Стив Пери
Дрогата на вечността (2)

1.

Не исках да чакам Смъртта,

но тя тъй мило спря заради мен.

И в колесницата седяхме само ние —

наш спътник бе Безсмъртието…

Емили Дикинсън

Хладният сух въздух носеше дъх на гниещо сено към просналия се по корем Силк. Странни насекоми жужаха край него и въпреки утринния мраз, ранното слънце вече напичаше намазания му с крем врат, сякаш упорстваше да му изгори кожата. Тук-там бяха пръснати ниски грозновати храсти, но те не пречеха да се вижда добре гората на половин километър по-нататък.

Мишената се намираше на триста и шест метра от Силк.

Той си помисли дали пък някой не би я поразил и с арбалет от това разстояние, стига да има подръка оръжие с подобна далекобойност. Когато живееше на Земята, бе стрелял по два пъти по-близки мишени, и то неподвижни. Само че сега нещото в ръцете му много се различаваше от арбалет. И не беше на Земята.

Вдигна капачето върху сензорния блок и натисна бутона под него. В тежкия пластмасов приклад на оръжието генераторчето се ускори толкова шеметно, че пронизителното писукане мигновено премина в ултразвук. Захранвано от батерия с гъста литиева каша, то само за секунда натъпка ток със средна сила и високо напрежение в свръхкондензатора. Зарядът вече стигаше, за да се превърне водата от резервоарчето в плазма. На Силк му оставаше да натисне спусъка. Струята свръхпрегрята пара щеше да се изтръгне в непроводящата фиброкарбонова цев, за да завърти по нарезите от неръждаема стомана облечения в медна ризница оловен куршум и да го изхвърли с хиляда и сто метра в секунда — три пъти над скоростта на звука в тукашния въздух.

Значи при разстояние триста метра резкият пукот от преминаването на звуковата бариера щеше да достигне мишената след почти цяла секунда. А ако тежкият 8,5-милиметров обтекаем куршум улучеше човек където трябва, най-вероятно жертвата щеше да е мъртва, преди да чуе звука от изстрела. Така поне твърдеше инструкторът, който го учеше да стреля.

Точно куршума, който ще ти види сметката, не можеш да чуеш.

— Ти ще стреляш ли или се отказа? — нетърпеливо попита Зия.

Лежеше до него в сухата кафеникава трева, без да се прицелва.

— Спокойно.

— Сутринта не беше толкова търпелив.

Силк искаше да се съсредоточи и все пак се ухили неволно. Поне това още не се беше прецакало. Позволи си малка шегичка, но без да я изрече на глас — останалото беше шибано, но с шибането нямаха проблеми.

Засега.

Пак погледна мишената през прицела. Електронната система автоматично му посочваше точното разстояние, а цифрите в горния край го уверяваха, че са внесени корекции според силата и посоката на вятъра.

Също като холокамера за профани, пушката се грижеше за всичко. Е, и стрелецът имаше какво да върши — да нагласи мъничката червена точка върху мишената. Щом компютърът в оръжието получеше потвърждение, че искаш да улучиш точно това, беше готов да я порази, преди да си мигнал.

— Силк?

— Добре де…

Пое дълбоко дъх, издиша половината, останалото задържа. Внуши на сърцето си да позабави ударите и изчака по-дългата пауза между тях — едно, две, три…

Натисна спусъка. Пушката изсъска силно и изхвърли куршума, тутакси преминал звуковата бариера с някак влажен пукот. Откатът разтърси рамото на Силк. За миг загуби образа на мишената в прицела, но я налучка навреме, за да види как на триста и шест метра от него еленът рухна, сякаш изведнъж остана без крака.

Зия наблюдаваше през прицела на своето оръжие и промърмори одобрително:

— Изстрела си го биваше.

Силк изпита смътна тъга, мимолетно угризение. Не бе убивал преди…

Е, да, ако не се броят хората, които очисти.

Зия Реландж вървеше две-три крачки зад Силк към поваления елен и се взираше в гърба му. Още се чудеше на себе си, че доведе този мъж на Нова Земя. Щом стъпиха на родния й свят, наложи се доста да хитрее и измисля, за да обясни и нагласи нещата. И още не можеше да прецени доколко „Снези“ (Службата за сигурност на Нова Земя) в момента се доверяваше и на нея, и на нейния уж боен трофей Венчър Силк. Потърси помощта на мнозина, които имаха да й връщат услуги, а и натрупа доста дългове за бъдещето, за да не позволи местните мозъчни касапи да разглобят психиката и паметта му като стар часовник. Поне го опази от превръщането в неизлечим идиот. И това беше нещо.

Стигнаха до елена и Силк се наведе да го огледа.

— Май е мъртъв.

— Носиш ли си ножа?

— Ъхъ.

— Искаш ли аз да се заема?

— Не.

Той извади от канията на колана си къс извит нож с остра кука. Приклекна и направи колебливо първия разрез. Червата на животното се изсипаха на мазни спирали върху тревата. А Зия гледаше разсеяно и си мислеше за другите тегоби, които скоро щяха да им се стоварят на главите. Очакваше да й дойде редът за Процедурата — главната награда за успешно изпълнената задача на Земята, когато отстрани заплахата, въплътена във вече покойния Спаклър. След поредицата инжекции, промени в хормоналното равновесие и бърникане в генетичната структура на клетките й щеше да се нареди сред първите няколко стотици, които по продължителност на живота (поне на теория) можеха да надминат многократно простосмъртните. Към живота й щяха да се прибавят триста, петстотин, а защо не и хиляда години. Още никой не знаеше колко допълнителни векове ще спечелят подложените на Процедурата. Твърде изненадващо откритие за наглед по-изостанала планета като Нова Земя, нали?

Само че Силк не можеше да се надява на същото, освен ако успее да направи нещо наистина изключително. Ето ти проблем, който може само да натежава с годините. Не сега, разбира се — той беше малко над трийсетте, с броени години по-възрастен от нея. А какво ли ги чакаше след няколко десетилетия? Ще приличат на изкуфял дъртак, съпровождан от правнучката си. Е, ако още са заедно. Нямаше нищо сигурно в такива отношения — много двойки се разпадаха в първите месеци на съжителството. Може би се тревожеше напразно. Дори хитроумно съставените програми за борба с хаоса не се използваха за прогнозиране на човешкото общуване, което си оставаше прекалено сложно и без умуване в бъдеще време. Кой знае?…

В цялата история обаче имаше един много ръбат препъникамък — в работата си Зия беше твърдоглава и хладнокръвна, но омекваше, щом погледнеше Силк. Обичаше го. Трудно свикна да признава своите чувства дори пред себе си. И сега се плашеше. Нямаше смисъл да се залъгва и да увърта.

Разбира се, наглед нищо не й пречеше да откаже Процедурата. Ще им изтърси, че не иска да живее вечно.

Подсмихна се. Ако обясни на някой от големите шефове, че жертва хиляда години, защото любовникът й няма да получи този дар, сигурно ще си навлече дълго лечение в психоклиника. Понякога бе рискувала безразсъдно, но не би пропуснала за нищо на света шанса да живее още векове. Все нещо щяха да измислят, за да мине и Силк през Процедурата. Наистина за десетина-двайсет години може да се случи какво ли не. Дори той да е на шестдесет, няма да е стар по сегашните мерки, пък и Зия нямаше нищо против по-възрастните партньори в леглото, стига да са достатъчно здрави и жизнени. А Процедурата би трябвало почти да спре стареенето. Още никой не правеше сигурни прогнози, защото опитът с хора не беше достатъчно дълъг. Все пак специалистите преценяваха, че съотношението е 50 към 1. Значи календарът отброява половин век, а ти остаряваш само с една година. Е, имаше някакви смущения в две-три системи на организма, разни неуредици с кожата и някои жлези, но, общо взето, се смяташе, че в Процедурата е постигнато съвършенство.

Силк изкорми елена и го почисти. Точно като с модела, на който ловният инструктор го караше да се упражнява, дори имаше по-малко кръв. Не зарови карантиите — наоколо щъкаха дребни хищници, нямаше да оставят и петънце по пръстта само за ден-два. Избърса ръцете си и ножа, погледна към Зия.

— Готово.

Тя се изправи.

— Тогава да се прибираме в лагера. Добре е да замразим месото по-скоро.

Той нарами животното. Учуди се колко е леко, макар да знаеше, че като го поноси три километра, товарът доста ще натежи. Първият му ловен трофей. В лагера чакаше техник с хладилен камион и лазерна резачка. Срещу дребна такса щеше да транжира, опакова и замрази месото на елена в спретнати пакетчета с етикети — филе, бут и така нататък. Пратката щеше да пристигне в жилището на Зия само след денонощие. И на Силк му оставаше да отвори фризера и да си вземе мръвка по вкуса. А ако не изгаряше от желание сам да повали животното, с което да си тъпче търбуха, трябваше само да отскочи до близкия пазар и да избере от седем-осем вида месо.

Още се слисваше, като се замислеше какви количества животинска плът поглъщат тукашните хора. През целия му живот на Земята май не се събираха и двайсетина подобни гозби. Което не попадаше под забраните на закона, оказваше се твърде скъпо дори при неговата заплата на инфопаяк, а тя не беше никак малка. Бе хапвал риба, скариди, заешко и пилешко, дори веднъж опита телешко. Но на Нова Земя можеше да плюска месо пет пъти дневно само с мизерната си социална помощ, без да посяга към парите на Зия.

Тлъсти черни насекоми бръмчаха около краищата на зейналата кървава рана, от бързане някои хвъркати досадници се блъскаха в главата на Силк. Отпъди ги със свободната си ръка. Закръжиха в стегнати малки спирали и отново се хвърлиха в атака.

Зия крачеше пъргаво пред него и задникът й се въртеше съблазнително дори под торбестите ловджийски дрехи. Да, зашеметяваща жена и макар да знаеше, че е станала такава с касапене, жестоки диети, изтощителни тренировки и бърникане в хормоните, тя го привличаше неудържимо. По нищо не приличаше на Мак, която също беше хубавица. Преди да я убият, Мак лекуваше хора. А Зия се занимаваше със съвсем други неща.

Беше шпионка.

И точно нейните способности я правеха толкова неустоима. Умееше да минава невъзмутимо между капките и в най-напечените ситуации, да поваля противниците с удари или оръжия, да играе страшния танц със смъртта, без усмивката да изчезва от лицето й. Не беше от неговия свят и в буквалния, и в преносния смисъл, не приличаше на никоя друга жена, която Силк бе познавал.

Обичаше я и това го съсипваше.

Вървяха по криволичеща пътека сред гората, където дърветата много напомняха за някой земен гъсталак и все пак бяха странни. Не по-дебели от крака на Силк, те се издигаха до двадесет и пет метра. Бяха хиляди, но Зия му обясни, че всъщност са свързани от кореновата си система и представляват едно-единствено растение. Имаха бледожълта гладка кора, клоните им започваха чак на два човешки ръста над пръстта. Зелените листа сякаш бяха намазани с восък и миришеха на мента, ако ги смачкаш. Съхнеха и падаха полека през цялата година, превръщаха всичко наоколо в припукващ под краката килим от наситено червено.

Тази гледка напомняше на Силк, че е в друг свят, и в същото време го ободряваше със свежестта си, отдавна загубена на твърде цивилизованата Земя. И доколкото знаеше, цялата Нова Земя беше такава. Е, тук човек можеше да не се опасява от свирепи аборигени, притаили се в храстите с лъкове и копия, готови да схрускат непредпазливия натрапник. И сигурно в работните дни повече хора се возеха в метрото на Голям Ню Йорк, отколкото имаше по цялата планета, където го запратиха промените в живота му.

До лагера оставаше не повече от километър. Други ловци сигурно се връщаха, понесли повалените жертви, или тепърва излизаха да ги преследват. Зия уби своя елен още първия ден, а той не успя чак до това последно утро. Силк поначало не беше въодушевен от идеята за ловджийски излет, но тя настоя. Щом ще го ядеш, трябва да знаеш, че не се е появило с магическа пръчка в хладилника на магазина. Ако си готов да издебнеш и убиеш животното, после сам да го изкормиш и почистиш, значи си заслужил правото да го сготвиш и да му се насладиш.

Чудата философия, но можеше да я разбере, макар и да не прие напълно доводите й. Беше особено подходяща на Нова Земя, където имаше толкова непокътнати простори. Признаваше си, че представите му за първобитни диваци в сламени колиби се оказаха твърде далеч от истината, и все пак на тази планета още имаше места, където човешки крак не беше стъпвал. Никому не би хрумнало да помисли същото за Земята с нейните почти седем милиарда обитатели. Дори в най-затънтените пущинаци на южноамериканската джунгла живееха хора.

И той никога повече нямаше да е един от тях. Щом реши да тръгне със Зия, отказа се от родния си свят. Нямаше какво друго да направи — ако стъпеше отново на Земята, властите щяха да му обърнат мозъка с хастара навън, преди дори да е помолил за милост.

Нямаше смисъл да хленчи и да се вайка за миналото. Трябваше да се бори с настоящето.

Понамести трупа на рамото си и впилите се в месото мухи отново се разбръмчаха ядно. Яжте, докато можете, подкани ги мислено Силк. Майната ви. Когато техникът си свърши работата, всичко ще е обезкървено и стерилно. По изгрев еленът още бе пощипвал свежите стръкчета сред кафеникавата трева, а до обяд ще се е превърнал в грижливо подредени пакетчета. Извинявай, готин, ама такъв е животът. Силк се надяваше животното поне да се е наслаждавало на дните си, докато още е можело да си позволи този лукс.

Струваше му се, че е добра идея и той да прави същото.