаждаваше на напичащото слънце, макар да наближаваше краят на септември.

Седеше на удобен шезлонг насред задната палуба на своята петнадесетметрова моторна яхта, закотвена недалеч от брега на остров Сан Хуан, в бившия щат Вашингтон. Отпиваше спокойно бира от самоохлаждащата се халба, макар да чуваше прекрасно вежливото покашляне на своя биопат. Предпочиташе засега да не му обърне внимание. Повяваше топъл ветрец, чайки се гонеха под малко смахнатото синьо на небосвода. Това беше последната халба от марка „Хамърхед“ и ако не искаше да се примири с козята пикня, която повечето хора приемаха за бира, трябваше скоро да се отбие на брега. Или поне да наеме някого оттук, за да отиде в Портландския метроплекс и да му достави едно-две буренца. Имаше твърдото намерение да се наслади докрай на бирата. Знае ли човек кога по-едричък метеорит ще се вреже в планетата и ще сложи край на всякакви удоволствия?

— Ъ-хъм — отново се обади биопатът.

— Добре де, Брус, казвай.

— Имате линия с Лионард Силвърман.

Колбърн вдигна халбата и я погледна срещу слънцето. Течността вътре светна като прозрачно злато с меден оттенък. Съдчето бе програмирано да охлажда именно козя пикня и бирата ставаше твърде студена, но дори минутка на слънце стигаше да я докара до подходящата температура. Завъртя следващата глътка в устата си и й се наслади.

— Хайде, включи ме.

Успя да отпие кротко още две глътки, преди биопатът в отсрещния край на линията да повика господаря си. През това време и Черити Харт излезе от кабината, протегна се като котка и примижа на ярката светлина.

Великолепна гледка, макар също голата мургава Черити да беше на четиридесет и три години. Зряла жена, само с две години по-млада от Колбърн. Отделяше поне по час всеки ден за различни упражнения, за да се поддържа във форма. Отдалеч никой не й даваше повече от двайсет и пет, отблизо някои се престрашаваха да покачат предположението до трийсет. Тя прекрачи гъвкаво по тиковите дъски на палубата и се наведе да го целуне, дългата й коса покри и двамата. Днес си бе сложила цветни лещи и очите й блестяха в невъзможни оттенъци на зеленото. Рязко отметна глава и прехвърли пищната си грива на гърба. Усмихна се на Колбърн и отиде на предната палуба да се занимава с тай-чи. Избраните от нея сложни формални упражнения отнемаха поне час. Скоро наоколо щяха да се скупчат немалко лодки. Хората тук бяха свикнали с голотата, но не и с тигрици като Черити, затова зяпаха с увлечение. Колбърн определено предпочиташе да спи с жени горе-долу на своята възраст, за да не обяснява всяка хрумнала му асоциация или по-отдавнашна дреболия. Разбира се, извличаше удоволствие от секса с всяка опитна партньорка, но не може все да се чукат до премала, нали?

Черити Харт беше проститутка и струваше по хиляда стандарта на нощ или пет хиляди на седмица с отстъпката. Колбърн вече четири месеца плащаше седмичната й такса и все още се радваше на присъствието й. Не пренебрегваше твърде голямата вероятност Черити да поработва и в Службата за сигурност на Земята, и то да е от личните агентки на Силвърман, но не му пукаше. Грижеше се никой от околните да не вижда нищо, с което би могъл да го окачи на кукичката. Черити беше чудесна компаньонка и ако припечелваше по някой стандарт с поверителни доклади, това си оставаше само нейна работа. Колбърн нямаше какво да крие от Лионард… поне не неща, които Силвърман щеше да научи някога.

Имаше достатъчно пари, за да си позволи Черити, яхтата, добрата бира и едва ли не всичко друго на света през следващите седемдесет-осемдесет години. Не очакваше да изкара повече, но и нямаше закъде да бърза. Затова първо остави биопата да се попритеснява, а и предполагаше какво ще поиска Силвърман.

— Добър вечер, Крофт.

Краткото забавяне на сигнала заради мощните програми за кодиране и декодиране почти не се забелязваше. Холообразът обаче трудно се различаваше на ярката светлина.

— О, извинявай, при вас май още е следобед.

Колбърн се подсмихна и вдигна халбата за наздравица към камерата. Съзнаваше, че сигурно наглед е истинско въплъщение на ленивото прахосничество. И все пак подобно на Черити изглеждаше по-млад от годините си, особено когато измиеше с оцветяващ шампоан гъстата си коса, която иначе сивееше тук-там. Колбърн също поддържаше тялото си с фанатично упорство и мускулите му направо звъняха от жизненост.

А усмивката му се дължеше на непоклатимата увереност, че Лионард Силвърман отлично знае в коя часова зона се намира събеседникът му. Този човек умееше да се преструва превъзходно на разсеян зяпльо. Доста хора се хващаха на въдицата, но не и Колбърн. Виждаше холообраза на строен мъж с ъгловато тяло и приятно лице, чийто ленен костюм сигурно струваше поне три хиляди стандарта, шит по мярка в Малкия Сайгон. А знаеше, че разговаря с може би най-хитроумния, лукав и смъртно опасен човек на Земята. Силвърман ръководеше управлението за специални операции в Сигурността — твърде безобидно название в сравнение с нещата, които се вършеха по негова заповед.

— Е, как сте със смога в прелестния Бризбейн?

— Не се занасяй, Крофт. Нямаме никакъв смог тук. Нали е незаконно?

И двамата се засмяха.

— Дали бих могъл да те склоня да се откъснеш замалко от безделието, за да ни направиш една дребна услуга?

— Не ми се вярва.

— Ами ако спомена, че и съдбата на цялата ни планета зависи от това?

— Че не е ли винаги така?

Още веднъж се ухилиха. Силвърман се забавляваше от представлението, макар да се познаваха твърде отдавна, за да си играят на патриотизъм.

— Е, да, но този път е вярно. Може би е по-точно да говорим за съдбата на цялата галактика. Никога не сме получавали по-важна задача.

Колбърн най-после остави халбата на масичката и се взря внимателно в бледия образ пред себе си.

— Нима?

— Смяташ ли, че имам неуместната склонност да преувеличавам?

— Хм, звучи… любопитно. Но не мога да не отбележа, че много ми харесва да си седя на яхтата и да си пия бирата. Имаш цели глутници по-млади и пъргави агенти… пък и по-гладни.

— Не и по-способни. Известно ми е, че не изпитваш недостиг на средства. Няма да те обиждам с обещания за богата отплата, само че има и награда, заради която си струва да забравиш почивката.

— Охотно ще те изслушам.

— Двойно кодиране, еднократен шифър — заповяда Силвърман на своя биопат.

— Брус, получаваш ли сигнала? — попита Колбърн.

— Няма проблем, сър — увери го биопатът.

— Добре, при нас всичко е наред.

— Крофт, ще ти хареса ли да навъртиш хиляда години живот?

Колбърн примига срещу камерата. Каквото и да мислеше за другия мъж, поне наистина нямаше навика да раздува фактите.

— Изглежда ще трябва да си поговорим на живо. И без това ми свърши бирата.

Силвърман се усмихна.

 

 

Колбърн не беше очарован от Бризбейн, превърнал се от скромно убежище на работяги в подобие на Лос Анджелис — твърде голям, мръсен и шумен. Но се утеши, че няма да остане дълго тук. Докато таксито се влачеше през задръстванията, неизбежни въпреки компютърния контрол на движението, още веднъж прехвърли в ума си загадъчните подмятания на Силвърман, чути само преди денонощие. Шефът на специалните операции успяваше да си прави шегички и с най-печените агенти, чувството му за хумор си го биваше. Но никога не се майтапеше с Работата. Щом казваше, че е възможно да се живее хиляда години, значи си вярваше. Е, тепърва трябваше да убеди в това и Колбърн, но при източниците, с които разполагаше Силвърман, сигурно знаеше какво говори.

Пък и в този град все пак правеха две-три поносими марки бира. Поне щеше да си поръча нещо за яхтата.

 

 

Силк върза сръчно двойния възел на меките си обувки, показан му отдавна от учителката, и се изправи. Връзките за обувки бяха старомодна чудатост, но Танито държеше на традициите. Съблекалнята бе опустяла, повечето ученици вече загряваха в залата. Зия още я нямаше, а тренировката трябваше да започне след десет минути. Танито не обичаше учениците й да закъсняват — един от първите уроци, които втълпи в главата на Силк, и то по много безцеремонен начин. Преди той смяташе наставниците по бойни изкуства за символ на неизчерпаемото и невъзмутимо спокойствие. Поне тази школа много се различаваше от представите му. Танито — а думата означаваше именно „учителка“, с друго име не се представяше — понякога се държеше, все едно е гладен хищник в зоопарк, а другите в залата ще й бъдат вечерята. Провинилите се често падаха в нокаут на пода. Всички бързо свикваха да се държат изключително учтиво и да изпълняват мигновено нарежданията й.

Силк отиде в залата. Както винаги, начинаещите и напредналите щяха да се занимават едновременно, като някой от по-опитните ученици щеше да поеме тренировката на новаците. Бяха общо четиринадесет души.

Силк пожела да се занимава с нещо подобно още втората седмица, след като стъпи на Нова Земя. Скоро му омръзна Зия да се разправя с всеки, опитал да се заяжда с него, защото е от старата Земя. Изглежда по новозаселените планети започваха да размахват юмруци при всяка въображаема обида, а не можеше цял живот да се крие зад гърба на Зия.

Кимна на Пайнтър и Годж, други двама от начинаещите. Вече се бяха поизпотили от загряването, петната избиваха по дебелите памучни дрехи. Силк си избра свободно място на полирания дървен под, обърна се към огледалата и започна упражненията за разтягане. Видя в огледалото как вратата се отвори и Зия се втурна към съблекалнята. Той дори не й кимна. Макар всички тук да знаеха, че те са двойка, в залата се държаха само като ученици на Танито.

Минута преди влизането на тяхната наставничка (която никога не закъсняваше), Зия зае мястото си в редицата — втора след русокосия и невероятно як Бузо. Веднъж тя подхвърли, че не вярва уж най-напредналия ученик на Танито да й създаде проблеми в истинска схватка, защото има доста по-богата практика от него…

Но пък Силк видя как Бузо откъсна осемдесеткилограмов чувал от ремъците му с един-единствен ритник и не гореше от желание истински да изпита уменията си срещу този мъж. Самият той стоеше в другия край на редицата, защото се занимаваше само от половин година и беше най-младшият по ранг в залата.

Щом на часовника светнаха нулите на кръгъл час, Танито влезе — ниска, набита и мускулеста жена, облечена като всички тук с памучни дрехи и с гъвкави обувки на краката. На винаги старателно обръснатата й глава бе татуиран малък символ — странна плетеница от линии в различни оттенъци на зеленото. Приличаше на някаква мандала.

— Подредете се.

Постараха се мигом да изпънат редицата си като по конец. Танито склони глава, а учениците й като един се поклониха ниско.

— Шията.

Тя започна да върти глава наляво и надясно, за да отпусне мускулите на шията си, и те повториха движенията й.

Всички участваха наравно в упражненията за разтягане и загряване, продължаващи поне половин час. Когато дойде за пръв път в залата, Силк си въобразяваше, че е в доста добра форма. На Земята почти всеки ден плуваше, и то дълго. Но отначало едва издържаше дори на подготвителните упражнения. Постепенно се закали. Изтощението вече настъпваше почти в края на двучасовата тренировка.

Чуваше се само напрегнато сумтене. Танито не позволяваше никакви приказки, само изричаше наставления или задаваше въпроси. Тук никой не идваше да си побъбри.

Силк беше съвсем неосведомен за тънкостите, когато прекрачи прага на залата, но скоро научи, че има стотици, дори хиляди школи и стилове в бойните изкуства, почти колкото и варианти на различните култури. Танито наричаше своята система „коло“, според собствените й думи преподаваше съчетание от различни елементи. Щом се увереше, че ученикът е усвоил задължителните упражнения и базовите позиции, обучението ставаше индивидуално. Тя твърдеше, че няма еднакви хора — нито телесно, нито психически, затова било безсмислено да напъхва всички в един калъп. Преценяваше внимателно и прозорливо мъжа или жената насреща и приспособяваше системата си според неговите или нейните способности. Грамадният мускулест мъжага има мощ — значи трябва да се научи да я използва. Дребната жилава жена може и да няма предимствата на изобилните мускули, но вероятно е по-гъвкава и бърза. Ще наблегне на пъргавината си. „Коло“ позволяваше на всекиго да усъвършенства тялото си почти до безкрайност и в същото време да съзнава пределите на възможностите си, за да не допуска глупави грешки. А и да си на трийсет не е като да си на шейсет, значи се научаваш да променяш и развиваш уменията си.

Силк нито беше дребосък, нито великан. Отличаваше се с умерена бързина и сила и макар да виждаше колко много може да подобри качествата си, нямаше да достигне мощта на Бузо или светкавичната реакция на Зия. Нито пък можеше да се равнява по свирепост на Танито. Това не го смущаваше. Вече разбираше, че ако се задържи в тази школа още две-три години, ще изпълнява правилно всички основни движения, но и ще използва похвати, към които не би прибягнал нито един от останалите.

За човек, дошъл от свят, отдаден на стандартното и еднаквото, това беше стъписваща идея. Но пък Силк беше инфопаяк, спец по разтягането и усукването на истината според нуждите, така че бързо схвана същността. Е, поне на теория.

Танито тръгна край редицата, като забиваше юмрук в корема на всекиго, за да провери мускулния му тонус. Теорията бързо отстъпи пред суровата действителност.

Чу се глухият удар по корема на Пайнтър и мъжът не можа да сдържи гръмката пръдня. С ъгълчето на окото си Силк забеляза как стоящата до него Годж се ухили. Учителката застана пред нея и отвърна на усмивката й. Лицето на жената стана безизразно, но не достатъчно бързо.

Юмрукът на Танито се насочи няколко сантиметра по-високо — към слънчевия й сплит. Големият нервен възел не е защитен добре срещу такива посегателства. Годж пребледня и остана без дъх, олюля се, макар да не падна.

Първия път, когато учителката прасна Силк с такава сила в корема, той се свлече на колене и повърна. Тя не каза нищо, само го изчака да почисти пода и да заеме отново мястото си. В тази школа нямаше място за лиготии. Допуснаха го само заради застъпничеството на Зия.

Танито застана пред него, лакътят на дясната й ръка се дръпна назад, после юмрукът се стрелна с невероятна бързина. Този път Силк имаше късмет. Стегна мускулите си в най-подходящия миг и пое силата на удара с цялата мускулна стена на корема.

Навъсената жена не продума, значи бе издържал изпитанието. Ако сбъркаше, щеше да го чуе… заедно с половината квартал наоколо.

Щом привършиха със загряването, се разделиха на групички. Бузо се зае да повтаря с начинаещите атаки и защити в една и две стъпки, а Танито отработваше с напредналите отблъскването на няколко нападатели. Зия беше първа. Застана в средата, другите се събраха наоколо и се хвърлиха към нея. Тя затанцува на място, започна да ги рита, удря и хвърля. На Земята Силк я бе виждал да се развихря в истински напечени положения и не се учуди на лекотата, с която се справи и сега.

Бузо му се сопна:

— Силк, имаш ли нещо против да внимаваш или те отегчаваме?

Поклати глава безмълвно. Като наставник Бузо беше суров почти колкото Танито, но поне не се заяждаше с него, че е земянин. Искаше само да види отработени до съвършенство бойни техники и не му пукаше кого напътства — човек от Земята, Йорк, Фуджи или Уйварош. Щом вървиш по пътя на школата, това му стигаше.

И все пак на Силк не му беше леко да вижда грациозните движения на Зия, а да се чувства непохватен като хлапе с току-що подарени ролери. Тя беше в стихията си — на своята планета, в своята игра. Имаше още много да се напъва, за да я догони. Това никак не му харесваше.

Годж се гневеше на сполетялото я наказание и когато двамата със Силк се заеха да отработват в двойка атаките и защитите, ударите й бяха малко по-силни от необходимото. Той знаеше, че ще има синини по тялото си още когато се пъхне под душа. Изкушаваше се да отвърне със същото, да я прасне веднъж-дваж така, че и нейните уши да звъннат, но се сдържа. Разсъдливостта му стигаше да проумее, че не се сърди на него, пък и не тя му беше проблемът.

 

 

Чакаше на спирката на буса, когато Зия излезе от школата, ухилена до уши от някаква шегичка, която й бе изръсил Бузо. Тупна едрия мъж по рамото и тръгна към Силк, седнал на пейката от стъклопласт. Тя имаше своя електрокола, но рядко я караше в града.

— Това пък какво беше?

Зия го зяпна.

— Нещо не те разбрах.

— Ами с Бузо.

— Аха… Уредихме си срещичка да се изчукаме до побъркване, когато ти заспиш.

Той въздъхна и заби поглед в тротоара под краката си.

— Извинявай — казаха двамата едновременно.

— Не бива да си пъхам носа — промърмори Силк.

— Аз пък злобея излишно — призна си Зия. — Вен, какво има?

Той поклати глава.

— Не знам. Не е заради теб.

Изкриви си душата. Беше точно заради онова, което тя представляваше. Зия плъзна ръката си по неговата и пръстите им се сплетоха.

— Хайде да се прибираме. Хващам се на бас, че ще ти оправя настроението.